Борис Акунин
Любовник на смъртта (25)

Как Сенка стана фурсетка

Навън, щом се качиха на фиакъра и се отдалечиха, Сенка горчиво въздъхна:

— Благодаря ви, Ераст Петрович, за топлите грижи. Така ли постъпвате с верния си човек? Ами ако Княза беше казал „давай мадмоазелката“? Нима щяхте да ме оставите ей тъй да си загина?

— Като завиеш зад ъгъла, сапирай! — нареди на кочияша неблагодарникът инженер с все същия „кавказки“ глас. И отговори на упрека чак след като слязоха от фиакъра. — За Княза съществува само една жена. Никоя д-друга няма и да погледне. Исках, Сеня, да ти личи колко си уплашен — за по-голяма достоверност на малката ни интермедия. Ти се справи прекрасно.

Чак сега Сенка си даде сметка, че в маскиран вид — и като дърт чифутин, и като див планинец — Ераст Петрович изобщо не заеква. Чудна работа. Сети се също, че инженерът свърши цялата работа сам, партньорът не си мръдна пръста. И го досрамя. Най-вече заради страха — как се беше молил за помощ на Богородица застъпница и свети Николай. Макар че какво толкова да го е срам? Жив човек е, не е истукан като господин Неймлес. Такъв няма нужда от молитви, Маса-сенсей същото го беше споменал.

Вървяха по „Покровка“ покрай „Света Троица“, покрай величествения Успенски храм.

— Вие никога ли не се молите Богу? — попита Сенка. — Понеже от нищичко не се боите, нали?

— Защо да не се боя? — учуди се Ераст Петрович. — Боя се. Не познават страха само хора, които напълно са лишени от въображение. А щом се боя, значи се моля понякога.

— Мамутите!

Инженерът въздъхна:

— „Лъжете“ се казва, но по-добре без крайна необходимост изобщо д-да не говорите такива неща, защото… — и направи неопределен жест.

— Може да ме фраснете в лицето — сети се Скорик.

— И затова. А молитвата ми, Сеня, е такава, един свещеник ме научи: „Пази ме, Господи, от кончина бавна, мъчителна, унизителна.“ Толкова.

Скорик се замисли. За бавната смърт е ясно — кой ще иска десет години да лежи парализиран или жив да изсъхне? За мъчителната също е ясно.

— А унизителната смърт каква е? Човек да умре, а други да го заплюват и да го ритат?

— Не. И Христос са го били и унижавали, но какво срамно има в смъртта му? От друго се боя цял живот. Боя се да не умра така, че всички да ми се присмиват. После само това помнят за теб. Например френският президент Фор е запомнен не с това, че е покорил М-мадагаскар и е сключил съюз с Русия, а че негово превъзходителство се е споминал върху любовницата си. От бившия водач на нацията е останало само едно гадно остроумие: „Президентът умря при изпълнение на задълженията си — във всякакъв смисъл.“ Дори на паметната плоча на гроба му е изтипосан как лежи и прегръща знамето на републиката. Хората гледат и се хилят… От такава участ ме е страх.

— На вас такъв конфуз не може да ви се случи — успокои инженера Сенка. — Вие сте добре със здравето.

— Ако не такъв, може да ми се случи друг. Съдбата обича да се шегува с онези, които п-прекалено се грижат за достойнството си — Ераст Петрович се подсмихна. — Помниш ли как се бяхме скрили във ватерклозета, а Вампира чу шум и извади револвера?

— Има си хас да не помня. Направо си бехме мунти.

— Не „бехме мунти“, а бяхме загазили. Та ако Вампира беше гръмнал през вратата, направо щеше да ни просне в т-тоалетната чиния. Красива смърт, а?

Скорик си представи как с Ераст Петрович са се топнали един връз друг в тоалетната чиния и кръвта им изтича право в отходната тръба.

— Не бих казал, че е много красива.

— Нали. Не си е работа така да умре човек. Глупава слабост, знам, но не мога да се преборя със себе си — господин Неймлес виновно се усмихна и внезапно спря — точно на ъгъла с „Колпачни переулок“. — Тук, Сеня, пътищата ни се разделят. Аз трябва да отида до пощата, за да пратя едно важно п-писмо. Ти ще действаш нататък без мен.

— Ма кво сега? — наостри се Скорик. Какви ли нови мъчения му е подготвил коварният Ераст Петрович?

— Ще отидеш в полицейския участък да връчиш писмо на Солнцев.

— И толкова? — примижа мнително Сенка.

— И т-толкова.

Добре тогава, ще занесе писмото — нищо особено.

— Да можеше само да си сваля тези женски дрехи — измърмори все пак. — Ще стана за ташак пред хората.

— За срам — поправи го досадникът инженер. — Няма време за преобличане, върви така. Хем е по-безопасно.

Все едно котка го драсна с нокти през сърцето. По-безопасно ли? Тоест в какъв смисъл?

А господин Неймлес още повече раздразни неприятната котка.

— Ти си умен младеж — вика, — действай според ситуацията — извади от джоба си два плика. Единия даде на Сенка, другия задържа.

Скорик понечи да си почеше гърдите — да раз кара гадната котка, ала напипа нещо меко: Ераст Петрович го беше натъпкал с памуци под роклята, за да стане женска фигура.

— Или по-добре аз да припна до пощата, а вие да идете при пристава? — предложи без много надежда.

— Не ми е работа да се п-появявам в полицията. Дръж писмото. Ще го дадеш лично на полковника.

Пликът беше ненадписан и дори незалепен.

— Да не си губиш времето да ходиш за нов — обясни господин Неймлес.

Бре, нищо не може да скрие човек от този змей премъдър.

 

 

Още не минал и стотина крачки — отзад някой му налетя, награби го за ватените цици.

— Ау, сладка-пухкава, ще се погушкаме ли? — пламенно пошепна в ухото му.

Той се обърна: брадясала мутра, вони на кръчма, на лук.

Ето какво било само момиче да се разкарва из Хитровка.

Първо мислеше просто да сплаши простака, да му каже, че ще се оплаче на Пачата, най-главния хитровски сутеньор, но неканеният ухажор го близна по шията и тогава вече Сенка кипна.

Точно по японски образец първо издиша целия си въздух, та коренът на силата му да се премести от гърдите в корема, ритна ухажора с тока по кокалчето и когато онзи изохка и отпусна лапи, Скорик мигом се извъртя и му заби пръст под лъжичката.

Сладострастникът приклекна, хвана се за тумбака, лицето му стана сериозно, замислено. Тъй-тъй, помисли как трябва да се държиш с девойките.

И влезе в един забутан вход на спокойствие. Отвори писмото.

Уважаеми господине Инокентий Романович!

Научих от достоверен източник, че Вие сте научили от достоверен източник за пристигането ми в Москва. Макар никога да не сме си симпатизирали, надявам се, че развихрилата се жестока престъпност на поверената Ви територия тревожи Вас, слугата на закона, не по-малко, отколкото мен, който отдавна е далеч от предишната си служба и московските проблеми. Ето защо искам да ви направя делово предложение.

Тази нощ ще събера на едно удобно място главатарите на двете най-опасни московски банди — на Княза и на Вампира — и с Вас ще ги арестуваме. Мястото не позволява да се съберат голям брой хора — ще трябва да се ограничите само с един помощник, така че изберете най-опитния полицай. Сигурен съм, че трима ще се справим с ареста на Княза и Вампира.

Особата, която ще ви връчи това писмо, не знае нищо за случая. Тя е най-обикновена улична девойка, която се съгласи да изпълни поръчението ми срещу малка сума, затова няма смисъл да я разпитвате.

Ще дойда да ви взема в три и двайсет след полунощ. Като умен и честолюбив човек ще се досетите, естествено, че не е нужно да докладвате за предложението ми на началството. Най-многото да спечелите благосклонното внимание на градските власти. Обаче аз не съм престъпник, не съм обявен за издирване, така че повишение и ордени няма да заслужите с доноса си. Много по-големи ще са дивидентите Ви, ако се съгласите да участвате в моето начинание.

Фандорин

Скорик знаеше какво е „дивиденти“ (когато ти дават пари просто така, без нищо), но последната дума не разбра. Сигурно нещо като „адио“ или „приемете и прочее“, „искрено ваш“ — общо взето, от този род работи, дето се пишат в края на писмата за по-изискано. „Фандорин“ — добре звучи. Трябва да го запомни за някой бъдещ случай.

Близна плика с език, залепи го и след минута-две вече влизаше в двора на Трети мясницки участък.

Проклето място, пу, да го вземат мътните. Измислено е, за да се изтезават човеците, да им се почерня животът, дето и без това не е кой знае колко прекрасен.

Пред портите със свалени шапки стояха няколко кочияши — нарушители на уличното движение. Дошли са да изкупят свалените номера на файтоните. Това струва към седем рубли, и то ако доста много се кланяш.

В самия двор се бяха събрали в кръг неколцина селяни с препасани ризи. На вид — украинска дърводелска задруга, дошла в Москва на гурбет. Най-възрастният, с увиснали мустаци, обикаляше с шапка и всеки внимателно изсипваше в нея сребърни и медни монети. Ясно: работили са за някой строителен предприемач без нужния документ, сега копоите ще им приберат половината.

Говореше се, че по-рано, при предишния пристав, тук нямало подобна катилщина, но според пастира и стадото.

Сенка тъкмо бутна тапицираната с мушама врата и влезе в тъмен мръсен коридор — и някакъв бузест копой с нашивки го хвана.

— Я гледай — рече той. Намигна и като го щипна за дупето — да има как, ще ти откъсна ръцете, говедо. — Нещо май не съм те виждал досега. Жълт билет за занаята ли искаш? Баш при мен. Ела.

И го хваща за лакътя да го мъкне нанякъде. Сигурно лъже обаче за билета — иска безплатно да се възползва от момичето.

— Търся господин полковника — строго изписука Сенка. — Да предам важно писмо.

И куката го остави. Върви, вика, направо, после вдясно. Там е негово високоблагородие.

Скорик тръгна според указанието. Покрай кафеза, дето държат хванатите скитници, покрай заключените килии с крадците и престъпниците (те, горките, пееха за черния гарван — да ти домилее). После коридорът стана по-чист, по-светъл и отведе Сенка до висока кожена врата с медна табелка „Пристав“.

На деликатното му почукване строг глас отвътре каза:

— Какво има?

Скорик влезе. Пискливо поздрави и подаде писмото:

— Помолиха ме да ви го предам самолично — и понечи тутакси да изчезне, но приставът джафна:

— Къъде?

Страховитият полковник седеше зад писалище и ядеше ябълка, която си режеше на резени с тънко ножче. Обърса острието със салфетка, после натисна някакво копче и острието се прибра с металическо щракване.

Солнцев не бързаше да отвори плика, внимателно оглеждаше посетителката, особено задържа поглед на фалшивия бюст (е, престара се господин Неймлес, прекалено много памук натика).

— Коя си ти? Уличница? Името?

— С-санка — смотолеви Скорик. — Александра. Александрова.

— Какво е това писмо? От кого? — Солнцев недоверчиво опипа плика, погледна го срещу светлината.

Какво да каже?

— Един клиент ми го даде… Нареди ми: лично на самия господин полковник, вика, го дай, собственоръчно.

— Хм, какви велики тайни — измърмори приставът и заотваря плика. — Стой тук, Александрова. Чакай.

Бързо прочете писмото, подскочи, разкопча теленото копче на коравата яка, навлажни с език устните си и зачете отново. Сега го чете дълго, сякаш се опитваше да открие нещо между редовете.

На Сенка чак му доскуча. Добре че на стената висяха фотографии и вестникарски изрезки в остъклени рамки.

Най-интересна беше една картинка от списание. На нея, подпрял ръка на кръста с юначен вид, стоеше Солнцев, по-млад, отколкото сега, а до него в изправен дървен ковчег — мустакат чичка с черна дупка в челото. Долу пише: „Млад полицейски инспектор сложи край на престъпната кариера на Люберецкия апаш“.

А долу статия без картинка, но с голямо заглавие: „Арестуваха банда фалшификатори на пари. Браво, полиция!“

Фотография без надпис: лично негово височество княза губернатор стиска ръка на Солнцев — Симеон Александрович — кльощав, грамаден на ръст, че и вирнал брадичка, а приставът, напротив, се превил в поклон, та чак и приклекнал, но сурата му, лицето тоест, усмихнато и доволно-предоволно.

Още една статия, не много стара, не е пожълтяла: „Най-младият участъков пристав в Москва“ — от „Бюлетин на московската градска полиция“. Сенка прочете началото: „Блестящата операция по залавянето на грабителите от Хамовники, издадени от един от членовете на тази престъпна общност, накара всички отново да заговорят за таланта на подполковник Солнцев и му осигури не само извънредно повишение, а и назначение в един от най-трудните и важни участъци в Москва — в Хитровка…“

Нататък не успя да прочете, защото приставът каза:

— Така. Ин-те-ресно послание.

Оказа се, че вече гледа не писмото, а Сенка, и така лошо го гледа, сякаш се кани да го разглоби на части и да види какво има там вътре в него.

— Ти, Александрова, чия си? Кой ти е сводник?

— Аз съм си самостоятелно — след кратко колебание отговори Сенка. Ще вземе да назове някой сводник, да речем Пачата, а полковникът да вземе да провери: имаш ли такава мадмоазелка, Пача? Ще стане фал.

— Досега си била самостоятелна — гнусно се подсмихна приставът. — Ама вече не си. От днес ще фурсетваш за мен. Виждам те, че си чевръста и будна. Пък си и надарена. Само гласчето ти е отвратно, ама няма да пееш в операта я.

И се изкиска. Гадина, ще го прави фурсетка! Така им викат на мадмоазелките, дето доносничат на куките за своите. Ако разберат апашите или бандюгите за такова нещо, ще те изкормят, и толкова. Щом се открие някъде уличница с разпран търбух, всеки знае защо. Ама кой — върви го търси. И все пак доста мадмоазелки фурсетват. То се знае, че не от добро. Като те притисне някой такъв долен копой — как ще се отървеш.

На Сенка хич не му пукаше — фурсетка-нефурсетка, но една уважаваща себе си мадмоазелка следва да се поопъва.

— Аз съм честна девойка — гордо рече той. — Не съм от онези мастии, дето снасят на куките за своите. Търсете си друга да снася.

— Каквооо?! — ревна изведнъж приставът с такъв ужасен глас, че Скорик примря. — Ти кого наричаш „кука“, пачавро?! Александрова, заради това ще ти наложа глоба. До три дни да си я платила. После знаеш какво става!

Сенка врътна глава — уплашено и без никаква преструвка.

А Солнцев след виковете стана изведнъж мазен-мазен:

— Обяснявам. Ако до три дни не ми изплатиш глобата за обидата, ще те затворя за една нощ в трета килия. Там знаеш ли какви престъпници държа? Болни от охтика и сифилис. Според новия хуманен указ ни е наредено да ги държим отделно от останалите арестанти. Те ще си поиграят една нощ с тебе, после ще видим кое първо ще пипнеш — френската болест или охтиката.

Май беше крайно време да отстъпи от моминската си гордост.

— Как ще я платя — с плачлив гласец каза Сенка. — Аз съм бедна девойка.

Полковникът изхъмка:

— Та бедна или честна?

Скорик тръкна очи с ръкав, все едно да обърше сълзите. Жално поподсмърча. Един вид, ваша съм, правете ме каквото искате.

— А така — Солнцев смени заплашителния тон с делови. — Спала ли си с човека, дето ти даде писмото?

— Ами… — предпазливо се обади Сенка, защото не знаеше как ще е по-добре да отговори.

Куката поклати глава:

— Колко ниско е паднал нашият финяга. Навремето никога нямаше да се хване с уличница. Все ще е намерил нещо в теб — стана иззад бюрото, вдигна с два пръста брадичката на Скорик. — Живи очички, дяволити. Хм… Къде бяхте? Как?

— У нас — взе да си измисля Сенка. — Много страстен господин, направо е огън.

— Да, прочут любовчия. Виж какво, Александрова. Слушай как ще ми платиш глобата. Ще кажеш на този човек, че си се влюбила в него до полуда или измисли нещо друго, но се навъртай край него. Щом е харесал нещо у теб, няма да те разкара. Той ни е джентълмен.

— Че къде да го диря? — завайка се Скорик.

— Утре ще ти кажа — загадъчно се усмихна приставът. — Дай си жълтия билет. Да остане временно у мен. За по-сигурно.

Ами сега? Скорик замига — не знаеше какво да каже.

— А, нямаш билет? — хищно се ухили Солнцев. — Без разрешително ли работиш? Браво бе. А да фурсетиш ми се опъваш, а? Ей — кресна към вратата. — Огризков!

Влезе стражар, опъна се до вратата и предано се опуйчи пред началството.

— Тая да я изпратиш до вкъщи, тя ще те заведе. Ще й прибереш удостоверението за местопребиваване и ще ми го донесеш. Така че няма да ми избягаш, Александрова — той я щипна по бузата. — Като те гледам така, май наистина има нещо у теб — остави бузата на Сенка и го потупа по задника. — Малко си плоска, ама аз и на мегрешки^[1] не отказвам. Ще трябва да те изпробвам, Александрова. Стига да се откупиш от охтичавите — и се разцвили, айгърин проклет.

Как може Смъртта да се е гушкала с него? Май по-добре да се обеси човек.

Стана му жал изобщо за клетите жени. Не им е лесен животът с тези всички мъже — гадове и мръсници.

Но какво е все пак „фандорин“?