Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Ераст Фандорин (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Любовник смерти, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- София Бранц, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- essop (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- Деница Минчева (2012 г.)
Издание:
Борис Акунин. Любовник на смъртта
Руска, първо издание
Превод: София Бранц
Редактор: Боряна Джанабетска
ИК „Еднорог“ — София, 2005 г.
ISBN: 954–9745–83–Х
История
- — Добавяне
Как Сенка се разочарова от хората
Ераст Петрович излезе бавно насред гостната, приповдигна шапка (днес беше с карирано кепе с прибрани нагоре наушници).
— Не се плашете, госпожице. Няма да ви с-сторя нищо лошо.
Смъртта не се обърна, а гледаше неканения гост в строшеното огледало. Завъртя глава, прекара длан през огледалото. Обърна се през рамо. Лицето й беше учудено.
Той леко се поклони.
— Не, не съм в-видение и не съм халюцинация.
— Тогава върви по дяволите — отсече тя и пак се обърна към огледалото. — Нахалник. Само да си отворя устата — и ще те разкъсат на парчета, който и да си.
Ераст Петрович се доближи.
— Виждам, че никак не се уплашихте. Наистина сте изключителна жена.
— А, затова скърцаше вратата — каза тя като на себе си. — Аз пък помислих, че става течение. Кой си ти? Откъде се взе? От дяволския комин ли изскочи?
На което той отговори строго:
— За вас, мадмоазел, съм пратеник на съдбата. А съдбата „изскача“ откъдето си иска, понякога от много странни места.
Тогава вече тя се извърна цялата към него. И го погледна не с презрение, а с недоумение и дори, както му се стори на Скорик, с някаква надежда. Попита:
— Пратеник на съдбата ли?
— Защо, не ви ли приличам?
Тя направи крачка към него, погледна от долу на горе лицето му.
— Не знам… Може и да приличате.
Сенка изпъшка — много лошо бяха застанали: високият господин Неймлес изцяло я беше заградил, а и него виждаше само в гръб.
— Чудесно — каза Ераст Петрович. — Тогава ще ви говоря поетично, както се полага на пратеник на съдбата. Госпожице, над този кът на Москва, където се намираме понастоящем, се е сгъстил облак от зло. И току пролива над земята кървав д-дъжд. Вятърът не може да разнесе този железен облак, сякаш тук го държи някакъв магнит. Подозирам, че този магнит сте вие.
— Аз ли?! — изненада се Смъртта и отстъпи встрани.
Сега се виждаше добре. Лицето й доби объркан вид, съвсем различен от обичайния.
Ераст Петрович също се помести, сякаш искаше да е на разстояние от нея.
— Чудесна покривка — каза той. — Никога не съм виждал такава удивителна шарка. Кой я е бродирал? Вие ли? Ако е така, значи имате истински т-талант.
— Оставете това — прекъсна го тя. — Защо решихте, че заради мен се лее кръв?
— Ами защото, госпожице Смърт, около вас са се събрали най-опасните престъпници в г-града. Княза, убиец и бандит, който ви издържа. Изродът по прякор Цайса, който ви снабдява с кокаин. Изнудвачът мерзавец Вампира, който също ви е нужен за нещо. За какво ви е тази сбирка, тази колекция от чудовища?
Тя дълго мълча. Сенка дори помисли, че изобщо няма да отговори. Но тя все пак отговори:
— Значи ми е нужна.
— Коя сте вие? — сърдито възкликна господин Неймлес. — Алчна събирачка на богатства? Честолюбка, която обича да си въобразява, че е кралица на з-злодеите? Човекомразка? Душевноболна?
— Аз съм Смъртта — тихо и тържествено промълви тя.
Той избърбори едва чуто:
— И вие ли? Не сте ли множко за един град?
— Какво искате да кажете?
Тогава той се доближи до нея и заговори рязко, напористо:
— Какво знаете за убийствата на Синюхини и Самшитови? В тези престъпления има белези на някакво сатанинско идолопоклонство: ту избождане на очи, ту избиване на всяка жива твар, включително и папагала в кафеза. Истински пир на смъртта.
Тя сви рамене.
— Не знам нищо. Полицай ли сте? — погледна го в очите. — Не, в полицията няма такива.
Той поклати глава — отегчено или смутено:
— Моля за извинение, з-забравих да се представя. Ераст Петрович Неймлес, инженер.
— Инженер ли? Тогава какво ви е грижа за убийствата?
— Има два феномена, които никога не ме оставят равнодушен. Безнаказаността на злодейството и т-тайната. Първият буди в душата ми гняв, който не ме оставя да дишам спокойно, докато справедливостта не възтържествува. А вторият ме лишава от сън и покой. В сегашната история и двата са налице: и чудовищното злодеяние, и тайната — вие. Трябва да разкрия тази тайна.
Тя иронично се усмихна:
— И как ще я разкриете? Като останалите разкриватели?
— Както стане — отговори той след кратка пауза. — Обаче сте права, ужасно течение.
Извъртя се и тръгна право към Сенка, затвори вратата и дори я заклещи със стол от външната страна. Сенка вече нищо не виждаше и почти не чуваше какво става оттатък в гостната.
А и не желаеше повече да ги слуша. Натъжен се измъкна през прозорчето. Дори, може да се каже, с разбито сърце.
Обзе го пълно разочарование от хората. Ето Ераст Петрович: уж сериозен мъж, важен, а е същият палаш като другите. Ама надут, надут! Кому да вярваш на този свят, кого да уважаваш?
Сега господин Неймлес, естествено, на секундата ще я разкрие. Такава мастия кой ти няма да я разкрие, самоизтезаваше се Сенка. Ох, жени! Евтинярки, предателки. Само една е вярна — Ташка. Макар да е мадмоазелка, но е честна. Или защото е малолетна? Като порасне, сигурно ще стане като тях.