Борис Акунин
Любовник на смъртта (11)

Как Сенка бе заловен

Макар да не намери съкровища в скривалището, когато излезе от дупката в мазето с тухлени подпори, върна камъните на място. Ще трябва да се върне с хубава газена лампа и да потърси по-внимателно. Може нещо да е пропуснал.

От мястото, където „кърта“ го попита към кой изход да го води, сега не тръгна вдясно, а вляво, за да избегне Вехтошарското мазе. Да мине пак край вратата, зад която са безоките мъртъвци? Не, благодаря, няма нужда.

Сега Скорик чак се чудеше на собствената си дързост — как след онзи ужас не побягна от Ероха, а се завря да търси и съкровището? Едно от двете: или е много смело момче, или е страшно алчен — користолюбието му надвива страха.

За това си мислеше, когато през страничната врата излезе от страната на Татарската кръчма.

Излезе на светло и зажумя. Виж ти, вече било утро, слънцето блести по камбанарията на „Никола Подкопай“. Цяла нощ е пълзял из подземията.

Тръгна по „Подколоколни переулок“, загледа небето, какво е чисто и радостно, с бели детелинки. Вместо да зяпа небето, по-добре да беше гледал наоколо, глупак нещастен.

Налетя върху някакъв човек, твърд, направо като камък целия. Удари се в него, а човекът не помръдна.

Майко мила — китаецът!

Покрай купищата събития Сенка напълно го беше забравил, а този държеливец беше стърчал цяла нощ навън. Заради гердан за седемдесет копейки! Ако струваше петарка, сигурно направо щеше да се обеси!

Жълтурът се усмихна:

— Добуроутро, Сенка-кун — и протяга късопръста лапа да го хване за яката.

Дръжки!

Скорик с железния прът, изнесен от подземието, прас през ръката!

Жалко, че си я дръпна, нечестивец пъргав.

Охохо, здрасти, отдавна не сме се надбягвали. Сенка се врътна и се втурна по пресечката.

Но този път не успя да набере скорост. Когато прелиташе край елегантен господин с бастун (как се е озовало в Хитровка такова конте), джобът му се закачи за дръжката на бастуна. Чудна работа, вместо да изхвръкне от ръцете на минувача, бастунът закова на място Сенка.

Контето леко подръпна бастуна, а с него и Сенка. Човекът изглеждаше много солидно, беше с черен копринен цилиндър, с колосана яка. И лицето му гладко, красавец, но вече на години, с побелели слепоочия.

— Откачете ме, чичко! — развика се Сенка, защото китаецът вече беше почти до тях.

И не тичаше, а се приближаваше бавно.

Изведнъж красивият господин се усмихна, мръдна черни мустачки и каза с леко заекване:

— Ще ви п-пусна, разбира се, Семьон Скориков, но първо ми върнете нефритената броеница.

Сенка се опули насреща му. Знае му името и презимето?

— А? — каза. — К’во? Каква броеница?

— Същата, д-дето я свихте от моя камердинер Маса п-преди осем дни. Вие сте пъргав момък. Загубихте ни доста време, накарахте ни да ви гоним.

Чак сега Скорик го позна: същия господин, когото беше видял в гръб на „Ашчеулов переулок“, когато влизаше във входа. И слепоочията му побелели, и заеква.

— Дано не се докачите — продължи пелтекът и хвана здраво с два пръста Сенка за ръкава. — Но Маса се умори да ви г-гони, той не е на шестнайсет. Ще трябва да предприемем мерки за сигурност и временно да ви закопчаем. Ако обичате, п-пръта ви.

Контето му взе желязото, хвана двата края, намръщи гладкото си чело и внезапно му го усука на китките! С такава лекота, като да беше някаква телчица.

Това се казва сила! Скорик така се слиса, че дори не се развика — защо, един вид, закачате горкото сираче.

А здравенякът вдигна писани вежди — сякаш сам се учуди на силата си — и вика:

— Интересно. Може ли да п-попитам откъде имате това нещо?

И Сенка отговори, както си е редно:

— Оттам, откъдето си видиш дупето, тикво шамандура, да ми ядеш…

Ръцете му бяха като в белезници, изобщо не можеше да се измъкне от желязната примка, колкото и да се дърпаше.

— Да, имате право — любезно се съгласи мустакатият. — Неделикатен въпрос. Не сте длъжен да отговаряте. Та къде ми е броеницата?

В този момент дойде и китаецът. Сенка зажумя — сега ще го сбие като Михейка и момчетата.

И думите сами се изтръгнаха от устата му:

— У Ташка! Подарих й я!

— Кой това Таска? — попита китаеца, когото контето нарече Маса.

— Гаджето ми.

Красивият господин въздъхна:

— Давам си сметка, неприятно и неприлично е да си поискате обратно подаръка от д-дамата, но разберете ме и вие, Семьон Скориков. Имам тази броеница от петнайсетина години. Човек се привързва към вещите, ще знаете. Освен това един особен с-спомен ми е свързан с нея. Да вървим при мадмоазел Ташка.

Сенка се обиди заради „мадмоазел“. Откъде знае, че гаджето му е „мадмоазелка“. Тоест Ташка наистина е мадмоазелка, но той откъде знае. Може да си е порядъчно момиче. Скорик понечи да защити честта на Ташка, да каже нещо грубо на обиждана, но погледна по-внимателно спокойните му сини очи и се отказа от грубостите.

— Добре — изръмжа, — да вървим.

И потеглиха обратно по „Подколоколни“.

Жълтурът Маса държеше пръта, с който беше вързан Сенка, за единия край, а другият му мъчител си вървеше отделно и потропваше по паважа с бастунчето.

Срамота за Скорик, че го водят като кученце с каишка. Ако го види някое от момчетата — излагация. Затова се мъчеше да върви максимално близо до китаеца, все едно са приятели или движат общи дела. Онзи разбра страданието му, свали си сакото и го наметна върху ръцете им. Все пак състрадателен, макар и поганска душа.

До главния вход на Ероха на ъгъла се тълпяха хора. Точно пред вратата стърчеше фуражка с кокарда. Жандарин! Стоеше важен-важен, строг, никого не пускаше вътре. Сенка веднага разбра каква е работата — явно са открили закланите Синюхини, — но в тълпата се носеха какви ли не слухове.

Един с вид на вехтошар, дето събират стари пъртушини от боклука, на висок глас обясняваше:

— Сега е излезнало такова указание от началството. Закриват Ероха и ще я пръскат с инфекция, че оттук бъкат бацили в цяла Москва.

— Какво бъка? — стресна се тетка със счупен нос.

— Бацили. На прост език — мишки и плъхове начи. А от тях произлиза холера, защото некои, дето живеят в Ероха, от глад плюскат такива бацили и после се подуват от плъхското месо. Та началството е научило.

— Какво ментите, уважаеми, само плашите хората — укори вехтошаря изпит човек с продран сюртук, явно от писарушките, същият като покойния Синюхин. — Станало е убийство. Чакат пристава и следовател.

— Да бе, заради такава дреболия ще ти се главоболят — не повярва вехтошарят. — В „Каторгата“ нощес заклаха двама, и нищо.

Писарят сниши глас:

— Комшията ми каза, там било ужас. Май натръшкали сума малки деца.

Наоколо заахкаха и взеха да се кръстят, а господинът, дето му нямаше броеницата, наостри уши и спря.

— Убили са д-деца ли?

Писарушката се обърна, видя важен човек и свали каскета:

— Тъй вярно. Лично не съм ги съзрял, но Иван Серафимич от Вехтошарската маза чул как стражарят, дето побягнал в участъка, рекъл пътем: „Децата не пожалиха, изчадия.“ И нещо за избодени очи. Съседът ми е много честен човек, няма да ме лъже. По-рано е бил акцизен, жертва на съдбата като мен. Принудени сме да вегетирваме в тези ужасни миязми по причина на…

— Избодени очи? — прекъсна го Сенкиният заловител и даде някаква монета на писаря. — Дръжте. Я да надникнем, Маса, д-да видим какво е станало.

И се запъти право към вратите на нощния приют. Китаецът дръпна Скорик подире му. Точно тук на Скорик не му се влизаше за нищо на света — във Вехтошарската маза.

— Какво да гледаме? — заопява той и се задърпа. — Само си дрънкат.

Но господинът вече беше стигнал до стражаря, кимна му, а онзи и не помисли да спира толкова представителен господин и само козирува.

Спуснаха се по стъпалата надолу, в подземието, и контето умислено рече:

— Вехтошарската маза? Тя май беше наляво и после надясно.

Откъде може да знае, о, чудеса Господни! И по тъмните калидори мина бързо, уверено. Сенка ужасно, се учуди. Самият той се мъкнеше отзад и непрестанно мрънкаше:

— Чичо китаец, да го почакаме тука, а? А бе, чичо китаец?

Онзи се спря, обърна се и леко перна Скорик по челото:

— Не съм китаец, аз съм японец. Разбрар?

И пак го помъкна подире си.

Гледай ти! Китаец, японец — все са от един дол дренки с тези дръпнати очи, а пък правели разлика, обиждат се.

— Чичко японец — поправи се Сенка. — Уморих се, не мога повече — и аха да седне на пода като изнемощял, но този Маса го заплаши съвсем убедително с юмрук и Сенка млъкна, примири се със съдбата.

Пред вратата на Синюхини стоеше самият Будочник: прав, висок като Иван Велики, ръцете му захванати отзад. А на пода гореше газена лампа.

— Будников! — учуди се господинът. — Още ли сте в Хитровка? Гледай ти!

А Будочник се смая още повече. Зяпна контето, замига.

— Ераст Петрович — вика. — Ваше високородие! — и изпъва ръце по шевовете. — Чувах, че сте сменили руското местожителство с чуждоземско?

— Смених го, смених. Но навестявам понякога родния град по ч-частен път. Вие как сте тук, Будников, позволявате ли си разни калпазанлъци като едно време или сте се вразумили? Ех, не успях да се добера до вас.

Будочник се усмихна, но не така весело, а едвам-едвам, скромно.

— Не съм на години за калпазанлъци. Време е да мисля за годинките. И за душата.

Хайде бе! Господинът не бил кой да е — лично Будочник е с ръце по шевовете пред него. Сенка никога не беше виждал Иван Федотич да се изпъва така пред някого, дори пред пристава.

Будочник погледна към Сенка, сви гъсти вежди.

— А този — какво? — пита. — Напакостил ли е нещо? Само кажете, ще го стрия на прах.

Онзи, дето се казваше Ераст Петрович, отговаря:

— Няма нищо, вече разрешихме к-конфликта. Нали, Сеня?

Скорик закима, но интересният господин не гледаше него, а вратата.

— Какво се е случило тук?

— Криминално-углавно зверство, каквото дори Хитровка не познава — мрачно докладва Будочник. — Заклали един писар с цялото му семейство, и то по най-жесток начин. Вие, Ераст Петрович, по-добре да си вървите оттук. За вас още откога беше заповядано: който полицаин ви види, веднага да доложи на началството. Да не ви заварят тук приставът и господин следователят… Време им е да дойдат.

Ново двайсет, си помисли Сенка, този човек май е апаш, ама не обикновен, а някакъв много особен, московските палашори не могат да му се хванат на малкия пръст. Как можа точно на такъв апаш принц-генерал да свие скъпия спомен! Това му било сирашкото щастие.

А Будочник допълни:

— Сега ни е пристав Инокентий Романич Солнцев, дето искахте да го съдите. Много е злопаметен.

Щом е можел да съди самия пристав, значи не е апаш? Сенка съвсем се обърка.

Ераст Петрович хич не се стресна от предупреждението.

— Нищо, Будников. Ако е рекъл Господ, няма страшно. Ще надникнем набързо, да хвърлим едно око.

Будочник не възрази повече, а се помести.

— Ако свирна, излезте бързо, не ме излагайте.

Сенка искаше да остане отвън, но дяволският японец Маса не позволи дори Будочник да го наглежда.

Каза:

— Много ровък. И бягас бързо.

Щом влязоха вътре, Сенка не пожела да гледа покойниците (нагледа им се, стига) и взе да зяпа в тавана.

В стаята сега беше по-светло, на масата гореше газена лампа като онази в калидора.

Ераст Петрович обикаляше стаята, навеждаше се, дрънчеше с нещо. Май побутваше и мъртъвците, пипаше ги по лицата, кой знае защо, но Скорик нарочно се извръщаше, за да не гледа това безобразие.

Японецът също обикаляше и мъкнеше Сенка подире си. Също се навеждаше над труповете и бърбореше нещо на своя си език.

Това продължи около пет минути.

От миризмата на трупове на Сенка леко му призля. Смърдеше и на тор — сигурно от разпраните търбуси.

— Какво ще кажеш? — попита Ераст Петрович японеца си.

Онзи отговори нещо неразбираемо на своя език.

— Предполагаш, че е маниак? — апашът господар умислено си потри брадичката. — Основания?

Японецът пак заговори на руски:

— Убийство дза пари се искрюцва. Това семейство е биро съфусем бедно. Това пъръво. Бедзумна дзестокост — дазе маркото момценце не е позарир. Това въторо. Прюс оците. Вие самият сте кадзвари, господзар, це придзнак за маниакарно убийсто е безумен ритуар. Засто да избоздзат оци? Това търето. Маниак е убир, това е сигурно. Както тогава Дзекоратор.

— Скорик не знаеше кои са тези Маниак и Дзекоратор (според имената — чифути или немци), изобщо почти нищо не разбра, обаче личеше, че японецът е много горд с речта си.

Само дето май не убеди господина.

Той клекна до леглото, където лежеше Синюхин, и пребърка джобовете на покойния. А уж приличен господин! Макар че дявол го знае какъв е всъщност. Сенка се загледа в иконата, окачена в ъгъла. Помисли си: нали Спасителят е видял как Цайса е изтезавал писаря и не го е спасил, не го е защитил. После си спомни как валето целеше иконите с ножка и пак право в очите, и въздъхна: поне на Спасителя не е извадил очите. Изверг.

— Какво е това? — чу се гласът на Ераст Петрович.

Сенка не се сдържа, надникна иззад рамото на Маса.

Господинът държеше в дланта си люспица точно като тези в джоба на Сенка.

— Някой знае ли какво е това? — обърна се Ераст Петрович. — Маса? Или вие, Скориков?

Маса поклати глава. Сенка сви рамене и дори нарочно се опули: никога не съм виждал такова чудо. Даже каза на глас:

— Де да знам?

Господинът го погледна.

— Тъй-тъй — рече. — Това е копейка от седемнайсети век, сечена е по времето на цар Алексей. Откъде се е взела у писаря — пияница и сиромах?

Като чу за копейката, Скорик се вкисна. Това ми било „грамадно съкровище“! Шепа копейки, и то от памтивека.

Вратата към коридора се открехна. Надникна Будочник:

— Ваше високородие, идват!

Ераст Петрович остави люспата на леглото, за да се вижда.

— Край-край, отиваме си.

— Ей натам вървете, за да не се срещнете с пристава — посочи Будочник. — Ще излезете при Татарската кръчма.

Господинът почака Маса и Сенка да излязат. Не изглеждаше много да бърза да се крие от пристава. Макар че какво ти криене — чуеш стъпки, правиш крачка към тъмното — и те няма.

— Не мисля, че е маниак — каза Ераст Петрович на слугата си. — Аз не бих изключил користолюбието като мотив за п-престъплението. Кажи ми, според теб очите на жертвите приживе ли са избодени или след смъртта?

Маса помисли, примлясна с устни.

— На дзената и дзетсата посмъртно, на мъдза — осте придзиве.

— И аз стигнах до същия извод.

Сенка потръпна: откъде знаят, че Синюхин отначало още беше жив? Да не са магьосници?

Ераст Петрович се обърна към Будочник:

— Кажете, Будников, имало ли е подобни престъпления в Хитровка — да избождат очите на жертвите?

— Имаше съвсем наскоро. Убиха един търговец, който от глупост се наврял в Хитровка по тъмно. Ограбиха го, продъниха му черепа, взеха му портфейла и златния часовник. Та му изболи и очите, кой знае защо, крокодили. А пък още по-рано, преди около две седмици, умъртвиха господин кореспондента от вестник „Голос“. Той не носеше пари и часовник, опитен човек, не беше за първи път в Хитровка. Но имал златен пръстен с брилянт, не му се свалял от пръста. Та го пречукаха убийците проклети. Отрязаха му пръста с пръстена и също му избодоха очите. Такъв народ.

— Виждаш ли, Маса — вдигна пръст красивият господин, — а ти ми казваш, че парите се изключват. Той не е маниак, но е много предвидлив престъпник. Сигурно е чувал л-легендата, че в ретината на покойника се запазва последното, което човекът е видял преди смъртта си. Затова е предпазлив: вади очите на всичките си жертви, дори на децата.

Японецът изсъска и изкудкудяка нещо на своя език — сигурно ругаеше палача. А Сенка си помисли: много знаете, ваше високородие или какъвто сте там. Не познахте, Цайса изобщо не е предпазлив, само е луд от кокаина.

— Картинка в окото? — ахна Будочник. — Какво ли не измислят, змии престъпни.

— Регенда — дзнаци неистина, нари? — попита Маса. — Татоебанаши?^[1]

Ераст Петрович потвърди:

— Глупости, разбира се. Имало е такава хипотеза, но не е потвърдена. Интересно е също, че…

— Идват! — прекъсна го Будочник, наклонил глава. — Чухте ли? Сидоренко от входа гракна: „Здраве желаем, вашскоброд!“ — аз му наредих да ревне с пълно гърло. След една-две минутки са тук. Вървете си, Ераст Петрович. Защо ви е това убийство? Ще го разследвате ли?

— Не, не мога — господинът разпери ръце. — В Москва съм по съвсем друга работа. Предайте думите ми на Солнцев и следователя. Кажете им, че сам сте се сетили.

— Как не — презрително изкриви уста Будочник. — Инокентий Романич да си размърда мозъка. Бездруго все гледат на аванта да влязат в рая. Аз лично, ваше високородие, ще разбера кой ги върши тези работи в Хитровка, ще го намеря и собственоръчно ще го удуша, Бога ми.

Ераст Петрович поклати глава:

— Ох, Будников, Будников. Гледам ви, все същия сте си.

Слава Богу, най-накрая се махнаха от проклетото подземие. Излязоха на светло при Татарската кръчма и тръгнаха към Ташка.

Тя живееше с майка си под наем на „Хохловски переулок“: стая с един прозорец и отделен вход — заради занаята й. Така живееха повечето шафрантии, но само Ташка всеки ден сменяше цветята на перваза според настроението си. Скорик вече знаеше: ако отляво има лютичета, а отдясно незабравки — значи всичко е наред, Ташка пее песни и реди цветя. Но ако, да речем, види на прозореца шибой и върбовка, значи се е сдърпала с майка си или й се е случил много гаден клиент, та й е криво.

Днес беше точно такъв ден, плюс че от пердето висеше хвойнова клонка, което на езика на цветята означава „не искам гости“.

Искаш, не искаш, какви ще ги дъвчеш, като ти ги доведат насила.

Почукаха, влязоха.

Ташка седеше на кревата, мрачна като черен облак. Люпеше семки, плюеше шлюпките в шепа. Ни „здрасти“, ни „как си“.

— К’во искаш? — вика. — Какви са тия, дето ми ги водиш? За какво са ми? Не ми стига тая пачавра тук.

И кимна към ъгъла, където се въргаляше майка й. Явно пак се е налокала някъде мъртвешки и после е храчила кръв, затова Ташка е бясна.

Скорик искаше да й обясни, но изведнъж сакото на японеца се свлече от ръцете му. Ташка видя белезниците, скочи от кревата — и се вкопчи в Маса. Дере с нокти дебелите му бузи и крещи:

— Пусни го, проклетнико тлъст! Ще ти извадя очите!

И още какви ли не думи, на които беше голяма майсторица. Чак Сенка се намръщи, а чистичкият господин направо зина.

Докато японеца пазеше с една ръка жълтата си красота от мадмоазелката, Ераст Петрович остана настрани. За Ташкините ругатни каза почтително:

— Мда, далеч от родината губиш представа за силата на руското слово.

Наложи се Сенка да спасява японеца.

— Стига, Ташка. Мирясай. Какво му скачаш на човека? Помниш ли, подарих ти един гердан, зелен. У теб ли е? Дай им го, техен е. Иначе лошо ми се пише — и внезапно се уплаши: — Да не си го продала?

— Аз да не съм от Замоскворечието, че да си продавам подаръците? — обиди се Сенкината изгора. — Ако искаш да знаеш, досега друго не са ми подарявали. Като изключим клиентите. Твоя гердан съм го прибрала на сигурно място.

Скорик й знаеше „сигурното място“ — в чекмедже под леглото, където Ташка си пазеше съкровищата: книжката за цветята, кристално шишенце от парфюм, костен гребен.

Помоли я:

— Върни им го, а? Ще ти подаря нещо друго — каквото поискаш.

Ташка пусна японеца и светна цяла:

— Вярно? Искам кученце, Сеня, бял пудел. Има ги на пазара. Знаеш ли какви са луделите? Те танцуват на задни лапи валс, Сеня, скачат на въже и подават лапа.

— Ще ти подаря, Бога ми, ще ти подаря. Само дай гердана!

— Добре де, не ми подарявай — позволи Ташка. — Просто така го казах. Такъв пудел струва трийсет рубли, дори да е бебе. Аз разпитах.

И въздъхна, но без особена тъга.

Пъхна се под леглото, вирна кльощав задник, а ризата й къса, Скорик се засрами пред хората. Лудетина! Отиде до нея, подръпна й ризата.

Ташка малко нещо пошумоля там под леглото (явно не искаше да вади богатствата си пред външните хора), после се измъкна и метна гердана на Маса:

— На, да се задавиш дано, цицийо.

Японецът хвана наниза и с поклон го подаде на господина. Онзи запремята топчетата, кой знае защо погали едно от тях и грижовно прибра гердана в джоба си.

— Добрият ден се познава от с-сутринта. Вие, мадмоазел, нищо не сте ми виновна — бръкна си в джоба, извади портфейл и измъкна от него три банкноти. — Ето ви трийсет рубли, купете си пудел.

Ташка делово попита:

— По кой начин смяташ да ме чукаш за трийсетака?

Ако, вика, така и така, съм съгласна, но ако така и онака, аз съм честна девойка и такива гадости не позволявам да ми се правят.

Красавецът чак се шашна, запляска с ръце.

— Ама моля ви се — казва. — Нищо подобно не искам от вас. Това е п-подарък.

Но не познаваше Ташка! Тя подпря ръце на кръста:

— Разкарай се тогава с парите си! Аз приемам подаръци или от клиенти, или от приятеля си. Щом не искаш чукане, значи не си ми клиент, а приятел си имам — Скорик.

— Както кажете, мадмоазел — поклони й се Ераст Петрович. — Приятел като вас е чест за всекиго.

В този миг Ташка викна:

— Бягай, Скорик! — хвърли се към Маса и заби зъби в лявата му ръка, с която държеше края на пръта.

Японецът от изненада отвори пръсти и Сенка се метна към вратата.

Господинът викна подире му:

— Стойте! Ще ви освободя ръката!

Да бе, виж ми окото. Ще се освободим някак без ваша помощ. Още не сте си отмъстили за кражбата. Ще ме биете ли, няма ли, не знам, но все пак от чудноват човек, от който дори Будочник се плаши, колкото по-далеч, толкова по-добре — така прецени Сенка.

Ама Ташка, Ташка! Не е момиче, а чисто злато!