Борис Акунин
Любовник на смъртта (2)

Как Сенка стана хитрованец

Проха си мислеше, че това му е прякор на Сенка — Скорик. Бързак е, очите му шарят на четири, и в приказките е скорострелен, устат, не си поплюва, затова така са го нарекли. Но всъщност прякорът на Сенка идваше от презимето му. Така се казваше баща му — Трифон Степанович Скориков. Как се казва сега, Господ знае. Може вече да не е Трифон Степанович, ами ангел Трифанаил. Макар че надали е отишъл при ангелите — татко му, макар и добър човек, доста пиеше. Ала майка му, тя непременно обитава нейде в близост до трона небесен.

Сенка често си мислеше кой от близките му къде е сега. За баща си не беше сигурен, но за майка си и всичките си братчета и сестрички, дето умряха заедно с родителите му от холера, беше убеден и дори не се молеше за душите им да пребивават в Царството небесно — знаеше, че бездруго са там.

Холерата ги покоси преди три години, овърша бая народ в тяхната слобода^[1]. От всички Скорикови само Сенка и брат му Ваня останаха на този свят. За добро или за лошо — кой знае.

Колкото до Сенка — по-скоро за лошо, защото животът му съвсем се обърна оттогава. Баща му беше продавач в голям тютюнев магазин. Взимаше добра плата, тютюнът — без пари. От малък Сеня винаги беше добре облечен, обут. Както се казва, сит и умит. Научи писането и смятането, когато му дойде времето, дори успя да поучи в Търговското училище, ама като осиротя, приключи учението. Но поврага учението, не е загуба велика и не му е то грижата.

Брат му Ванка извади късмет, прибра го мировият съдия, дето винаги купуваше от татко им английски тютюн. Съдията беше женен, но нямаше деца, та взе Ванятка, защото е мъничък и сладичък. А Сенка вече беше голям, с едър кокал, и хич не беше изтрябвал на съдията. Та го взе в Сухаревка вуйчо му Зот Ларионич. И там Скорик кривна от пътя.

Как да не кривне?

Вуйчо му, гадина тлъста, го държеше полугладен. Не му даваше да седне с тях на трапезата, ако че е своя кръв. Всяка събота го биеше — понякога с право, но по-често просто така, за гавра. Не му плащаше нито грош, макар че Сенка се скъсваше от работа като всички доставчици, дето взимаха по осем рубли. А най го засегна, че сутрин трябваше да мъкне до училището чантата на втория си братовчед Гришка. Онзи крачи отпред важен-важен, смуче бонбон, а Сенка се влачи подире му като някогашен крепостен селянин с тежката чанта (Гришка понякога напук пъхаше вътре и тухла). Този Гришка заслужаваше да го резне като цирей, за да не вири нос и да поделя братски бонбоните. Или да го бухне с тухлата по главата, ама няма как, търпи.

И Сенка търпя, докогато можа. Кажи-речи, три години.

Е, отмъщаваше си на дребно. За душевно облекчение.

Веднъж вкара мишка във възглавницата на Гриша. Тя през нощта си прегриза път да излезе на свобода и се заплете в косата на Гришка. Голям рев падна посред нощ. И нищо — никой не се сети да набеди Сенка.

Или на последната сирница, когато направиха планини от палачинки, а на сирака дадоха само две прокъсани тиганици с малко дървено масло, Скорик се ядоса и наля в гърнето с борш овесена отвара, дето се пие при запек. Потичайте до нужника, дебели търбуси, пораздрусайте сланините. И пак му се размина — решиха, че сметаната е била вкисната.

Когато можеше, крадеше от магазина разни дреболии: конци, ножици, копчета. Полезните неща продаваше на Сухаревския битак, ненужните изхвърляше. За кражбите се случваше да си изяде пердаха, обаче само по подозрение — нито веднъж не го пипнаха на местопрестъплението.

Но пък и провалът му беше огнен, с гръм, искри и пушилка. И то заради милозливото си сърце пострада, заради него, глупавото, забрави обичайната си предпазливост.

Получи вест от брат си Ваня, за когото три години нищо не знаеше. Често си представяше как добре си живее късметлията Ванюшка при съдията Кувшинников, не страда като него, Сенка. И ненадейно получи писмо.

Като по чудо беше стигнало. На плика пишеше: „Москва, Сухаревка, за брата ми Сенка, дет живее у вуйчо Зот“. Добре че Зот Ларионич имаше познат раздавач в пощата, та той се беше досетил и го донесе, Господ здраве да му дава.

В писмото пишеше следното:

Миличък братко Сеня как си. Аз съм многу зле. Учат ме да пиша буквите и се ми се карат и ме ругаят макар скоро да имам имен ден. Помолих ги за конче но те не щът. Ела и ме вземи от тези лоши хора.

Твое братче Ванюша

Сенка го прочете и направо се разтрепери, сълзи бликнаха от очите му. На ти късметлия! Ами съдията! Тормози клетото дете, не ще да му купи играчка. Защо тогава се хваща да гледа сираче?

Общо взето, много се обиди заради Ванятка и реши, че ще е последно говедо, ако остави брат си при тия мъчители.

На плика нямаше обратен адрес, но раздавачът каза, че щемпелът е топлостански, това е извън Москва, на десетина километра от Калужката застава. А къде там живее съдията, ще попита на място.

Скорик бързо взе решение. Точно на другия ден се падаше Йоан Кръстител, именният ден на Ванюшка.

И се стегна за път да спаси брат си. Ако съвсем го е закъсал, ще го вземе със себе си. Поне заедно да теглят каиша, вместо да са разделени.

Избра в магазина за играчки на „Сретенка“ лакирано конче с кълчищена опашка и бяла грива. Невероятна красота, но ужасно скъпо — седем рубли и половина. По пладне, когато в магазина на вуйчо Зот остана само глухият Никифор, Сенка отвори с пирон заключалката на касата, измъкна осем рубли и си плю на петите. Как ще ги изплати, изобщо не мислеше. Възнамеряваше изобщо да не се връща при вуйчо си, а с брат си Ванка да се пуснат в свободния живот. В цигански табор или някъде другаде, после ще мисли.

До тези Топли станове набива крак цял ден, нозете му отмаляха, а и дървената кобилка му се струваше все потежка.

Но пък дома на съдията Кувшинников намери съвсем лесно, още първият срещнат топлостански обитател му посочи къщата. Хубава къща с чугунен навес върху стълбове, с градина.

Не влезе през предния вход, не посмя. А и нямаше да го пуснат вероятно, защото след дългия път Сенка беше целият прашен, а мутрата му — разкървавена. Понеже след Калужката застава, когато от умора се метна отзад на една талига, кочияшът, гнида нещастна, го перна с камшика, пак късмет, че не му извади окото.

Сенка клекна срещу къщата и взе да мисли какво да предприеме. От отворените прозорци долиташе сладко подрънкване — някой бавно и неумело налучкваше мелодията на непозната за Сенка песен. От време на време се чуваше звънко гласче, явно гласът на Ванятка.

Най-сетне Скорик събра смелост, надигна се, отиде до къщата, стъпи на пезула и погледна над перваза.

Видя голяма красива стая. До грамаден лъскав сандък („пиано“ се нарича, в училище имаха същото) седеше къдраво момченце с моряшко костюмче и удряше по клавишите с розови пръстчета. Май е Ванка, но все едно не е. Свеж, сладичък — направо да го схрускаш. До него — госпожица с очилца, с едната ръка прелиства тетрадка на една подставчица, с другата гали малчугана по златистата главица. А в ъгъла — голям куп играчки и поне три кончета като Сенкиното, но много по-красиви.

Преди Скорик да е проумял каква е тази работа, иззад ъгъла изхвърча каляска с два коня. Едва успя да скочи и да се свие до оградата.

В каляската седнал самият съдия Кувшинников, Иполит Иванович. Сенка веднага го позна.

Ванка се подаде от прозореца и се развика:

— Докара ли го? Докара ли го?

Съдията се засмя, слезе от каляската. Докарах го, рече. Не виждаш ли? Как ще го кръстим?

Чак сега Сенка видя, че отзад за каляската е вързан рижав жребец — дори не жребец, а истински кон, но мъничък, малко по-голям от коза.

Ванка се разврещя:

— Пони! Ще си имам истинско пони!

А Сенка се врътна и си тръгна към Калужката застава. Остави дървеното конче на тревата край пътя, там да си пасе. Щом не става за Ванка, може някое друго дете да си го хареса.

Докато вървеше, си мечтаеше как след някое време животът му ще се промени като по чудо и той ще пристигне тук с бляскава карета. Лакеят ще отнесе картончето със златни букви, на което ще пише разни най-прекрасни неща за Сенка, и тази госпожица с очилцата ще каже на Ванятка: Иван Трифонович, брат ви е дошъл да ви види. А Сенка ще е с костюм от шевиот, с гамаши с копченца и бастунче с костена дръжка.

Домъкна се вкъщи чак по тъмно. Ама хич да не се беше връщал — веднага избяга.

Вуйчо му Зот Ларионич още на прага така го тресна, че свитки му изскочиха от очите, и му изби предния зъб, през който сега така удобно плюе. После, когато Сенка падна, Зот Ларионич здравата го нарита в ребрата, като повтаряше непрекъснато: туй още нищо не е, какво те чака. В полицията, викна, в полицията написах жалба срещу теб, на името на господин полицейския инспектор написах заявление. Задето крадеш, ще гниеш в затвора, кучи сине, там ще ти налеят ум в главата. И още много заплахи изсипа.

Та Скорик избяга. Когато вуйчо му се умори да бие с ръце и да рита с крака, та посегна да свали от стената кобилицата, с която жените носят вода, Сенка духна от пруста, като храчеше кръв и размазваше сълзите по лицето си.

Цяла нощ мръзна на Сухаревския пазар под купа сено. Ужасно се самосъжаляваше, ребрата го боляха, болеше го насинената мутра и страшно му се ядеше. Половината рубла, която му остана след покупката на кобилката, похарчи още вчера и сега в джобовете му, дето има една приказка, свиреше вятър и нямаше пукната пара.

На зазоряване избяга от Сухаревка да му е мирна главата. Ако Зот Ларионич е написал жалба до участъковия, първият срещнат жандарин ще го хвърли в дранголника и ще има да гние там. По-добре да изчезва нанякъде, където не го познават.

Отиде на другия пазар, дето е на Старо-Новия площад при Китайгородската стена. Примъкна се до сергиите с евтини готвени храни, душеше миризмата на печива, дебнеше дали някоя търговка няма да се разсее. Но не посмя да отмъкне нищо — все пак никога не беше крал ачик открито. Ами ако го хванат? Така ще го наритат, че Зот Ларионич ще му се види като мила майчица.

И скиташе така през пазара, пазеше се да не припарва до улица „Солянка“. Знаеше, че там, оттатък улицата, е Хитровка, най-страшното място в Москва. В Сухаревка, разбира се, също е пълно с джебчии и кокошкари, само че не могат да се хванат на малкия пръст на хитровските. Беше чувал, че там е пълен ужас. Само да им падне неканен гост, ще го оберат до шушка и пак добре ако изобщо успее да отърве кожата. Нощните приюти са страховити, с разни мазета и подземия. Вътре е пълно с бегълци каторжници, убийци и просто пияници и дрипльовци. Говореше се също, че ако някой маляк попадне там, направо го отпиши. Имало едни специални хора, наричат ги пезевенци. Тези пезевенци хващат самотните момчета и за пет рубли ги продават на чифутите и татарите за разврат в тайни домове.

После се оказа, че това са лъжи. Тоест за нощните приюти и за дрипльовците е вярно, но няма никакви пезевенци. Когато Сенка изтърси на новите си хитровански браточки за пезевенците, голям смях падна. Проха каза, че ако някой от момчурляците иска лесна печалба, негова си работа, но насила да се сквернят момчета — няма такова нещо. Изключено. Да наръгат някого в нощна доба — това да. Ако е тъпак или пиян. Наскоро открили един на „Подкопаевски переулок“: главата му на кайма, пръстите отрязани с все пръстените и очите му избодени. Сам си е виновен. Не се бутай неканен. Всяка жаба да си знае гьола.

Ама защо са му изболи очите? — уплаши се Сенка.

А Михейка Бухала се смее: иди питай ония, дето са му ги изболи.

Но този разговор се случи чак по-късно, когато Сенка вече беше станал хитрованец.

Всичко стана бързо и лесно — дето се вика, за отрицателно време.

Скорик въртеше очи край сергиите с медовина какво може да отмъкне, събираше кураж, и внезапно се вдигна врява до Бога. Някаква жена врещи. Помощ, вика, ограбиха ме, отмъкнаха ми кесията, дръжте крадците! А двама хлапаци горе-долу на Сенкина възраст препускат направо по сергиите, изпод обущата им хвърчат канчета и паници. Единия, дето й беше по-близо, продавачката докопа за колана и го събори на земята. Падна ли ми, вика, мръсна твар! Сега ще видиш ти! А другият крадльо, остронос, скочи от сергията и с един юмрук в ухото събори тетката долу (Проха винаги си носи „свинка“ — ашик, напълнен с калай, това Сенка научи по-късно). Остроносият дръпна другия за ръката да бягат, но вече ги завардваха от всички страни. Заради търговката, може би убита с един удар, сигурно щяха да усмъртят и двамата, ако не беше Скорик.

Като се разкрещя:

— Православни! Кой си е загубил сребърна рубла?

И всички се втурнаха към него: аз, аз! А той се изплъзна между протегнатите им ръце и тичешком викна на момчетата:

— К’во сте зяпнали! Беж!

И те се спуснаха подир него, а когато Сенка се обърка при някакъв вход, го задминаха и му махнаха: давай след нас.

На отдалечено място си починаха, запознаха се. Михейка Бухала (дето е по-дребен и по-бузест) попита: какъв си, откъде си?

Сенка отвърна:

— Сухаревски.

Вторият, дето се нарече Проха, се ухили, сякаш беше чул нещо много смешно. И защо, вика, не те свърта там?

Сенка мълчаливо се изплю през избития зъб — още не беше свикнал, но пак докара поне към три аршина разстояние.

И рече немногословно:

— Няма как. Инак съм за пандиза.

Двамата го погледнаха с уважение. Проха го тупна по рамото. Аре, рече, да живееш с нас. И да не ти пука, от Хитровка никой няма да те предаде.