Борис Акунин
Любовник на смъртта (21)

Как Сенка четеше чужди писма

В кабинета на Ераст Петрович имаше голямо огледало. Тоест отначало там нямаше никакво огледало, а инженерът разпореди да му се сложи на писалището трикрило огледало, пред което подреди разни кутийки, бурканчета, шишенца — същински фризьорски салон. Впрочем имаше и перуки с най-различно окосмяване и цветове. Когато Сенка попита, един вид, защо са ви тия работи, господин Неймлес отговори загадъчно: откриваме сезона на маскарадите.

Скорик си помисли, че се шегува. Обаче първо нему се наложи да изиграе ролята на маскиран.

Сутринта след дедукцията-проекция Ераст Петрович настани Сенка пред огледалото и взе да се гаври с горкия сирак. Отначало му намаза главата с някаква гадост, от която му отиде цялата коафюра, за която бе платил три рубли. От гнусното мазило косата му вместо приятно златиста стана сплъстена, лепкава, пиргеста и с миши цвят.

Маса, който наблюдаваше издевателството, доволно изцъка и каза:

— Въски тряба.

— Знам и без теб — отговори съсредоточено инженерът, бръкна с пръсти в една стъкленичка и втри в косата на Сенка някакви зрънца или топчета.

— Какво е това?

— Сушени въшки. Просяк не може без такава ф-фауна. Не се безпокой, после ще ги махнем с газ.

На Скорик ченето му увисна. Коварният господин Неймлес се възползва и мацна златния му зъб в цвят на гнило, а после му пъхна в устата някаква бучка, увита в марля, и я нагласи между венеца и бузата. От тази бучка целият му сурат, тоест лице, се разкриви. А Ераст Петрович вече му втриваше в челото, носа и шията някакъв мехлем, от който кожата му доби нездрав и порест вид.

— Уси — подсказа Маса.

— Да не стане прекалено? — поколеба се инженерът, но му бръкна с клечка в ушите.

— Гъдел ме е!

— Май с гнойни уши наистина е по-добре — умислено рече Ераст Петрович. — Минаваме към г-гардероба.

И извади от шкафа такива дрипи, каквито Сенка през живота си не беше носил — дори в най-тежките времена у вуйчо му Зот Ларионич.

Скорик се погледна в тройното огледало, обърна се насам-натам. Което си е вярно, изглеждаше като същински просяк. И най-важното — който и да го види от познатите, изобщо не може да го познае. Само едно го тревожеше.

— Просяците, общо взето, си имат постоянни места. Всичко е разпределено — заобяснява той на Ераст Петрович. — Трябва да се разбера със старейшината им. Ако просто така се появя в притвора, ще ме изпъдят, а и ще ме ступат.

— Ако те пъдят, ето ти това — инженерът му даде гладко топче. — Това е обикновен детски сапун с вкус на ягоди. Прост фокус, но ефективен, научих го от един прочут аферист. Само че, щом ти се запени устата, не забравяй да подбелваш очи.

Отначало все пак го беше страх. Отиде в „Николай Чудотворец“ на „Подкопаевски“, настани се в крайчеца на притвора, за всеки случай отрано подбели очи. Една оплаквачка и един безнос, които се подвизаваха наблизо, недоволно замърмориха: чупката, един вид, не си от наште, без туй събираме грошове, ще дойде Будочник, та ще видиш, и какво ли не.

А когато дойде Будочник и просяците взеха да ковладят пред него новака, Сенка запени уста, затресе рамене и захленчи. Будочник го погледна, пък вика: не виждате ли, проклетници, че наистина е припадничав. Оставете го да изкара някоя копейка, няма да ви искам плата за него. Такъв е Будочник — справедлив. Затуй е изкарал двайсет години в Хитровка.

Просяците го оставиха на мира. Той се поуспокои, върна си подбелените зъркели на място, огледа се. Наистина даваха много малко милостиня, почти само копейки и грошове. По едно време пред него мина Михейка Бухала. Сенка от скука (а и да провери как е маскировката) го хвана за пеша и взе да опява: дай паричка на недъгавия. Бухала не му даде, дори го напсува, но не го позна. Та съвсем му дойде сърце на място.

Когато камбаните забиха за обедната служба и женорята плъпнаха към черквата, иззад ъгъла с „Подколоколни“ се появи Смъртта. Беше се докарала скромно: бяла забрадка, сива рокля — но пак в пресечката все едно грейна слънце.

Зърна просяците, хич не погледна Сенка. Влезе.

Леле, обезпокои се той. Дали не се е престарал Ераст Петрович? Как ще разбере Смъртта на кого да даде бележката?

И когато насъбралите се заизлизаха след службата, нарочно запелтечи гъгниво — за да се сети Смъртта за кого й намеква:

— Д-добри хора! Не се с-сърдете на сирака недъгав, че проси! П-помозите кой както може! Не с-съм оттуканка, никого с-си нямам. Д-дайте хлебец и малко п-парици!

Тя го позагледа и прихна. Значи се е досетила. На всеки просяк даде по монетка. На Сенка също пусна петаче, а с него и сгънато на квадрат листче.

И си тръгна, прикрила уста с крайчетата на забрадката — толкова я развесели видът му.

А той, щом се омете от Хитровка, клекна до стълб с афиши, разгъна листа и зачете. Почеркът на Смъртта беше гладък, лесен за четене, макар и съвсем ситен.

Здравейте Ераст Петрович. Каквото ми наредихте всичко точно изпълних. Листенцето както ви обещах си го окачих на гърдите и той веднага забеляза. (Какво листенце, почеса се по темето Сенка. И кой е „той“? Добре де. Може после да става ясно.) Цял се изкриви и вика чудна работа. С какъв боклук си се окичила, а моя подарък не носиш. И взе да подпитва дали някой не ми го е подарил. Аз викам както е уговорката Сенка Скорик. Той се разкрещя. Копиле вика. Ще го пипна на сол ще го стрия. (Ама това е за Княза! Смачканото листче затрепери в ръката му. Какви ги върши? Що го клевети? Направо иска да го довърши! Не знам за никакво листенце! Нищо не съм й подарявал, не съм й виждал очите! И дочете писмото набързо.) Много е тежко с него. Все е нетрезвен мрачен и заплашва. Много ме ревнува. Добре поне че само от Скорик. (Да бе, от това по-добре здраве му кажи!) Ако научи за другите кръв ще се лее. Опитах как ли не. Отрича. Вика нищо не знам, кой върши такива катилщини и аз искам да знам. Науча ли ще ти кажа щом се интересуваш. А дали говори истината или лъже не мога да ви кажа щото сега не е какъвто беше по-рано. Като че ли не е човек ами хищен звяр. Все се зъби. А освен това искам да ви кажа за предишния ни разговор че не бива да ме корите за безнравственост. Каквото е писано на човек не зависи от него, а само зависи да го обърне към добро или лошо. И не ми говорете повече така и не ми пишете за това понеже няма смисъл.

Смъртта

За кое „това“ да не й пише и говори? Сигурно за долната й развратност с Княза и другите гадове.

Сенка сгъна записката пак, както си беше, и я понесе на Ераст Петрович. Много му се щеше да поразпита хитроумния господин Неймлес защо така е намислил още повече да настройва Княза срещу сирака, с каква цел? И какво е това листенце, дето той, Сенка, го бил подарил на Смъртта?

Обаче ако попита, ще се издаде, че си е завирал гагата в писмото.

 

 

Но все едно се разбра.

Инженерът само погледна листчето и веднага укорително поклати глава:

— Лошо, Сеня. Защо си го чел? За теб ли е писмото?

— Нищо не съм чел — опита да отрече Сенка. — Притрябвало ми е.

— Как така — Ераст Петрович прекара пръст по сгъвките. — Разгъвано е и пак е сгънато. И нещо се е лепнало. Май въшка. Надали е с-собственост на мадмоазел Смърт.

Как да скриеш нещо от такъв човек?

На другия ден господин Неймлес му връчи писмо, но не просто сгънат лист, а в плик.

— Щом си толкова любопитен — заяви инженерът, — моето послание го пращам залепено. Не се опитвай да го отлепиш с език, това е патентовано американско лепило, лепи здраво.

Дълго маза мъничкия плик с четчица, после го притисна с преспапие.

Сенка направо му се почуди. Наистина, дето се вика, и най-мъдрият си е малко прост.

Щом излезе, скъса плика и го хвърли. Такива се продават за амурни послания във всеки книжарски дюкян, десет копейки струват. Купува ново пликче, слага в него писмото и го залепва без никакви велики лепила — голяма работа. На плика така или иначе не пише кому и къде.

Да го чете или да не го чете — такъв въпрос изобщо не му хрумна. Естествено, че ще го прочете! Все пак неговата собствена съдба се решава!

Записката беше написана на оризова хартия, а почеркът на Ераст Петрович се оказа красив, с изящни финтифлюшки.

Здравейте, мила С.

Позволете ми така да Ви наричам, не мога да понасям прякора Ви, а истинското си име Вие не искате да ми кажете. Простете ми, но не мога да повярвам, че сте го забравили. Впрочем както желаете. Минавам към деловата част.

За първия е ясно. Сега направете същото и с втория, но го насочете към нужната тема заобиколно. Доколкото мога да преценя, този субект е по-умен. Достатъчно е просто да види въпросната вещ. Ако пък сам попита, тогава му кажете според уговорката за СС. (Кой е па тоя СС? Сенка почеса почерненото си чело и от косата му се посипаха въшки. Ами „Сенка Скорик“, кой друг! Какво са се наговорили за него тия интриганти?) Простете ми, че се връщам към неприятната за Вас тема, но за мен е мъчителна мисълта, че се подлагате на осквернение и мъчения — да-да, сигурен съм, че това са ужасни мъчения за Вас — в името на недостъпни за представите ми и със сигурност погрешни идеи. Защо се самонаказвате така жестоко, защо валяте тялото си в калта? То за нищо не ви е виновно. Нямате причина да го мразите. Тялото на човека е храм, а храмът трябва да се пази чист. Някой ще каже: как не, храм. Дом като дом: тухли и хоросан, важното е да се запази душата, а тялото — какво толкова, Бог не живее в тялото, а в душата. Но в осквернен и мръсен храм не се извършват Божиите тайнства. И че всичко става, както е било писано, също се заблуждавате. Животът не е книга, по която да се движите само според написаните от някого за вас редове. Животът е равнина с безброй пътища: на всяка крачка има нов кръстопът и човек винаги може да избере дали да свърне надясно или наляво. А после следва нов кръстопът и нов избор. Всеки върви по тази равнина и сам си избира пътя и посоката — кой към залеза, към тъмнината, кой към изгрева, към светлика. Никога, дори и в най-последната минута от живота, не е късно човек да смени посоката, в която се е движил дълги години. Такива обрати не са никак редки: човек е вървял цял живот към нощния мрак, пък изведнъж извръща лице към изгрева, та и лицето му, и цялата равнина светват в ново, утринно сияние. Случва се, разбира се, и обратното. Лошо и объркано го обяснявам, но някак ми се струва, че ще ме разберете.

ЕН

Общо взето, в бележката нямаше почти нищо интересно. Само дето го маже с разни гадости и го юрка през целия град заради някакви си философски глупотевини.

Даде десет копейки за нов плик и забърза към „Николай Чудотворец“.

 

 

Днес Смъртта не беше с бяла кърпа, а с винена, та по лицето й сякаш отблясваше пожар. Като влезе в черквата, го жегна с такъв поглед, че Сенка се размърда, както беше коленичил. Спомни си (прости, Господи, нито е времето, нито е мястото) как тя го целуна, как го прегърна.

И когато излизаше, очите й бяха пак така блеснали. Наведе се да му даде милостиня и да вземе писъмцето — та пошепна:

— Здрасти, любовнико. Отговорът утре.

На връщане към Спаските казарми Сенка се олюляваше.

Любовнико!

 

 

Но на другия ден не дойде отговор от Смъртта. Тя изобщо не се появи. Скорик почти до тъмно търка колене, събра към две рубли от подаяния, но не и не. Дори и Будочник, като обикаляше за десети или петнайсети път участъка си, му рече: „Днес си нещо много алчен, сакателнико. Проси-проси, ама с мярка.“

Чак тогава си тръгна.

 

 

На четвъртия ден, падаше се неделя, Ераст Петрович го прати пак. Инженерът не се учуди, че няма отговор на писмото му, но май се натъжи.

Като пращаше Скорик на „Подкопай“, му каза:

— Ако и днес не дойде, ще трябва да се откажем от писмата, да измислим нещо друго.

Но тя дойде.

Само че изобщо не го погледна. Като му даваше милостиня, гледаше встрани и очите й бяха сърдити. Сенка видя на шията й сребърна люспица на верижка — точно като тези, дето бяха в имането. По-рано не беше я виждал с такова украшение.

В ръката му този път остана не писъмце, а сгъната копринена кърпа.

Намери си потайно местенце и я отгърна. Вътре имаше листче. Като внимаваше да не падат въшки и ръбчетата да не се сгънат погрешно, Сенка зачете.

Здравейте Ераст Петрович. За нищо не съм го питала и разпитвала. Той видя новата ми придобивка с празните си зъркели, но нищо не попита. Изломоти някакъв стих все едно на себе си има такъв навик. Аз го запомних съвсем точно. Прекосихме океана с чисто злато и стомана и сега към други кът ни очаква дълъг път. Не знам какъв е смисълът. Може би вие ще го разберете. (Това е Пушкин, Александър Сергеевич, и няма нищо за разбиране, снизходително си помисли Скорик, който съвсем наскоро беше прочел „Приказка за цар Салтан“. Разбра и за кого става дума — за Цайса. Той обожава да говори в стихове.) А за тялото да не сте посмели повече да ми пишете иначе край на писмата. И без това исках да го скъсам. Вчера не излязох и ви бях много сърдита. Но днес когато той си отиде имах чудно видение. Сякаш лежа насред равнината за която ми писахте и не мога да стана. Дълго лежа не ден и два. И през мен никне трева и разни цветя. Аз ги усещам вътре в себе си и това не е лошо, а напротив много хубаво как през мен растат към слънцето. И като че ли вече не съм аз в равнината, а аз самата съм тази равнина. После както можах избродирах това видение на кърпата. Приемете я като подарък.

Смъртта

Кърпата, която Сенка отначало дори не погледна, се оказа наистина избродирана: горе слънце, а долу легнала гола девойка и от нея растат разни треволяци и цветя. На Сенка никак не му хареса тази измишльотина, по културному казано — алегория.

Ераст Петрович за разлика от него първо разгледа кърпата и чак след това отвори писмото. Погледа-погледа и рече:

— Ох, Сеня, Сеня, какво да те правя? Пак си си врял носа.

Скорик попримига, за да му се насълзят очите.

— Защо ме обиждате? Грехота е. Виждате, че не жаля сили, като последен мизерабъл. Честно и почтено…

Инженерът само махна с ръка: върви си, един вид, и не ми пречи, да те вземат мътните.

 

 

А обратното му послание до Смъртта гласеше следното:

Мила С.

Умолявам Ви, не шмъркайте повече тази гадост. Опитвал съм наркотик един-единствен път и това едва не ми коства живота. Някой ден ще Ви разкажа тази история. Но дори не става дума за опасността, която крие въпросната отрова. Тя е нужна само за хора, които не разбират истински ли живеят на този свят или наужким. А Вие сте истинска, жива, не са Ви потребни наркотици. Прощавайте, че пак се впускам в проповеди. Това в никакъв случай не ми е привично, но по такъв странен начин ми влияете.

На останалите двама, ако обърнат внимание на вещта, не говорете за СС (пак добре, каза си Сенка) а за някакъв нов ухажор, пелтек с побелели слепоочия. Така трябва в името на делото.

Ваш Е. Н.

Смъртта този път дойде не сърдита като вчера, а весела. Наведе се да вземе писмото и пъхна в ръката на Сенка нещо като голяма гладка монета, пошепна му: „Да ти е сладко.“

Погледна — шоколадов медал. Ама тя да не го мисли за малко дете!

 

 

В последния ден на просешкото му пратеничество, шестия пореден, Смъртта на минаване край него си изпусна носната кърпа. Наведе се да я вземе и едва чуто пошушна: „Следят ме. На ъгъла.“ И влезе в черквата. А на земята до Сенка остана бележката. Той допълзя, притисна я с коляно и хвърли поглед накъдето му посочи Смъртта.

Сърцето му се разтупка.

Точно на ъгъла с „Подколоколни“, подпрян на улука, стоеше Проха и люпеше семки. Не отлепяше очи от черковната порта. Към просяците, слава Богу, не поглеждаше.

Виж ти, това ли било!

И такава дедукция потече в главата на Сенка, че свят му се зави.

В същия ден, когато носеше на бижутера сребърните пръти, кого срещна точно на „Маросейка“? Проха. Това първо.

После на „Труба“ близо до пансиона кой се появи? Когато стражарят дотича на помощ? Пак Проха. Това второ.

И кой знаеше за приятелството на Сенка с Ташка? Пак Проха. Това трето.

И Смъртта я шпионира пак Проха! Това четвърто.

Значи излиза, че той, червеят гнусен, е виновен за всичко! Той е погубил и бижутера, и Ташка! Не лично, разбира се. Слугува на някого, сигурно на Княза.

И какво сега? От тази дедукция каква проекция трябва да произтече?

Ами много проста. Проха следи Смъртта, а ние него ще го проследим. Кому ще иде да докладва, кому ще отнесе релацията. Да видим. Нека господин Неймлес разбере, че Сенка Скорик не е само момче за всичко.

Смъртта на излизане от черквата нарочно не го и погледна, дори паричка не му даде днес — отплава като лебедица, но закачи Сенка с роклята си. Надали случайно. Един вид, отваряй си хубаво очите.

Той преброи до двайсет и се помъкна подир тях, като куцукаше и с двата крака. Проха вървеше пред него без да се обръща — явно не мислеше, че някой може и него да следи.

Така стигнаха до „Яузки“ булевард като птиче ято: отпред в средата Смъртта, зад нея вляво Проха и още на петнайсетина крачки вдясно Скорик.

Пред вратата на къщата Проха сякаш се почуди нещо, почеса се по тила. Май не знаеше какво да прави сега — да стърчи ли тук или да си ходи. Сенка се скри зад ъгъла и зачака.

И ето, Проха си разтръска куфалницата (абе главата, главата), пъхна ръце в джобовете, врътна се на пета и потегли обратно. Да докладва на Княза, реши Сенка. Или може би не на Княза, а на някой друг.

Когато Проха мина покрай него, Сенка се обърна гърбом и си прибра ръцете към чатала, уж че се изхожда по малка нужда. А после потегли подир бившия си авер.

Онзи ритна огризка от ябълка, изсвири към ято гълъби, които кълвяха в тора (птиците се уплашиха, затрепкаха с крила) и свърна в един двор, откъдето удобно се излизаше на „Хитровски“ площад.

Сенка подире му.

Тъкмо излезе от първия вход в усоен тъмен двор, отзад някой го хвана за рамото, дръпна го с всичка сила и го извъртя.

Проха! Усетил е, че го следи, гадината остромуцунеста.

— К’во си ми се лепнал — съска, — дрипльо? К’во искаш?

И така го раздруса, че на Сенка му се завъртя главата и бучката в бузата, от която мутрата му изглеждаше като разкривена, изхвърча. Наложи се да изплюе тази маскарадна хитринка.

— Ти ли си? — ахна Проха и ноздрите му алчно се издуха. — Скорик? Точно ти ми требеш!

Та го сграбчи и с другата ръка — няма измъкване. Проха пипаше яко. Сенка си знаеше — по сила и ловкост не може да се мери с него. Най-коравият копелдак в цяла Хитровка. Ако тръгне да се бие с него, онзи набързо ще му види сметката. Ако побегне — ще го настигне.

— Я върви с мен — ухили се Проха. — Тръгваш ли или да ти шибна един за по-сигурно?

— Къде да тръгвам? — попита Сенка, който още не беше се опомнил от фиаското на така прекрасно измислената проекция. — К’во си ме гепил? Пускай!

Проха го ритна в кокалчето на крака, много болезнено.

— Давай-давай. Един добър човек иска да си побъбрите.

Ако се сбият истински, хитровски — с юмруци и дори с колани, — Проха за нула време ще го смачка. Но напразно ли се беше учил Сенка на японски бой?

Когато Маса-сенсей разбра, че не може да направи от Скорик истински боец — много е мързелив и се бои от болка, рече: няма да те уча, Сенка-кун, на мъжки бой, ще те науча на женски. Та един такъв урок как женска да се защити, ако някой я добара и вземе да я обезчестява, Сенка си припомни сега.

— От това по-просто — каза сенсеят, — само фасур.

Ребром с лявата длан изотдолу трябваше да удари нападателя по върха на носа, а като заметне оня глава — с кокалчетата на дясната ръка право в адамовата ябълка. Сенка може би хиляда пъти го беше упражнявал във въздуха: раз-два, лява-дясна, по носа — в гръкляна, по носа — в гръкляна, раз-два, раз-два.

И сега изпълни същото това раз-два, отне му само половин секундичка.

Както пише в книжките, резултатът надмина всичките му очаквания.

От удара по носа — не много силен, почти приплъзващ — главата на Проха полетя назад, а от ноздрите му шурна кръв. Когато Сенка направи „два“ точно в адамовата му ябълка, Проха изхриптя и се свлече.

Седна на земята, с едната ръка се държи за гърлото, с другата си притиска носа, устата му зинала, очите му се подбелили. И кръв, кръв!

Скорик направо се уплаши — остава да го е убил.

Клекна до него:

— Ей, Проха, ти да не умираш бе? — и го разтърси.

Онзи хрипти:

— Не ме бий… Не ме бий повече! Ааа! — иска да си поеме дъх, ама не може.

И докато не се е оборавил, Сенка го притисна както си е ред.

— Казвай, гадино, за кого бачкаш? Или ще те изпраскам в ушите, та ще ти фръкнат зъркелите! Аре! За Княза, а?

И замахна с две ръце (имаше и такава хватка, не много трудна — лошия го удряш едновременно под двете уши).

— Не, не за Княза… — Проха опипа носа си, мокър от кръв. — Счупи ми костта… Ууу!

— А за кого? Казвай!

И му заби юмрук право посред челото. Сенсеят не беше го учил на такава хватка, тя стана от само себе си. Проха май много не го заболя, но Сенка направо щеше да си потроши пръстите. Обаче подейства.

— Не, има друг човек, по-страшен от Княза — изхлипа Проха и вдигна ръце да се пази.

— По-страшен от Княза? — трепна гласът на Скорик. — Кой е тоя?

— Не знам. С черна брада до кръста. Очите му също черни, лъщят. Такива очи — ужас! — Проха си притисна носа с пръсти да спре кръвта. И изгъгна: — Бе знам гагъв и одгъде, но ако искаш да го видиш — ще ти го богажа. Имам среща с него. В ерохинското бодземие…

Пак ерохинското подземие. У, прокълнато място. И Синюхини там ги заклаха, и на Сенка за малко да му видят сметката.

— За какво е тази среща? — попита Скорик, без още да е решил какво да прави. — Ще доносничиш как си следил Смъртта?

— Да.

— А защо му е тя на този брадатия?

Проха сви рамене, подсмръкна. Кръвта му беше спряла.

— Не е моя работа. Да те заведа ли, или не?

— Заведи ме — реши Сенка. — И да внимаваш. А ми скроиш нещо, а съм те убил с голи ръце. Един магьосник ме научи.

— Готино те е научил, сега можеш да победиш когото си искаш — подлизурски му се ухили Проха. — Няма, Сеня, квото кажеш — това е. Не ми е омръзнал животът.

Стигнаха до входа на Ероха при Татарската кръчма. Скорик два-три пъти ръгна пленника в ребрата да му държи страх, а и го сплаши: опичай си акъла, само да си посмял да побегнеш. Честно казано, него самия го беше страх — ами ако оня се извърти и му забие един в стомаха? Но май опасенията му бяха напразни. Проха беше станал съвсем хрисим след японския урок.

— Сега, сега — повтаряше той. — Сам ще видиш какъв човек е. Аз, к’во си мислиш, от страх му услужвам. Ако ме освободиш от този душегубец, Сенка, само ще съм ти благодарен.

В подземието свърнаха веднъж, втори път. Оттук вече беше съвсем близо до залата с входа за имането. И до коридора, където някой насмалко да го убие, също беше съвсем близо. Скорик си спомни как мощната лапа му скубеше косата и му притискаше врата — чак се разтрепера и спря. От първоначалната му смелост, с която реши сам да разплете цялата работа, почти нищо не остана. Ще извинявате, Ераст Петрович и Маса-сенсей, ама на, толкова ми бил куражът.

— Дотука бях… Ти сам върви при него… После ще ми преразкажеш.

— Стига бе — дръпна го за ръкава Проха. — Вече сме близо. Там има едно закътано място, ще се скриеш.

Но Сенка — не и не.

— Върви без мен.

И понечи да си тръгне, ама Проха го държи здраво и не пуска.

После изведнъж го хвана за раменете и като се развика:

— Ей го Скорик! Фанах го! Насам!

И държи здраво, гадината. Нито може да го удари, нито може да му се изскубне.

А откъм тъмното се чуха тежки бързи стъпки.

Сенсеят го беше научил: ако лош човек те е хванал за раменете, най-лесното е, без много да му мислиш, да го хласнеш с коляно в чатала, но ако стои така, че не можеш да го стигнеш с коляно или да се засилиш, с всичка сила отметни глава назад и му забий чело в носа.

Та Сенка го цапардоса с все сила. Веднъж, втори път. Все едно овен разбива стена.

Проха ревна (носът му и без това беше счупен), закри си сурата-физиономия с ръце. И Сенка духна. Едвам успя — отзад някой вече го беше хванал за яката. Дрипата се скъса, Скорик остави парче от ризата в ръката на Прохиния познайник и се понесе в мрака.

Отначало побягна без капка размисъл, само и само да се измъкне. И чак когато тропотът зад него поизостана, изведнъж му хрумна: а накъде да бяга? Напред беше същата онази зала с тухлените колони, а след нея задънен коридор. И двата изхода навън са отрязани — и главният, и за Татарската кръчма!

Сега ще го настигнат, ще го притиснат в ъгъла — и край!

Оставаше му само една надежда.

Сенка се насочи към скривалището. В залата набързо измъкна двата долни камъка, изпочупи си ноктите, впълзя по корем в дупката и замря. Отвори уста широко-широко, за да диша колкото се може по-безшумно.

Под ниския свод отекна ехо — в залата влетяха двама: единият тежък и шумен, другият много по-лек.

— Оттук няма накъде да избяга! — чу задъхания глас на Проха. — Тук е тая гнида! Аз ще мина откъм дясната стена, вие минете откъм лявата. Ей сегинка ще го фанем!

Скорик се подпря на лакти, за да отпълзи по-навътре, но още от първото движение под корема му застърга тухлен трошляк. Не става! И себе си ще погуби, и имането ще издаде. Трябва да лежи тихо и да се моли Богу да не забележат дупката в ъгъла. Ако носят газеник, умряла работа, край на всичко.

Но както често драскаха нещо като клечки, явно не носеха нищо друго освен кибрит.

Ето крачките вече са близо, съвсем близо.

Проха, неговите стъпки.

Внезапно грохот, псувня — току над легналия Скорик.

— Не, нищо, ударих си крака в камък. От стената се е изронил.

И сега, сега ще се наведе и ще види дупката, а в нея стърчат две подметки. Сенка се подготви бързо да се вдигне на четири крака, за да отпълзи напред по ходника. Не че има накъде да избяга, ама поне да забави нещата.

Размина му се. Проха не забеляза скривалището. Тъмнината спаси Сенка, а може би дори самият Господ Бог го беше пожалил. Майната ти, е рекъл, поживей засега, има време да те прибера при Мен.

От по-далечния край на залата се чу гласът на Проха:

— Сигурно в калидора се е притиснал до стената, а ние не сме го забелязали. Той е много ловък, Скорик. Нищо де, всякак ще го издиря, хич не се съм…

Не се доизказа, задави се. Но и онзи, на когото държеше тази реч, също нищо не каза. Чуха се отдалечаващи се стъпки. Стана тихо.

Сенка от страх полежа още някое време, без да мърда. Мислеше дали да не отпълзи нататък в ходника. Може да отиде до съкровището, да си вземе някой и друг прът.

Обаче се отказа. Първо, не носеше нищо, с което да си свети там.

И второ, взе да се притеснява: още ли да кисне тук? Не е ли по-добре да се омита? Ами ако са отишли за фенери? Веднага ще видят дупката. Така ще си загине Сенка от собствената си глупост.

Изпълзя рачешки назад. Ослуша се. Май е тихо.

Тогава се изправи, свали си патъците и безшумно, на пръсти, тръгна към коридора. Току спираше и наостряше уши: дали няма да се чуе иззад някоя колона шумолене или дишане.

Изведнъж под крака му нещо изпука. Сенка уплашено приклекна. Какво е това?

Опипа наоколо — кутия кибрит. Дали тия я бяха изпуснали или някой друг? Няма значка, ще свършат работа.

Направи още две крачки, гледа — вдясно някаква купчинка. Все едно струпани вехтории или може би някой лежи.

Запали клечка, наведе се.

Гледа: Проха. Проснат по гръб, с човката нагоре. Но като се вгледа по-отблизо, ахна: Човката му нагоре, само че Проха лежи не по гръб, а по корем. Жив човек никак не би могъл ей така да си извърти и усуче наобратно шията.

Сигурно е неговият, Прохиният кибрит — по инерция си довърши предната мисъл, и чак след това се прекръсти и заотстъпва. А и клечката, ще й се не види, му изгори пръстите. Значи от това се беше задавил Проха. Само за миг са му отвинтили тиквата в най-буквалния смисъл. А Проха от подобно държане спрямо него взел, та пукнал.

По дяволите, не му е кой знае колко жал за него. Ама какво е това чудовище, дето прави такива неща с хората?

А после му хрумна още нещо. Без Проха няма как да намери този душегубец. Брадата до пъпа, разбира се, си е сериозен белег, ама сигурно е изментил Проха, като едното нищо го е метнал, царство му небесно на подлата гадина.

От цялата дедукция-проекция накрая излезе едно счупено корито, както се случило и на алчната баба от приказката (Сенка прочете приказката, не му хареса, за цар Никита е по-хубава). Като видя Проха, трябваше да иде да разкаже всичко на Ераст Петрович. Ама на, нали искаше да блесне. Е, блесна! Сигурната нишка скъса със собствените си ръце.

 

 

От мъка едва не забрави да прочете писмото от Смъртта, сети се чак на „Спаска“.

Здравейте, Ераст Петрович. Снощи идва приставът. Попита за сребърната паричка. Аз му викам подарък. А той вика нов съперник ли. Няма да допусна. Кой е той? Както ми наредихте отговорих че е богат човек пълен със сребро. Красавец на вид макар да не е млад и с побелели слепоочия. Също викам малко заеква. Приставът веднага забрави за среброто и нататък все за вас разпитваше. Очите му вика сини ли са? Казвам да. А на бой такъв ли е? Казвам да. А на слепоочието тук има ли малък белег? Казвам май да. И какво му стана на тоя човек, цял се разтрепери. Къде живее нам кво си. Обещах да подразбера и всичко да му разкажа. А при Вампира му отидох на крака, не исках да идва тук този мизерник. Той пък повечето за среброто любопитстваше и какъв човек сте и дали сте много богат и как да се стигне до вас. И на него обещах да разпитам. Хубав възел вързахме с вас, ама как ще го развържем не знам. Време е да се срещнем и на живо да го обсъдим. В писмо не може всичко да се напише. Елате довечера вземете и Сенка с вас. Той познава цяла Хитровка. Ако стане нещо да може да ви измъкне. И още искам да ви кажа че никого от тях вече не допускам при мен макар че вчера приставът ме руга и ме сплашва. Но сега вие му трябвате повече от мен. Заканих му се че нищо няма да разпитам за вас и ме остави на мира. Знайте че повече никого от тези кръвници няма да допусна при себе си никога и че вече нямам сили. Всеки човек си има предел на силите. Елате довечера. Чакам ви.

Смъртта

Сенка така се развълнува, направо ужас, чак му пресъхна устата. Значи довечера, още тази нощ ще я види пак!