Катрин Каултър
Изкушение (8)

Глава седма

Маркъс вдигна глава и я погледна. Тя се взираше в него с широко отворени, стреснати очи. Почувства как я разтърсват тръпки.

— Ти си много хубава — сведе той поглед към ръката си, която обхващаше гърдите й.

Рафаела беше секси и го желаеше повече, отколкото бе желала който и да е мъж, и то много отдавна. Но най-силното й чувство беше изненадата. Не бе очаквала това. Искаше той да направи нещо повече. Стоеше пред него под лунната светлина — не би могла да си представи по-романтично място на света — и оставяше един мъж, с когото току-що се бе запознала и може би изобщо не харесваше, да гали гърдите й и се чувстваше чудесно. Дрехата се бе свлякла на кръста й, поддържана единствено от копринения хибискусов цвят.

Изведнъж се почувства като глупачка, застанала тук полугола, докато Маркъс напълно се владееше и беше напълно облечен.

— Студено ми е — сви рамене тя и се опита да се отдръпне от него.

— В такъв случай… — прошепна той и я привлече към себе си. Тя усети копчетата на ризата му да се притискат до голата й плът, почувства топлите му ръце да галят гърба й. — По-добре ли е?

Какво трябваше да му отговори? Може би: „Не, не е по-добре, искам да си вървя“, или: „Да, по-добре е, но, моля те, не спирай“.

Вместо това само кимна и вдигна лице. Той се усмихна и отново я целуна — този път по-дълбоко, езикът му бавно проникна между устните й, докосна ги полека, сякаш се запознаваше с тях, с нейния вкус и аромата й. Неговите устни имаха вкуса на калифорнийското шампанско, чувстваше се прекрасно в ръцете й. Тя не бе разбрала, че притиска гърба му, опитвайки се да го усети.

Странно, осъзна тя в един миг на трезвост. Не беше от жените, които се оставят да ги увлече магията на момента. Нещо повече, не обичаше да губи контрол върху събитията. А сега се бе облегнала на ръката му като героиня от някой филм с Рудолфо Валентино от 20-те години. Унизително и притеснително. Опита се да се дръпне, но движението й бе нерешително.

— Виж, Маркъс, когато искам да получа оргазъм, ще ти кажа.

Той вдигна лице и се засмя.

— Ще ми кажеш, нали? Добре, мис Холанд, хайде да видим.

Но не я въведе във вилата си. Вместо това започна отново да я целува, шепнейки нежно срещу устните й, казваше колко харесва гърдите й и докато говореше, откопча коприненото цвете и роклята се свлече в краката й. Младата жена остана пред него облечена само с бикини и с обувки с високи токчета.

— Да видим сега — каза той и пръстите му се плъзнаха в бикините й, обхванаха седалището й и започнаха да я притискат. Повдигна я малко и пръстите му потъркаха влажната й плът, той спря за миг, а тя остана задъхана; никой мъж никога не беше правил такова нещо с нея и тя никога досега не бе изпитвала подобно усещане в живота си.

Пръстите му просто почиваха там, без да помръдват, а тя гореше и искаше той да продължи, но той изглеждаше доволен от нещата такива, каквито бяха. Тя се опита да го отблъсне, макар и не особено силно. В този миг той я дръпна към себе си и продължи да я целува и да й говори какво ще направи сега с пръсти.

— Най-напред трябва да разбера как си оформена, само да те обхвана и да видя какво чувствам. Чудесно, мис Холанд, чудесно. Ти си мокра и много гореща, а сега нека да помръдна съвсем мъничко…

Пръстите му се спуснаха по нея, слязоха надолу, за да я докоснат, да я разделят и да навлязат навътре и това беше най-вълнуващото чувство, което някога беше изпитвала… Не можеше да повярва, затаи дъх, докато той се усмихваше срещу устата й и казваше:

— Е, мис Холанд, чудесно реагираш. Искам да видя как ще те почувствам около пръста си, а после ще опитам с два пръста…

Тя подскочи и стисна раменете му, когато той бавно пъхна и средния си пръст в нея.

— Струва ми се, че е великолепно, мисля…

И тя усети как той пъхва още един пръст и как полека ги разтваря вътре в нея, и въздъхна от удоволствие. Пръстите му потънаха още по-навътре, а тя дори не помисли да възрази. Точно в този момент палецът му се търкаше в нея и тя само помисли: „Господи, сега ще свърша, а стоя тук като идиотка, гола, а този проклет мъж е напълно облечен и…“

Извика и той отново улови устата й и направи нещо, от което тя се озова по гръб на тревата, с разстлана под себе си рокля. Той разтвори краката й и ги сложи на раменете си. Намести ръце под нея, повдигна я и сниши уста. В мига, когато езикът му я докосна, пръстите му отново навлязоха в нея, тя извика и се разпадна.

Устата му отново плени нейната. Той й казваше да продължава да вика, защото това му харесвало, казваше й да продължава да притиска хълбоците си към неуморните му пръсти и продължи да говори, вгледан в лицето й, бледо под лунната светлина.

— Това ми харесва, добре реагираш, мис Холанд.

И продължи да я гали, докато тя не се отпусна почти безжизнено, изтощена до краен предел, готова да се отпусне в реката на блажената забрава.

— Изненадана ли си?

— Меко казано — отвърна тя и докосна с пръсти бузата му. — Никога преди не съм се чувствала така… искам да кажа, ти си толкова…

— Е, сега, скъпа мис Холанд — изправи се той, — нека се връщаме към твоята вила.

— Какво? Моята вила? Но не искаш ли да…

Тя затвори уста, вгледа се в него и изведнъж осъзна какво е направил с нея. Тя го бе пожелала така силно, че бе изключила всякаква разумна мисъл, дори бе забравила, че само преди няколко часа не му се доверяваше и че той самият не й вярваше. Но той бе спечелил. Бе запазил самообладание, а тя бе загубила своето. Беше я използвал и я беше контролирал. Победата му над нея беше пълна. Искаше й се да избухне и да крещи на самата себе си, задето се показа такава глупачка, искаше да го убие.

— Махай се от мен.

— Добре — каза той.

Стоеше облечен в официалния си вечерен костюм и я наблюдаваше как се оправя, как намества роклята си и се опитва да закопчае онова глупаво копче на кръста. Червеното копринено цвете изглеждаше повехнало. Рафаела диво се озърна наоколо, търсеше бикините си, но не ги намери. Всъщност се бяха озовали в джоба на сакото му, но той знаеше, че тя му е прекалено сърдита, както и на себе си, за да го запита дали знае къде се е дянало бельото й.

Не бе събула сандалите и той сега я наблюдаваше как се полюлява смешно на тях, опитвайки се да оправи закопчалките.

— Ето — каза той, коленичи и ги оправи.

Тя го зяпна за миг изненадано, после изкрещя:

— Върви по дяволите, копеле такова!

И избяга, препъвайки се на високите си токове.

Той стоеше там, дишайки тежко и толкова възбуден, че го болеше. Защо, по дяволите, бе постъпил така с нея? Никога преди не беше правил подобно нещо. Беше я галил в самозабрава, после я беше унизил и не разбираше защо го е сторил. Едва след миг му стана ясно защо не й бе позволил да го докосне, да се люби с него, защо не я бе допуснал до себе си. Защо не бе позволил на самия себе си да се отпусне. Осъзна, че рискът беше твърде голям.

Тя беше различна; не беше някоя разглезена женичка, дошла тук да си търси забавления с персонала. Не, беше различна, може би щеше да прозре, да го разкрие и ако това станеше, можеше да провали всичко.

Най-ужасното беше, че не бе научил нищо за нея, абсолютно нищо, освен че реагираше невероятно силно на любовните ласки, докато не разбра какво прави всъщност той с нея. Като я наблюдаваше, като чувстваше тръпките й, като чуваше задъханите й стонове, знаейки, че цялото това удоволствие е предизвикано от него, целият се изпълваше с триумфално чувство. Опита се да убеди самия себе си, че е искал просто да й преподаде един урок, но не беше така.

В края на краищата се бе въздържал, не бе поискал да установи връзка с нея. Не беше сигурен защо не й вярва, но истината беше такава, а инстинктът му по отношение на хората страшно много се бе изострил в последните две години и половина. Това, че се бе почти натрапила на Коко, безкрайните й въпроси… тази жена преследваше нещо.

Но беше възможно и да е на абсолютно погрешен път. Тя можеше да бъде и нещо много по-добро, а можеше да бъде и нещо много по-лошо. Съществуваше вероятност и да е опасна. Той въздъхна дълбоко, влезе във вилата си, изгълта едно бренди, погледна се с отвращение в огледалото на банята и пое към плажа в компанията на нощните звуци и на луната, която осветяваше пътя му.

 

 

Не би трябвало да се учудва, когато видя една жена да тича далеч пред него и да завива по същия завой, по който бе завила рано същата сутрин. Познаваше я едва от един ден, но знаеше, че тичащата е Рафаела Холанд. Жената, която той бе възвисил и унизил само в един миг.

Наложи се да ускори крачка. Тя тичаше бързо, не като тази сутрин. Беше в много добра форма, без съмнение, и той си помисли, че сигурно гневът я кара да тича по-бързо от обикновено.

Маркъс пресече напряко, за да избегне завоя, и я завари да седи на същия проклет камък, вгледана в морето. Застана тихо зад нея. Тя не го чу. Погледна тила й и реши, че още не може да сваля гарда, не и сега. Леко седна до нея и каза:

— Пясъкът не е любимото ми място за правене на секс, но защо пък не? Мой ред е, не мислиш ли?

Тя избухна и той реши, че ще научи още нещо за нея — и както тайно си призна, — че ще му бъде интересно, защото Рафаела имаше остър език и още по-остър ум. В гнева си хората изричаха удивителни неща, а само като я погледнеше, веднага можеше да каже, че живакът на барометъра й сочи точката на бурята.

— Само да ме докоснеш, кретен такъв, така ще те изритам, че свят ще ти се завие!

— Боже Господи, човек може да си помисли, че съм бил някаква егоистична свиня и съм си претупал работата за две минути с теб, пък аз…

Рафаела скочи на крака.

— Какво искаш, Девлин, или както там ти е името?

Той се усмихна, сдържайки гнева, който се надигна при рязката нотка в гласа й, стана и я погледна в лицето.

— А ти наистина ли се казваш Холанд? Може би ще успееш да ми кажеш защо беше готова да легнеш с мен, след като ме познаваш едва от петнадесет минути?

Тя погледна първо към него, после към морето, после пак към него и каза без никакво озлобление:

— Не знам. Предполагам, че съм първокласна глупачка. Сега си върви. Аз дойдох тук първа.

— А аз бих предпочел да се любя с теб. Какво, вече не си ли в настроение? Много ли ти дойде? Изтощих те и си в П. П.?

— Не знам какво е това П. П.

— Изглеждаш обаче доста любопитна. П:П е „позиция партер“ — заема я по-слабият борец… Погледни нагоре.

Тя се улови, че разговаря с него, докато единственото й желание беше да го убие. Обърна се и тръгна по пясъка, като извика ядосано през рамо:

— Махай ми се от очите!

Той се засмя. Не беше имал такова намерение, но го направи, а когато го чу, Рафаела замря на място, обърна се рязко и го стрелна със смъртоносен поглед.

— Слабоумен глупак такъв — изрече тя и в следващия миг той видя изящните очертания на тялото й, когато тя скочи напред с протегнат крак и го улучи точно в дясното рамо със страничната повърхност на стъпалото си.

Маркъс толкова се изненада, че само я изгледа, докато залиташе назад, притиснал рамото си с ръка. Единствената му мисъл беше: „Слава Богу, че не е раненото.“ Тя, разбира се, не беше искала да го убие, той го знаеше, поне на мисловно равнище.

— Божичко, би могла така да нокаутираш Пънк. Може би дори Меркел — изказа той възхищението си, защото знаеше, че отново ще я предизвика.

Тя изпусна дъх с остро съскане, скочи към него със страничната повърхност на тялото си, обърна се като танцьорка и изпрати ръба на отворената си длан в корема му. Но този път не можа да се възползва от изненадата, защото той не беше глупав, нито пък бавен и беше готов за атаката. Сграбчи ръката й точно над лакътя, бързо се възползва от собствената й инерция, за да я обърне и да я запрати по гръб на пясъка.

— Добра си, но не чак толкова, госпожице. Като си помисля, май Пънк можеше да измете с теб пода на фитнес залата.

Рафаела скочи светкавично. Той й каза спокойно:

— Върви си в къщи, не искам да те нараня.

Пред очите й обаче се спусна червена пелена. Бе отворила пръсти, очите й бяха кървясали и в следния момент щеше да му изкрещи, че може да го нарани, ако поиска, ако реши да го направи. Изведнъж Маркъс чу нещо, някакво свистене, замръзна за миг и изведнъж тя полетя към него, събори го на земята и се притисна отгоре му.

Чу се още един съскащ звук и след това екотът на рикоширал в скалите куршум. Та това беше изстрел, по дяволите! И тя лежеше върху него, стиснала главата му с ръце, за да го предпази.

С бързо движение той я претърколи, легна върху нея и притисна уста към слепоочията й.

— Остани спокойна, разбираш ли? Не смей да помръдваш. Игричките свършиха.

Сведе още по-ниско глава, когато поредният куршум мина на трийсетина сантиметра над него. Трябваше да я измъкне оттук, но бяха посред открития плаж. Изстрелите идваха от джунглата на около десетина метра от тях и единственото им прикритие бяха скалите. Но какво значение имаше това? Стрелецът трябваше само да излезе, да ги погледне право в очите и да ги застреля хладнокръвно. Къде бяха всички гардове в курорта, когато му трябваха?

Тогава Маркъс чу най-великолепният звук на света — гласовете на хора, пияни хора, много пияни и много щастливи, които пееха и се приближаваха към тях, към плажа.

— Хей, хора, елате да поплуваме!

— Оная ти работа не може повече да се свие, Краули, а във водата съвсем ще изчезне.

— Какво ще кажете…? Ей, какво е това? Тоя тук натиска момичето на плажа.

Последваха диви пиянски смехове и цинични коментари. Маркъс осъзна, че се усмихва. Вдигна глава и погледна Рафаела Холанд.

— Спасени от дружина пияни гости. Трябваше да направя нещо героично, но те се появиха. И са доста пияни.

— Ей, човече, ама ти си с панталоните! Как ще я ощастливиш, като не си ги свалил? Да му кажа ли как да го направи…? Е, добре де, няма, точно сега няма.

Маркъс се обърна и изгледа мъжа. Беше гол, както го е майка родила, и размахваше пръст към него. Зад гърба му се кикотеше една жена, също гола. До нея се клатушкаха четирима подпийнали мъже и жени.

Маркъс се надигна на лакът и извика:

— Благодаря, приятели. Ние с моята дама бихме се присъединили към вас във водата, но на нея тъкмо й дойде…

— Няма значение, виж колко е голям океанът.

— Глупак, това не е океанът, това е Карибско море!

— Наистина — каза Маркъс с тъжен глас, — но тя получи и спазми — Рафаела се гърчеше под него. — А не иска да си признае.

Той се засмя, дръпна се от нея, стана и й подаде ръка. Дочу как пиянската компания коментира нещо, после една от жените изписка, когато се гмурна под една вълна.

— Хайде — каза Маркъс, снишил глас, — да се махаме оттук, преди да решат да те завлекат в морето.

Стисна ръката й и я повлече след себе си, обръщайки се, за да помаха на пияните си спасители.

Рафаела го последва замаяна. Опита се да се успокои, да диша дълбоко.

— Извинявай — промърмори Маркъс, но тя продължи да гледа право напред. — Добре ли си?

— Добре, но ми се вие свят. Ти си престъпник и някой се опита да те убие, а аз имах достатъчно късмет да се окажа наблизо и да споделя с теб качеството ти на мишена.

— Сега не сме мишена. Не си го изкарвай на мен.

Рафаела усети да я залива студена вълна.

— Няма. По-силна съм от теб, задник такъв.

Когато стигнаха до неговата вила, тя изведнъж разбра къде са и рязко се обърна назад. Маркъс стисна ръката й, отключи вратата и я бутна вътре.

— Не ставай глупава. Имаш нужда от малко бренди, а в твоята вила няма.

— Има бренди във вилата ми — възрази тя, но го последва вътре.

За разлика от нейната вила, тази беше от двадесет и първи век. Цялата в пастелни, земни тонове, стъкло, месинг и кожа и според нея изглеждаше красиво и доста удобно. Загледа го как й налива бренди, как се обръща и й се усмихва, как тръгва към нея. Дръпна ръката й и сключи пръстите й около чашата.

— Не ми харесват мебелите ти. Фалшиво, превзето, пластмасово и стерилно.

— Всичко това заедно? Благодаря.

— Мразя месинга и стъклото, и хрома, и убитите цветове.

— Още си на пълни обороти? Добре, по някой път и аз карам така. Но предпочитам това пред мебелите Луи XVI — гласът му, който допреди миг звучеше почти подигравателно, сега имаше за цел само да я успокои. — Изпий го, после можеш пак да вземеш да ми се караш.

Загледа я как пресушава брендито. Взе чашата от ръцете й и й помогна да се отпусне на един разкошен тъмношоколадов кожен диван. Зави я с кафяво-бежова завивка и подреди около нея няколко меки жълти възглавници.

— Съвземи се малко, после ще поговорим.

— Не съм баба ти, така че престани да се суетиш. Остави ме сама.

— Добре — каза той меко.

Тя го видя да взема слушалката, да набира някакви цифри и чу приглушения му глас. Дали говореше с охраната? Така се надяваше. Надяваше се, че ще намерят онзи, който бе стрелял срещу тях, но се и съмняваше.

Тя затвори очи и ги отвори чак когато той седна срещу нея в едно огромно кожено кресло.

Не й трябваше много време, за да си възвърне предишната увереност.

— Някой се опита да те убие. Знаеш ли кой?

Маркъс се питаше същото. Когато чу въпроса й, за миг потърка рамото си и се намръщи.

— Още едно покушение? Огнестрелна рана, нали?

— Ти, какво, да не си някоя любопитна репортерка? Извинявай, май говоря много.

— Всъщност, да, така е. Репортерка съм.

Нямаше защо да лъже за това. И без това той щеше да го разбере много скоро. Още преди да дойде на острова на Джовани, бе решила, че няма как да прикрие следите си, които водеха към „Бостън Трибюн“. Дръж лъжите в границите на минимума — все си повтаряше тя. Това беше ключът.

Виж ти, той беше познал. Ужасното чувство, че покушението срещу живота на Доминик е станало известно на пресата и са я пратили тук да души…

— Знаех си, че не бива да ти вярвам, да те приемам за това, за което се представяш. Какво правиш тук?

— Тук съм, за да пиша книга, ако това ти влиза в работата, а всъщност не ти влиза, защото книгата не е за теб. Кой се опита да те премахне?

— Не сме започнали още с въпросите около теб. За какво пишеш книга? За кой?

— За кого; и магазинът за отговори е затворен. Кой беше стрелецът? Познаваш ли го? Мъж ли беше или жена? Видя ли нещо?

За миг й се стори, че Маркъс може да припадне, после той сви рамене.

— Благодаря ти, че ме спаси. Когато се тръшна върху мен… Помислих, че това трябва да е новоизобретен японски трик или може би сексуално действие от новата епоха. Странно, не мислех, че ще тръгнеш да спасяваш моя живот.

— Прав си. Беше инстинкт, нищо повече.

— Не, по-скоро импулс. Ти си импулсивен тип, нали? Мисли за мен като за единствения мъж, който е успял да те накара да се почувстваш така, сякаш си пяла оперни арии след секс и…

— Точка по въпроса.

Косата се виеше свободно около лицето, по бузите й блестеше залепнал пясък от плажа, пясък имаше и в косата й. Дрехите й бяха мръсни, единият чорап се бе свлякъл до глезена. Той каза:

— Винаги съм вярвал, че жените имат силни инстинкти. Отглеждат ни и ни спасяват, когато извършим поредната глупост. Книга за кого?

Рафаела само го изгледа.

— Откажи се, Не-Знам-Си-Кой Девлин. Спи ми се и за първия ми ден в един от най-скъпите курорти на света не мога да кажа, че опитът ми е донесъл особено много почивка.

Той стана и в гласа му се прокрадна весела нотка.

— Но в предишната ни среща определено имаше възстановителен елемент, не си ли съгласна?

— Стига толкова, престани!

Той леко й козирува.

— Приятни сънища, мис Холанд. Да те изпратя ли до вилата ти?

— Не. Струва ми се, че сама имам по-голям шанс да се прибера жива.

— Рафаела?

Тя се обърна.

— Благодаря. А колкото до тази вечер, виж, аз…

Той се запъна и тя го изгледа така, че би могла да свари яйце с поглед.

Маркъс взе душ, за да измие от себе си пясъка и напрежението, след което се обади отново на охраната. Както подозираше, не бяха успели да заловят никого, но бяха открили гилзи на плажа. От Глок-17, както каза Ханк, началникът на охраната. Това беше специализиран пластмасов пистолет със стоманено дуло, малък, лесен за сглобяване, удобен за носене и лесен за изхвърляне, ако се наложи.

Колкото до мис Холанд, Маркъс реши, че ще разбере всичко за нея още утре сутрин.

Кой се бе опитал да го убие? Осъзна, че поклаща озадачено глава. Бе чул три изстрела от Глок-17, или може би четири?… Единият със сигурност щеше да го остави на място. Дали пък не беше предупреждение? И ако е така, какво го предупреждаваха да не прави?

 

 

— Ах, това е чудесно. Малко по-ниско, скъпа.

Коко покорно спусна ръка под кръста на Доминик към седалището му.

— По-добре ли е?

Кожата му бе забележително млада, но той си беше възрастен и нямаше никакъв начин да отложи с много време истинското остаряване.

Телефонът иззвъня и Коко вдигна слушалката.

— Маркъс? Не можеш ли да ми кажеш? Доминик лежи, в момента го масажирам. Какво стана?

— Да, какво има? — дръпна Доминик телефона от нея.

Коко го наблюдаваше, разпознавайки съсредоточения израз в очите му, решителната линия на устата, което говореше, че научава неща, които го безпокоят.

— Искам да дойдеш тук в имението, докато не открием кой е стрелял. Щом настояваш… Но на мен не ми се нрави. Няма смисъл, прав си. Ако е искал да те убие, според мен щеше да те убие. Значи е предупреждение. Но защо? За какво? Коко спомена, че днес имала среща за обяд с една млада дама, с която се запознала вчера. Разкажи й всичко, което успееш да си спомниш или да научиш.

Постоя още малко с телефон в ръка.

— Странно — изрече Доминик, докато отново се отпускаше по корем.

— Кое? — подхвърли небрежно Коко и втри малко палмово масло в дланите си.

— Младата дама, с която ще обядваш… тя е била с Маркъс снощи… хвърлила се върху него и така му спасила живота.

— Божичко!

— Да, наистина… ох, по-силно, Коко.

— Мислех си, Доминик… тази работа с „Витсавия“… откри ли нещо?

— Още не, но не се притеснявай, скъпа. Дясното ми рамо… Схванало се е. Какво ми направи ти снощи?

— Нищо, което да не си искал, Дом. Мислех, че ти харесва.

— Дано само съм щастливец като Рокфелер — промърмори Доминик, — когато накрая ми дойде времето.

— Не го казвай, дори на шега.

Доминик се надигна за миг на лакът и впи очи в Коко.

— Добре ли си тая сутрин? Изглеждаш ми малко бледа.

— Добре съм — каза тя бързо, после се усмихна и го погали леко по бузата. Кожата му беше невероятно еластична. — Добре съм си. По-разтревожена, но добре.

Той хвана пръстите й и ги целуна един по един. Чуха се гласове на двама души — мъж и жена, — които се приближаваха към залата за фитнес. Коко вдигна очи и видя Делорио, застанал пред тях заедно с Пола.

Доминик пусна пръстите й, но остана по корем.

— Чух, че имало неприятна случка в курорта — подхвърли младият мъж, — някой се опитал да застреля Маркъс.

— Точно така — каза Доминик. — Той е добре, спасила го е една жена.

Делорио беше облечен в шорти за тенис, бяла тениска и маратонки. Но видът му на спортист се разваляше от начупената уста, златната верижка на врата и много скъпия Ролекс на китката му. Коко винаги се бе питала как е изглеждала първата жена на Доминик. Беше виждала няколко избледнели снимки, но никакви портрети, нищо измежду вещите на Доминик, което да подсказва, че е имал съпруга, нищо, с изключение на този син, който имаше тъмни италиански очи, още по-тъмна коса, леко оредяваща на темето. Нямаше издълженото аристократично тяло на баща си. Беше по-нисък, по-набит, с грубо като на докер телосложение, а не като на богаташки син. Бедрата му в белите шорти за тенис изглеждаха тежки и тромави.

— Меркел иска да разбере дали може да придружи Коко на тази среща — каза Делорио на баща си. — Иска му се да се поразрови, да поговори с Ханк, да види дали са открили нещо.

— Той ти е казал за случката с Маркъс?

— Да. Нали знаеш, че разполага с шпиони навсякъде… А коя е жената?

— Казва се Рафаела Холанд — обади се Коко. — Запознах се с нея вчера, поиска днес да обядваме заедно — Коко сви рамене. — Може би е фенка на знаменитости.

— А защо да не дойда и аз с вас? — каза Пола, минавайки елегантно покрай съпруга си.

Коко леко поклати глава.

— Не мисля, че ще е уместно, Пола. Жената търсеше мен. Нека видя какво иска.

— Станала си циничка — каза Доминик.

— Тук е толкова скучно — проточи Пола.

— Да поиграем тенис — и Делорио хвана жена си за ръка. — Чул ли си нещо друго за онези холандци, сър?

— Не, нищо.

— Не ми се играе тенис.

— Трябва, защото бедрата ти взеха да дебелеят.

— Да дебелеят! Каква глупост, ти само ревнуваш.

— О, така ли? Този път кой е?

— Маркъс… ти ревнуваш от Маркъс!

— Девлин е просто господин Никой и добър служител. Хайде, Пола, стига.

Доминик не каза нищо, само изчака синът му и снаха му да се отдалечат повече.

— Мислех, че ще е подходяща за него — каза той, без да се обръща към някого. — Наистина го мислех. Както и че Делорио ще се поправи. Необходимо му е да разбере какво е неговото положение в света като мой син. Той е всичко, което имам. Една жена би трябвало да му помогне. Семейството на Пола е богато, учила е в подходящи училища… баща й даже я е пратил в колеж в Швейцария… а виж я каква е, никога не е доволна. Не ми ли каза, че си видяла Линк да излиза от стаята й късно една нощ, когато Делорио беше още в Маями?

— Да, но Линк е твърде стар за нея. Може би просто й е разказвал истории за миналото си. Друго е. Връзката между тях двамата… е успешна, поне през повечето време. Делорио обича да поема отговорности и освен ако не съм сгрешила, Пола много обича да се покорява и да се подчинява. Мисля, че си пасват.

— Само в спалнята.

— Може би, но и това е добро като начало.

Коко знаеше, че бракът държи Делорио настрана от женския персонал, но не го казваше на глас. Той беше опасен, това неконтролируемо момче в мъжко тяло беше садист и грубиян. За повечето неща Доминик като че ли имаше капаци на очите, когато работата опираше до сина му. Едва когато бъдеше изправен лице в лице с пороците на сина си, с неговата диващина, той го стягаше с желязна ръка. Беше казвал на Коко, че очаква Делорио да узрее, да стане разумен човек, но Коко знаеше, че това никога няма да случи. Тя заби пръсти в един особено схванат мускул около кръста на Доминик и той изстена от удоволствие.

 

 

Беше единадесет часа сутринта и Маркъс беше научил нещичко за Рафаела Холанд, след като се обади по телефона на Марти Джейкъб от „Маями Хералд“. Марти знаеше всичко за всички и обичаше да клюкарства ей така, безплатно. Та Марти му каза за наградата „Пулицър“, която тя спечелила — да, задето разкрила онази група неонацисти в Делауеър преди около две години и половина. Значи тя беше репортерката, разплела тази история. Маркъс си я спомняше. След като бе получила „Пулицър“, се бе преместила в „Бостън Трибюн“ и бързо беше заела длъжността на един от двамата разследващи репортери на вестника. Беше чувал, че била хубавичка. Да не би Маркъс да иска да я свали? Е, тогава той няма да му казва как да постъпи. След това Марти му беше дал едно име и телефонен номер, на което да пита за по-интимните неща. Маркъс бе разбрал, че тя е на двадесет и пет или двадесет и шест години, умна, упорита, понякога действа, преди да размисли, импулсивна по природа и че току-що е разкрила друга заплетена история в Бостън. Била извънбрачно дете, нещо, което не беше известно на повечето хора. Майка й била много богата и била много млада, когато се родила Рафаела. Не се знае кой е истинският й баща и вероятно нямало да се узнае.

Вторият й баща бил Чарлз Уинстън Рътлидж трети, доста богат и влиятелен издател на вестници, а майка й лежала сега в частна болница в Лонг Айлънд в кома, след като я блъснал пиян шофьор, който избягал от местопрестъплението. Полицаите търсели тъмносин седан без номер, без дори да знаят дали шофьорът е бил мъж или жена. Когато Маркъс затвори телефона, се облегна назад на стола си, сключи пръсти и се замисли.

Тя била тук да пише книга, нали така?

А майка й лежала в кома в болница?

Искаше да разбере всичко за нея. Тук ставаха много неща, прекалено много и той знаеше, че информацията е единственото, което ще го спаси. Помисли пак за „Витсавия“, за покушението срещу живота му предната вечер — ако е било наистина опит за убийство, — извади клетъчния си телефон и набра номера на Савидж в Чикаго.

Усмихна се, докато слушаше леките звуци в слушалката. Кабинетът на Маркъс беше пълен с подслушвателни устройства. Но след шест месеца той бе занесъл всичките бръмбари на Доминик и му бе казал, че това не му харесва и ще напусне, ако Доминик не му вярва достатъчно, ако не вярва поне на управителя на курорта си. После след два месеца за пръв път бе използвал клетъчния си телефон в кабинета. Благодарение на изобретателността на щатската митническа служба неговият телефон беше много специален и не можеше да бъде уловен чрез триангулация. Освен това, му бяха измислили минало, което щеше да издържи и на най-сериозните разследвания. Какво повече можеше да иска човек?

Сега на всеки две седмици проверяваше с уреди офиса си за подслушвателни устройства. Добре беше да се доверява, но до известна степен.

— Савидж.

— Какво има, Маркъс?

— Няколко неща, Джон. Искам да накараш Хърли или някой от неговите хора да разбере всичко за Рафаела Холанд — репортерка от „Бостън Трибюн“. Аз вече открих доста неща, но имам чувството, че не е всичко и че може би това, което още не знам, може да стане причина да ме убият. Както и да е, виж какво може да открие Хърли. А нещо за онази работа с „Витсавия“? Или за жената — Тулп?

— Да, тъкмо щях да ти се обадя по обичайното време. Жената най-вероятно е Фрида Хофман от Манхайм, Германия — професионален убиец. Има репутацията на безпощаден човек, който преследва целта си докрай. Получила е много пари. Какво мислиш за това? Отговаря напълно на описанието, което ми даде, и е обявена за издирване. Хърли се опитва да разбере кой я е наел да убие Доминик. Ще ти кажа, когато науча нещо. Сега за „Витсавия“ — нищо такова няма в Холандия, нито терористична група с това наименование, нито големи организации, нищо. Но Хърли не е завършил проверките. Добре е, че не си позволил на Доминик да ритне камбаната.

— Би трябвало да сте доволни. Куршумът е нещо елементарно, с него не се решават проблемите. Знаеш ли, Джон, все се питам защо беше изписано това проклето име „Витсавия“ отстрани на хеликоптера? Изглежда безобидно, освен ако логото може да подскаже кой е организаторът, или да ни насочи към отговорен човек.

— Защото, приятелю, никой не е трябвало да оцелее, поне никой, който може да е видял логото. Джовани откри ли нещо?

— Не знам. Нищо не ми е казал. Винаги е учтив, но твърд като камък. Просто ме отбива. Нещо за Куербог и ван Весел?

— Дребни риби. Дори да ги беше разпитал, според Хърли, нямаше да знаят кой знае колко.

Тогава защо се бяха отровили?

Маркъс вдигна слушалката, издиктува няколко бележки на Кали и погледна към часовника на стената — беше почти един. В този момент Рафаела Холанд обядваше с Коко.

— Отивам да хапна — каза той на Кали и излезе, преди тя да успее да реагира.

Когато видя двете жени, веднага разбра, че говорят за нещо, което не би му харесало. Коко го зърна, че ги наблюдава, и му махна да се приближи, после каза нещо на Рафаела.

Тя изви глава към него и му изпрати огнен поглед.

Той се ухили широко, изведнъж си помисли, че светът не е чак толкова безинтересно място. Отправи се към тяхната маса.