Катрин Каултър
Изкушение (5)

Глава четвърта

Болницата „Пайн Хил“

Лонг Айлънд, Ню Йорк

Февруари 2001

Рафаела седеше от едната страна на леглото на Маргарет, а Чарлз — от другата. Тя се взираше в майка си, но мислите й се връщаха към изрезките от вестници, струпани на спретнати купчини в едно от тайните чекмеджета. Толкова много снимки — някои мъгляви, други съвсем ясни. И не можеше да престане да си повтаря, че истинският й баща е мъж на име Доминик Джовани и че е престъпник.

Майка й лежеше в отделна стая в източното крило на частната болницата „Пайн Хил“. Обстановката напомняше на Рафаела за стаята, в която бе отседнала веднъж в хотел „Плаза“ — в приглушени цветове и много скъпа. С изключение на регулиращото се легло, тръбичките, излизащи от носа на майка й, и жиците, които опасваха ръцете й, човек можеше да си помисли, че майка й спи. Те седяха съвсем тихо повече от половин час.

Вторият баща на Рафаела — Чарлз Уинстън Рътлидж трети, беше въплъщение на потомствения бял англосаксонец, богаташ не от първо поколение, завършил гимназия в Бейнбридж и Йейлския университет, богат предприемач. Странно, че очите му имаха цвят, много подобен на нейния — светлосини, и тя сега осъзна, че такива са очите и на истинския й баща. Госпожа Макгил се бе излъгала, смятайки, че Доминик Джовани е чист италианец. Тези светлосини очи вероятно идваха от някоя по-северна страна.

Имаше още една прилика между двамата мъже, освен цвета на очите. Доминик Джовани и Чарлз Рътлидж бяха почти на една и съща възраст. Разделяше ги само една година, Доминик Джовани беше по-възрастният.

— Много си тиха, Рафаела.

Неочакваните думи на Чарлз я накараха да подскочи. Бе ги произнесъл тихо, почти шепнешком, за да не тревожи майка й, което беше нелепо, защото майка й беше в дълбока кома.

„Тъкмо мислех за баща си, който е престъпник.“ Рафаела нямаше да каже на Чарлз какво е открила. Щеше да бъде ненужно жестоко. Той обичаше майка й и ако разбереше за нейните дневници и за очевидното й вманиачаване на тема Доминик Джовани, щеше да се огорчи. Не, Рафаела нямаше да му каже нищо.

— Мислех си разни неща. Страх ме е, Чарлз.

Той само кимна. Разбираше я.

Рафаела го загледа как внимателно вдига ръката на майка й и целува пръстите й. В този момент й се искаше Чарлз — този любезен и красив Чарлз — да е неин баща. Но не беше. Не беше неин баща и мъжът на име Ричард Дорсет — лекар, загинал в катастрофа с кола. Много смел мъж, много добър мъж. Лъжа от край до край. Тя трябваше много по-рано да разбере, че това е лъжа, защото не носеше неговото име. Носеше името на майка си. Спомни си как майка й го обясняваше и оттогава не се бе замисляла. А тъй като този тайнствен мъж си бе останал измислица за нея, не обръщаше внимание на тази история.

Питаше се дали е съществувал изобщо такъв човек — Ричард Дорсет. Ако го е имало, при всички случаи е щял да бъде много по-добър баща от нейния истински родител.

Баща й беше престъпник. Доказваха го всичките дневници, описващи цели двадесет и шест години. Рафаела бе надникнала в последните записки. От ноември насам майка й не бе писала нищо. Възможно ли е Чарлз да знае за дневниците? За Доминик Джовани? Поклати глава. Не, майка й би го предпазила от това; и Рафаела щеше да направи същото.

Бе прочела почти целия трети том и много искаше да се върне към това четиво. Погледна към петкаратовия ромбовиден диамант върху лявата ръка на майка си, подарък от мъжа, който я обичаше повече от себе си, повече, отколкото бе обичал собствения си живот. Прииска й се да говори с него, да му довери страховете и въпросите си. Но не биваше.

Доминик Джовани беше наказанието на майка й, демонът, който тя отново и отново се опитваше да изгони от себе си. Рафаела предполагаше, че писането на тези дневници й е помагало. И беше сигурна, че майка й никога не би й доверила какво е написала между кориците на тези дебели тетрадки.

От третия дневник Рафаела разбра, че майка й си бе отмъстила на Гейб Тетуайлър. Това й бе струвало около десет хиляди долара, но сега старият Гейб гниеше в един луизиански затвор заради опит за изнасилване на дете.

Рафаела неочаквано изрече на глас:

— Колко си добър, Чарлз. Иска ми се ти да беше моят баща.

— И аз бих искал това, скъпа.

Рафаела взе другата ръка на майка си. Толкова студена и толкова вяла.

— Не искам тя да умре.

Чарлз мълчеше.

— Няма да умре, нали?

— Не знам, миличка. Би ли искала тя да прекара следващите двадесет години, вързана към цялата тази машинария? Мъртва, но съществуваща, благодарение на апаратурата?

Рафаела остави полека ръката на майка си и се изправи.

— Недоумявам кой я е блъснал.

— Никой не знае. Има някакво неясно описание на колата. Тъмен седан, четири врати и нищо повече. Човекът, който е видял катастрофата, не беше сигурен. Който и да е бил шофьорът, е криволичел из пътя, полицаите смятат, че е бил пиян.

— Излиза, че някакъв пиян я блъска, вижда, че положението е лошо, и избягва?

— Така разправят от полицията. Пуснали са съобщения да го издирват… — И Чарлз сви рамен.

— Да, знам какво искаш да кажеш. Отивам да се поразходя. Скоро ще се върна.

Чарлз я изгледа напрегнато.

— Не заключвай чувствата в себе си, Рафаела. Не бива да таиш цялата тая болка. Аз съм тук, знаеш го, и те обичам.

Младата жена само кимна. Излезе от стаята, внимателно затваряйки вратата зад себе си.

 

 

Островът на Джовани

Февруари 2001

Болеше го. Освен това беше смутен от случилото се. Защо Ван Весел и Куербог са се отровили? И защо точно сега? Ако са го планирали, защо веднага не го бяха направили? Защо самият Доминик не му каза нищо, когато дойде да го види? Нито пък Меркел.

В ранния следобед след смъртта на холандците, Маркъс лежеше сам, отегчен, измъчен и замаян от действието на демерола. Не отвори очи, когато чу тихото изскърцване на вратата. Вероятно Меркел идваше да му покаже поредната реклама от любимото си списание, поредният сладникав нов костюм, който искаше да си купи. Вече бе показал на Маркъс най-малко пет-шест такива реклами, намеквайки, че му дължи поне един костюм заради този, който бе изцапал с кръв. Всички бяха бели и изглеждаха като две капки вода, подобни на костюмите, които вече имаше.

— Здравей, скъпи.

Би искал да изстене, но реши, че в този момент е по-добре да се престори на заспал.

— Добре, и така е добре — чу я да казва повече на себе си, отколкото на него.

Усети леглото да поддава, когато тя седна на него. После почувства как ръката й се плъзга под чаршафа и започва да го гали. Това не му трябваше, не го искаше.

— Пола, спри за бога! Аз съм болен, а ти си омъжена — не издържа той.

— Делорио е още в Маями, а аз реших да те накарам да се почувстваш още по-добре. Мисли за мен като за твоята частна медицинска сестра. Аз те харесвам, Маркъс, макар понякога да се държиш към мен доста странно. Но мисълта, че си се любил с много жени, ме разгорещява страшно.

Ръката й се плъзна по седалището му, той събра крака, но напразно. Дългите й пръсти се плъзнаха между бедрата му и тя го докосна.

— Пола, престани! — той се дръпна, опита се да се обърне, но болката го преряза. Пое си рязко дъх.

— Лежи спокойно, скъпи, просто си лежи. Пола ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Излез — каза той с нисък глас и — невероятно — веднага се втвърди като камък. После тя му помогна да се обърне настрана, нещо, което не бе очаквал, защото това я принуди да свали ръцете си от него. Само за миг. После тя дръпна чаршафа и той се озова гол и възбуден пред погледа й, а тя го гледаше и му се усмихваше, и се притискаше към него.

— Внушително. Отдавна ли си така, Маркъс? Бих искала да видя колко ме уважава един мъж. Нека разберем докъде стига уважението му, нали?

— Моля те — изрече той, искаше му се да бе имал достатъчно сила да я отблъсне.

Би могъл да изстиска тази сила, призна си той, но просто реши да излъже себе си и да не я използва. Опита се отново да се обърне по корем, но Пола приближи още, седна точно до него и го задържа. Той изстена, когато ръката й се обви около члена му. Намери ритъма му и започна да говори поток еротични думи, които го вбесиха и същевременно го възбудиха бързо, прекалено бързо. Той задиша тежко и се разтрепери. Тя го пусна, но след миг почувства горещата й уста да го обхваща. Господи, колко я биваше, не му даваше нито миг отдих, а той не преставаше да се гърчи и когато се изпразни, тя отново го хвана в ръка. Той изпъшка, поемайки си дъх едва-едва, почти не усещаше болката в рамото. Тя беше коленичила до леглото и кичури от белезникаворусата й коса лепнеха по мокрия му от пот корем. Вдигна очи към него.

— Беше много хубаво… за теб, Маркъс. Следващият път ще е за мен. Чувам, че някой идва. Може би е Меркел. Завий се, той няма да разбере какво е станало.

Засмя се и бързо му метна чаршафа. Маркъс я чу да казва нещо на Меркел в коридора.

Придърпа чаршафа чак до носа си. Почувства се изнасилен, ядосан и облекчен. За бога, та това е Пола! Беше красива и това го накара още повече да побеснее.

Отвори едно око и видя Меркел да го гледа.

— Тук ми мирише на секс.

Маркъс отново затвори очи.

— Делорио се връща довечера. Тогава тя ще те остави на мира. Мисля, че ще е добре да пръсна малко освежител с горски мирис — и Меркел се закикоти.

— Я иди се удави.

— Искаш ли да ти донеса кърпа, приятел!

— Никога повече не искам да чуя конското ти цвилене, глупав неандерталец такъв. Дай ми една кърпа.

— Ти наистина нарани чувствата ми, Маркъс. Знам, че се опитваше няколко месеца да ме накараш да се разсмея. Сега успя и се вкисна от това. Странен човек си.

Не, Маркъс не беше странен; беше обезумял. Трябваше да се измъкне оттук. Пола и нейните игрички с него можеха да съсипят всичко. Можеха да го убият. Трябваше да се махне оттук и да се върне в курорта. И тази нощ успя донякъде, добра се поне до библиотеката и дневната на Доминик на долния етаж.

Стигна дотам задъхан, цялата му кожа блестеше от пот. Доминик не му бе казал нищичко. Трябваше да разбере какво става. Стисна дръжката на вратата с изпотената си длан и се ослуша. Чу Делорио да казва на висок глас:

— Срамота, че тоя ирландски боклук не е пукнал.

После гласът на Доминик — умерен и спокоен:

— Маркъс ми спаси живота, а по една случайност и ти имаш ирландска кръв във вените си.

— Той си е имал причина, без съмнение, да не мислиш, че от любов към ближния е хукнал да те спасява? Държиш се с него така, сякаш е по-важен от собствения ти син. Господи, само да ми падне, ще се озове в ада, още преди да е паднал на земята!

Маркъс отстъпи назад. Не бе предполагал, че Делорио толкова го мрази. Питаше се дали този мъж ще представлява проблем, истински проблем, за който да се притеснява. Господ знае, че си имаше достатъчно проблеми, не му трябваха неприятности с този лигльо, чиято съпруга, омъжена за него само от десет месеца, преди няколко часа бе съблазнила чужд мъж. Маркъс безшумно се върна в стаята си. Рамото го болеше и се чувстваше замаян.

Все още нищо не беше разбрал за холандците. Но беше сигурен, че трябва да се махне оттук.

 

 

Нюзрумът на „Бостън Трибюн“

Бостън, Масачузетс

1 март 2001

Едва от вчера е тук, а проклетият телефон не престава да звъни. Рафаела го грабна след третото позвъняване, притисна го между рамото и ухото си и продължи да чете статиите, които бе изровила от библиотеката на Трибюн относно контрабандата на оръжия. Не беше много, но и това ставаше за начало.

— Рафаела Холанд ви слуша.

— Здрасти. Логан е.

— Летището ли?

Това беше стара шега между двамата и вече не й беше смешно, но беше го изрекла по-скоро по навик.

— Точно така. Първа класа. Къде беше? Какво става?

Тя затвори очи. Съвсем беше забравила за помощник-прокурора Логан Мансфийлд.

— Някаква кола блъсна майка ми. Заминах още в петък.

— О! Как е тя?

— Много зле — гласът й трепна. — В кома е.

— О, съжалявам, Рафаела. Хайде да се видим довечера. Минаха две седмици, искам да говоря с теб.

Тя захапа долната си устна, взирайки се в статията, която държеше в ръка. Отнасяше се за някакъв скандал в Швеция. „Бофорс“ продаваха нелегално оръжия на Иран и Ирак. Не особено добра препоръка за Нобеловите индустрии, помисли си тя. Логан издаде нетърпелив звук и тя изрече бързо:

— Разбира се, ела у нас към осем. Трябва да се разчисти хладилникът, тъкмо ще ми помогнеш.

Той се засмя и затвори.

Не трябваше да го каня, помисли Рафаела и поклати глава. Двамата с Логан Мансфийлд се познаваха от почти три години. От време на време бяха любовници, от време на време — приятели, в други моменти — съперници, но никой от тях не искаше да се обвързва. Това чудесно ги устройваше и двамата.

Прочете за аферата Ирангейт в Италия, за завода за оръжие „Борлети“ в Северна Италия, който нелегално продаваше мини и други оръжия на Иран. Господи, колко сложно, какви машинации са необходими, за да изнесат нелегално оръжията от точка А до точка Б. Четеше за сертификатите за крайния потребител, фалшиви от край до край, за различните начини за прекарване на оръжията — на мините, на конвенционалните оръжия, в сандъци с етикети „Медицинска апаратура“ или „Селскостопански агрегати“… Списъкът беше безкраен. И изобретателността на престъпниците — безкрайна. А в Съединените Щати Федералната митническа служба беше единствената бариера пред тях.

Освен за „Борлети“, в статията ставаше дума и за други търговци на оръжие. Сред тях най-накрая Рафаела откри това, което търсеше — Доминик Джовани. Зачете внимателно:

„… малко се знае за Джовани, който е американски гражданин. Предпазват го многобройните му посредници и упоритата му анонимност. Говори се, че неговата сила и влиянието му са далеч по-големи от тези на Робърт Сарем или Родерик Оливие. Води операциите си от своето имение на собствения си остров на Карибите…“

— Заминаваш ли, Рафи?

Тя вдигна очи към Ал Холбайн.

— Трябва ми малко почивка, както ти казах. Чарлз също е на мнение, че се нуждая от това. Всеки ден ще му се обаждам, за да ме осведомява за състоянието на мама.

Не искаше да лъже Ал, точно както й бе неприятно да лъже и Чарлз.

— Ако това е просто ваканция — натърти думите Ал и застана пред нея така, че я закри от очите на Джийн Малори. — Остави го това влюбено момче, — додаде той — просто е ревнив.

— Дадено. Понякога е много хубаво, че тежиш сто кила, шефе.

— А всъщност къде отиваш, хлапе? И защо? Можеш да ми кажеш и истината. Нали знаеш, че ще разбера, ако ме лъжеш, Рафаела.

Рядко се обръщаше към нея с цялото й име. Това я накара да се замисли. Да не е говорил с втория й баща? Но какво значение имаше това? В момента Чарлз не можеше да прояви каквато и да е интуиция, бе съсредоточил всичките си сили върху майка й; не знаеше какво е намислила да прави доведената му дъщеря. Тя много бе внимавала да не се издаде.

— Отивам на почивка. Отдавна отлагана почивка. На Карибите. За две седмици. Да не ревнуваш? И не те лъжа.

Той не отговори, само я изгледа внимателно. Хвърли поглед към купчината статии на бюрото й.

— Нали ще пратиш картичка?

— Разчитай на това. Ще се опитам да намеря картичка с надпис „Мъжете са прасета“ специално за теб.

— Майка ти все така ли е?

Рафаела кимна, сълзи пареха по клепачите й. Колко смешни и повърхностни изглеждаха трескавите й действия по аферата Фреди Питоу, в сравнение с това, което възнамеряваше сега да направи. Ал я потупа по рамото.

— Изчезвай оттук. Сега съм докопал Лари Бифорд… той ще те замества, докато се върнеш.

Тя усети някакъв странен изблик на параноя, смесен с огромна доза несигурност.

— Добър е — чу се с учудване да изрича.

— Аха, най-добрият — каза весело Ал. — Почини си хубаво, хлапе.

Загледа го как се отдалечава с лекота въпреки килограмите и си пробива път през гъсто наредените бюра. Изглежда не забелязваше постоянното бръмчене в нюзрума, не забелязваше и младия спортен репортер, който подметна една футболна топка към редактора на забавните страници. Тя профуча на няколко сантиметра от ухото на Ал.

— Ти си знаеш, Ал — изрече тя шепнешком. Успя да се изниже от редакцията на „Трибюн“, разменяйки възможно най-малко думи с Джийн. Той й кимна сковано, а тя весело му подхвърли: „Скоро ще се видим“.

 

 

Брамертън, Масачузетс

1 март 2001

Логан се мотаеше насам-натам из всекидневната на Рафаела, следваше я от стаята в кухнята и обратно, въртейки в ръце една отварачка за консерви.

— Добре, Логан, какво има? — запита тя накрая, отмествайки поглед от стопленото в тенджерата ядене. — Държиш се странно. Уморена съм, нямам настроение и се тревожа за мама. Какво те е прихванало?

Това го накара да замре. Логан — още един образец на белия англосаксонец, осъзна тя докато го разглеждаше. Рус, със сини очи, висок, слаб, не лош любовник, с чувство за хумор, а сега… сега просто искаше той да си признае какво го тревожи. Беше уморена, полудяла от тревога за майка си и изплашена от онова, което знаеше, че предстои.

— Питоу — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

Рафаела сипа яденето в две картонени чинии. Трябваше да ядат бързо, иначе сокът щеше да ги размекне. Сложи на масата бутилка бяло вино и извади няколко стари бели хлебчета.

— Сядай и да започваме, преди да е изстинало.

— Питоу — повтори Логан, след като преглътна две хапки.

— Какво за него? Фреди или Джоуи?

— За тях. За двамата.

Той хапна още една хапка. Рафаела го изгледа.

— Целуна ме за добър ден така, сякаш искаше да ми отхапеш езика. Какво се е случило, Логан? Да не е във връзка със заминаването ми?

От изненадания израз на лицето му тя разбра, че той още не е схванал, че тя тръгва.

— Къде отиваш?

— Махам се. Трябва да си почина.

Последния път, когато отидоха заедно на почивка бяха първо в Атина, после — на остров Санторин.

— Разбирам — кимна Логан. — Добре, Рафаела, това, което направи, беше мръсна работа. Непрофесионална. Не беше честно към никого. Надявам се, че няма пак да ни извъртиш подобен номер.

— Какъв номер? За какво приказваш?

— За Питоу. Заобиколи полицията, не спомена и дума пред мен, както и на никого от канцеларията на прокурора. Нищичко. Държа се безотговорно, непрофесионално. Правеше се на великата детективка и точно това вбеси всички. Изложи на риск делото на прокуратурата, можеше да унищожиш защитата на Питоу, да настроиш съда. Можеше всичко да съсипеш.

— Разбирам — каза тя и наистина разбираше. Усмихна му се. — Да, сега наистина разбирам, Логан. Прости ми. Едва сега ми става съвсем ясно, че полицията не е била съвсем доволна от разследването… да, изобщо не е била доволна. Просто са си дали почивка, след като са получили признанията на Фреди. Разбира се, съдираха си задниците да намерят Джони Питоу. Няма да повярваш колко много хора бяха впрегнали за случая. А колкото до канцеларията на прокурора, изобщо не си направиха труда да вкарат Фреди в държавната лудница. Сякаш не бяха доволни, че клането изглежда толкова банално, и…

— Без сарказъм, Рафаела. Много добре знаеш, че това, което направи, беше погрешно и глупаво. Просто искаше да привлечеш вниманието единствено върху себе си. А аз бих могъл да използвам поне част от твоята поверителна информация, нали така? Можеше да ми се обадиш, да ми кажеш какво правиш, какво си открила и аз щях да се погрижа за нещата. Така, както трябва, по надлежащите канали, да предпазя всички и…

Рафаела стана от масата и изрече много бавно:

— Двамата с теб, Логан, се познаваме от около две години. През повечето време ни беше забавно, всеки уважаваше кариерата на другия. Поне аз така винаги съм смятала. Сега искам да си взема душ.

Той отвори уста да възрази, но тя го възпря с вдигната ръка.

— Полицията пусна топката, а канцеларията на прокурора изобщо не я пое. Медиите пощуряха от възторг, че разполагат с покъртителен материал за новините си. Но в действителност на никого не му пукаше. Никой не се интересуваше дали този нещастник — Фреди Питоу — не страда заради чужди грехове. Никой не се интересуваше дали едно единадесетгодишно момче ще се прибере. Никой. Ти си един лицемер, Логан, и ревнуваш, защото не направи това, което трябваше да се направи, което направих аз. Сега напусни апартамента и живота ми.

— Намерила си друг мъж, който повече те привлича, така ли?

Колко самонадеяни са мъжете, помисли Рафаела, удивена от логиката му. Не я бе слушал, не бе чул и дума от това, което тя бе казала. Смяташе, че има друг мъж. Така да бъде.

Логан я видя да се усмихва и разбра, че е по-добре да си тръгне, преди да е казал нещо, което окончателно ще го отблъсне от нея. Не искаше да си спечелва неприятел в нейно лице. Не би било добре за човек, който мечтае за мястото на главен бостънски прокурор. Но нямаше да я остави съвсем да й се размине.

— Кучка — изхриптя той, хвърли салфетката на пода, грабна палтото си от облегалката на стола и изфуча към входната врата.

— Доколкото разбирам — въздъхна Рафаела, оглеждайки разхвърляната си кухня, — в този момент скъсах последната от връзките си.

 

 

В осем часа на следващата сутрин тя летеше към Маями. Беше развълнувана и уплашена.

Улови се, че се пита, за кой ли път, как е възможно един мъж, независимо какъв е, да не се заинтересува достатъчно, за да разбере името на собственото си дете. Нещо повече — той не подозираше, че не е вписан като баща на момичето в удостоверението за раждане. Нито пък бе разбрал истинската фамилия на майка й.

Това донякъде я улесняваше, защото не я принуждаваше да лъже. Можеше спокойно да използва истинското си име.

Любопитството към баща й бе започнало да я разяжда и това я притесняваше, защото не искаше омразата й към него да намалява; не искаше да губи фокуса на мислите си; не искаше да загуби остротата си. Той не заслужаваше уважението й, не заслужаваше нищо, но тя трябваше да го види, да го изучи. За да види себе си в него? Сама да разбере дали наистина е покварен до дъното на душата си или у него има нещо добро? Трябваше да разбере.