Катрин Каултър
Изкушение (14)

Глава тринадесета

Островът на Джовани

Март 2001

Рафаела отвори кориците на дневника. Датата 5 април 1994 година беше нанесена най-горе вляво на страницата. Тя загледа ъгловатия, изправен почерк на майка си и почувства как сълзи парят под клепачите й. Затвори очи за миг, опитвайки се да пребори болката. Усети стягане в гърлото и преглътна. Трябваше да успее. Затвори дневника и си помисли какво ще стане, ако се обажда всеки ден от имението на баща си до болница „Пайн Хил“ в Лонг Айлънд. Доминик със сигурност следеше всички разговори от имението.

Но той вече трябваше да е разбрал, че Рафаела всяка сутрин звъни в Лонг Айлънд. Маркъс сигурно му е казал, както му бе казал, че майка й е в болница и е в кома.

Тя щеше невинно да запита Доминик дали би разрешил всяка сутрин да се обажда до болницата. А ако той я попиташе какво прави тук на Карибите, когато майка й е толкова болна в Ню Йорк, тя щеше да каже това, което бе казала и на Маркъс. И се надяваше да прозвучи убедително. Имаше много какво да спечели и много, което да загуби.

А той знаеше коя е Маргарет Рътлидж не повече, отколкото коя е дъщеря му. Дори да си спомнеше за някоя Маргарет, това щеше да е Маргарет Пенингтън, а не Маргарет Холанд.

Рафаела отново отвори дневника и си представи майка си, седнала край миниатюрното бюро стил Луи XVI с химикалка в ръка, взряна някъде пред себе си. Сигурно възкресяваше болката от миналото и се питаше какво ще е бъдещето, обзета от идеята за настоящето.

„Днес е вторник, скъпа моя Рафаела, ти си тук в пролетна ваканция. Пак не мога да се сдържа да не се усмихна, като си спомня как Чарлз се изуми, когато ти отказа да отидеш в Йейл — неговата Алма матер, — а избра университет, най-добрата журналистическа школа в Щатите, според теб. Как се удиви Чарлз на решението ти!

«Колумбийския», почти изкрещя той. «За Бога, в Колумбийския!»

Трябваше да го успокоявам, за да се предаде, да проумее, че е твое право да избереш къде ще следваш. Той много те обича, Рафаела. Това ме смущава, защото мисля, че повече се гордее с теб, отколкото с родния си син Бенджамин. Милият непретенциозен Бенджи — доказателство, че гените се предават, но не задължително в такава конфигурация, в каквато желаем. Бенджи е артистичен тип, също като майка си. Рисува наистина хубави акварели. Чарлз не харесва модерните занимания. Но пък доста цени майсторите, които са имали щастието да рисуват преди поне три века, такива като Рембранд, Вермеер, Брьогел. Библиотеката му е пълна с тях, някои от картините са придобити по… е, не чак толкова безупречни начини, не се и съмнявам. Но аз се отклоних. Ще ти кажа, Рафаела, дори ако великият Микеланджело беше син на Чарлз, той щеше да се изказва не особено ласкаво за него.

Май започвам да се подигравам на съпруга си, така ли изглежда? Предполагам, но това е с добри чувства. Той е човек и такъв ми харесва. О, да, той е наистина човек… изобщо не е като Доминик, който се интересуваше само от себе си… така и не разбрах тази негова натрапчива идея да основе династия, освен ако не е била въплъщение на някакво негово желание да се види безсмъртен…

Той има само един син, казва се Делорио и е само осем месеца по-млад от теб, Рафаела. Не знам много за него, освен че живее с баща си, и то доста отдавна. Дотам стигна прословутата династия. Колкото до жена му Силвия Карлучи Джовани, тя не живее с него повече от десет години. Родила му син, започнала да пие, защото той сигурно не е давал и пукната пара за нея. Сега живее някъде близо до нас — каква ирония на съдбата. Живее недалече оттук, в Хиксвил, много изискано място, труднодостъпно, освен това се говори, че през леглото й непрекъснато минават красиви млади мъже. Ето на, майка ти започна да клюкарства като някоя стара глупачка. И съм такава. Без съмнение. В какво би могла да се превърне една млада глупачка?

Чуваха се и други слухове за Силвия. След като се родил Делорио, тя се подложила на операция, за да няма други деца… вероятно, за да направи напук на Доминик. Баща й — старият Карлучи — бил в конфликт с нея, но в крайна сметка застанал на нейна страна, когато Доминик споменал за развод. Казват, че старецът заплашил да убие Доминик, ако дори се опита да се разведе с дъщеря му. Така че Доминик има само един син и няма да има никакви други законни деца, освен ако Силвия не умре и той не се ожени повторно. Каква ирония, Рафаела. Животът като че ли изобилства с иронии. Понякога това е твърде плашещо.“

На вратата се почука и Рафаела бързо затвори дневника.

— Един момент.

Пъхна набързо дневника на майка си в купчината книги — романи, пътеводители, биографии, справочници за Карибите, — струпани на полицата над камината, набиващи се в очите на всеки, който погледнеше натам, после отвори вратата на спалнята.

— О, здравейте, Меркел. Как сте? Толкова е тихо. Господин Джовани готов ли е да започнем работа?

На Меркел това не му харесваше, изобщо не му харесваше. Тя беше млада, прекалено млада за господин Джовани, почтена и открита и ясно бе заявила предпочитанията си. Маркъс!

— Харесва ми вратовръзката ви. Райето е много класическо.

— Такава е напоследък модата според „Джентълмен’с Куотърли“. Произвеждат се във Великобритания и могат да се поръчат само оттам. Благодаря, че забелязахте. Господин Джовани би искал да започнете сега.

Рафаела му изпрати слънчева усмивка.

— Готова съм. Нека да си взема касетофона. О, Меркел, както сигурно знаете, майка ми е в болница в Лонг Айлънд. Аз се обаждам там всяка сутрин. Мислите ли, че това ще е проблем?

Меркел я изгледа. Маркъс грешеше. Тя беше точно това, което изглеждаше. Не се опитваше да крие нищо. Беше репортерка, която искаше да пише биографията на Доминик и нямаше никакви тайни. Можеше да й се вярва, поне до известна степен.

— Разбира се, мис Холанд. Ще говоря с господин Джовани.

Доминик беше в дневната и разглеждаше египетските си бижута. Махна й с ръка да се приближи. Рафаела направи няколко крачки и надникна в красивия стъклен шкаф.

— Спомняте ли си, че бях ви казал, че тези неща са от осемнадесетата династия? Разбира се, че си спомняте. Млада сте, не страдате от склероза. Е, много хора мислят, че бижутата от онази епоха са прекалено орнаментирани, декадентски, но аз не мисля така. Красиво е, нали? Особено това.

Той вдигна една дървена кутия, изработена във формата на малко куче, и я отвори. Вътре имаше парфюм със свеж аромат, който Рафаела не можа да идентифицира, и детска гривна от ковано злато, положена върху синьо кадифе. Изглеждаше толкова деликатна, че тя се страхуваше дори да дъхне върху нея.

— Много красиво — каза тя и за нейно облекчение Доминик затвори капака полека и върна кутийката във витрината. Щракна един ключ, изтри ръце в снежнобяла кърпичка и й се усмихна.

— Всеки път, когато поискате да погледнете някое от тези неща, просто ми кажете, Рафаела. Когато докосвам тези произведения и знам, че са тук, че са мои, макар и за един кратък отрязък от време, това ми носи успокоение. Те ме свързват с миналото, карат ме да осъзная, че времето тече и не свършва, че всички ще продължим да съществуваме в някаква форма в бъдещето, в безкрайността. О, аз се правя на философ, а съм само един обикновен човек.

— Вие сте всичко друго, само не и обикновен, сър.

— Доминик, моля — произнесе той с измъчен вид.

Тя се запита какъв ли би бил ефектът, ако му кажеше „татко“.

— Много добре, Доминик.

— Ще станем близки, Рафаела. Стига да разбирате какво очаквам от вас… — той замълча и тя кимна.

О, да, тя разбираше основните правила, неговите планове за нея, знаеше своето място като хронист на неговото величие. Щеше да се съгласи с всичко казано от него, само и само да остане тук, в имението. Той все още пораждаше огромно любопитство у нея. Беше неин баща и тя прие това. Както и факта, че ще положи всички усилия да го съсипе. Щеше да напише биографията му и да я покаже пред света.

— Добре. Разбрахме се, че няма да се отклонявате от моята представа за тази книга. Ще създадете шедьовър. О, да, аз също обичам много изкуството, както знаете. Когато пожелаете да разгледате галерията, само ми кажете — и той допря дългите си хладни пръсти до бузата й и леко я погали.

Рафаела не помръдна. Беше учудена. Не бе допуснала до този момент, че той може да се интересува от нея като от жена. Най-малкото защото беше прекалено млада за него. Усмихна се и успя леко да се отдръпне, надявайки се да не е показала, че е потресена и отвратена.

— Елате в библиотеката ми, по-хладно е.

— Наистина бих предпочела да остана на верандата, която гледа към басейна. Ароматът на бугенвилията е великолепен — там беше и доста по-открито. — Има ли контакт за касетофона?

Той кимна, без да престава да се усмихва.

 

 

— … И така, баща ми беше решил да изведе цялото си семейство от Италия и да го пресели в красивия Сан Франциско. Когато умря през 1965 година, задачата му беше изпълнена — братя, сестри, братовчеди, цялото безкрайно множество от роднини, повечето от които си бяха чисти мошеници, бяха намерили своето място на този гостоприемен континент. Мечтаната Америка! А той — той бе човекът, от когото всички зависеха, на когото се надяваха и можеха да разчитат; всички, с изключение на сина му.

Рафаела прилежно записваше по собствената си съкратена система, добавяше лични бележки към записите на касетофона, пълнейки страница след страница. Значи се бе чувствал пренебрегван от баща си… Какво нещастие, че не се е задавил от това чувство. Може би беше обмислял предварително по какъв начин да представи живота си пред нея, какво от него да сподели с нея. Не усети дълбоко огорчение, в гласа му не се чувстваше обида, когато говореше за баща си. Само една капризна нотка, каквато бе доловила веднъж в гласа на Делорио.

Накрая той спря и вдигна ръка. Джигс се появи, облечен в обичайния си бял костюм, и взе поръчката.

— Поръчах да донесат лимонада за двама ни, Рафаела.

— Чудесно.

Той изключи касетофона, облегна се на стола и сключи пръсти.

— Меркел ми каза за желанието ви да се обаждате на майка си оттук.

— Тя пострада и е в болница, в кома. Според енцефалограмата има известно подобрение, но нищо не се знае. Всеки ден се моля да се събуди, да се усмихне и да поиска да продължи живота си.

— Сигурно ви е трудно да сте толкова далеч от нея.

Рафаела пое дълбоко дъх и притвори очи. Не каза нищо, само стисна по-здраво химикалката.

— Предполагам, че сте близки с майка си? Макар че не е задължително. Ако съдя по отношенията между сина ми и майка му… той например не я е виждал доста години.

— Господи, а защо не?

Доминик сви рамене, кимна на Джигс и го загледа как оставя подноса с чашите на стъклената масичка между тях. Подаде й едната чаша.

— За нашето съвместно бъдеще — произнесе отчетливо той.

— За нашето бъдеще — кимна Рафаела и чукна чашата си в неговата.

Видя, че той е готов да продължи разговора, и натисна бутона.

— Запитахте ме защо Делорио не се е виждал с майка си. Много е просто. Съпругата ми е алкохоличка от години. Тя не искаше дете, за нея това дете беше само средство, за да ме нарани. Затова го изолирах от нея. Самият той го желаеше. Тя живее в Лонг Айлънд, има всички слуги, които би пожелала, разполага с много пари, които биха стигнали за десет жени като нея, и през леглото й минават все млади мъже.

Рафаела усети как сърцето й бие учестено, но гласът й остана равен и замислен. Поклати глава.

— Никога не съм можела да го разбера. По-възрастни жени с по-млади мъже, както и възрастни мъже с млади жени. Никакъв съвместен опит или спомени, никакви…

— Забравяте секса, скъпа, най-силната и най-честата причина, която свързва хората. А също и илюзията, че един по-стар мъж, какъвто съм аз, все още е привлекателен, интересен, все още може да се харесва на много по-млада жена. Такава като вас например.

— Но това е илюзия, а не действителност.

— Нима? Може би не за възрастния мъж, който го изживява, но със сигурност достатъчно реално за всички, които го гледат. Не бъдете наивна, Рафаела. Векове наред богатите мъже са използвали младите жени, за да докажат мъжественост, влияние, сила на противниците си. А това, скъпа моя, е реално, съвършено реално.

— Зависи от гледната точка. Неетично и неестетично, според мен.

— Твърде млада сте, Рафаела, а младите са по-догматични и от религиозни фанатици… много страст в убежденията, много плам, който с годините прегаря, скъпа, повярвайте.

— Може би — погледна тя към бележника си. — А съпругата ви, Доминик, не сте ли разведен с нея?

Лицето му сякаш замръзна.

— Не, не съм такъв човек. Дал съм обет пред Бога. И държа на думата си. Независимо какво върши… е, това няма значение. Тя е моя съпруга до края на живота си и това е. Жалко, че ми даде само един син. Наистина жалко. И не ми беше вярна. Още от самото начало ми изневеряваше.

Думите му прозвучаха искрено, беше наранен, но въпреки това проявяваше стоицизъм. Никога преди не бе срещала човек, който да лъже толкова лесно. Биваше го. Както майка й казваше. Тя сведе поглед към бележника, повъртя химикалката между пръстите си и изведнъж изрече:

— А вие не сте ли й изневерявали?

— Не и преди тя да наруши обета си към мен. Исках синове, Рафаела, исках да изградя династия, да покажа на баща си, че той не е единственият. Но аз се отклонявам, простете. Силвия искаше да ми отмъсти, да ми причини страдание.

Тя го слушаше как ентусиазирано развива една от любимите си теми, гласът му звучеше все по-огорчено и Рафаела разбра, че майка й е имала право. Това беше човек, обзет от фикс идея. И наистина беше лъжец.

Доминик изведнъж спря и се усмихна.

— Искате ли да прекъснем? — запита бързо Рафаела.

— Коко, ела тук, скъпа. Разбира се, готов съм. Госпожица Рафаела доста дълго издържа, не всеки би проявил такова търпение.

— Историята ви беше така омайваща — каза Рафаела и това беше самата истина.

— Малко объркахме хронологията. Но предполагам, че няма да представлява проблем за вас?

— Не, наистина. Дори, стига да не възразявате, Доминик, бих предпочела да не спазваме предварителни рамки, така ще е по-спонтанно. Сега, с ваше извинение, ще ида да прослушам записа и да препиша на чисто бележките, които си водих.

— О, Рафаела, но вие не ми казахте защо сте тук, докато майка ви лежи в кома на три хиляди мили от вас!

Думите му се отрониха сякаш случайно, но тя не се излъга. Трябваше да внимава. Обърна се бавно и му се усмихна тъжно. Никак не й беше трудно. Очите й се замъглиха.

— Бях до леглото й близо една седмица. Нищо не можех да направя. Вторият ми баща ме насърчи да предприема това пътуване. Нали разбирате, вече бях започнала… каза ми, че ще ми прати самолет, ако нещо се случи… Макар да вярвам, че положението й се подобрява. Пък и вие, сър, ми помагате да разсейвам.

— Вашият втори баща е Чарлз Рътлидж?

— Да, мил човек и много добър с майка ми. „И изобщо не е като теб. Лоялен, почтен и истински“.

— Любопитно е, нали разбирате — произнесе Доминик с някак далечен глас. — Човек в положението на вашия втори баща, с цялото си богатство и голяма власт… и все пак е избрал жена, не много по-млада от него. Много любопитно.

— Може би е мъж, който предпочита реалното и почтеното, който не вярва на химерите и на илюзиите. Извинете ме, Доминик, Коко.

През целия път към стаята на Рафаела й се искаше да се самонапляска, задето го беше подразнила. Той далеч не беше от трудно схващащите. Господ да й е на помощ, ако беше прекрачила границата.

 

 

Марсилия, Франция

Март 2001

Маркъс винаги бе обичал мъглата, поне в Лондон, но не и тук, в Южна Франция, в Марсилия. Непрекъснато валеше, откакто бе дошъл преди шест дни. Сега снегът се бе превърнал в суграшица, която не преставаше да се изсипва от гъстата мъгла над пристанището. От време на време се чуваха високи, сякаш призрачни изсвирвания на корабни сирени. Мъжете се тълпяха на групички по палубите на корабите и във входовете, говореха тихо, цигарите им от черен тютюн припламваха като огненочервени точки в тъмнината. Дългите, прогнили пристани бяха хлъзгави от дъжда и миришеха на влажна мръсна вълна и палта, проядени от молци.

Маркъс отпи още една глътка от бирата, италианска бира — някакъв непоносим бълвоч — и изпита благодарност, че седи на закрито, а не там вън, в пронизващата до кости влага.

Бар „Червеното пиле“ кънтеше от непрекъснати смехове, поддържани от евтиния алкохол. Вътре се навъртаха пет-шест проститутки, усукваха се около моряците да ги черпят, но избягваха всякакъв допир с мръсни работни комбинезони и вонящи уста.

Маркъс се облегна назад върху мръсната напукана пластмасова преграда на сепарето. Въздухът изглеждаше тъмносин от цигарения дим, спирали от пушек се виеха около голите електрически крушки, сякаш увиснали от черния таван. Той изпита тревога, за момент му се дощя да можеше да пуши. Къде ли беше Бертран?

Едно много младо момиче на не повече от шестнадесет години, както предположи, си пробиваше път през тълпата мъже към неговото сепаре. Видя я как леко свива вежди, когато няколко ръце я потупаха отзад, а други се плъзнаха към голия й крак. Имаше крехка фигурка, все още детска, дълга черна коса, отметната на гърба, и много бяло лице, което, както Маркъс накрая откри, се дължеше на дебелия слой бяла пудра.

— Господине? Искате ли още нещо?

Той й се усмихна.

— Знаеш, че тая бира не може да се пие, нали? — поклати глава и продължи на френски. — Не, госпожице, не, благодаря.

Загледа я как се връща обратно, провирайки се между малките пренаселени маси, приемайки стоически, сякаш бяха наказание, всичките мръснишки комплименти и пощипвания. Горкото момиче. Запита се дали баща й не е собственикът на бара. Вероятно беше така. Евтина работна ръка. Може би си пудри толкова дебело лицето, за да не може никой да я познае, за да не може и тя да се познае. Маркъс поклати глава. Спомни си за Рафаела и се запита какво ли би казала тя за този бар и посетителите му. Сигурно би ококорила очи и би се потресла до дъното на душата си, но щеше да се опита да се държи така, сякаш всичко е напълно нормално, сякаш е отишла на концерт в „Карнеги Хол“. Усмихна се и си пожела тя да беше тук с него.

Къде е Бертран?

Една проститутка се вгледа в него, прати му въздушна целувка и изви артистично изписаната си черна вежда. Той поклати глава с усмивка. Тя се надигна и той отново поклати глава, този път, без да се усмихва.

Жената сви рамене, седна и се наведе напред така, че гърдите й едва не се изсипаха от деколтето. Един мъж се засмя, посегна и бръкна да ги погали. Тя изпищя престорено, плесна ръката му и го блъсна. Залата изригна в кикот. Някой пусна джубокса и един пронизителен глас подхвана някакво рок-парче, което заглуши целия шум в бара. Маркъс се закашля, пушекът бе станал непоносимо гъст. Тъкмо реши да излезе, когато на вратата се появи Бертран.

Маркъс се загледа в него: като сцена от филм с Хъмфри Богарт от 40-те години. Бертран бе нахлупил бомбе над лявото си око и бе облякъл светлокафяв шлифер, пристегнат в кръста с колан. Между тънките му устни висеше цигара от черен тютюн.

Погледна към Маркъс, кимна едва забележимо и бавно, сякаш камери следяха всяко негово движение, и си проправи път между масите към сепарето му.

— Закъсняваш — отбеляза Маркъс.

Бертран седна и вдигна ръка към сервитьорката.

— Наложи се — каза и добави, гледайки към момичето. — Хубавичка е. Казва се Бланшет. Само на петнадесет години, а не беше девствена, когато за първи път прави секс с мен. Запитах се тогава кой ли я е дефлорирал. Може би е бил някой от тия интелектуалци…

През цялото време, докато говореше за нея с Маркъс, той й се усмихваше.

— Една бира, скъпа, ако обичаш.

Тя кимна с нервна усмивка. Бертран й махна да си върви.

— Закъсня — повтори Маркъс. — Защо все пак не дойде навреме?

Не можеше да понася Бертран. Някои го смятаха за привлекателен мъж, току-що навършил четиридесет, строен, с мрачен замислен изглед, който привличаше жените и, както стана ясно, младите момичета. Според Маркъс, лицето му показваше черната му душа. Бертран беше порочен, безскрупулен, аморален и толкова непредсказуем, че и мъжете, и жените трябваше да са постоянно нащрек с него.

— Бизнес — поясни Бертран и се облегна назад. Откопча колана на шлифера и отдолу се показа черно поло и черни дънки. — Наложи се да направя няколко проверки. Свръзката ми във фабриката почти ме издъни — опита се да ми пробута по-малко мини, отколкото бях поръчал — бързо вдигна ръка, виждайки как лицето на Маркъс се налива с гневна червенина. — Всичко съм оправил, не се притеснявай. Утре сутрин в шест часа двамата с теб ще сме на двадесет и седми пристан, заедно с един от ония френски бюрократи и ще надзираваме товаренето на мините на „Йония“. Пътува за Нигерия, не се притеснявай, всичко е тип-топ.

— Значи ти ще пътуваш с кораба?

— Да, такъв е планът. О, бирата ми. Благодаря, скъпа — Маркъс загледа момичето, което бавно се отдалечаваше, хвърляйки през рамо погледи към Бертран, но този път с плаха усмивка. Бертран също й се усмихна, докато казваше на Маркъс: — Искаш ли я, Девлин? Наистина е много млада, но в последните две седмици я научих на доста неща. Беше истинска дивачка, никой не й беше показал как да доставя удоволствие, или как на нея да й го доставят.

— Не — Маркъс се опита да не показва отвращението си. — Тя е дете, може да ти бъде дъщеря.

— Да, може, но там е работата, че не е, слава на Бога. А аз ги обичам неопорочени. Като станат на двайсет години, край.

— Искам парите. Трябва да започна трансферите веднага, щом банката отвори утре.

— Ще ги получиш, и то веднага, след като мините бъдат натоварени на кораба.

— Защо чак тогава?

— Защото не съм глупав. Всички разбраха за покушението срещу Джовани и не мога да си представя, че той тъкмо сега е изпълнен с доверие към хората. Не, ще си получиш парите утре, когато бъда сигурен, че всичко е така, както трябва. Нямам нищо против да ти призная, че много се разтревожих за провала във фабриката. Нали разбираш, Джовани трябваше да е уредил всичко. Но някой не си беше свършил работата. Може би защото са мислели, че Джовани е слаб?

— Този път отговорността беше твоя.

Бертран вдигна рамене.

— Това ли ти каза Джовани? — допи бирата си на една голяма глътка, мускулите на шията му подскачаха под кожата. — Но не беше моя отговорност. Сега всички са се вторачили в Джовани, Девлин. Всички го гледат и се питат какво ще стане. Наистина ли не искаш да си поделим момичето? Винаги ми се е искало с нас да има още някой мъж да ни гледа… а, да, ти си пуритан, нали, Девлин?

— Не. Просто не съм изрод.

Лявата ръка на Бертран се стрелна към десния му ръкав. Маркъс видя как блясва един нож със сребърна дръжка.

— Не го прави, Бертран. В ръката си имам един много сладък миниатюрен деринджър, който сочи право към чатала ти. Ще ти пръсна пакета, ако не се успокоиш. Веднага.

Бертран впи поглед в дясната ръка на Маркъс. Беше скрита под масата.

— Не ти вярвам, Девлин.

— Опитай, ако ти стиска.

Французинът замря на място. Изражението му остана същото. После вдигна рамене.

— Тръгвам си. Ще ми платиш питието като добро другарче, нали? — после стана, промъкна се покрай масите и изчезна в мъглата от синкав дим.

Маркъс извади ръката си изпод масата. Полека сложи деринджъра на място и леко го привърза към връвта около китката си. Никога преди не беше стрелял в чатала на никой мъж. Запита се дали щеше да изпита угризение, ако беше унищожил мъжествеността на Бертран. Може би не. Хвърли няколко франка на масата, грабна шлифера си и излезе от „Червеното пиле“.

Огледа се внимателно първо надясно, после наляво. Бертран или наистина беше отишъл да си върши работата, или се криеше в някоя пресечка с намерението да му пререже гърлото. Не, помисли си Маркъс, бизнесът беше по-важен от оскърблението. Запъти се с бърза крачка към своя „пансион“, западнало хотелче на три преки от пристанището. Държеше го една гръмогласна стара вещица. Беше все още будна, когато той се върна, и разбра, че някаква жена, скрита в сенките, го чака, за да го последва в стаята му.

— Никакви жени — каза й той на френски и тръгна по стълбите към стаята си.

Чу пискливия й глас:

— Мога да ви помогна, господине! Някоя хубава женичка, а? Много млада, а?

Когато той измуча: „Не!“, тя отново се изкикоти и отстъпи в сенките.

Нямаше търпение да се махне оттук. Тази част от Марсилия напомняше помийна яма и доколкото си спомняше, винаги си е била такава. Мъжете и жените, които бродеха наоколо, изглеждаха също толкова обезсърчени и унили, колкото си ги спомняше и от предишните си посещения. Безкрайният дъжд и влагата не подобряваха положението. От тях мръсотията само изглеждаше още по-мръсна, всичко беше унило. Той не се съблече, направо се отпусна върху тясното легло.

Какво ли правеше Рафаела? Дали е в безопасност, дали успява да си държи голямата уста затворена? Какво ли би помислила за Бертран? А за деринджъра на Маркъс?

Тази жена му липсваше. Осъзнато потресен. Толкова отдавна не му се беше случвало някой да му липсва. Разбира се, майка му и Джон, дори и чичо Морти, но усещането не беше такова, не беше такава огромна празнота. Чувството не му хареса. Савидж може би имаше право. Трябва да се измъкне от тая работа, преди да са го претрепали.

Тази нощ сънищата започнаха в съблазнителни меки цветове, с романтично настроение като в старите филми, после мекотата изчезна и той се видя заедно с баща си Райън О’Съливан „Захапката“ — как неговият старец му помага по математика, там беше и майка му Моли, тя се смееше, закачаше съпруга си, който винаги беше твърде сериозен, и леко захапваше меката долна част на ухото му с белите си остри зъби. Изведнъж се разнесоха силни шумове, които се засилиха още повече, всичко започна да се обърква и изведнъж пръсна кръв — червена, ярка, още по-ярка, разля се върху всичко и баща му беше там, а кръвта струеше върху него, обливаше го…

Маркъс подскочи и се събуди със стенание. Беше целият облян в пот, сърцето му биеше лудо. Почувства как ужасът бавно започна да отстъпва и разумът му отново започна да възприема настоящето. Никога ли нямаше да свърши? Не искаше отново да заспива, но не издържа. Този път спа без сънища.

Събуди се в тъмното нащрек и разбра, че нещо не е наред. Някой се мъчеше да отвори вратата на стаята му. Той я бе заключил, помнеше много добре. Бавно се обърна настрана, с лице към вратата. И загледа как топката на дръжката леко се завърта.

 

 

Хиксвил, Лонг Айлънд

Март 2001

Чарлз седеше зад волана на наетия форд и гледаше двуетажната къща в стил Тюдор, която се виждаше зад вратите от ковано желязо. Беше се схванал от неподвижното седене и толкова бе уморен, че в очите си сякаш имаше пясък. Посегна към пластмасовата чашка с кафе и махна капачето й. Кафето беше студено, с неприятен вкус, но той го изпи до дъно на една глътка.

Продължи да чака мълчаливо. Трябваше да види жената, онази пияна жена, която беше съсипала Маргарет. Това съвпадение, тази непоносима ирония на съдбата не му даваше мира, струваше му се невъзможна, но Би Джей Луис, частният детектив, беше абсолютно сигурен. Може би не е било чак толкова невъзможно? Маргарет е минавала с колата си близо до тази къща, когато е станала катастрофата. На не повече от две мили оттук. Но защо? Преди не беше си задавал въпроса, но сега се запита какво е правила тя наоколо. Доколкото знаеше, жена му нямаше никакви приятели в Хиксвил.

Силвия Карлучи Джовани. Неговата съпруга, човек от неговото семейство.

Чарлз просто трябваше да я види.

Но как можеше със сигурност да разбере дали тя наистина е блъснала Маргарет само като я види. А ако я беше блъснала, това наистина ли беше катастрофа? Чарлз поклати глава; започваше да си губи ума.

Замрялата картина изведнъж се задвижи. Той застина, притиснат до волана, за да вижда по-добре входа на къщата. От предната врата излезе един мъж. Беше млад, симпатичен и мъжествен, с телосложението на добре гледан бик. Някой от любовниците й? Може би. Облегна се на вратата и леко се наведе, сякаш целуваше някого; после се изправи, усмихна се и се отдалечи. Беше облечен в бяла тениска и прилепнали джинси.

Чарлз го загледа как подхвърля ключовете от колата, после ги хваща с ловко движение. Влезе в едно бяло порше, включи двигателя със замаха на тийнейджър, откраднал колата на баща си, и дръпна напред с бясна скорост, от което чакълът под колата се разхвърча. Сигурно беше натиснал някакъв бутон още вътре в колата, защото железните врати полека се отвориха. Чарлз буквално усещаше как младият мъж няма търпение да дочака отварянето им, чувстваше напиращата му енергия, удоволствието от това, което представлява, от това, което е и което притежава. Чарлз се запита колко ли ще трае всичко. После поршето изхвръкна от железните порти и се насочи на запад.

Чарлз продължи да чака. Какво друго можеше да направи? Седеше в тишина, наоколо не се мяркаше никой. Помисли за Маргарет, която лежеше притихнала и неподвижна в болничното легло. Тази сутрин бе стоял, докато частната сестра бе правила масаж, за да поддържа мускулите й във форма и колкото може по-гъвкави. Мускулната атрофия и раните от залежаване бяха най-страшното в нейното положение. Масажираха Маргарет три пъти на ден. Тялото й беше бяло, без никакви белези, гърдите й бяха още твърди и високи и той я пожела, както винаги я бе желал от времето на първата им среща на плажа в Монтаук Пойнт.

Тогава тя му се бе видяла толкова млада, докато лежеше с прибраната си прическа, с бледосинята сатенена нощница на Диор, която й бе купил преди няколко месеца за рождения ден.

Бе държал ръката й, бе галил дългите й пръсти.

А сега седеше тук пред двуетажната къща на Силвия Карлучи Джовани и чакаше. След час щеше да се стъмни и трябваше да си тръгне. Изруга тихо. Искаше да я види, трябваше да я види. За миг си представи как я застрелва; изсмя се на себе си.

Първо трябваше да види тази жена.

По пътя започнаха да се простират дълги сенки. Той задряма, но изведнъж трепна и се събуди. Ето я, излизаше от предната врата. Не можеше добре да различи чертите й. После тя мина под ярката лампа над вратата и той още веднъж трепна.

Силвия Карлучи Джовани имаше русата коса на жена му, грациозната й походка, тънката и стройна фигура. Не можеше да забележи сходство в чертите на лицето, но първоначалното общо впечатление беше, че изглеждат като роднини. По-скоро като сестри.

Нима тази дребна, красива женичка беше пияницата, която бе блъснала Маргарет? Това ли беше наистина Силвия Карлучи Джовани?