Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Impulse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание

Катрин Каултър. Изкушение

ИК „Коала“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–079–5

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Маркъс се наведе напред:

— Не бих я допуснал край себе си с химикалка или с компютър — и добави, обърнат към Рафаела. — Не се засягайте.

— Аз и не искам да се въртя покрай вас, господин Девлин, нито с химикалка, нито с компютър. По-скоро бих го направила с намордник или с каишка.

— А аз ще фигурирам ли в книгата ви, мис Холанд? — запита Пола.

— Виж, Доминик — обади се Маркъс, — това не е добра идея, поне не в настоящия момент, доколкото мога да преценя.

Доминик сигурно не беше чак такъв егоцентрик; не можеше да вярва, че е абсолютно неуязвим.

— Откъде да знаем, че ще се отнесете почтено към баща ми?

— Написала съм вече една биография, и то на човек, който не се различаваше много от баща ви. Много очарователен мъж, с голяма власт и много врагове. Беше безскрупулен, смел… но и мъж с напълно човешки чувства, който допускаше грешки…

— Допусна една непростима грешка заради суетността си — намеси се гладко Доминик. — Говоря ви — Делорио, Маркъс — за Луи Рамо, за човека, който беше дясната ръка на Де Гол и един от лидерите на френската съпротива през Втората световна война. Било е през 1943, предполагам, когато Рамо решил, че трябва да убие един куриер, който носел специални заповеди от самия Хитлер за главния щаб на СС в Париж. Не било кой знае колко сложно, но накарал да проследят куриера до Париж, узнал точния му график и взел със себе си едно момиче, току-що вербувано за Съпротивата. Да го гледа, да наблюдава как великият Рамо върши невероятно смели неща. Подозирам, че е искал момичето толкова да му се възхити, че да легне с него. Сексът бил един от неговите приоритети. Но във всеки случай нещата се развили зле и тя била убита. Тази грешка се дължала на прекомерната му суетност. И поуката от тази история е, че Рафаела беше честна в излагането на фактите. Тя ни показва целия диапазон на характера на Рамо, но не жертва хубавите неща заради лошите и обратно.

— Вие сте чели книгата ми — забеляза Рафаела, очарована от него в този момент, и се намрази заради това.

Суетата — ето това беше ахилесовата пета на Рамо, смъртният му грях и Доминик Джовани бе разбрал книгата й много по-добре от безбройните уважавани критици.

Доминик се усмихна.

— Днес следобед, скъпа. Копие от екземпляра, който дадохте на Коко. Жалко, че неговата суета е струвала живота на момичето, много жалко.

— Рамо забравил за инцидента, както знаете — каза Рафаела със студен глас, поглеждайки към баща си. — Забравил за нея, защото тя просто не била важна за него. Срещнах се с един много възрастен човек в Париж, когато отидох там за проучванията си. Той помнеше инцидента и момичето. Казвала се Виолета, била само на осемнадесет години, когато я убили. Рамо скърбил за нея двадесет и четири часа, според стареца, но не чувствал никаква вина за случилото се. След месец взел със себе си друга млада жена и за щастие тя не умряла при опита му да се покаже като жив бог, слязъл сред мъртвите.

„Също както ти забрави майка ми, забрави и мен. След колко време завърза връзка с друга жена, която на свой ред бе забравена?“

— В действителност — продължи Рафаела, — той й направил дете. Тя се казвала Мари Дениер. Умряла точно след войната заедно с дъщеря си — тя сви рамене. — Копелетата на някои мъже оживяват, а на други — не.

— Жалко, наистина. Но, както казах, Рафаела, мисля, че сте честна. Това ме порази. Вашата честност.

— Всичко това е изумително — обади се Маркъс — но честна, вие, мис Холанд? Честна към мъж?

— Прочетете проклетата книга!

— Но, Маркъс, моето момче, все пак тя ти спаси живота.

— Поради каква причина — това остава да открия. Мисля, че ме спаси, само за да може да се разправи с мен по свой начин.

Изрече това усмихнат и Рафаела се улови да разтърсва глава; после, сякаш изобщо нямаше избор, му върна усмивката. Вдигна очи и видя Пола да я гледа така, сякаш тя е змия, притисната до земята, а Пола е мангуста, готова да я сграбчи и да я схруска.

Взе още едно парче риба. Сега не й се стори чак толкова вкусна.

— На мен ми се струва, че никой не е искал да те убива — каза Делорио. — Просто е искал да те сплаши. Колко бяха изстрелите — три, четири? Онзи сигурно не е бил чак толкова лош стрелец. Може би някой е искал да те накара да се стегнеш.

„Някой, като например ти, лайно такова?“ Но усмивката на Маркъс не помръдна от устните му.

— Но защо? — запита Рафаела. — И защо да го прави, когато аз бях там? Ето това не разбирам.

Коко се намеси:

— Може би е трябвало да сплашат вас, за да напуснете острова, Рафаела, а не Маркъс.

— Предполагам, нашият стрелец не е знаел, че тя е толкова борбена — каза Маркъс. — Моят личен бодигард. Ако ви бях насочил натам, откъдето дойдоха изстрелите, щяхте ли да скочите и да му откъснете главата?

— Като добро куче… като добра кучка? — добави Пола и стръвно набоде парче манго, пускайки най-сладката си усмивка.

Маркъс не каза и дума, просто изпита облекчение, че Пола е седнала далече от него в другия край на масата до съпруга си. Оттам не можеше да го достигне, но се забавляваше да преследва Рафаела. Явно виждаше в нея заплаха. Интересно.

Облегна се назад и се запита дали Рафаела Холанд би могла да сдържи яростта си до края на вечерята. А той едва бе започнал да разгръща стратегията на саботажа си срещу нея и срещу плановете й, свързани с Доминик. Как би могъл Доминик, дори за един кратък миг да допусне тази жена — разследваща репортерка — в имението си, за да пишела тя негова биография… В края на краищата, той беше престъпник. Толкова голяма ли е суетата му, толкова ли огромно самомнение има, че не съзира заплахата? Със сигурност не може да е дотолкова сляп и егоцентричен.

Маркъс не би се тревожил, ако Рафаела си бе поставила за цел да разобличи Доминик. Просто не искаше тя да се задълбава в нещо, което би могло да засегне плановете му. Собственото му прикритие щеше да рухне като къщичка от карти, ако някой бутнеше където не трябва.

— Виж, Доминик, напоследък имахме доста неприятности. Мисля, че не е безопасно за мис Холанд да се навърта наоколо, да говори за живота ти и да отвлича ума ти от бизнеса. Не го прави. Аз съм против.

— И аз съм против — обади се Коко, — защото това, което Маркъс каза, е вярно.

— Какви неприятности? — попита Рафаела. — Нещо друго, освен стрелбата снощи?

— Да — отговори Делорио. — Някой се опита да премахне баща ми… и едва не успя.

— Аз бях в курорта — каза Пола. — Пропуснала съм.

— Заключиха ме в кухнята — каза Коко.

И двете жени изглеждаха разочаровани.

— Това тук не е дискусия — усмихна се Доминик — и, Делорио, изобщо не е време да изнасяме пред публика семейните си проблеми.

— Но ти каза, че искаш да знаеш какво мислим ние — свъси вежди Делорио.

— Да, и всички вие бяхте достатъчно добри да ми го кажете.

Делорио наведе очи към чинията си и не каза нищо повече. По дяволите, помисли Маркъс, вгледан в Доминик. Като нищо щеше да й позволи да пише за него. Беше погъделичкала самолюбието му и проклетият глупак наистина се бе хванал. Но Маркъс трябваше да спре това. Тя беше последният човек на света, който той би искал да види замесен в тази неприятност, последният човек, който той би искал да се набърква в неща, от които беше най-добре да стои далече. Знаеше, че мис Холанд може би никога няма да му прости това, но знаеше и че единственият му шанс беше да предприеме атака.

— А нашата мис Холанд разказа ли за наградата си „Пулицър“, Доминик? Спечелила я е за специален разследващ репортаж преди три години. Надушила свърталището на една неонацистка групичка, която не само е издигала фашистки лозунги, а и се е изявявала на местната политическа сцена. Подкупвали местни чиновници, създавали неприятности на градския съвет, за да гласува исканите от тях резолюции, купували местни полицаи. Който откажел да им сътрудничи, пострадвал. Всичко това се случило в един малък град, в Делауеър. Отнело ви е почти шест месеца, нали, мис Холанд?

— Да.

— Получавали сте заплахи от онези отрепки, но не сте се отказали, нали? Вървели сте по петите им, без да спирате. Карали сте хората да ви изповядват и майчиното си мляко, въпреки че на един от свидетелите му счупили три ребра, премазали му крака и му преоформили лицето. Мисля, Доминик, че нашата малка мис Холанд, като се има предвид какво е свършила дотук, може спокойно да разбере кой се опита да премахне и теб, и мен. Виждам я как се заравя в нещата все по-дълбоко и по-дълбоко с инстинкта си на малък булдог. И рови там, където не би трябвало. Докато някой не бъде наранен, или докато тя не постигне своето.

— Това просто доказва, че е добра — каза Доминик и се наведе напред. — Нали, Коко?

Коко сви рамене.

— Е, скъпа, не би ли искала да знаеш коя беше онази жена? — той си играеше с нея, но тя не отговори. — Още не мога да разбера кой я е наел. Никой от нас още нищо не знае за „Витсавия“.

Боже Господи, помисли си Маркъс, трябва ли Рафаела да става предлог за хората да си казват всичко, което знаят, пред нея. Ето например Доминик.

И преди Доминик да бе успял да продължи, Маркъс се намеси:

— Освен това знаем и факта, че нейният скъп втори баща се казва Чарлз Уинстън Рътлидж трети, собственик на няколко големи вестника и десетина радиостанции, човек със забележителен нюх и повече власт, отколкото някой има нужда. Да не би той да ви е купил „Пулицър“? Да не би да е говорил с доброто си старо приятелче Роби Данфорт, собственика на „Трибюн“, да ви назначи за разследващ репортер?

Рафаела запрати нарязаните плодове от чинията си в лицето му. Изгледа го втренчено и си помисли: „Пак си изпуснах нервите“. Не можеше сама да се разбере.

— Не, не отново! — викна Маркъс с престорен ужас.

Делорио избухна в смях. Коко прошепна на Доминик:

— Маркъс и Рафаела днес цял ден се дърлят. На обяд тя му плисна чая си в лицето.

Доминик кимна.

— Добре. Стига, Маркъс. Хайде сега, изтрий си ананасовия сок от лицето и си дръж устата затворена — отпусна се назад и затупка с дръжката на ножа си по ръба на кошничката за хляб. — Не съм глупав, моето момче. Проверих мис Холанд. Разбира се, дискретно, скъпа… няма нужда да се притеснявате или да се засягате.

— Маркъс е прав — намеси се и Пола. — Тя не би трябвало да бъде тук. Репортерка е. Ще ви унищожи, сър. Съгласна съм с Маркъс: нейният втори баща е направил всичко за нея.

— Аз не бих възразил да поостане още малко в имението — обади се Делорио и отправи към Рафаела такава усмивка, от която кожата й настръхна. — А тъй като съм твоят единствен син, тя трябва да опознае и мен като част от живота ти.

Рафаела отвърна на погледа на Делорио с такова безразличие, че помисли, че ще се задуши. Но не искаше все още да го отблъсква. Можеше да го манипулира.

— Наистина, тя е репортер и си върши работата, Доминик — каза Коко, — но моментът не е подходящ. Съжалявам, Рафаела, но идеята май не е много добра.

Рафаела беше разочарована. Беше се надявала Коко да я подкрепи.

Тогава Доминик изведнъж вдигна ръка и прекъсна Делорио, който се канеше да заговори.

— Достатъчно, струва ми се. Свършихте ли с вечерята си, Рафаела? Добре, сега ще ви покажа моята египетска колекция. Някой друг път ще разгледате колекцията ми от произведения на изкуството. Когато свършим, Маркъс, момчето ми, можеш да изпратиш обратно Рафаела до курорта. Вземете хеликоптера.

Това беше всичко.

 

 

Беше станало почти полунощ, когато Рафаела и Маркъс тръгнаха към хеликоптера, водени от Доминик, а Меркел крачеше непосредствено след тях.

— Ужасна тъмнина — промърмори Рафаела. — Луната почти не се вижда.

Не искаше да се качва на хеликоптера и да оставя живота си в ръцете на Маркъс. Не искаше да оставя нищо свое в ръцете му. Един път й беше достатъчно.

— Утре ще ви съобщя решението си, Рафаела — Доминик взе ръцете й в своите, наведе се напред и я целуна по бузата.

Тя се отдръпна бавно, много бавно.

— Благодаря ви, сър. Благодаря, че ми показахте колекцията си. Все още смятам, че главата е на Нефертити. Надявам се да видя и колекцията ви от произведения на изкуството.

Той се засмя и отстъпи назад. Коко, Делорио, Пола и Меркел наблюдаваха от терасата как хеликоптерът се издига, бавно се обръща и се насочва към планините.

— Ела — каза Делорио на Пола, без да сваля очи от отлитащия хеликоптер. — Бързо в леглото.

— Но аз не…

— Млъквай.

Хвана я за ръка и я повлече навътре в къщата, към спалнята на горния етаж.

Доминик остана отвън. Нощта беше уханна, въздухът бе изпълнен с аромата на хибискусите, бугенвилиите и розите. Мирисът на морето се смесваше с уханието на цветята. Коко го хвана под ръка и му се усмихна.

— Синът ти тая вечер се е наострил. Ей сега отвлече Пола към спалнята.

— Не знам, Коко — каза той, без да обръща внимание на думите й.

— Ще позволиш ли на Рафаела да пише книгата?

Той се вгледа внимателно в нея, после сви рамен.

— И това, и много други неща. Би ли искала да ме облекчиш тази нощ, Коко?

Тя му се усмихна и го целуна по устата.

 

 

Хеликоптерът се издигна над планината.

— Това не ми харесва — каза Рафаела.

— Довери ми се, има достатъчно светлина. Нали ако нещо стане, загазваш не само ти, ами и аз.

— Това трябваше да ме успокои ли?

Хеликоптерът се издигна още по-нависоко, едва докосвайки върховете на дърветата, после се изкачи на още двеста-триста метра.

— Това наистина не ми харесва — повтори тя.

Той само се усмихна и се гмурна наляво, от което сърцето й слезе в петите. После се насочи право напред, като не преставаше да набира височина.

— Спри да хленчиш.

— Ако можех да управлявам това нещо, още сега щях да те изритам оттук. Би ли се укротил поне за десет минути, докато не се приберем?

— Да, госпожо — каза Маркъс и й се ухили, виждайки замръзналото й в маска лице.

Започна да си подсвирка. Това трая не повече от три минути. Бяха стигнали почти над най-високата част на планините — близо хиляда метра, — джунглата под тях беше гъста и непроходима, плетеница от зелени клони, корени и листа. Изведнъж се чу висок пукот и хеликоптерът рязко се наклони.

— По дяволите! — и Маркъс натисна яростно педалите за перката на опашката.

Нищо. Натисна още няколко пъти. Пак нищо. Нямаше как да управлява посоката на полета. Накара машината да се извърти и почти я овладя. Погледът му се плъзна надолу, търсейки пътеките, и само след миг видя криволиците, които пресичаха джунглата. Изключи мотора, той се закашля охтичаво, и само след миг отново го включи.

— Какво стана? Какво не е наред?

Лицето на Рафаела бе побеляло като стена, но той се направи, че не е забелязал. Всичко се бе разиграло за не повече от няколко секунди.

— Няма проблем — каза той.

— Не ме лъжи, глупак такъв! Какъв беше тоя пукот? Защо се завъртяхме като танцуващ дервиш?

— Добре, изгубих контрол над перката на опашката. Това означава, че се снишаваме, защото… ох, мамка му!

Хеликоптерът отново се завъртя и Маркъс започна да натиска лостчетата на таблото пред себе си.

Рафаела го наблюдаваше мълчаливо, без да престава да се моли на ум. Маркъс улови следата на пътеката на около двеста метра вляво.

— Снижаваме, скъпо момиче. Започни да се молиш и гледай коланът ти да е здраво закопчан.

Хеликоптерът беше френски, което означаваше, че перките са от фибростъкло и се въртяха обратно на часовниковата стрелка. Без стабилизиращата перка на опашката хеликоптерът тръгваше да кръжи в посока на часовниковата стрелка. Маркъс вложи всичките си умения, за да се пребори с това, но нямаше особен успех, понеже през изминалите години почти не бе пилотирал.

— Затънали сме до гушата в лайна — каза накрая той. — И се качват към носа. Дръж се, снижаваме се.

Намали още повече скоростта. Обърна малко наляво, съвсем малко… Господи, така ужасно се върти този хеликоптер. На двадесетина метра от пътеката той изключи мотора. Главната перка продължи да се върти, но той не можеше да направи нищо, също както не можеше…

Раздаде се остър дерящ звук и Рафаела видя как перката се врязва в растителността край пътеката и се откачва от фюзелажа.

Носът на хеликоптера сочеше надолу и когато се блъснаха в земята, плъзгачите се отчупиха и пронизаха пода на кабината непосредствено до краката й. Машината яростно се разтресе.

Невероятно, но Маркъс не преставаше да си подсвирква. Спокойно откопча колана си. Само след миг двигателят утихна.

— Слава Богу, че имаше достатъчно лунна светлина, за да видим пътеката. Слава Богу, че Доминик поддържа пътеките почистени. Слава Богу, че имаш и мен. А сега, Рафаела…

Кабината се разтресе за последен път и изведнъж поддаде рязко встрани, когато десният плъзгач проби пода откъм страната на пилота.

— Е, какво ще кажеш за това? — изрече той повече на себе си, отколкото на Рафаела, която не бе помръднала и не бе отронила и дума.

Видя я, че отваря очи.

— Здрасти, ние сме в безопасност.

— Не ти вярвам.

Той откопча колана си, наведе се към нея и я прегърна така силно, че тя изстена.

— Наистина сме в безопасност. Виж, трепериш, значи си жива.

Целуна я по бузата и откопча токата на нейния колан.

— Треперя, следователно съществувам. Ужасно си начетен, знаеш ли?

— Чакай, чакай да си изясним нещо. Не мисля, че ще избухне, но ще се чувствам по-добре, ако… — тя излетя от хеликоптера за части от секундата. Той я последва, заобиколи машината отзад и се изсмя. Смехът му обаче бързо секна.

Лявата перка се бе откъснала от фюзелажа и лежеше като счупена бъркалка за кафе.

Той хвана Рафаела за ръката и се затичаха към джунглата край пътеката.

— Не мислех, че тая пътека ще е достатъчно широка — каза тя, обръщайки се, за да погледне към хеликоптера.

— Не е. Но имахме ужасен късмет. Освен това, нали видя, основната перка е от фибростъкло. Обикновено, когато се счупи, счупването е чисто, не летят парчета наоколо — той я привлече към себе си и здраво я прегърна. — Всичко е наред. Всичко свърши.

Младата жена се освободи от прегръдката му.

— На себе си ли говориш? Не съм аз този, който ще изпадне в нервна криза.

— Макар че беше стиснала очи като труп ли?

— В какъвто мислех, че ще се превърна.

Тя потръпна и повече не се опита да се отдели от него. Точно в този момент изпитваше нужда от сигурност, независимо кой можеше й я даде.

— Това нещастен случай ли беше?

— Не мога да бъда сигурен, докато не го проуча — произнесе Маркъс и на Рафаела й се стори, че гласът му звучи странно весело. — Понякога дори много внимателно проучване не може да ти покаже какво не е било наред. Може да е било нещастен случай, може да не е било. Ако някой е човъркал из двигателя, значи е бил добър и много точен, преценил е, че ще излезе от строя точно в определен момент над най-високата точка на острова.

— Какво искаш да кажеш с това, че може и да не разбереш? Тук става дума просто за повредена машина.

— Да, става дума точно за хиляди болтчета и гайчици. Мисля, че някакъв болт се е разхлабил в опашната перка, защото изгубих контрол над педалите, след като чухме оня пукот.

— Да не би някой да го е разхлабил?

— Нищо чудно. Меркел е превъзходен механик, фанатик на тема сигурност на полета.

— Нещо не ми харесва в тази история.

— Добре, сега рискувам, можем да избираме между две неща: или да останем тук, или да продължим.

— Добре.

В този миг се чу високо ръмжене. Рафаела отскочи и блъсна Маркъс в корема.

— Какво беше това?

— Предполагам, дива свиня. А може да е било лъв или кугуар.

Ревът се чу отново.

— Всъщност нямам ни най-малка представа.

— Мисля, че бих предпочела да прекарам нощта в хеликоптера.

— Добре. Но знаеш ли, не съм сигурен какво ни накара да се приземим. Все още ми се струва, че може да избухне, но…

Рафаела се обърна с ръце на кръста.

— Само ми погледни дрехите — та това е „Лагерфелд“, по дяволите. Струва ми деветстотин и петдесет долара, а виж на какво заприлича, и то единствено, защото ти не можеш да управляваш тоя проклет хеликоптер! Сега пък твърдиш, че нищо не можем да направим, че сме…

— Деветстотин и петдесет долара, ли? Похарчила си почти хиляда долара за тия панталони?

Безупречно белите й панталони сега бяха изпоцапани с мръсотия и машинно масло. Откъде беше дошло това масло, тя си нямаше и най-малката представа. Вдигна очи към Маркъс.

И като огледално повторение на действията си от предната вечер, хвана ръката му точно над лакътя, завъртя го и го просна по гръб в калта.

Той остана да лежи там с разперени ръце и крака.

— Мисля, че бих предпочел една купа плодове в лицето.

— О, по дяволите — каза Рафаела и му подаде ръка.

Опита се да се дръпне, като си спомни как той я бе свалил на земята снощи, но твърде късно. И полетя във въздуха, тупвайки право върху него.

— Е-хе, как се чувстваш? Не загуби присъствие на духа. Това ми харесва. Знаеш ли какво ще ти кажа? Мисля, че някой отново се опита да ме очисти. С теб в добавка, което означава, че твоята популярност е спаднала паралелно с моята. Кой, според теб, може да е това?

Тя се надигна, за да го погледне в лицето.

— Тая вечер, докато ахках и охках пред египетската колекция на Доминик, някой се е промъкнал и е повредил хеликоптера, това ли искаш да кажеш?

— Интересно предположение. Да, вероятно точно това е станало, ако някой е решил да ни спретне атентат. Който и да е бил, вероятно е свалил някой болт от перката на опашката. Но кой? Ти си разследващият репортер, хайде.

— Пола. Тя е непоносима и ме мрази.

— Да, но мен ме обожава. И тъй като и аз си отидох, тя не би избрала този начин да се освободи от теб. Да ти сипе арсеник във виното, това да. Но няма да иска да ме премахне, не и докато ме желае в леглото си. Освен това, не бих казал, че Пола е технически грамотна. Всичко, което знае, засяга само мъжете, техните пороци и потребности, както и нейните, разбира се.

— Звучиш ми така, сякаш знаеш всичко по въпроса.

— Да, знам доста неща. Тя ме хвана веднъж в леглото, докато бях в безпомощно състояние. Възстановявах се от изстрел…

И Маркъс замлъкна. Изливаше си душата пред тая проклета жена като всички други. И него май нещо го беше ударило в главата.

— Какъв куршум? Кога?

Той не отговори, само се надигна и я избута от себе си.

— Сега би трябвало да видиш на какво приличат хилядадоларовите ти панталони.

— Целият костюм струваше деветстотин и петдесет долара. Панталоните не може да са повече от шестстотин. Когато разберем кой го е направил, ще го накарам да ми купи нов костюм. Какво мислиш за Делорио? Той със сигурност не те обожава.

— И аз така мисля. Хлапето е…

— О, стига, Маркъс. На толкова стар ли искаш да се правиш? На колко си всъщност, на тридесет и две?

— Почти тридесет и три, а Делорио е на двадесет и пет. За мен е хлапе. Един разглезен садист, може би почти психопат, мрази хората, облечени с власт, и се страхува от тях. Обича да властва изцяло над жените… може би това има нещо общо с майка му…

— Коя е майка му? Какво му е направила?

Той отвори уста да й каже, после я затвори. Пак си изливаше душата, по дяволите.

— Хайде — подаде й ръка и я издърпа да стане.

Рафаела гледаше към хеликоптера.

— Можеше да умрем.

— Възможно е, но не мисля, че идеята е била да хвърлим топа. Ако аз искам да убия някого, няма да заложа на хеликоптер. Не може да бъдеш сигурен какво ще се случи. Както и да е, харесва ми предположението, че Делорио е направил нещо, но пък не мисля, че той знае как може да се повреди един хеликоптер.

— Мислиш, че е искал да те изплаши… точно така се изрази тая вечер… или нещо подобно?

— Прозвуча ми като признание за намерение, нали? Кой знае? В неговия случай предполагам, че трябва да се отнесеш към лошите гени. Дядо му, майка му…

— По-скоро от бащина страна.

— Това какво е? Нещо много си се наострила. Мислех, че си преизпълнена с женско обожание и страхопочитание към Доминик. Тази вечер от блестящите ти очички струеше чиста възхита — той се обърна и ритна хеликоптера. — Разбира се — добави все още с гръб към нея, — вероятно ти изобщо не си това, за което се представяш.

— Помислих, че си ме проверил достатъчно грижливо, както го е направил и господин Джовани. Какво може да крия?

Той се обърна и й се ухили.

— Не, не бих казал. Аз съм самата дискретност.

Рафаела не го нападна.

— Върви по дяволите — само изрече тя и се отдалечи по пътеката.

— Внимавай с планинските лъвове!