Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Impulse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание

Катрин Каултър. Изкушение

ИК „Коала“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–079–5

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

Хотел „Бенингтън“, Лондон, Англия

Април, 2001

Рафаела искаше да отмести поглед, но не можеше. Просто се взираше в това отвратително сиво нещо. Никакви думи не й идваха на ум; стоеше там, запушила уста с длан.

— Е — изрече Маркъс със сковано изражение на лицето, — от такова нещо всеки би припаднал.

Сръчно измъкна листчето изпод плъха, взе капака и отново захлупи блюдото. Разгъна хартията и прочете огромните черни букви.

— Какво пише?

Подаде й листа и Рафаела прочете:

„Скъпи, мистър Девлин! Символът не би могъл да ви убегне. Ще се срещна с вас в моя клуб. Довечера в осем. Доведете и красивата си приятелка.“

— Оливие, предполагам.

— Да, така ми се струва. Ама и той има едно чувство за хумор. Макар че относно символа е абсолютно прав.

Гласът му прозвуча замислено и Рафаела каза с леко нервен смях:

— Ти си гол, Маркъс. Не че се оплаквам, забележи. Излезе от банята, готов за бой като Свети Георги, обаче без броня.

Той сведе поглед надолу.

— Не съм чак такъв жребец в момента.

— Е, какво, не е лошо.

— Ако си облека нещо, ще закусиш ли с мен?

Рафаела погледна покрития поднос и потрепери.

— Първо махни това нещо оттук… не, нека да излезем.

Закусиха близо до Британския музей, в кръчмата „Бягащата лисица“. Той й каза да не поръчва бира, но тя нарочно поръча, после обаче си пожела да го бе послушала. Беше топла, лепкава, противна на вкус.

— Би трябвало да поискаш кока-кола с много ледени кубчета — каза той и вдигна ръка към келнерката.

— Този Оливие как толкова бързо е разбрал, че сме тук?

— И аз се чудя, хлапе. Както ти казах, той има очи навсякъде. Този негов клуб… казва се „Оксидентъл“. В Пикадили е, ако правилно си спомням. Ще се облечем официално за срещата с него, а ти ще бъдеш мое украшение — нищо повече. Разбра ли?

— Украшение? Моля те, изясни се.

— Моята дама е моята придружителка, моята любовница.

— Като Коко.

Маркъс като че ли се стресна, после бавно изрече:

— Да, като Коко. Трябва да изглеждаш луксозна, красива и да си държиш устата затворена, когато мъжете говорят за бизнес.

— Нещо като гангстерска любовница от тридесетте години. Да си сложа ли един пистолет в жартиера?

— Ако той знаеше, че си репортерка, съмнявам се дали щеше да те покани в своята светая светих, а това е важно. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да, мога да се справя. Играла съм различни роли като репортер — и добави замислено, докато хапваше от сандвича: — Не знам дали наистина той не знае за мен… щом е осведомен за всичко друго.

— Добър въпрос, но на мен ми се струва, че не обръща достатъчно внимание на жените като потенциална заплаха. Надявай се да не те помисли за нещо повече от моя любовница.

Същата вечер те застанаха пред вратата на клуб „Оксидентъл“, високо тясно здание, встрани от улица „Сейнт Джеймс“, което не би направило никакво впечатление на случайните минувачи. Беше един от най-известните хазартни клубове в Лондон, но не и това, което Рафаела очакваше. Толкова наивна ли беше, че да мисли, че ще е шумно място, натъпкано с разкошно облечени хора, накичени с бижута като коледни елхи, които само ще висят по прозорците.

Вътре ги въведе тържествено един мъж, облечен в черни вечерни дрехи. Беше особено плешив, носеше брадичка като на портрет от Ван Дайк.

— Господин Девлин — изрече той, кимна, обърна се и мина през засводената врата.

Главният салон беше доста голям, заемаше като че ли цялата площ на етажа. Меката светлина на разкошните кристални полилеи излъчваше приятно сияние върху мъжете и жените, застанали под тях. Никакви бъбрещи, само много богати и дискретни хора, които губеха и печелеха купища пари.

— Чувал съм — каза Маркъс над лявото й ухо, — че когато има късмет, Оливие печели тук почти триста хиляди лири. Впрочем, изглеждаш великолепно.

— И луксозна? И секси? И поддържана?

— Да, всички тези три великолепни неща.

Тя му хвърли поглед, в който се четеше желание за незабавно отмъщение, но той продължи да се усмихва. Този следобед беше ходила да поразпита малко на „Флийт Стрийт“, където бяха редакциите на всички вестници, и да научи нещичко за Оливие. Не беше научила кой знае колко, защото Оливие избягваше публичността и Скотланд Ярд като чума, но се бе срещнала с репортер от лондонския „Таймс“, който прояви готовност да й помогне и искаше да срещне насаме с нея. Маркъс бе изчезнал и се бе появил късно следобеда в хотелската им стая, понесъл няколко кутии от луксозни бутици. Когато тя вдигна въпросително вежди, той каза:

— Трябваха ни подходящи дрехи.

Беше купил за нея бяла рокля от ателието на „Холстън“, невероятно проста и толкова красноречива, че тя няколко минути остана безмълвна.

— Неприлично елегантна — изрече накрая.

Облече я, защото Маркъс настоя, и когато се яви пред него, обута в красиви бели обувки, изглеждаше наистина като много скъпата любовница на много богат човек.

— Токчетата трябваше да са малко по-високи — забеляза Маркъс, потърквайки замислено брадичка, — но човек не знае кога ще му се наложи да бяга презглава отнякъде.

И започна да я разглежда, обиколи няколко пъти около нея, за да я види от различни страни, инструктира я да си изправи раменете и тя прочете в погледа му, че е успокоен.

— Ти, Маркъс Не-Знам-Кой-Си, ме отвлече, упои ме, излъга ме за майка ми, изплаши ме до смърт, а сега очакваш да се хвърля в леглото с теб.

Той въздъхна.

— Да, вярно е. Но не „очаквам“, всъщност, „надявам се“ е по-точно. Виж пред себе си един мъж, изпълнен с надежда, който никога, всъщност, не те е завличал в легло. Знаеш ли, Рафаела, като се замисля, винаги ти ме съблазняваше. Искаш ли да ти помогна с ципа?

Телефонът иззвъня. Маркъс го изгледа изненадан и ядосан, но след минута вдигна. Не каза нищо, абсолютно нищо, само слушаше с леко присвити очи, нищо друго по лицето му не подсказваше дали новината е добра, лоша или неутрална. Той затвори и въздъхна дълбоко.

— Трябва да изляза за малко. Не е нещо важно. Бъди готова да тръгнем към клуба на Оливие, когато се върна.

Не й даде време да каже нещо, просто я целуна бързо и силно, обхвана с длани облечените й в бялата рокля гърди, притисна ги гальовно за миг и изчезна.

Рафаела отиде до телефона и потърси централата на хотела.

— Извинете, обаждам се от стая 927. Човекът, който се обади, забрави да си остави номера. Вие записвате обажданията, нали?

Без да се надява наистина, тя почти подскочи, когато телефонистката каза:

— Ами да, звъня ви господин Антон Рош от стая 1020. Искате ли да ви свържа?

Рафаела бързо затвори.

— Не, не ми се вярва — изрече тя невярващо, поклащайки учудено глава. Бързо се преоблече в дънки, бледосин пуловер и маратонки. Господин Антон Рош? Какъв му е на Маркъс? Какъв беше Маркъс всъщност? Някакъв чужд агент? От каква националност беше името Рош? Звучеше й като чешко.

Изкачи се по стълбите на десетия етаж. С всяка стъпка се питаше дали ще узнае истината за Маркъс. После помисли за собствените си мотиви, но не се спря дълго на тази мисъл. Мотивите й бяха лични, нямаха нищо общо с друг, освен с Доминик Джовани — нейния баща. Докато Маркъс…

Стая 1020 се оказа поредната кафява врата близо до края на постлания с кафяв килим коридор, който, слава Богу, беше празен. Тя притисна ухо до вратата. Нищо. Присви колене, но видя през ключалката само една празна стая. Маркъс явно е излязъл извън хотела, за да се срещне с този Рош.

Маркъс не беше и в малкото кафене в дъното на фоайето. Младата жена се върна в хотелската стая и се замисли. Трябваше да действа много внимателно, когато работи с Маркъс.

 

 

Гласът му внезапно разпръсна мислите й:

— Доста отдавна се взираш в празното. Какво мислиш за това тук? Достатъчно упадъчно ли е за твоя доста богат попечителски фонд?

Рафаела подскочи, чувайки гласа му, после бързо се върна към клуб „Оксидентъл“. Усмихна се на Маркъс, опита се да придаде тайнственост на усмивката си — получи се нещо средно между невинно агънце и жена вамп, но Маркъс оцени усилията й. Искаше й се да изсъска насреща му и да запита кой, по дяволите, е тоя Рош. Но си замълча. Маркъс не можеше да бъде хванат с такива номера. Не, трябваше да пипа фино, а тук в бърлогата на Оливие изобщо не беше подходящото място за този експеримент.

— Да, ужасно дисидентско е — изрече тя накрая. Огледа се. — Да изгубя ли една издръжка на масата за бакара?

Маркъс понечи да й подметне също толкова лековат отговор, когато видя плешивия вандайковски тип да си пробива път през тълпата от гости към тях.

— Е, хайде стига — каза той. — Крал Оливие явно ще ни приеме. Помни, Рафи, дръж си устата затворена. Бъди добра любовница, нищо повече — една глупава сладурана.

— Схванах картинката, Маркъс. Сега как е?

Той се ухили на изражението й.

— Доста добре, но вложи повече сласт в погледа.

— Не ме предизвиквай, Девлин.

Последваха водача си, излязоха от главния салон, минаха през една тъмна врата с надпис „Забранено за външни лица“ и стигнаха до широк коридор. Рафаела се намръщи още когато чу обръщението „Рафи“. Само Ал Холбайн — бостънският й редактор — я наричаше така. Но то се бе откъснало съвсем естествено от езика на Маркъс. Тя усети как ръката му хваща лакътя й. Ах, колко й харесваше, когато го чуваше да я нарича Рафи.

— Мислиш ли, че можеш да си разлюлееш малко ханша?

Рафаела спокойно освободи ръката си и посегна надолу. Леко го погали с краищата на пръстите, той си пое дъх и тя му отпрати дяволита усмивка. Почувства го как се възбужда и много добре осъзна, че няколко души, може би служители, които се разминаваха с тях по коридора, бяха видели какво е направила. Изпрати им най-секси погледа, който можеше да изстиска от себе си, после тръгна малко пред него с предизвикателно разлюлян ханш.

— Ще си го получиш, мис Холанд. Можеш да разчиташ — измърмори той.

— Спокоен ли си, Девлин?

— Ти наистина обичаш да живееш опасно, нали, Фифи?

— Фифи?!

— Да. Мисля, че това е подходящо име за моята любовница.

 

 

Кабинетът на Роди Оливие беше облицован с дъбова ламперия, претрупан, от него лъхаше атмосферата на богатства и привилегии с давност най-малко един век. Самият Оливие седеше зад тъмно, богато украсено испанско бюро. За мъж на около шестдесет години беше в превъзходна форма. Изглеждаше много по-добре, отколкото на неясните сивкави вестникарски снимки, на които го бе виждала Рафаела. Имаше искрящо бяла коса, много бледо издължено лице с тъмно изражение и най-студените сини очи, които човек можеше да си представи. Не се усмихваше, не правеше нищо, просто си почиваше. След като кимна на Маркъс, обърна почти безцветните си очи към Рафаела. Изгледа я бавно, но напълно безразлично. Не обърна особено внимание на секси изглеждащата й рокля.

Вдигна тънката си, обкичена с пръстени ръка.

— Девлин — изрече с нисък мек глас. — Седни. Дамата ще се разположи ето тук. Буфорд, донеси ни питиета. Уиски за господин Девлин и за мен и джинджифилова бира за дамата.

— Благодаря — каза Маркъс, макар Оливие да не ги бе питал какво предпочитат.

Оливие не каза нищо повече, докато и двамата не седнаха — Маркъс в мекото кожено кресло срещу бюрото му, а Рафаела на един стол до по-далечната стена. Значи тук седят първокласните проститутки, помисли си тя, принуждавайки се да седи с изправен гръб, защото столът се оказа без облегалка. Кръстоса крака и се опита да играе добре ролята си.

Без да я поглежда, Оливие каза на Маркъс, като същевременно махна с ръка към нея:

— Много е хубава.

— Да.

— Струва ли си парите, които й плащаш?

— Дотук да. Отскоро е с мен.

— Ако се умориш от нея, бих могъл да те освободя.

— Ще си помисля.

— Ти премахна Бертран — изрече леко Оливие. Преплете тънките си пръсти и започна да потупва връхчетата им едно в друго.

— Нямах избор. Той по ваша заповед ли ме нападна?

— Не. За разлика от Бертран, аз не бих ви подценил, господин Девлин. И ако исках да не ми се пречкате, сега нямаше да сте тук. Не, страхувам се, че Джак си е имал собствени амбиции. Вие спасихте живота на Доминик в първото покушение.

— Имате забележителни източници.

— Естествено. Не са много хората, които биха се справили с това; още по-малко са тези, които биха се опитали да спасят Джовани. Питам се защо вие го направихте. Бяхте прострелян, нали?

Маркъс само кимна.

— Защо дойдохте в Лондон? За да разберете дали аз стоя зад „Витсавия“?

— Точно така. Нали разбирате, Бертран също спомена „Витсавия“.

В този момент Буфорд се върна в кабинета с един сребърен поднос. Безмълвно предложи уиски на Оливие, после на Маркъс, най-накрая отиде до Рафаела и й подаде чаша джинджифилова бира. Оливие му кимна и той отново се оттегли.

— Човек винаги трябва внимателно да си подбира оръдията — каза той.

— За чудене е, че Джовани е забравил това просто правило.

— Буфорд, например, е верен като хрътка — той вдигна чашата с уиски. — Любовниците също трябва да бъдат верни, не сте ли съгласен? Сигурно сте. Странно е нали — това за любовниците? Е, да пием за това, че търсите „Витсавия“, господин Девлин.

— Да — изрече Маркъс и отпи от уискито.

Беше „Гленфидич“ и се плъзна гладко в стомаха му. Какво искаше да каже Оливие с тези загадъчни думи, запита се той.

Рафаела, която не би докоснала джинджифилова бира, освен ако не умираше от жажда, отпи една миниатюрна глътка. Усещаше силата на Оливие, абсолютната му увереност в себе си и способността да прави каквото му се харесва. Беше се срещала и с други мъже, обкръжени със същата аура. Но той беше страшен. Всичките й движения бяха бавни и дискретни. Тя не искаше вниманието му да се насочи отново към нея. Какво ли мислеше сега Маркъс? Никога преди в живота си не се бе чувствала толкова не на място. Обхвана я страх.

— Бертран знаеше за „Витсавия“. Най-малкото спомена. Предположих, че вие ще можете да ми кажете нещо за нея, или за него, или за тях, или за каквото е там изобщо. Разбира се, ако искате.

— Трябва да съм глупак, ако ти кажа каквото и да е. Който и да е, той иска Джовани да умре. И аз не бих имал нищо против да го видя в затвора. Той е арогантен, същински трън в задника ми. Мисли си, че е всевластен, че е едва ли не божество. Но всъщност е вън от бизнеса, докато съществува заплахата от „Витсавия“.

За да направя нещата по-интересни, ще ви кажа нещичко, господин Девлин. Вие, разбира се, знаете за холандците и за Тулп. Тя ви простреля. Беше върхът в професията си, преди да приеме тази работа. Тогава отиде в Ню Йорк. Значи когото и каквото и да търсите, най-вероятно е там, в Ню Йорк. Обзалагам се, че и вие, господин Девлин, сте се питали защо холандците се самоубиха. Защо са взели отрова? И дали сами са я взели? Но това е още един въпрос, на който трябва да си отговорите. Името „Витсавия“ е странно, нали? Откъде мислите, че произхожда?

— Витсавия от Библията? Наложницата на Давид?

— Да. Почти отгатнахте. За някои мъже това би могло да носи символично значение. Но тук има нещо по-съвременно, по-тясно свързано с нашето време. Обичате ли изкуството, господин Девлин? Не, от недоумяващия ви поглед съдя, че не го обичате. Е, сър, поразровете се, почетете, поразгледайте това-онова и току-виж нещата ви се изяснили. Сега можете да си тръгвате. Очакваме скоро време да напуснете Лондон. Предполагам, че ще отпътувате на юг. Ще оставите ли дамата си тук?

— Не, тя тръгва с мен.

— Жалко — Оливие не стана, само кимна на Маркъс. — Ако решите да напуснете Джовани, бих могъл да ви използвам в моята организация. Лека нощ, господин Девлин. Мисля, че пътищата ни няма да се пресекат.

И Рафаела, и Маркъс не отрониха и дума, докато не седнаха в таксито, което трябваше да ги откара до хотел „Бенингтън“. Никога в живота си Рафаела не бе треперила така от студ.

 

 

Лос Анжелис, Калифорния

Април 2001

Силвия се регистрира в малък хотел близо до булевард „Уилшър“. Беше евтин и изглеждаше сравнително чист. Главата ужасно я болеше, устата й беше пресъхнала, стомахът се бунтуваше. Мъчеше я жесток махмурлук и се мразеше заради това. Беше видяла как я гледат стюардесите в салона на първа класа — със съжаление и с отвращение. Никога, никога повече. Никога повече няма да близне алкохол.

Нямаше багаж, но все още разполагаше с кредитна карта със забележително голяма сума в нея. Изпи три чаши вода, без да престава да се гледа в огледалото на малката баня, и реши, че трябва да се поглези. Размечта се да се почувства добре, а не като пияна глупачка. Поръча такси и накара да я закарат при бутиците на „Родео Драйв“. Точно това й трябваше. Малко да се съвземе. Няколко хубави дрешки. Но никаква пиячка. Сети се за Томи Ибсен, но без никакво съжаление.

Беше доста горещо и тя побърза да се пъхне в първия попаднал й бутик за дрехи. Тук веднага се почувства като у дома си. И продавачките го разбраха; моментално я обкръжиха, предложиха й шампанско, да направят ревю със своите манекени с дрехите, които избере. Силвия усещаше как балсамът на тяхното благоразположение се излива върху нея.

Тъй като стомахът още я болеше от своеволията на борда на самолета, тя изпи едно шампанско. Избра си четири рокли, три чифта панталони, няколко копринени блузи и блейзъри, очарована от това, че продавачките предложиха да отскочат до съседния магазин и да подберат обувки, които се съчетават с всеки костюм. „Сакс“, „Адолфо“, „Блас“, „Пери“, „Шанел“, „Ричи“ — все красиви имена, които познаваше. Да, да. Това кашмирено палто от „Сен Лоран“ ще й стои прекрасно, жената имаше право. Бялото беше нейният цвят, а това много дълго палто, по-скоро кремаво, отколкото яркобяло като панталоните и блузата, беше наелектризиращо. Това беше точната дума, помисли тя. И разбира се, една подходяща шапка към всичко…

В този миг Силвия беше много щастлива. Тук се чувстваше в свои води. Не й се искаше точно сега да мисли за положението си. Не и когато всички тези изключителни дрехи бяха нейни. Не и когато можеше да се облече в този красив червен органдинен костюм на „Де ла Рента“ със сатенени ревери и да отиде да обядва на някое скъпо място — може би в „Поло Лоундж“? Мъжете щяха да се обръщат след нея, жените щяха да искат да узнаят тайната й. О, да, животът можеше да бъде прекрасен.

Силвия подаде на жената красивата си златна кредитна карта. Усмихна се на манекенките и загледа как помощничките сгъват красиво новите й дрехи или ги окачват върху елегантни закачалки с подплънки и я питат дали иска да й ги доставят у дома.

Но собственичката на бутика отправи загрижен поглед към Силвия. После на лицето й се изписа израз на смутена несигурност. Тръгна към нея и едва тогава Силвия разбра какво става. Усети го. Извика, затискайки устата си с ръка.

— Не — произнесе тя по-скоро с устни, скочи, вгледа се в огромната купчина дрехи, които трябваше да бъдат нейни, но не бяха, защото кредитната й карта беше блокирана. — Не — повтори и изхвръкна от бутика.

Чу жената да вика след нея, но не се обърна. Затича се по „Родео Драйв“. Слънцето беше горещо, гъмжеше от коли, много открити коли, те натискаха клаксони, но тя не им обръщаше внимание.

Тогава насреща й изскочи тъмносин седан, който не даде сигнал и не намали. Вътре седеше Франк Лейси, видя го ясно, разбра намерението му и извика точно в мига, когато колата я блъсна и я запрати по гръб на тротоара, почти в краката на жената, която държеше златната кредитна карта на Силвия в ръката си.

Жената изпищя и кредитната карта падна от ръката й. След десет минути вече разказваше на сержант Граймз за клиентката си.

— Силвия Карлучи Джовани, така пише на кредитната карта, както виждате, сержант. Исках да я помоля за документ за самоличност, защото в кредитната карта пише, че адресът й е в Ню Йорк. Тя реагира много странно, извика, пребледня и изскочи от магазина. Хукнах след нея и видях как колата я блъсна. Не забелязах шофьора. Мисля, че беше мъж, но не съм сигурна. Вероятно е било нещастен случай и човекът се е паникьосал. Беше ужасно.

Сержант Граймз не знаеше какво да мисли. Един от по-възрастните му колеги бе споменал, че някакъв стар гангстер, Карло Карлучи, наскоро умрял в Чикаго. Тази мъртва жена негова дъщеря ли беше? Ако е така, дали наистина е било нещастен случай?

— Не знам какво да правя с всички тези дрехи. Почти тридесет хиляди долара. Тя обаче още не беше подписала чека. О, Боже.

Жената отново въздъхна и сержант Граймз я остави, за да разпита други свидетели.

Репортерите и телевизионните екипи вече прииждаха, но следователят бе наредил да откарат тялото.

 

 

Хотел „Карлтън“, Маями, Флорида

Април 2001

Доминик научи новината в Маями от Франк Лейси. Имаше работа с един много стар приятел, Марио Калпас, и планираше да се върне на острова сутринта. Но тази вечер щеше да празнува. Марио му осигури една красива млада жена и Доминик я заведе на разкошна вечеря. Беше в чудесно настроение — подари й диамантена гривна, поръча от най-изисканите питиета — най-после Силвия бе отстранена от живота му и той предвкусваше перспективите, които му готвеше бъдещето.

Рафаела. Щеше да я има въпреки забежката й с Маркъс. Беше млада, податлива и остроумна — необходимо условие за бъдещите им деца. Горкият Делорио, не бе имал късмет с майка като Силвия, както и с дядо си, тоя гангстер Карлучи. Но Делорио се бе усъвършенствал, наложи му се. Проблемът беше във всичките тези пари.

Той престана да мисли и да планира. Мелинда беше много надарена и точно в момента беше застанала на колене пред него. Той седеше в голямо кресло в апартамента си в „Карлтън“.

Момичето наистина си го биваше. Той въздъхна и затвори очи. Беше прекрасно и почувства, че кулминацията му наближава. Но не искаше да свърши в устата й. Искаше да свърши в нея. Леко я подръпна за косата и тя повдигна глава с въпросителен поглед. Устата й блестеше. Той кимна към огромното легло.

— Стани — изрече. — Искам да те видя добре.

Мелинда беше гола, имаше най-дългите крака, които някога бе виждал, и много хубаво дупе. Гърдите й бяха малки, но Доминик нямаше нищо против. Косъмчетата на триъгълника бяха гъсти и тъмнокафяви — странен контраст с платиненорусата коса. На него контрастът даже му хареса. Каза й да легне по гръб на леглото. Тя не чака да я подкани втори път.

Доминик я гледа много дълго, оценявайки новостта на тази гледка. После бавно започна да разкопчава ризата си. Беше на третото копче, когато дочу ключ да се превърта в ключалката на апартамента. Много мек звук, по-скоро шепот, който човек не би чул, ако е потънал в някое женско тяло.

Той погледна към младата жена и прочете в очите й страх и предчувствие. Грабна я, измъкна я от леглото и я задържа пред себе си, когато вратата на апартамента се отвори и нахълта мъж с насочено оръжие. При вида на Доминик стреля рефлексивно, но улучи жената. Доминик почувства момента, в който куршумът я засегна, защото тялото й се оттласна в неговото. След миг вече държеше пистолета си, но неканеният гост изчезна също така ненадейно, както се бе появил.

Настъпи мъртва тишина. Мелинда лежеше мъртва, а на килима се събираше малка локвичка кръв, която се стичаше от раната в гърдите й.

След по-малко от час Доминик седеше на борда на чартърен самолет на път към своя остров.