Катрин Каултър
Изкушение (7)

Глава шеста

Островът на Джовани

Март, 2001

Рафаела изяде още един резен пита с грейпфрут. Устните й бяха сухи и тя бързо глътна останалото кафе.

Закусваше в един от четирите вътрешни двора, засенчен от червените и пурпурни бугенвилии. Бе седнала с лице към един от басейните, оформени като картата на Италия, по-близо до долната му част, където беше горещата вода.

В осем и половина сутринта навън закусваха едва пет-шест от гостите. Времето, както обикновено, беше доста топло за този час, небето беше безупречно чисто, въпреки че всяка сутрин около единадесет часа се изливаше силен порой, който траеше около двайсет и пет минути, а после слънцето отново засияваше ослепително, сякаш нищо не се бе случило.

Тя вървеше бавно, оглеждайки гостите. Богатите хора изглеждаха различни от останалите простосмъртни. Бяха по-стройни от тях, по-равномерно загорели, с по-стегнати тела и нещо, което бе доста учудващо — дори тези на четиридесет и петдесет години нямаха бръчки по лицата си. Нито една гънчица целулит на нито едно женско бедро. Как успяваха?

Мъжете изглеждаха великолепно в белите си шорти за тенис и плетените леки пуловери, а жените, с дълги и стройни бедра, носеха ръчно рисувани копринени блузи с марката на „Лагерфелд“, къси панталони от „Армани“, шалове от „Валентино“ и сандали от „Тантри“ — поне тези произведения на дизайнерите разпозна тя от тридневния си ускорен курс по съвременна мода.

Всички изглеждаха разглезени и безупречни. Дочу наблизо разговор между мъж на около петдесет години и млада жена, която едва ли беше по-възрастна от нея. Отначало ги взе за баща и дъщеря.

Господи, каква наивница беше, те бяха любовници — младата жена неприкрито сложи ръка в скута му и започна да прави съвсем недвусмислени движения.

— Още кафе?

Рафаела подскочи. Сервитьорката стоеше до нея и я гледаше развеселено.

— Ъ-ъ-ъ, благодаря.

— Изглеждат много по-сладки, отколкото са наистина, нали?

— Кой? Какво?

— Вашият грейпфрут — каза сервитьорката.

— О, да. Толкова е глупаво.

— И аз така се чувствах, когато дойдох тук. Това е дом за забавления. Не мислете, че е сексистко, защото не е. Ще видите и много възрастни дами с такива момчета, че няма да ви се вярва. Е, надявам се да си прекарате добре. Сигурна съм, че ще е така. Това е чудесно място.

— И аз се надявам — каза Рафаела.

Сервитьорката беше красива като манекенка. И като се сети за манекенка, надяваше се днес най-накрая да установи връзка с Коко Виврийо — френската любовница на Доминик Джовани, която беше бивша манекенка.

Рафаела излезе и тръгна да се разхожда из разкошните многоцветни градини. Сетивата тук тънеха в разкош. Толкова много цветове и листа. Тя наброи поне двадесет различни градинари. Те сякаш се сливаха със зеленината и работеха много тихо. Акри и акри прекрасни градини, които изобщо не приличаха на подредените английски паркове на Чарлз Рътлидж.

Имаше поляни за голф, тенис кортове, три басейна и, разбира се, прекрасното карибско море, което се плискаше по снежнобелите пясъчни плажове. Островът беше с неправилна, причудлива форма, малък, с площ само около три квадратни мили. На изток се намираше Антигуа. Курортът бе построен на източната страна на острова, а имението на Джовани беше от другата страна — на запад. Без съмнение беше райско кътче и то за много, много богати хора… и за нейния баща.

Рафаела предположи, че идеално се вписва в картината. Доверителният й фонд изигра съществена роля, нейният втори баща беше един от най-богатите хора по източното крайбрежие, пък и тя винаги можеше да разпознае дреха на „Живанши“, например.

Върна се във вилата си — миниатюрна постройка в средиземноморски стил, с бели стени, сводове над вратите и покрив от червени керемиди. Бе заобиколена от яркожълти и розови хибискуси. Тук беше напълно сама. Вътре вилата бе обзаведена в стил късен барок, с тежко орнаментирани мебели стил Луи XVI, дървените подове бяха застлани с килими от кашмирска вълна и коприна.

Всичко е изключително, помисли Рафаела, докато отваряше златното кранче на мивката, чиято раковина беше от ръчно рисуван испански порцелан.

Отпусна си един час почивка, после се отправи към фитнес залата.

 

 

Каква фитнес зала, помисли тя, оглеждайки супер скъпата апаратура. Облече трико, което й даде една любезна млада жена с розова коса и крещящо жълта лента в нея. Жената каза:

— Можеш да ме наричаш Пънк! Ще ти покажа всичко. Макар че, както изглежда, не ти е необходимо. Само не задавай въпроси.

Трикото беше бледосиньо, клинът също. Не си даде труд да сложи калците, смяташе ги за излишно труфене, още повече тук, на Карибите. Къде ли бяха местните жители, ако все още имаше такива на този частен остров? По едно време мерна три-четири чернокожи жени, които вероятно се грижеха за съблекалните. Бяха красиви жени, мълчаливи и дискретни и Рафаела се запита какво ли си мислят за това невероятно скъпо място.

Тя легна на мекия кожен дюшек на пода и започна упражненията. И докато се протягаше, погледът й сканира всички присъстващи. Повечето бяха приветливи, особено мъжете. За трийсетина минути се запозна с пет-шест от тях.

Тъкмо бе преминала към следващото упражнение, когато го видя отново.

Беше същият мъж, който бе спрял рано сутринта при нея на плажа и се бе държал много любезно с една непозната, глупаво плачеща жена. Говореше с Пънк; после се засмя, потърка рамото си и се отдалечи към мъжката съблекалня.

Когато излезе оттам, беше облечен в шорти, маратонки и бяла тениска. Под тениската прозираше еластична превръзка на гърдите и рамото му. Не я бе забелязала преди.

Беше добре сложен. На тридесет, тридесет и една, предположи тя, гъста черна коса и тъмносини очи. Да, беше много добре сложен, с мускулести бедра, точно каквито харесваше. Мъж, за когото добрата форма на тялото винаги беше от значение. Имаше силно волево лице, което издаваше едновременно характер и потайност. Беше мъж, който нямаше начин да остане незабелязан.

Той се огледа наоколо и я видя. Рафаела кимна и вдигна другия си крак. Маркъс се приближи към нея.

— Добро утро — каза той и протегна ръка. — Сутринта не ви се представих. Казвам се Маркъс Девлин.

Усмивката му също беше хубава.

— Аз съм Рафаела Холанд.

— Сега ли пристигнахте?

— Да, вчера следобед. От Бостън. Не мога да ви опиша какво е времето там…

— Да, знам. Бях в Бостън миналия месец. Премръзнах до кости.

Тя се усмихна.

— Ирландец ли сте?

— Обикновено на този въпрос отговарям, че съм наполовина ирландец, наполовина от Южно Чикаго.

— Мислех, че в Южно Чикаго живеят предимно чернокожи.

— Така е. И съм по̀ католик от папата.

— Тогава защо, в името на папата, сте тук?

— Не ви ли харесва? Свободата да ходиш, където ти се иска? На мен ми се струва, че една красива млада жена трябва много да се забавлява тук.

— Ако майка ми знаеше, че съм тук, сигурно щеше да стане католичка и всеки час от деня да се моли за погубената ми душа. Е, точно тази сутрин не бихте повярвали какво видях…

Една черна вежда се вдигна въпросително. Той изглеждаше развеселен, чакаше я да довърши изречението, но тя не го довърши.

— Да? Какво казвахте?

— Само това, че видях двама души да се радват на свободата си. Колко интересен начин да бъде изказана тази мисъл. Освен, че единият човек изглеждаше достатъчно стар, за да бъде баща на другия. Извинете, сигурно ви звуча като стара мома от викторианската епоха, а не съм такава. Прощавайте, но ще трябва да изпълня още двадесет вдигания.

Маркъс веднага разбираше кога го отпращат, но се изненада, защото не беше свикнал на това, особено от жените, и то от много богати жени, които получаваха това, което искат, в момента, когато го поискат. Той се отдалечи от нея с леко кимване през рамо.

Рафаела се учуди как така внезапно бе изпуснала нервите си. Нямаше представа кой е този мъж, а се бе държала така ужасно с него. Само дано не е един от тези партньори, за които си мислеше.

— Кой е този мъж? — запита тя Пънк, когато момичето дойде да й помогне да нагласи тежестите.

— Кой? О, Маркъс. Нали е сладур? Иначе е ужасен инат, казах му да не се пресилва, а той…

— Искате да кажете… видях, че под тениската си има превръзка. Какво му се е случило?

— Не знам със сигурност. Доктор Хаймс — лекарят на курорта — спомена, че Маркъс се наранил на някакви уреди в имението. Но сега се опитва за една седмица да си върне цялата сила. Извинете ме, отивам да му направя забележка.

— Но кой е той? — каза Рафаела на себе си, като наблюдаваше Пънк, която отиде при мъжа и го дръпна за ръката.

Имението. Сигурно ставаше дума за имението на Доминик Джовани. Какъв беше този мъж? Да не би да е от хората на баща й?

— Трябва ли ви помощ?

Беше Пънк, говореше на Рафаела, но очите й стрелкаха останалите мъже, които се потяха и пъшкаха, заети с упражненията си.

— Маркъс изглежда симпатичен.

Това привлече вниманието на Пънк и тя се вгледа отблизо в Рафаела.

— Хич не ми се ще да ти го казвам, скъпа, но ти не си негов тип. Няма значение колко си богата. Той не се задържа много тук, а пък ако се хване с някоя, то ще е дребничка брюнетка. Питам се дали не е имал чернокоса нисичка жена и тя не го е оставила или умряла, нещо такова…

— Нещо покъртително?

Пънк се засмя и вдигна рамен.

— Да. Нали разбираш, и аз се опитах, но той не се поддава. Казва, че човек никога не бива да си топи писалката в служебното мастило. Освен това съм била много млада за него. Представяш ли си? Жалко, бих се обзаложила, че мога да го направя много щастлив. Погледни нататък. Онзи мъж от Аржентина със смешния акцент. Кали — секретарката на Маркъс — та тя ми каза, че имал най-красивите пръсти и…

Пънк сви рамене отново. Рафаела понечи да каже нещо, но не отвори уста. Пънк беше истински извор на информация.

Но за съжаление Рафаела не можа да я измъкне от историите за сексуалните подвизи на аржентинеца, затова само кимаше от време на време. Накрая извикаха Пънк и тя се отдалечи. Упражненията на Рафаела бяха внезапно прекъснати, защото една малко по-възрастна жена — невероятно красива жена с дълга до раменте пепеляворуса коса — влезе в залата. Видя Маркъс и с бърза стъпка се насочи към него. Докосна рамото му и му заговори нещо.

Той й отвърна. Потупа ръката й над лакътя, сякаш я успокояваше. После се обърна, обясни нещо на Пънк и изчезна към мъжката съблекалня.

По-възрастната жена — Рафаела мислено зачеркна прилагателното, — жената беше на около тридесет и пет години, изключително красиво облечена, с високи изпъкнали скули, които й придаваха лек татарски изглед, широка уста и извити вежди над невероятно зелени очи. Рафаела се вгледа в нея. Сърцето й заби ускорено.

Жената беше Коко Виврийо — любовницата на Доминик Джовани. Беше много по-красива, отколкото на снимка, и това беше странно, защото от манекенките се изискваше да са не непременно красиви, но задължително фотогенични. Рафаела не можеше да повярва на късмета си. Полека се приближи към мястото, където чакаше жената, барабанейки с много дългия си маникюр върху един от луксозните фитнес уреди.

— Извинявайте, ужасно съжалявам, че ви безпокоя, но вие не сте ли Коко?

Коко кимна разсеяно, искаше й се изпотената жена да я остави на мира.

— Много се възхищавам от вас. Вие сте най-красивата жена на света.

Коко все пак се смили.

— Много любезно от ваша страна, госпожице…

— Холанд. Рафаела Холанд.

Тя протегна ръка и Коко след моментно колебание я пое.

— Не мога да повярвам какъв късмет имам, че най-накрая се срещнах с вас. Вие тук ли почивате, Коко?

— Не, аз живея тук, на западния бряг на острова. Вие на почивка ли сте?

Рафаела се реши и поклати отрицателно глава.

— Ида, и не. Всъщност дойдох тук, за да…

— Кой е това, Коко?

Беше Маркъс Девлин. Гласът му не звучеше особено любезно. По-скоро с леко подозрение.

— Това е госпожица Холанд, Маркъс. Тя е една от нашите гостенки.

Маркъс бавно я изгледа. Беше си помислил, че е гостенка на курорта. Какво ли искаше от Коко? И той каза:

— Двамата с нея се запознахме рано сутринта и сега повторно, преди минута, при уредите.

— И аз тичам, както господин Девлин.

Какво общо имаше между тези двамата, почуди се Рафаела. Реши първо да се насочи към Девлин, защото бе усетила подозрението в гласа му, бе съзряла явното недоверие в очите му, когато отново бе погледнал към нея. Беше научила, че ако изненадаш някой мъж, той бързо проявява истинската си същност. А тя точно сега искаше да разбере какъв е той.

— Вие сте любител на тениса? Или на голфа? Или просто сте любител?

В гласа й имаше предизвикателство и високомерие и Маркъс разбра, че тя го смята за някой от жребците на курорта. Но защо го напада? Не я беше предизвикал. Усмихна се и се задоволи да замълчи.

Коко изненадана отвори уста. Но Маркъс я изпревари, изричайки с лекота:

— Аз съм любителят, предполагам, че бихте могли да го кажете и така, госпожице Холанд. Или освен че ходите без сутиен, държите да се обръщат към вас с „мис“?

Сега беше неин ред да получи доза високомерие. В това той беше по-добър от нея и, за да си даде малко време за реакция, тя вдигна брадичка.

— Да, държа на „мис“, а без сутиен е много удобно.

— И аз така си помислих. Сега ако ни извините, мис Холанд…

Този път той я отпращаше. Сякаш бе престанала да съществува. Рафаела предположи, че си го е заслужила, но това не й хареса. Сега трябваше да го накара да я изслуша и каза бързо:

— Чудесно беше, че се запознахме, Коко. Можем ли да обядваме заедно? Утре в двора с хибискусите? Много ще ви бъда благодарна. И има нещо специално, за което бих искала да поговорим.

Коко се поколеба за миг. После сви рамене и се усмихна.

— Значи до утре, госпожице Холанд. Приятен ден…

— Да, с някой любител по ваш избор — добави Маркъс. — Като се вземе предвид възрастта и външността ви, няма да ви струва кой знае колко.

— Ужасно грешите — присви устни Рафаела. — Няма да ми струва и цент.

Вярно е, помисли си Маркъс. Кимна на мис Холанд, хвана Коко под ръка и двамата излязоха.

 

 

— Държа се ужасно с нея, Маркъс.

Той не искаше да говори за младата жена и каза малко троснато:

— Тя е само една егоистична, богата… знаеш какво имам предвид, Коко. И двамата сме срещали такива достатъчно много.

— Може да си прав, но все пак е гостенка. Никога не съм те виждала да се държиш така надменно и така рязко с гостенки. Питам се какво ли цели.

— И аз също. Не ми харесва, когато хората се държат така с теб. Сякаш само те е причаквала — и той вдигна рамене. — Може да си пада по запознанства със знаменитости.

— Не изглежда такава… О, Маркъс, ужасно съм изплашена. Трябва да направиш нещо!

— Спокойно, Коко. Да идем в кабинета.

Кали седеше на бюрото си и бързо стана при вида на Маркъс.

— Имам цял куп съобщения, шефе…

— След малко, Кали — каза той, вдигайки ръка. — Ще бъда с госпожица Виврийо в кабинета. Никой да не ни прекъсва. Ако се обади някой, дръж го на линията.

Кали не харесваше Коко, но успя да сдържи чувствата си. Питаше се дали манекенката няма да съблазни нейния шеф на бюрото му. Допускаше го. Кали, която беше родом от Сиу Сити, Айова, се бе превърнала в изтънчена госпожица само за две години. Последният й любовник, някой си сеньор Алварес от Мадрид, й бе разказал за курорта на острова и по нейно настояване й бе намерил работа тук. И тя харесваше работата си. Сега спокойно загледа как Маркъс затваря вратата на кабинета.

Маркъс не харесваше антиките, поне не и тези тристагодишни френски старини, с които бяха претъпкани вилите. Кабинетът му беше последен вик на дизайнерската мисъл, целият в стъкло и хром, с чисто бял килим и кожени мебели в земни тонове.

— Искаш ли да пийнеш нещо, Коко?

Тя поклати глава.

— Не, нищо не искам. Става нещо с Доминик. Нещо наистина сериозно. Те вярваш ли, че холандците са се отровили?

Погледна я, без да казва нищо. И той се съмняваше, но това нямаше значение. Ами ако Доминик ги беше отровил? Може би беше получил исканата информация и после беше дал заповед да ги ликвидират така, че да изглежда като самоубийство? Може би искаше да заблуди някого? Не изглеждаше лишено от смисъл, макар че Маркъс не виждаше какъв е той.

— Защо мислиш така? — изрече той с лекота, сипвайки си чаша богато, гъсто ямайско кафе.

— Чух го по частния син телефон… сещаш ли се, онзи, който държи заключен в чекмеджето си.

— Да, знам.

— Аз… ами чух го да говори на някого за това. Беше бесен и повтори няколко пъти: „Добре, кретен такъв, който и да те е пратил да ме убиеш, ще се провалиш. Видя какво стана с холандците и с оная проклета жена.“ Но Линк идваше и аз не можех да го оставя да заподозре, че подслушвам.

— Значи това са някакви други холандци, които са идвали на острова. Сделката върви ли?

— Каква сделка?

— Хайде, Коко, сделката с оръжията. Холандците трябваше да бъдат посредници, да дойдат тук и да финализират нещата.

— Доминик не говори с мен за бизнес, нали знаеш, Маркъс. И в интимни моменти също не мога да го накарам да се разприказва. Просто ляга и заспива.

— Значи някой е решил да го убие. Всичко е било планирано и това е било само първият опит. Аз мисля…

От най-долното чекмедже на бюрото му се раздаде леко бръмчене. Той довърши бързо:

— Проклетият ми пейджър. Чакай да видя, Коко — хвана я за ръка и я поведе към вратата на кабинета. — Опитай се да не се безпокоиш. Ще говоря с Доминик и ще те защитя. Не се тревожи.

Когато затвори вратата зад нея, Маркъс превъртя ключа и бързо се върна до бюрото. Отключи чекмеджето и веднага натисна два бутона един след друг, после взе слушалката.

— Девлин.

— Аз съм, Маркъс, Савидж. Като че ли може да е някой друг. Слава Богу, че си тук.

— Какво става? Не очаквах да се обадиш преди края на седмицата. Мама добре ли е?

— Моли е добре. Сега успокой топката, най-напред Моли ти изпраща много поздрави и се пита кога ще се върнеш в Чикаго при нея. Второ, компанията е наред — засега нямаме нерешими проблеми. Хърли ми се обади снощи. Тревожеше се, мислеше, че може да си мъртъв. Чуха се слухове, че имало покушение срещу Джовани.

— Да, така е. Доминик беше прострелян в ръката, но отърва кожата. Мен ме простреляха в гърба… Оправям се, не се тревожи. Наистина имаше удар, но още не знам кой стои зад него. Доминик все още не ми се доверява напълно, за да ми каже всичко. Опитвах се да открия нещо, преди да ти се обадя да докладваш на Хърли. Кажи на Хърли, че холандците бяха подставени лица, жената ги водеше — тя беше наемна убийца. Представи се с името Тулп. Висока жена, едра, към тридесет и пет годишна, с тъмнокестенява коса и големи гърди, действаше професионално с деветмилиметров автоматичен пистолет. Професионалистка. Може би Хърли ще успее да я идентифицира. А холандците бяха същите, за които ти говорих. Когато стане истинската сделка, ще ти кажа, а ти ще се обадиш на Хърли. Сега имам работа, налага се да разреша една загадка. Нещо друго?

Чу се дълбока въздишка.

— Не, нищо. Нали ще се погрижиш за себе си, приятел? Оцеляхме през оная година в Афганистан… а бе, нали оцеляхме в колежа и във всичко след него — той се изсмя безрадостно. — О, мамка му. Не се проваляй сега, О’Съливан. Много нещо сме заложили на теб. А, да, Моли ти е намерила една хубавичка малка ирландка. Ще ти се обадя в петък, може би ще ти съобщя нещо за жената.

И Савидж затвори.

Маркъс внимателно положи телефона на място, затвори чекмеджето и го заключи. На вратата се почука.

— Маркъс? Господин Линдъл е на трета линия. Има проблем с доставката на черен хайвер и…

— Ей сега идвам, Кали.

 

 

На Рафаела не й се играеше хазарт, но гостите, изглежда, предпочитаха така да се забавляват вечерта — с хазарт и със секс, — затова се наложи да се направи, че се увлича по „Блек Джек“ и рулетката. Бе ходила на пазар в Бостън, искаше й се да може да се обади на майка си и да я помоли да й помогне в избора на дрехите, но майка й лежеше в кома в болницата „Пайн Хил“. Накрая се спря на един малък луксозен бутик, близо до Луисбърг Скуеър. След като похарчи осем хиляди долара, изглеждаше убийствено или поне така се надяваше. Вечерната й рокля беше от въздушна материя, черна, без ръкави, придържана на талията от едно-единствено копче-катарама, украсена с огромен червен копринен цвят от хибискус. Към нея бе обула черни сандали с висок ток, под роклята имаше само едни черни бикини. Роклята падаше меко, откривайки красивата линия на гърдите й.

— Този модел на „Каролина Рьом“ е направо чудесен — беше казала продавачката. — Мъжете пощуряват, иска им се веднага да се напъхат в деколтето, не мислите ли?

Рафаела се съгласи с това.

— Много скромна и същевременно страшно предизвикателна.

Единственото й бижу бяха огромни златни обеци.

— Нищо повече — беше казала продавачката. — Стилът е строг и романтичен, не бива да се претрупва.

Рафаела се чувстваше малко странно в новата си перушина. Но първият мъж, когото срещна, я изгледа така смаяно и с такова желание, че тя веднага се почувства по-добре. Можеше да понесе и това.

Бе успяла да накара косата си да се подчини на желанието й и бе я събрала високо на тила, оставяйки няколко кичура да падат свободно около лицето й. Имаше ли изтънчен вид? Изглеждаше ли така, сякаш тук й е мястото? Надяваше се.

Веднага забеляза Маркъс Девлин. По отношение на красотата можеше да съперничи на жените в невероятния си черен костюм. Тъкмо омайваше две възрастни дами, които попиваха всяка дума, изскочила от устата му. Най-накрая бе разбрала, че той е управителят на Порто Бианко. Естествено, че познава Доминик Джовани. Но дали и той е престъпник? Дали работи с баща й? Щеше да разбере. Той и Коко бяха отправните й точки.

Точно в този миг Маркъс вдигна очи и видя Рафаела Холанд, която изглеждаше достатъчно добре, за да я схруска, и достатъчно добре, за да се люби с нея до пълно изтощение. Собствената му реакция го изненада. Тази рокля беше зашеметяваща… поне на нея й стоеше така. Първите срещи с тази жена не бяха предизвикали у него особено сексуално въодушевление. Още я виждаше седнала на онзи камък, с колене, свити на гърдите, и петна пот върху тениската, без никакъв грим и с подути от плач очи. Трудно можеше да си представи, че жената, която сега вижда, е същата. Тази тук беше достатъчно агресивна, за да се сближи с Коко; жена, с която човек не можеше да си играе и да отпрати току-така. И той се запита коя ли е тя. Още утре сутринта ще разбере всичко за нея. Може би е някаква отегчена богаташка.

По някакъв странен начин тя му напомняше на Кейтлийн — първата му жена, — дребничка ирландска девойка, която само на деветнадесет години се бе увлякла безпаметно по терористичните идеи на ИРА, в резултат на което преди шест години падна убита край Белфаст, след като бе избягала от скучния си млад американски съпруг Маркъс О’Съливан.

Той се обърна, за да се усмихне на госпожа Оскар Далмартин, богата гръцка наследница, която си бе хванала петролен магнат от Тексас. Беше на двадесет и осем години, а съпругът й, за когото се бе омъжила едва преди три месеца, гонеше осемдесетте. Тя веднага започна многоречиво да възхвалява предимствата на португалския екипаж, който бе наела за яхтата си. Маркъс й пригласяше, а в паметта му изплуваха спомени, примесени с малко съжаление и малко вина. Ако двамата със Савидж не се бяха бъхтили по двадесет часа на денонощие заради тази нова компания, ако бе прекарвал малко повече време с Кейтлийн, ако я бе питал какво учи, с какво се занимава, ако я бе слушал, ако наистина я бе слушал… но не го бе направил. Беше твърде зает бизнеса, учението…

Всяка сутрин я бе целувал за довиждане, беше се любил с нея почти всяка нощ, дори ако се налагаше да я събуди, когато се прибере, а после тя бе избягала… Изглеждаше толкова отдавна. И накрая бе убита от бомбата на един терорист, поставена в автобус в Белфаст.

Спомни си онзи телефонен разговор. Той така и не каза на майка й какво точно се е случило, само й съобщи, че Кейтлийн го е оставила и се е върнала в Ирландия и че там е загинала при нещастен случай. Истини и полуистини. Животът беше пълен с тях. Може би и мис Рафаела Холанд, като всички други, носеше в себе си цял товар от полуистини. Беше млада, но изглеждаше странно напрегната, а ако се съдеше по погледа й, можеха да й се дадат много повече години от тези, на които иначе изглеждаше. Човек оставаше с впечатлението, че й се налага непрекъснато да се съсредоточава, да си представя нещо, да съобразява и каквото и да беше, то явно значеше твърде много за нея.

Маркъс твърдо реши, че ще поговори с нея и ще се опита да спечели доверието й. А защо не и да я въвлече в леглото си? Тази мигновена мисъл — не, това беше решение, беше нещо, което искаше — го изненада. Може би защото жена, получила достатъчно любов, е по-открита, по-спонтанна, разказва повече неща за себе си. Нямаше представа какво щеше да му каже Рафаела Холанд, когато получеше от него всичко, на което е способен, но искаше да го разбере. Това беше нещо ново за него — хладнокръвно да реши да привлече една жена в леглото си. Не, поправи се. В решението му нямаше нищо хладнокръвно. И това го изплаши, защото изведнъж фокусът му се замъгли. Не, нямаше да допусне тази жена да го отвлече от целта му, дори заради удоволствието, което със сигурност щеше да получи от нея в леглото. Не можеше да си го позволи. Щеше да бъде глупак, ако го допусне. Едно разсейване можеше да е равнозначно на смърт. Не, трябваше да се държи настрана… и можеше да го направи.

— Желаете ли чаша специално шампанско?

Рафаела се обърна много бавно, заковала поглед в снежнобялата му риза. Не каза нищо, само полека вдигна ресници, докато погледът й не се озова на равнището на неговия.

— Какво му е специалното на вашето шампанско? — попита го тя, без да мигне.

— От Калифорния е.

Тя се засмя.

— И е най-евтиното… по-скоро най-малко струващото от вида шампанско, поднасяно в Порто Бианко. Собственикът го харесва — това е единствената причина да го получаваме тук.

— Кой е собственикът?

— Господин Доминик Джовани.

Докато изговаряше това, я наблюдаваше леко усмихнат. По лицето й все така се четеше учтив интерес, но очите… в тях се мярна пламъче, сякаш бе чула нещо познато. Е, сега вече той знаеше какво ще направи. Хареса му това, че тя реагира. Даде знак на един сервитьор и запита:

— Познавате ли господин Джовани?

— Ако се съди по името му, бих казала, че е италианец.

— Всъщност е от Сан Франциско. Роден и израснал в Америка.

— О! А защо е купил това място?

— Ама вие сте пълна с въпроси. Ако изпиете това шампанско с мен, може и да ви кажа.

Рафаела вдигна рамене:

— Защо не?

— Защо не, наистина — и той й предложи ръка.

Хубави гърди, много хубави, помисли си той, и няма сутиен. Можеше да пъхне ръка вътре и да почувства…

Маркъс се намръщи. Мозъкът му не действаше както трябва. И той мислено я отстрани от себе си. Не й вярваше. Искаше да чуе от собствената й уста, че е просто почитателка на знаменитости и интересът й към Коко е предизвикан тъкмо от това. Но не можеше да повярва. Не, през тези няколко минути разговор с Коко тя беше твърде напрегната. Сякаш беше извънредно важно за нея да накара Коко да й сътрудничи. Скоро щеше да узнае всичко около тази жена. И сега разбра, че най-вече иска да разбере защо беше ходила да тича рано сутринта и защо бе плакала така, сякаш сърцето й се късаше.

Рафаела се забавляваше. Маркъс Девлин започваше да я сваля и тя знаеше, че може лесно да се справи с него. Не знаеше защо е променил поведението си спрямо нея, но това я улесняваше. Налагаше й се да се справя с прекалено много неща, за да се безпокои как да парира и него, и недоверието му към нея. Дори с чисто новия си имидж знаеше, че не може да се състезава с всички тези великолепни жени в казиното, но въпреки това той като че ли си бе харесал тъкмо нея. Спомни си какво й беше казала Пънк и се зачуди още повече. Значи харесва само брюнетки?

Той я поведе към малка маса извън казиното с дворче, което гледаше към морето. Полумесецът, невероятно красив, блестеше като седеф в небето. Вълните плискаха едва чуто пясъка и скалите наоколо на петдесетина метра от тях. Казиното беше построено на едно малко възвишение, обградено с дървета с ароматни цветове, чието ухание изпълваше въздуха.

— Великолепно е — каза тя, докато се настаняваше на масата.

— Да — съгласи се Маркъс и даде знак на сервитьора, огромен мъж с червеникава коса, доста прилична на тази на Рафаела, който бе донесъл шампанското в чаши от уотърфордски кристал върху сребърен поднос.

Калифорнийското шампанско беше по-тръпчиво, отколкото Рафаела харесваше, но беше газирано и студено и тя се усмихна, докато отпиваше от него.

Спря тъкмо навреме. „Разкажете ми за себе си, Маркъс“ — Господи, само да беше изрекла нещо подобно, той веднага щеше да стане и да си тръгне.

— Откога сте тук на острова? — запита тя вместо това.

— От откриването през есента на 1998… по-скоро, откакто господин Джовани купи острова и отвори курорта. Отдавна наистина. Аз много пътувам. Необходимо е. Островът, колкото и да е хубав, си е остров и човек се побърква, ако остане тук повече време.

— Как стана така, че се озовахте тук като управител? Управлявали ли сте курорт и в Щатите?

— Ако сега ви отговоря на стоте въпроса, за какво ще си говорим? — сви той рамене.

— Извинявайте, просто се интересувах.

„Както би се интересувал репортер? Е, това беше една от възможностите.“

— Сега е мой ред. Бихте ли ми разказали с какво се занимавате? Или искате да потанцуваме? А може би да вечеряме или да поиграем рулетка? А защо не да се любим?

Рафаела погледна право в тъмносините му очи и каза:

— Възможно е всичко, което изброихте. Въпрос на време и енергия, предполагам.

Той й се усмихна лениво и тя разбра, че току-що е взела решение. Учуди се, но нямаше намерение да отстъпва. Май се беше излъгала в този мъж, беше хлъзгав, неуловим и опасен. Смешно беше дори да си помисли, че може да се опита да го манипулира, да го контролира. Ако имаше поне капка мозък, щеше веднага да се махне от очите му. Не обичаше стихийните любовни връзки, беше имала само една такава — с преподавателя си по журналистика в Колумбийския университет, доста по-възрастен от нея, когото тя обожаваше. В нейните очи той беше съвършен, духовно извисен интелектуалец и може би съвършен любовник. Но в леглото се бе оказал пълен провал. С Маркъс такъв провал не се очертаваше. Някои от красивите мъже се оказваха слаби и лениви в леглото, защото смятаха, че жените ще направят всичко, каквото се поиска от тях, само и само да бъдат видени в тяхната компания. Но с Маркъс нещата нямаше да бъдат такива. Тя си каза, че може да се удържи, може и да промени намеренията си; но все пак би заложила на здравия разум. Можеше да каже и не.

Той внезапно стана и й се усмихна.

— Как ще предпочетете — в реда, в който ги изброих, или ще тръгнем от последното и ще вървим към първото? А защо да не започнем от средата?

— Мислех, че си лягате само с дребни брюнетки.

Като чу това, той вдигна вежда.

— Пънк навярно ви е казала, че обикновено не си лягам с първата срещната жена, мис Холанд, особено ако е гостенка в Порто Бианко.

— Значи очаквате да ви откажа? И да ви плисна специалното шампанско в лицето?

— Просто нямам практика да спя с гостенки.

— Значи сте гей?

Той се засмя.

— Добре, печелите. Отправихте предизвикателство към моята мъжественост, направихте самочувствието ми на пух и прах, стъпкахте егото ми.

— Сторила съм всичко това? Не знаех, че толкова ме бива.

— Ще видим колко ви бива, мис Холанд. Защо не ми разкажете с какво си изкарвате прехраната, докато отиваме към моята вила? Или сте една от онези богати и мързеливи жени?

Той млъкна за момент и погледна надолу към очертания й профил — колко надменно бе вдигнала глава. Спомни си тази уязвима жена с подути от плач очи, там на плажа.

— Не, никога не ви е мързяло, нали? Внимавайте къде стъпвате.

— Да, не съм мързелива.

— В кой колеж сте учили?

— В Колумбийския.

Маркъс спря пред своята вила. Тя се намираше в последната редица, най-усамотена от всички, обградена от дървета и храсти с разцъфнала бугенвилия. Бавно обърна Рафаела към себе си. Вдигна брадичката й с върховете на пръстите си и сведе глава. Устата му покри нейната.

Устните й бяха меки, но студени, не отговаряше, точно както бе очаквал. Тя, изглежда, не беше сигурна дали иска да спи с него. Защо се бе съгласила тогава? Беше ли се съгласила изобщо? И защо, по дяволите, той я искаше толкова много? Реши да я възбуди съвсем малко.

Спокойно провря пръсти под коприната и откопча копчето на роклята й и преди тя да реагира, свали презрамките от раменете й и свлече горната част на роклята до кръста й, където тя остана да се крепи само на червеното копринено цвете. Гърдите й блеснаха на лунната светлина.

— Красиво… — каза той, наведе я назад върху ръката си и пое зърното й в уста.