Катрин Каултър
Изкушение (6)

Глава пета

Островът на Джовани

Март 2001

Маркъс работеше равномерно, без да спира, докато Мелиса Кей Роунък, известна като Пънк, помощничката във фитнес залата, не хвана ръката му и не каза:

— Стига, супермен.

Той погледна бебешкото й лице, увенчано с ореол от объркани розови къдрици, и пусна една измъчена усмивка. Пънк беше на двадесет и три години, висока, с дребна кост и големи гърди, имаше черен колан по карате.

— Трябва да си възвърна въртеливото движение в рамото, Пънк.

— Няма нужда цяла седмица да се мориш. Дай си почивка. Така нареди доктор Хаймс. Предупреди ме да не се пресилваш. Какво все пак се случи? Да не би да са ти забили нож в гърба?

— Какво по-точно ти каза доктор Хаймс?

Пънк вдигна рамен и погледът й се зарея към тридесетгодишния влиятелен банкер от Чикаго, който тъкмо се бе изтегнал по гръб за следващите си упражнения. Не бе в особено лоша форма.

— Каза, че си се наранил, като си изпробвал някаква машинария в имението на господин Джовани, и си се опитал да се самоубиеш, като се опитваш да си възвърнеш формата. Затова престани. Най-добре ще е да ида да видя господин Скенлън. Той не е чак толкова нафукан като теб, шефе, но ще се справи.

Маркъс загледа как Пънк се отдалечава, плъзна очи по слабото й тяло, облечено цялото в черно, с розови калци и така удобни за щипане бедра, че от време на време дори на него му се прищяваше наистина да ги щипне. Банкерът няма шанс, освен ако не е женен, а той не беше, иначе Пънк нямаше да се издокара толкова заради него. Той щеше добре да си прекара ваканцията. И понеже Пънк не обичаше да играе хазарт, богатият млад банкер вероятно щеше да си спести цял куп пари, като си остане в леглото и се държи далече от казиното.

Маркъс въздъхна и отново раздвижи полека рамото си. Беше по-добре, но Пънк имаше право: днес се беше пресилил. Взе душ и се облече както обикновено — с бели къси панталони, бледосиня риза „Армани“, която подчертаваше физиката му, с откопчана яка, за да се показват гърдите му. Преди две и половина години Доминик му бе заповядал да изглежда като човек с много пари, да се държи очарователно и да върши много работа.

— Трябва да изглеждаш като тайната мечта на всяка жена, да се държиш като безцеремонен мъжкар с всички мъже; и да управляваш курорта и казиното така, сякаш са комбинация между нирвана и помийна яма, сякаш са единствени на планетата, а ти притежаваш пет процента от тях.

Което беше вярно.

Маркъс излезе от задния вход на фитнес залата, попадайки в прегръдката на обърканите хибискуси, бугенвилии и орхидеи, които растяха нагъсто покрай алеята. Въздухът бе изпълнен със замайващ свеж аромат. Макар че всяко растение в курорта беше подрязвано в съответствие със строг годишен календар, все още всичко изглеждаше така, сякаш, ако не внимаваш, някой дебел зелен клон може да те плесне през лицето.

Чувстваше се уморен. Едва преди три дни се беше върнал от имението и нещата тук не вървяха. Всички имаха проблеми, секретарката му Кали се мотаеше с нацупена физиономия, неизвестно поради каква причина, очакваха госпожа Мейнард да дойде от Атланта, Джорджия със собствения си самолет „Чесна“ и той трябваше да я посрещне лично. При последното си посещение преди шест месеца, госпожа Сесили Мейнард се бе опитала да се напъха в панталоните му. Маркъс се молеше от все сърце този път да не повтори опита си. Сети се за Ханк, единият от двамата биячи в казиното. Ханк би се зарадвал да получи някой и друг допълнителен бакшиш.

Маркъс се бе съгласил да управлява Порто Бианко само, за да бъде близо до Доминик Джовани, да стане част от неговата организация. Минаха почти две и половина години от живота му, но не можеше да се похвали с много. Знаеше, че Доминик е един от най-влиятелните международни търговци на оръжие. Знаеха го и от Федералната митническа служба на Съединените Щати. Той обаче още не разполагаше с достатъчно доказателства, които да убедят съдебните заседатели. Много пъти бе имал възможността да хване натясно Джовани… Сега му бе спасил живота. Беше го направил нарочно, помнеше, че сделката му с Хърли и федералните агенти беше да им предаде свидетелства срещу Джовани, неопровержими свидетелства, въз основа на които да го тикнат в затвора до края на мизерния му живот. Федералните го искаха жив, не им трябваше труп. Маркъс също искаше правосъдие… през повечето време. Но дори ако Доминик умреше, ужасното беше, че организацията щеше да продължи да съществува начело с Делорио. Това беше най-вероятният изход.

Странно — как ли се бяха отровили двамата холандци? Още по-странен беше фактът, че Доминик избягваше да говори за случилото се. Не беше обелил и дума пред Маркъс и той си бе тръгнал обезсърчен, слаб и раздразнен. Не беше научил нищо ново. Какво означаваше „Витсавия“? Организация? Или нещо друго? Бе тръгнал веднага след закуската, на която Пола много спокойно бе прокарала пръсти нагоре по бедрото му, докато разказваше някакъв виц, а съпругът й Делорио седеше точно до нея.

— Маркъс, побързай, госпожа Мейнард вече се приземи!

— Добре — каза той и забърза. — Идвам, Кали.

Щеше да докопа Ханк, който се възстановяваше от сексуалния маратон с Глен — много жадна дама от Сан Антонио.

 

 

След шест часа — в десет часа вечерта — Маркъс се стовари на леглото си. Не му пукаше дали жените са си помислили, че е луд да ги изостави, или мъжете са решили, че е смахнат, задето бе пренебрегнал боксовата среща, предавана от Лас Вегас по гигантския екран на телевизора. Толкова беше изтощен, че едва местеше краката си. Що се отнася до Ханк, представи си, че на младежа изобщо не му се спи. Сесили си я биваше.

Маркъс заспа неспокоен сън. И засънува съня, който го преследваше от двадесет години насам.

Той се променяше с годините. Все още беше онзи момчешки сън, но вече белязан с опита на мъжа. Развиваше се пред него като филм, започваше лесно, бързо, с реални сцени като картини, течащи пред него от родния Чикаго, стария му квартал, онова отдавнашно лято. Едно момче, слабо, кльощаво, с невинна душа, което вярваше на всички. Приятно хлапе — така го рисуваха всички тези сцени. Единствено дете на двама любящи родители, с добри успехи в училище, добър спортист, с две думи — образцово американче. Наивно дете.

После филмът започваше да се върти с бясна скорост, нещата се объркваха, натрупваха се едно върху друго, но въпреки това оставаха ясни и ужасяващи.

Баща му — Райън О’Съливан, „Захапката“ — вестникар, интелектуалец, мъж с тесни рамен, фанатично предан на истината. Виждаше го сега как побутва очилата си, които винаги се смъкваха по тънкия му нос, виждаше майка си — Моли, висока жена с едра кост, по-силна от съпруга си — как се навежда над него, за да бутне очилата му и леко захапва върха на носа му с белите си зъби. Наричаха го „Захапката“, защото захапеше ли нещо, не го пускаше.

Когато „Захапката“ попаднеше на следа, ровеше като побеснял булдог, не се оставяше да го разубедят. Ако трябваше, щеше да вземе интервю и от дявола, само и само да стигне до истината и после да я отпечата.

Единадесетгодишният Маркъс нямаше търпение със своя старец. Него изобщо не го биваше с футбола. Можеше да му помага по математика, но по принцип беше много зает. Моли губеше ума и дума, щом видеше написани символи като хикс и игрек. Но той обичаше баща си; баща му знаеше историята на всички професионални бейзболисти на света.

Още сцени, още по-ярки, по-червена и по-гъста кръв, която бликаше и течеше по всичко, в очите му, стичаше се в носа му, устата му, задавяше го, така червена, толкова много, цялата кръв на баща му…

Маркъс изстена, извика и стреснато подскочи в леглото. Пот се стичаше по врата му и под мишниците му. Господи, никога ли няма да се отърве от това? Едва дишаше. Рамото му туптеше с тъпа болка. Страх стискаше гърлото му. Стаята беше студена, климатикът беше пуснат на най-висока степен.

Той потрепери, метна завивките върху себе си и се сви под тях.

Никога ли нямаше да спре това?

Знаеше отговора, да, знаеше го. Успя да забави дишането, казвайки си, че вече не е изплашеното единайсетгодишно момче. Беше възрастен и слава Богу, се бе събудил, преди сънят да бе стигнал до обикновения си край.

Но го беше страх да заспи отново. Погледна дигиталния часовник на нощното шкафче. Пет часа сутринта. Не се поколеба, стана и влезе в банята. Остана под горещия душ, докато водата не започна да го щипе.

После отиде да потича.

Тъкмо се бе разсъмнало, розови и бледосини облачета изпъстряха утринното небе, невероятното карибско небе, под което блестеше белият пясък на плажа. Гледката беше красива и бе толкова тихо, че той чуваше как бие собственото му сърце. Тичаше равномерно, вдишвайки и издишвайки свежия чист въздух. Питаше се как ли е било преди неколкостотин години, когато хълмовете и планините са били покрити с полета захарна тръстика, които са се простирали от най-високите точки почти до морето, а черните роби, докарани от португалците, са превивали гръб над стъблата, потейки се под горещото карибско слънце. Полетата бяха изчезнали много преди края на миналия век; петимата собственици си бяха заминали, след като бяха продали земята, докато един човек, богат янки търговец, който искаше да направи впечатление на френската аристократка, за която се бе оженил, не бе откупил целия остров. Повечето от туземците, които бяха родени на острова, също се бяха изселили на други острови, най-вече на Антигуа и Сейнт Китс. Тук сега беше останало малко от туземната култура; никакви писмени паметници; никакви ритуали или традиции. Но пък нямаше и бедност, не и на острова на Джовани. Всички туземци, които бяха останали тук, имаха работа, получаваха добра заплата и бяха осигурени с прилични жилища.

Маркъс подпря лакътя си с ръка, за да намали болката в раненото рамо. Вдигна поглед и видя пред себе си една жена, която тичаше с равномерна и гладка стъпка. Намръщи се, много му се искаше сега да бъде сам — поне веднъж да не му се налага да говори по задължение с някой гост. Понамали темпото едва-едва. Жената имаше дълги крака; щеше да я остави да го задмине; тя изчезна зад един завой на около стотина метра.

Когато и той стигна до завоя, инстинктивно се огледа, но не я видя. Да не би толкова да е избързала, че вече да тича през джунглата обратно към вилата си?

Надяваше се да е така. Продължи да тича, без да бърза, усещаше, че и сърцето му бие равномерно, по косата му се стичаше пот. И се улови, че я търси с поглед. Възможно ли беше да е станало нещо? Тя не тичаше толкова бързо. Изведнъж спря.

Жената седеше между няколко големи камъка близо до брега, свила колене до гърдите си и заровила глава в длани. Някаква книга лежеше на камъка до нея. Тя имаше червена коса — всъщност по-скоро медночервена, с леки кестеняви и руси блясъци, събрана на опашка, — червена лента опасваше челото й. Беше облечена в червени шорти и размъкната памучна тениска.

Тя плачеше. Издаваше ниски стонове, които сякаш идваха някъде дълбоко от недрата й, сякаш не можеше да ги понесе. Сърцераздирателни стонове — душата й плачеше, както би казала майка му Моли.

По дяволите! Тя не го беше чула. Помисли да не й се обажда. После разбра, че не може. Спря и полека се приближи към нея.

Клекна пред жената.

— Добре ли сте?

Тя рязко вдигна глава и се вгледа в него с изненада в очите.

— Съжалявам, ако съм ви стреснал, не се плашете.

— Не съм се изплашила — каза тя и той разбра, че беше вярно.

Очите й бяха светлосини, с едва забележим сив оттенък в ранната утринна светлина.

— Извинете ме за намесата, но ви видях тук. Добре ли сте? Мога ли да направя нещо?

Беше млада — може би около двадесет и пет години, предположи той. По лицето й имаше петна от сълзи. Беше удивително красива, дори така, подсмърчайки, със зачервени и подути от плач очи, с мокра от пот коса, без никакъв грим по лицето.

— Добре съм, благодаря ви. Тук е много красиво. Помислих, че никой, който е с всичкия си, няма да стане и да излезе толкова рано навън. Но човек не знае, нали?

— Да, така е. Аз просто много се учудих, като ви видях.

Тя леко се дръпна назад, после се изправи. Не беше особено висока, стигаше му едва до брадичката.

— Извинете, че ви обезпокоих — каза той, питайки се какво ли й се е случило.

Може би някой мъж. Обикновено беше това. На лявата си ръка нямаше халка. Да, със сигурност е някой мъж. Кимна и се отдалечи.

 

 

Дневникът на Маргарет

Бостън, Масачузетс

Март 1991

„Срещнах мъж, който не е самохвалко. Не е лъжец. Този път съм съвсем сигурна. И ти го харесваш, скъпо мое момиче. Той се казва Чарлз Уинстън Рътлидж трети. Как ти се струва това?

Той е много богат — богатството му е по-старо от това на моите родители, — много е мил и нещо, което наистина не мога да повярвам: като че ли наистина те обича. На четиридесет и шест години е и има две деца. Една омъжена дъщеря и син — Бенджамин — студент в Харвард. Вдовец е. Жена му май е умряла от рак преди четири години, бедната. И той притежава вестници, не знам вече колко на брой, не може да понася корпорациите като «Ремингтън-Кауфер», които купуват вестниците и ги правят да си приличат като зайци. Закачам се с него и го питам с какво неговите вестници са по-различни. Той меси ли се в политиката им? Има ли си собствени политически пристрастия и вестниците отразяват ли ги? И това доста го дразни. Всички тези разговори се случват, след като ти си легнеш, Рафаела.

Тогава започваме да се целуваме и той е добър, много добър. Аз съм жена на трийсет и шест години, казвам му, в разцвета на възрастта си. Тревожа се, продължавам, че той е превалил вече хребета на годините си и не се интересува от физическите неща. Ах, Рафаела, толкова е прекрасно!

Срещнах го на плажа в Моунтаук Пойнт. Просто бях се отбила там, защото бях чувала, че е интересно място. Наистина е така. Самият край на Лонг Айлънд. Помниш ли онзи уикенд? Бяхме отишли на гости у семейство Стрейърз в Съдсбъри. Той тичаше и налетя на мен, буквално. Събори ме. И когато протегна ръка, за да ми помогне да стана, нещо се случи с мен, нещо щуро. Аз се закикотих, поех ръката му, извадих го от равновесие и го дръпнах долу. Той беше толкова учуден, че няколко минути нищо не успя да каже. А аз лежах там и се кикотех като луда.

И тогава той ми се усмихна, търкулна се върху мен и ме целуна.

Това беше преди три седмици. Помоли ме да се омъжа за него и аз му казах, че вероятно ще се съглася, защото той прави чудесни пържоли на барбекю, стои буден през повечето нощи, за да се люби с мен, и не хърка прекалено много. Ще говоря с теб тази вечер за това. Знам, че ще се радваш за мен този път.

Ох, нека престана за момент тази история за истинската любов. Справих се с него, Рафаела. Най-накрая се справих с Гейб Тетуайлър. Наех детектива, който ми трябваше Кланси, — и той излови Гейб в Шрийвпорт, Луизиана. Все още се занимавал с недвижими имоти и имал пари. Кланси открил някакви негови тъмни афери, вероятно Гейб е изнудвал една омъжена жена, когато е бил в Ню Орлеан. Във всеки случай, в Луизиана той се е забавлявал доста добре с една жена, но по-специално с единадесетгодишната й дъщеря. Кланси не се намесил, просто изнамерил много снимки на Гейб как се гаври с малкото момиче. Тогава отишъл при майката и двамата посетили полицията в Шрийвпорт. Гейб е в затвора и го очаква присъда. Това ме кара да се чувствам много добре, сякаш най-накрая съм направила нещо в живота си както трябва. Надявам се ти да си забравила този неприятен епизод. Ти си толкова умна и щастлива, въпреки всичките пубертетни хормони, които разтърсват тялото ти.

 

 

Април 1991

Днес го видях в центъра на Мадрид да излиза от един бутик със загоряла кожа, блестящи очи и една жена под ръка. Аз съм тук на меден месец, а видях Доминик. Не е честно.

Не съм казвала на Чарлз нищо за Доминик. Той смята, че първият ми съпруг Ричард Дорсет е почтен човек, чийто живот е бил трагично прекъснат. Приема историята, че съм сменила моето и твоето име, и, че сме приели моето моминско име Холанд.

И ето го тук Доминик — смее се и поема плика с покупките от тази жена; тогава вдигна очи и ме погледна. Погледът му пробяга по мен, както би го направил всеки мъж; след това се обърна пак към жената, която сигурно не беше по-възрастна от двадесет и две години. Той не ме позна. За него бях абсолютно чужда жена. Стоях там под горещото испанско слънце, взирах се в тях неподвижна и сълзи течаха по лицето ми; тогава Чарлз, който вървеше до мен, видя, че нещо ме е уплашило.

Превърнала съм се в лъжкиня, много добра лъжкиня. Казах на Чарлз, че внезапно съм получила спазъм в левия прасец и ужасно ме боли. Той ме взе на ръце, сложи ме да седна на един стол в близкото кафене и разтри прасеца ми, докато аз не му казах, че съм по-добре.

Какво става с мен? Мразя този мъж, заклевам ти се. Мразя го, страхувам се повече, отколкото обичам Чарлз. Но не повече, отколкото обичам теб, Рафаела.

Трябва да престана с това! По дяволите, години наред той беше извън живота ми. Но и сега ми изглежда невероятно красив. Сигурно е връстник на Чарлз, но годините не са променили това, което представлява всъщност. Изглеждаше като аристократ с този негов издължен нос, с високото си стройно тяло, тънките ръце, изключително красиви нокти, безупречните дрехи, с косата — черна, както тогава, с изключение на леко побелелите слепоочия, които само го правеха още по-привлекателен. И светлосините му очи. Твоите светлосини очи, Рафаела, с лек сив оттенък, може би, ако човек се вгледа по-внимателно. Той не ме позна. Гледаше през мен.“

 

 

Островът на Джовани

Март 2001

Рафаела наблюдаваше мъжа, който тичаше по плажа. Още един летовник, излязъл рано-рано. Е, той прояви достатъчно любезност бързо да я остави на спокойствие. Много мило беше от негова страна и това, че спря, когато разбра, че тя плаче.

Извади тениската от шортите и потърка очи. Да плаче, ама че глупост. Плачеше заради болката на майка си, която сега бе станала нейна. Но тук се примесваше и нещо друго — нейният баща, мъжът, чиято кръв течеше у нея. Защо я болеше толкова много?

Майка й я бе защитавала през всичките тези години. Майка й, която още лежеше в онова болнично легло, с всички тези ужасни тръби, които омотаваха тялото й и я правеха безпомощна.

Но тя, Рафаела, не беше безпомощна.

Скочи на крака. Вдъхна красотата, която я обкръжаваше. Беше се разсъмнало, слънцето блестеше ярко, мекият въздух едва докосваше лицето й, откъм морето се носеше лек бриз с дъх на сол. Тя си пое дълбоко дъх, взе четвъртия том от дневника на майка си и се затича обратно към курорта.

Това беше невероятно място. Площадката за кацане не приемаше самолети, затова тя бе долетяла вчера следобед до Антигуа и оттам бе наела частен хеликоптер да я докара до острова на Джовани, познат повече с името си Порто Бианко. В Антигуа бе узнала, че повечето хора, посещаващи острова, имат собствени самолети. Докато продължаваше да тича, си спомни как бе посетила пътническата агенция, за да резервира място на острова. Когато бе казала на Криси, че иска да отиде на Порто Бианко, тя бе вдигнала изненадано вежди:

— Порто Бианко? Искаш да отидеш там! Знаеш ли колко струва? И списъкът с чакащи сигурно е дълъг цяла миля, Рафаела. Да не си получила някое наследство? А, забравих за твоя доверителен фонд. Добре, във всеки случай клубът е частен, пускат само членове.

И Криси заразправя за златните кранове в баните и как дори джакузитата били постлани със златни плочки. Имало много охранители, така че всички богати жени да могат спокойно да си носят диамантите и рубините без страх, че някой ще ги открадне. А казиното било по-елегантно, отколкото всички казина в Монако. Най-скъпият курорт в Карибите. Знае ли Рафаела, че е построен през 30-те години от един от най-големите холивудски магнати? Криси мислеше, че е Луис Б. Майер или може би Сам Голдуин, не беше сигурна. Но беше чувала, че той купил имението от онзи американски търговец, който се бил оженил за френска аристократка, а пък тя го зарязала заради един рибар от Антигуа.

Рафаела я бе слушала известно време, без да й дойде на ум да каже на Криси, че Доминик Джовани е купил целия остров през 1997 година. Запита дали има някакви снимки на курорта и разбра, че няма. На това място нямало нужда да се развива нов бизнес. Бизнесът вървял от стари пари към още по-стари. Било нещо изключително, абсолютно частно, достъпно само за членове на клуба и техните семейства.

— О — каза Криси и сниши изкусително глас, — знам какво става. Искаш да си намериш някой красив партньор, нали така?

— Не, не смятам. Току-що скъсах с Логан.

— Остави Логан, нали си му казала да си гледа работата. Може би си скъсала с него, защото се е държал смахнато, нали? Чувала съм, че в Порто Бианко имало страхотни мъже и жени, ако разбираш какво искам да кажа. Мястото било изключително. Истински дворец на удоволствието, пълен с партньори от двата пола.

— Знаеш ли нещо друго за тоя курорт, например как мога да отида дотам? — колко трудно й беше да зададе въпроса с равен небрежен глас.

Но Криси само бе поклатила глава.

— Познаваш ли някой от членовете? Това е единственият начин. Всичко, което ти разказах, съм го чувала от клюки от другите пътнически агенции. Нямам ни най-малка представа как се отива там. Рафаела, та ти трябва да си член на клуба, съжалявам. Спомням си как се смени собствеността през 80-те години — всичко беше западнало. После някой го купи преди няколко години… богат арабин или японец, нещо такова, и изля там милиони долари да го възстанови, направи го, както е било през 30-те. Бих дала годишната си заплата или девствеността си, само и само да отида там поне за една седмица.

— Ти не си девствена, Криси.

— Пак си посещавала мъжката тоалетна, Рафаела.

Но в края на краищата, нещата се оказаха лесни.

 

 

Ал Холбайн не беше глупак. Бе разбрал, че Рафаела е получила достъп до информационната служба и че се е ровила в библиотеката на „Трибюн“. И тъй като бе търсила само неща, свързани с частните търговци на оръжие или с Доминик Джовани, или с Порто Бианко, не се наложи да се напряга много, за да стигне до отговора. Питаше се дали да не си поиграе с нея и да я поразпита какво е намислила, когато внезапно тя влезе в кабинета му.

— Какво има, Рафи? Не можеш да понесеш горещината в нюзрума ли? Ще трябва да свикнеш с това. Боже Господи, наистина ще се наложи.

— Не е това.

— Да не е Логан-Не-Знам-Кой-Си от прокуратурата? Създава ти неприятности ли?

— Логан е минало. Не, той няма нищо общо, не, нещата не са свързани нито с работата, нито с мъже. Реших, че ми трябва нещо повече от почивка. Искам да си взема отпуска, Ал.

Той я погледна смаян.

— Моля?

Рафаела се опита да се концентрира. Какво точно трябваше да му каже?

— Това свързано ли е с майка ти? Искаш да бъдеш с нея?

Тя се приготви да излъже; получаваше чудесна възможност. Но в крайна сметка се загледа във върховете на обувките си и поклати глава.

— Има ли нещо общо с Порто Бианко?

— Значи знаеш…

— Знам само какво си търсила. Защо се интересуваш от този остров? И от търговията с оръжие? А може би се интересуваш от Доминик Джовани?

Рафаела си пое дълбоко дъх.

— Можеш ли да ми помогнеш да попадна в Порто Бианко? Като посетител.

Сега дойде ред на Ал да огледа изпитателно Рафаела Холанд. По-близко до ума беше да помоли втория си баща — Чарлз. Той само с едно щракване на пръстите щеше да я вреди за следващия полет до Карибите.

Но Рафаела молеше него, Ал. И той кимна бавно.

— Да, мога да ти помогна. Сенатор Мънро е член на клуба и ми е задължен. Важно ли е?

Рафаела се изправи.

— Най-важното нещо в живота ми.

 

 

Спря да тича. Бе поела по една тясна криволичеща пътека, една от десетината, които водеха от курорта до плажа и обратно. Запъти се към една от по-широките алеи, които водеха до малката й вила. Освен луксозната централна сграда имаше още около четиридесет вилички и Ал бе успял да наеме за нея една от тях.

Тя беше тук, толкова близо до него! Имаше план, който бе обмисляла, но имаше над какво да поработи. Със сигурност щеше да успее. Просто трябваше да не се разсейва и да не оставя нищо да я отвлича от целта й. Усети познатата смесица от страх и предчувствие, което накара сърцето й да забие силно и ускори дишането й.