Катрин Каултър
Изкушение (25)

Глава двадесет и четвърта

Рафаела лежеше зашеметена на пода, едва дишайки, мускулите я боляха. Чу как ключът се обръща в ключалката и отдалечаващите се стъпки на пазача.

Бавно се изправи на колене. Главата й още се въртеше от удара. Доминик я бе сварил неподготвена, юмрукът му се бе забил в челюстта й и я бе отхвърлил назад.

Тя бе изпаднала в безсъзнание само за миг и първото нещо, което видя, след като отвори очи, беше Доминик да се отбранява от Маркъс. Наблюдаваше сякаш много отдалеч как Франк Лейси и трима мъже го отдръпнаха. Доминик бе тръгнал към него, бе замахнал и стоварил всичката сила на юмрука си в корема на Маркъс.

— Удари ме мен, страхливец такъв! Мен трябва да удариш, не него! — не бе издържала Рафаела.

Доминик се бе обърнал към нея с лека усмивка:

— Ще получиш каквото заслужаваш, скъпа, не бързай чак толкова!

Тя реши да не помръдва за известно време. Беше сама в стаята си. За колко време? Бе чула, че Доминик заповядва да отведат Маркъс в навеса. Какво ли се канеха да правят с него?

Ами останалите? Започна да се моли, борейки се със сълзите.

Беше уплашена, ужасно уплашена.

Чу шум оттатък балконската врата и замръзна. Тежките брокатени завеси закриваха прозореца врата, за да не пропускат вътре горещите лъчи на следобедното слънце. Стори й се, че видя някаква сянка, която се движи на прибежки. После чу как ключът се завърта в ключалката и вратата се открехва бавно, толкова бавно, че сърцето й почти спря. Завесите помръднаха. Който и да беше, всеки момент щеше да ги дръпне. Тя се надигна, подготвяйки се за борба.

През отворената врата се промъкна безшумно мъж, беше един от гардовете на имението, с приготвено за стрелба оръжие и амуниции, втъкнати в широкия колан. Беше едър и изглеждаше много силен. Май не го беше виждала в имението, но не биваше да подценява опасността.

След един миг на ужас Рафаела си пое дълбоко дъх, издаде висок пронизителен вик и изстреля напред крака си.

 

 

Доминик седеше срещу Чарлз Рътлидж и Коко, хванал в ръка елегантна чаша от уотърфордски кристал. Беше спокоен, владееше и себе си, и положението. Когато се обърна към любовницата си, в гласа му се прокрадна слаб интерес:

— Ти си действала заедно с него, нали, Коко?

Тя кимна, поглеждайки същевременно към Чарлз Рътлидж, който й отвърна с усмивка. Погледна отново Доминик — дали да му каже, че стои зад историята с „Витсавия“, да се наслади на болката по лицето му при вестта за нейното предателство…

— Иска ми се Кавели да те беше убил в Маями. Но ти направи нещо съвсем неочаквано, като го накара да ликвидира онова невинно момиче. И той съвсем се паникьоса — Коко млъкна за момент, после продължи с нисък трептящ глас, изпълнен с огорчение. — Проклетият Маркъс трябваше да си гледа своята работа. Тулп щеше да те довърши още тогава, първия път. Всичко беше прекрасно организирано. Само Маркъс да не беше…

— Точно така, само Маркъс да не беше — продължи Доминик. — Наскоро разкрих, че и Марио Калпас ти е бил съучастник. Иска да му се махна от пътя, въобразява си, че може да дирижира шоуто, да изтика напред Делорио като прикритие. Но Франк ще се оправи с него в Маями.

Чарлз гледаше безмълвно мъжа, който имаше вид на потомствен аристократ, от когото сякаш струеше изисканост и чар, докато говореше за убийство така, сякаш ставаше дума за изскубване на бурени. Това спокойствие беше страшно.

— А покушенията срещу Рафаела? Разбирам — опитвала си се да я принудиш да напусне острова, за да се справиш с мен.

— Така е — каза Коко и метна бърз поглед към Чарлз. — Никога не съм искала да я нараня. Знаех, че Маркъс без проблеми ще приземи хеликоптера. Аз стрелях по тях на плажа. Колкото до боата — помощникът ми малко се поувлече. Но исках Рафаела да е в безопасност. Както и Маркъс. Затова той я заведе в Лондон.

Настъпи мълчание. Дълго време никой не го наруши. Най-накрая Джовани изрече тихо:

— Защо, Коко? Защо?

Тя го изгледа с недоумение. Нима не й беше повярвал?

— Това, което ти казах, беше самата истина. Ти уби нашето дете, застави ме да направя аборт. После накара оня касапин да ме „закърпи“, сякаш съм котка за кастриране. И ми изневеряваше, изневеряваше ми до безкрайност. Никога не си се интересувал от мен; бях просто твоята луксозна любовница, твоя собственост, твоя курва, трябваше да бъда това, което ти искаш, да правя това, което ти ми казваш. Когато се запознах с господин Рътлидж в курорта преди седем месеца, се сближихме и научих историята с Маргарет. Оказа се, че и двамата имахме за какво да ти отмъщаваме.

Горката му жена се е побъркала по теб, а той не е могъл да го понесе, не е могъл да понесе това, че тази нейна мания я унищожава, че унищожава целия му съвместен живот с нея, тя те е мразела, а той не е могъл да понесе омразата й към теб — Коко изведнъж се засмя с богат гърлен смях. — В крайна сметка, остана ти само Делорио. Виж, тук успя — той е почти идеално твое копие, с изключение на садистичните му увлечения, които от време на време изскачат на повърхността. Ти си се научил да контролираш своя садизъм. И още нещо, Делорио никога няма да повярва, че нямаш вина за смъртта на майка му. Никога.

За учудване на Чарлз, Доминик не каза нищо. Продължи да гледа любовницата си напрегнато и мълчаливо. Чарлз се изправи.

— Искам да се обадя в болница „Пайн Хил“, да разбера как е жена ми.

Доминик го погледна, сякаш изненадан от това, че го вижда още тук, и се усмихна:

— Доколкото си спомням, Маргарет беше много енергична в леглото, извън леглото, на земята, в колата ми, опряна до стената, навсякъде. Сега се сещам за първия път, когато бяхме заедно. Беше лято и аз отнех девствеността й в едно поле с цветя. И преди съм правил такива неща на полето. Беше невероятно романтично, особено подходящо за невинна, уязвима девойка. Научих я на много неща. Когато скъсах с нея, устата й вече беше много добре тренирана. На двадесет години беше напълно завършена жена, все едно беше на възрастта на Коко. Не толкова талантлива като Коко, но въпреки това добра.

Чарлз едва се удържаше да не скочи и да забие юмрук в лицето на този арогантен мъж.

— О, да, нейната прекрасна уста — продължаваше Доминик със замечтан и в същото време подигравателен глас. — От всички мои жени тя беше най-изобретателната. Още ли е такава?

Чарлз отчаяно се бореше да запази самообладание. Страхуваше се, че ако проговори, ще скочи върху него, както бе направил Маркъс. Или ще каже нещо и ще се озове на пода като Рафаела, затова се удържа. Беше най-трудното, което бе правил някога в живота си. Затова произнесе с равен и спокоен глас:

— Бих искал да се обадя и да разбера как е жена ми.

Зърна пламъче на досада в очите на Джовани. Явно не бе свикнал да го пренебрегват и да подминават без внимание хапливите му забележки.

Доминик махна с ръка към телефона:

— Обаждайте се. На кого му пука.

Чарлз набра номера. Маргарет все още беше в кома и не реагираше, макар лекарите да бяха направили нови изследвания, от които личеше известно подобрение. Каза на сестрата, че ще бъде възпрепятстван известно време, — не, не, не знаеше колко — и затвори.

Бе забелязал, че мълчаливият гард на вратата през цялото време бе държал оръжието си насочено към него.

— Колкото и странно да ви изглежда, господин Рътлидж — каза Доминик, — наистина съжалявам, че трябва да ви убия. Не разбирам защо сте искали — защо искате — да умра. Някои мъже изпитват дълбоки чувства към определена жена, наистина дълбоки. Не го разбирам, но е факт. Само че вие загубихте. Вие сте аматьор… естествено, че щяхте да загубите. Но онази жена, която наехте първия път — Тулп, тя беше добра, наистина добра. Коко ли ви помогна да я намерите? А Маркъс наистина ми спаси живота. Естествено, не го е направил от любов към мен, от лоялност. О, не, спасил ме е, защото е искал да отида в затвора, а не да умра.

— Значи си разбрал и за Маркъс — каза Коко.

— Не беше кой знае колко трудно. Трябваше само да се обадя по телефона, след като разбрах истинското му име, за да разбера, че работи за федералните митнически служби. И с него ли се беше сдушила, Коко?

— Не. Нямах представа каква е била истинската му игра.

— Сега, скъпа, бих искал още веднъж да те заведа в леглото си — за последен път. Ела, Коко, ще идем горе. Още сега. Този разговор за Маргарет и уменията й ме накара да се надървя, както се изразяват младите — малко грубичко, но точно. Господин Рътлидж може да остане тук и да се наслаждава на малкото бъдеще, което му остава.

За учудване на Чарлз, Коко стана без колебание. Запита се дали тя не възнамерява да го убие в леглото. Щеше ли Джовани да накара гардовете да го гледат дори докато прави секс, за да се пази от любовницата си?

Доминик хвана ръката на Коко, после точно на вратата се обърна.

— О, да, господин Рътлидж, след като вас няма да ви има, обещавам, че ще се грижа за Маргарет и ако излезе от комата — кой знае… Може би ще се върна при нея, ще видя колко е узряла, дали сте я поддържали в добра форма — замълча за миг, свивайки вежди. — Сам разбирате, когато бях по-млад, не бях толкова добър с жените, колкото съм сега. Не съм ги лъгал, не съм им казвал това, което са искали да чуят, освен, разбира се, когато много съм ги искал. Беше игра, преследване, лов. Да намериш плячката — невинна девойка в онези дни — и да я уловиш. Маргарет беше твърде лесна. Но когато нещо свърши — свършва. Такава беше философията ми тогава, може би бях малко груб с Маргарет последния път, когато я видях. Тя беше много млада. Не мога да си спомня дали бих направил нещо за нея, ако беше родила момче. Кой знае? Но мисля, че съм й направил услуга. Следващият мъж, който се е опитал да я вкара в леглото си, може би е бил доста затруднен. Да, направих й услуга. Добре я обучих.

Чарлз не каза нищо. Сега знаеше, че ако покаже гнева си, само ще даде на Джовани това, което той иска. Видя разочарованието му от това и го загледа как излиза от библиотеката, стиснал здраво ръката на Коко. Дали щеше да я накара да прави секс с него, а после да я убие? Чарлз поклати глава. Не можеше да проумее що за човек е. И това, което бе казал за Маргарет. Толкова добре помнеше дневника й, първите думи, които бе написала.

„Той беше прекрасен лъжец. Най-добрият.“

О, но само в началото. Накрая я бе разкъсал безжалостно. И това негово презрение към жените! Господи, та той презираше половината човечество.

Тогава се сети за Клодия — как бе използвал и нея, и жените преди нея, за да получи удоволствието си; и никога не се бе съмнявал, че има право да я използва, защото в края на краищата й плащаше добре.

Сега вече беше твърде късно. Никога нямаше да има възможност да се излекува, да се опита да поправи онова, което бе счупил, да поднесе извиненията си. Щеше да умре на този проклет остров. Никога нямаше отново да види Маргарет. Помисли за Рафаела. Не беше наранила никого. Но и тя щеше да умре.

Той и Коко бяха направили едно много добро нещо.

Само едно. Но би трябвало да е достатъчно.

Скри лице в дланите си и раменте му се разтресоха в беззвучен плач.

 

 

Рафаела се насочи към гърлото на нападателя. Беше бърза — страхът я правеше такава, с остри движения, но в последния момент мъжът отскочи вляво, стрелна ръка и отклони крака й. Младата жена почувства пробождаща болка, когато се извъртя, за да запази равновесие. Извика силно, когато ударът му я запокити към леглото. Опита се да не обръща внимание на болката, да се съсредоточи, да открие опората дълбоко вътре в себе си. Извъртя се рязко и изкрещя, докато скачаше.

За нейна върховна изненада той се изтъркаля странично на пода, изправи се на колене далече от нея и поклати глава:

— По дяволите, ще ме убиете! Не съм дошъл да ви нараня. Опитвам се да ви спася.

Тя чу отчетливо всяка негова дума, но ужасът вече я бе тласнал отново напред. Повлечена от инерцията, Рафаела налетя право в желязната хватка на мъжа, който светкавично блокира удара и я сграбчи в гръб. Изсъска в ухото й:

— Спрете! Повярвайте ми, дойдох да ви спася. Аз съм от спасителния отряд, разбрахте ли?

Рафаела дишаше тежко от болка, страх и слабост. Как мразеше да бъде слаба.

— Кой сте вие? — изрече едва.

— Аз съм Джон Савидж. А вие, предполагам, сте Рафаела Холанд? Жената, която Маркъс иска… — млъкна внезапно. — Добре ли сте? Треперите? Да не съм ви наранил?

— Не, добре съм. Направих аборт преди няколко дни и съм все още слаба. Сега ме пуснете, може ли?

Савидж я обърна към себе си, подхвана я под мишниците и я изправи на крака. Тя изглеждаше наистина ужасно. Имаше тъмни кръгове под очите, косата й беше мръсна и разрошена, петно от удар се червенееше на брадичката й, дрехите й бяха целите изпомачкани. И, по дяволите, беше толкова бледа.

— Седнете!

Аборт… не можеше да повярва, че Маркъс е бил толкова невнимателен, толкова глупав, че да направи дете на една жена. Рафаела седна. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Маркъс е в навеса извън имението. Използват го за пазене на сечива, но по принцип служи като затвор за пленници. Какво правите? Откъде се взехте? Вие сте партньорът на Маркъс, нали, неговият първи братовчед?

— Да, госпожо. Радвам се да се запознаем — Савидж протегна ръка и тя я пое. — Трябва да поговорим, да ми разкажете всичко, което трябва да знам, за да излезем оттук живи и здрави. Нямаме много време.

— Господин Савидж, опитвах се да измисля как да се измъкнем оттук. До момента не съм успяла, както виждате. Но нека ви кажа какво стана. А после двамата ще измислим какво да правим.

 

 

Маркъс седеше в абсолютна тъмнина, едва дишаше от силната миризма на пръст и пот; мислеше толкова усилено, че главата започваше да го боли. Поне той със сигурност знаеше, че от навеса не може да се избяга. Имаше само една врата с двойна ключалка, отвън стоеше пазач с готово за стрелба узи. Никакви прозорци, само дебели стени. Дори имаше белезници и вериги, завинтени към стените, но Меркел му бе спестил това.

Доминик със сигурност знаеше и най-малката подробност за него, както и за останалите. Видя му се странно, че именно Коко бе работила отвътре срещу Доминик. Защо ли така изведнъж тя се бе обърнала срещу Доминик и му бе казала в очите всичко… Колкото до Чарлз Рътлидж, Маркъс все още не можеше да се начуди, че именно този възпитан и цивилизован мъж бе планирал да убие човек. Но предизвикателството беше голямо. Нещо повече — то беше може би неизбежно, предопределено.

Маркъс разтърси глава. Май нямаше какво друго да се направи, освен да застане пред екзекуторите на Доминик и да умре поне с някакво достойнство. Той гневно сви устни. Глупаво беше да приеме подобна съдба, прекалено малодушно, да се остави да го убият.

Не можеше да няма изход! Помисли си, че може би никога повече няма да види Рафаела, и изпита пронизваща болка. Не, не беше възможно всичко да свърши така.

Пребледнялото й лице не излизаше от ума му, още виждаше ужасната синина с морав оттенък на мястото, където я бе ударил Доминик. Знаеше, че ако тогава Меркел не се бе намесил, той щеше да бъде убит на място. А втория път… потърка корема си, мускулите още го боляха от ударите на Доминик. Не, явно Доминик бе решил, че не иска все още да го убива. Защо? Маркъс поклати глава.

Мина му мисълта, че Коко е отровила холандците, заключени тогава в този навес… А може би е имала помощник сред стражите? Холандците нямаше как да са донесли отровата със себе си; сигурно ги бяха претърсили. Нима на Доминик не му бе хрумнало, че някой вътрешен човек ги е убил? Че е действал заедно с Тулп, за да го убие? Естествено, че се беше сетил. Не беше глупав. Но просто си оставяше време. За нещо.

Когато Маркъс чу лекото потрепване на ботуши, които се приземиха точно до навеса, си помисли: Антон Рош. Най-после е дошъл тук и е алармирал Хърли. Кой знае, може би щеше да успее да се измъкне от тази бъркотия? Не беше сигурен, но поне нещо ставаше. Клекна до вратата и зачака, без да издава и звук.

 

 

— Не съм чак толкова луд — каза Доминик, любувайки се на свършената от него работа. — Не съм чак толкова луд да те оставя свободна, та да ми забиеш нож. Изглеждаш много красива, простряна така със завързани ръце и крака. Много изкусителна.

Приседна до Коко и загледа гърдите й. Стисна едното зърно и го накара да щръкне. Усмихна се като видя гримасата й, после плъзна длан по гладкия корем към тъмните косми между бедрата.

Намери плътта й студена, нереагираща, но не го беше грижа. Поигра си малко, като непрекъснато наблюдаваше лицето й. Не й харесваше какво прави той с нея, но беше безпомощна.

Доминик стана и я погледна. Очакваше да я изнасили и той сякаш прочете мислите й.

— О, не, Коко, не те искам, вече не. Но ще те оставя тук, скъпа. Моите гардове ще ти се зарадват. Ще дойдат да те видят. Може пък да си харесаш някого? Или ще им се усмихнеш и ще се опитваш да ги уговориш да те освободят. Кой знае?

Замълча за миг, после отново заговори с остър глас:

— По дяволите, дадох ти всичко, което една жена може да иска, всичко! С изключение на това бебе. А ти ми се вбеси точно заради това. Но така и така вече остаряваше. Предпазих те, като накарах доктора да ти завърже тръбите. Не исках отново да забременеш. Не исках никакви незаконни деца, а Силвия си беше жива и здрава.

Замълча отново, изведнъж се наведе, целуна я силно по устата и се изправи. Не каза нищо повече. Обърна се и излезе от спалнята, оставяйки вратата широко отворена.

Коко го изпрати с поглед. Всичко щеше да свърши много скоро, нямаше да страда много. Ако извадеше късмет, можеше Хектор да бъде онзи гард, който щеше да дойде. И ако беше в настроение, щеше да я освободи… Или да я убие — с него човек никога не можеше да е сигурен. Тя не заплака; беше се борила, беше се опитала да направи всичко по силите си. Съжаляваше за другите — много съжаляваше.

 

 

Линк съобщи на Доминик, че Делорио го чака долу. Нещата излизаха извън контрол, Доминик инстинктивно го усещаше. Беше започнал едновременно много игри и трябваше да ги приключи веднъж завинаги. Сега се налагаше да действа много бързо и да се махне оттук. Време беше да приключва всичко и да продължи напред. Усети известно вълнение. Не беше чак толкова стар, че да не може да започне отново. Нито пък беден. Сети се за осемдесетте милиона долара, които имаше в банка на Каймановите острови. Без никакъв проблем щеше да се установи там. Беше запазил връзките си. Сега знаеше на кого да вярва. Освен това, имаше и сина си — своя син, станал милионер, който щеше да помогне на баща си да се върне в бизнеса. Делорио щеше да го послуша, беше добро момче.

А всички, които го предадоха, всички негови врагове скоро щяха да умрат.

Трябваше му Меркел, имаше нужда от него. Намери го в дневната да наблюдава Чарлз Рътлидж — седеше и го гледаше, без да казва и дума.

— Време е да вървим, Меркел.

Мъжът се поколеба и Доминик усети тръпка на ужас. И Меркел ли? Не, не беше възможно.

— Време е, Меркел — повтори той. — Крайно време. Всичко е готово. Хайде да тръгваме. Намери Линк. Когато Лейси свърши с Калпас в Маями, ще се свърже с нас.

Меркел го изгледа.

— Всички ли, господин Джовани? Маркъс? Мис Холанд? Коко? Пола?

— Няма нужда да изреждаш целия списък. Господи, Меркел, те всички са наши врагове. Мисли за тях като за врагове, за хора, от които трябва да се отървеш. Ще стане бързо, нали знаеш? Не е като да ги наредим един до друг и да ги разстреляме хладнокръвно.

Скоро, помисли Доминик, скоро всичко ще свърши и няма да има следи, няма да остане нищо.