Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Impulse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание

Катрин Каултър. Изкушение

ИК „Коала“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954–530–079–5

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Бостън, Масачузетс

Нюзрумът на „Бостън Трибюн“

Февруари 2001

— Знаеш ли, той каза на полицията, че го е направил, защото те се отнасяха с него като… Какво повтаряше той?

— Че го третирали като парцал.

— Да, парцал. Е, той е побъркан парцал. Хайде, Ал, остави тази работа.

— Няма начин, Рафи. Тук има нещо повече, подушвам го — и Ал потупа носа си. — Искам да идеш там, в панделата, и да говориш с оня тип. Имаш талант за това, скъпа. Вярвам, че ще разбереш какво става. Нашата двадесет и пет годишна разследваща репортерка от Уолингфорд, Делауеър. Дойде във вестника на големия град само преди две години и вече те тресе звездната треска, а?

Рафаела не обърна внимание на нападката.

— По телевизията вече обсъждаха случая.

— Наистина, ония от телевизията го обявиха за психопат и изровиха подобни случаи от цялата страна за предишните пет години.

— И повече. Измъкнаха и Лизи Бордън. Виж какво, Ал, оня не е цвете за мирисане, видях го по телевизията, прочетох какво е казал. Звучи покъртително, но нищо повече. И е отдавна изчерпано.

Скръсти ръце на гърдите си, с леко разтворени крака, с вдигната брадичка. Позата й целеше да го обърка, но Ал не беше вчерашен. Той бе научил това момиче на някои от най-ефектните си трикове през тези две години, откакто бе дошла в неговото царство.

— Нямаш избор, миличка, така че си вдигай задника и заминавай. Човекът е в затвора, сега е безвреден. Говори с него, говори с адвоката му и събери всички факти. Сигурен съм, че има нещо, което хората пропускат.

— Хайде де, Ал, та той е убил… насякъл е трима души — баща си, майка си и чичо си.

— Но не и единадесетгодишния си полубрат. Не намираш ли това за интригуващо? За озадачаващо?

— Просто хлапето е имало късмет, че не си е било у дома. И още го няма, нали? Вече отделихме на тая история необходимото внимание. А сега си тръгнал да гониш сензации и аз не искам да участвам в това. Обади се на оня глупак в „Хералд“ Мори Бейтс, ако искаш още кървища.

— Не, Мори ще го изплаши до смърт.

Рафаела извади коза си.

— Няма начин полицията да ми разреши да видя Фреди Питоу. Нито пък адвокатът му да ми позволи да се срещна с него. Няма начин окръжният прокурор да ме пусне вътре да говоря с него. Знаеш колко докачливи са всички, които работят по подобни случаи, колко се боят да не стане нещо преди делото. Да оставят журналист да се срещне с лудия обвиняем? Изобщо няма начин, Ал, а ти знаеш как работя аз — ще чукам по вратите им, ще досаждам на всички, за да мога да се срещна с него пет-шест пъти. Е, добре, поне два пъти. Да, два пъти ще е достатъчно.

Беше я хванал. Тя сама си заложи капана. Но Ал реши да не я подтиква много. Така щеше да бъде по-забавно.

— Няма проблеми, ако наистина си мълчат. Дени Макферсън ми е задължен, Рафи. Вече говорих с него. Ще влезеш там тихомълком, наистина тихомълком, а той ще гледа на другата страна.

— Лейтенант Макферсън трябва да ти дължи живота си, за да позволи на един репортер да влезе при Фреди Питоу. Като нищо ще си загуби пенсията. Поема огромен риск. Божичко, значи всички, включително и Фреди, трябва да се закълнат, че ще мълчат.

Ал Холбайн — главен редактор на „Бостън Трибюн“, беше още по-упорит от Рафаела и тя го знаеше, а освен това имаше двадесет и пет години практика повече от нея.

Той размаха пурата си към единия от отговорните редактори, Клайв Оливър, седнал сред море от асистенти и репортери в средата на огромния шумен нюзрум. Двама спортни репортери едва не се сбиха, един полицейски репортер метна кутия кока-кола към редактора от редакцията за кулинарни предавания.

— Говорих с Клайв. Намуси се, но му обещах, че няма да ти възлагам никакви ангажименти, докато всичко не е наред — Ал бръкна в чекмеджето на бюрото и извади оттам сгънато листче. — Ето ти новата лична парола. Само аз и ти ще можем да имаме достъп до всичко, което пишеш за тази история. Не я показвай на никого…

— Стига, Ал, нали знаеш, че няма.

— Длъжен съм да те предупредя. Искам историята да бъде под похлупак. Под най-солидния похлупак.

— Единственото нещо, което можеш да държиш в тайна, ще е това, което пиша. А за задачата ми вероятно сега се шуми из целия нюзрум — тя отвори листчето, вгледа се в него и се засмя. — „Къдрички“? Това ли е паролата? Откъде я измисли?

Ал й пусна усмивката, с която едва преди шест месеца бе съблазнил Мили Арчър — телевизионна репортерка.

— Това е любимият ми чипс. Рафи, в тая история май е скрит още един „Пулицър“ за теб. Кой знае?

Това я накара да се разсмее.

— Кога за последно репортер от голям вестник е спечелил „Пулицър“? Не, не ми казвай. Имаш си всичките примери записани, нали?

— Разбира се. Във всеки случай, може би ще успееш да откриеш нещо. Помисли колко удовлетворена ще се почувстваш от това. Спомни си как се чувстваше, като разби „Уолингфорд Дейли Нюз“ с историята за групата неонацисти.

Наистина се бе почувствала добре, без съмнение.

— Да, бях доволна, че съм останала жива и че ония побъркани не ме удушиха с наръкавните си ленти със свастики — и добави: — Добре, Ал, печелиш. Ще се срещна с оня човек и ще поговоря с него. Ще опитам да го накарам да обещае, че няма да казва на никого, включително и на адвоката си, за мен. Може би никой няма да узнае. Твоят невъобразим нос не е ли надушил някаква конкретна информация, по която да тръгна?

Ал винаги успяваше да лъже блестящо — майка си, жените си, репортерите си, — затова веднага поклати глава с невинно изражение.

След пет минути, все още мърморейки, Рафаела Холанд натъпка огромната си чанта с бележници, наострени моливи и чадър, махна за довиждане на Бъз Адамс — другия разследващ репортер на „Трибюн“ — и се запъти към затвора да интервюира един двадесет и три годишен мъж на име Фреди Питоу, който в пристъп на гняв — породен неизвестно от какво — бе затрил почти цялото си семейство. Неговият извънредно неопитен адвокат щеше да пледира временна невменяемост — не особено блестящо. Дори Рафаела знаеше, че Фреди е купил брадвата два дни преди да очисти семейството си. Предумисъл, чисто и просто. Не беше луд, поне не в смисъла, в който го твърдеше адвокатът му. Фреди Питоу просто е изчакал всички да се съберат заедно, да им каже какво мисли за тях и да ги изпонасече. Така разправяха ченгетата, така твърдеше окръжният прокурор, така повтаряха и медиите. Вероятно и Логан Мансфийлд — прозорлив и преуспяваш помощник на окръжния прокурор — мислеше същото. Беше го изразил съвършено ясно в дългата си реч, която бе накарала Рафаела да кипне… но не от сексуални желания.

Ал гледаше как младата жена бързо се отдалечава между бюрата и репортерите, отивайки към голямата стъклена врата на нюзрума на „Трибюн“. Тичаше с развят шлифер. Той се облегна назад на въртящия се стол, подпря глава на изтърканата кожена тапицерия, която вече пета година не позволяваше на господин Данфорт — собственик на „Бостън Трибюн“ — да подмени, и затвори очи. Знаеше, че ако анонимното обаждане, което бе получил от онази старица — настояла да остане анонимна — имаше някаква стойност, Рафаела щеше да я открие. Беше се пошегувал за нейния „Пулицър“, но бе свършила наистина огромна работа, за да открие свърталището на неонацистите, и господин Данфорт беше повикал Ал веднага, щом като се разбра, че тя получава „Пулицър“. Бе получила работата в „Трибюн“ само след един месец.

И ако сега в тази история има нещо, тя ще разбере какво е. Беше упорита и още по-важното — имаше талант да нагажда стила, подхода, дори външността си към всяка ситуация, към всяко лице, независимо колко е странно и необичайно. Беше добра и под негово ръководство щеше да стане още по-добра. И щеше да държи цялата работа покрита. Никой нямаше да си има неприятности заради една репортерка, която е посетила затворник. Не и този път. Ал надушваше нещата. Тя ги усещаше инстинктивно. Този път носът му беше подпомогнат от анонимното обаждане.

Ал запали една пура и погледна към статията, която Джийн Малори — най-младият политически анализатор на вестника — бе написал за бюджетната криза, с която щеше да се сблъска губернаторът. Скука на много високо ниво. Към статията имаше прикачена ръкописна бележка с имената на източниците му. Как си изпипва нещата тоя Джийн. Ал не можеше да си представи Рафи с него. Джийн беше прикрит; тя беше спонтанна и непредвидима. Не можеше да си ги представи двамата дори легнали в едно легло. Рафи щеше вероятно да заспи, докато Джийн внимателно изкара целия репертоар с подготвителни тактики. Шушукаше се, че тя има връзка с някакъв от канцеларията на окръжния прокурор. Може би той беше по-обещаващ.

 

 

Брамертън, Масачузетс

Същата вечер

— Още една чаша вино, Джийн?

Джийн Малори поклати глава и се усмихна леко.

— Не, благодаря, пих достатъчно. Утре трябва да ставаме рано и двамата, Рафаела — отчупи парченце от франзелата си и нехайно подхвърли: — Чух, че са ти възложили историята с Питоу. Разправяха, че ти и мистър Холбайн направо сте си крещели. Не, не се ядосвай. Никой, освен мен, не знае за какво беше скандалът. Аз… просто дочух как Холбайн изрича името на човека и те предупреждава да пазиш тайна. Няма да обеля и дума, обещавам. Просто съм учуден, че Холбайн е решил ти да работиш по това, а не Бъз Адамс. В много мътна и мръсна вода влизаш. Всички знаят, че човекът е виновен, а ти…

— Аз какво, Джийн?

— Ами… не си с такова възпитание, че да се вреш из боклуците. В края на краищата, Рафаела, твоят втори баща е Чарлз Уинстън Рътлидж трети, нали…

Рафаела доизпи виното — това щеше да задържи устата й затворена. Беше напрегната и голямата чаша вино изобщо не й помогна.

— Ами ти? — зададе с безстрастен тон въпроса. — Възпитан ли си така, че да ровиш из боклуци?

— Разбира се, че не, но тази работа е по-скоро за мъж — да обикаляш някакъв вмирисан затвор, да говориш с всички тия пазачи и накрая с оня маниак. Мистър Холбайн не го беше включил в бюджета си. Дори не спомена за тази история на съвещанието.

— Той се казва Ал. А не е включил историята в бюджета, защото е искал да я запази в тайна, което е стратегически важно, както, сигурно, много добре знаеш.

— Въпреки всичко, беше редно мистър Холбайн да съобщи за тази история на съвещанието и не би трябвало да я възлага на теб.

Рафаела с последни сили овладя гнева си. Джийн я вбесяваше. Не знаеше какъв му е проблемът, но тази вечер не беше добра компания. Досега не бе забелязвала заядливост у него. Беше я заинтересувал, защото се държеше открито. Пък и изглеждаше добре, имаше привлекателната външност на англосаксонец и тяло, което всеки ден караше да работи до пълно изтощение. Беше член на редакционния екип на „Трибюн“ едва от два месеца и половина.

Тя заговори, подбирайки внимателно думите си.

— Мога да се справя с всяка работа, която Ал ми възложи. И моят пол няма нищо общо с това. Нито пък възпитанието ми. Мислиш ли, че можеш да правиш по-добри интервюта с мъже, отколкото с жени?

— Не, разбира се, че не, но не съм сигурен за жени психопати.

Тук той направи пауза.

— Аз пък не съм толкова сигурна за мъж психопат. Но се справих с хер Лазарус Смит, ако си спомняш. Фантастично, Джийн — Фреди Питоу, не старият Лазарус.

Рафаела забрави раздразнението си и подпря брадичка върху сключените си ръце.

— На мен, въпреки всичко, не ми харесва да се занимаваш с утайката на обществото.

Тя си наля малко кафе. Беше й необходимо, за да възстанови търпението си.

— И двамата сме репортери. Имаме си работа с всякакви утайки, включително и с кафето от нюзрума. Ти, например, се занимаваш с политици — има ли нещо по-рисковано от това?

— Те поне знаят да четат и да пишат — всичките.

— Което ги прави още по-опасни.

— И какво ти каза онзи?

— Аха, искаш да узнаеш цялата мръсотия, лицемер такъв. Точно сега пазя това в тайна. Длъжна съм дори и пред теб да не издавам нищо. Така иска Ал.

Рафаела можеше да се обзаложи, че тази вечер напълно е объркала Джийн. Искаше й се да се разсмее. Преди малко се бе намръщил, когато бе изругала. В този миг тя се хвана, че обикновено гледа да цензурира езика си, когато са заедно. Косият й поглед улови недоволното изражение, което разваляше линията на устата му. Дали пък не беше сгрешила за него. Не беше никакъв интелектуалец, само един досадник и шовинист.

Слава Богу, че не беше спала с него. На сутринта току-виж я обвинил, че го е компрометирала. Това я накара да се усмихне и да си спомни посланието, окачено на стената в женската тоалетна на „Трибюн“:

„Бъди девицата на месеца. Остани си със здраве.“

Без да престава да се усмихва, Рафаела каза:

— Прав си, Джийн. Утре трябва да ставаме рано.

Изправи се и тръгна към дрешника в преддверието, надявайки се, че ще я последва. И той я последва. Помогна му да облече подплатения си с кожа шлифер и отстъпи назад. Той я погледна за миг, после й пожела лека нощ и се сбогува.

Нямаше целувка за лека нощ. Това вероятно беше краят на приключението с Джийн Малори. Не беше голяма загуба нито за нея, нито за него.

Рафаела педантично заключи вратата, пусна резето и двете вериги. Всички тези предпазни мерки бяха по-скоро излишни в Брамертън, Масачузетс, но тя беше неомъжена жена и живееше сама. Влезе в хола, обзаведен с еклектична колекция от мебели в стил „битпазар модерн“, както майка й нежно наричаше декорациите й, и се приближи към големия еркерен прозорец. Навън бе тихо; снегът покриваше улицата и блестеше под лампите.

Тук, в Брамертън, винаги беше тихо. Малък град, на около двадесет мили югоизточно от Бостън, близо до Брейнтрий, Брамертън представляваше типично работническо селище. Сега по-скоро беше обезлюдял, хартиената фабрика бе хлопнала кепенци още в края на 80-те години и се бе преместила другаде. Нямаше дори весели пияници, които да реват песни по улицата в събота вечер. Изобщо не приличаше на Бостън. В очертанията на града нямаше никакъв университет, беше град, препълнен с пенсионери и хора, разчитащи на социални помощи.

Рафаела изгаси всички лампи и си легна. Това беше любимото й време за мислене, тези петнайсетина минути преди сън. Ако имаше проблем, обмисляше го, преди да заспи, очаквайки решението да се появи на следващата сутрин. И решенията често се появяваха.

Не отдели нито минута повече да мисли за Джийн Малори.

Всичките й мисли се съсредоточиха върху Фреди Питоу и върху това, което не й беше казал тази сутрин. Носът на Ал явно бе надушил посоката, защото сега тя усещаше тръпките на инстинкта си, които подсказваха, че нещата не са точно такива, за каквито ги смята. Бе прочела внимателно полицейския доклад и докладите на тримата съдебни лекари. Беше се насилила и да прочете буква по буква доклада на следователя и да разгледа снимките на тримата мъртъвци. Сега се замисли за тях. За сведенията, докладите, както и за онова, което липсваше.

Отново усети, че се връща към едно: защо Фреди ще избива семейството си? Побеснял ли беше? Хайде де, всеки побеснява поне веднъж в живота си. Дори само работата с Ал Холбайн я караше да излиза от кожата си, но никога не й бе хрумвало да вдигне брадва срещу него. Трябваше да има причина. А къде беше Джоуи Питоу — малкият брат на Фреди. Някои предполагаха, че момчето е видяло клането и е избягало, за да се спаси. Щеше да се покаже, както смятаха в полицията, и то скоро. Горкото хлапе. Какъв беше шансът му?

Бяха хванали своя убиец-психопат. На кого му пукаше за някакво хлапе?

На Рафаела й пукаше. Защото в тази история имаше нещо повече от това, че Фреди е купил брадвата и е изпотрепал семейството си. Защо бе осакатил майка си и чичо си? Със сигурност това, че почти бе отсякъл главата на баща си, беше ужасно, но ударът беше само един. Не няколко рани, както при другите два трупа… Накрая Рафаела заспа. Сънищата й бяха приятни, но в тях постоянно нахлуваше мисълта за едно момче, изгубено, подплашено и… още нещо, нещо неясно, което трептеше дълбоко в нея.

 

 

Сега Рафаела седеше в стаята за свиждания от другата страна на металната решетка. Помещението не беше мръсно, а просто потискащо, с опадала светлозелена мазилка и учрежденски столове. Нямаше телефонна система, само гъста решетка, разделяща затворниците от посетителите. Фреди Питоу влезе, избутан полека навътре от един млад пазач с безизразна физиономия, който вече беше видял какво ли не и изпитваше безумна досада.

Тя се вгледа във Фреди. Не, изобщо не беше отрепка; изглеждаше изплашен и почти докаран до ръба на истерията от всичко, което се случваше с него.

За десет минути тя успя да го накара да проговори.

Каза й, че купил брадвата по нареждане на баща си. Тук бе стъпил на позната почва.

— Но, господин Питоу, не казахте ли това на полицията? — запита тя, мъчейки се да говори със спокоен и нисък глас; очите й не слизаха от лицето му.

— Да, госпожо, но те ме нарекоха проклет лъжец и ме обвиниха, че съм луд. Аз им го казах отново и отново, но нямаше полза.

— Баща ви каза ли ви защо иска да купите брадвата?

— Не знам, госпожо, просто ми поръча да я купя. Това е, кълна се — и после изрече нещо, което Рафаела не бе очаквала да чуе. — Той каза, че ще ми счупи тъпата глава, ако не купя брадвата.

Рафаела усети как по гръбнака й пробягват тръпки, а някъде дълбоко в нея инстинктът затанцува боен танц. Сега трябваше много да внимава.

— Знаете ли, господин Питоу… нали нямате нищо против да ви наричам Фреди… вие може да ми казвате Рафаела… трябва да се срещнете с лекар. Лявото ви око е зачервено и като че ли сълзи. Той наистина ли ви биеше?

— Кой?

„По-кротко, Рафи, по-кротко.“

— Баща ви биеше ли ви?

Фреди кимна с флегматично изражение.

— Още откакто бях малък. И не само мен. И мама, и малкото ми братче. Татко викаше на Джоуи „копеле“ и казваше, че ще му избие дяволите от главата. И през цялото време го правеше.

— Би трябвало да кажете това на полицията.

Фреди я погледна смаяно.

— И защо ще искат да знаят за това? На кого му пука? Нямаше да ги интересува.

— А вашият адвокат, господин Декстър?

— Господин Декстър ми каза да си държа устата затворена и да не се тревожа, защото съм бил луд — за около десет минути съм бил луд, — така каза, нещо такова.

Фреди Питоу, двадесет и три годишен, не изглеждаше особено интелигентен с малките си тъмни очички и настръхналата тъмна коса. Но не беше и луд. Лицето му беше неестествено бледо, раменте приведени и това го караше да изглежда доста по-нисък от неговите метър и осемдесет. Беше се опитал да пусне брада, за да прикрие хлътналата си брадичка. Но брадата само влошаваше нещата, защото никнеше на петна. Представляваше развалина, без съмнение. Една малтретирана развалина. И й казваше истината. Непременно трябваше да иде на лекар заради това око.

— Изобщо ходили ли сте на лекар, господин Питоу?

— Може да ме наричате Фреди.

— Благодаря. Ходихте ли на лекар, след като баща ви ви наби?

— О, не, госпожо, според него нямало нужда. Веднъж, когато чичо Кипър ме наби, ми счупи ръката, обаче татко просто я превърза и ми каза да си затварям устата. Само мама трябваше да отиде и…

— Спомняш ли си в коя болница, Фреди? Кога беше?

— Да, госпожо. Беше в оная болница… в бързата помощ.

Болница „Мас“. Прекрасно. Защо всичко това не бе станало ясно досега? „Защото всички мислят, че той е проклет лъжец. Ето затова.“

— Психолозите питаха ли те за това, Фреди?

— Да, госпожо, но аз не им казах, че татко ни биеше.

— Защо не си им казал?

— Това беше само един от въпросите от оня дълъг списък. Искаха да знаят какво съм почувствал, когато съм забил брадвата във врата на баща си и дали майка ми е молила да не я убивам.

Рафаела се задави.

— Те не ми харесваха. Единият ми приличаше на чичо Кипър.

В ума на Рафаела се мярна неясната мисъл, че ако сега повърне тук в тази стая, никой нищо няма да каже. Тя се взря във Фреди. Каква мръсна работа.

— Майка ти кога е ходила в болницата, Фреди?

Той я зяпна неразбиращо и след близо минута произнесе много внимателно:

— Преди малко повече от година, госпожо. Здравата беше загазила. Татко излъга в болницата, че името й е Мили Муут.

— Ти уби ли баща си с брадвата?

— Да, разбира се, и другите.

Рафаела се наведе към него.

— Мисля, че сега точно си един проклет лъжец, Фреди.

Той я изгледа и се отдръпна.

— Не съм проклет лъжец, госпожо, не съм!

Тя просто бе изрекла думите, без наистина да ги мисли. Бяха й изхвръкнали от устата, а сега в очите му се появи този израз и тя повтори по-твърдо:

— Да, лъжец си. Кажи ми истината, Фреди. Цялата истина.

Той отказа да говори повече. Развика се да дойдат пазачите и едва не събори стола. И затърка яростно окото си. О, по дяволите, да не би да беше провалила всичко?

— Ще се срещнем утре, Фреди — извика тя след него. — Ще им кажа, че имаш нужда от лекар за окото.

Думите несъмнено бяха изригнали от бойния танц на инстинкта й вътре дълбоко в нея. Разбира се, че е съсякъл семейството си. Наистина ли? Улови се, че поклаща отрицателно глава. Рафаела стана бързо, искаше само колкото може по-скоро да избяга от тази отвратителна стая. Инстинктът — добре, но само разследването можеше да го потвърди или да го опровергае. Беше необходима страшно много работа на терена, а тя трябваше отново да се срещне с Фреди. Как да накара лейтенант Макферсън да даде съгласието си за още едно посещение. Трябваше да го направи. Сега нямаше избор.

Следващата й спирка беше болница „Мас“ и по-точно архивите. Начинът да се стигне до тях беше да носиш бяла престилка, да преметнеш през врата си слушалка и да се държиш така самоуверено, сякаш си главният лекар. Тя беше постъпвала така и преди, на два пъти, и двата пъти беше успявала. Чиновниците изнемогваха от работа и не им хрумваше да задават въпроси на всеки срещнат. Рафаела изчака, докато двете дежурни чиновнички отпратят поне шестима питащи, преди да влезе вътре и да им изложи молбата си. Никакви проблеми.

В лекарските записи имаше само една страница. На нея бе прикачена полароидна снимка на госпожа Питоу, позната тук като Мили Муут, на която тя приличаше на военнопленничка. Изглеждаше стара, превита и толкова изхабена, че очевидните й наранявания не изглеждаха толкова очевидни. „Освободена, въпреки лекарското предписание.“ Доста очевидни вътрешни поражения — две счупени ребра, една счупена ръка, множество контузии, лице, подуто от удари, и двадесет и един шева.

Защо я беше заклал Фреди… и то по такъв отвратителен начин? Тя беше жертва точно толкова, колкото и той.

Нещо липсваше. Всъщност много неща.

Ами ако грешеше? Ами ако твърде много се доверяваше на инстинкта си? Не, реакцията на Фреди, очите му й подсказваха нещо.

Скоро щеше да разбере. Няма нужда да се среща с адвоката на Фреди. Той и без това нищо не знаеше поради простата причина, че Фреди не бе говорил с него. Тя трябваше да разпита съседите. Нещо, което полицията вече бе направила, но без резултат. Беше сигурна. Което пораждаше следващия въпрос. Холбайн никога не възлагаше подобна задача, без да има достатъчно основателна причина… или без да е чул нещо, което го е накарало да си зададе въпрос… или без някой да му е пошушнал нещо.

Той знаеше нещо. И не й беше казал какво е.

Рафаела се прибра у дома и внимателно подбра дрехите си за посещението в Норт Енд. Името Питоу с нищо не наподобяваше на италианско и тя се запита защо живеят там. След един час вече минаваше покрай къщата на Пол Ривиър. Извървя три пресечки по „Хановър Стрийт“, много й се щеше да има време да си купи пресни плодове и зеленчуци от сергиите. Дори през февруари, храната изглеждаше по-апетитна, отколкото в супермаркета й. Отмина „Кафе Помпей“ — един от любимите й италиански ресторанти. След още една пресечка стигна до „Нейтън Стрийт“. Кварталът на семейство Питоу беше на следващата пресечка на запад. Работнически, чистичък, но малко занемарен, като протрита яка на риза, която някога е била хубава.

Тя приличаше на момиче от колеж — каквито се срещаха в Бостънския университет, — в не особено прилепнали дънки и синьо поло под риза в стил уестърн. Отгоре бе облякла сако, бе обула черни ботуши с нисък ток. „Тихоходките“, както ги наричаше Ал. Докато изминаваше следващите три пресечки, обмисляше подхода си и накрая стигна до „Проспър Стрийт“ 379, тясна тъмна постройка с малка квадратна градинка отпред, потънала в поне трийсет сантиметра мръсен сняг. Задният двор на постройката граничеше с този на семейство Питоу. Оградата помежду им беше дървена и изгнила.

И госпожа Росели, дребна сбръчкана старица, родена в Милано и прекарала повечето от живота си в своята спалня на втория етаж, гледайки през прозореца към двора на семейство Питоу, разказа на Рафаела някои много интересни неща.