Катрин Каултър
Изкушение (18)

Глава седемнадесета

Лонг Айлънд, Ню Йорк

Април 2001

Чарлз поднесе ръката й към устните си. Кожата й беше суха и това го раздразни. Медицинските сестри, които беше наел, не се грижеха добре за нея. Ужасно ядосан, Чарлз се зарови в чекмеджето на нощното й шкафче и намери крем за ръце. Започна полека да масажира китките и ръцете, докато кожата отново стана мека и нежна. Заговори й с нисък глас.

— Моля те, събуди се. Имам нужда от теб, Маргарет. Имам нужда от теб повече, отколкото можеш да си представиш. Видях онази жена, която те е блъснала. Казах ти за нея, скъпа, нали помниш? Тя е омъжена за него и знам, че той я е пратил да те убие. Как би могло да е случайност? Съвпадение? Не мога да го приема. Но защо ти си карала в близост до нейната къща? Защо? Може би си искала да я видиш? Тя донякъде прилича на теб, може би достатъчно, за да мине за твоя по-голяма сестра или братовчедка. Може би се е опитала да те убие, защото е открила, че си имала връзка със съпруга й и дете от него; и е ревнувала. Какво трябва да направя аз? Да накарам да я арестуват? Снимките ви да се появят една до друга на първа страница на вестниците? Не, не е възможно.

Какво да направя, Маргарет? Мога да държа историята далече от нашите вестници. А другите? Това ще бъде не просто неприятна история. Репортерите ще се установят на лагер тук в болницата като същински лешояди, ще задават всякакви въпроси. Дали лекарите смятат, че ще умреш? Някога разказвала ли си за любовниците си? Какво мислят лекарите за мен като за твой съпруг? Ти не знаеш, скъпа, не можеш да си представиш. Боя се, че ще узнаят за теб и онзи престъпник и ще започнат да ни преследват.

Колко мразя онова копеле за това, което ти е причинил. За това, което все още ти причинява. А ти дори не предполагаш, че аз знам. Толкова си сигурна, че си го запазила в тайна от мен. Помниш ли, когато отиде в Палм Спрингс миналия август, а аз не можах да дойда с теб, тогава открих дневниците случайно, кълна ти се. Прочетох ги до последната дума. Господи, колко го мразя.

Маргарет изстена, клепачите й трепнаха, пръстите й леко стиснаха неговите, съвсем леко. Тя отвори уста и произнесе ясно:

— Не… Доминик, не. Рафаела, моля те, трябва да разбереш.

— Маргарет! О, Господи, Маргарет!

Той я разтърсваше, бъбрейки несвързано, потупваше я леко по бузите, стискаше ръцете й.

Тя беше изрекла неговото име. Чарлз усети болка, толкова дълбока, толкова остра, че едва не извика. Доминик. Доминик Джовани. Този престъпник беше бащата на Рафаела. Слава Богу, че момичето не знае. И Маргарет бе изрекла името му, заедно с името на Рафаела. Чарлз се вгледа в бледото лице на жена си. Но очите й се затваряха… Не, не! Тя притихна, ръцете й се свлякоха безпомощно, главата й леко се изви. Чарлз натисна бутона за повикване на сестрата. Изтича към вратата и изкрещя:

— Елате тук! Побързайте, тя се събуди!

 

 

Островът на Джовани

Април 2001

Маркъс я повдигна, впил пръсти в седалището й, и се усмихна измъчено, когато усети бикините й — тънка преграда; смъкна ги от нея и те се свлякоха по краката й.

Беше гол, сега и тя беше гола. Каза й да увие крака около кръста му и я вдигна, за да й помогне, а тя не преставаше да го целува по устата, по лицето.

— Маркъс — повтаряше, без да спира. — Маркъс — и той се опиваше от звука на собственото си име, произнасяно от нея.

Когато тя уви здраво крака около кръста му, той леко я спусна и навлезе в нея, изстенвайки от удоволствие, след това почувства как тя се стяга около него, как го стиска и отпуска и това го подлудяваше.

— Така ужасно ми липсваше — прошепна той на ухото й, после обърна лицето й към себе си и пое езика й в уста.

— Това е просто… секс.

Той се засмя, без да престава да я гали, да я повдига и после рязко да я спуска. Навлизаше все по-дълбоко и когато почувства, че тя е близо до оргазма, сграбчи седалището й с ръце, притисна я силно до себе си и я задържа неподвижна.

— Не мърдай. Недей. Не искам да те пусна.

— Не — прошепна тя срещу устата му. — Няма да мърдам.

Но помръдна несъзнателно, стягайки мускули, притисна го и той извика и разбра, че не може да се сдържи, а тя още не бе стигнала до кулминацията. Опита се да спре, но беше много късно.

Когато престана да диша плитко и да усеща болка от това, когато ръцете му обхванаха леко седалището й, без да я стискат, Рафаела положи глава на рамото му, притисна лице до врата му и почувства как краката й се отпускат, как напрежението се оттича.

Маркъс я остави полека да се плъзне надолу по тялото му, но никак не му се искаше да излезе от нея и за момент я задържа още, без да се отделя от нея, след това с въздишка я пусна. Стояха в топлата морска вода, която стигаше само до глезените им. Дотам бяха стигнали, когато той я бе сграбчил и я бе повдигнал.

— Рафаела?

— Хм?

Ръцете й притиснаха кръста му. Космите на гърдите му гъделичкаха носа й, тя започна да го целува по гърдите, мокрейки го с език.

— Виж, съжалявам, че се държах грубо, няма да се повтори. И сега мечтая да лежиш по гръб, а аз да се настаня между краката ти, да вляза в теб, а ти да извиеш гръб и да се притиснеш до мен. Помниш ли първата нощ, когато трябваше да ти запуша устата с ръка, защото викаше толкова високо?

Тя прекара пръсти по корема му, слезе още по-надолу и леко го стисна. Той още беше възбуден и тя усети как набъбва и става по-горещ в дланта й.

— Може би и аз имам още планове за теб, Маркъс.

— Легни — каза той, подхвана я и я настани така, както искаше. Рафаела не се възпротиви. — Свий си коленете — продължи, после се отпусна между краката й и сам нагласи коленете й, разтваряйки ги широко.

Тя несъзнателно повдигна хълбоци и той впи устни в нея, езикът му се запровира през меките гънки, за да я намери, и тя реши, че ще може за малко да издържи, да изчака, но не беше възможно, тялото й се напрегна, мускулите на краката й се стегнаха и се свиха, извика и този път той я остави да вика, изследвайки тялото й с език, като от време на време я захапваше със зъби. Когато тя свърши, той повдигна ханша й с ръце, а тя зарови пръсти в косата му и притисна лицето си до неговото.

Когато Рафаела се поуспокои, Маркъс се плъзна дълбоко в нея и се отпусна.

— Рафаела?

— Хубаво е — прошепна тя.

Той навлезе още по-дълбоко, а тя се усмихна.

— Защо не свършиш с мен този път, можеш ли?

Тя понечи да поклати глава, да каже, че е изтощена и съвсем изцедена, но не беше вярно. Беше напълно в състояние да свърши заедно с него. Винаги бе смятала, че има съвсем здрави, нормални реакции, но никога досега не бе смятала, че два оргазма са нещо здраво или нормално, само че това се случваше отново с нея и докато пръстите му я притискаха и галеха, а коремът му се търкаше в нея, тя почувства дълбоко в себе си една тъпа сладка болка, която се разливаше из долната част на тялото й и ставаше все по-силна, издаде лек вик, опряла устни в рамото му, тялото й се напрегна от прилива на удоволствието, а той започна да я целува, докато сам се разтърсваше от собствената си кулминация.

— Това е, свърших — отпусна се върху нея с цялата си тежест и тя не възрази.

Маркъс се надигна на лакти и я погледна, взря се в лицето й, сега то му беше много скъпо и изведнъж той се почувства ужасно зле, защото не искаше това да се случва, не сега. Защото ако си позволеше да се влюби в нея, трябваше да се притеснява. Но това беше глупаво, защото се притесняваше за нея още откакто я бе зърнал. Затова, реши той, понеже знаеше, че е кръгъл глупак, беше вече твърде късно да се връща назад.

А какво да прави сега?

И преди да бе изрекъл думите, разбра, че тя няма да напусне имението на Доминик. Беше решила да остане тук и нищо, казано от него, не можеше да я разубеди. Упорита, твърдоглава, решителна… само че на какво се беше решила? Това го подлудяваше. Не беше просто проклетата биография, имаше още нещо. Той знаеше и че никак не му се иска да я взема със себе си да разследват заедно „Витсавия“, но тъй като нямаше никакъв друг избор, трябваше да го приеме.

Стисна плътно устни, за да не каже и дума. Знаеше вече какво трябва да направи и макар че изобщо не беше почтено, не му оставаше нищо друго.

— Това е просто секс — каза тя.

— Наистина ли, мис Холанд?

— Да, наистина е само това и понеже си много готин, ме караш да се интересувам от неща, които ми влияят зле на здравето.

Думите й до такава степен отразяваха неговите мисли, че той за миг потъна в шокирано мълчание, макар да знаеше, че Рафаела не изпитва към него същите чувства, каквито той изпитваше към нея.

— Какви неща?

— Ти. Сега разбирам, че се тревожа за теб. Едва не полудях, когато разбрах, че онзи ужасен човек се е опитал да те убие в Марсилия.

— Наистина полудяваш. Приложи ми някакви хватки от кунг-фу и ме просна по гръб.

— И ти направи същото с мен — и почти веднага добави: — И нямаше нищо друго, освен секс. Чудесно развлечение, но нищо повече. Не можеше да бъдеш друго.

— Напълно съм съгласен. Ти пазиш някои неща в тайна от мен…

— Но и ти правиш същото! Не, недей, върни се. Харесва ми да стоиш тук.

— Съжалявам, но ръцете ми се умориха — той полегна настрана до нея, положи длан върху стомаха й. — А ти самата в момента представляваш чисто и просто едно пристрастяване.

И в този миг много й се дощя да му каже: „Виж, Маркъс, ти си престъпник. Нещо повече, работиш за Доминик и единственото, което аз искам, е да го унищожа. Не бива да оставаш близо до мен.“ Но вместо това запита:

— Не си убиец, нали?

— Не. Но ако бях убил онази жена — Тулп, — щеше да бъде самозащита. Както се случи с Джак Бертран.

Тя въздъхна, наведе се към него и го целуна по гърдите. Много му харесваше тя да го целува, но не искаше да й покаже, затова просто се пресегна към нея и я целуна по носа.

— Нищо ли няма да ми кажеш? Дори ако те моля до утре вечер, пак ли няма да ми кажеш?

— Моля те, пощади ме — въздъхна той. — Не, няма, не искам нищо да ти казвам. Още не. Не ме предизвиквай.

— Това е просто секс.

— Да, разбира се. И Саддам всяка година кани кюрди да празнуват Деня на благодарността.

— Наистина, Маркъс, нека останем само при секса. Не може да бъде нищо повече, със сигурност го разбираш.

— Да — повтори той. — Разбирам.

Твърде добре разбираше.

— Да се връщаме — и й помогна да стане.

Линк погледна отново към плажа, за да се увери, че всичко с тях е наред. Бяха се изправили, обличаха се и си говореха тихо. Той въздъхна и се скри в гъстите листа на джунглата, докато те минаваха наблизо. Нещата все повече се усложняваха. Това никак не му харесваше и изобщо не можеше да си представи какво ще последва.

 

 

Когато се почука на вратата на спалнята й, Рафаела подскочи в леглото.

— Да?

Беше Маркъс, който отвори вратата и нахлу вътре.

— Вдигни телефона. Обаждат се от болницата „Пайн Хил“, Лонг Айлънд. Препращат обаждането от курорта тук.

Рафаела изстина, вдигна слушалката, смътно осъзнавайки, че и тя е студена, и изрече:

— Да? Рафаела Холанд.

— Доктор Бентли. Съжалявам, че трябваше да ви обезпокоя, но господин Рътлидж настоя. Не иска да се отделя от майка ви нито за миг. Положението й се влошава, мис Холанд. Смятаме, че трябва да дойдете тук възможно най-бързо.

— Но какво се е случило? Какво се е променило? Вчера говорих с моя втори баща.

Доктор Бентли започна да сипе думи и изречения, от които тя не улавяше никакъв смисъл, с изключение на „изпадна в по-дълбока кома… потъва…“

— Веднага идвам — каза Рафаела и затвори.

Отправи невиждащ поглед към Маркъс, който още стоеше на вратата.

— Майка ми…

Болката в гласа й го накара да потръпне и той изрече:

— След малко заминавам за Маями. Искаш ли да дойдеш с мен?

Пред събралите се в дневната обясни:

— Положението на майка ми се е влошило, заминавам с Маркъс — и към Доминик: — Ще се върна, когато мога, сър. Можете да разчитате на мен.

Той стана и се приближи към нея. Изгледа я за един дълъг миг, леко докосна с пръст бузата й и каза:

— Разбирам. Ще се върнете, когато можете. Ако ви трябва нещо, каквото и да е, обадете ми се. Нали? Добре. Сега тръгвайте. Маркъс ще се погрижи за всичко. Късмет, скъпа.

Коко я прегърна и дори Пола й пожела късмет. Делорио го нямаше никакъв.

Рафаела и Маркъс стигнаха в Маями в единадесет часа сутринта. Маркъс каза:

— Запазил съм ти място в самолет за Ню Йорк, заминава след един час. Ела да пийнем по едно кафе.

Тя кимна, все още скована от страх. Седнаха в малкото кафене на летището, той поръча две кафета и се настани срещу нея.

Тя отпи глътка, после остави чашата и му се усмихна измъчено. Странно, той стоеше тук до нея, просто стоеше и не казваше нищо.

— Благодаря ти, Маркъс. Беше извънредно мил, нещо повече. Наистина, много оценявам това, че си тук. Странно, че всичко трябваше да свърши така, нали?

— Това не е краят, мис Холанд. Ела сега с мен. Ще те отведа при твоя изход.

Той я преведе през всички проверки и когато тя за миг се олюля, я прихвана през кръста. Дори когато заспа в чакалнята пред изход 93, той съвсем естествено положи главата й на рамото си.

А когато тя накрая се събуди, й се стори, че е напълно естествено лицето на Маркъс да е първото, което види. Но не беше естествено. Той не биваше да е тук. Нещо не беше наред. Изобщо не беше. Но тя като че ли не успяваше да мисли.

Усмихна му се. Чувстваше, че трябва да го направи.

— С мен ли идваш? Във въздуха ли сме?

— И не, и да. Как се чувстваш?

Тя се протегна и потърка очи. Имаше много пространство. Бяха в първа класа.

— Господи, нищо не съм разбрала. Уморена съм. Откога спя?

— Приблизително от час и половина. Беше разстроена. Съжалявам, Рафаела.

— Много си мил. Наистина ли толкова дълго съм спала? Божичко, ти си ме регистрирал и си ме завлякъл чак вътре в самолета?

— Да — той вдигна лявата си ръка и отметна косата от лицето й. Усмихна се. — Знаеш ли, че е опасно да се практикуват източни бойни изкуства в самолет, който лети на девет хиляди и деветстотин метра във въздуха?

— Предполагам.

— Значи няма да го направиш?

— Няма. Освен ако не се случи нещо извънредно. Това е шантав въпрос. Защо ме питаш?

— Защото, мис Холанд, не бях съвсем честен с теб.

— Какво?

— Телефонното обаждане беше фалшиво. Съжалявам, че така те изплаших, но не можах да измисля нищо друго, за да те накарам да напуснеш тоя проклет остров.

— Значи майка ми не умира?

— Не. Говорих с доктор Хаймс — лекаря на курорта — и го помолих да те заблуди. Майка ти е добре, дори вчера се е събудила за няколко секунди.

Значи майка й не умираше! Тя така се бе изплашила, толкова виновна се бе почувствала, защото бе тръгнала да се бори с някакви вятърни мелници, докато майка й лежи в онова проклето легло в оная проклета болница… И сега изведнъж разбираше, че всичко е било лъжа. Непоносима лъжа, защото Маркъс е искал да я изведе от острова. Изведнъж изтрезня. И вече не изпитваше никаква вина.

— Какво си ми сложил в кафето?

— Нищо, малко приспивателно, но ти много силно реагираш. Всъщност откакто те познавам, винаги си реагирала силно. Впрочем, отиваме в Лондон, а не в Ню Йорк.

Винаги беше по-добре човек да си държи устата затворена, докато не се ориентира докрай в ситуацията. Това бе втълпявал непрекъснато Ал Холбайн на своите репортери. Рафаела се опита, наистина положи усилия, но беше по-трудно, отколкото си бе представяла.

— Кажи ми защо — успя да изрече тя, устата й бе пресъхнала от внезапното облекчение, че майка й е добре, и от яростта срещу него заради постъпката му. — Кажи ми веднага, или ще те накарам да излетиш през това миниатюрно прозорче.

— Много ми харесва, когато говориш мръсно.

— Маркъс…

— Добре. Достатъчно силна ли се чувстваш или искаш още малко кафе, този път без добавки?

И преди тя да му каже какво всъщност иска, стюардесата — приветлива жена, облечена в униформа на „Бритиш Еъруейз“ — изрече:

— О-о-о, събудихте се. Съпругът ви каза, че сте имали тежка нощ. Разбрах, че едно от децата е било болно.

— Да — изпревари я Маркъс. — Малката Дженифър. Болеше я ухо.

— О, това е много лошо. Моите момчета много страдаха от уши почти до завършване на гимназията. А момиченцето ви сега е добре, нали?

Маркъс продължи с лекота:

— Да, добре е, сега е с баба си, както и Рори и Дейвид, братята й.

— Вие сте чудесно семейство. Искате ли да пийнете нещо? Шампанско? Сок?

Рафаела поръча огромна чаша вода. Устата й беше пресъхнала. Зачака, без да отправи и дума към мъжа до себе си, докато не получи водата. Много се изкушаваше да му я плисне в лицето, но вместо това я изпи до дъно.

— Очите ти с положителност гледат вече доста кръвнишки.

— Малката Дженифър? Рори? Дейвид? За Бога, та аз съм само на двадесет и шест. Само това ми липсваше!

— Ти си ранозрейка. Също като мен.

— Това миниатюрно прозорче ми изглежда идеалното решение на моя проблем.

— Хубаво. Значи си доста по-добре. Готова ли си да слушаш? Мис Холанд…

— Казвам се Рафаела и ако продължиш да ме наричаш мис Холанд с тоя покровителствен тон, ще те ритам с коляно, докато не запееш като сопрано в катедралата „Сейнт Патрик“.

— Мислех, че смяташ да ми разбиеш носа…

— По-добре не довършвай. Мога да живея без секса, а ти си олицетворение точно на това. Просто едно сексуално развлечение. Вече ти казах, не вярвам на красивите мъже. И, както винаги, инстинктът не ме е подвел. Добре, кажи в какво си ме забъркал.

— Но ти все ме прекъсваш.

— Понякога е много трудно човек да те разбере с тия шумни деца. Разбира се, Дженифър, Дейвид и Рори са истински дяволчета. Добре, няма да кажа нито дума повече.

— Трябваше да напусна острова, но не исках ти да останеш там без мен. Опасно е… моля те, мълчи, нали обеща. Реших, че трябва да проуча следата „Витсавия“. Исках да се махнеш, но знаех, че няма да заминеш, защото си упорита, непреклонна и си решила да напишеш биографията на Доминик — не знам защо. Знаех, че не мога да бъда сигурен, че няма да се забъркаш в някакви неприятности, ако те оставя сама на острова, затова ето те тук с мен.

— Тук съм, да! — повтори тя нервно. — Ти пое инициативата, сметна, че можеш да вземаш сам всичките решения…

— Добре. Сега да говорим сериозно — и той стана сериозен, цялата веселост изчезна от лицето му. — Да, аз взех решенията. Идваш с мен. Знам, че е опасно, но не толкова, колкото да те оставя сама в имението на милостта на някакъв неидентифициран маниак.

— Значи ще намерим човека или организацията, която стои зад покушението срещу Доминик?

— Точно така. Трябва да го направя. Доминик не може да поднови бизнеса си, ако тази работа не приключи веднъж завинаги. Трябва да го поднови, а аз не мога да си позволя да чакам още.

— Поради различни причини.

— Точно така.

— Това ми звучи подозрително тайнствено. Какво искаш да кажеш с това „точно така“?

— Нищо. Просто…

— Знам. Да бъда търпелива. Да вярвам на мъжа, който изфабрикува обаждане за майка ми и ми изкара акъла; да вярвам на мъжа, който ми сипа приспивателно в кафето и ме качи на самолета за Лондон. А защо точно Лондон?

— Добре, явно репортерката в теб се завърна. Лондон, защото там в момента е Роди Оливие. Той е единствената ни следа. Джак Бертран работеше за него по време на ненавременната си оставка в Марсилия. Оливие е изключително осведомен тип, знае какво се случва на международната сцена и не е просто аморален като Доминик. Много опасен, много зъл… Трябва да внимаваме.

— Аз винаги внимавам в опасни ситуации.

— Знам. Това е причината, поради която помислих, че мога да те взема със себе си. Но виж, Рафаела. Тук може да има само един шеф и шефът съм аз. Каквото и да се случи, каквото и да стане, ти ще изпълняваш онова, което аз ти кажа — и то незабавно — и няма да задаваш твоите адски въпроси. Разбра ли?

— Какво те кара да смяташ, че няма да взема първия полет за Маями, щом стигнем на „Хийтроу“?

Бе мислил и за това, разбра тя по изражението му — отчасти тревожно, отчасти примирено.

— Недей. Ти не се обезпокои особено от опитите на Делорио да се напъха в бикините ти, но Доминик е този, от когото би трябвало да се страхуваш истински. За него ти не си нищо повече от едно схватливо момиче, от което той би могъл да има полза. Суетността му е безмерна и какво друго би могъл да иска, освен някоя красива жена да напише биографията му. Всъщност, да напише това, което той иска да влезе в книгата. Но разбери — той те иска в леглото си, независимо с какво друго може да си му полезна.

Баща й да се опитва да я съблазни… тя бе мислила за това и преди — Делорио го бе намекнал, но не чак толкова сериозно, затова й се стори доста странно да го чуе и от Маркъс.

— Още не ми вярваш. Добре. Помня, че го питах дали не се притеснява, че може да ти се случи нещо лошо… беше след онова покушение. Той ми каза, че ти си само жена, затова на кого ще му пука, ако се случи нещо подобно? За него жените са като хартиените носни кърпички. Много бих искал да ми повярваш.

— Вярвам ти.

— Просто така? — той я изгледа недоумяващо, сякаш не можеше да разбере как е капитулирала толкова лесно.

— Просто ти вярвам — повтори тя. — Добре, ще остана за известно време с теб.

Маркъс се запита какво ли означава това „за известно време“.

— Ти каза, че суетността на Доминик е безмерна и се вижда, че не го харесваш. В действителност, бих казала, че дори го смяташ за измет, за боклук. Тогава защо рискуваш живота си, за да разкриеш групата, която се е опитала да го убие? Която още се опитва да го убие?

— Добър въпрос.

— Имаш ли отговор?

Тук повратливият ум на Маркъс му изневери. Той се загледа в нея. Червилото й отдавна го нямаше, спиралата се бе размазала около очите, косата бе разрошена и внезапният страх, че тя може да не е в безопасност с него, му попречи да си отвори устата.

— Знам — каза тя и го смушка в ребрата. — Да ти вярвам. Да имам търпение. Да се любя с теб в басейна, във водата на Карибско море, на поляната пред вилата ти…

— Тогава, ако си спомняш, не бях чак дотам ангажиран с теб.

Рафаела погледна през прозорчето.

— Печелиш. Предавам се. И понеже нямам друг избор, освен да ти повярвам, ще се правя, че ти вярвам. Нали разбираш, Маркъс, истината може да не е чак толкова лоша.

— Понякога истината е същинско зло.

Тук си напълно прав, помисли Рафаела. След три минути тя заспа и стюардесата леко се подсмихна, докато отнасяше обратно пържолата в чинията й.