Катрин Каултър
Изкушение (21)

Глава двадесета

Лонг Айлънд, Ню Йорк

Април 2001

Тя беше толкова тиха и бледа. Искаше му се да вика, за да я събуди, да се върне при него, но тя не помръдваше. Оставаше някъде там, далече. На някакво дълбоко равнище, което той не можеше да достигне, тя мислеше за Джовани. Беше споменала името му, говореше за него… а може би на него. Чарлз силно разтърси глава. Искаше да прогони тази мисъл.

„Събуди се, Маргарет. Събуди се.“

Но нищо не се случи. Той изчака сестрата да свърши с процедурите и да излезе от стаята, после включи телевизора. Улучи Дан Радър с националните новини. Слушаше разсеяно, когато чу да казват:

„Силвия Карлучи Джовани, петдесет и една годишната дъщеря на престъпния бос Карло Карлучи, който почина в леглото си в понеделник на седемдесет и пет години, бе убита днес, блъсната от шофьор, който избяга от местопрестъплението, по-малко от двадесет и четири часа след погребението на баща й. Инцидентът е станал, когато е пресичала знаменития булевард «Родео Драйв» в Лос Анжелис. Самоличността на шофьора не е установена.“

Добави още нещо, но Чарлз не го чу.

Мъртва, тази ужасна жена беше мъртва! Все пак имаше Божия справедливост. Силвия бе убита от шофьор, избягал от местопроизшествието, точно както тя бе блъснала Маргарет и бе избягала. Явно съпругът й, с когото не живееше от толкова години, Доминик Джовани, бе наредил да я убият. В това нямаше никакво съмнение. Ченгетата може би подозираха, но за момента държаха историята скрита. Трябваха им доказателства. Е, на него, на Чарлз, не му трябваха.

Той погледна към жена си. „Тя е мъртва, Маргарет. Събуди се, Маргарет, тя е мъртва.“ Но жена му не помръдна.

Чарлз седеше и говореше, както често правеше напоследък. Макар че откъде накъде тя ще се интересува какво е правил той на шестнадесет години? Беше й го казвал, и то неведнъж. Но тя може би жадуваше да чуе неговия глас. Джовани беше някъде дълбоко в подсъзнанието й, там, където Чарлз не можеше да проникне.

 

 

Хотел „Бенингтън“, Лондон, Англия

Април 2001

Маркъс заключи вратата на хотелската стая и пусна веригата. Обърна се към Рафаела, която тъкмо казваше:

— Искам да взема един много дълъг и много горещ душ. Студено ми е и се чувствам невероятно мръсна.

— Изхвърли роклята… така ще е по-добре.

Тя го изгледа изненадано, после му се усмихна.

— Би могло.

Можеше само да си представи чувствата й. Кимна и Рафаела изчезна в банята. Той се обади в рум сървис и поръча уиски и сода. Остана по бельо и седна на стола до прозореца. Отсреща имаше малък парк, но не бе забелязал как се казва. Щеше да бъде хубаво, когато в Англия настъпеше пролет и всичко отново станеше зелено.

Сети се за Коко; не Коко — жената, която бе започнал да харесва и уважава, а Коко — любовницата на Доминик, неговата собственост, неговото владение. Беше отвратително. Оливие говореше така, сякаш Рафаела я нямаше, сякаш беше някаква мебел. В нея той виждаше единствено скъпата любовница. Така и Доминик гледаше на Коко. Маркъс се запита какво мисли Коко за това, дали го е приела или дълбоко в себе си носи рана, която не иска да зарасне.

Маркъс стана и започна да крачи из стаята. Значи Оливие иска да се състезава с Джовани… Е, добра работа беше свършил. Маркъс би могъл да открие човека или организацията „Витсавия“ и да ги неутрализира. Изкуството, бе подчертал Оливие. Изкуството ли? Маркъс почти не разбираше от изкуство. Какво общо имаше то с тази мръсна работа? И какво искаше да каже Оливие с думите „ще отпътувате на юг“? Маркъс поклати глава. Надяваше се Рафаела да има някои идеи по този повод. Чу я как пуска душа и си я представи как влиза в кабината гола, настръхнала, отвратена от начина, по който Оливие я бе гледал и бе говорил за нея.

Ни най-малко не я обвиняваше. Оливие излъчваше арогантност и около него миришеше на смърт. Той не изпитваше чувства, бе лишен от милост и не го криеше. Това парализираше партньорите му. След като дойде поръчката от рум сървис Маркъс си наля бързо едно уиски, чисто, и го изгълта. Наля си второ, пресуши и него. Усети топлината да се разлива в корема му. Едва сега започна да се отпуска.

Стана и влезе в банята.

Изрита слиповете си, отвори вратата на душ-кабината и прекрачи. Рафаела го изгледа учудено, мократа й коса бе полепнала по главата и лицето й.

— Ела тук — каза той и я притегли към себе си. После зарови лице в шията й. — Много съжалявам за всичко това, Рафаела. Ужасно съжалявам, любов моя. Не предполагах, че ще бъде толкова ужасно.

Тя се притисна до него. Беше мокър и топъл, и твърд, набъбнал и се притискаше към корема й, но начинът, по който се държеше, не беше никак сексуален. В прегръдката му имаше нещо успокояващо. Маркъс й даваше утеха. И тя го притисна още по-силно.

— Беше ужасно, Маркъс, наистина.

— Знам — каза той и я целуна по челото. — Хайде да се изкъпем и да си легнем, нали?

Усети как тя кимва, опряла глава в рамото му.

— Харесва ми да си тук, мис Холанд. Много ми харесва.

Рафаела само го изгледа, без да каже нищо, и бавно се усмихна. Беше сладка усмивка, пълна с облекчение, разбиране и любов.

— Мястото ти наистина е тук — повтори той.

— Може би.

— Заспивай — той се пресегна и изгаси лампата до леглото.

Много скоро тя задиша равномерно, отпусната до него. Той обаче не заспа. Имаше много неизвестни, случваха се събития, които не разбираше. Антон Рош също не му помогна особено. Бе дошъл по заповед на Хърли, за да пази гърба на Маркъс, да му помогне, ако Оливие опита някой гаден номер. Маркъс харесваше Рош, вярваше му — беше човек, който познава тайните свърталища в Англия и в Европа, точно както той самият познаваше острова на Джовани.

Маркъс въздъхна и се зае да брои овце, за да заспи. Но и това не му помогна. Не се изненада особено, когато Рафаела каза тихо след около двадесет минути:

— Спиш ли, Маркъс Както-И-Да-Се-Казваш?

— Не, аз съм истински мъж. Не спя, не пия мляко и не си пера сам бельото.

Надяваше се тя да се изкикоти, но не остана твърде изненадан, когато не чу нищо. Още не й беше минало, но поне сега говореше.

— Тази вечер беше ужасна. Никога преди не съм се чувствала толкова разголена, изложена на показ. Мислех, че ще е забавно да се правя на проститутка, но не беше. Беше отвратително, отблъскващо. Същинско душеубийство, Маркъс. Оливие… е непоносимо животно.

— Така е. А сега отново ли се каниш да бъде предишната недостъпна и досадна репортерка?

— Почти. Макар да нямам ни най-малко желание да ти се развикам. Искам да си остана тук, където се чувствам в безопасност.

— Чувстваш се в безопасност с мен?

— Да — тя замълча за миг, после добави с озадачен глас: — Никога не съм мислила за това преди. Да се чувствам в безопасност с някого. Ние все още не сме се измъкнали от бъркотията, Маркъс.

— За съжаление си права. Но искам да те питам нещо. Какво спомена Оливие за изкуството? И за това, че трябвало да отпътуваме на юг? И най-важното: той знаеше, че тази Тулп е отишла в Ню Йорк, което значи, че вероятно „Витсавия“ е в Ню Йорк. Звучи ли ти смислено?

Рафаела потръпна, не можа да се сдържи. Още мислеше за Оливие, чувстваше погледа му по себе си, чуваше гласа му, толкова тих, мек и култивиран. Разбра, че не може да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху спокойствието, което й даваше Маркъс.

— Земята вика Рафаела Холанд. Там ли сте, моля?

Тя го погъделичка по корема. Усети как потръпва и отмести ръката си.

— Просто си спомних, че истинските мъже не молят жените да ги слушат. Или ще попиеш до една брилянтните ми идеи, или просто ще си замълча и ще заспя.

Тя се засмя и го прегърна.

— Харесваш ми, Маркъс. Много си готин, когато не се правиш на откачен. Знаеш ли, че божествено пържа риба? Дори мога да ти спретна някое южняшко ястие с много мед и масло.

— Идеята ми харесва, но ти какво все пак знаеш за изкуството?

— Взимала съм малко уроци в училище… малко за Средновековието и Ренесанса… — изведнъж Рафаела подскочи. — О, Господи — взря се тя в тъмното. — О, небеса. Не, не… сигурно греша, не може да е.

— За какво говориш? Какво е станало?

Той седна, прегърна я и леко я разтърси. Влажната й коса го плесна през лицето, когато тя извъртя рязко глава, за да го погледне в очите.

— Аз… нищо. Поне още не. Трябва утре да идем в Париж, Маркъс, знаеш ли? Трябва да видим дали е още… където трябва да бъде. И ако не е, тогава може би, но само може би, ще разберем.

— Ще разберем какво?

— Не, още не искам да казвам нищо. Това е прекалено щура мисъл.

— Рафаела, предполага се, че си мой партньор във всичко това, а не че водиш самостоятелно разследване. Затова просто ми кажи какво става.

Тя обаче продължи да клати отрицателно глава.

— Повярвай ми, по дяволите!

Рафаела искаше да му изтърси всичко накуп, повече от всичко искаше да му вярва, но само поклати глава. Ако се отнасяше само до нея, щеше да е различно. Но не ставаше въпрос единствено за нея.

— Не мога. Моля те, още не. А какво ще кажеш ти, мълчалива риба такава?

Отново се бяха озовали в познатата задънена улица. Накрая, толкова вбесен, че му се искаше да вие, Маркъс изпи още едно уиски, изгледа я кисело, изтегна се настрана с гръб към нея и се престори, че заспива.

Доверието беше нещо много опасно и за двамата. Никак не му се искаше да е така, но беше вярно. Заминаваха на юг.

 

 

Островът на Джовани

Април 2001

Коко го изгледа:

— Я повтори? Някой се е опитал да те убие в Маями? Марио Калпас те е предал?

Доминик махна на Меркел и Линк да излязат. Поклати глава, без да каже нищо. Изведнъж се почувства много уморен и отпаднал, преживявайки ужаса от онзи миг. Всяко движение на Мелинда, всяко движение на мъжа, когато бе влязъл в апартамента… всичко се бе отпечатало ясно пред погледа на Доминик. Кой го беше предал? Марио? Но защо? Марио не би могъл да има нещо общо с „Витсавия“ или грешеше? А това със сигурност беше „Витсавия“, Доминик знаеше.

— Не — каза той на Коко. — Марио не ме е предал. Някой друг. „Витсавия“.

Коко му подаде едно питие:

— Изпий го, имаш нужда. После си лягаме. Но най-напред ми кажи какво стана.

Той отпи и заразказва с лекота на любовницата си:

— Бях с една много красива млада жена, приблизително на възрастта на Рафаела. Мислех, че Марио ми я е осигурил. Но сега не съм толкова сигурен. Тя ми правеше свирка и после аз поисках да легне в леглото. Малко след това чух как ключът се превърта във вратата. По очите на тази жена разбрах, че знае какво става, затова преди да успее да избяга, я сграбчих и я издърпах пред себе си. Убиецът стреля в нея. Сега е мъртва.

— Бил си с друга жена? И тя е мъртва? — пребледня Коко.

— Точно така — той замълча, взрян пред себе си. — Тя беше добра, Коко. Беше много добра — отново замълча. — Предполагам, че си чула за смъртта на Силвия?

— Да, споменаха в новините. Ти не си замесен, нали? Било е нещастен случай…

— Разбира се.

Коко го изгледа внимателно:

— Какво направи с тялото на момичето?

— Мелинда ли? Обадих се на Марио и му казах да се отърве от нея. Много е пъргав нашият Марио. Беше ужасно изплашен, всичко се случи в неговия постоянен апартамент, нали разбираш, в хотел „Карлтън“. Сигурен съм, че се е погрижил за всичко както трябва.

— А сега? — изрече Коко накрая, вглеждайки се въпросително в него.

— Сега какво?

Раздразни се, защото бе уморен, а тя му задаваше неясни въпроси.

Положи ръка върху китката му. Погледна към идеалния си маникюр и нежния прасковен цвят на лака.

— Какво ще стане с нас, Доминик? Какви са твоите планове за нас? Ти най-накрая си свободен.

— Да — изрече той, все още без да поглежда към нея.

Надзърна през прозореца и видя Делорио да разговаря с Меркел. Делорио размахваше яростно ръце; навярно е разбрал за майка си. Или пък е разстроен за това, че едва не бяха убили баща му? Едва ли.

Но беше поискал да отиде на погребението на дядо си и може би да се срещне с нея. Защо? Доминик трябваше да обмисли нещата внимателно, защото фактът си беше факт — Делорио Джовани беше много богат двадесет и пет годишен хлапак с невероятно избухлив темперамент и съждения на пубертет. Старият Карлучи сигурно беше мразил и дъщеря си, помисли Доминик, щом я бе оставил без пукната пара. За момент съжали, че я е убил. Чудесно беше да знае, че е разорена и сама. Никакви млади сексапилни момченца за горката Силвия. Трябваше да я остави и да съзерцава как бавно пропада. Е, както и да е, всичко свърши.

Доминик винаги бе издигал в практика, в лична философия правилото да не се тревожи за миналото, да го държи там, където му е мястото, извън ума си, никога да не дълбае и да не съжалява. Стореното беше сторено и нищо не можеше да го промени. Защо да мисли за него? Обърна се към Коко, опитвайки се да си спомни последните й думи. А, да, притискаше го, но вече беше твърде стара за съпруга и скоро трябваше да й го каже. Но не тази нощ.

— Да, най-накрая съм свободен. Ела с мен, бих искал да ме облекчиш, преди да заспя.

Коко наистина го облекчи и скоро той заспа, похърквайки, положил глава на гърдите й. Тя тъкмо се канеше да се измъкне от леглото, когато мъжът до нея изстена и започна да се върти. Тя започна да го гали, да му шепне нежни думи, да му говори, че това е просто кошмар и тя ще се погрижи за него. Накрая той се успокои и здраво я прегърна.

 

 

Лувърът, Париж, Франция

Април 2001

Стояха пред една картина и гледаха невярващо. Рафаела прочете бавно:

„Витсавия, Рембранд, 1654“

Маркъс само поклати глава.

— Това е „Витсавия“, наистина. Аз дори не знаех, че Рембранд я е рисувал — той се взря в платното и се намръщи. — Дебела е нашата „Витсавия“. Мислиш ли, че е била толкова дебела, преди цар Давид да изпрати мъжа й на война?

Рафаела мълчеше. Не знаеше какво да отговори. Картината беше тук, точно където трябваше да бъде. Може и да бъркаше. След всичко, което се бе случило, възможно е да си бе спомнила друга картина — такава, която напомняше тази, с друга дебела жена, гола, в класическа поза. Навремето със сигурност често са ги рисували така. Да, явно бе сгрешила. Въздъхна облекчено, защото си бе държала устата затворена и не бе казала на Маркъс. Не бе споменала пред никого за стаята в дома на втория си баща, която стоеше заключена и под наблюдение, за да се поддържа постоянна температура; не бе споменала, че един път случайно, когато се връщаше от среща по-рано, отколкото трябваше, видя Чарлз Рътлидж там, в тази стая, да гледа картините, окачени по стените. И разбра, че вътре има нещо, за което тя не бива да знае, затова си премълча и тихичко се добра до стаята си.

Никога не бе споменавала за тази стая нито на майка си, нито на втория си баща през всичките последвали десет години.

Сега трябваше да накара Маркъс да забрави за цялото й привидно странно поведение. И все пак картината се казваше „Витсавия“, нали? Как да си обясни това?

— Уф — обърна се тя към Маркъс. — Дебела? Случва ли ти се изобщо някога да говориш сериозно? За Бога, Маркъс, това не е шега. Не разбираш ли какво означава?

Тя изведнъж бе парализирана от ужас, защото в този миг осъзна посланието.

— Никога не съм бил по-сериозен в живота си и наистина не знам какво означава. Стоим пред една картина от XVII век с библейски сюжет. Е, и? Тулп е използвала двама холандци като помощници, Рембранд също е бил холандец. Какъв е дълбокият смисъл тук? Бесен съм, Рафаела… не можеш да си представиш колко. Държиш се тайнствено, домъкваш ме чак до Париж, в Лувъра, за да гледам някаква дебелана на име Витсавия. И нищо не ми казваш.

— Тулп също е холандско име.

— Вероятно, но тя е живяла в Германия.

— Откъде знаеш?

— Доминик наистина живее на остров, но успява да научи някои неща. Нашата Тулп е действала от Манхайм.

— Това ли е имал предвид Оливие, като каза да отпътуваме на юг? Трябва ли да идем в Манхайм?

— Не. Защо не ми кажеш какво си разбрала или си си спомнила? Наистина ли не можеш да ми се довериш?

Тя отмести поглед.

— Рафаела!

Той грабна ръката й и я дръпна, за да я обърне с лице към себе си. Един от пазачите пристъпи напред, но когато видя физиономията на Маркъс, бързо се отдръпна. Няколко туристи се спогледаха многозначително.

— Да ти вярвам? Добре, вярвам ти. Кой е Антон Рош?

Това го изненада.

— А, значи вече подслушваш и телефонните ми разговори! — избухна той.

— Не, просто ми хрумна да позвъня в централата, след като скоропостижно се изнесе, и телефонистката бе така добра да ми каже, че този Рош се е обаждал; каза ми дори номера на стаята му в хотела.

— И ти просто се покатери по стълбите и тръгна да ме шпионираш?

— Не ми прави сцена. Кой е Рош? Чужд агент? Какво общо има с теб? Ти какъв си?

— Остави Рош. В момента той не е важен и не ставай глупачка! Разбира се, че не е чужд агент. Защо не искаш да ми повярваш? — той я разтърси. — Ти знаеш нещо, и то нещо доста важно, нали? Нещо, което си знаела, че аз със сигурност не знам — прочете го в очите й. — Да, нещо съвсем лично. Какво е то, Рафаела?

Тя започна да се бори със себе си. Пое си дълбоко дъх и взе решението в същия миг.

— Да намерим експерт. Искам да удостовери дали картината е автентична.

Маркъс я изгледа втренчено, после премести поглед върху картината. Стори му се автентична.

— Коя си ти, мис Холанд?

— Това, което виждаш… или почти. Но престани да ме караш да се защитавам. Ти имаш повече тайни, отколкото прасе в скафандър.

— Не се опитвай да обясниш тази. Искаш експерт, добре, ще намерим. Мислиш ли, че хората тук, в Лувъра, просто ще кимнат и ще кажат: „Ами, разбира се, госпожице Холанд. Мислите, че тази прекрасна картина е фалшификат? Нека разберем.“ Дръж се сериозно, Рафаела.

— Не знам дали мога да ги накарам да се съгласят. Но трябва да опитаме.

 

 

Името на Чарлз Уинстън Рътлидж трети в края на краищата помогна. На следващата сутрин експертът, някой си господин Андре Фламбо от „Галери дьо Ла Рош“, получи достъп до картината. Господин Дидие, един от заместник-директорите на Лувъра, се въртеше около него, мръщеше чело, свиваше тънките си устни и не преставаше да повтаря:

— Разбира се, че е истинска. Няма съмнение. Та това е смешно, наистина смешно!

Заговори за документите на картината, за произхода й, всичко беше доказуемо и съвсем автентично, разбира се. Минаваха часове. Изследванията се проточиха до късния следобед. Господин Фламбо поиска помощта на експерт от Сорбоната. Изследванията продължиха и през нощта. Едва към полунощ Фламбо се появи с уморен вид.

Господин Дидие сновеше нетърпеливо наоколо, още малко и щеше да избухне. Фламбо изрече бавно, гледайки право в Рафаела и Маркъс:

— Не знам как сте отгатнали, как вие, които трябва да сте аматьори, сте могли да разберете. Но бяхте прави. Това е един от най-съвършените фалшификати, които съм срещал в кариерата си, но със сигурност е фалшификат.

На следния ден Париж зашумя като разбунен кошер, когато международната преса съобщи за случая.

 

 

Островът на Джовани

Април 2001

Доминик хвърли поглед към вестника с неясната снимка на „Витсавия“ от Рембранд. В статията се казваше, че двама американци — имената им не се съобщаваха — настояли пред чиновниците в Лувъра, че е възможно да е фалшифицирана.

Да не би да бяха Маркъс и Рафаела? Доминик беше сигурен, че са те, знаеше го дълбоко в себе си. Странно как не му бе хрумнало за тази картина; не бе хрумнало на никого, освен на Рафаела. Наистина глупаво. Той, разбира се, щеше да познае веднага, беше ценител на изкуството — почти експерт, — но картината не бе изплувала в съзнанието му. Нещо повече, нямаше никаква представа, че тази картина е фалшификат.

След като е фалшификат, значи нямаше да му е трудно да открие кой я е купил. Щеше да прати и-мейл на Еймън Сивита — брокер на откраднати картини от Амстердам. Ако Еймън не се бе занимавал със сделката, със сигурност щеше да знае кой я е сключил.

След час Доминик се отпусна на стола си. „Витсавия“ беше фалшификат, заменил оригинала в Лувъра преди поне десет години. Айвън Дюкро беше свършил работата.

Еймън Сивита беше предал картината. Сега Доминик знаеше кой я е купил, кой беше принуден да я държи скрита, защото не можеше да бъде застрахована.

Доминик усети горчивия вкус на предателството да изпълва устата му. О, да, вече знаеше и щеше да предприеме необходимите стъпки.

Човекът, който беше купил „Витсавия“, се казваше Чарлз Уинстън Рътлидж трети, богатият и влиятелен втори баща на Рафаела.

Доминик не се запита какви са били мотивите на Рътлидж. Засега не го интересуваха. Но си замечта за отмъщение — сладко, много силно, изключително добре премислено отмъщение.

След два часа посегна към телефона.