Катрин Каултър
Изкушение (4)

Глава трета

Островът на Джовани

Февруари 2001

Куршумът улучи Маркъс в гърба, точно над дясната плешка. Болката бе мигновена и ослепяваща и той се олюля; после усети леден студ, толкова силен, че го изгаряше. Загуби съзнание още, преди да се строполи на земята.

Меркел се извъртя и луксозната му обувка „Гучи“ изби пистолета от ръката на Тулп. Следващият му ритник улучи носа й и го запрати навътре в черепа. Доминик Джовани не бе помръднал. Примигна, когато чу хрущенето на смазаната кост, после бавно приближи и се отпусна на колене край жената. Очите й се изцъклиха безжизнено; беше мъртва.

Меркел премести поглед към Маркъс. Наведе се над младия мъж и с рязко движение разкъса ризата. От раната бликаше кръв на тласъци.

— Жив е, господин Джовани, но му трябва доктор. Куршумът е още вътре.

— Занеси го горе и го сложи на леглото. Ще се обадя на доктор Хаймс в курорта. После заключи ония негодници. О, Меркел, и да се погрижат незабавно за жената — Доминик беше възвърнал пословичното си хладнокръвие.

Изисканият бял костюм на Меркел беше целият в кръв и това бе първото нещо, което Маркъс видя, когато отвори очи. Лежеше по корем. Другият мъж седеше на един плетен стол до леглото и разлистваше любимото си списание.

— Знаеш ли, че щеше да приличаш на Дядо Коледа, ако имаше бяла брада.

Меркел затвори шумно лакираните корици и остави списанието върху нощното шкафче.

— Знаеш ли, това е твоята кръв или поне една доста голяма част от нея. Можеш да ми купиш нов костюм. В случай че си жив, разбира се.

— Да, мисля, че ще се наложи да ти купувам костюм. Адски боли, а от лекарството на Хаймс мозъкът ми е станал като от захарен памук. Какво стана? Как е Доминик? Как са…

Меркел вдигна ръка.

— Ще доведа господин Джовани. Той ще ти разкаже всичко, което сметне за нужно — Меркел стана и доближи глава. — Знаеш какъв е — добави той и младият мъж затвори очи.

Знаеше съвсем сигурно какъв е Доминик Джовани. Може би дори знаеше за него повече от всеки друг човек на света. Бе запазил съвършен, студен спомен за онзи октомврийски ден преди две години и половина, когато най-накрая си бе уредил срещата с този мъж под покровителството на Федералната митническа служба и непосредствената си свръзка Рос Хърли. Никога през живота си не се бе чувствал толкова уплашен, но и толкова решен. Доминик му се стори човечен, много цивилизован, докато му разказваше за курорта Порто Бианко. Беше духовит, възпитан и си оставаше такъв. Беше и непоносим. Понякога.

Маркъс не успя да дочака Доминик. Колкото и да се съпротивляваше, отново задремваше и се събуди чак когато бе станало тъмно. Беше жаден, гърбът го болеше на пристъпи. Простена, но това не му помогна. След миг чу леко изщракване и разбра, че Пола е до него с чаша вода.

— Вземи — каза тя, — изпий това.

Той изпи водата с благодарност и помисли, че може би тази жена все пак не е чак толкова лоша.

Но бързо промени мнението си, когато чу хладния й равен глас:

— Достатъчно, Маркъс. Доктор Хаймс предположи, че най-напред ще поискаш вода. Сега сигурно ще ти се наложи да използваш уринатора. Поръча ни да те държим на легло, иначе раната ще се отвори и ще прокърви.

Той я загледа безмълвно как му подава прозрачен съд, който напълно приличаше на празно шише от вино. Погледна първо съда, после нея.

Тя му се усмихна, дръпна чаршафа и той почувства как ръката й леко се плъзва по кръста му, а после по седалището.

Маркъс затвори очи.

— Пола, моля те, недей. Не искам да използвам уринатора. Повикай Меркел. Няма да мога нищо да направя, докато седиш тук.

Пръстите й докоснаха вътрешната повърхност на бедрата му и той я чу как си поема дъх.

— Може би по-късно — каза тя и се засмя. — Много си сладък, Маркъс, наистина си сладък.

Остави чаршафа спуснат до коленете му и той разбра, че няма сила да се извърне и да придърпа проклетото нещо. Канеше се да извика, но замълча, когато чу високия смях на Меркел.

— Я го гледай ти, с гол задник. Какво ти е направила Пола? И лицето, и задникът ти са червени. Не мога да си те представя да правиш… — и се захили с гръмотевичен смях.

Маркъс въздъхна. Почти петнадесет месеца се бе опитвал да изкара истински, жив спонтанен смях от Меркел. Бе пробвал с какви ли не шеги и скечове, но всичко се проваляше. А сега не правеше нищо друго, просто лежеше по корем с дръпнат до коленете чаршаф, а Меркел бе изпаднал почти в истерия.

На Маркъс не му беше до смях. Раната го болеше, гадеше му се, чувстваше се като развалина. Искаше и да се облекчи. Опита се да се надигне и Меркел млъкна поне за момент.

След няколко минути даде уринатора на един от мълчаливите слуги, който го отнесе, без да отрони дума. Когато отново се отпусна по корем и чаршафът покри гърба му, Меркел отново се закиска.

— Късмет имаш, че Делорио не влетя, когато Пола се заиграваше с теб. Тогава добре щеше да се накиснеш. Теб щеше да обвини, макар че всеки глупак е наясно, че не можеш да се помръднеш — и той отново се разсмя.

— Можеше поне да ми оставиш слиповете.

— Че ти нямаше нищо на себе си, не помниш ли? Само ония срязани дънки и тениската. На Хаймс хич няма да му пука, ако надникне тук и те види да лежиш с гол задник.

Разкикоти се отново и Маркъс стисна зъби от безсилие.

— Добре, момчето ми, виждам, че накрая си успял да разсмееш Меркел. Истинско постижение, като се има предвид сегашното ти състояние.

Огромният мъж млъкна при думите на Доминик, който влезе в стаята. Застана в почтителна поза със съвършено безизразно лице.

— Освен, ако, разбира се, Меркел не се е смял, защото си пада садист и му харесва да те гледа повален и ранен.

— Но, сър, разбира се, че не. Ами аз…

— Не, Меркел — прекъсна го Доминик, — остави ни сами за малко. Двама от твоите хора са още в безсъзнание. Провери ги, после виж дали Лейси е пратил другите да си вършат работата. Що се отнася до холандците, мисля, че е добре да поостанат в навеса още малко. Бих искал да изчакам и героя на деня — Маркъс — да дойде с мен, за да ги разпитаме. Нека Дюки да ги нахрани, но да не прекалява.

— Да, сър — кимна Меркел и излезе, без да поглежда отново към Маркъс.

— Добър войник — изрече разсеяно Доминик, изпращайки го с поглед. — Е, моето момче, случвало се е да изглеждаш и по-добре. А от друга страна, можеше и да бъдеш мъртъв, което не би ми доставило никакво удоволствие. Главата ти проясни ли се?

— Все пак какво се случи? Коя беше тази Тулп? Тя беше шефът… усетих го, още щом ги видях. Какво ти казваше тя?

Доминик се усмихна леко и протегна тясната си, изящна ръка.

— Ще ти кажа всичко, само се отпусни.

Маркъс гледаше как Доминик Джовани настанява аристократичното си тяло в стола, освободен първо от Пола, а после от Меркел. Под него столът изглеждаше като трон. Странно, но беше така. Имаше нещо у този човек, някаква аура, цялата му стойка внушаваше, че той познава нещата и знае как да ги оформя според желанието си. Ръката му беше превързана, сега бе облечен в риза с къс ръкав и нови къси бели панталони. Имаше градски вид, владееше се отлично, въпреки кръвопролитието, разиграло се в западната част на неговия остров, вследствие на което той беше прострелян, хората му обгазени, сделката — отишла по дяволите. Беше на петдесет и седем години, но изглеждаше по-млад. Има фина кост, помисли Маркъс, докато го изучаваше. И добър мускулен тонус за мъж на каквато и да е възраст. Коко твърдеше със своя неповторим френски маниер, че всичко у Доминик има добър тонус. Бледосини очи, дълбок пронизителен поглед, който виждаше всичко. Черната му някога коса бе леко прошарена, което го правеше да изглежда още по-властен, още по-очарователен. Сега Маркъс мълчеше. Знаеше, че Доминик ще проговори, когато реши. Насили се да бъде търпелив, опитваше се да се отпусне и да не се бори срещу пристъпите на болката. Добре знаеше, че ако напряга мускулите си, нещата се влошават. Изведнъж си спомни първия път, когато бе повярвал, че човекът до него е състрадателен и чувствителен. Показваше на Маркъс колекцията си от произведения на изкуството. Като горд баща, който хвали децата си… Маркъс отпъди спомена.

— Делорио върна ли се? — запита той накрая.

Доминик поклати глава.

— Казах му да остане в Маями, да се срещне с Марио Калпас. Не ми трябва тук. Хаймс ме успокои, че ще се оправиш. Куршумът е разкъсал мускула, но ще заздравее, ако не се напрягаш няколко седмици. Каза, че ще си възвърнеш цялата сила и размаха на движенията. Знам, че ще е трудно, но трябва да издържиш, Маркъс — и разсеяно потърка ранената си ръка. След това продължи: — Сделката с холандците беше уредена, дойдоха тук наскоро на дипломатическо посещение. Да покажат благоразположението си, че имат желание и занапред да правят бизнес с нас. Предполагаше се, че са просто посредници — и сви рамен.

— Какво означава „Витсавия“?

— За какво говориш?

— Беше написано отстрани на хеликоптера със зелени букви. „Витсавия“.

— Не знам… Отстрани на хеликоптера ли? Като име на компания, или лого?

Маркъс кимна и Доминик изрече бавно:

— Е, живяла навремето такава кралица, но съм сигурен, че с нищо не прилича на Тулп. Интересно… Име на организация… Ще разберем. Аз вече пуснах връзки да разследват Тулп. Пърлман твърди, че нищо не разбира. А телефонът в Амстердам е прекъснат. Двамата холандци са в навеса отзад и без съмнение оплакват греховете си — Доминик замълча за момент, после добави замислено: — Учудващо. Мислеха, че ще се отърват, след като ме убият и напуснат острова — потупа ръката на Маркъс и стана. — Ти си почини, момчето ми. Когато се почувстваш по-добре, ще поразпитаме нашите гости и ще разберем какво, по дяволите, става. Но както се досещаш, доста ще бъда учуден, ако знаят нещо. Мразя принудително изтръгнатите признания, но какво да се прави.

— Няма нужда да чакаме, Доминик. Кажи да ги докарат тук, или аз мога да отида…

— Не, Маркъс — прекъсна го Доминик. — Може би точно затова ще се задоволя да чакам. Те нищичко не знаят. Прав съм, знаеш го.

— Добре, но не разбирам как трима души успяха да обезвредят всичките ни хора.

— Умно направено, макар и примитивно. Дойдоха с мир, но Линк, както го знаеш, е ужасно подозрителен. Поиска да ги претърсят. Аз вече бях пратил Меркел да те намери. Преди да започнат да ги претърсват, Тулп, след като се ръкува с мен, мушна отвратителния си пистолет в ребрата ми. Странно, но разбрах, че е готова да ме убие, ако хората ми не пуснат оръжията. Вързаха ги в трапезарията и Куербог ги напръска с газ. Делорио вече беше заминал за Маями, Пола беше в курорта, а горката Коко — заключена. Меркел също щеше да бъде обгазен, ако не го бях пратил да те намери точно, преди да кацнат. Знаех, че си единствената ми надежда, и ти не ме разочарова, Маркъс. Благодаря ти.

Той взе ръката на Маркъс и леко я стисна.

— Сега ще обядвам с Коко, ще дойда да те видя по-късно. Меркел ще ти донесе обяда и ще ти прави компания.

И Доминик Джовани излезе. Имаше толкова много въпроси, толкова много подробности, които Маркъс искаше да разбере. Настъпи тишина. Усети как болката приижда като неумолим прилив, после се отдръпва, за да набере инерция, и отново се втурва през него с намерение да го разкъса. Имаше три белега: един на вътрешната повърхност на лявото бедро, друг — дълъг и тънък на корема и сега този спомен на рамото. Два бяха от ножове, един — от куршума на Тулп. Бе оцелял във военноморското разузнаване и в ЦРУ без една драскотина. Получи всичките си белези, след като се присъедини към Доминик и стана престъпник.

Е, по-добре беше да го боли, отколкото да е умрял. Заспа за кратко, след като хапна малко говежди бульон и парче домашен хляб в компанията на Меркел. Подозираше, че в лимонадата има приспивателно, и си беше така. Спа непробудно до късно на следващата сутрин.

Тогава Хаймс отново се появи и свали превръзката от рамото му. Маркъс, стиснал зъби, чу как лекарят сумти. Какво ли трябваше да означава това?

Чу се ново сумтене.

— Мисля, че би могъл да употребиш някоя и друга дума…

— Лежи мирно, Девлин, и си затваряй устата. Плътта е розова, раната се затваря добре, само твоята черна душа би могла да предизвика инфекция и да те убие. Стой мирно.

Маркъс изохка, когато иглата се заби в хълбока му. Почувства как ръката на Хаймс го натиска към леглото.

— Антибиотик. Най-добре е мускулно.

Иглата излезе, оставяйки усещането за студ, и Хаймс потърка мястото с памуче, напоено в спирт.

— Садист такъв, истински касапин.

— Ще ти сваля конците след седем-осем дни. Дръж рамото неподвижно. Не се налага да оставаш на легло, но не прави никакви маратони, включително и нагоре-надолу по стълбите.

— Благодаря.

— Намери някой да те масажира, за да поддържаш мускулите гъвкави. А, да, любовнико, никакъв секс още една седмица най-малко. Раната може да се отвори и тогава няма да ти пращам сметка за хонорара си, а направо ще те погребвам. Разбра ли?

— По мен няма нито една подходяща за целта кост или мускул, Хаймс.

— Не се тревожа за костите или мускулите ти. И не това съм чул от едно много хубаво момиче на име Сузи Бланди.

Маркъс изпъшка.

— Тя ме съблазни. Бях невинен. Не знаех, че е омъжена за боксьор. Да не мислиш, че съм искал да си изпрося смъртта.

Докторът се ухили, показвайки доста раздалечените си предни зъби.

— Ама и стария Марти си го бива, а? Бухнал Сузи няколко пъти и ме повика. От него знам какво се е случило. Затова спазвай непорочност, Девлин.

— Не мога да повярвам, че си работил в клуба за поло в Бевърли Хилс.

— Да, нали виждаш колко хуманен става човек, обграден от такива ярки личности като теб и Меркел.

— Хайде де, Хаймс, имаш толкова много богаташи в курорта, няма да останеш без хляб.

— Повечето от тях скучаят до смърт. Знаеш ли колко разпространен е все още сифилисът? Би трябвало, все пак, тези глупаци да имат повече мозък, а не да се чукат наляво и надясно без предпазни мерки.

Поклати глава и стана. Замълча за миг и погледна към младия мъж, който бе затворил очи, за да се пребори с болката.

— Не бъди чак такъв мъжкар, Девлин.

Тогава Маркъс почувства остро бодване в десния хълбок и изкрещя.

— Това е за болките — каза Хаймс и го зави отново. След което му махна и излезе от стаята.

— Червенокос садист такъв, проклет да си!

Но болката се стопи почти веднага, чудесно беше да не трябва да се съсредоточаваш и да не издаваш, че те боли. Той заспа дълбоко.

Коко и Доминик се появиха късно вечерта. Коко беше съвършеното въплъщение на богаташка любовница. Беше малко по-възрастна от Маркъс, с манекенска фигура, дълги крака и големи гърди, пепеляворуса коса, пусната свободно, подрязана в идеално права линия до средата на гърба. Изглеждаше скъпа мадама и наистина беше такава, а към Доминик се отнасяше по очарователно почтителен начин. Беше и прекрасна готвачка, тази Коко! Беше се подвизавала като топманекенка във Франция, на върха на кариерата си преди пет години, когато се бе запознала с Доминик в Сен Мориц, понеже и двамата бяха запалени скиори. Веднага бяха станали близки, френските папараци щурееха за истории около тайнствения могъщ магнат с две обвинения — веднъж за неплащане на данъци и другия път за корупция във връзка с организираната престъпност, оправдан и двата пъти и, на всичкото отгоре, свързан с тази красива манекенка. После бяха станали любовници.

Маркъс харесваше Коко. Беше лоялна, интелигентна и ако се съдеше по случайните забележки, подхвърляни от Доминик, когато Маркъс се случеше наблизо, трябва да беше и неповторима в леглото.

Тя не обръщаше особено много внимание на невероятните бижута, които й подаряваше Доминик. Но синът му Делорио забелязваше всичко, проклетото алчно копеле.

— Здравей, Маркъс — изрече тя почти без френския си акцент, както обикновено говореше тук в имението. — Доктор Хаймс каза, че имаш нужда от масажи. Пола ти предложи услугите си. Аз също. Доминик влезе в ролята на арбитър. А Пола… как го казвахме на френски… а, да, се вкисна, но се опита да не го показва, защото не е сигурна кога ще се върне Делорио. Аз си донесох моя лосион…

Коко Виврийо, помисли Маркъс, беше точно толкова американка, колкото и той самият, но много добре се правеше на французойка.

Маркъс изгледа Доминик, който бе седнал на диванчето и прелистваше някакви книжа.

— Тя няма да те остави с гол задник — забеляза Доминик, без да вдига очи.

Маркъс видя тънката му усмивка, преди да скрие лицето си зад „Уолстрийт Джърнъл“.

Младият мъж изстена, когато дългите й пръсти се забиха дълбоко в мускулите на гърба му. Имаше удивително силни ръце и му причиняваше болка, но той се чувстваше толкова добре, че не искаше да се оплаква.

— Утре ще съм достатъчно силен, за да си побъбря с холандците — каза той, когато Коко се премести към бедрата.

— Чудесно — съгласи се Доминик, без да вдига очи от вестника. Но внезапно намръщи чело. — Меркел ми каза, че не са много доволни от… настаняването. Подозирам, че очакват най-лошото. Много ми се иска да ги накарам да се поизпотят. И съм повече от сигурен, че нищичко не знаят. Ако знаеха, щяха да крещят на висок глас, да се надяват да сключат сделка. Те не знаят, че имам вкус към старомодните традиционни изтезания.

— О, това е чудесно, Коко. Коя беше тази жена? Защо искаше да те убие?

— Мълчи, момчето ми, и се наслаждавай на това, което Коко прави за теб.

— Искам първо да говоря с ония негодници утре сутрин, Доминик.

— Чудесно — кимна Доминик, тъкмо когато Коко заби пръсти и Маркъс изстена.

Той изкара една спокойна нощ със силни приспивателни, но се събуди от високите викове рано на следващата сутрин. Тъкмо се мъчеше да стане от леглото, когато вратата на спалнята се отвори и Линк провря глава вътре.

— Господин Джовани ми каза да се уверя, че сте си в леглото. Холандците се отровиха.

Маркъс се отпусна на възглавниците.

— Мъртви ли са?

— По-мъртви от уловена преди седмица скумрия.

 

 

Дневникът на Маргарет

Бостън, Масачузетс

Юли 1986

„Току-що изритах Гейб Тетуайлър от къщата ни. Божичко, не мога да повярвам, че толкова съм могла да се излъжа в един човек, и по-специално в мъж. Което звучи изключително тъпо след историята с Доминик Джовани. Но той беше толкова искрен, беше богат и поради това не се интересуваше от парите ми.

До края на живота си ли ще бъда глупачка, Рафаела? Ти, разбира се, не можеш да отговориш на това, скъпа, дори няма да прочетеш написаното. Сега си на десет години, кльощаво хлапенце, толкова умно, че понякога ме плашиш.

Аз не съм кой знае какъв интелект, Господ знае, а ти си умна като слънцето, както обича да казва учителката ти, госпожица Кокс. От него е, сигурно трябва да приема това. Госпожица Кокс казва също така, че си наистина доста цапната в устата, което съм ти казвала и аз. Доминик също беше забавен, когато решеше. Но неговото остроумие беше сухо, така предполагам, че би казала ти, за разлика от твоето, което е прямо, открито, простодушно. А неговото остроумие биваше жестоко — сега, когато се замисля, направо го усещам. Предполагам, че съм забравила и колко умен можеше да бъде Доминик.

Преди няколко седмици го бяха извикали пред сенатската комисия за разпит във връзка с организираната престъпност. Разпитът водеше сенатор Уилбър от Орегон. Не беше особено умен. Доминик го направи на глупак. Изглеждаше толкова спокоен, с такова самообладание, но по очите му четях, че е ядосан. Ето че пак говоря за Доминик! Но понякога ми е трудно да не се сещам за него, защото всеки път, щом те погледна, Рафаела, виждам неговите светлосини очи. Толкова се радвам, че косата ти не е тъмна като неговата. Не, ти имаш такава красива медночервена тицианова коса като баба си, не като неговата и не като моята светлоруса перушина.

Съжалявам. Бях започнала да правя разбор на глупостта си относно Гейб.

Той беше искрен. Умееше да говори добре. Дори беше добър любовник. Ти го мразеше. Разбирах това, но не исках да го приема. Ти, разбира се, беше права.

Той не преследваше парите ми, в това не се бях излъгала. Преследваше теб. Не разбирам защо ти никога нищо не каза. Просто се нацупваше, когато той беше наблизо и се държеше толкова грубо, когато трябваше да говориш с него, че ми се искаше да те плесна.

Но ти знаеше. Чувстваше, че в него има нещо. О, колко съжалявам, Рафаела. Моля те, прости ми. Никога няма да забравя онази нощ до края на живота си. Питам се дали ти ще я забравиш. Ти не се разплака, дори не ме упрекна. Това копеле беше влязло в спалнята ти и се опитваше да те гали, а ти се бореше с него мълчаливо, без да викаш, без да издадеш и звук, само се бореше с това копеле с всичката си сила.

Сега разбирам защо той не изчака. Знаеше, предполагаше, че се отдръпвам от него и съм сигурна, че е толкова болен, та не може сам да си помогне.

Сега го няма. Реших да наема частен детектив да го проследи. Искам да знам къде ходи. Решила съм да го унищожа. Накрая се сетих, че съм много, много богата. А парите могат да купят много неща, като например отмъщение. Ти какво мислиш за това, Рафаела? Отмъщението е деликатес. Как ми се иска да си бях отмъстила на Доминик. Може би с това всичко щеше да приключи завинаги. А сега той е толкова далеч от обсега ми. Може би още преди десет години е бил извън моя обсег.

Знаеш ли, той изглежда толкова красив на екрана на телевизора, че ми се иска да заплача? Ама и аз съм една глупава майка…

Гейб си отиде, но аз ще го намеря и ще го накарам да си плати за това, което се опита да ти направи. И за това, което и на мен се опита да стори. А Доминик? Моля се да го постигне това, което заслужава, но сега вече съм станала циничка и се съмнявам… особено много се съмнявам в божествената намеса. Надявам се, че ще преодолееш това, Рафаела. Опитвах се да говоря с теб за случилото се. Моля те, не се затваряй пред мен, не потискай чувствата си.

Минаха повече от десет години, а Доминик още ме преследва. Не съм писала за него чак толкова много, нали? Не повече, отколкото, да кажем, петнадесет процента от целия ми дневник. Не повече, наистина. Е, добре, може би четиридесет процента. Вероятно някаква натрапчива идея? Не, не е така. Просто дълбока омраза към мъж без никакъв морал, мъж без никакво състрадание, никакво съчувствие.

Не, моля те, все още не бива да го мразя. Целта на този дневник беше да го разоблича, после да го изкореня, да изпъдя призрака му, за да не може да те докосне, като самата аз се очистя от него. Господи, той дори не знае името ти, нито пък моето, ако това има значение. Така и не се постара да го разбере.

Питам се дали се е сдобил със своя скъпоценен син.

Питам се дали няма дори шестима скъпоценни сина. Господи, колко съм глупава. Говоря за това, че ще наема детектив да следи Гейб, когато бих могла да наема детектив да ме снабди с цялата информация, която някога съм искала да имам за Доминик Джовани.

Почакай. Да не се разболявам? Това някаква натрапчива мания ли е? Трябва да помисля. Наистина да помисля какви са мотивите ми. Какво би означавала подобна информация за мен? За мен той не е нищо друго, освен мъжа, който ме предаде, който взе моята невинност — не звучи ли готически? — мъжът, който ме накара да се чувствам като парцал. Огорчението е още живо. Заровено дълбоко в мен. А сега още един мъж ме предаде. Първо мъж, който не те искаше по никакъв начин, а след това друг, който искаше да нарани теб, едно дете. Два пъти те предадох, скъпа моя. Обещавам, че повече няма да се случи.“

 

 

Лонг Айлънд

Ню Йорк, 2001

Рафаела затвори дневника, после закопча полека катарамата. Беше подвързан с особена испанска червена кожа, много фина изработка и също толкова фино закопчаване. И тя бе разбрала как се отключва. Това беше вторият том, чието отключване беше отгатнала. За миг затвори очи, облегната на бюрото на майка си, до стола, на който Маргарет вероятно бе седяла да пише дневниците, откакто се бе омъжила за Чарлз Уинстън Рътлидж трети преди около единадесет години.

Рафаела бе влязла в стаята на майка си преди няколко часа, защото имаше нужда от принадлежности за писане, и бе ги потърсила в бюрото й. Намери онова, което търсеше, както и едно малко резе, което, побутнато в правилната посока, освобождаваше две тайни чекмеджета. И в тези две чекмеджета тя бе открила дневниците. До този момент не бе предполагала за тяхното съществуване. Бе се поколебала само един миг, преди да започне да чете.

Рафаела си спомни телефонното позвъняване, което я бе стреснало посред нощ. Вторият й баща — Чарлз — говореше спокойно и със самообладание, но Рафаела долавяше страха и тревогата в гласа му.

— Един пиян шофьор блъсна майка ти, Рафаела. Трябва веднага да дойдеш. Тя е в кома. Лекарите не обещават нищо.

Рафаела бе усетила трепването в гласа му.

— Не — прошепна тя.

— Ела веднага, скъпа. Ларкин ще те посрещне на летище „Кенеди“. Хвани полета от седем вечерта, нали? — Чарлз вече си бе възвърнал самообладанието.

— Жива ли е?

— Да, жива е. В кома.

След два дни майка й все още беше в кома. Изглеждаше спокойна, лицето й ни най-малко не бе остаряло, дори напротив, красивата й светлоруса коса бе сресана и закрепена зад ушите с шноли. Но всички тези ужасни жици, които оплитаха ръцете й…

Толкова тиха. Майка й лежеше там толкова тиха.

— Рафаела!

Беше Бенджамин — нейният доведен брат, който я викаше от фоайето.

— Един момент — отвърна тя, стана бързо, прибра дневника в чекмеджето, заключи го и отиде да обядва със семейството си.