Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Defender of Camelot, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване, корекция и форматиране
Alegria (2011)

Издание:

Магьоснически свят

Разкази и новели

Американска, първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат „Абагар“ ЕООД — Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

Библиотека „Фантастика и фентъзи“, №1

A Magic Lover’s Treasury Of The Fantastic. Edited by Margaret Weis. Warner books

Copyright © 1998 by Margaret Weis and Tekno Books


Написах този разказ за „Сатърдей ивнинг поуст“ и те ме помолиха да го съкратя на 4500 думи. Той е дълъг 9000 думи. Пробвах да задраскам всяка втора дума, обаче започна да звучи много смешно, тъй че го оставих така.

 

 

Тримата хулигани, които го спряха през онази октомврийска нощ в Сан Франциско, не очакваха кой знае каква съпротива от стареца, въпреки че той беше доста едър. Беше добре облечен, а това беше важното.

Първият се приближи до него с протегната ръка. Другите двама се мотаеха на няколко крачки след него.

— Просто ми дай портфейла и часовника си — подкани го хулиганът. — Ще си спестиш маса неприятности.

Старецът стисна бастуна си. Изпъчи рамене. Извърна глава и тръсна невероятно бялата си, гъста коса.

— Защо не дойдеш да си ги вземеш?

Хулиганът понечи да пристъпи напред, но там си и остана. Бастунът замахна толкова бързо, че беше почти невидим. Тресна го по лявото слепоочие и онзи се строполи.

Без да се бави, старецът сграбчи с лявата си ръка бастуна по средата, метна се напред и го заби в корема на следващия. Мъжът се сви, старецът замахна нагоре и заби върха на бастуна в меката плът под челюстта му, точно зад брадичката. Мъжът се просна на земята. Старецът го тресна по тила с бастуна си.

Третият вече се беше вкопчил в рамото му. Старецът пусна бастуна, сграбчи хулигана с лявата си ръка за ризата, а с дясната — за колана, вдигна го във въздуха и той увисна на цяла ръка разстояние над главата му. После го тресна в стената отдясно и го пусна.

Пооправи си дрехите, прокара ръка през косата си и вдигна бастуна. Изгледа трите проснати тела, сви рамене и си продължи по пътя.

Някъде отляво се носеше шум на преминаващи коли. На следващия ъгъл зави вдясно. Луната изгря над високите покриви. Във въздуха се долавяше мирисът на океана. Беше валяло и тротоарът все още блестеше на светлината на уличните лампи. Старецът вървеше бавно; от време на време се спираше пред угасналите витрини и ги разглеждаше.

След може би около десетина минути той излезе на една странична уличка, много по-оживена от всички, които беше прекосил досега. На ъгъла имаше дрогерия, все още отворена, две-три къщи по-нагоре — кръчма, а няколко витрини светеха ярко. В края й се разхождаха няколко души. Премина момче с колело. Старецът зави по уличката. Белезникавите му очи внимателно оглеждаха всичко.

Някъде по средата на пресечката се натъкна на мръсна витрина, на която беше изписано „Гледачка“. Под надписа беше изрисувана ръка и няколко разпръснати карти за игра. Надникна през отворената врата. Една жена в пъстри дрехи, с привързани със зелена кърпа коси пушеше в дъното на стаята. Щом очите им се срещнаха, тя се усмихна и го помами с показалец. Той й върна усмивката и извърна глава, ала…

Погледна я отново. Какво беше това? Погледна и часовника си.

Обърна се, влезе в дюкяна и застана пред нея. Тя стана. Беше дребничка, едва надхвърляше метър и половина.

— Очите ти — забеляза той — са зелени. Повечето циганки, които познавам, са с тъмни очи.

Тя сви рамене.

— В живота каквото са ти дали, с това караш. Проблеми ли имаш?

— Почакай малко и все ще се сетя за някой проблем — отговори той. — Влязох тук само защото ми заприлича на някого и се притесних… Не мога да се сетя на кого.

— Ела да влезем отзад и да седнем — покани го тя. — Ще си поприказваме.

Той кимна и я последва в малката задна стаичка. Опърпан източен килим беше постлан на пода. Седнаха до една малка масичка. По стените висяха картини със зодии и избелели, полурелигиозни психоделични плакати. На една поставка в отсрещния ъгъл, до ваза с рязани цветя, се мъдреше кристална топка. На канапето отдясно дремеше черна котка с дълъг косъм, а зад него имаше врата — леко открехната. Единственото осветление идваше от евтината настолна лампа на масичката пред него и от една свещичка, бодната в пластмасов свещник на покритата с шал масичка за кафе.

Той се приведе напред и се втренчи в лицето й, после поклати глава и се облегна назад.

Тя изтръска пепелта от цигарата си на пода.

— И какъв ти беше проблемът? — подсказа му тя.

Той въздъхна.

— О, всъщност нямам такъв проблем, за който някой би могъл да ми помогне. Виж, сбърках, като влязох тук. Ще ти платя, задето те притесних — все едно, че си ми гледала. Колко струва?

Бръкна за портфейла си, но тя вдигна ръка.

— Защото не вярваш в такива работи ли? — попита тя, вперила очи в лицето му.

— Не, тъкмо обратното — отговори той. — Охотно вярвам в магии, чудеса и всякакви заклинания и послания, ангелски и дяволски. Само че…

— Но не и в тази дупка?

Той се усмихна.

— Не съм искал да те обидя.

В стаята се разнесе подсвирване. Като че ли идваше от съседната стая.

— Добре, обаче водата ми кипна — рече тя. — Съвсем бях забравила, че я сложих. Ще пийнеш ли един чай с мене? Чашите са мити. Безплатно. По-бавничко ще я караме.

— Добре.

Тя стана и изчезна в другата стая.

Той хвърли поглед към предната врата, но пак се отпусна в креслото и подпря едрите си, покрити със сини вени длани на облегалките му. После ноздрите му трепнаха, той подуши във въздуха и леко килна глава — сякаш беше усетил някакъв полупознат аромат.

След малко тя се върна с един поднос и го постави на масичката за кафе. Котката се размърда, вдигна глава, примижа, протегна се и пак затвори очи.

— Сметана? Захар?

— Една бучка, моля.

Тя постави две чаши на масата.

— Избери си която искаш.

Той се усмихна и придърпа тази отляво. Тя сложи един пепелник по средата на масата, седна на стола си и придърпа другата чаша.

— Нямаше нужда — каза той и опря длани на масата.

Тя сви рамене.

— Не ме познаваш — защо да ми се доверяваш? Сигурно си пълен с пари.

Той отново се взря в лицето й. Очевидно докато беше в съседната стаичка, беше махнала доста от тежкия си грим. Линията на челюстта, челото… Отмести поглед и сръбна от чая.

— Хубав чай. Не е от пакетче. Благодаря.

— Значи казваш, че вярваш във всякакви магии? — попита тя и сръбна от чашата си.

— В някои.

— И защо така?

— Някои действат.

Той махна неопределено с лявата си ръка.

— Много съм пътувал. Виждал съм разни странни неща.

— И нямаш никакви проблеми?

Той се изкиска.

— Все още настояваш да ми гледаш, така ли? Добре. Ще ти разправя това-онова за себе си и веднага ще ти кажа какво искам, а ти ще ми отговориш дали ще стане. Може ли?

— Слушам те.

— Аз закупувам различни предмети за една голяма източна галерия. Падам си малко нещо авторитет по старинните произведения от благородни метали. Дошъл съм тук, за да присъствам на един търг на подобни произведения от една частна колекция. Утре отивам на оглед. Естествено, надявам се да попадна на нещо добро. Според тебе какви са шансовете ми?

— Дай си ръцете.

Той ги протегна с дланите нагоре. Тя се наведе над тях и ги погледна. Веднага извърна поглед към лицето му.

— По китките ти има повече белези, отколкото бих могла да преброя!

— И ти май си имаш някой и друг белег.

Само за миг очите им се срещнаха, а след това тя отново се наведе над ръцете му. Той забеляза, че тя беше пребледняла под остатъците от грима си и дишаше неравномерно.

— Не — каза тя най-накрая и се отдръпна. — Тук няма да намериш онова, което търсиш.

Когато вдигна чашата си, ръката й леко трепереше. Той се намръщи.

— Попитах те само на шега — каза той. — Няма защо да се разстройваш. И без това се съмнявам, че точно тук ще намеря онова, което търся.

Тя поклати глава.

— Кажи ми как се казваш.

— Изгубил съм вече акцента си — рече той, — обаче съм французин. Името ми е Дюлак[1].

Тя се втренчи в очите му и започна бързо да мига.

— Не… — промълви тя. — Не.

— Боя се, че да. А ти как се казваш?

— Мадам Ле Фей — отговори тя. — Тъкмо ми подновиха табелата. Боята още съхне.

Той се разсмя, ала смехът замръзна в гърлото му.

— Сега… Сега се сетих… на кого… ми приличаш…

— И ти ми напомняше на някого. Сега и аз знам на кого.

Очите й се напълниха със сълзи. Гримът се разтече по бузите й.

— Не може да бъде — рече той. — Не и тук. Не и на място като това…

— Милият ми — каза тя и вдигна десницата му към устните си. За миг като че ли се задави, а после продължи: — Мислех си, че съм останала само аз, а ти си погребан при Радостната стража. Не съм и сънувала… Това ли? — тя махна с ръка. — Само защото ми е забавно, помага ми да избутвам времето. Чакането…

Тя млъкна. Пусна ръката му.

— Разкажи ми…

— Чакането ли? — попита той. — Какво чакаш?

— Покоя — отговори тя. — Още съм жива, след всичките тези години — крепя се със силата на моето изкуство. Но ти… Ти как успя?

— Аз… — той отново отпи от чая си.

Огледа се из стаята.

— Не знам откъде да започна… Оцелях след последните битки, видях как кралството се разпада и нищо не можех да направя… и най-накрая напуснах Англия. Скитах, служих в много кралски дворове, а по-късно — и под много имена, защото забелязах, че не остарявам… или остарявам много, много бавно. Бях в Индия, в Китай — бих се в Кръстоносните походи. Навсякъде съм бил. Говорих с магьосници и мистици — повечето бяха шарлатани, неколцина притежаваха силата, ала далеч по-слаба от тази на Мерлин… и онова, в което сам аз бях убеден, един от тях го потвърди — и той беше шарлатанин повече от наполовина и все пак… — Той млъкна и допи чая си. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това?

— Искам. Но нека първо да налея още чай.

Тя се върна с чая, запали цигара и се облегна назад.

— Давай.

— Реших, че е заради… заради моя грях. С… с кралицата.

— Не разбирам.

— Предадох своя господар, който ми беше и приятел — сторих му онова, което би му причинило най-голяма болка.

Любовта ми беше по-силна и от вярност, и от приятелство — и е такава дори и днес, дори и в този миг. Не мога да се покая — затова не мога и да получа прошка. Живяхме в странни и вълшебни времена. Живяхме в земя, предопределена да се превърне в мит. В онези времена магии кръстосваха кралството — сили, отдавна напуснали земята. Как и защо — не зная. Но и ти знаеш, че това е вярно. А аз по някакъв начин принадлежа на всичко това, което вече го няма, и законите, които управляват съществуването ми, не са обикновените закони на естествения свят. Вярвам, че не мога да умра, че моята участ, моето наказание е да скитам по света, докато завърша Мисията. Вярвам, че ще намеря покой в деня, в който намеря Свещения Граал. Джузепе Балзамо, преди да стане известен като Калиостро, някак си успя да го прозре и ми го каза — тъкмо както си го мислех, макар и думица да не бях обелил пред него. И така, пътувам по света и търся. Вече не като рицар или войник, а като оценител. Бил съм почти във всички музеи на Земята, разгледал съм всички големи частни колекции. Досега не съм го намерил.

— Малко си поостарял за битки…

Той изсумтя.

— Никога не съм губил битка! — отсече той. — Цели десет века не съм изгубил двубой! Вярно, поостарял съм, ала винаги когато ме заплашат, цялата ми сила се връща! Но където и да съм търсил, където и да съм се бил — това никога не ме е отвело до онова, което търся. Като че ли не мога да получа никога прошка и съм осъден да скитам като Вечния евреин, докато свят светува.

Тя сведе глава.

— … та казваш, утре няма да го намеря?

— Никога няма да го намериш — прошепна тя.

— На дланта ми ли го пишеше?

Тя поклати глава.

— Историята ти е завладяваща, а теорията — новаторска — каза тя, — само че Калиостро си беше абсолютен шарлатанин. Нещо сигурно е издало мислите ти и той хитро ги е налучкал. Само че не е бил прав. Казвам ти, че никога няма да го намериш — не защото си недостоен или неопростен. Не, не, не е вярно. По-верен рицар от тебе никога не е дишал под това небе. Не знаеш ли, че Артур ти прости? Бракът му беше брак по уговорка. Както знаеш, подобни бракове тогава си бяха в реда на нещата. Ти й даде нещо, което той не можеше да й даде. Просто нежност. Той го разбра. Единствената прошка, от която се нуждаеш, е онази, която си сдържал през всичките тези години — твоята собствена. Не, не те е стигнала зла орис. Собствените ти чувства са те подтикнали да поемеш невъзможна мисия — нещо, равносилно на пълно неопрощение. Но през всичките тези дълги векове ти си вървял и страдал по погрешен път.

Щом вдигна поглед, тя забеляза, че очите му бяха твърди като лед, като диаманти. Но тя издържа на погледа му и продължи:

— Няма, нямаше и сигурно никога не е имало Свещен Граал.

— Виждал съм го — отговори той. — Онзи ден, в залата с Кръглата маса. Всички го видяхме.

— Мислехте си, че го виждате — поправи го тя. — Много ми е неприятно, че трябва да разпръсна една илюзия, устояла досега на всички изпитания на времето, но се боя, че се налага. Както си спомняш, тогава в кралството цареше смут. Рицарите ставаха все по-неспокойни и се отдръпваха. Година, даже половин година — и всичко щеше да рухне, всичко, което Артур толкова упорито се беше мъчил да изгради. Той знаеше, че колкото по-дълго съществува Камелот, толкова по-дълго ще се носи славата му, толкова по-силни ще станат идеалите му. И взе решение — чисто политическо. Трябваше да се намери нещо, което да обедини всички. Той повика Мерлин — старият магьосник вече беше кажи-речи луд, но все пак умът му се оказа достатъчно остър, за да прозре какво е нужно и да го осъществи. И така, роди се Мисията. Силите на Мерлин създадоха илюзията, която видяхте през онзи ден. Да, беше лъжа. Обаче величествена лъжа. Години наред тя успяваше да ви свързва в братство в името на справедливостта и любовта. Навлезе в литературата, стана част от благородничеството и от най-нисшата култура. Оправда целта си. Но… Граала никога не го е имало. Преследвал си призрак. Съжалявам, Ланселот, но няма абсолютно никаква причина да те лъжа. Когато видя магия, аз я познавам. Тогава видях. Така стана тогава.

Дълго време той не каза нищо. После се разсмя.

— Имаш отговор за всичко — рече той. — Почти съм готов да ти повярвам, стига да ми отговориш на още един въпрос: Защо още съм тук? Каква е причината? Коя сила ме крепи? Как така оцелях през половината Христова епоха, докато другите хора остаряваха и умираха за броени години? Можеш ли сега да ми кажеш онова, което Калиостро не можа?

— Да — отговори тя. — Струва ми се, че мога.

Той стана и закрачи из стаята. Котката скочи от канапето и избяга в задната стая. Той се наведе и сграбчи бастуна си. Запъти се към вратата.

— Сигурно си струва човек да чака хиляда години, за да те види уплашен — каза тя.

Той спря.

— Не е честно!

— Знам. Но сега ще се върнеш тук и ще седнеш — отвърна му тя.

Той отново се усмихна, обърна се и се върна.

— Кажи ми — подзе той. — Ти как го виждаш?

— Ти си последната магия на Мерлин — така го виждам.

— Мерлин? Мерлин ме е омагьосал? Защо?

— Носеха се слухове, че дъртият му пръч замъкнал Ниму в гората и за да се защити, й се наложило да използва срещу него едно от собствените му заклинания — заклинание, с което той бил осъден да заспи вечен сън на някакво загубено място. Ако е онова заклинание, за което си мисля, то тогава този слух поне отчасти е верен. Обратно заклинание не е известно, но магията би го накарала да заспи не навеки, а горе-долу за едно хилядолетие и после да се събуди. И ето какво си мисля аз — последното му съзнателно действие, преди да се отнесе, е било да ти наложи тази магия, за да може, когато се завърне, ти да си му подръка.

— Може и да е вярно… Но защо пък точно аз?

— Ако аз бях на път за някоя непозната епоха, и на мене щеше да ми се иска да си имам съюзник, след като стигна там. А ако имах избор, бих искала това да е най-великият рицар на моето време.

— Мерлин… — замисли се той. — Може пък и да е така, както ти го казваш. Извинявай, но току-що целият ми дълъг живот, от край до край, се преобърна! Ако това, дето го каза, е вярно…

— Сигурна съм, че е точно така.

— Ако е вярно… Хилядолетие, казваш?

— Горе-долу.

— Е, ами че то кажи-речи е дошло.

— Знам. Според мене тазвечершната ни среща далече не е случайност. Обречен си да го посрещнеш, щом се събуди — а това ще е скоро. Нещо е предопределило да срещнеш първо мене, за да те предупредя.

— Да ме предупредиш ли? За какво?

— Той е луд, Ланселот. Мнозина от нас си отдъхнаха, когато изчезна. Ако кралството не се беше разпаднало поради междуособиците, сигурно неговата ръка щеше да го разкъса!

— Трудно ми е да го повярвам! Винаги е бил странен — но кой ли би могъл да разбере напълно един магьосник? А когато съвсем остаря, наистина като че ли беше малко изкукал… Но да е бил зъл? Не помня.

— Той не е и бил. Но неговият морал беше най-опасното от всичко. Той беше заблуден идеалист. В онези примитивни времена и с такова послушно оръдие като Артур подръка той успя да създаде една легенда. Днес, през този век на чудовищни оръжия, ако си намери точния водач, който да му проправя пътя, той би могъл да отприщи истинско опустошение. Ще види някоя несправедливост и ще принуди своя човек да се юрне да я поправя — в името на същия висок идеал, на който винаги е служил, но няма да прецени до какво ще доведе всичко това, докато не е станало твърде късно. И как да прецени — дори да беше с всичкия си? Той представа си няма от днешните международни отношения.

— Какво трябва да се направи? И каква роля играя аз във всичко това?

— Според мене трябва да се върнеш в Англия, за да си при него, когато се събуди, да разбереш точно какво иска и да се помъчиш да се разбереш с него.

— Не знам… Как да го намеря?

— Мене как ме намери? Когато му дойде времето, ти ще си точно на нужното място. Убедена съм. Така е било писано.

— Вероятно дори това е част от неговото заклинание. Търси го. Но не му се доверявай.

— Не знам, Моргана — той плъзна невиждащ поглед по стената. — Не знам.

— Чакал си толкова дълго и сега, когато най-накрая ще разбереш защо, искаш да отстъпиш?

— Права си — поне за това. — Той сключи пръсти и подпря брадичката си с ръце. — Ако наистина той се върне, не знам какво ще правя. Да се опитам да се разбера с него — добре… Друго ще ме посъветваш ли?

— Просто да си там.

— Погледна дланта ми. Ти можеш да виждаш бъдещето. Какво видя там?

Тя извърна глава.

— Не е много ясно.

 

 

Същата нощ той сънува отдавна миналите времена — случваше му се понякога. Бяха насядали около Кръглата маса — също както в онзи ден. И Гавейн беше там, и Пърсивал. Галахад… Намръщи се. Днес беше по-различен ден. Във въздуха витаеше някакво напрежение — като пред буря, — някакво електричество… Мерлин беше застанал в дъното на стаята, ръкавите на дългата роба скриваха дланите му, косата и брадата му — снежнобели и чорлави, бледите му очи втренчени нанякъде, ала накъде — никой не можеше да каже…

След цяло безвремие на прага припламна някакво бледо червено сияние. Всички погледи се обърнаха натам. То засия по-ярко и бавно навлезе в стаята — безформено сияещо видение. Разнесе се сладък аромат, някакви тихи музикални звуци. Постепенно в центъра на сиянието започна да се очертава някаква форма — все повече заприличваше на чаша…

Усети, че става и бавно тръгва подире й из огромната зала, приближава я все повече — бавно, решително, като че ли се движи под вода…

Протегна ръка.

Дланта му навлезе в светлинния кръг, продължи, приближи се към ослепително сияещата чаша и мина през нея…

Светлината мигом помръкна. Очертанията на чашата затрепкаха и тя се разпадна, избледня, избледня, изчезна…

Из стаята се разнесе звук, отекна като гръм. Смях…

Обърна се и изгледа останалите. Седяха около масата, гледаха го и се смееха. Дори и Мерлин се изкикоти сухо.

Изведнъж огромният му меч се оказа в ръката му. Той го издигна и тръгна към масата. Щом замахна с меча, най-близките рицари се дръпнаха назад.

Масата се разцепи на две и рухна. Залата се разтърси.

Трусовете продължиха. Камъни се откъртваха от зидовете. Една от гредите на покрива се срути. Той вдигна ръка.

Целият замък около него беше започнал да се руши. Ала смехът продължаваше да кънти.

Събуди се, цял подгизнал от пот, и дълго лежа буден. На сутринта си купи билет за Лондон.

 

 

Докато вървеше с бастун в ръка онази вечер, внезапно върху му налетяха два от трите звука на световните стихии. Вече дузина дни обикаляше Корнуол, но нищичко не му беше подсказало накъде да върви. Беше решил да обикаля още два дни и тогава да зареже всичко и да замине.

А сега дъждът и вятърът го бяха връхлетели. Той ускори крачка. Огромен облак закри току-що светналите звезди, кълба мъгла никнеха като призрачни гъби и от двете му страни.

Навлезе сред дърветата, спря, после продължи. — Не трябваше да оставам навън в тази късна доба — измърмори той. След още няколко мига добави:

Nel mezzo del cammin di nostra vita

mi ritrovaiper una selva oscura,

che la diritta via era smarrita…[2]

 

После се изкиска и спря под едно дърво.

Дъждът не беше силен. По-скоро приличаше на тънка мъглица. Едно светло петно ниско в небето издаваше мястото на забулената луна.

Той избърса лицето си и си вдигна яката. Погледна къде се намираше луната. След малко свърна надясно. В далечината отекна приглушен тътен.

Докато вървеше, мъглата около него се сгъстяваше. Ботушите му шляпаха във влажната шума. Едно животинче с неопределен размер изскочи от храста зад струпаните скали и се стрелна в мрака.

Пет минути…! О… Той тихо изруга. Дъждът се беше усилил. Същата скала ли беше?

Завъртя се на пети — описа пълен кръг. Наникъде не го теглеше. Избра си посока наслуки и пое нататък.

След това различи в далечината искра, сияние, трепкаща светлина. Тя ту светваше, ту угасваше, като че ли някой я закриваше — зависеше от това, накъде се движи той. Тръгна към нея. След може би половин минута тя отново изчезна, но той продължи нататък, накъдето според него се намираше тя. После отекна нов гръм — този път по-високо.

Когато вече му се струваше, че сигурно му се е привидяло или пък е било някакъв краткотраен природен феномен, в същата тази посока се появи и нещо друго. Нещо помръдна — сянка трепна сред сенките в подножието на едно огромно дърво. Той забави крачка и предпазливо се приближи. Да!!!

Една фигура се отдели от локвата мрак. Приличаше на човек — движеше се с бавна, тежка крачка, под стъпките й хрущяха и скърцаха клонки.

За миг я докосна скитащ лунен лъч и тя проблесна в жълто, гладка като метал под влагата.

Той спря. Сякаш беше съзрял рицар в броня, тръгнал по пътя си. Откога ли не беше виждал подобна гледка? Разтърси глава и се вторачи нататък.

Фигурата също беше спряла. Издигна десница за поздрав, после се извърна и започна да се отдалечава. Той се поколеба само миг, след това я последва.

Фигурата зави наляво и пое по една опасна пътека — скалиста и хлъзгава, — която леко се спускаше надолу. Беше започнал да се подпира на бастуна си, докато следваше уверената й крачка. Успя да я настигне — чуваше ясно стърженето на бронята.

После фигурата изчезна — погълна я още по-плътен мрак.

Той се приближи до мястото, на което я видя за последно. Беше застанал в подножието на огромна скална маса. Протегна бастуна си и чукна по нея.

Продължи да почуква ту тук, ту там и накрая бастунът му потъна навътре. Последва го.

Там имаше отвор — процеп. Наложи се да се обърне странично, за да мине през него, но щом се промъкна, светлината, която беше видял, грейна пред него в целия си блясък за няколко секунди. След това пак изчезна.

Коридорът зави, разшири се, завиваше назад, спускаше се надолу. На няколко пъти той спира и се ослушва, ала не чуваше други звуци освен собственото си дишане.

Измъкна кърпичка и внимателно избърса челото и ръцете си. Изтръска капките от палтото си, смъкна яката си. Обърса калта и шумата от ботушите си. Оправи дрехите си. После тръгна напред, заобиколи последния ъгъл и влезе в помещение, осветено от малка маслена лампа, която висеше, окачена на три тънки верижки, губещи се някъде високо в мрака. Жълтият рицар стоеше неподвижно до стената в дъното. Върху тъкана рогозка на каменно ложе точно под лампата лежеше старец в опърпани одежди. Сенките затулваха лицето му, покрито с дълга брада.

Той се приближи до стареца. И видя, че прастарите му тъмни очи са отворени.

— Мерлин…? — прошепна той.

Разнесе се тихо съскане, приглушен грак. Щом разбра откъде идва, той се наведе по-близо.

— Еликсир… в глината… на полицата… там отзад — разнесе се хрипливият шепот.

Обърна се, потърси полицата и съда.

— Ти знаеш ли къде е? — попита той жълтата фигура.

Тя нито помръдна, нито отговори — стоеше като на изложба. Извърна поглед и продължи да се озърта. След малко я забеляза. Беше по-скоро ниша, отколкото полица, сливаше се със стената, закрита от сянка. Прокара пръсти по ръба на съда, вдигна го внимателно. Вътре се разплиска някаква течност. Когато отново пристъпи на светло, избърса уста с ръкава си. Вятърът свиреше в процепа. Стори му се, че усеща лекото трептене на гръмотевица.

Той приплъзна ръка под раменете на древния старец и го повдигна. Погледът на Мерлин все още беше празен. Навлажни устните му с течността. Старецът се облиза и след няколко мига отвори уста. Вля вътре една глътка, после — още една, още една…

Мерлин му махна да го положи обратно върху камъка. Хвърли поглед към жълтата броня, ала тя не беше и помръднала. Погледна отново магьосника и забеляза, че очите му се бяха изпълнили с нова светлина. Разглеждаше го с едва забележима усмивка.

— По-добре ли си?

Мерлин кимна. Измина минута. Бузите му леко порозовяха. Той се подпря на лакти и пое съдинката. Вдигна я към устните си и отпи голяма глътка.

След това остана така няколко минути. Кльощавата му ръка, восъчно бледа на светлината на лампата, потъмня и се позакръгли. Раменете му се поизправиха. Остави паничката на леглото до себе си и се протегна. Първия път ставите му изскърцаха, но втория — не. Преметна нозе през ръба на леглото и бавно се изправи на крака. Беше с цяла глава по-нисък от Ланселот.

— Свърши — рече той, загледан в сенките. — Разбира се, много неща са се случили…

— Много неща се случиха — съгласи се Ланселот.

— Ти си преживял всичко това. Кажи ми — светът по-добър ли е от едно време или по-лош?

— В някои отношения е по-добър, в други — по-лош. Просто е различен.

— Кое му е по-доброто?

— Има много начини да си улесниш живота, а цялостният сбор на човешкото знание е нараснал неимоверно.

— А кое е по-лошото?

— На света живеят много повече хора. И вследствие на това съществуват много повече хора, страдащи от бедност, болести и невежество. Самият свят претърпя големи поражения — от замърсяването и от безкрайно много други покушения върху целостта на природата.

— Войни?

— Винаги някой се бие с някого някъде.

— Те имат нужда от помощ!

— Може би да. Може би не.

Мерлин се обърна и го погледна в очите.

— Какво искаш да кажеш?

— Хората не са се променили. Също толкова разумни и неразумни са, както и едно време. Също толкова морални и неморални са, също толкова почитат закона и не го почитат, както е било открай време. Натрупани са много нови знания, появиха се много нови страни, ала не вярвам човешката природа да се е изменила значително, докато си спал. И каквото и да правиш, това няма да се промени. Може би е по силите ти да промениш тази или онази черта на епохата, но всъщност струва ли си да се месиш? Всичко е толкова взаимосвързано, че дори и ти не би могъл да предскажеш всички последици от действията си, каквото и да предприемеш. Може да причиниш повече зло, отколкото добро, и каквото и да правиш, човешката природа ще си остане все същата.

— Не мога да те позная, Ланс! Едно време не си падаше много по философстването!

— Доста време имах да мисля.

— Аз пък имах доста време да сънувам. Войната е твоят занаят, Ланс. Не го зарязвай.

— Зарязах го още много, много отдавна.

— И сега какъв си?

— Оценител.

Мерлин се извърна и глътна още една глътка. Когато се обърна, сякаш пръскаше яростна енергия.

— Ами клетвата ти?! Да поправяш несправедливостите, да наказваш злосторниците…

— Колкото повече живеех, толкова по-трудно ми беше да различавам кое е несправедливо и кой е злосторник. Направи така, че пак всичко да ми бъде ясно — и може отново да се захвана със стария занаят.

— Галахад никога не би ми говорил така.

— Галахад беше млад, наивен, доверчив. Не ми приказвай за сина ми.

— Ланселот! Ланселот! — магьосникът положи ръка върху рамото му. — Защо така се гневиш на стария си приятел, който нищо не е правил цели хиляда години?

— Исках веднага да се изясним. Боях се, че можеш да предприемеш нещо необратимо, което би нарушило фатално световното равновесие на силите. Искам да знаеш, че аз няма да участвам.

— Признай си, че не знаеш какво бих могъл да направя. Какво мога да направя.

— Охотно си признавам. И тъкмо затова ме е страх от тебе. Какво си намислил да правиш?

— На първо време — нищо. Искам просто да се поогледам, да видя сам някои от тези промени, за които ми говориш. После ще реша кои са несправедливостите, които трябва да се поправят, кой заслужава наказание и кои да избера за мои рицари. Ще ти покажа всичко това и тогава можеш пак да хванеш стария занаят, както го каза.

Ланселот въздъхна.

— Бремето на доказателствата се носи от моралиста. Твоята преценка вече не важи за мене.

— Боже мили! — възкликна другият. — Колко тъжно — да чакам толкова време тази среща и да открия, че си изгубил вяра в мене! Силите ми вече започват да се възвръщат, Ланс. Не усещаш ли магията във въздуха?

— Усещам нещо, което отдавна не съм усещал.

— Вековният сън всъщност се оказа доста полезен — помогна ми да се възстановя, да заякна. Само малко време трябва да мине, Ланс, и ще съм по-силен от всякога. И ти се съмняваш, че ще съм способен да върна времето обратно?

— Съмнявам се, че би могъл да го извършиш така, че на всекиго да е от полза. Виж, Мерлин, съжалявам. И на мене не ми харесва, че се стигна дотук. Но аз живях твърде дълго — твърде много съм видял, разбрал съм твърде много неща за този свят, за да се доверявам — що се отнася до неговото спасение — на мнението на един-единствен човек. Остави света на мира. Ти си тайнствена, почитана легенда. Не знам какво си всъщност. Но недей да си упражняваш силите в кръстоносни походи. Опитай нещо друго този път. Стани лекар и воювай с болката. Хвани се да рисуваш. Стани професор по история, антиквар… По дяволите, вземи, та стани един критик на обществото и посочвай на хората злините, които виждаш, за да се поправят!

— Наистина ли смяташ, че бих се задоволил с такова нещо?

— Хората намират удовлетворение в много неща. Зависи от човека, не от нещата. Просто ти казвам, че би трябвало да не използваш силите си, за да се опитваш да предизвикваш някакви обществени промени, както някога го правехме — чрез насилие.

— Каквито и промени да са настанали, най-голямата ирония е в това, че са те превърнали в пацифист.

— Грешиш.

— Признай си го! Най-накрая си стигнал дотам, че вече се страхуваш от дрънкането на оръжия! Оценител! Що за рицар си ти?!

— Такъв, който смята, че нито сега му е времето, нито тук му е мястото, Мерлин.

Магьосникът сви рамене и се извърна.

— Карай да върви тогава. Добре че си решил веднага да ми кажеш всичко това. Все пак ти благодаря. Чакай малко.

Мерлин отиде към дъното на пещерата и след малко се върна, облечен в нови дрехи. Ефектът беше поразителен. Изглеждаше много по-спретнат и чист. Косата и брадата му вече бяха по-скоро сиви, отколкото бели. Пристъпваше сигурно и уверено. В десницата си държеше жезъл, но не се облягаше на него.

— Ела с мене — рече му той.

— Времето е много лошо.

— Вече не е същото. Дори и мястото не е същото.

Мина покрай жълтата броня и щракна с пръсти пред забралото, фигурата изскърца и тръгна подире му.

— Кой е този?

Мерлин се усмихна.

— Никой — отвърна той, протегна се и вдигна забралото. Шлемът беше празен. — Бронята е омагьосана, движи я дух. Малко е тромавичък обаче, затова не му се доверих да ми даде еликсира. Но иначе е верен слуга — за разлика от някои други. Невероятно бърз и силен. Дори когато ти беше в разцвета на силите си, не би могъл да го победиш. Когато той е с мене, не ме е страх от нищо. Ела, трябва да ти покажа нещо.

— Добре.

Ланселот последва Мерлин и кухия рицар вън от пещерата. Дъждът беше спрял и всичко бе замряло. Стояха на огряна от лунната светлина равнина. Над нея се носеха мъгли, тревата искреше. В далечината се мержелееха сенчести фигури.

— Извинявай — обади се Ланселот. — Забравих си бастуна вътре.

Обърна се и влезе обратно в пещерата.

— Да, донеси си го, старче — отвърна Мерлин. — Силите ти вече те напускат.

Когато Ланселот се върна, той се облегна на бастуна, присви очи и се загледа към равнината.

— Насам — махна му Мерлин. — Отиваме там, където твоите въпроси ще намерят отговор. Ще се опитам да не вървя много бързо, за да не те изморявам.

— Да ме изморяваш ли?

Магьосникът се изкикоти и тръгна през равнината. Ланселот го последва.

— Не си ли поуморен? — попита магьосникът.

— Да, всъщност доста, след като стана дума. Знаеш ли какво става с мене?

— Разбира се. Прекратих действието на заклинанието, което те предпазваше толкова години. Онова, което сега усещаш, са първите леки докосвания на истинската ти възраст. Ще й отнеме известно време да те настигне и да преодолее естествената съпротива на тялото ти, но вече напредва.

— Защо постъпваш така с мене?

— Защото ти повярвах, когато ми каза, че не си пацифист. И докато разговаряше с мене, говореше достатъчно буйно, за да ми хрумне, че дори би ми се противопоставил. Не бих могъл да го позволя, защото знаех, че още можеш да разчиташ на едновремешната си сила. Даже и един магьосник би могъл да се изплаши от това — ето защо направих необходимото. Моята магия поддържаше силата ти — оттегля ли я, тя пресъхва. Би било добре за нас да работим пак заедно, ала разбрах, че няма да го бъде.

Ланселот се препъна, но се удържа на крака и продължи да куцука. Кухият рицар вървеше до дясното рамо на Мерлин.

— Казваш, че стремежите ти били благородни — обади се Ланселот, — но аз не ти вярвам. Може би едно време са били. Но не само времената са се променили. И ти си различен. Не го ли усещаш?

Мерлин си пое дълбоко въздух. От устата му излезе пара.

— Може би това ми е по наследство — рече той. След това продължи: — Шегувам се. Разбира се, че съм се променил. Всеки се променя. Самият ти си идеалният пример. Онова, в което ти смяташ, че съм се променил към по-лошо, е само върхът на безвъзвратния конфликт, трупал се помежду ни, докато сме се променяли. Аз все още отстоявам истинските идеали на Камелот.

Раменете на Ланселот вече се бяха прегърбили, той дишаше тежко. Силуетите пред тях сега бяха надвиснали над хоризонта — много по-големи.

— Познах мястото! — задъха се той. — И все пак не мога да го позная! Сегашният Стоунхендж не изглежда така. Дори и по времето на Артур не беше така съвършен. Как се добрахме дотук? Какво стана?

Спря да си почине. И Мерлин спря.

— Тази нощ ние преминахме от един свят в друг — рече магьосникът. — Ние сме в Приказния свят, а това е истинският Стоунхендж, свещеното място. Разтегнах границите на двата свята, за да го пренеса тук. Ако не бях толкова добър, щях да те изпратя обратно заедно с него и да те затворя там завинаги. Но по-добре е да познаеш един вид покой. Ела!

Ланселот закуцука подире му към големия каменен кръг. От запад повя лек ветрец и развълнува мъглите.

— Какво искаш да кажеш с това „един вид покой“?

— За да се възстановят напълно силите ми и да нараснат, съм длъжен да принеса тук жертва.

— Значи, открай време си ми кроил това!

— Не. Не трябваше да си точно ти, Ланс. Всеки би свършил работа, макар че и ти вършиш чудесна работа. Ако беше избрал да ми помогнеш, нямаше да е така. Все още имаш време да размислиш.

— Би ли искал да живееш редом с някого, който е постъпил така с тебе?

— Тук си прав.

— Тогава защо ме питаш — освен заради дребната жестокост?

— Тъкмо заради това. Много ме ядоса.

Щом стигнаха до кръга, Ланселот отново спря. Той огледа огромните, извисяващи се камъни.

— Ако не влезеш доброволно — обади се Мерлин, — моят слуга с радост ще ти помогне.

Ланселот плю, поизправи рамене и го изгледа ядно.

— И ти мислиш, че ме е страх от някаква си куха броня, чиито конци дърпа някакъв си дяволски вещер? Дори и сега, Мерлин, без помощта на твоите магии бих го разнесъл на парчета!

Магьосникът се разсмя.

— Добре, че поне си спомняш как се хвали един рицар, когато вече не притежаваш нищо рицарско! Може пък и да ти дам възможност — няма значение как ще влезеш в кръга, важна е само подготовката.

— Само че се боиш да рискуваш слугата си?

— Така ли мислиш, старче? Съмнявам се дори дали би понесъл теглото на една броня, ако я облечеш, да не говорим пък за това, да вдигнеш копие! Но щом искаш — така да бъде!

Той удари три пъти с жезъла си по земята.

— Влизай — рече той. — Вътре ще намериш онова, което търсиш. Радвам се, че направи такъв избор. Беше непоносим — така да знаеш. Копнеех поне веднъж да те видя победен, смъкнат до равнището на по-незначителните смъртни. Ех, де да беше тук и кралицата, за да погледа последния турнир на своя рицар!

— И на мене ми се искаше тя да е тук! — отговори Ланселот, пристъпи покрай скалата и навлезе в кръга.

Там, под скалата, го чакаше черен жребец. Юздите му висяха, затиснати с камък. До долмена бяха облегнати части на броня, копие, меч и щит. На отсрещната страна бял жребец очакваше кухия рицар.

— Съжалявам, не можах да уредя и паж или оръженосец, който да ти помага — рече Мерлин и се приближи от другата страна на монолита. — Бих се радвал аз да ти помогна.

— Ще се справя — отговори Ланселот.

— Моят рицар е облечен точно със същото облекло — каза Мерлин — и не съм му дал никакво предимство в оръжията.

— И шегите ти никога не съм ги харесвал.

Ланселот бързо се сприятели с коня, после извади от портфейла си тънка червена нишка и я върза на тъпия край на копието. Опря бастуна си о долмена и започна да нахлузва бронята. Мерлин, чиито коса и брада вече бяха почти черни, се отдръпна на няколко крачки и се захвана да рисува с жезъла си някакви диаграма в праха.

— Навремето ти яздеше бял кон — обади се той, — но реших, че ще е по-подходящо сега твоят да бъде с друг цвят, тъй като си изоставил идеалите на Кръглата маса и си предал паметта на Камелот.

— Точно обратното — възрази Ланселот и вдигна очи към небето — внезапно пак бе отекнал гръм. — При буря бих яхнал всякакъв кон. Аз съм последният защитник на Камелот!

Мерлин се вгледа в него и разтърка очи. Ланселот нахлупи шлема.

— За миг ми се стори, че изглеждаш по-различно… — рече Мерлин.

— Така ли? Магията спряла да действа, викаш? — Ланселот ритна камъка, който затискаше юздите, и скочи на коня.

Мерлин довърши диаграмата, отстъпи назад и поклати глава. Ездачът се наведе и сграбчи копието.

— Май ти е останала доста сила — рече Мерлин.

— Така ли?

Ланселот вдигна копието и го нагласи. Преди да хване и щита, който беше окачил на седлото, той вдигна забралото си, обърна се и погледна Мерлин.

— Твоят рицар като че ли е готов — каза му. — И аз съм готов.

Светкавицата отново блесна. По лицето, наведено надолу над Мерлин, нямаше бръчки; очите бяха ясни, покрай челото се спускаха кичури бледозлатиста коса.

— На какви магии си се научил през тези години? — попита Мерлин.

— Не е магия — отговори Ланселот, — а предпазливост. Очаквах това от тебе. И когато се върнах в пещерата за бастуна, допих еликсира.

Той спусна забралото си и извърна глава.

— Вървеше като старец…

— Доста опит имам. Извикай твоя рицар!

Мерлин се разсмя.

— Хубаво! Така е по-добре — да те видя в пълната ти сила! Ала не можеш да се надяваш да победиш дух!

Ланселот вдигна щита си и се приведе напред.

— Какво чакаш тогава?

— Нищо! — тросна се Мерлин и кресна: — Убий го, Раксас!

Щом двамата се втурнаха един срещу друг, заръмя лек дъждец. Вперил поглед напред, Ланселот забеляза, че зад забралото на противника му бушува пламък. В последния възможен момент той насочи копието си към пламтящия шлем на кухия рицар. Отново блесна светкавица и се разнесе гръм.

Щитът му посрещна противниковото копие, а неговото се насочи към приближаващата се глава. Тя отхвърча от раменете му и заподскача нажежена по земята.

Той стигна до другия край на арената и се обърна. Видя, че и кухият рицар — вече обезглавен — прави същото. А зад него, там където само преди миг се виждаше една-единствена изправена фигура, фигурите сега бяха две.

Моргана Ле Фей, облечена в бяла дреха, с разпусната, развяна червена коса, беше застанала лице в лице с Мерлин от другата страна на диаграмата. Като че ли разговаряха, ала не можеше да чуе думите. После тя започна да вдига ръце нагоре и те засияха като студени огньове. Жезълът на Мерлин също сияеше — той го постави пред себе си. Нищо повече не видя — кухият рицар вече беше готов за втора атака.

Той се прицели с копието, вдигна щита, приведе се напред и пришпори коня си. Щом се втурна в атака, усети ръката си като къс желязо, като безкраен поток от електричество. Сега валеше по-силно и светкавици постоянно озаряваха небето. Непрекъснатият тътен на гръмотевиците заглушаваше тропота на копитата, а вятърът свиреше покрай шлема му. Той връхлетя към другия рицар, прицелил копие в средата на щита му.

Сблъскаха се с оглушителен трясък. И двамата рицари се завъртяха. Кухият се строполи от коня — счупеното копие беше пронизало щита и бронята на гърдите му; щом се удари о земята, лявата му ръка отхвърча настрани. Върхът на копието се пречупи и щитът се плъзна на земята. Но той почти веднага се надигна, стиснал в десница дългия си меч.

Ланселот скочи от коня, захвърли щита си, измъкна огромния си меч и пристъпи към обезглавения си враг. Противникът му нападна пръв и той отби удара. Ръцете му се разтрепериха — толкова силен беше той. Замахна. Другият отби удара.

Дълго се биха с мечовете. Най-накрая Ланселот замахна за пореден път и нанесе най-тежкия си удар. Кухият рицар се строполи в калта — бронята отпред се беше разцепила чак до стърчащото от нея копие. В този миг Моргана изпищя.

Ланселот се извърна и видя, че тя е паднала по очи върху нарисуваната от Мерлин диаграма. Магьосникът, окъпан в синкава светлина, издигна жезъла си и пристъпи напред. Ланселот направи крачка към тях и отляво го прониза остра болка.

Той се извърна към кухия рицар, който се беше надигнал и се готвеше да нанесе и втори удар, стисна с две ръце дръжката на меча си и го вдигна във въздуха.

Метна се срещу другия. Острието прониза бронята и прикова противника му към земята. Изпод него се изви писък и отекна в бронята; огнен език изскочи от горното отвърстие, стрелна се напред, затрепка в дъжда и след миг угасна.

Ланселот с мъка се изправи на колене. След това бавно се вдигна на крака и се извърна към двете фигури, отново застанали лице в лице. Сега и двамата стояха вътре в размазания чертеж на силата, окъпани в синкава светлина.

Ланселот направи крачка напред, после — и втора.

— Мерлин! — извика той и продължи да крачи към тях. — Направих онова, което ти казах! А сега идвам, за да те убия!

Моргана Ле Фей се обърна към него. Очите й бяха широко отворени.

— Не! — извика тя. — Излез от кръга! Побързай! Аз го държа! Силите му гаснат! След миг това място няма да бъде вече тук! Излизай!

Ланселот се поколеба само миг, след това се извърна и тръгна с възможно най-бързи крачки към края на кръга. Щом мина покрай монолитите, небето сякаш закипя.

Измина още дузина крачки и спря. Извърна поглед към бойното поле, към мястото, където двете фигури все още се възправяха, сключени в омагьосана прегръдка. Последвалата сцена се запечата в съзнанието му — небето се разтвори и огнена завеса се спусна над далечния край на кръга.

Зашеметен, той вдигна ръка да закрие очите си. Когато я отпусна, видя как канарите безшумно се срутват и много от тях се разтварят във въздуха. Дъждът веднага затихна. Магьосникът и магьосницата бяха изчезнали заедно с голяма част от пейзажа, който продължаваше да се разтваря. Конете не се виждаха никакви. Огледа се и забеляза един доста голям камък. Приближи се до него и се отпусна отгоре му. Отвърза бронята на гърдите си, свали я и я пусна на земята. Гърдите му туптяха — той притисна ръка върху раната. Преви се на две и закри лицето си с лявата си длан.

Дъждът продължаваше да утихва и най-накрая спря. Вятърът замря. Отново плъзнаха мъгли.

Той си пое дълбоко дъх и се замисли. Да, той беше останал заради това — дълго след като всички си бяха отишли, — заради онова, което толкова дълго бе очаквал. Сега то вече беше свършило и можеше да си почине.

Пропадна в някаква бездна: Събуди го някаква светлина. Равномерно сияние се промъкваше между пръстите му, процеждаше се под клепачите му. Отпусна ръка, вдигна глава, отвори очи.

Чашата бавно се рееше във въздуха — точно пред него, сред ореол от бяла светлина. Той отдръпна лепкавите си пръсти от гърдите си, изправи се на крака и тръгна след нея. Твърда, сияйна, великолепна и чиста, тя го поведе през огряната от луната равнина, от мрака към светлината и пак към мрака, докато най-накрая мъглите го погълнаха и той най-после протегна ръце, за да я прегърне.

 

ТУК ЗАВЪРШВА КНИГАТА ЗА ЛАНСЕЛОТ, ПОСЛЕДНИЯ ОТ ХРАБРИТЕ РИЦАРИ НА КРЪГЛАТА МАСА И ПРИКЛЮЧЕНИЯТА МУ С РАКСАС, КУХИЯ РИЦАР, И С МЕРЛИН И МОРГАНА ЛЕ ФЕЙ, ПОСЛЕДНИТЕ ОТ МЪДРЕЦИТЕ НА КАМЕЛОТ, В ТЪРСЕНЕТО НА СВЕЩЕНИЯ ГРААЛ.

 

QUO FAS ET GLORIA DUCUNT.

Бележки

[1] Дюлак — „du lac“ (фр.) — от езерото. Б.пр.

[2]

На попрището жизнено в средата

намерих се в лес тъмен по зла чест,

че правий път сбъркал бях в мрачината…

— Данте, „Ад“. Б.пр.

Край
Читателите на „Последният защитник на Камелот“ са прочели и: