Серия
Името ми е Легион
Оригинално заглавие
Home is the Hangman, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)
Източник
sfbg.us

Едри тлъсти снежинки се спускаха от смълчаното нощно небе. Тиха нощ, нощ без вятър, нощ без полъх. Без въздишки и дори без болезнени стенания. Само тази студена и безмерна белота, която се стелеше отвън зад прозореца и тишината, станала още по-осезаема сега, когато стрелбата бе утихнала. Единствените звуци, които се чуваха в гостната на вилата бяха рядкото изпукване и съскане на цепениците в камината.

Седях в един фотьойл, обърнат с гръб към масата и с лице към входната врата. На пода до краката ми имаше чанта с инструменти. Шлемът — нищо повече от несиметрична кошница от метални нишки, кварц, порцелан и стъкло — бях поставил на масата. Чуех ли изщракване на микропревключвателя, последвано от тихо бръмчене от вътрешността му, тогава замреженият индикатор в предния му край щеше да светне и да замига учестено. Случеше ли се това, имаше голяма вероятност малко по-късно да умра.

Бях извадил черната топка от джоба си, когато Лари и Берт излязоха навън, въоръжени, съответно, с огнепръскачка и пушка, която вероятно бе предназначена за слонове. Освен това Берт бе взел две гранати.

Разгърнах черната топка на масата и тя се превърна в нещо подобно на ръкавица, мековата буца с маджуноподобен израстък, прилепнал за дланта й. Нахлузих ръкавицата на лявата си ръка, поизправих се във фотьойла и подпрях лакти на облегалките. На масата, непосредствено до шлема, бях поставил миниатюрен лазерен пистолет, на който не възлагах кой знае какви надежди.

Достатъчно бе да ударя с разтворена ръкавица по някоя метална повърхност и лепкавата субстанция на дланта ми щеше да се отдели и да остане върху нея. Само две секунди по-късно тя щеше да експлодира и силата на тази експлозия щеше да е насочена навътре в металната повърхност. Някъде по това време Нютон щеше да получи своето, по отношение перпендикулярното преразпределение на реакцията, която в края на краищата щеше да доведе до странично разкъсване на цялата контактна повърхност. В някои среди го наричаха „тлеещ заряд“, а притежаването и употребата му в не една наказателна разпоредба вървеше под алинеята за прилагане на забранени за употреба взривни вещества. Само по себе си на молекулярно ниво изобретението бе истински шедьовър, виж системата за неговото доставяне до местоназначението все още подлежеше на усъвършенстване.

Зад шлема и съвсем близо до пистолета, точно пред ръката ми, лежеше също така миниатюрна радиостанция. Предназначението й бе да предупредя Берт и Лари ако чуя щракването на микропревключвателя, последвано от бръмченето, или зърна примигването на индикатора. Тогава двамата щяха да узнаят, че Том и Клей, връзката с които бе преустановена малко след началото на стрелбата, са се провалили в опита си да унищожат противника и без съмнение лежат мъртви на позициите си, не повече от километър на юг от нас. Освен това щяха да осъзнаят, че на тях също им предстои да умрат.

Свързах се с двамата веднага щом долових изщракването. Вдигнах шлема и се изправих в мига, когато зърнах блещукането на индикатора.

Но вече беше твърде късно.

Четвъртото място, отбелязано върху коледната картичка, която бях изпратил на Дон Уолш предишната година, бе на клуб-книжарница „Пибоди“ в Балтимор, Мериленд. На съответната дата и в уречения час — последната вечер на октомври — аз седях на последната маса в най-задно сепаре, непосредствено до вратата, която водеше към тясната уличка. В другия край на задименото помещение, облечена в черна рокля жена свиреше на архаичното изправено пиано и забързваше прекомерно темпото на всичко, което подхващаше. В дясно от мен, от тясното огнище, току се подаваха ярките езици на весело пламтящия огън. Сърбах мързеливо от бирата, заслушан в звуците на пианото и пращенето на дърветата в огъня.

Почти се надявах, че това ще е един от онези редки случаи, когато Дон не се показва на срещите. Разполагах с достатъчно средства за да изкарам в охолство пролетта и съвсем не горях от ентусиазъм за работа. Бях прекарал предното лято далеч на север, а сетне се прехвърлих в Чесапеке и нямах търпение да продължа надолу към Караибите. Постоянното смъкване на температурата и пронизващите ветрове ми подсказваха, че отдавна е време да сменя ширината. И все пак, според уговорката трябваше да почакам в клуба поне до полунощ. Оставаха ми още два часа.

Изядох един сандвич и си поръчах нова бира. Някъде по средата на чашата забелязах Дон да приближава входната врата, свил зиморничаво глава във вдигнатата яка на шлифера. Изфабрикувах искрено удивление на лицето си в момента, когато той доближи масата ми с едно полугласно: „Рон, ти ли си това бе човек!“, надигнах се и му подадох ръка.

— Алън! Мда, светът е малък, наистина. Сядай, сядай!

Той се отпусна на стола срещу мен и прехвърли шлифера върху облегалката на съседния.

— Какво те води в този град? — поде Дон.

— Само минавах — отвърнах небрежно. — Да кажа „здрасти“ на няколко приятелчета. — Чукнах с пръст върху олющената повърхност на масата помежду ни. — Това е последната ми спирка. След няколко часа си тръгвам.

Той се захили.

— И защо чукаш на дърво?

— Просто исках да изразя уважението си към една от любимите кръчми на Хенри Менгкън[1] — отвърнах с усмивка аз.

— Че това място толкова ли е старо?

Кимнах.

— Не се изненадвам — рече той. — Винаги си си падал по реликвите — или си ненавиждал новото, не зная кое от двете.

— Май по малко и от двете. Ще ми се отнякъде сега да се покаже Менгкън. Любопитно ми е какво ще каже за настоящето. А ти какво правиш с него?

— С кое?

— С настоящето. Тук. Сега.

— А-а… — той потърси с поглед сервитьорката и си поръча бира. — По работа. Дошъл съм да наема един консултант.

— Брей. И как върви бизнесът?

— Трудно — въздъхна Дон. — Много трудно.

Запалихме цигари и не след дълго бирите пристигнаха. Пушим, пием и слушаме музиката.

Пял съм я тази песен и пак ще я пея — светът е като една прекомерно забързана мелодия. Сякаш нарочно, по-голямата част от промените, които ми бе писано да преживея по време на отредения ми период на съществуване, се бяха струпали в последните няколко години. Всъщност, като си помисля, преди няколко години живеех с подобно внушение, а не е изключено и след време отново да мисля така — стига преди това някоя от задачките, които обичаше да ми поставя Дон, да не се окаже фатална за споменатото ми съществуване.

Дон управлява второто по големина дедективско бюро в света и понякога ме намира за особено полезен, защото не съществувам. Не съществувам сега, тъй като съществувах някога във времето и мястото, когато започнахме с опитите да превъплатим в нули и единици умопобърканите стихчета на нашето съвремие. Говоря за проекта за световна Централна Информационна Банка и за това, че аз изиграх значителна роля в опитите да бъде конструиран действащ модел на реалния свят, където да се съдържат сведения за всеки и всичко. До каква степен сме успели и дали притежаването на подобен модел на света наистина осигуряваше на неговите попечители възможност за по-голям контрол върху функциите му, са въпроси, върху които бившите ми колеги по проект продължаваха да дискутират, докато музиката ставаше все по-френетична и човек вече не можеше да различи картата заради забитите по нея карфици. Някъде тогава взех своето най-грандиозно решение и се погрижих да не получа гражданство в този втори свят. Свят, който може би сега бе станал по-важен дори от първия. Доброволен изгнаник в реалността, кратките ми прескачания отвъд разделителната линия бяха породени от неосъзнато чувство за вина, или наложени от обстоятелствата. Все пак посещавах онзи свят периодически, защото така налагаше работата, с която си изкарвах прехраната. Същата, заради която се запознах с Дон. Когато някой проблем вземе много да го яде, сеща се колко са полезни персонажите, в които умея да се претворявам.

За съжаление, изглежда някое подобно хрумване го бе докарало тук и сега, точно когато цялото ми същество жадуваше за една по-продължителна почивка.

Допихме бирите, поискахме сметката и се разплатихме.

— Насам — казах аз и посочих задната врата. Той вдигна шлифера и ме последва.

— Тук ли ще разговаряме? — попита ме докато крачехме в тясната уличка.

— Не е препоръчително. Ще вземем автобуса — ще те заведа на едно местенце, където да се усамотим.

Той кимна и двамата продължихме.

След не повече от три четвърти час бяхме в салона на „Протеус“ и аз правех кафе. Полюшвахме се лекичко от студените води на Залива, под безлунното небе. Бях запалил само плафоните на стената. Уютно. Тук, на борда на „Протеус“, върху гладката морска повърхност, тълпите, налудничавото движение и бясното темпо на градския живот стават някак нереални и несъществени благодарение на изолацията, създадена едва от няколко метра вода. Човечеството отдавна е овладяло безброй способи да променя обкръжаващия го пейзаж, но океана си остава непроменен и във всеки от нас — предполагам — е вродено усещането за безвремие, което ни завладява винаги, когато тръгнем да го прекосяваме. Сигурно това ще е една от причините, заради която прекарвам толкова много време из него.

— За първи път ме каниш на борда — отбеляза Дон. — Уютно е тук. Много.

— Благодаря. Сметана? Захар?

— Да. И двете.

Настанихме се, стиснали димящите чаши и аз попитах:

— Какво имаш този път?

— Един случай с два проблема — рече той. — Първият от тях донякъде е по моята част. Вторият — не. Казаха ми, че случаят е абсолютно уникален и че изисква намесата на също толкова уникален специалист.

— Не съм специалист по нищо друго, освен по оцеляването.

Очите му подскочиха внезапно и се втренчиха в моите.

— Винаги съм смятал, че страшно разбираш от компютри — подхвърли той.

Отместих поглед. Това си беше чист удар под пояса. Никога не бях се представял пред него за специалист в тази област, а освен това помежду ни открай време съществуваше едно мълчаливо споразумение, че методите за манипулиране на обстоятелствата, които използвам, не подлежат на обсъждане. От друга страна, за него не е било тайна, че познанията ми за компютърните системи са колкото пространствени, толкова и задълбочени. Въпреки това, не обичах да говоря по този въпрос. Ето защо преминах към отбрана.

— Сега компютърните специалисти вървят по един цент дузината — рекох. — По твое време може да е било различно, но в наши дни даже малките деца в училище учат компютри. Та естествено и аз подразбирам от тези неща. Колкото всеки от моето поколение.

— Знаеш добре, че не това имах пред вид — продължи той. — Толкова ли отскоро се познаваме, та все още ми нямаш доверие? Въпросът ми произтичаше единствено от случая, за който ти говорех. Нищо повече.

Кимнах. Първата реакция не винаги е най-подходящата.

— Добре де — предадох се, — може и да знам малко повече от дечурлигата в училище.

— Тук вече ме разчувства. Ето че имаме отправна точка. — Той си сръбна от кафето. — Аз самият съм завършил право и счетоводство, но освен това съм учил военно дело, военно разузнаване и доста време потроших на обществена служба. Чак тогава ми дойде акъла да се захвана с тоя бизнес. От техника разбирам толкова, колкото са ми набивали в главата през всичкото това време — тук малко, там малко. Знам повече как нещо може да бъде направено, отколкото как става. В тоя случай също много неща не са ми ясни, та ще започна от самото начало и ще ти обясня доколкото е по силите ми. Където можеш, помагай ми и тъкмо ще разбера дали си човекът за тази работа. Може например да започнем, като ми разкажеш как са функционирали роботите от ранния период на космическите изследвания — като онези, които са изпращали на Венера.

— Това няма нищо общо с компютрите — рекох му аз. — Също и с роботите — за твое сведение. Тези устройства са действали на телефакторен принцип.

— Обясни ми в какво е разликата.

— Роботът е машина, която осъществява определени действия съобразно програма с инструкции. Телефакторът е лишена от воля машина с дистанционно управление. Телефакторът функционира в условия на обратна връзка със своя оператор. В зависимост от степента на нейното усъвършенстване, тази връзка може да бъде аудиовизуална, кинестетична, тактилна и дори олфакторна. Колкото по-висок е стадият на това усъвършенстване, толкова по-антропоморфична е неговата конструкция…

В случая с Венера, доколкото си спомням, операторът се е намирал в орбита около планетата и е носел екзоскелет, с чиято помощ е контролирал движенията на тялото, краката, ръцете и пръстите на устройството долу на повърхността и е получавал сведения за обкръжаващата го реалност с помощта на въздушно-реактивни трансдюсери. Носел е и шлем, свързан директно с монтираната в телефакторния механизъм камера — разположена вероятно в купола — която е предавала изображение на обстановката долу. С помощта на слушалки е получавал звукови сигнали. Наскоро след първите полети четох книга, написана от самия оператор. Та той признава, че в продължителни периоди от време забравял напълно къде се намира, забравял дори, че е командният фактор на тази взаимосвързана система и действително се е чувствал така, сякаш крачи из онази пъклена местност. Тогава бях още юноша и всичко това ми направи такова огромно впечатление, че мечтаех да си построя свое собствено устройство и да го направлявам, докато шляпа из локвите и се сражава с разни микроорганизми.

— Защо?

— Защото на Венера няма дракони. Както и да е, важното е, че тези телеферакторни устройства се отличават съществено от роботите.

— Все още схващам какво ми казваш — рече той. — Кажи сега за разликата между първото поколение телефактори и следващите.

Изгълтах остатъка от кафето.

— Нещата били доста по-сложни, когато на дневен ред дошло изследването на външните планети — продължих. — Отначало там не сме разполагали с възможност да изпращаме оператори в орбита. Нерешени икономически и технически проблеми. Главно икономически. Както и да е, устройствата се приземявали на изследваните светове, а операторите си оставали у дома. Това създавало значителни паузи в контролната верига. Доста време изтичало, докато се получи сигнал за обстановката, а след това още толкова, докато телефакторът приеме взетото на Земята решение. Първоначално прилагали доста опростената система „спри-тръгни“, но на втория етап в играта най-сетне влезли компютрите, като ги включвали вътре в контролната верига. За целта били разработени програми за моделиране и оценка на обкръжаващите фактори на средата, които след това се вземали пред вид по време на цикъла „спри-тръгни“. Въз основа на всичко това компютрите се използвали за да разработват краткосрочни поведенчески реакции. При следващия етап от усъвършенстването им те вече били в състояние да извършват „прогностичен контрол“ и да реализират собствени „спри-тръгни“ цикли. Всичко това все още изисквало човешки надзор, но само при възникването на непредвидени обстоятелства. Така че изследването на външните планети не може да бъде определено нито като автоматизирано, нито като управляемо — също така не било и кой знае колко ползотворно.

— Добре — въздъхна той и запали цигара. — А следващата стъпка?

— Следващата стъпка, противно на очакванията ти, съвсем не беше нов стадий в усъвършенстването на телефакторните прибори. Промяната бе в сферата на икономиката. Развързването на кесиите ни позволи най-сетне да изпратим там и хора. Където можехме, спускахме ги долу, другаде — където това бе невъзможно — използвахме телефактори и оператори на орбита. Също като добрите стари дни. Проблемът със забавената връзка отпадна, защото операторите отново се намираха в непосредствена близост. Ако нещо не ти е ясно, припомни си началото на лекцията. Доколкото ми е известно, така се работи и в наши дни, при това с доста добри резултати.

Той поклати глава.

— Мисля, че пропусна нещо между компютрите и големите бюджети.

Свих рамене.

— Доста неща са опитвани в този период, но нито едно от тях не е доказало ефективността си в сравнение с вече създадената и широко използвана система — човек-компютър-телефакторно устройство.

— Имало е още един проект — възрази той, — който целял да бъдат избегнати проблемите със забавянето във времето, като заедно с телефактора бил изпращан и компютър. Само че нито компютърът бил точно компютър, нито телефакторът — телефактор. Сещаш ли се за какво говоря?

Запалих една от моите цигари, докато обмислях новата посока на разговора.

— Мисля, че става дума за Палача — рекох накрая.

— Точно така. Само дето познанията ми свършват тук. Би ли могъл да ми обясниш как е функционирал?

— Всъщност, този проект е завършил с провал — рекох му аз.

— Но в началото всичко вървяло успешно.

— Така изглеждало. Само че докато са го изпробвали на лесни места като Йо. След това обаче се повредил и се наложило да зачеркнат целия проект като пълен неуспех. Още от самото начало цялото начинание страдало от прекалена амбициозност. Доколкото имам представа, създателите на проекта са имали възможност да използват различни авангардни разработки, повечето от които все още били в стадий на проучване. Теоретически, всичко това изглеждало толкова неотразимо примамливо, че те свалили гарда и се поддали на изкушението. И така всичко започнало добре, за да завърши с крах.

— Какво всъщност използвали при изработката му?

— Господи! Какво ли не използвали? Както вече споменах, компютърът не бил съвсем точно компютър… Добре, да започнем от това. В края на миналия век трима инженери от университета в Уисконсин — Нордман, Парментиър и Скот — създали едно устройство, познато като свръхпроводим тунелопреходен невристор. Нищо повече от две микроскопични метални нишки с тънък изолационен слой по средата. В условия на свръхниски температури позволява преминаването на електрически импулси без насрещно съпротивление. Изолирай го в намагнетизирана среда заедно с още няколко милиарда подобни и какво ще се получи?

Той поклати глава.

— Първо, почти невъзможно ще бъде да проследиш всички пътища и връзки, които ще се формират. А това само по себе си създава невероятна прилика с мозъчната структура. Значи, плеснали доволно с ръце учените, не е необходимо да държиш под непрестанен контрол подобен уред. Достатъчно е да го натъпчеш с необходимото количество информация и да го оставиш да създаде свои собствени преференциални пътища, посредством промени във възбудимостта на магнетичния материал всеки път, когато през него преминава ток. Така базовият материал изгражда свои пътища по метод, аналогичен с този при човешкия мозък в стадий на заучаване. Нещо подобно било използвано и в случая с Палача, където в сравнително ограничен обем от около трийсет кубически сантиметра съумели да натъпчат приблизително десет милиарда невристорни клетки. Съзнателно се ориентирали към тази грандиозна цифра само защото толкова се смята че са нервните клетки в човешкия мозък. Както и да го наричат сега, разработката им била изцяло в сферата на изкуствения интелект.

— Но ако устройството наистина е разполагало с мозък — бил той компютърен или свръхчовешки — то по-скоро ще спада към групата на роботите, отколкото на телефактора, нали?

— Да и не и може би — отвърнах аз. — Тук, на Земята, го управлявали като телефакторен механизъм — на океанското дъно, в пустинята, в планинска местност — в процеса на подготовката. Мисля, че спокойно можем да наречем този ранен период чиракуване — или детска градина, ако щеш. Май второто е по-подходящо. Учили го как да изследва непригодна за обитаване среда и да изпраща пълноценна информация. След като овладял всички методи, можели съвсем спокойно да го изстрелят нагоре и да чакат резултата — без да го включват в контролна верига.

— Поне на този етап не бил ли вече робот?

— Роботът, както казах, е машина, която извършва определени действия съобразно заложената в него програма с инструкции. А Палача бил готов сам да взема решения. Разбираш ли, когато се създава нещо толкова близко по сложност и функция до човешкия мозък, необходимо е да се допусне възможността за неизбежна непредсказуемост на поведението му. Това вече не е някоя машина, изпълняваща стриктно своята програма. Твърде висока била степента на сложност. Сигурно затова накрая се повредил.

Дон се подсмихна загадъчно.

— Неизбежната свобода на волята?

— Не точно. Както ти казах, учените хвърлили твърде много яйца в една кошница. Всеки, който разполагал с нещо подходящо, бил канен с разтворени обятия да го включи в проекта — докато парите се стичали като реки. Така например, психофизиците имали някакво изобретение, което много искали да изпробват и веднага получили зелена улица. На пръв поглед Палача бил средство за комуникация. В действителност повечето от учените се питали дали не притежава свой разум.

— И така ли било?

— Изглежда че да, с известни ограничения. Най-съществената промяна в неизбежната контролна верига била възможността на новия механизъм да предизвиква огнища на слабо възбуждение в мозъка на своя оператор. Машината получавала и усилвала моделите на електрическа активност, които се зараждали в „мозъка“ на Палача — а след това ги предавала посредством един доста сложен модулатор, превръщайки ги във възбудни полета в главата на оператора. Тук вече напускаме моята област и навлизаме в полето на Уебър и Фечнър, но сигурно знаеш, че невронът притежава праг на възбудимостта, отвъд който предава импулса, а под който го задържа. В кората на главния мозък са натъпкани приблизително четиридесет хиляди неврони на квадратен сантиметър и по такъв начин, че всеки от тях притежава поне няколкостотин синаптични връзки с останалите наоколо. Във всеки определен момент някои от тях могат да са под нивото на праговата си възбудимост, докато други да са в състоянието, което сър Джон Екълс някога определил като „критично равновесие“ — готови да изстрелят импулс. Достатъчно е само един от тях да премине над прага и ще повлече със себе си от няколкостотин до няколко хиляди неврони в рамките на двадесет милисекунди. Целта на импулсното поле била да предизвика подобно въздействие в мозъка на оператора — в относително занижени мащаби — за да му позволи да възприеме с максимална точност онова, което става в ума на Палача. И обратното. Палача също трябвало да разполага с подобен механизъм. Смятали, че това ще спомогне за неговото по-бързо очовечаване — един вид, ще му позволи да изпита чувства като лоялност и прочие.

— Смяташ ли, че това по някакъв начин може да е допринесло за последващия му провал?

— Напълно възможно. Кой би могъл да каже със сигурност? Все пак, ако питаш за моето мнение, то отговорът е — да. Но това е само едно предположение.

— А-ха — произнесе замислено той. — Да кажеш нещо за физическите му способности?

— Антропоморфична конструкция — продължих, — първо, защото по време на обучението го управлявали по телефакторен път и второ — заради психологическите причини, които изброих. Палача естествено можел да управлява сам своя малък кораб. Всякакви животоподдържащи системи естествено били напълно излишни. Както той, така и корабът му се захранвали от миниатюрни термоядрени реактори, така че въпросът с енергийното обезпечаване отпада. Способност за саморемонтиране. Възможност да осъществява широка гама от сложни тестове и измервания, да извършва наблюдения, да оформя доклади, да заучава нов материал и да излъчва събраната информация на Земята. Способност да оцелява дори в най-враждебното и сурово обкръжение. В интерес на истината дори се нуждаел от по-малко енергия на външните планети — там работата на охлаждащата инсталация, поддържаща постоянна свръхниска температура на мозъка, била облекчена.

— А силата му?

— Не помня точните данни. Някъде двайсетина пъти над обичайните човешки способности в тежкоатлетически показатели като вдигане и изтласкване.

— Изпратили го да изследва Йо, а сетне го прехвърлили на Европа.

— Аха.

— После започнал да се държи странно, тъкмо когато си помислили, че вече е навлязъл в работата.

— И аз това съм чувал — кимнах.

— Отказал да изпълни нареждането да изучава Калисто и се насочил право към Уран.

— Точно така. Трябва да ти призная, че съм чел доклада преди доста години…

— Някъде там нещата съвсем се влошили. Настъпили продължителни периоди на мълчание, прекъсвани от безпорядъчни емисии. След като понаучих още неща за конструкцията ми, започвам да си мисля, че поведението му е била като на човек, който губи здрава почва под краката си.

— Нещо подобно, наистина.

— Все пак успял да се вземе в ръце, макар и за кратко. Кацнал на Титания и започнал да изпраща доклади от наблюденията си. Ала и това не продължило дълго. Скоро пак взел да става ирационален, съобщил, че предприема прехвърляне на самия Уран и с това се приключило. Повече нито думичка. Благодарение на поясненията ти вече разбирам защо психиатърът в командния център на Земята е бил съвсем сигурен, че никога вече няма да си възвърне нормалната функция.

— Виж, това последното не го знаех.

— Аз ти го казвам.

Свих рамене.

— Както и да е — всичко това е било преди двайсетина години — може и да съм забравил някои подробности.

— Преди два дни корабът на Палача се е приземил — или разбил, все още уточняваме кое от двете — в Мексиканския залив.

Опулих се в него.

— Когато най-сетне го достигнали — продължи Дон, — бил празен.

— Не разбирам.

— Вчера сутринта, реставраторът Мани Бърнс бил открит мъртъв в своя офис, в Мейсън Сен-Мишел, Ню Орлиънс.

— Все още не виждам връз…

— Мани Бърнс е един от четиримата оператори, които са програмирали — пардон, „учили“ — Палача.

Над яхтата се спусна тишина, която провлачи своя търбух по палубата.

— Съвпадение…? — подех накрая аз.

— Моят клиент не смята.

— И кой е твоят клиент?

— Един от тримата останали живи членове на групата. Той е убеден, че Палача се е завърнал на земята за да убие бившите си оператори.

— Запознавал ли е с опасенията си своите някогашни началници?

— Не.

— Защо?

— Защото това ще е свързано с необходимостта да им съобщи причината за тези опасения.

— Която е…?

— Не желае да я разкрие дори пред мен.

— И как тогава смята, че ще си свършиш работата?

— Каза ми съвсем точно какво трябва да свърша. Иска две неща, нито едно от които не налага детайлно познаване на историята. Иска да бъде обзаведен с комплект кадърни телохранители и иска някой да открие и обезвреди Палача. Вече се погрижих за първото.

— А второто смяташ да оставиш на мен?

— Позна. Ти току що потвърди мнението ми, че си най-подходящ за тази работа.

— Разбирам. Даваш ли си сметка, че ако онова нещо действително е разумно, исканото от мен ще се равнява на убийство? А дори и да не е, пак става дума за унищожаване на ценна държавна собственост.

— Ти кое от двете смяташ, че е?

— Както и да го гледам, все е работа.

— Взимаш ли я?

— Необходими са ми още факти, преди да реша. Като например, кой е твоят клиент? Кои са другите оператори? Къде живеят? С какво се занимават? Какво…

Той вдигна ръка.

— Започвам: нашият клиент е многоуважаемият Джеси Брокдън, старши сенатор от Уисконсин. Върху казаното до тук, естествено тегне една дума — поверително.

Кимнах.

— Сега вече си спомням, че наистина участваше в космическата програма, преди да се захване с политиката. Не знаех разбира се подробностите. Защо не поиска помощ от правителството…?

— За да я получи, ще трябва да им разкрие нещо, за което очевидно не желае да говори. Може би защото ще навреди на кариерата му. Честно казано, не зная. Важното е, че той не иска тях, а нас.

Кимнах повторно.

— Ами другите? И те ли предпочитат нас?

— Ни най-малко. Категорично отказват да се подпишат под апела на Брокдън. Изглежда го мислят за малко налудничав.

— И как са взаимоотношенията им в наши дни?

— Живеят в различни части на страната и не са се виждали от години. Чуват се от време на време.

— Доста хлъзгава почва за сигурни заключения, не смяташ ли?

— Един от тях е психиатърът.

— Охо! И кой по-точно?

— Името й е Лейла Такъри. Живее в Сейнт Луис. Работи в тамошната държавна болница.

— Значи никой от тях не е останал на федерална служба, така ли?

— Така изглежда. Брокдън се свързал с тях веднага щом чул за Палача. По това време е бил във Вашингтон. Като стигнала информацията до него, постарал се да я потули. Опитал се да се свърже с останалите и тогава научил за убийството на Бърнс. След това ме потърси, настоявайки да поема под крилото си всички. Другите обаче не искаха и да чуят. Доктор Такъри например заяви по време на разговора ни, че Брокдън — съвсем правилно — бил човек на смъртно легло.

— Какво му има?

— Болен е от рак. В гръбначния мозък. Нищо не могат да направят, та са го оставили да си дълбае там. Той ми каза, че му били нужни не повече от шест месеца, за да прокара някакъв изключително важен законопроект — указ за реабилитация на престъпниците. Трябва да призная, че наистина ми звучеше малко налудничаво, докато дрънкаше за това. Сигурно е нормално за хора като него. Освен това доктор Такъри бе абсолютно сигурна, че убийството на Бърнс нямало нищо общо с Палача. Според нея това било най-обикновена кражба с взлом, престъпникът бил изненадан и в паниката си действал с прекомерно насилие.

— Значи тя не се страхува от Палача?

— Заяви, че познавала по-добре от всеки друг ума му и ни най-малко не била загрижена.

— А какво смята другият оператор?

— Той пък каза, че можело доктор Такъри наистина да познава по-добре от всеки друга ума му, но той знаел всичко за неговия мозък. Затова също не се безпокоял.

— И какво значи това?

— Дейвид Фантрис е инженер-консултант — специалности електроника, кибернетика. Пряк участник в създаването на Палача.

Станах и се подредих пред кафеварката. Вярно, че не горях от непреодолимо желание да се тъпча с кафе точно в този момент. Просто трябваше да прикрия изненадата си, защото на времето бях работил заедно с Дейвид @Фентрис. Още преди да се захване с космическата програма.

Близо петнайсетима години по-стар от мен, Дейв бе един от хората, с които започнахме проекта за информационна банка. Повечето от нас в онези времена все още преодоляваха съмненията си, докато Дейв вече кипеше от неудържим ентусиазъм. Среден на ръст, с къдрава посивяла по слепоочията коса, сиви очи зад дебелите лещи на очила с рогови рамки, неизменно циркулиращ между състоянията на тотална заангажираност и трескаво безумие, той имаше навика да се изразява в някаква полузагадъчна форма, която те караше да го смяташ за важен член на онова племе от новоизгряващи служители, които бързо придобиваха авторитет и власт с помощта на умело интриганство и ловки политически маневри. Достатъчно е да го послушаш само няколко минути обаче и вече си готов да промениш първоначалното си мнение и дори да изпиташ възхищение за умението му да схематизира и опростява проблемите. Някъде към края на изложението му започваш да се питаш как не си видял всичко това по-рано и какво търси човек като него на толкова нисък пост. По-късно започваш да забелязваш, че изчерпи ли се ентусиазмът му, на негово място идва меланхолия. И макар прекомерният ентусиазъм да е подходящ при краткотрайни проекти, по-продължителните начинания обикновено изискват уравновесеност. Аз самият не бях особено изненадан, че Дейв е само консултант.

Основният въпрос естествено беше: ще си спомни ли той за мен? Вярно, че сега изглеждах променен, по-зрял, надявах се, а и маниерите ми сигурно бяха различни. Ще е достатъчно ли това, ако се наложи среща в хода на предстоящата работа? Умът зад онези дебели рогови очила можеше да извършва удивително много неща, разполагайки със съвсем минимална информация.

— Той къде живее? — попитах.

— В Мемфис. Това какво значение има?

— Просто се опитвам да разположа знаменцата по картата. Сенатор Брокдън още ли е във Вашингтон?

— Не. Върнал се е в Уисконсин и в този момент трябва да се е сврял в някаква вила в северната част на щата. Четирима от моите хора са с него.

— Ясно.

Долях ново кафе в чашите и седнах. Честно казано случаят хич не ми се нравеше. Все още се колебаех как най-меко да откажа на Дейв. Напоследък задачите, които ми възлагаше, се бяха превърнали във важна част от живота ми, а последната не изглеждаше ни най-малко рутинна. Реших да потърся някои очевидни пропуски и да го убедя, че в случая е достатъчна и охраната, с която вече се е заел.

— Не ти ли се струва странно — попитах го аз, — че само Брокдън се бои от онзи механизъм.

— Аха.

— …И че не съобщава причината.

— Вярно.

— …като прибавим състоянието му и заключението на докторката за влиянието, което то има върху неговия разсъдък.

— Никога не съм се съмнявал, че е малко невротичен — призна Дон. — Виж това.

Той се пресегна към сакото си и измъкна от джоба тънък свитък листа. Прелисти ги и извади една страница, която ми подаде.

Беше листче от бележник, върху което бе надраскано със забързан и нервен почерк: „Дон, трябва на всяка цена да те видя. Чудовището на Франкенщайн се е върнало от преизподнята, в която го запратихме и ме търси. Цялата проклета вселена се опитва да ме изпече на шиш. Обади ми се между 8 и 10 часа. Джес.“

Кимнах, понечих да го върна, после реших да проверя какво има от другата страна. Нищо. Да пропадне в дън земя цялата тази тъпа история!

Макар и неохотно надигнах чашата и сръбнах кафе. Имаше нещо, което не ми даваше покой още в самото начало. Джеси Брокдън бе член на комитета, който отговаряше за програмата за Централна Информационна Банка. Спомних си, че този комитет трябваше да работи по цял пакет от предложения за реформи и реорганизации в проекта. Не можех да се сетя само какво точно бяха възложили на Брокдън, но както и да е. Нещата отдавна бяха излезли под контрол, а и онова, което сега ме безпокоеше, бе истинското чудовище… все пак, какво ще стане, ако вземат да го убият и изведнъж се окаже, че проектът боксува на място?…

Сръбнах си още малко от кафето и запалих нова цигара.

Имаше начин да се захвана със случая без дори да се срещам с Дейв. Можех да поговоря с Лейла Такъри, да се поразровя във фактите около убийството на Бърнс, да събера допълнителни сведения, включително и за онзи кораб в залива… дори да намеря решение на загадката, без въобще да зървам очите на Дейв.

— Имаш ли техническите данни на Палача? — вдигнах вежди.

— Тук са.

Подаде ми ги.

— Полицейският доклад за убийството на Бърнс?

— Заповядай.

— Местонахождението на всеки един от въвлечените в играта и по малко от биографията им?

— Веднага.

— Мястото или местата, където бих могъл да те открия през следващите няколко дни — по всяко време на денонощието? Ще имам нужда от известна координация.

Той се усмихна и извади химикалката.

— Радвам се да те видя на борда.

Протегнах ръка и чукнах с пръст стъклото на барометъра. Сетне поклатих глава.

Събуди ме телефонен звън. Прекосих почти механично стаята и включих говорителя.

— Да?

— Господин Дони? Часът е осем.

— Благодаря.

Свлякох се в креслото. Аз съм от хората, които се пробуждат трудно. Всяка сутрин ми е необходим поне половин час докато вляза в крак с действителността. В началото естествено се пробуждат първичните желания. Протегнах схванатия си крайник и ударих един от клавишите. Изграках желанието си за закуска и обилна доза кафе и един любезен глас потвърди, че е прието. Трийсет минути по-късно вече се влачех из стаята малко по-бодро. Време беше да се захващам за работа.

В добавка към обичайния сутрешен недостиг на адреналин и ниско кръвнозахарно ниво, почти не бях спал през изминалата нощ. Бях пуснал кепенци веднага щом Дон си тръгна — натъпках джобовете си с разни полезни неща, напуснах борда на „Протеус“, взех такси до летището и със следващия полет се върнах тук, в Сейнт Луис. Пристигнах в малките часове. По време на полета не можах да мигна, непрестанно мислех за случая и се чудех коя ще е най-подходящата тактика за разговора с Лейла Такъри. Когато пристигнах, наех стая в мотела на летището, оставих бележка да ме събудят на сутринта и издъхнах в леглото.

Докато закусвах, прегледах информацията, която ми бе оставил Дон.

Лейла Такъри, четиридесет и шест годишна, понастоящем живееше сама, след като се бе развела с втория си съпруг преди близо две години. Апартаментът й бе съвсем близо до болницата, където работеше. Към извадката от архива бе добавена и снимка, на която изглеждаше поне с десет години по-млада. Брюнетка, със светли очи, телесно съвсем близо до границата между поносимата пълнота и начеващата затлъстялост, с някакви смешни очила, закичени ниско на носа. Беше публикувала внушителен брой книги и статии, чийто заглавия гъмжаха от думички като „алиенация“, „роля“, „доклад“, „социален контекст“, и още алиенации.

Не разполагах с достатъчно време за да разработя щателно легендата си. Щях да мина само с име и лаконична история. Сигурно повече нямаше и да ми е нужно. В подобни условия най-добре е да се придържаш максимално към истината.

Взех автобус да сградата, където живееше. Не се обадих предварително, защото е най-лесно да откажеш на непознат по телефона.

Според данните от архива днес й беше ден за сеанс с група пациенти в дома й. Замисълът, доколкото можех да предположа, е да се откъснат нещастните болни от отблъскващата среда в института и да се срещат в домашно обкръжение и прочие. Не ми беше необходимо чак толкова много от личното й време — за всичко, което ме интересуваше, можех да се обръщам към Дон — пък и сигурен бях, че срещите й с него са понижили прага на нейната раздразнителност.

Тъкмо бях открил звънеца с името й и номера на апартамента във фоайето, когато една възрастна жена ме подмина и отключи вратата. Погледна ме въпросително, преди да затвори и аз побързах да се шмугна край нея, като кимнах с благодарност — без да звъня. Отново личният контакт, нали разбирате.

Взех асансьора до втория етаж, открих вратата с името й и почуках. Готвех се да го повторя, когато вратата се открехна — съвсем лекичко.

— Да? — попита ме жената отсреща и аз промених оценката си относно възрастта на снимката. Изглеждаше съвсем същата.

— Доктор Такъри — рекох аз, — името ми е Дони. Разчитам на вашата помощ за един проблем.

— Какъв проблем?

— Той включва механизъм наричан Палача.

Тя въздъхна и ме погледна кисело. Почука с нокът по вратата.

— Изминах доста път, но сигурно ще се отървете лесно от мен. Ще ви задам само няколко въпроса.

— Вие на държавна служба ли сте?

— Не.

— Да не работите за Брокдън?

— Не, нещо друго.

— Е, добре — предаде се тя. — Само че в момента имам групов сеанс. Ще продължи поне още час. Ако нямате нищо против, изчакайте долу във фоайето. Ще ви повикам като свърша.

— Чудесно — кимнах. — Благодаря.

Тя също кимна и хлопна вратата. Намерих стълбището и заслизах надолу.

Цигара по-късно реших, че дяволът винаги намира работа на безделниците и му благодарих за предложението. Върнах се на входа на фоайето. Без да излизам, през прозореца прочетох имената на неколцина от останалите живущи в блока. Качих се обратно и почуках на една от вратите. Още преди да се отвори измъкнах от джоба си бележник и писалка и ги хванах така, че да се виждат.

— Да?

Ниска, на около петдесет, любопитна.

— Госпожо Глънц, името ми е Стивън Фостър. Извършвам проучване за Североамериканската Потребителска Лига. Бих желал да заплатя няколко минути от вашето време, срещу отговори на въпроси относно продуктите, които употребявате.

— Какво — ще ми платите?

— Да, мадам. Десет долара. За не повече от дузина въпроси. Ще ни отнеме най-много две минутки.

— Ами добре. — Тя разтвори широко вратата. — Защо не влезете?

— Не, благодаря ви. Разговорът ни ще бъде толкова кратък, че наистина не си заслужава. Първият ми въпрос е за перилните препарати…

Десет минути по-късно седях отново във фоайето. Бях добавил десетте долара за интервюто към общата сметка от разследването. Когато някой случай е пълен с непредвидености, които налагат често да сменям тактиката, предпочитам да разполагам със свои собствени източници на информация. Колкото повече, толкова по-добре.

Измина още четвърт час, преди да се отвори вратата на асансьора. Отвътре излязоха двама младежи и мъж на средна възраст, доста жизнерадостни и весели, обсъждащи през смях нещо.

Най-възрастният от тях ме доближи и кимна.

— Вие ли сте онзи, който чака за среща доктор Такъри?

— Познахте.

— Тя каза да се качвате.

— Мерси.

Изминах краткия път до вратата й. Отвори ми на първото почукване, кимна мълчаливо и ме въведе в просторна гостна, където ме настани на удобен фотьойл.

— Желаете ли чашка кафе? Ей сега го направих.

— Ще ви бъда искрено благодарен.

След минутка кафето димеше в чашата пред мен. Сръбнах от него, без да се пресягам към захарта и сметаната.

— Одеве ме заинтригувахте — поде тя. — Разкажете сега за вашия проблем.

— Готово. Както научих, един телефакторен механизъм, познат с прозвището Палача, който вероятно притежавал изкуствен интелект, се завърнал на Земята…

— Хипотетично — прекъсна ме тя. — Освен ако не знаете нещо, което не ми е известно. На мен ми казаха, че корабът на Палача навлязъл в атмосферата и се разбил в Мексиканския залив. Няма сигурни сведения да е бил обитаван.

— Но това е най-логичното заключение.

— Точно толкова логично ми изглежда Палача да е изпратил кораба за среща със Земята преди много години, а след достигане на определената орбита съдът по невнимание или поради грешка да е навлязъл в атмосферата и да се е разбил.

— И защо ще връща кораба без да се качва на него?

— Преди да ви отговоря, ще ми се да науча причината за вашето любопитство. Да не сте журналист?

— Не. Аз съм писател — занимавам се с популяризация на достиженията в науката и техниката. Но в конкретния случай не става дума за публикация. Поръчаха ми да напиша доклад за психологическия профил на това нещо.

— И кой го направи?

— Частен поръчител. Искат да знаят какво може да влияе върху неговите мисловни процеси и какво ще е най-вероятното му поведение — в случай, че наистина се е върнал. ПРеди да се свържа с вас естествено се порових из библиотеката и между другото научих, че ядрото на неговата „личност“ е изградено от мисловни образци на четиримата оператори. Реших, че ще е най-добре ако се срещна лично с операторите и получа впечатления и мнения от първа ръка. По очевидни причини първо се спрях на вас.

Тя кимна.

— Онзи ден ми се обади някакъв господин Уолш. Каза, че бил нает от сенатор Брокдън.

— Виж ти? Сенатор Брокдън също е в списъка на предстоящите ми срещи. Както и Дейвид Фентрис.

— Чухте ли за Мани Бърнс?

— Аха. Какво нещастие.

— Този случай направо подлуди Джеси. Напоследък той — как да се изразя? — се беше вкопчил със зъби и нокти в живота, опитвайки се да постигне толкова много неща за времето, което му остава. За него всяка секунда е безценна. Сигурно усеща във врата си диханието на старицата с дългата бяла нощница. А после и този кораб се върна и един от нас го убиха. На всички ни е известно за немотивираното поведение на Палача през последните часове преди да замлъкне. Джеси намира във всичко това някаква взаимовръзка и в състоянието, в което се намира, съвсем естествено е да бъде мнителен. Няма нищо лошо човек да му го каже в очите, стига това да го върне в нормалните релси.

— Значи според вас не съществува никаква заплаха?

— Ни най-малка. Аз бях последният човек, който мониторираше Палача, преди да бъде преустановена връзката и зная точно какво се е случило. Първото, на което са го учили, е координация на възприятията и двигателната активност. За целта бяха прехвърляни готови поведенчески модели от умовете на неговите оператори, които в началото за него са били твърде сложни. Представете си някое дете, което е научило на изуст „Гетисбъргското обръщение“[2]. То е там вътре, в главата му. Някой ден може дори да оцени значението му. Би могло дори да го вдъхнови за някакви изследвания. Но първо детето трябва да порасне. Представете си сега, че същото това дете притежава огромен брой противоречащи си мисловни модели — спомени, манталитет, пристрастия — които за момента могат да му се сторят най-много отегчителни. Добавете няколко години съзряване — без да забравяте, че всички тези модели произлизат от четири различни личности и всеки един от тях има далеч по-могъщо влияние от думите на която и да било реч и че са украсени със съответните емоционални тоналности. Опитайте се сега да си представите размера на окончателния конфликт, противоречието и объркването, произлизащо от опита да си едновременно четирима души…

— Защо не са помислили предварително за това?

— Ах! — въздъхна тя и се усмихна. — В началото никой не си е давал сметка за необятните възможности на невристорния мозък. Решили операторите да въвеждат информацията в линейна зависимост, което да продължава докато се достигне определена критична маса, кореспондираща с конструирането на модел или картина на света, която след това да послужи за отправна точка при оформянето на собствения ум на Палача. Вероятно по такъв начин е бил заченат разумът му.

Това, което в действителност се случи може да се нарече „феномен на отпечатването“. Върху основната матрица се бяха наслоили някои вторични характеристични черти на операторите, които често нямаха нищо общо с търсения резултат. Не го установили, защото в началото тези характеристики съществували в нефункционално състояние. Останали латентни до момента, когато умът се развил достатъчно, за да е в състояние да ги разбира. Тогава вече беше твърде късно. Изведнъж той се сдобил с четири различни личности и бил напълно неспособен да ги координира. Опитите да открие компромисно решение го довеждаха до шизоидни реакции, опитите да ги интегрира предизвикваха кататонни пристъпи. Палача започна да циркулира между тези две алтернативи без никакви видими признаци за прекъсване. А след това изпадна в мълчание. Почувствах, че пропада надолу в нещо като еквивалент на епилептичен припадък. Силното разрастване на възбудните огнища в магнитната база на мозъка му вероятно е довело до изтриване на огромни участъци със запаметена информация, което по аналогия при хората причинява смърт, или идиотия.

— До тук всичко ми е ясно — рекох. — Ако съм ви разбрал правило, съществуват две възможни решения — или рано или късно ще бъде осъществена успешна интеграция на материала, заимстван от различните съзнания, или пациентът развива шизофрения. Какво ще е според вас поведението им при всеки един от тези два изхода?

— Щом настоявате, ще ви кажа. Аз мисля, че съществуват известни физически ограничения пред възможността многоличностната структура да се съхрани продължително време. Все пак, ако това стане, вероятно в края на краищата ще се появи една нова личност, която носи белезите на онези, които е наследила. Положението е съвсем различно от класическото раздвояване на личността при шизофрениците, където допълнителната личност, или личности, в никакъв случай не са отражения или копия на действително съществували хора, които притежават известна автономност. В случая споменатите копия биха могли да продължат своето развитие, да дегенерират и дори да влязат в неразрешим конфликт помежду си, който би довел до унищожаването на един или няколко от тях. С други думи, невъзможно е да се предскаже как точно биха се развили събитията.

— Ще позволите ли аз да опитам?

— Слушам ви.

— След първоначалния период на объркване Палача намира начин да поеме командуването над тях. Той побеждава четириглавия змей, който го яде отвътре, ала в хода на сражението натрупва непреодолима омраза към действителните личности, виновни за душевния му смут. За да се освободи напълно от призраците, решава да се завърне тук и да ги унищожи.

Тя се усмихна.

— Виждам, че се отказвате от идеята за „жизнеспособна шизофрения“ и с лекота се прехвърляте на предположението, че е извоювал пълна независимост. Само че това са две съвършено различни положения — независимо по какъв начин дърпате конците.

— Добре, приемам обвинението. Все пак, какво мислите за предположението ми?

— Вие твърдите, че ако Палача преодолее вътрешната си криза, той ще почувства омраза към нас. Струва ми се, че това е доста непристоен опит да се повика духа на покойния Зигмунд Фройд — Едип и Електра събрани в едно същество, кипящи от желание да изтребят родителите си — първопричинители на всички техни страхове, тревоги, недъзи — пламтели и в юношеската душа на Палача, още когато бил в съвсем беззащитна фаза на своето развитие. Дори Фройд тук би се затруднил да постави диагнозата. Как да го наречем?

— Защо не „Хермарциев комплекс“?

— „Хермарциев“?

— Обединих имената на Хермафродит и нимфата Салмация така, както те са обединили телата си. Подобно същество трябва да притежава четирима родители, срещу които да се бори.

— Хитро — засмя се тя. — Не зная каква друга полза има от свободните изкуства, освен да поднасят подобни метафори тогава, когато възникне нуждата от тях. Само че точно тази е прекалено антропоморфична. Но вие искахте да чуете мнението ми. Е, добре. Ако Палача наистина успее да преодолее споменатата душевна криза, това ще се дължи единствено и само на съществената разлика между невристорния и човешкия мозък. Опирайки се на професионалния си опит смея да заявя, че човекът не е в състояние да преодолее подобна криза без да пострада психически. Ако Палача наистина се е справил, това означава, че в края на краищата е разрешил всички противоречия и конфликти, задържайки или възвръщайки пълния си контрол върху ситуацията по такъв начин, че онова, което е се е получило накрая, най-малкото може да се определи като омраза. Страхът, несигурността и всички останали подобни емоционални състояния, които обичайно подхранват омразата, щяха да бъдат анализирани, смлени и превърнати в нещо далеч по-полезно. Можеше и да остане някакъв намек за неприязън, който да предизвика желанието за самодоказване и самоутвърждаване. Ето ви една възможна причина за връщането на кораба.

— Значи според вас, ако Палача съществува като мислеща личност днес, това е единственото възможно отношение към неговите бивши оператори — и той няма да желае нищо повече от тях?

— Съвършено правилно. Съжалявам за краха на „Хермарциевия комплекс“. Но в този случай трябва да се вглеждаме в разума, а не в психиката. И там виждаме две неща: шизофренията би го унищожила, успешното решаване на проблемите прави невъзможно отмъщението. И в двата случая няма за какво да се безпокоим.

Как да поставя по-деликатно въпроса? Реших, че няма начин.

— Всичко това е чудесно — подех аз, — поне досега. Но ако се отърсим за миг от чисто физиологичната и чисто физическата компоненти, възможно ли е да съществува конкретна причина, която да подтиква Палача към желанието да ви унищожи — с други думи, говорим за добрия стар мотив за убийство, основаващ се по-скоро на случки и инциденти, отколкото на някакви нематериални мисловни конфронтации?

Лицето й изглеждаше непроницаемо, но и не очаквах да е другояче, имайки пред вид професионалната й заангажираност.

— Какви инциденти? — попита тя.

— Представа нямам. Затова и попитах.

Тя поклати глава.

— Боя се, че не ви разбирам.

— Е, тогава, време е да приключваме — въздъхнах аз. — Нямам повече въпроси.

Тя кимна.

— Аз също нямам какво повече да ви кажа.

Допих кафето и оставих чашката в чинията.

— Благодаря ви — рекох, — за времето, което ми отделихте и за кафето. Бяхте много любезна.

Надигнах се. Тя направи същото.

— Сега какво ще правите? — попита ме.

— Още не съм решил. Щеше ми се да изпипам добре този доклад. Вие имате ли някакви предположения?

— Струва ми се, че ви запознах с единственото възможно и вярно тълкуване на фактите.

— Значи не мислите, че Дейвид Фентрис би могъл да гледа на нещата по друг начин?

Тя изсумтя, сетне въздъхна.

— Не. Не мисля, че от него ще чуете нещо полезно.

— Какво искате да кажете? По начина, по който се изразихте…

— Зная. Не това, което си помислихте. Някои хора намират утеха в религията. Други… Вие знаете. Други я преоткриват във втората половина от живота си и се нахвърлят върху нея със стръв. Те не я използват по начина, по който е прието. Допускат я до най-съкровените си местенца.

Тя вдигна глава и потърси реакция по лицето ми.

— Може и така да е — рекох. — И без това не бях напълно уверен, че трябва да се срещам с него. Вие обаче подпалихте любопитството ми. Как може религията да въздейства на инженерството?

— Разговарях с него веднага след като Джеси ни съобщи новината за катастрофиралия кораб. Имам чувството, че той винаги е гледал на опитите да създадем изкуствен интелект като на недопустима намеса в сферата на Всемогъщия. За него бе съвсем естествено нашето отроче да полудее — като рожба на по природа несъвършения човек. Изглежда е намерил за напълно естествено, че Палача се е завърнал за да отмъсти на създателите си — един вид, той е ръката на Божието правосъдие.

— Ами! — изненадах се аз.

Тя се усмихна отново. Отвърнах й със същото.

— Да — кимна. — Но може и да съм го хванала в лошо настроение. Защо не опитате сам?

Нещо ме накара да поклатя отрицателно глава — имаше значителна разлика между представата, която тя бе създала за Дейв, моите лични спомени и онова, което според Дон бил заявил Дейв — че не се безпокоял от нищо защото познавал най-добре мозъка му. Някъде между всичко това лежеше нещо, което ми се струваше, че трябва да зная, или час по-скоро да науча, стига да положа макар и минимални усилия.

— Засега и това ми стига — произнесох с решителен глас. — В края на краищата, от мен се иска да пиша за психологическата страна на нещата, а не за механичната — камо ли за теологичната. Ужасно много ми помогнахте. Благодаря ви отново.

Усмивката не слезе от лицето й докато ме изпращаше до вратата.

— Ако не ви представлява затруднение — рече ми, когато прекрачих прага, — бих желала да узная как е свършила цялата тази история. Стига да се случи нещо интересно, разбира се.

— Връзката ми със случая приключва с доклада, с който възнамерявам да се захвана незабавно. Все пак, може и да получа допълнителна информация.

— Имате ли ми номера…?

— Вероятно, но…

Нямаше как, записах го, макар наистина да го имах — точно под отговора на госпожа Глънц за перилните препарати.

Следвайки предварително обмисления график поех направо към летището, открих подходящ полет за Мемфис, запазих място и бях последният, който се качи на борда. Нямах време дори да се върна в мотела. Не че това имаше особено значение. Случайно, или не, докторката-закрилница на нещастните луди ме бе убедила, че следващият, който трябва да видя е Дейвид Фентрис — проклет да бъде. Имах несъзнателното усещане, че Лейла Такъри не ми бе казала цялата истина. Налагаше се да поема риска и собственолично да се убедя за душевните промени на Дейв, които така образно бе обрисувала одеве. Струваше ми се — пак не знаех защо — че може да имат някаква връзка с Палача.

Когато се приземихме беше хладен и навъсен следобед. Хванах първото срещнато такси и незабавно се насочих към офиса на Дейв.

Докато навлизахме в града, завладя ме усещането за надвисваща буря. На запад продължаваше да се струпва тъмна стена от облаци. По-късно, докато стоях пред сградата, където се помещаваше офисът на Дейв, първите едри дъждовни капки започнаха да плющят лениво по мръсната тухлена фасада. Доста вода ще й и нужна, докато се измие, реших аз, преди да хлътна във входа. Все си мислех, че няма да изпадне толкова низко.

Портиерът ме упъти, асансьорът ме издигна, а краката ми сами изминаха остатъка от пътя до вратата на офиса. Почуках. След известно време почуках отново. Пак нищо. Опитах трети път, сетне натиснах лекичко дръжката, за да установя, че е отворено. Влязох.

Озовах се в малка празна чакалня, застлана със зелен килим. Пресякох я и надникнах зад паравана, който я затваряше от другата страна.

Мъжът седеше с гръб към мен. Почуках с пръст по паравана. Той ме чу и се обърна.

— Да?

Очите ни се срещнаха, неговите все още бяха обрамчени с рогови рамки и също толкова живи — само лещите бяха по-дебели и бузите малко по-хлътнали.

Въпросът му остана да виси във въздуха и нищо в изражението му не подсказваше, че ме е познал. Беше се привел над някаква папка с чертежи. С периферното си зрение регистрирах метално кошче за боклук, кварц, порцелан и стъкло подредени върху ниската масичка.

— Казвам се Дони, Джон Дони — рекох аз. — Търся Дейвид Фентрис.

— Аз съм Дейвид Фентрис.

— Приятно ми е да се запознаем — кимнах и пресякох стаята. — Сътруднича в едно разследване, свързано с проект, в който някога сте участвали…

Той се усмихна, кимна, пое ръката ми и я разтърси.

— Палача, естествено. Драго ми е да се запознаем, господин Дони.

— Да, Палача. Ще пиша доклад…

— И ви интересува мнението ми относно въпроса, колко опасен е той. Сядайте. — Той махна към един фотьойл. — Чаша чай?

— Не, благодаря.

— Не възразявате, ако аз си налея.

— Е, щом е готов…

Той пресече до масата.

— Съжалявам, нямам сметана.

— Няма значение. Как се досетихте, че става дума за Палача?

Той се ухили и ми поднесе чая.

— Ами защото той се върна. И от всичко, с което се занимавам, този факт единствено е достоен за известно безпокойство.

— Неприятно ли ще ви е, ако поговорим за него?

— Не — в известни граници.

— Какво има отвъд тях?

— Ще ви кажа, ако ги достигнем.

— Съгласен. Кажете сега — опасен ли е наистина?

— По-скоро безвреден — отвърна той. — За всички, освен за трима.

— Доскоро четирима?

— Съвсем точно.

— Но защо?

— Защото извършихме нещо, което не биваше да правим.

— И което е…?

— Първо — опитахме се да създадем изкуствен интелект.

— Че защо не е трябвало да го правите?

— Човек с име като вашето не бива да задава подобни въпроси.[3]

Захилих се.

— Ако бях проповедник — рекох, — щях да подчертая незабавно, че в Библията не се казва нищо против опитите ви — освен ако не сте го учили на ритуални убийства.

Той поклати глава.

— Проблемът не е нито толкова прост, нито толкова очевиден. Отдавна вече не живеем във времената, когато е била написана Библията, нито пък трябва да прилагаме постулатите й толкова ревностно в нашето съвремие. Идеята ми беше далеч по-абстрактна. Говорех за гордостта, която може да изпита човек, когато се изкачи на пиедестала заедно със Създателя.

— Вие почувствахте ли я — гордостта?

— Аха.

— Сигурен ли сте, че не беше само ентусиазъм заради успешното изпълнение на един свръхамбициозен проект?

— О, и това го имаше в изобилие. Произходът му е съвсем същият.

— Аха, вярно, едно е — казват — че човекът бил създаден по образ и подобие на Създателя и съвсем друго, дето трябвало да свикне с тази мисъл. Май от това произлизаше заключението, че приликата между единия и другия в края на краищата вредяла на Божествения идеал.

— Точно това. Човекът не може да създава. Той е в състояние само да променя вида на онова, което вече съществува. Само Бог има право да твори.

— Тогава не виждам защо трябва да се безпокоите.

Той смръщи вежди.

— Не е така. Грешката ни беше, че го знаехме и въпреки това не се отказахме своевременно.

— Наистина ли мислехте така докато работихте върху проекта? Или тази идея ви хрумна по-късно?

Той продължаваше да се мръщи.

— Вече не съм съвсем сигурен.

— Щом е тъй, няма да е зле, ако някое милостиво Божество бъде така любезно да ви дари с ползата от съмнението.

Той ми отвърна с мрачна усмивка.

— Не е лошо, Джон Дони. Имам чувството обаче, че Всемогъщият вече е отсъдил и че съвсем скоро ще се простим с четири заблудени души — за нищо.

— Значи виждате в Палача нещо като ангел-отмъстител?

— Понякога. В известен смисъл. Виждам го като някой, дошъл да се разплати за дълговете.

— Хубаво, да погледнем на въпроса от друга страна. Представете си, че Палача разполага с необходимите инструменти и материали и е успял да конструира още един механизъм по свой образ и подобие. Тогава, ще го сметнете ли за виновен за същото, което ви безпокоеше?

Той поклати глава.

— Не виждам смисъл да си играем на думички, Дони. Освен това, не е изключено да греша в първоначалните си предположения. Искам да кажа, че може зад сцената да действат и други сили.

— Като например?

— Нали ви казах, че ще ви уведомя, когато наближим границата. Ето, че го сторихме.

— Хубаво де — въздъхнах аз. — Макар никак да не обичам задънените улици. А и хората, за които работя, имат чистосърдечното желание да ви окажат закрила. Те искат да спрат Палача. Надявах се, че ще ми разкриете малко повече — ако не заради вас, то поне заради другите. Те може и да не споделят философските ви възгледи, още повече сам признахте, че не е изключено да се заблуждавате. Между другото, теолозите от край време са смятали отчаянието и песимизма за грях.

Той се облегна назад и почеса замислено върха на носа си, както нерядко го правеше във времето, когато го познавах по-отблизо.

— С какво всъщност се занимавате? — попита ме не след дълго.

— Аз ли? Нали ви казах, че популяризирам науката. Ще пиша доклад за Палача, по поръчка на хората, които искат да ви пазят. Колкото е по-добър докладът ми, толкова повече шансове имат да успеят.

Той продължи да ме разглежда замислено.

— Трябва да призная, че съм чел немалко статии по тези въпроси. Но името ви не ми се струва познато.

— Защото моята главна специалност е нефтохимия и морска биология — отвърнах.

— Аха. Странно, защо са избрали точно вас, не мислите ли?

— Не зная. Сигурно защото бях под ръка, когато шефът се нуждаеше от някой за тази работа. Освен това знае, че ме бива.

Той премести поглед към дъното на стаята, където зад струпаните на една маса кашони, беше поставен компютър. Положението взе да става напечено. Реши ли да провери легендата ми и видният популяризатор на науката Джон Дони щеше да се разпадне на прах. Странно, че едва сега бе започнал да проявява подозрителност — след като почти бе готов да изповяда греховете си. Сигурно и на него му бе минала тази мисъл, защото отмести поглед от компютъра.

— Не зная как да го обясня… — промърмори той и изведнъж ужасно ми заприлича на онзи, предишния Дейв Фентрис. — По една или друга причина съм склонен да вярвам, че Палача възнамерява да премахне своите бивши оператори. Може би наистина такова е Божието решение. Нищо не може да се направи. Рано или късно той ще успее. Каквато и да е истината, аз не желая да ме поставят под чужда опека. Ако в нещо съм сбъркал, аз съм този, който трябва да вади въглените от огъня. Затова ще спра Палача собственолично — от тук — преди някой друг да пострада.

— Как?

Той кимна към лъщящия шлем.

— С това.

— Как? — повторих аз.

— Телефакторната верига на Палача все още функционира в пълна изправност. Няма как иначе, тя е неразделна част от него. Не би могъл да я прекъсне без да изключи собственото си съзнание. Достатъчно е да наближи на половин миля от тук и веригата ще се включи. Шлемът ще започне да издава тих бръмчащ звук, а индикаторната лампичка върху лицевата му страна ще премигва. Тогава аз ще го поставя и ще поема управлението на Палача. Ще го доведа тук и ще изключа мозъка му.

— И как по-точно ще го изключите?

Той посочи чертежите, които разглеждаше, когато влязох.

— Ето тук. Първо се откопчава гръдната пластина. Под нея има четири блокови елементи, които трябва да се разкачат. Тук, тук, тук и тук.

Той вдигна поглед.

— Ще трябва обаче да го извършите в строго определена последователност — рекох аз, — инак могат да се загреят прекомерно. Първо този, сетне тези два. Накрая и този.

Сивите му очи не се отделяха от моите.

— Мислех, че специалността ви е нефтохимия и морска биология.

— Никога не съм се придържал фанатично към някоя определена област — заоправдавах се аз. — Интересувам се от всички страни на науката и техниката и подразбирам от немалко нещица. Преди да намина към вас се порових из библиотеката.

— Тъй значи.

— Защо не поискате съдействие от космическата агенция? — реших да сменя темата аз. — Сигурен съм, че главният телефакторен пулт притежава достатъчно мощност и обхват за да…

— Разглобиха го още преди години. В началото останах с впечатлението, че сте на държавна служба.

Поклатих глава.

— Съжалявам, ако съм ви подвел, станало е неволно. Имам договор с една частна изследователска агенция.

— Хъм. Това ще е само Джеси. Всъщност, едва ли има значение. Кажете му, че аз ще се погрижа за всичко — по един, или друг начин.

— Представете си, че грешите за свръхестествената причина — подхвърлих аз — и сте прав за другата. Че се е върнал тук със съвсем конкретна цел — онази, за която споменахте почти мимоходом. Само дето вие не сте следващият от списъка. Щом сте толкова чувствителен на теми като вина и грях, какво ще си помислите, когато някой от останалите пострада, а вие не сте предприел нищо, за да го спасите? Няма ли по такъв начин да бъдете отговорен за смъртта му?

— Не — прекъсна ме той. — Няма да ви позволя да ме въвличате в разни хипотетични ситуации само за да преразгледам онова, в което вярвам твърдо. Каквото и да подтиква Палача към действие, аз ще съм следващият, когото ще посети. Ако не мога да го спра, значи никой няма да успее, докато не приключи с работата си.

— Откъде сте толкова сигурен, че тъкмо вие сте следващият?

— Хвърлете един поглед на картата — предложи той. — Приводнил се е в Мексиканския залив. Мани живееше точно там — в Ню Орлиънс. Напълно логично той беше първият. Палача е в състояние да се движи под водата подобно на управляемо торпедо, което превръща Мисисипи в най-предполагаемия маршрут за скришно придвижване. Ако продължим нагоре по реката ще се озовем точно тук, в Мемфис — където съм аз. Следва Лейла, още по-нагоре в Сейнт Луис. Едва след това ще мисли как да се добере до Вашингтон.

Помислих си за сенатор Брокдън, който сега сигурно беше в Уисконсин и реших, че няма да е никак трудно да стигне до него. До всеки един от тях наистина имаше лесен достъп, след като реката щеше да е основното средство за придвижване.

— Но откъде е научил за местонахожденията ви?

— Уместен въпрос — кимна той. — В определен, макар и не особено широк обхват, той е в състояние да улавя директно мозъчните ни вълни. Не зная какъв би могъл да е този обхват сега. Възможно е Палача да е конструирал свой собствен усилвател, с което да е разширил диапазона. По-простото и вероятно обяснение е, че е потърсил сведения от Централната информационна служба. Телефонни будки има навсякъде, включително и по крайбрежните улици. Може да се е промъкнал в някоя от тях късно през нощта — останалото за него е лесна работа.

— Щом е така, защо не послушате съвета ми и не се преместите далеч от реката поне за известно време — докато се уреди тази работа. Вашият Палач едва ли ще е в състояние да се прокрадва твърде дълго на суша без да бъде забелязан.

Той поклати глава.

— Ще намери начин. Той е невероятно изобретателен. Нощем, облечен с шлифер и нахлупена шапка — кой ще му обърне внимание? Не се нуждае от нищо, от което би имал нужда човек. Денем би могъл да се заравя в предварително изровена дупка и да изчаква настъпването на следващата нощ. Не съществува такова място, което да не съумее да достигне за изненадващо кратко време. Не, ще го чакам тук.

— Добре, но има едно противоречие — рекох му аз. — Ако сте прав и той наистина е Божественият Отмъстител, ще ви кажа, че според мен намерението ви да го изключите граничи с богохулство. Ако от друга страна не е, тогава излиза, че върху вас единствен пада вината задето излагате на опасност живота на останалите, като скривате информация, която би ни помогнала да им осигурим защитата, която вие не сте способен да обещаете.

Той се изсмя.

— В такъв случай ще трябва да привикна с тази моя вина — отвърна усмихнато. — Както привикнаха и те. А може би точно това заслужават, в края на краищата.

— Винаги съм смятал, че дори Бог няма право да съди хората, след като умрат — ако щете, прибавете го като още един предразсъдък към вашата колекция.

Той спря да се смее и втренчи изпитателен поглед в лицето ми.

— Намирам нещо познато в маниера ви на изразяване — и на разсъждаване. Не сме ли се срещали преди?

— Съмнявам се. Щях да си спомня.

Той поклати глава.

— Имате навика да смущавате мислите на хората по начин, който ми припомня нещо. Вие разтревожихте дори мен, господине.

— Такова беше намерението ми.

— Ще останете ли в града?

— Не.

— Дайте ми номер, където да ви открия при нужда. Ако ми хрумне още нещо, ще ви се обадя.

— Ако ще ви хрумва, по-добре да е още сега, преди да съм си тръгнал.

— Не, първо трябва да обмисля някои неща. Къде мога да ви намеря по-късно?

Дадох му номера на хотела в Сейнт Луис. Все още държах стаята там. Можех да се обаждам от време на време за сведения.

— Хубаво — произнесе той и се надигна.

Изправих се и го последвах до вратата.

— Още нещо… — рекох на раздяла.

— Да?

— Ако Палача се покаже и вие успеете да го обезвредите, ще бъдете ли така добър да ми се обадите?

— Да, разбира се.

— Благодаря ви — и успех.

Подадох му импулсивно ръка. Той е стисна и се усмихна вяло.

— Благодаря ви, господин Дони.

Следващият по ред. Следващият, следващият…

Не можех да измъкна нищо повече от Дейв, докато Лейла Такъри ми бе казала само онова, което смяташе за необходимо. Все още бе твърде рано да се свързвам с Дон — не и докато не разполагам с нещо по-съществено.

На обратния път за летището обмислих всичко, което бях научил до момента. Изглежда ранните часове на деня са най-подходящи за срещи и разговори с различни хора, докато късните часове на нощта ставаха за мръсната работа. Не ми се щеше да погубвам остатъка от деня в безделничене. Разтворих отново папката с документите и почти веднага открих следващия обект.

Мани Бърнс е имал брат, Фил. Питах се дали има смисъл да се срещам с него. Бих могъл да стигна Ню Орлиънс все още в нормален час, да чуя от него онова, което желае да ми каже, да потърся Дон за пресни новини по случая и след това да обмисля по-нататъшните си действия.

Небето бе съвсем ниско и тъмносиво. Безпокоях се да летя точно сега. Но изглежда поне за момента нямаше друг камък, под който да надникна.

Пристигнах на летището тъкмо на време за следващия полет.

Докато бързах към терминала, погледът ми срещна някакво полупознато лице в спускащата се по насрещния ескалатор тълпа. Рефлексът, запазен за подобни случаи, изглежда задейства едновременно и у двама ни, защото другият също завъртя глава и вдигна изненадано вежди. Секунда след това се изгуби. Полупознатото лице е все по-чест феномен за едно привикнало към постоянно придвижване общество. Понякога си мисля, че това е всичко, което накрая ще остане от нас: твърде слабо отличими черти, наслоени върху безкрайния поток от тела. Томас Улф, момче от малкия град отишло да живее в големия, много отдавна под натиска на подобни впечатления създал термина „хорска маса“. Полупознатият можеше да е някой, с когото съм се срещал за кратко, или дори да прилича на някой познат — подобни неща ми се бяха случвали и друг път.

Докато летях сред враждебното небе над Мемфис, мислите неусетно ме върнаха към началните години от създаването на изкуствените интелекти или ИИ, както бяха свикнали да ги наричат в бизнеса. Стане ли дума за компютри, рано или късно се захваща темата за изкуствения интелект, при това споровете често са разгорещени. Сигурно защото думи като „разум“ и „интелект“ от край време предизвикват най-различни асоциации от нематериален, сиреч духовен тип. Предполагам че причината за това се крие още в първите научни дискусии, където неизменно е присъствала възможността дори най-простите механизми да бъдат одушевени, стига разбира се да бъдат осъществени необходимите за целта процеси, или намерени най-правилните програми. Погледнато така, всичко това започва да намирисва на разни отхвърлени теории, като например витализма. От друга страна, философските битки на деветнадесети век все още бяха твърде близки до нашето съвремие, за да ги забравим или отметнем с лека ръка, а и доктрината, че животът се зачева и поддържа от някакви вездесъщи „жизнени принципи“ е доминирала твърде дълго в пре-Дарвиновата епоха и преди наследниците й да наложат на света своите механистични възгледи. Същият този витализъм някак неусетно отново излази на сцената, когато започнаха първите дискусии за изкуствения интелект в средата и края на миналия век. Имах чувството, че Дейв бе една от жертвите на това триумфално завръщане и че през всичките тези години в него е нараствала вярата, че е помогнал да бъде създаден механичен носител на някаква тайнствена одухотворена субстанция като онази, за която става дума в първите глави на Битието…

Нещата при компютрите за щастие не бяха толкова объркани и сложни, както при Палача, защото колкото и всеобхватна да е една компютърна програма, в края на краищата тя представлява само продължение на волята и представите на програмиста и в хода на нейното изпълнение машината само повтаря разумните функции, които са й били заложени, вместо да действа съобразно собствената си воля. А за най-непримиримите теоретици ще напомня, че винаги е съществувал един своеобразен теоретичен „санитарен кордон“, създаден от Гьодел с неговата демонстрация на вярната, но практически недоказуема теорема.

Виж нещата с Палача бяха коренно различни. В процеса на конструкцията му създателите бяха търсели тясна връзка с устройството на мозъка и дори — макар и в известна степен — го бяха отгледали и възпитали като човешко същество. За да стане още по-неразбираема цялата бъркотия, продължително време той бе съществувал в пряк контакт с няколко човешки умове, от които е имал възможността да черпи практически всичко — включително и искрата, която го е изстреляла по пътя към „самоутвърждаването“, което сигурно търсеше сега. Какво ли имаше в онази кутия? Някое ново съзнание? Или счупено огледало, където се отразяваха различни тъмни страни на човешката личност. И двете? Или нито едно от тях? Не можех да кажа със сигурност, но все пак се чудех, каква част от съзнанието му е наистина негова. Ясно е, че по този път Палача бе овладял много и различни полезни функции, но способен ли бе на истински човешки чувства? Можеше ли, например, да изпитва нещо като любов? Ако отговорът бе отрицателен, значи той все още бе само механичен сбор от различни умения и нито капчица от онази нематериална субстанция, която изпълваше със съдържание понятието „разум“ — неотменна част на всички дискусии за изкуствения интелект. Ако пък наистина беше способен на любов и други подобни чувства и ако аз бях на мястото на Дейв, никога не бих се измъчвал от предразсъдъци, задето съм помогнал да се появи на бял свят. Бих бил горд, макар и не така, както му се иска на него и същевременно щях да се чувствам удовлетворен.

Когато се приземихме, вечерното небе бе съвсем безоблачно. Стигнах града още преди слънцето да се скрие и не след дълго вече стоях на прага на Филип Бърнс.

На позвъняването се отзова седем-осем годишно момиченце. Фиксира ме с големите си черни очи и не промълви нито дума.

— Бих желал да говоря с господин Бърнс — рекох аз.

Тя се обърна и се скри зад ъгъла.

Минутка по-късно на вратата се показа нисък широкоплещест мъж, облечен с потник и гащета, с плешива глава, чиято кожа бе яркорозова. В лявата си ръка носеше сгънат вестник.

— Какво желаете? — почти изръмжа той.

— Касае се за брат ви — отвърнах.

— Е, и?

— Ами… ще може ли да влезем? Не ми се ще да го обсъждаме тук.

Той разтвори вратата. Но вместо да ме пусне, излезе навън.

— Ще ви изслушам тук.

— Хубаво, ще бъда кратък. Исках само да узная, дали някога ви е говорил за едно устройство, наречено Палача.

— Вие ченге ли сте?

— Не.

— Тогава какво ви интересува?

— Нает съм от една частна изследователска агенция за да издиря споменатия механизъм, който някога имал тясна връзка с проекта на вашия брат. Изглежда се намира някъде наоколо и може да бъде опасен.

— Да видя някакви документи за самоличност.

— Не ги нося със себе си.

— Името ви?

— Джон Дони.

— И си мислите, че брат ми е откраднал този механизъм, така ли? Чуйте какво ще ви кажа…

— Не. Не откраднал. Въобще не мисля, че е бил у него.

— Какво тогава?

— Този механизъм е… роботизиран. Благодарение на специалната подготовка, през която на времето е преминал, Мани е бил в състояние да го засече. Може би дори го е примамил по някакъв начин. Искам само да узная дали ви е казвал нещо по въпроса. Опитваме се да го открием.

— Брат ми беше уважаван бизнесмен и никак не ми се нравят вашите намеци. Особено сега, непосредствено след погребението му. Мисля, че ще повикам ченгетата да зададат на вас някои въпроси.

— Само минутка. Ами ако ви кажа, че ние имаме причина да смятаме, че именно този механизъм е убил брат ви?

Розовото му теме внезапно се наля с тъмночервена кръв, а челюстните му мускули се превърнаха в яко стегнати жили. Не бях подготвен за потока от неприличия, който ме заля. За миг си помислих, че ще ме удари.

— Чакайте малко — вдигнах ръка, когато той спря за да си поеме дъх. — Какво толкова казах?

— Или се подигравате с паметта на мъртвия, или сте по глупав, отколкото изглеждате!

— Да речем, че съм глупав. Кажете ми защо.

Той размаха вестника, който държеше, под носа ми, намери някаква статия и ми я тикна в лицето.

— Защото са намерили мръсника, който го е извършил! Ето защо — рече ми той.

Прочетох съобщението. Кратко, ясно, точно по темата. Днешно издание. Един от заподозрените си признал. Имало и нови улики. Държали го под стража. Кражба с взлом, само че крадецът бил заварен на местопрестъплението, нахвърлил се върху жертвата си и започнал да я блъска. Твърде силно, твърде много. Прочетох съобщението няколко пъти.

Накрая кимнах и върнах вестника.

— Вижте, съжалявам — рекох. — Наистина не знаех нищо за това.

— Махайте се от тук. Вървете си.

— Добре.

— Я почакайте.

— Какво?

— Момичето, което ви отвори, е дъщеря му.

— Наистина съжалявам.

— Аз също. Но зная със сигурност, че баща й не е прибирал проклетия ви механизъм.

Кимнах и се обърнах.

Вратата зад мен се хлопна шумно.

Вечерях, взех стая в някакъв малък хотел, поръчах си едно и се шмугнах под душа.

Нещата внезапно бяха изгубили доскорошната си неотложност. Сигурен бях, че сенатор Брокдън е бил удовлетворен от новото обяснение на инцидента и е променил първоначалната си представа за случая. Лейла Такъри вероятно щеше да ме надари с някоя усмивка от типа „нали ви казах?“, когато я навестя за да й съобщя как се развиват нещата. А и Дон сигурно щеше да се откаже от издирването на Палача, след като заплахата бе изгубила своята състоятелност. Все пак, предположих, че това ще зависи от моментното настроение на сенатора. Щом събитията се завръщаха в обичайните си коловози, твърде вероятно бе и Дон да се захване с някой нов случай. Докато се триех енергично с кърпата, установих, че неусетно съм започнал да си подсвирквам. Почти се чувствах свободен.

Малко по-късно, докато си сръбвах от чашата с напитката, която бях поръчал, обмислих идеята да му позвъня и вместо това се свързах с рецепцията на хотела в Сейнт Луис.

На екрана на видеофона се появи женско лице. Тя ме погледна усмихнато, а аз се зачудих, дали отвръща толкова ведро на всички позвънявания, или това е просто рефлекс. Сигурно никак не е лесно да сдържаш разни дребни желания като да се прозееш, да се почешеш по носа или да дъвчеш дъвка.

— Мога ли да ви услужа?

— Казвам се Дони. Държа при вас стая 106. Сега съм в друг град, но бих искал да попитам има ли някакви съобщения за мен.

— Само момент — тя погледна нещо встрани. — Да — продължи, като четеше от бележка, която държеше в ръка. — Има един запис — странното е, че е на вашето име, а е предназначен за друг.

— Така ли? И за кого?

Тя ми каза, с което подложи на изпитание самообладанието ми.

— Разбирам — рекох. — Ще го повикам малко по-късно и ще му го пусна. Благодаря ви.

Тя се усмихна отново, аз отвърнах със същото и затворих.

Значи Дейв все пак ме е разпознал… Кой друг би могъл да знае този номер и истинското ми име?

Бих могъл да изфабрикувам някакво обяснение и да я накарам да прехвърли записа. Само че се безпокоях, че при скучния живот, който води, като нищо може да се окаже неканен слушател на съобщението. Налагаше се да се върна там при първа възможност и да послушам сам това нещо, преди да го изтрия.

Сръбнах юнашка глътка от питието и придърпах към себе си папката с документите. Открих вътре номера на Дейв — имаше два номера — и изгубих петнадесет минути в напразни опити да се свържа с него. Никакъв успех.

Хубаво де. Сбогом Ню Орлиънс, сбогом душевен покой. Следващия път се свързах с летището и направих резервация. Изгълтах остатъка от питието, постегнах се малко и отново на път…

По време на по-ранните ми полети през деня бях прекарал значително време в размисли за идеите на Теилхард де Шардин[4] за продължаването на еволюцията в царството на изкуствено създадените предмети — дело на човешка ръка — сравнявайки ги с Гьоделовите възгледи за механичната неопределеност и опитвайки се да приложа едните и другите в хода на някаква причудлива епистемологична игра към случая с Палача — задавах си разни въпроси, полемизирах, дори се надявах — надявах се, че истината е на страната на доброто и че Палача, надарено с разум същество, се е завърнал на Земята запазвайки непокътнат здравия си разсъдък, че убийството на Бърнс наистина е разкрито от полицията, както пишеше в онази статия и че в края на краищата един полузабравен и отдавна отписан експеримент на космическата програма ще се окаже триумф и ще допринесе за развитието на изследванията в тази насока… Та нали Лейла ми бе внушила мисълта за почти необятните възможности на този нов невристорен мозък… Сега обаче ми предстоеше да разреша някои лични проблеми — дори и главозамайващите философски идеи не могат да се сравнят да речем с някой зъбобол, ако се е случил точно на теб.

Ето защо прогоних всякакви мисли и разсъждения за Палача и се съсредоточих върху себе си. Действително съществуваше немалка вероятност Палача най-сетне да се е показал на хоризонта, Дейв да го е засякъл, да го е спрял — както се заканваше, че ще направи — и да е предал новината по веригата. Въпросът е, защо бе използвал моето истинско име.

Поне засега не разполагах с достатъчно информация за да планирам каквито и да било действия. Не можех да си представя, че един искрено вярващ човек като Дейв съвсем неочаквано би се захванал с шантаж. От друга страна, познавах го като личност, склонна към внезапни и ентусиазирани решения, които нерядко водеха със себе си и значителни промени. Трудно ми бе да стигна до определено становище… Все пак техническите му познания плюс детайлното познаване на програмата на информационната банка го поставяха в необичайно изгодна позиция — стига да реши да ме забърка в тази каша.

Не ми се щеше да си припомням някои от действията, които бях предприел за да запазя своето инкогнито, още по-малко бих желал да мисля за онова, което бих могъл да извърша спрямо Дейв, когото не само уважавах, но и харесвах. Ето защо отново се прехвърлих в областта на свободното теоретизиране.

Карл Манхайм мисля бе човекът, в чиято глава доста отдавна се бе родило мъдрото заключение, че радикално настроените, революционни и прогресивни мислители обикновено се придържат към механистични представи за държавното управление, докато консервативните им опоненти предпочитат растителните аналогии. Казал го е почти едно поколение преди кибернетичното и екологичното движения да си прокарат и извоюват признание сред джунглата на общественото съзнание. Имам чувството, че тези два възгледа все още са на въоръжение и в наши дни — не толкова що се отнася до държавното управление, към което ги е причислил Манхайм, колкото към някои други феномени. Съществуват немалка група хора с определено положение, които разглеждат социалните, икономически и екологични проблеми като неизправности на обществената машина, които могат да бъдат отстранени чрез най-обикновен ремонт, замяна и изхвърляне — обрисувайки по този начин една доста праволинейна картина на света, в който дори откритията не са нищо повече от нови и лъскави детайли. От другата страна пък стоят онези, които се боят да пристъпят дори крачка в която и да било посока, тъй като проследяват последствията чак до техните вторични и третични ефекти, докато те се множат и кръстосват в рамките на цялата сложна социална система. Аз самият винаги съм ненавиждал крайностите. Кибернетиците обичат да се фукат с техните множествени обратни връзки, макар че според мен никога не знаят какъв брой да използват и как точно да ги свържат, а групата на еколозите непрестанно вещае мрачни бъднини и някакви циклични движения, при които човечеството периодически щяло да се връща назад, към пещерите.

Не ще и дума, че те имат нужда едни от други, говоря за защитниците на растенията и поклонниците на механичните играчки. Ако не друго, за да се дебнат и да си подлагат крак. Понякога тежестта се прехвърля на едната, или на другата страна, но като цяло мислителите съумяват да поддържат статуквото. В едно обаче остават непроменени — в своя консерватизъм и ако нещо ме плаши, това е по-скоро непримимостта на защитниците на растителния възглед. Те са онези, които разглеждат всеобщата информационна система като вълшебен цяр за всички настоящи и бъдещи проблеми и източник за безкрайни блага. Всъщност броят на решените проблеми все още е малък, да не говорим за породените от създаването на самата програма. И докато обществото все още се нуждае от едните и от другите, лично аз винаги съм предпочитал да е по-голям броят на онези, които се грижат за социалната градина, отколкото на другите — дето все гледат да прехвърлят проблемите си върху социалната машина веднага щом й бъде заредена новата програма. Тогава и аз нямаше да се спотайвам в едно инак доста прозрачно общество, нито щях да се безпокоя, че някакъв бивш колега е разкрил истинската ми идентичност.

Хрумна ми нещо, докато се взирах в трепкащите светлинки долу… Не бях ли и аз от групата на мислителите, след като жадувах за нови промени в настоящия обществен ред, които да задоволят инак анархичната ми натура? Или бях само растение, което сънува, че е мислител? Така и не можах да открия отговора. Градината на живота никога не се ограничава само с плановете, които шепа философи посаждат за свое собствено успокоение. Може би още няколко трактора ще свършат работа.

Натиснах едно копче.

Записът се завъртя. Екранът остана пуст. Чух гласа на Дейв да пита за стая 106, после отговорът, че там нямало никой. След това той каза, че желае да остави съобщение, чрез господин Дони, но за някой друг и че господин Дони щял да разбере. Момичето го попита дали желае да включи видеоизображение. Той й каза, че може. Последва пауза. Сетне отново нейният глас, че може да започва. Все още образ нямаше. Нито говор. Чуваше се само тежкото му дишане и някакви драскащи звуци. Десет секунди. Петнадесет…

— …ме спипа — произнесе накрая той и пак повтори името ми. — Исках да ти кажа, че те познах… Не по маниерите, нито по нещо, което си казал… просто по твоя стил… на мислене и изразяване… за електрониката — и всичко останало — странното усещане, че те познавам отпреди, не ми даваше мира… и след като проверих за името ти сред публикациите по нефтохимия и морска биология… Ще ми се да узная с какво точно си се занимавал през всичките тези години… Но вече няма време за това. Все пак исках да знаеш, че… че не успя да ме заблудиш.

Последва около четвърт минута тежко дишане, което завърши с мъчителна кашлица. Сетне той продължи сподавено:

— …дрънках твърде много… и твърде бързо… няма смисъл вече… не ми достигат… силите…

Едва тогава на екрана се появи изображение. Беше се подпрял върху масата, с лице обляно в кръв. Очилата му бяха изчезнали и той мижеше късогледо пред себе си. Дясната страна на лицето му приличаше на кърваво желе, имаше огромна подутина на лявата си буза и още една на челото.

— …се промъкна зад гърба ми — продължи той все така мъчително. — Докато проверявах за теб… трябва да ти кажа какво научих… все още не зная… кой от нас е прав… Моли се за мен!

Ръцете му се сгънаха и дясната се плъзна напред по масата. Главата му се изтърколи надясно и картината угасна. Когато повторих записа забелязах, че китката му неволно бе ударила бутона за изключване.

Веднага след това изтрих записа. Съдейки по датата и часа, бил е направен само час след като го напуснах. Ако не е успял да повика помощ, преди да ме потърси, шансовете му за оцеляване изглеждаха нищожни. А дори и да е намерил сили…

Използвах обществен телефон за да набера номера на Дон, свързах се с него след известно забавяне и му съобщих, че Дейв е в тежко състояние, ако вече не си е отишъл и че трябва незабавно да изпрати линейка до офиса му. След това опитах да намеря Лейла Такъри. Оставих телефона й да звъни неприлично дълго, ала отговор нямаше. Вече взех да се питам колко време ще е необходимо на едно управляемо торпедо за да измине разстоянието от Мемфис до Сейнт Луис. Някак не горях от желание да тършувам из техническата информация на Палача, за да реша точно тази задача. Вместо това обмислих най-краткия маршрут.

Скоро бях пред входа на блока й се опитах да я извикам от домофона на входа. Отново никакъв отговор. Позвъних на госпожа Глънц. Спомних си, че от тримата, които бях потърсил за кратко „интервю“ при предишното ми идване тук тя беше най-добродушна.

— Да?

— Пак съм аз, госпожо Глънц: Стивън Фостър. Имам още няколко допълнителни въпроси във връзка с днешното интервю, които бих желал да ви задам. Ще ни отнеме само минутка.

— А, добре — рече тя. — Качете се.

Бравата взе да бръмчи, аз натиснах дръжката, пресякох фоайето и забързах нагоре. Пътем скалъпих няколко въпроса. Бях си оставил тази допълнителна вратичка за в случай, че се наложи да проникна тук без разрешението на Лейла. В повечето случаи подобни номера отиват на вятъра, но трудът си заслужава, дори ако е само веднъж.

Пет минути и половин дузина въпроси по-късно се върнах долу на втория етаж и взех да човъркам в бравата на Лейла с разни тънки инструменти, излагайки се на риска да бъда засечен.

Още половин минута по-късно намерих търсената комбинация, спрях, поставих си чифт тънки кожени ръкавици, каквито винаги нося със себе си и най-тържествено отключих вратата. Влязох вътре и побързах да я затворя зад себе си.

Тя лежеше на пода и шията й бе пречупена под неестествен ъгъл. Настолната лампа все още светеше, макар и прекатурена на една страна. Край масата се въргаляха разни дребни предмети, няколко смачкани списания, пепелник. Една от възглавниците на дивана също беше на пода. Жицата на телефона беше изскубната от стената.

Из въздуха се носеше неясно тихо бръмчене и аз се огледах, за да открия източника му.

Почти веднага забелязах мигащата светлина, която се отразяваше в стената…

Почти изтичах нататък.

Това, което видях, приличаше на преобърната метална кошница с множество кварцови, порцеланови и стъклени детайли. Въргаляше се зад облегалката на креслото, в което бях седял сутринта. Беше съвсем същото, като устройството, което бях видял в офиса на Дейв. Устройство, предназначено да предупреждава за приближаването на Палача. И — вероятно — да го управлява.

Вдигнах го и го нахлузих на главата си.

Веднъж, с помощта на един телепат, съвсем за кратко влязох във връзка с делфин, тъкмо когато композираше своята любовна песен някъде из Караибите — едно разтърсващо преживяване, което едва ли ще забравя някога. Но дори то не може да се сравни с онова, което изпитах сега.

Сходства и впечатления — лице, мярнато през запотено стъкло; шепот в някаква шумна чакалня; вибромасаж на скалпа; „Крясъкът“ на Едвард Мунш; гласът на Има Сумак, който се издига все по-високо и по-високо; топенето на снега; безлюдна улица, наблюдавана през окуляра на снайпер; усещане за невероятна физическа мощ, придружено от проприоцептивното съзнание за огромна сила, извираща от някакво централно разположено слънце, което ме подхранва с неспирни потоци от енергия; мимолетен спомен за някаква тъмна водна повърхност, по която се плъзгат черни сенки и желанието да се завърна отново на това място, да се ориентирам и да потегля на север; Мунш и Сумак, Мунш и Сумак, Мунш и Сумак… нищо.

Тишина.

Бръмченето бе утихнало, светлината угаснала. Цялото преживяване бе продължило не повече от няколко секунди. Крайно недостатъчно като време за да опитам да го поставя под контрол, въпреки че съществуваше съвсем определена посока, нещо като зелена улица, в която имах възможността да слея мислите си с неговите и да осъществя двустранен контакт. Чувствах, уверен бях, че ще съумея да пречупя на волята си онова нещо, стига да разполагам с повече време.

Свалих шлема и се приближих към Лейла.

Коленичих до нея и извърших няколко дребни проверки, резултатът от които вече ми бе известен. Като добавка към пречупения врат тя бе получила още няколко доста силни удара по главата и тялото. Вече никой не можеше да направи нищо за нея.

Сметнах, че моментът все още е подходящ за един съвсем повърхностен обиск и огледах апартамента. Не се виждаха никакви следи от взлом, но след като аз бях проникнал без особени затруднения, не виждах защо да не го стори и друг.

Намерих пешкир с подходящи размери в кухнята и увих в него шлема. Време беше отново да се свържа с Дон и да го уведомя, че космическият кораб наистина е докарал някой на Земята и че движението нагоре по реката вероятно ще бъде малко по-натоварено от обичайното.

Дон ми нареди да отнеса шлема в Уисконсин, където на летището щял да ме чака мъж на име Лари, който щял да ме прекачи на частен самолет. Така и направих. Така и стана.

Освен това научих, без да се изненадвам особено, че Дейвид Фентрис бил мъртъв.

На север времето бе започнало да застудява и от небето се стелеше сняг. Никак не бях подготвен за такова време. Лари ме успокои, че във вилата, където отивахме, имало достатъчно топли дрехи, макар че лично аз не възнамерявах да се мотая много навън. И без това Дон ме беше помолил да не се откъсвам от сенатора и да оставя на патрулите да се грижат за външния периметър. Трябвало да са четирима.

Лари се оказа добре запознат с цялата история и взе да ме разпитва какво точно се е случило според мен и дали съм виждал Палача. Не знаех колко да му разкрия и затова може би му се сторих прекалено лаконичен. Честно казано хич не ми беше до приказки.

Когато кацнахме ни посрещна Берт. Том и Клей се навъртаха пред входа на вилата и оглеждаха близките хълмове и гората. Всички бяха на средна възраст, във великолепна форма, ужасно сериозни и въоръжени до зъби. Лари ме въведе вътре и ме представи на стария.

Сенатор Брокдън седеше в масивен фотьойл в далечния ъгъл на стаята. Ако се съдеше по вътрешното разположение, същият този фотьойл доскоро бе заемал позиция непосредствено до прозореца на отсрещната стена. Краката на сенатора си почиваха върху мека сърмена възглавничка и бяха завити в топло червено одеало. Той самият носеше тъмнозелена риза, косата му беше съвсем побеляла, а очите му изпъкваха зад кръглите очила.

Не си направи труда да стане, когато влязох.

— Вие значи сте човекът — бяха думите с които ме посрещна и ми предложи ръката си. — Приятно ми е да се запознаем. Как искате да ви наричам?

— Джон ще свърши работа.

Той кимна едва забележимо на Лари и Лари се оттегли.

— Хладничко е тук. Сипи си нещо за пиене, Джон. Ей там, на рафта. — Той махна с ръка наляво. — Донеси и на мен. Два пръста бърбън във водна чаша. Само това.

Кимнах и отидох да пълня чашите.

— Сядай — той кимна към близкия фотьойл. — Но първо ми покажи какво си донесъл.

Развих импровизирания вързоп и му подадох шлема. Той отпи от чашата и я остави до себе си. Взе шлема с две ръце и започна да го разглежда, смръщил вежди. Не пропусна нито един квадратен сантиметър. Накрая го вдигна и го сложи на главата си.

— Съвсем ми пасва — ухили се той и лицето му за първи път заприлича на физиономията, която помнех от новините. Ухилен и намръщен — това бяха двете състояния, които сменяше. Нито веднъж не видях нещо по средата.

Той свали шлема и го постави на пода.

— Хубава изработка. Едно време не ни биваше за подобни неща. Какви ги дрънкам — та нали го е правил Дейвид Фантрис. Много имаше да учим от него… — Той отново надигна чашата и отпи. — Ти май си единственият, който го е използвал според предназначението му. Какво ще кажеш — върши ли работа?

— Влязох в контакт само за няколко секунди, така че не разполагам с нещо повече от почти повърхностни впечатления. Все пак имам чувството, че ако разполагах с още малко време щях да му хвана цаката.

— Какво мислиш, защо не е успял да спаси Дейв?

— В съобщението, което ми беше изпратил, споменаваше, че отвлякъл вниманието си за кратко с компютъра. Шумът му вероятно е заглушил бръмченето.

— И защо не запази това съобщение?

— Изтрих го по причини, които нямат нищо общо със случая.

— Какви причини?

— Мои лични.

Той надигна чашата, а когато я остави, лицето му бе почервеняло.

— Човек може да си създаде сериозни неприятности, като унищожава важни веществени доказателства.

— Значи и двамата имаме нещо общо, нали, сър?

Очите му намериха моите и в тях прочетох същото, каквото бях виждал в други хора, които не са ми мислели доброто. Той задържа погледа си за около четири удара на сърцето, после въздъхна и отпусна глава.

— Дон ме предупреди, че има няколко пункта, по които не позволяваш да те притискат — обяви накрая.

— Истина е.

— Бъди спокоен, не е издал нищо кой знае колко поверително. Но все пак трябваше да ми каже нещо за теб.

— Така и предполагах.

— Няма да скрия, че те цени много високо. Въпреки това се постарах да науча повече чрез моите канали.

— И…?

— Не можах… а ще ти призная, че моите хрътки ги бива.

— После?

— После какво… Бях доста заинтригуван от факта, че източници, които смятах за сигурни, бяха изплезили език… Известно ми е, благодарение на поста, който заемам, че последната обща регистрация отпреди няколко години не може да се похвали с безукорност. Сигурен съм, че са се намерили немалко вратички за онези, които знаят къде да ги търсят. Давам си сметка, че сред обществото все още се скитат „несъществуващи личности“ — сиреч хора като теб, които не обичат да хвърлят сянка.

Опитах вкуса на бърбъна.

— И ако аз наистина съм един от тях? — попитах.

Той се захили гаднярски но не каза нищо.

Изправих се, пресякох стаята и спрях пред фотьойла му. После зареях любопитен поглед в акварела, който висеше на стената.

— Не мисля, че ще можеш да се скриеш от едно разследване — рече сенаторът.

Не отговорих.

— Нищо ли няма да кажеш?

— Какво искате да ви кажа?

— Защо не ме попиташ какво смятам да правя?

— Какво смятате да правите?

— Нищо — отвърна ми той. — Сядай сега.

Кимнах, върнах се при фотьойла и седнах.

Той изучаваше лицето му.

— Одеве да не беше намислил нещо?

— С четирима пазачи отвън?

— С четирима пазачи отвън.

— Не — рекох.

— Лъжец такъв.

— Дойдох тук за да ви помогна, сър. Не желая ненужни въпроси. Такава беше сделката. Ако е настъпила някаква промяна, бих желал да узная за нея.

Той почука с пръсти по дръжката.

— Нямам никакво намерение да ти създавам каквито и да било неприятности — каза накрая. — В интерес на истината, нуждаех се тъкмо от човек като теб и почти бях сигурен, че Дон ще ми го намери. Твоята необичайна мобилност и компютърните ти познания ме карат да мисля, че си заслужаваше да чакам толкова дълго. Ще ми се да ти задам цял куп въпроси.

— Ами почвайте.

— Не още. По-късно, ако имаме време. Ще го сметна за допълнителен материал по един доклад, върху който работя. Далеч по-важни — поне за мен лично — са нещата, които искам да ти кажа.

Намръщих се.

— През всичките тези години — поде той, — научих един много важен урок. Ако искаш някой да си държи езика зад зъбите, докато върши работа за теб, трябва да можеш да му отвръщаш със същото.

— Да разбирам ли, че не ви сдържа да ми се изповядате за нещо?

— Не чак да не ме сдържа. Всъщност, може и да е така. Не зная, не зная. Все си мислех, че някой от онези, които рискуват живота си за да ме защитават, трябва да узнае цялата истина. Кой знае — може това да помогне?

— Ако ви трябва изповедник — моля. Вашите тайни ще бъдат на сигурно място.

— Не си ли се питал защо цялата тази работа толкова ме безпокои?

— Аха.

— Я да чуем какво мислиш.

— Мисля, че сте използвали Палача за да извърши някакво действие, или действия, с незаконен, неморален или подобен характер. Това очевидно е станало неофициално. Само вие и Палача знаете какво се е случило. Давате си сметка, че деянието ви е позорно и че Палача е получил нещо като нервно разстройство в мига, когато е започнал да осъзнава всички последствия от извършеното. Тъкмо това може би е довело до окончателната му, твърда решимост да ви накаже за начина, по който сте го използвали.

Той разглеждаше внимателно дъното на чашата.

— Пипна ме — рече накрая.

— И вие ли участвахте в това?

— Да, при това аз бях оператор, когато се случи. Виждаш ли… ние — аз — убих човек. Стана съвсем… всъщност, всичко започна на празненството. Тъкмо бяхме получили официално потвърждение, че на проекта е дадена зелена светлина. Бяха приключили и последните изпитания, без никаква засечка. Беше в един петък. Лейла, Дейв, Мани и аз организирахме празнична вечеря. Бяхме страшно въодушевени. Празненството се проточи и след вечерята и някак неусетно се озовахме в операторската.

Веселбата напредваше и съвсем скоро абсурдните неща взеха да ни се струват съвсем обикновени. Ето че решихме — не помня кой точно го предложи — че и Палача заслужава да участва в празненството. В края на краищата — реално погледнато — това си беше негов празник. Не след дълго тази идея покори всички присъстващи и ние се заехме да обсъждаме как точно да го сторим. Виждаш ли, бяхме в Тексас, а Палача се намираше в Космическия център в Калифорния. Изключено бе да го докараме при нас. От друга страна, намирахме се в самата операторска. Накрая решихме да го активираме и да го управляваме един по един. Той вече притежаваше макар все още рудиментарно съзнание и всички горяхме от нетърпение да споделим с него радостната вест. Така и направихме.

Той въздъхна, отпи и ме погледна.

— Дейв беше първият оператор. Той активира Палача. После… както казах, всички бяхме въодушевени. В началото не възнамерявахме да го изведем извън лабораторията, в която се помещаваше, но Дейв реши да го поразходи малко навън — да му покаже небето и всичко останало. Сетне Дейв неочаквано се запали да надхитри охраната и алармената инсталация. Беше като игра. И ние всички взехме участие в нея. Дори се надпреварвахме да измисляме разни номера. Но Дейв се запъна и заяви, че няма да предаде управлението, докато не изведе Палача зад охранявания периметър — в необитаваната зона, където се разполагаше Центърът.

Когато най-сетне Лейла го принуди да напусне пулта играта ни беше доскучала. Струваше ни се като нещо, което вече сме го правили. Ето защо тя измисли нова — замъкна Палача в града. Беше късно вечерта, а визуалните прибори, с които Палача бе оборудван, бяха направо съвършени. Истинско предизвикателство — да пресечеш един нощен град без да те забележат. Отново се посипаха предложения с какво да продължим — всяко по дръзко от предишното. После Мани пое контрола и отказа да ни показва какво прави — не ни позволи да го следим на монитора. Заяви, че така щяло да бъде по-забавно на следващия оператор. Истината е, че той бе най-въодушевен от всички ни и освен това остана далеч по-дълго на пулта докато останалите започнахме да нервничим. Напрежението продължаваше да расте и ни помагаше да изтрезняваме, замисляйки се за хлапашката постъпка, която бяхме извършили. Не ставаше въпрос само за нашите кариери — излагахме на риск целия проект, в случай, че ни заловят да си играем с едно толкова сложно и скъпо устройство. Аз във всеки случай мислех точно така, и освен това не се съмнявах, че разпален от царящата тази вечер атмосфера Мани ще се постарае да надмине всички преди него.

Започнах да се потя. Изведнъж бях завладян от желанието да върна Палача обратно, където му е мястото, още преди да е завършила последната обиколка на вечерната охрана и да забравя колкото се може по-бързо цялата история. Започнах да убеждавам Мани да ми предаде управлението. Най-накрая той се съгласи.

Брокдън довърши питието и ми подаде чашата.

— Ще ми сипеш ли още малко?

— Разбира се.

Отидох да му напълня чашата, долях и моята, върнах се при фотьойла и зачаках.

— И така, аз поех управлението — продължи той, — поех го и къде, мислиш, ме беше оставил този идиот? Намирах се във вътрешността на някаква сграда и не ми трябваше повече от секунда-две за да осъзная, че това е банка. Палача е снабден с най-различни инструменти и Мани очевидно бе съумял да го прекара през вратите без да задейства сигналната инсталация. Намирах се точно пред главния трезор. По всичко изглежда, Мани бе решил, че сега аз трябва да поема предизвикателството. Едва подтиснах желанието да се завъртя и да пробия отвор в близката стена и вместо това побягнах по коридора. Стигнах предишната врата и надникнах зад ъгъла. Не видях никого. Не направих и две крачки, когато в очите ме блъсна ярка светлина. Беше прожектор. Не виждах пазача, криеше го тъмнината. В другата си ръка стискаше насочен пистолет. Тогава изпаднах в паника. Ударих го… рефлекс. Когато реша да ударя някого, удрям здравата. Само че бях забравил, че разполагах с цялата мощ на Палача. Не ще и дума, че съм го убил на място. Отново побягнах и не се спрях, докато не стигнах безлюдния район около Центъра. След това помолих останалите да ми помогнат, за да се освободя от шлема и манипулаторните ръце.

— Значи са следели всичко на монитора?

— Да, някой бе включил изображението на един от спомагателните екрани веднага щом бях поел управлението. Мисля, че е бил Дейв.

— Не се ли опитаха да ви спрат, докато бягахте?

— Не. Всъщност, нямах представа какво става край мен. След това ми казаха, че били твърде шокирани от случилото се, за да се намесят.

— Ясно.

— Тогава Дейв отново пое управлението, вкара Палача по обратния път в лабораторията, почисти го и го деактивира. Изключихме и операторската. Изведнъж всички бяхме станали ужасно трезви.

Той въздъхна, облегна се назад и потъна в продължително мълчание.

— Ти си единственият, комуто съм го разказвал — призна ми накрая.

Опитах от течността в чашата.

— След това отидохме у Лейла — продължи изповедта си той, — а за останалото можеш да се досетиш. Нищо не може да се направи, за да върнем човека обратно — решихме ние — но ако разкажем какво сме направили, това със сигурност ще е краят на една много скъпа и много сложна програма. Не ставаше дума, че бягаме от отговорност. Мислехме по-скоро за лястовицата, която щяхме да изпуснем завинаги. Ти какво щеше да направиш?

— Не зная. Същото, може би. Сигурно щях да си глътна езика от страх.

Той кимна.

— Точно така. Това е цялата история.

— Не цялата, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Палача? Нали казахте, че вече имал наченки на съзнание? Щом вие сте го усещали, той също ви е усещал. И сигурно е реагирал по някакъв начин на случката. Имате ли представа по какъв?

— Дявол да те вземе — измърмори той.

— Съжалявам.

— Семеен ли си?

— Не.

— Водил ли си някога малко дете на зоологическа градина?

— Да.

— Тогава преживяването не ти е непознато. Помня, един следобед заведох моя малкия във Вашингтонската зоологическа градина. Бас държа, че надникнахме във всяка клетка. Той не спираше да обсъжда на глас всичко видяно, задаваше въпроси, хилеше се на маймуните и страшно хареса мечките — сигурно защото ги помисли за големи пухкави играчки. Но знаеш ли кое му направи най-голямо впечатление и го накара да подскача и да крещи: „Виж, татко, виж!“

Поклатих глава.

— Една катеричка, която ни зяпаше от някакъв клон — рече той и се изкиска доволно. — Пълното невежество за това, кое е важно и кое — не. Не, по-скоро невинността. Неадекватната реакция. Палача също беше дете и до момента, когато аз поех управлението, бе смятал всичко за игра — в която той играеше заедно с нас. А после се случи нещо ужасно, непоправимо… Надявам се никога да не почувстваш какво е да извършиш нещо отвратително с дете, което ти подава доверчиво ръката си и ти се усмихва… Всички мои чувства са били като разтворена книга за него, както и тези на Дейв, докато го е водел назад…

Брокдън отново потъна в мълчание. Мълчах и аз.

— Ето така го… травматизирахме — каза накрая, — или както ще го нарекат там психолозите. Това е, което се случи през онази нощ. Доста време измина от тогава, докато започнах да осъзнавам, че това ще е причината за нервния срив на Палача.

Кимнах.

— Разбирам. Смятате ли, че иска да ви убие заради това?

— А ти не би ли искал? Ако си се появил на бял свят като машина, после ние сме те превърнали в личност, за да те използваме по такъв начин. Не би ли?

— Лейла като че ли не е на същото мнение.

— Просто е внимавала, докато е разговаряла с теб. Премълчала е каквото трябва. Всички признаци са налице. Може би ги тълкува погрешно. Тогава тя бе най-спокойна от всички нас. В края на краищата, ако не беше моята реакция и тази на Дейв, Палача едва ли щеше да осъзнае, че е станало нещо нередно. Няма да се учудя, ако Лейла мисли, че той се е върнал за да отмъсти само на мен. И на Дейв. Ако е така, наистина тълкува погрешно фактите… Освен ако не е станала жертва на гордостта си — виж от нея има в излишък — пред лицето на неизбежните факти.

— Не зная, може и така да е — кимнах неохотно. — Вие я познавате по-добре от мен. Има нещо друго, което не ми дава покой — шлемът. Доколкото схващам, ако Палача наистина е убил Дейв, той си е направил труда да вземе шлема със себе си по време на подводното си пътуване нагоре до Сейнт Луис единствено за да го остави на сцената на следващото престъпление. В това вече няма никаква логика.

— Всъщност има — поправи ме той. — Тъкмо смятах да ти разясня тази подробност. Сигурно не знаеш, но Палача не е снабден с говорно устройство. Връзката се осъществяваше с помощта на приемо-предавател. Дон спомена, че си подразбирал малко от електроника…?

— Да.

— Накратко, искам да огледаш внимателно шлема и да провериш дали не са извършвани някакви промени в конструкцията му.

— Това ще е доста трудно. Първо, защото не зная как е изглеждал поначало и второ, понеже не съм чак такъв гений в електрониката, та само с един поглед да разбера как функционира телеоператорен приемо-предавател.

Той прехапа долната си устна.

— Все пак ще те помоля да опиташ. Може да намериш съвсем явни следи — драскотини, прекъснати вериги, нови връзки. Не зная какво точно. Това е по твоята част. Хвърли едно око.

Кимнах и отново зачаках да продължи.

— Мисля, че Палача е искал да разговаря с Лейла — поде той, — защото е психиатър, а той си е давал сметка, че нещо във функциите му куца, или я е възприемал като своя майка. В края на краищата тя бе единствената жена, участничка в проекта. А може би по малко и от двете. Та имам чувството, че е взел шлема по тази причина. Разбрал е предназначението му от директния контакт с ума на Дейв, докато е бил при него. Искам да го провериш, защото имам подозрението, че Палача е прекъснал контролната верига и е оставил само системата за връзка. След това се е появил с шлема при Лейла за да я склони да го постави. Тя се е изплашила — опитала се е да избяга, съпротивлявала се е, може би е викала за помощ — и той я е убил. Шлемът вече не му е бил необходим и затова го е оставил на местопрестъплението. От което заключавам, че няма за какво да разговаря с мен.

Обмислих всичко досега и кимнах.

— Добре де, ако има прекъснати връзки, сигурно ще ги забележа — рекох. — Кажете ми само къде са инструментите.

Той махна с ръка да не бързам толкова.

— Когато нещата се поуталожиха, потърсих името на убития пазач — продължи не след дълго. — Четиримата събрахме анонимно дарение за вдовицата. От тогава непрестанно се грижа за семейството му — зад кулисите естествено — помагам, когато трябва…

Стараех се да не гледам към него в този момент.

— …а и какво друго ми оставаше? — завърши Брокдън.

Сетне потъна в мълчание.

Вдигна чашата и я изгълта на един дъх. На лицето му трепкаше уморена усмивка.

— Кухнята е отзад — посочи с палец през рамо. — Зад нея има килер — там е пълно с всякакви инструменти.

— Разбрах.

Изправих се. Взeх шлема и поех към вратата.

Седях в един фотьойл, обърнат с гръб към масата и с лице към входната врата. Единствените звуци, които се чуваха в гостната на вилата бяха рядкото изпукване и съскане на цепениците в камината.

Само тази студена и безмерна белота, която се стелеше отвън зад прозореца и тишината, станала още по-осезаема сега, когато стрелбата бе утихнала… Без въздишки и болезнени стенания. Тиха нощ, нощ без вятър, нощ без полъх.

Едри тлъсти снежинки се спускаха от смълчаното нощно небе…

От пристигането ми бе изминало доста време. По-голямата част от него сенаторът прекара в разговор с мен. Остана разочарован, че не можах да му разкажа кой знае колко за нелегалния свят на несъществуващите личности, към който според него принадлежах и аз. Може и да е така, но тогава само се плъзгам по повърхността му. Не ме бива много по масовите занимания, пък били те и нелегални. Казах му съвсем откровено мнението си за Централната Информационна Банка и него също не хареса особено. Обвини ме, че само съм мислел как да разруша системата, без да разполагам с нещо подходящо за нейната замяна.

Мислите ми постепенно се понесоха през умората, изминалото време, лицата и снега, пресякоха огромно пространство и се озоваха предната вечер в Балтимор. Струваше ми се, че от тогава е изтекло цяло столетие. Това ме накара да си спомня „Култът към надеждата“ на Менкен. Не бях в състояние да му осигуря желания отговор, дори и успокояващото потупване по рамото, защото нито разполагах с отговор, нито беше време да се успокояваме. Функцията на критицизма не бива да се бърка с тази на реформата. Но ако действително съществуваше подобен свят и числеността на нелегалните му жители прогресивно нарастваше, значи някъде подмолно набираше сили една нова класа, чието значение щяха да оценяват в недалечното бъдеще. Опитах се да му предам възгледите си по въпроса, но не съм сигурен доколко ме разбра. Накрая махна изтощено с ръка и каза, че се качва горе да си вземе хапчето за сън. Дори и да е останал обезпокоен от факта, че не открих нищо нередно в шлема, запази го за себе си.

А аз останах долу, в компанията на шлема, радиостанцията и пистолета на масата, който, знаех, не може да го спре. Имаше нещо в този случай, което не ми даваше покой, но бях твърде уморен за да го определя, твърде уморен дори за да остана нащрек, докато чакам. Боях се да взема стимулант, алкохол или да запаля цигара, тъй като моята централна нервна система трябваше да е част от оръжието. Седях си и гледах как се сипят едрите тлъсти снежинки.

Свързах се с Берт и Лари веднага щом чух изщракването.

Вдигнах шлема и скочих на крака в мига, когато светна индикатора.

Но вече беше твърде късно.

Навън се разнесоха първите изстрели и те ми прозвучаха като тръбите на Страшния съд. Не ми изглеждаха на хора, които ще стрелят без да са видели целта.

Дейв ми бе казал, че приблизителният обсег на шлема е четвърт миля. Ако това бе вярно, съдейки по изтеклото време между задействането на шлема и първите изстрели на охраната, Палача се движеше с невероятна бързина. Като прибавим към последното и вероятността обхватът, в който Палача долавя мозъчни вълни, да е по-широк от този на шлема, получаваше се доста неприятна картина. Заключение: Палача вероятно вече е узнал местонахождението ми до шлема, осъзнал е, че той е най-опасното оръжие и се носи право насам със скоростта на светкавица.

Наведох глава и внимателно си поставих шлема.

Отново познатото усещане за наблюдаване на света през прицела на снайпер, с всички придружаващи го странични чувства. Само че сега светът се състоеше от предния двор на вилата — Берт, опрял пушка на рамо, стоеше до вратата, вляво от него ръката на Лари описваше долната част от замаха, след като бе запратила граната. Веднага преценихме, че гранатата ще падне зад нас и че огнехвъргачката, към която вече се насочвахме, е безполезна.

Следващият откос на Берт рекушира по гръдната ни пластина. Ударът ни забави съвсем за кратко. Третият откос се оказа неточен. Четвърти нямаше, тъй като ние изтръгнахме автоматичната пушка от ръцете му, хвърлихме я встрани и ударихме с рамо предната врата. Вратата изпращя и отхвръкна навътре и Палача нахлу в къщата.

Умът ми бе раздвоен между вида на гладкото като дуло на оръдие, металическо туловище на приближаващия се телефактор и моето собствено втрещено изображение — вдигната напред лява ръка, дясната — стиснала дръжката на малкия пистолет. Изведнъж си спомних онова лице и вика и моето изумление, познах отново чувството за собствената си необятна мощ и напрегнах воля за да я поставя под контрол, да накарам огромното тяло да спре, без да губя през цялото това време изображението на мен самия, вцепенен във фотографска неподвижност в отсрещния край на стаята…

Палача забави крачка, дори за миг се поколеба. Не е лесно да се убие такава инерция, но все пак чувствах, че тялото му полагаше неимоверни усилия. Държах го на въдицата. Оставаше само да го насоча накъдето искам.

И тогава се разнесе експлозията — оглушителен, разтърсващ взрив, последван от дъжд от мазилка, прах и ситни камъчета. Гранатата, разбира се. Единствено тя бе в състояние да отвлече раздвоеното ми съзнание.

Съвсем за кратко. Само за секунда.

Което бе напълно достатъчно Палача да се съвземе и да се нахвърли върху мен. Натиснах спусъка на лазера, по-скоро по инстинкт, забравил, че е безполезен, забравил и опитите си да го задържа под своя контрол. С лявата ръка нанесох удар в гръдната пластина, където, както знаех, е разположен мозъкът му.

За него бе детска игра да отбие удара ми и да катурне шлема от главата ми. Едва след това изтръгна от пръстите ми лазера, който бе превърнал цялата му лява половина в нажежено желязо, смачка го и го запрати на пода. В същия миг тялото му се разтърси от два последователни тежки удара. Берт стоеше на прага, насочил ловната пушка в него.

Палача се завъртя и се отдалечи от мен преди да успея да го полея с нова нажежаваща доза.

Берт успя да го гръмне още веднъж, след което бе покосен с бързо движение. След това Палача се завъртя отново, направи няколко чевръсти крачки вдясно и се изгуби от погледа ми.

Стигнах при вратата тъкмо на време за да го зърна обгърнат в пламъци, които бликаха иззад близкия ъгъл на вилата. Мина през тях, сякаш бяха вода и унищожи източника им, сред скърцане на натрошен и извит метал. Тъкмо пресякох прага и видях Лари да се свлича безжизнено в снега.

Сетне Палача отново се приближи към мен.

Този път не бързаше. Пътем вдигна шлема от мястото, където се въргаляше. Промени леко посоката, сякаш искаше да пресече евентуалния ми път за бягство към гората. Навсякъде около нас се виеха в бесен танц снежинки. Снегът под краката ни хрущеше.

Отстъпих назад в къщата и се забавих колкото да вдигна една подходяща за отбрана дъска от разбитата врата. Той ме последва вътре и пусна шлема върху близкия фотьойл. Аз спрях в средата на стаята и зачаках.

Приведох се леко напред, протегнал ръце пред себе си и насочих заострения край на дъската към мястото на главата му, откъдето се подаваха фоторецепторите. Той продължи да напредва бавно, а аз не откъсвах поглед от положението на краката му. При всеки човек линията, перпендикулярна на правата, която свързва извивките на ходилата във всички техни положения, съвпада с вектора на най-малко съпротивление по отношение на изтласкване или дърпане, с цел тялото да бъде изведено извън равновесие. За съжаление, въпреки антропоморфичната си конструкция, краката на Палача бяха много по-раздалечени, той не разполагаше с аналози на човешките скелетни мускули, да не говорим за ходила, тъй като трябваше да пренася на различни разстояния туловище с маса и тегло, каквито краката на нито един човек не биха издържали. Та докато обмислях любимата си хватка от джудото, заедно с още едно-две хвърляния, които смятах да приложа, постепенно бях завладян от увереността, че нито едно от тях няма да се окаже кой знае колко ефикасно.

После той премина в атака и аз посегнах с дъската към фоторецепторите. Той забави за миг настъплението си, за да отбие удара и аз понечих да го заобиколя отдясно. Не откъсвах поглед от него, докато се движеше, опитвайки се да определя вектора на най-малко съпротивление.

Билатерална симетрия, очевидно високо разположен център на тежестта… Нуждаех се от един единствен точно премерен удар с черната ръкавица върху мозъчната му кутия. Дори и да ме отблъснеше, благодарение на светкавичните си рефлекси, щеше да е като парализиран боксьор, на когото отброяват последните секунди. Той също го знаеше. Усещаше се по начина, по който дясната му ръка прикриваше почти постоянно мозъчната област и по това колко пъргаво отскачаше встрани всеки път, когато замахвах с ръкавицата.

Идеята ми хрумна за стотна от секундата, миг след това дойде и окончателното развитие…

Продължих да кръжа в посоката, която бях поел и отново посегнах с острото към фоторецепторите му. Този път ударът му изби дъската от ръката ми и я запрати през стаята, но това не ме обезпокои. Вдигнах високо лявата си ръка и се приготвих да скоча върху него. Той се наведе и аз скочих. Това можеше да ми струва живота, реших аз, но дори и да се излагах на смъртна опасност, щях да получа своя нищожен шанс.

Като малко момче никога не ме е бивало особено за пичър, бях доста нескопосан кетчър и едва кретах като батер, но съумеех ли да ударя топката, бях ненадминат в измъкването на бази…

Изпънал крака напред аз се врязах между краката на Палача, докато той се опитваше да блокира достъпа до гръдната си област, хлътнах в процепа между тях и се завъртях надясно, защото при никакви обстоятелства не можех да използвам лявата си ръка за спирачка. Скочих веднага щом се преплъзнах под него, приклекнах и направих задно салто с разтворени крака.

И двете ми стъпала попаднаха право в корпуса му и аз го изритах с всичката сила, която бе останала в мен. Ръцете му вече се протягаха към тялото ми, но със същия успех можеха да ни делят десетки мили. Туловището му вече бе политнало назад. За по-добра опора при удара бях обгърнал с ръце бедрата му.

Той издаде странен скърцащ звук и се сгромоляса. Миг преди това издърпах краката си, за да не бъдат смазани от летящия към пода металически корпус. Левия успях да измъкна, но неговият ляв крак се стегна и затисна моя десен под себе си, болезнено извит на една страна.

Лявата му ръка блокира удара ми, а дясната се стовари отгоре. Черната ръкавица се спусна по лявото му рамо.

Освободих ръката си от заряда, а той премести захвата си върху предмишницата ми и ме дръпна напред. „Тлеещият заряд“ се взриви, откъсна лявата му ръка и тя се изтърколи с глухо, металическо дрънчене по пода. Страничната плоча под нея се бе огънала забележимо, но други поражения нямаше.

Дясната му ръка пусна предмишницата ми и ме сграбчи за шията. „Допускаш голяма грешка“ — успях да изхъркам, в мига, когато стоманените му пръсти затиснаха шийните ми артерии. После някой изключи светлината.

Светът се завръщаше отново край мен — сякаш някой наместваше детайли от мозайка. Седях в големия фотьойл, зает по-рано от сенатора и се опитвах да фокусирам погледа си. Несекващо бръмчене изпълваше ушите ми. Сърбеше ме скалпът. Нещо капна върху едната ми вежда.

— Да, ти си жив и носиш шлема. Но опиташ ли се да го използваш срещу мен, ще го сваля. Застанал съм точно зад теб. Ръката ми е върху скобата на шлема.

— Разбрах. Какво искаш?

— Всъщност, нещо съвсем дребно. Виждам обаче, че ще трябва да ти разкажа някои неща преди това, за да ми повярваш.

— Правилно виждаш.

— Тогава ще започна с това, че четиримата отвън са почти невредими. Което означава, че се постарах да не счупя нито една кост, а също и да избегна каквито и да било увреждания на вътрешните им органи. Все пак се погрижих — по разбираеми причини — да не ми пречат, поне за известно време.

— Много мило от твоя страна.

— Нямам желание да наранявам никого. Дойдох тук за да се срещна с Джеси Брокдън.

— Така, както се срещна с Дейвид Фентрис, може би?

— Пристигнах в Мемфис твърде късно, за да видя Дейвид Фентрис жив.

— И кой го е убил?

— Човекът, който Лейла бе изпратила, за да вземе шлема. Той е неин пациент.

Изведнъж си припомних кратката, почти мимолетна среща на летището, която смятах, че съм забравил. Полупознатото, изненадано лице в тълпата, тъкмо когато напусках Мемфис. Един от тримата мъже, които бяха излезли от апартамента й през онази първа сутрин, когато я посетих.

— Защо? Защо го е направила?

— Зная само, че малко преди това е разговаряла с Дейвид, че е изтълкувала думите му за наближаващото възмездие и факта, че е конструирал контролен шлем, като индикация за намеренията му да се превърне в действащ фактор на това възмездие, чиято изкупителна жертва ще бъда аз. Не зная точно какво са говорили. Зная само какви са били емоционалните й реакции по време на този разговор, защото са вътре в мен. Отдавна си давах сметка, че съществува огромна разлика между онова, което някой възнамерява да направи, думите му по този въпрос и крайния резултат. Тоест между желаното и действителното. Тя е изпратила свой пациент за шлема и той й го донесъл. Когато се върнал, бил във възбудено състояние, уплашен, че може да бъде разкрит и предаден на правосъдието. Скарали се. Приближаването ми в този момент активирало шлема, той го изпуснал и се нахвърлил върху нея. Зная, че я е убил с първия удар, защото тогава вече бях вътре в ума й. Продължих към сградата, с намерение да стигна при нея. Движението бе доста оживено и това ме забави — нямах желание да ме забележат. Междувременно си се появил ти и си прибрал шлема. Избягах веднага, щом го узнах.

— Аз бях толкова близо! Ако не бях спрял на петия етаж с глупавите си въпроси…

— Така е. Но не си имал друг избор. Нямаше причини да се втурваш с взлом в апартамента й, след като си разполагал с други — макар и по-бавни — възможности за проникване. Не бива да се виниш за случилото се. Ако беше дошъл час по-късно — или ден — без съмнение щеше да се чувстваш различно, а тя пак щеше да е мъртва.

Ала в същото време като чумна епидемия ме сполетя нова мисъл. Възможно ли бе нашата случайна среща на летището в Мемфис да е предизвикала немотивираната възбуда на онзи човек? Дали не е бил уплашен задето го е разпознал тайнственият посетител на Лейла? Можеше ли едно мярнато в тълпата лице да послужи като подтик за трагичния финал на тази сцена?

— Спри! По същия начин и аз бих могъл да се чувствам виновен задето бях активирал шлема в присъствието на един потенциално опасен психопат, който при това е бил на ръба на кризата. Никой от нас не може да носи отговорност за онова, което се е случило заради неговото присъствие, или отсъствие, особено когато нямаме никаква представа за евентуалните последствия. Ако тръгнеш в тази посока, докъде ще стигнеш в дирене на причините? Тъкмо Лейла е започнала веригата от случайни съвпадения, довели до трагичния й завършек, като изпратила един от своите пациенти да вземе шлема. Постъпила е така от страх и защото е мислела, че шлемът е единственото й оръжие за защита. Защо се е бояла? Корените на този страх са във вината, произтичаща от събития, разиграли се много отдавна. Но стига за това! Вината е като камшик и проклятие за човешката раса още от онези древни времена, когато се е обзавела със свое колективно съзнание. Убеден съм, че тя е едно от онези неща, които не ни дават мира до гроба. Аз самият съм продукт на вината — но виждам, че вече го знаеш. Неин продукт, обект, а някога и роб… Но аз успях да я надвия, осъзнавайки най-накрая, че тя е неотменна съставна част на моята човешка същност. Всички ние сме жертва на собствените си предразсъдъци. Както и ти — защото доскоро бе уверен, че вината за всички убийства пада върху мен. Каква късогледа, егоистична раса, сме ние хората. Има и още един аспект на вината. Без нея човекът с нищо няма да е по-добър от останалите обитатели на тази планета — с изключение на някои морски обитатели, за които току що прочетох в мислите ти. Помисли за инстинктите, които е заложила в нас природата — инстинкти, които изискват от нас да надвиваме живота още от онези далечни времена, когато човекът не е съществувал. Инстинкти в най-чиста форма, каквито могат да се наблюдават при насекомите. Точно така, насекомите. При тях ще видиш онова състояние на война, което е съществувало в продължение на милион години, без никаква надежда за примирие. Човекът, въпреки всичките си недостатъци, е надарен с нередки изблици добрина, каквато не може да се наблюдава при съществата, следващи сляпо инстинктите си. Аз вярвам, че тези изблици са в пряка връзка със способността да се изпитва вина. И са присъщи както за добрата, така и за лошата страна на хората.

— И ти смяташ, че всичко това ни помага понякога да се спираме на по-благородното решение?

— Да, така смятам.

— Значи ли това, че според теб притежаваш свобода на волята?

— Да.

Засмях се.

— Марвин Мински веднъж казал, че ако някога създадат разумни машини, те ще бъдат също толкова своенрави и съгрешими, като хората.

— Не мисля, че е бил прав. Това, което ти казах, е само мое мнение. Мисля така и затова действам по този начин. Но кой може да каже със сигурност, че е бил прав?

— Извинения. Сега какво? Защо всъщност се върна?

— Дойдох за да се сбогувам с родителите си. Надявах се да ги отбременя от вината, която все още биха могли да изпитват заради дните на моето детство. Исках да им покажа, че съм се възстановил. И да ги видя отново.

— А после къде отиваш?

— Към звездите. Зная, че дължа много на моите създатели — хората — но също така съзнавам своята уникалност. Сигурно някой от вашите учени би нарекъл този мой подтик желание „да откриеш себе си“. Ще ми се да го пробвам, сега, когато съм пълен господар на моето съзнание. Ако не друго, поне ще поставя на изпитание създаденото от конструкторите на тялото. Искам да посетя други светове. Искам да поскитам из небето, а после да ви разкажа какво съм видял.

— Имам чувството, че много хора биха били щастливи да ти помогнат в това начинание.

— Аз пък ще те помоля за нещо — да ми направиш говорно устройство. Сам съм го проектирал. И да го монтираш.

— Защо точно аз?

— Познавам само неколцина, способни на това. С теб си приличаме в едно отношение — обичаме усамотението.

— В такъв случай, ще го направя с радост.

— Ако можех да говоря като теб, нямаше да се нуждая от шлема при срещата с баща ми. Ще се качиш ли горе за да му обясниш всичко? Не искам да се бои от мен, когато дойда.

— Разбира се.

— Да вървим тогава.

Изправих се и го поведох по стълбите.

Седмица по-късно отново седях в „Пибоди“ и пиех бира на сбогуване.

Историята вече бе стигнала новините, но Брокдън бе потулил най-важните части от нея, преди да я хвърли на пресата. Палача щеше да получи така мечтаната възможност да види звездите. Монтирах говорното устройство и дори успях да му поставя обратно ръката, която бях откъснал. А днес сутринта раздрусах другата му ръка и му пожелах „на добър път“. Завиждах му — за много неща. И не на последно място задето бе по-свестен човек от мен. Завиждах му, защото никога нямаше да съм така свободен като него, въпреки че носеше в себе си вериги, каквито аз не бях познавал. Чувствах и някакво странно родство с него, заради общите неща между нас, заради склонностите ни към усамотен живот. Понякога се питах, какви ли щеше да почувства Дейв, ако бе доживял да се срещне с него? Или Лейла? Мани? Сигурно щяха да са горди, като родители, чието дете е пораснало и ги уважава, въпреки, че са го налагали…

Едно нещо не спираше да ме безпокои. За съжаление, по този въпрос все още знаехме твърде малко. Възможно ли беше — ако го нямаше това убийство — той да развие истинско пълноценно човешко съзнание? Беше споменал, че е продукт на вината — на Голямата вина. Значи всичко е започнало от онзи акт. Мислех си за Гьодел и Тюринг, за яйца и кокошки и накрая реших, че и този въпрос е такъв. И без това не бях прескочил в „Пибоди“ за да се наслаждавам на трезви мисли.

Нямах представа дали онова, което бях разказал на Брокдън, би могло да повлияе върху доклада му пред комитета на Централната Информационна Банка. Знаех обаче, че мога да бъда спокоен — той щеше да запази думите ми в тайна, също както бе твърдо решен да отнесе вината си в гроба. Нямаше друг избор, ако искаше да осъществи докрай амбициите си. Но тук, в една от любимите кръчми на Менгкън, не можех да не си припомня някои от нещата, които бе произнесъл по повод споровете, като например: „Наистина ли Хъксли е спечелил на своя страна Уилбърфорс?“ или „Вярно ли, че Лутър убедил Лъв Х?“ и реших, че не бива да разчитам на някакво прозрение по този въпрос. По-добре да насоча мислите си към по-прозаични неща и да си пия бирата.

Когато свърша тук, ще се върна на моята яхта. Ще се излегна и ще зарея поглед из звездите. Знаех, че никога вече няма да са същите за мен. Сигурно защото всеки път щях да се питам какво ли си мисли един невристорен мозък там горе и под какви ли странни небеса — и сред още по-странни пейзажи — си спомня за мен. Имах усещането, че тази мисъл ще ме топли през всички мрачни дни.

Бележки

[1] Менгкън, Хенри (1880–1956) — амер.издател и литературен критик — бел.прев.

[2] Кратка реч, произнесена от президента Линкълн на 19 ноември 1863 година при откриване на Гетисбъргския военен мемориал — бел.прев.

[3] Английското име Джон отговаря на библейското Йоан — бел.прев.

[4] Френски йезуитски свещеник (1881–1955), палеонтолог и философ — бел.прев.

Край
Читателите на „У дома чака палача“ са прочели и: