Емил Зола
Вертеп (14)

XIII

Купо изкара едно пиянство тази нощ. На другия ден Жервез получи десет франка от сина си Етиен, който беше машинист по една железопътна линия; малкият й изпращаше от време на време по сто су, като знаеше, че у тях гладуват. Тя сготви говеждо варено и го изяде сама, защото този негодник Купо не се прибра, във вторник също. Измина цялата седмица. Ах, дявол да го вземе, ако някоя дама го е отвлякла, това ще бъде голямо щастие! Но точно в неделя Жервез получи съобщение, което отначало я изплаши, защото си помисли, че е от полицейския комисар. После се успокои — в писмото й съобщаваха, че нейната свиня умирала в „Сент-Ан“. На листчето това бе казано по-учтиво, само че означаваше същото. Да, наистина една дама беше задигнала Купо и тази дама се наричаше Софи Душевадката, последната добра приятелка на пияниците.

Действително Жервез не се разтревожи. Той знаеше пътя, щеше да се върне самичък от лудницата; много пъти го бяха лекували там, още веднъж щяха да го изправят на крака. Нали й бяха съобщили тази сутрин, че в продължение на цяла седмица виждали Купо пиян като свиня да се търкаля из кръчмите на Белвил в компания с Ботуша! Отлично, Ботуша е плащал; задигнал е парите на жена си, спестени от хубавия занаят, който знаете. Ах, пили са чисти пари, способни да лепят най-различни болести! Толкова по-добре, ако Купо се е разболял. И Жервез най-много се разяряваше от мисълта, че тези двама страшни егоисти дори не бяха помислили да дойдат да я вземат, за да я почерпят една чашка. Къде се е чуло и видяло да се гуляе цяла седмица и да не помислиш за жена си! Който пие сам, сам умира, това е! Въпреки това в понеделник, понеже имаше храна за вечерта — малко останал фасул и половин литър, Жервез излезе под предлог, че разходката ще й отвори апетит. Писмото от лудницата, оставено върху скрина, не й даваше мира. Снегът се беше стопил, времето беше приятно, облачно и меко, а свежият въздух ободряваше. Тя тръгна по обед, защото пътят бе дълъг; трябваше да прекоси Париж с куция си крак. Освен това улиците гъмжаха от народ; хората я забавляваха и тя стигна много развеселена. Когато каза името си, разказаха й една невероятна история: изглежда, че хванали Купо на Пон Ньов; искал да се хвърли от парапета, защото виждал някакъв брадат човек, който му препречвал пътя. Хубав скок, нали? Обаче не се знаело как е попаднал на Пон Ньов, защото самият Купо не можел да обясни.

Един пазач поведе Жервез. Изкачваха се по стълбата, когато тя чу крясъци, които смразиха кръвта й.

— Хубава песен, а? — каза пазачът.

— Кой реве? — попита тя.

— Ами вашият мъж! Той вие така от онзи ден. Пък и танцува, ще видите.

Ах, боже мой, каква гледка! Тя бе поразена. Килията беше тапицирана с дюшеци от горе до долу; на пода имаше два сламеника един върху друг; в един ъгъл бе проснат дюшек с възглавница и нищо друго. Вътре Купо танцуваше и крещеше. Истинска карнавална маска с парцалива блуза, която, разперила ръце, подскачаше във въздуха; но тази маска съвсем не беше смешна. О, не! Ужасяващият й танц караше да настръхнат всички косми по тялото. Беше маскиран като умиращ. Самотен кавалер, дявол да го вземе! Той се блъскаше в прозореца, връщаше се заднешком, тактуваше си с ръце, тръскаше дланите си, сякаш искаше да ги откъсне и захвърли в лицето на хората. В танцувалните салони има веселяци, които имитират този танц; само че те го имитират лошо; трябва да се видят тук подскачанията в този танц на пияниците, за да се разбере колко е изящен, когато се изпълнява както трябва. Песента също има значение, непрекъснат карнавален крясък — една широко разтворена уста, която в продължение на часове издава едни и същи звуци като прегракнал тромбон. Купо виеше като звяр, на който са смачкали лапата. И при такъв оркестър — въртете дамите!

— Господине, какво му е?… Какво му е?… — повтаряше Жервез ужасена.

Стажант-лекарят, едно едро, русо и червендалесто момче с бяла престилка, взимаше бележки, седнало спокойно. Случаят бе интересен, стажант-лекарят не напускаше болния.

— Постойте малко, ако искате — каза той на гладачката. — Но се дръжте спокойно… Опитайте се да му заговорите, той няма да ви познае.

Наистина Купо нямаше вид, че забелязва дори жена си. Самата тя смътно го бе видяла при влизането, толкова силно се кривеше той. Като го погледна в лицето, тя остана поразена. Възможно ли бе толкова да се е променил — очите му бяха кървясали, а устните му напукани и засъхнали. Тя положително нямаше да го познае. Отначало той правеше много гримаси, без да се разбере защо — издадена напред челюст, сгърчен нос, обтегнати бузи, същинска муцуна на животно. Кожата му беше толкова гореща, че от нея се вдигаше пара и струеше обилна пот. В бесния му карнавален танц все пак личеше, че е много зле, че главата му тежи и че го болят краката и ръцете.

Жервез се приближи до стажант-лекаря, който чукаше в такт с пръст по облегалото на стола си.

— Кажете ми, господине, много ли е сериозно този път?

Стажант-лекарят поклати глава, без да отговори.

— Кажете ми, не мърмори ли непрекъснато нещо на съвсем тих глас?… Е, не чувате ли какво е това?

— Неща, които вижда — прошепна младият човек. — Мълчете, оставете ме да слушам.

Купо говореше откъслечно. Въпреки всичко в очите му блестеше някакво присмехулно пламъче. Гледаше надолу, вдясно и вляво, въртеше се, сякаш се шляеше във Венсенската гора, като си говореше сам.

— Ах, много мило, много интересно!… Има шатри, истински панаир. И чудесна музика. Какъв пир! Чупят всичко… Прекрасно! Ето че пламва: червени балони във въздуха, подскачат и бягат!… Охо, охо, колко фенери по дърветата!… Много е хубаво! Отвсякъде пръска, шадравани, водопади, пееща вода, о, като детски хор… Прекрасни водопади!

И той се надигаше, за да чуе по-добре прекрасната песен на водата; вдишваше силно въздуха, като мислеше, че пие от свежите струи, бликащи от шадраваните. Но постепенно лицето му възвръщаше болезнения си вид. Тогава той се сви, затича бързо покрай стените на килията с неясни заплахи:

— Пак оръжие навред!… Аз се пазех… Тихо, безделници такива! Да, пет пари не давате за мене! Пиете и си дерете гърлата с вашите повлекани, само за да ме дразните… Ще ви унищожа аз вас във вашата шатра!… Дявол да ви вземе, няма ли да ме оставите на мира!

Той стискаше юмруци; после извика дрезгаво, наведе се и започна да тича. И пак мърмореше, като тракаше зъби от ужас:

— За да се убия! Не, няма да се хвърля! Толкова вода — значи, нямам сърце! Не, няма да се хвърля!

Водопадите, които бягаха пред него, когато тичаше, се приближаваха, когато тръгваше назад. И изведнъж той погледна тъпо около себе си и измънка с едва разбираем глас:

— Това е невъзможно, наели са физици срещу мене!

— Отивам си, господине, довиждане — каза Жервез на стажант-лекаря. — Това много ме измъчва, ще дойда пак.

Тя беше пребледняла. Купо продължаваше сам своя марш от прозореца до дюшека, от дюшека до прозореца, изпотен, превил гръб, като крачеше все в същия такт. Тогава тя побягна. Но макар и да слизаше бързо по стълбите, чак до долу чуваше дяволския танц на мъжа си. Ах, боже мой, колко хубаво беше навън, можеше да се диша.

Вечерта цялата къща на улица „Гут д’Ор“ говореше за страшната болест на Купо. Съпрузите Бош, които сега гледаха отвисоко Куцата, я поканиха на чаша касис в стаичката си, само за да научат подробности. В портиерната дойдоха и госпожа Лорильо, и госпожа Поасон. Започнаха безкрайни разговори. Бош познавал един дърводелец, който тръгнал съвсем гол по улица „Сен-Мартен“ и който умрял, танцувайки полка; той пиел абсент. Дамите се превиваха от смях, защото, макар и тъжна, тази история им се виждаше смешна. После, понеже не можеха да разберат добре, Жервез изтласка всички, извика да й направят място; и посред портиерската стаичка, пред погледите на другите, тя показа какво прави Купо; крещеше, подскачаше, размахваше ръце и правеше отвратителни гримаси. Да, честна дума, точно така беше! Тогава другите се изумиха: невъзможно, човек не можел да изтрае три часа в подобно състояние! Тя ги уверяваше, кълнеше се в най-святото, което имаше, че Купо правел така от миналата вечер, вече тридесет и шест часа. Впрочем могли да отидат да видят, ако не й вярвали. Но госпожа Лорильо заяви, че много благодари, ходила била в „Сент-Ан“, тя ще забрани на Лорильо дори да стъпи там. А Виржини, чиято търговия вървеше все по-зле и по-зле и която имаше мрачен вид, само измърмори, че животът не винаги бил весел, да, дявол да го вземе! Допиха касиса, Жервез каза лека нощ на компанията. Когато преставаше да говори, тя изглеждаше съвсем объркана, с широко отворени очи. Навярно виждаше как мъжът й танцува. На другия ден, като се събуди, тя се зарече да не ходи вече там. Каква полза? Не искаше да се побърка и тя. Обаче всеки десет минути отново изпадаше в размишления: не беше на себе си, както се казва. Все пак интересно беше да се види дали прави все същото. Когато удари дванадесет часът, тя повече не можеше да устои, не забеляза колко е дълъг пътят, толкова силно бе обзета от любопитство и страх от това, което я очакваше.

О, нямаше защо да пита за новини. Още като се приближи до стълбите, тя чу песента на Купо. Точно същата мелодия, точно същия танц. Можеше да се помисли, че току-що бе слязла и пак се качваше при него. Вчерашният пазач, който в коридора разнасяше билковия чай, й намигна, като я срещна, за да прояви любезност.

— Все така ли? — каза тя.

— О, все така — отвърна той, без да се спре.

Тя влезе, но остана в ъгъла до вратата, защото при Купо имаше хора. Русият и червендалест стажант-лекар беше прав, отстъпил стола си на един стар господин с ордени, плешив и с физиономия на белка. Сигурно беше главният лекар, защото погледът му беше остър и проницателен като свредел. Всички собственици на погребални магазини имат такъв поглед.

Впрочем Жервез не беше дошла за този господин и се надигаше зад главата му, като поглъщаше с очи Купо. Този побеснял човек танцуваше и крещеше по-силно, отколкото вчера. Някога, по време на баловете през великите пости, тя бе виждала яки момчета от пералнята да лудуват през цялата нощ; но никога, абсолютно никога не си бе въобразявала, че един мъж може да се забавлява толкова дълго време; казваше да се забавлява само ей така, защото не е удоволствие да подскачаш въпреки волята си като шаран на сухо. Купо, плувнал в пот, изпускаше още повече пара — това бе всичко. Устата му изглеждаше по-голяма от напрежението да вика. О, тази сцена не беше за бременни жени. Той толкова бе утъпкал дюшеците до прозореца, че личеше пътечката на пода; сламеникът беше протъркан от подпетените му обувки.

Не, гледката не обещаваше нищо хубаво и, разтреперана, Жервез се питаше защо бе дошла пак. А снощи у семейство Бош я обвиняваха, че преувеличавала картината! Ах, тя не беше показала дори половината! Сега тя виждаше по-добре какво прави Купо, никога нямаше да го забрави с тези широко отворени очи в празното пространство. През това време тя долавяше фрази, които си разменяха стажант-лекарят и лекарят. Първият разказваше подробности от нощта с думи, които тя не разбираше. Цялата нощ мъжът й бе бърборил и правил пируети — това означаваха всъщност думите му. После старият плешив господин, който не беше много любезен, като че ли забеляза нейното присъствие; и когато стажантът му каза, че е жена на болния, той започна да я разпитва с лош вид на полицейски комисар.

— Пиел ли е бащата на този човек?

— Да, господине, по малко, като всички хора… Убил се, като се търколил от един покрив веднъж след гуляй.

— Пиела ли е майка му?

— Господи! Като всички хора, господине, нали знаете, по някоя чашка от време на време… О, семейството е много добро!… Имал брат, който починал много млад от гърчове.

Лекарят я гледаше с проницателните си очи. Той подзе с груб глас:

— И вие ли пиете?

Жервез измънка, защити се, постави ръка на сърцето си, за да се закълне.

— Вие пиете! Внимавайте, вижте докъде води пиенето… Един ден и вие ще умрете така.

Тогава тя остана прилепена до стената. Лекарят беше обърнал гръб. Той клекна, без да се тревожи, че с редингота си ще обере праха от сламеника; дълго проучваше треперенето на Купо, като чакаше преходите и го следеше с поглед. Този ден подскачаха и краката му, треперенето беше преминало от ръцете в краката; беше като истински палячо, чиито крайници мърдаха при дърпане на конците, а трупът си оставаше неподвижен като дърво. Болестта го обхващаше постепенно. Би могло да се каже, че под кожата му се разнасяше някаква музика; трепереше за миг на всеки три-четири секунди; после спираше и започваше отново, буквално като тръпка, която разтърсва загубените кучета, когато зиме им е студено под някоя порта. Вече коремът и раменете му трепереха като вода, преди да закипи. Странно разрушаване все пак, отиваше си, гърчейки се като момиче, което го гъделичкат.

Купо се оплакваше с глух глас. Той като че ли страдаше много повече, отколкото вчера. Откъслечните му стенания издаваха, че го боли навсякъде. Хиляди игли го бодяха. Навсякъде по тялото нещо му тежеше; някаква гад, студена и мокра, се плъзгаше по бедрата му и забиваше зъбите си в месата му. После някакви други зверове се мятаха на плещите му, като разкъсваха гърба му с ноктите на лапите си.

— Жаден съм! Ох, жаден съм! — крещеше непрекъснато той.

Стажант-лекарят взе една глинена чаша с лимонада от лавицата и му я подаде. Той я хвана с две ръце, пи лакомо една глътка, като изля половината от течността върху себе си; но веднага изплю глътката с гневно отвращение, като извика:

— Дявол да го вземе, това е ракия!

Тогава, по знак на лекаря, стажантът се опита да му даде да пие вода, като сам държеше гарафата. Този път той изпи глътката, като изрева, сякаш бе глътнал огън:

— Това е ракия, дявол да го вземе! Това е ракия!

От снощи всичко, което той пиеше, беше ракия. Жаждата му се удвояваше, а не можеше да пие, защото всичко го изгаряше. Бяха му донесли супа, но и с нея сигурно искали да го отровят, защото и тази супа миришела на ракия. Хлябът бил кисел и мръсен. Само отрова имало около него. Килията воняла на сяра. Дори обвиняваше хората, че драскали под носа му клечки кибрит, за да го задушат.

Лекарят отново се беше изправил и слушаше Купо, който сега пак виждаше призраци посред бял ден. Струваше му се, че забелязва по стените паяжини, големи колкото корабни платна! После тези паяжини станаха мрежи с дупки, които се свиваха и се удължаваха като смешна играчка. Черни топки се движеха из тези дупки, истински топки на фокусник, отначало големи колкото стъклени топчета, после големи като гранати; и те се издуваха и се свиваха, само и само да го вбесяват. Изведнъж той извика:

— Ох, плъховете, ето ги сега плъховете.

Топките се бяха превърнали в плъхове. Тези гадни животни наедряваха, преминаваха през мрежата, скачаха върху дюшеците, където се изпаряваха. Имаше и една маймуна, която излизаше през стената и която влизаше през стената, като всеки път толкова се приближаваше до него, че той се отдръпваше от страх да не му изгризе носа. Внезапно настъпи нова промяна; навярно виждаше стените да падат, защото повтаряше, пресипнал от ужас и ярост:

— А де! Мъчете ме де, пет пари не давам! А де, мръсна бърлого! А де, събаряй се! Да, бийте камбаните, мръсни кюрета, свирете на орган, за да ми попречите да повикам пазача!… Поставили са машина зад стената тези изроди! Чувам я добре, тя пуфти, ще ни хвърлят във въздуха… Пожар, дявол да го вземе, пожар! Викат пожар, ето че пламва! О, пламти, пламти! Цялото небе гори, червени огньове, зелени огньове, жълти огньове… Помогнете ми! Пожар!

Виковете му заглъхваха с хъркане. Мърмореше откъслечни думи с пяна на уста и лиги по брадата. Лекарят търкаше с пръст носа си — един тик, който навярно се проявяваше, когато се намираше пред тежки случаи. Той се обърна към стажанта и го попита полугласно:

— А температурата, постоянно четиридесет градуса, нали?

— Да, господине.

Лекарят направи гримаса. Той остана още две минути с втренчени очи в Купо. После повдигна рамене и добави:

— Същото лечение — бульон, мляко, лимонада, хининов разтвор… Не го напускайте и пратете да ме повикат.

Той излезе. Жервез го последва, за да го попита дали има някаква надежда. Но той вървеше така строго по коридора, че не посмя да се приближи до него. Спря се там за миг, като се двоумеше дали да се върне да види пак мъжа си. Картината й се струваше вече много жестока. Понеже пак го чуваше да крещи, че лимонадата миришела на ракия, тя побягна — стигаше й това, което бе видяла. Препускането на конете и шумът на колите по улиците я караха да си мисли, че цялата лудница „Сент-Ан“ тича по петите й. А пък и този лекар, който я бе заплашил! Тя наистина си мислеше, че вече се е разболяла.

Естествено улица „Гут д’Ор“, съпрузите Бош и другите я чакаха. Щом се появи на портата, повикаха я в портиерната. Е, чичо Купо още ли е жив? Господи, да, още беше жив. Бош изглеждаше смаян и отчаян: той се беше обзаложил за един литър, че чичо Купо няма да изтрае до вечерта. Как, нима още се държал! И цялата компания се учудваше, като се тупаше по бедрата. Ето един издръжлив юнак! Госпожа Лорильо пресмяташе часовете; тридесет и шест часа и двадесет и четири часа — шестдесет часа. Дявол да го вземе, шестдесет часа да подскача и да крещи! Никой не е виждал такава сила! Но Бош, който горчиво се смееше заради загубения бас, разпитваше Жервез подозрително, като я питаше дали е уверена, че не е хвърлил топа зад гърба й. О, не, той скачал много силно, нямал дори намерение. Тогава Бош още по-настойчиво я помоли да покаже малко какво правел Купо, за да видят. Да, да, още малко по общо желание. Компанията й казваше, че щяло да бъде много мило от нейна страна, защото сега между тях имало две съседки, които снощи не видели и сега дошли специално да видят картината. Портиерката викаше на всички да се наредят, хората освободиха средата на стаичката, като се побутваха с лакти, разтреперани от любопитство. Обаче Жервез свеждаше глава. Много се страхувала, че ще й стане лошо. Все пак, като искаше да им покаже, че не обича да я молят, тя направи два-три скока, но се обърка, не знаеше какво да прави и се отдръпна назад: честна дума, не можеше повече. Разнесе се шепот на разочарование; беше жалко, с такова съвършенство го имитираше. В края на краищата, щом не можеше! И тъй като Виржини се върна в дюкяна си, забравиха Купо, за да заговорят оживено за семейство Поасон, чиято търговия започнала да пропада; вчера идвали съдии изпълнители; полицаят от градската охрана щял да загуби службата си; а пък Лантие се въртял около прислужничката от съседния ресторант, една прекрасна жена, която казвала, че ще започне да продава карантия. Ех, как се шегуваха, виждаха вече как карантиджийницата се настанява в дюкяна; след захарните изделия — нещо по-солидно. Този рогоносец Поасон бил виновен за всичко това; как можело този дявол, чиято професия била да бъде хитър, да излезе такъв глупак у дома си. Но изведнъж млъкнаха, като забелязаха Жервез, която вече бяха престанали да гледат и която седеше самичка в дъното на портиерната, треперейки с крака и ръце като Купо. Браво, това било, повече не искаха. Тя седеше като идиот, сякаш се пробуждаше от сън. После изведнъж се измъкна. Лека нощ на компанията! Прибирала се, за да се помъчи да спи.

На другия ден съпрузите Бош я видяха да излиза по обед, както през миналите два дни. Те й пожелаха всичко хубаво. Този ден в „Сент-Ан“ коридорът трепереше от крясъците и тупането с крака на Купо. Тя още се държеше за парапета на стълбището, когато го чу да крещи:

— Ето и дървеници!… Елате малко насам, за да ви смажа! Ох, искат да ме изядат! Ох, тия дървеници! Аз съм по-богат от вас! Махнете се, дявол да ви вземе!

Тя въздъхна за миг пред вратата. С цяла армия ли се бие сега! Когато влезе, видя, че болестта напредва, засилва се. Купо бе буйствуващ луд, като че ли избягал от лудницата в Шарантон. Той беснееше сред килията, махаше ръце по всички посоки, върху себе си, върху стените, по пода, премяташе се, удряше във въздуха; искаше да отвори прозореца и се криеше, защищаваше се, зовеше, отговаряше сам и вдигаше тази врява с вид на човек, раздразнен от голяма тълпа. После Жервез разбра, че той си въобразява, че е на някакъв покрив и поставя цинкова ламарина. Той раздухваше с уста, поставяше поялниците в мангала, падаше на колене, опипваше с палец краищата на сламеника, въобразяваше си, че ги споява. Да, спомняше си професията, преди да пукне; започваше да вика по-силно и се вкопчваше за покрива, защото някакви негодници му пречеха да извършва както трябва работата си. Върху всички съседни покриви имаше мерзавци, които му пречеха. Освен това тези шегаджии пускаха плъхове в краката му. Ах, тези мръсни гадини, той ги виждаше непрекъснато! Напразно ги смазваше, като удряше с крак с всички сили по пода, идваха други, покривът почерняваше. Нима нямаше и паяци! Той стискаше силно панталона си, за да убие големите паяци, които се бяха заврели между кълките му. Дявол да го вземе, нямаше да изкара надницата си, искаха да го погубят, господарят му щеше да го прати в затвора. И затова, като бързаше, той помисли, че в корема му има парна машина; с широко отворена уста той изхвърляше дим, гъст дим, който изпълваше килията и излизаше през прозореца; и наведен, като продължаваше да пуфти, той гледаше навън как димът се издига в небето, където забулваше слънцето.

— Ето! — извика той. — Това е бандата от Клинянкурското шосе, с мечи кожи и барабани…

Той стоеше свит пред прозореца, сякаш от върха на някой покрив следеше карнавално шествие по улицата.

— Ето кавалкадата, лъвове и тигри правят гримаси… Има и хлапета, маскирани като кучета и котки… Там е и дългата Клеманс с шапка, окичена с пера. Ах, дявол да я вземе, тя се премята, показва си всичко, каквото има!… Хайде, сърничката ми, трябва да офейкаме… Ей, проклети полицаи, нея арестувайте!… Не стреляйте, проклетници, не стреляйте!…

Гласът му се издигаше, дрезгав и изплашен, той бързо се навеждаше, повтаряше, че долу били полицаите и войниците, един куп хора, които идвали при него с пушки. В стената той виждаше дулото на пистолет, опрян в гърдите му. Идваха да му отнемат момичето.

— Не стреляйте, дявол да ви вземе, не стреляйте!

После къщите рухваха, той имитираше трясъка на един квартал, който се срутва; и всичко изчезваше, всичко отлетяваше. Но нямаше време да си отдъхне, други сцени се нижеха с необикновена бързина. Необуздано желание изпълваше устата му с думи, които изговаряше безредно, с гърголене. Постоянно повишаваше глас.

— Я, ти ли си, добър ден!… Шегата настрана, не ме карай да ям косата ти.

И той прокарваше ръка пред лицето си, духаше, за да отстрани космите. Стажант-лекарят го попита:

— Какво виждате?

— Жена ми, боже мой!

Той гледаше стената, обърнал гръб на Жервез.

Тя изпита ужасен страх, загледа също стената, за да види дали не се отразява там. Той продължаваше да разговаря:

— Слушай, не ме навивай… Не искам да ме завързват… Дявол да те вземе, много си хубава, имаш елегантен тоалет. Откъде си го спечелила, краво! От среща ли идваш, курво! Почакай малко, ще те подредя!… Под полите ли си криеш кавалера? Кой е пък този? Я се поклони, за да видя… Дявол да го вземе, пак е той!

Със страшен скок той полетя с глава към стената; но меката тапицерия притъпи удара. Чу се само отскачането на тялото му върху сламеника, на който беше отхвърлен.

— Кого виждате? — повтори стажант-лекарят.

— Шапкаря, шапкаря! — крещеше Купо.

А когато той попита Жервез, тя измънка, без да може да отговори, защото тази сцена разрови всички неприятности в нейния живот. Тенекеджията размахваше юмруци.

— Хайде да се бием, братле! Трябва да те очистя най-сетне! Ах, ти идваш безсрамно с тази негодница под ръка, за да се подиграваш с мене пред хората. Е добре, аз ще те направя на пихтия, да, да, аз! И то без да си слагам ръкавици!… Не се перчи… На̀ още. И коз, коз, коз!

Той махаше юмруци във въздуха. Обзе го страшна ярост. Опрял се до стената, като вървеше заднешком, той помисли, че го нападат откъм гърба. Обърна се и се нахвърли ожесточено върху тапицерията. Подскачаше, хвърляше се от единия край на другия, удряше с корем, с крака, с рамо, търкаляше се и пак ставаше. Костите му се огъваха, месата му шумяха като мокри кълчища. И тази хубава игра на жестоки заплахи той придружаваше с дивашки гърлени викове. Обаче, изглежда, че битката вземаше лош обрат за него, защото се задъхваше, очите му изскачаха от орбитите си; и той като че ли постепенно ставаше страхлив като дете.

— Дръжте убиеца! Дръжте убиеца!… Махнете се от очите ми и двамата! Ах, веселят се, мръсниците. Ето хвърля петалата тая курва! Трябва да умре, решено е… Ах, убива я разбойникът! Отрязва й единия крак с ножа си. Другият крак е на земята, коремът е разрязан на две, с кръв е пълен… Ах, господи! Ах, господи! Ах, господи!…

И плувнал в пот, с щръкнала над челото коса, изплашен, той вървеше заднешком, като силно размахваше ръце, сякаш за да отблъсне отвратителната сцена. Той простена два пъти сърцераздирателно, просна се по гръб на дюшека, в който се бяха заплели краката му.

— Господине, господине, той умря! — каза Жервез със свити ръце.

Стажант-лекарят се беше приближил и дърпаше Купо от дюшека. Не, не беше мъртъв. Беше останал без обувки; босите му крака висяха на края на дюшека; и те танцуваха сами, един до друг, в такт на бърз и ритмичен танц.

Точно тогава влезе лекарят. Водеше двама колеги — единия слаб, другия дебел, и двамата с ордени като него. Без да говорят, и тримата се наведоха над болния, като го разглеждаха навред; после заговориха полугласно. Бяха разголили Купо от бедрата до раменете. Като се надигаше, Жервез виждаше това проснато на дюшека голо тяло. Да, треперенето от ръцете и краката беше преминало по цялото тяло, което сега се тресеше. Палячото сигурно мърдаше и корема си. Леки тръпки минаваха по хълбоците, а коремът се друсаше като от силен смях. И всичко се движеше, нямаше какво да се каже — мускулите се изправяха един срещу друг, кожата трептеше като барабан, космите му се въртяха и се кланяха един на друг. С една дума, това навярно беше голямо подскачане, сякаш последно друсане, когато се зазорява и когато всички танцьори се хващат за ръце и тупат с крака.

— Той спи — прошепна главният лекар.

Той показа лицето на болния на другите двама. Затворил клепачи, Купо имаше леки нервни потрепервания, които изопваха цялото му лице. Той беше още по-страшен — така съсипан, с увиснала челюст, с деформирана маска на мъртвец, който е преживял кошмари. А като забелязаха краката, лекарите се надвесиха над тях с необикновен интерес. Краката продължаваха да танцуват. Купо можеше да си спи, краката танцуваха. О, господарят нека си хърка, това не ги засягаше, те продължаваха да се мърдат равномерно. Истински автоматични крака, крака, които си правеха удоволствието, в каквото и състояние да се намираха.

Обаче, като видя, че лекарите докосват с ръце тялото на мъжа й, Жервез също поиска да го пипне. Тя тихичко се приближи и постави ръката си върху едното рамо. Постоя така една минута. Боже мой, какво ставаше там вътре? Танцуваше дори месото; навярно и костите подскачаха. Трептенията и вълненията идваха отдалече, течаха като река под кожата. Като натиснеше повече ръката си, тя чувствуваше мъчителния вик на мозъка. С просто око се виждаха само малките вълни, които причиняваха трапчинки като на повърхността на водовъртеж; но вътре навярно имаше голяма буря. Каква дяволска работа, къртовска работа! Скоросмъртницата на „Вертеп“ копаеше там с търнокоп. Организмът беше напоен с нея и, разбира се, тази работа трябваше да се свърши, да отнесе Купо с това пълно и продължително треперене на цялото му тяло.

Лекарите си бяха отишли. След един час Жервез, останала със стажант-лекаря, повтаряше с тих глас:

— Господине, господине, той е мъртъв.

Но стажантът, който наблюдаваше краката, каза не с глава. Подали се извън леглото, голите крака продължаваха да танцуват, те съвсем не бяха чисти, ноктите им бяха дълги. Минаха още няколко часа. Изведнъж те се вдървиха и станаха неподвижни. Тогава стажант-лекарят се обърна към Жервез и каза:

— Сега вече да.

Само смъртта можа да спре краката.

Когато се прибра на улица „Гут д’Ор“, Жервез намери у семейство Бош един куп клюкарки, които дърдореха възбудено. Тя помисли, че я чакат, за да научат новини, както през другите дни.

— Той умря — каза спокойно тя, като бутна вратата. Беше уморена и замаяна.

Но никой не я слушаше. Цялата къща беше развълнувана. О, случката беше необикновена! Поасон беше пипнал жена си с Лантие. Не знаеха точно как, защото всеки разказваше посвоему. С една дума беше ги изненадал, когато ония двамата не са го очаквали. Дори се разказваха подробности, които дамите си повтаряха със свити устни. Една подобна гледка, разбира се, накарала Поасон да излезе от кожата си. Истински тигър! Този човек, мълчалив и спокоен, гневно започнал да крещи и да се нахвърля. После нищо друго не могли да чуят. Лантие навярно обяснил работата на съпруга. Както и да е, не можело да продължава повече. А Бош съобщи, че момичето от съседния ресторант положително наемало дюкяна, за да открие карантиджийница. Този хитрец Лантие обожавал карантията.

Пред госпожа Лорильо и госпожа Лера, които влязоха, Жервез повтори вяло:

— Той умря… Боже мой! Четири дни подскача и рева…

Тогава двете сестри нямаше какво друго да направят, освен да извадят носните си кърпи. Брат им имаше много грехове, но все пак им беше брат. Бош вдигна рамене и каза доста високо, за да го чуят всички:

— Голяма работа! Един пияница по-малко!

От този ден нататък, тъй като Жервез все повече губеше разсъдъка си, едно от забавленията на обитателите на къщата беше да гледат как тя имитира Купо. Вече нямаше нужда да я молят, тя представяше доброволно картината — треперенето на краката и ръцете, като неволно издаваше леки викове. Навярно този навик тя без придобила в „Сент-Ан“ от продължителното гледане на мъжа си. Но тя нямаше късмет, не береше душа като него. Само като изтървана маймуна правеше гримаси, които предизвикваха хлапетата по улиците да хвърлят по нея кочани от зеле.

Жервез живя така три месеца. Пропадаше все по-надолу, търпеше най-големи унижения и всеки ден умираше по малко от глад. Имаше ли четири су, изпиваше ги и започваше да залита. В квартала й възлагаха най-мръсната работа. Една вечер се бяха обзаложили, че може да изяде и най-отвратителното нещо; и тя го изяде, за да спечели десет су. Господин Мареско беше решил да я изгони от стаята на шестия етаж. Но тъй като един ден намериха дядо Брю умрял в дупката си под стълбището, собственикът склони да й даде тази ниша. Сега тя живееше там, в нишата на дядо Брю. И там вътре, върху старата слама, тя тракаше зъби с празен стомах и премръзнали кости. Навярно земята не я искаше. Тя се видиотяваше, мислеше само как да се хвърли от шестия етаж върху плочите на двора, за да свърши. Смъртта искаше да я вземе малко по малко, парче по парче, като я влачеше така докрай в мизерното съществуване, което сама си беше създала. Дори не можаха да разберат точно от какво умря накрая. Говореха, че от простуда. Но истината е, че угасна от мизерия, от мръсотиите и от умората на разгулния си живот. Пукнала от оскотяване, според думите на съпрузите Лорильо. Една сутрин, понеже вонеше в коридора, се сетиха, че не бяха я виждали от два дни; и я намериха вече позеленяла в нишата й.

Именно дядо Базуж дойде с един бедняшки ковчег под ръка, за да я положи в него. Той беше здравата пиян и този ден, но все пак любезен и много весел. Като позна клиентката си, с която беше имал работа, той започна да разсъждава философски, докато я подреждаше:

— Всички отиват там… Няма нужда от блъскане, има място за всички… Глупаво е да се бърза, защото по-бавно се стига… Аз искам само да услужа. Едни желаят, други не желаят. Не можеш ги разбра. А тази не искаше, после пък искаше. Така че я накараха да чака… Сега наистина свърши и трябва да е доволна. Хайде, весело напред!

И когато сграбчи Жервез с големите си черни ръце, той се разнежи, повдигна внимателно тази жена, която отдавна изпитваше влечение към него. После, като я сложи в ковчега с бащинска грижа, той промълви между две хълцукания:

— Слушай добре, за да знаеш… аз съм Биби Веселяка, наречен утешител на дамите… Хайде на добър час, ти си щастлива. Нанкай, хубавице моя!