Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Assommoir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Емил Зола

Вертеп

 

Превод: Никола Шивачев

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Петко Узунов

Коректор: Мария Енчева

Издателство: Профиздат, 1983

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

VIII

Следващата събота Купо, който не се беше прибирал за вечеря, доведе Лантие към десет часа. Те бяха яли заедно овнешки крачета у Томас, на Монмартр.

— Не трябва да се караш, стопанке — каза тенекеджията. — Ние сме послушни, както виждаш… О, няма никаква опасност с него; води по правия път.

И той разказа как се срещнали на улица „Рошешуар“. След вечерята Лантие отказал да пийнат в кафенето „Черната топка“, като казал, че когато човек е женен за добра и честна жена, не трябва да скитори по всички увеселителни заведения. Жервез слушаше, леко усмихната. Не, разбира се, тя не мислеше да се кара; чувствуваше се много притеснена. След празненството тя очакваше да види бившия си любовник някой ден; но в такъв час, когато се готвеше да си легне, внезапното пристигане на двамата мъже я изненада; и с разтреперани ръце тя започна да прибира разпилените си по врата коси.

— Знаеш ли — подзе Купо, — понеже той така деликатно отказа да пийнем навън, сега ти ще ни почерпиш… Ах, длъжна си!

Работничките отдавна си бяха отишли. Майка Купо и Нана току-що си бяха легнали. Тогава Жервез, която беше хванала един от кепенците, когато те се появиха, остави дюкяна отворен, донесе и постави в единия край на тезгяха чаши и едно шише с малко коняк. Лантие стоеше прав, избягваше да й заговори направо. Все пак, когато тя му наливаше, той извика:

— Една капка само, госпожо, моля ви се.

Купо ги погледна и заговори много непринудено. Е, не се надувайте като пуяци! Миналото си е минало, нали така? Ако злопаметството трае девет-десет години, човек щял да остане сам-самичък. Не, не, той бил великодушен! Преди всичко знаел с кого има работа, с една благородна жена и с един благороден мъж, значи с двама приятели! Той бил спокоен, познавал честността им.

— О, разбира се… разбира се… — повтаряше Жервез със спуснати клепачи, без да съзнава какво казва.

— Сега ми е като сестра, само сестра! — прошепна и Лантие.

— Подайте си ръка, дявол да го вземе! — извика Купо. — И пет пари да не даваме за хората! Когато му е пълен тумбакът, човек е по-щастлив от милионерите. Аз поставям над всичко приятелството, защото приятелството си е приятелство и над него няма нищо.

Той се удряше силно в корема с юмруци така развълнувано, че те трябваше да го успокоят. Тримата мълчаливо се чукнаха и пиха. Тогава Жервез можа да разгледа свободно Лантие, защото вечерта на празника го бе видяла като в мъгла. Той беше надебелял, тлъст и закръглен, с натежали ръце и крака поради дребния си ръст. Но лицето му бе запазило хубавите си черти, макар и да беше подпухнало от лентяйски живот; и понеже все още полагаше големи грижи за тънките си мустачки, можеше да се определи точно възрастта му — тридесет и пет години. Този ден беше облечен със сив панталон и тъмносиньо сако, като господин, и с кръгла шапка; дори имаше часовник и сребърна верижка, на която висеше пръстен, навярно спомен.

— Аз си отивам — каза той. — Дяволски се заседях.

Беше вече на тротоара, когато тенекеджията го повика, за да го накара да му обещае, че няма да минава покрай тях, без да им се обажда. Обаче през това време Жервез, която незабелязано беше изчезнала, се появи, като тикаше пред себе си Етиен по ризка и със сънливо вече лице. Момчето се усмихваше и търкаше очите си. Но когато забеляза Лантие, то се разтрепера и се смути, отправяйки неспокойни погледи към майка си и Купо.

— Ти не познаваш ли този господин? — попита последният.

Момчето наведе глава, без да отговори. После леко кимна, за да каже, че е познало господина.

— Е, хайде, не се прави на глупак, иди го целуни.

Важен и спокоен, Лантие чакаше. Когато Етиен се реши да се доближи до него, той се наведе, подаде му двете си бузи, а после сам целуна момчето по челото. Чак тогава момчето се осмели да погледне баща си. Но изведнъж избухна в ридания и, както си беше разгърдено, побягна като лудо; Купо му се скара и го нарече дивак.

— От вълнение — каза Жервез, също пребледняла и потресена.

— О, то е много кротко, много мило обикновено — обясняваше Купо. — Аз съм го възпитал строго, вие ще се убедите… Ще свикне с вас. Трябва да се научи да познава хората… Най-сетне дори и да не беше това дете, не можеше да бъдем винаги сърдити, нали така? Ние отдавна трябваше да си подадем ръка заради него, защото аз по-скоро бих дал да ми отрежат главата, отколкото да попреча на един баща да вижда детето си.

След тия думи той предложи да допият коняка в бутилката. Тримата отново се чукнаха. Лантие не се учудваше, държеше се спокойно. Преди да си тръгне, той пожела да се отблагодари на тенекеджията, като настоя да му помогне в затварянето на дюкяна. После, след като изтупа ръцете си, за да ги почисти, пожела лека нощ на семейството.

— Спете спокойно. Ще се опитам да хвана омнибуса… Обещавам скоро пак да ви посетя.

От тази вечер нататък Лантие започна да се появява често на улица „Гут д’Ор“. Той влизаше, когато тенекеджията си беше в къщи, от вратата го питаше как се чувствува, преструваше се, че идва само заради него. После, като сядаше срещу витрината, винаги облечен със сако, обръснат и вчесан, той разговаряше любезно, с маниери на възпитан човек. Така постепенно съпрузите Купо научиха подробности за неговия живот. През последните осем години за известно време той ръководел една фабрика за шапки, а когато го питаха защо се е отказал, задоволяваше се да спомене за мошеничеството на един съдружник, негов съгражданин, един негодник, опропастил фирмата с жени. Но предишното му положение на собственик се беше отпечатало върху цялата му фигура като благородство, от което вече не можеше да се отърси. Той непрекъснато разказваше, че му предстои да сключи прекрасна сделка, да започне търговия с шапкарски къщи, които щели да му поверят огромни средства. Докато чакаше, той не работеше абсолютно нищо, разхождаше се на слънце с ръце в джобовете като буржоа. Ако в дните, когато се оплакваше, някой се осмеляваше да посочи предприятие, което търси работници, той се усмихваше презрително — нямал намерение да мре от глад, пребивайки се от работа за другите. Все пак този мъжага, както казваше Купо, не живеел от въздуха. О, той бил хитрец, умеел да се нарежда, въртял някаква търговийка, защото имал вид на преуспяващ човек, харчел доста пари, за да си купува хубаво бельо и връзки като богаташките синове. Една сутрин тенекеджията го видял да лъска обущата си на булевард „Монмартр“. Истината беше, че Лантие, който много говореше за другите, мълчеше или лъжеше, когато се отнасяше за него. Той дори не искаше да каже къде живее. Бил на квартира у един негов приятел, далеч някъде по дяволите, докато си намерел хубава работа; и забраняваше на хората да ходят да го търсят, защото никога не се свъртал там.

— Аз имам много възможности — обясняваше често той. — Само че не си струва труда да се завреш в някоя дупка, в която няма да останеш дори двадесет и четири часа… Значи, един понеделник постъпвам у Шампион, на Монруж. Вечерта Шампион ме отегчи с политика, той не споделяше моите идеи. И така, във вторник сутринта се измъкнах, защото, нали разбирате, не сме в робовладелческата епоха и аз не искам да се продавам за седем франка на ден.

Беше в първите дни на ноември. Лантие донесе галантно букетчета теменужки, които раздаде на Жервез и двете работнички. Постепенно той започна да идва по-често, почти всеки ден. Като че ли искаше да покори къщата, целия квартал; и започна да пленява Клеманс и госпожа Пютоа, към които, без оглед на възрастта, се отнасяше с особено внимание. Само след месец двете работнички го обожаваха. Съпрузите Бош, които той много ласкаеше, като ходеше да ги поздравява в портиерната, се възхищаваха от неговата учтивост. Обаче съпрузите Лорильо, когато научиха кой беше този господин, дошъл при десерта на именния ден на Жервез, отначало забълваха хиляди мръсотии срещу Жервез, която се осмеляваше така да въведе бившия си любовник у дома си. Но един ден, когато Лантие отиде у тях и хубаво се представи, като им поръча една верижка за позната нему дама, те го поканиха да седне и го задържаха цял час, очаровани от разговора с него; дори се питаха как един толкова изискан човек е могъл да живее с Куцата. В края на краищата посещенията на шапкаря у Купо вече не възмущаваха никого и изглеждаха естествени, толкова той бе успял да спечели благоразположението на цялата улица „Гут д’Ор“. Само Гуже си оставаше мрачен. Ако биваше там, когато другият пристигаше, той излизаше, за да не бъде принуден да завърже познанство с тази личност.

Въпреки тези симпатии към Лантие първите седмици Жервез преживя в голямо безпокойство. Пареше й под лъжичката така, както в деня, когато Виржини й повери тайната. Най-вече се страхуваше, че няма да има сили, ако той я изненада някоя вечер сама и се опита да я целуне. Тя мислеше много за него, той не излизаше от съзнанието й. Но постепенно се успокои, като го виждаше, че се държи толкова прилично, че не се заглежда в нея и че дори не я докосва с пръст, когато другите бяха с гръб към тях. После Виржини, която сякаш четеше мислите й, я осъди за тези лоши предчувствия. Защо трепери? Не можело да се срещне по-мил човек от него. Положително нямала никаква причина да се плаши. И едрата брюнетка един ден устрои нещата така, че ги остави насаме и ги принуди да заговорят за отношенията си. Със сериозен глас и като подбираше добре думите си, Лантие заяви, че сърцето му било мъртво, че отсега нататък искал да се посвети изключително на щастието на сина си. Той никога не говореше за Клод, който все още беше в Южна Франция. Той всяка вечер целуваше Етиен по челото, не знаеше какво да му каже, когато детето беше при него, забравяше го, като започваше да прави комплименти на Клеманс. Така успокоена, Жервез почувствува, че миналото умира в нея. Присъствието на Лантие извличаше спомените й от Пласан и от хотел „Добро сърце“. Като го виждаше непрекъснато, тя престана да мечтае за него. Дори се отвращаваше от мисълта за техните някогашни отношения. О, свършено беше, наистина свършено. Ако някой ден се осмелеше да посегне на нея, ще му отвърне с две плесници, дори ще каже на мъжа си. И отново, без угризение на съвестта, с необикновена нежност, тя започна да мисли за хубавото приятелство на Гуже.

Като дойде една сутрин в дюкяна, Клеманс разказа, че снощи към единадесет часа срещнала господин Лантие под ръка с една жена. Тя разказваше всичко това с много вулгарни думи и със злоба, за да види каква физиономия ще направи господарката. Да, господин Лантие се изкачвал по улица „Нотр Дам дьо Лорет“; жената била руса, една от тия мършави улични кранти с гол задник под копринената рокля. И тя ги проследила на шега. Крантата влязла у един колбасар, за да купи скариди и шунка. После на улица „Ларошфуко“ господин Лантие останал на тротоара пред къщата, с вирнат нос нагоре, докато малката изкачила се сама горе, му направила знак прозореца да отиде при нея. Обаче напразно Клеманс продължаваше да прави старателни коментарии, Жервез гладеше спокойно една бяла рокля. От време на време историйката я караше да се усмихва леко. Тези провансалци, казваше тя, били бесни по жените; не можели без тях; ако трябвало, и от бунището с лопати биха ги изравяли. А вечерта, когато шапкарят дойде, тя се смя на закачките на Клеманс, която му загатваше за блондинката. Всъщност той като че ли беше поласкан, че бяха го видели. Боже мой, това била една стара негова приятелка, с която се срещал от време на време, когато било удобно; била много елегантна, имала мебели от палисандрово дърво, после изброи някои нейни бивши любовници — един виконт, един голям търговец на фаянс, синът на един нотариус. Той обичал жените, които благоухаели. Когато Етиен влезе, той тикаше под носа на Клеманс кърпичката си, която малката напарфюмирала. Тогава той стана сериозен, целуна детето, като добави, че това било несериозна работа без никакви обвързвания и че наистина сърцето му било мъртво. Наведена над работата си, Жервез кимна с глава в знак на одобрение. И самата Клеманс трябваше да понесе последицата от своята злоба, защото добре почувствува как Лантие скришом от другите я ощипа два-три пъти; и тя умираше от ревност, че не вони на мускус като крантата от булеварда.

Когато настъпи пролетта, Лантие, който се чувствуваше вече съвсем вътрешен, каза, че искал да живее в квартала, за да бъдел по-близо до приятелите си. Търсел мебелирана стая в някоя чиста къща. Госпожа Бош, а също и Жервез се разтичаха да му намерят такава квартира. Претърсиха околните улици. Обаче беше много трудно, той желаеше къщата да има голям двор, искаше стаята да бъде на партера, изобщо всички възможни удобства. И сега всяка вечер в дома на Купо той сякаш измерваше височината на таваните, проучваше разпределението на стаите, изявяваше силно желание за подобно жилище. О, той не би желал нищо повече, на драго сърце би се заврял в някой спокоен и топличък кът. И всякога приключваше своето изследване с тези думи:

— Дявол да го вземе, вие все пак сте наредени много добре!

Една вечер, след като бе вечерял тук и при десерта подхвърляше същите думи, Купо, който вече му говореше на ти, внезапно му извика:

— Остани тук, драги, ако толкова ти харесва… Ще я нагласим някак си…

И той обясни, че ако се почисти, стаята за мръсно бельо ще стане хубава. Етиен ще спи в дюкяна, върху дюшек, който ще постилат на пода, това е то.

— Не, не — каза Лантие, — не мога да приема. Много ще ви притеснявам. Зная, че го предлагате от все сърце, но ще бъде много тясно за толкова хора… А пък, нали знаете, всеки иска да бъде свободен. Ще трябва да преминавам през вашата стая, а това не винаги ще бъде удобно.

— Ах, говедо! — подзе тенекеджията, задавяйки се от смях, като тупаше по масата, за да оправи гласа си. — Винаги мисли за глупости!… Но, глупав дяволе, човек трябва да бъде изобретателен! Нали така? Стаята има два прозореца. Е добре, ще свалим единия и ще направим врата. Тогава, разбираш ли, ще си влизаш през двора, дори ще затворим тази вътрешна врата, ако желаеш. Нито ще те виждаме, нито ще те чуваме — ти ще бъдеш у дома си и ние у дома ни.

Настъпи мълчание. Шапкарят шепнеше:

— Ах, да! Така може би… Все пак не, ще ви бъда в тежест.

Той избягваше да гледа Жервез. Но очевидно очакваше от нея една дума, за да приеме. Тя обаче никак не одобряваше предложението на мъжа си; не заради това, че я оскърбяваше или я безпокоеше много мисълта, че ще вижда Лантие да живее у тях; но се питаше къде ще поставя мръсното бельо. Обаче тенекеджията изтъкваше предимствата на тази комбинация. Наема от петстотин франка винаги бяха чувствували за доста голям. Е добре, другарят ще им плаща за напълно мебелираната стая по двадесет франка месечно. За него това няма да бъде скъпо, а на тях тези пари ще помагат за плащането на наема в срока. Той добави, че се наемал да измайстори под тяхното легло един голям сандък, в който щяло да се побира мръсното бельо на целия квартал. Тогава Жервез се поколеба и с поглед поиска мнението на майка Купо, която Лантие от няколко месеца беше вече спечелил на своя страна с бонбони против нейния катар.

— Вие няма да ни пречите, разбира се — каза най-сетне тя. — Има начин да се устроим…

— Не, не, благодаря — повтаряше шапкарят. — Вие сте много любезни, не трябва да злоупотребявам.

Сега вече Купо избухна. Още дълго време ли щял да се надува? Нали му казали, че е от все сърце! Не можел ли да разбере, че с това правел и на тях услуга! После с разярен глас изкрещя:

— Етиен! Етиен!

Момчето беше заспало на масата. То вдигна глава и подскочи.

— Слушай, кажи му, че ти искаш… Да, на този господин тук… Кажи му силно: „Аз искам!“

— Аз искам! — заекна сънливо Етиен.

Всички започнаха да се смеят. Но Лантие отново стана сериозен и съсредоточен. Той стисна през масата ръката на Купо, като каза:

— Приемам… Заради доброто приятелство от едната и от другата страна, нали така? Да, приемам заради детето.

Още на другия ден собственикът, господин Мареско, дойде за един час в портиерната на съпрузите Бош. Жервез му разказа за тяхното намерение. Отначало той се разтревожи, като отказваше и се сърдеше, сякаш тя му бе поискала да разруши едно цяло крило от неговата къща. После, след като старателно огледа мястото, след като погледна нагоре, за да види дали горните етажи няма да се разклатят, той най-сетне даде съгласието си, но при условие, че не поема никакви разходи; Жервез и Купо трябваше да му подпишат на книга, че се задължават да възстановят всичко в предишния му вид при прекратяване на договора им. Още същата вечер тенекеджията доведе майстори — един зидар, един дърводелец и един бояджия, все добри приятели, които щяха да извършат тази дреболия след работно време само за услуга. Поставянето на новата врата и почистването на стаята не излезе по-малко от сто франка, без да се смятат бутилките, с които поливаха работата. Тенекеджията каза на приятелите си, че ще им заплати по-късно, когато получи първите пари от наемателя си. После трябваше да мебелират стаята. Жервез даде шкафа на майка Купо; добави една маса и два стола, които взе от собствената си стая; трябваше да се купи една нощна масичка и едно легло с комплект постелки и завивки, общо за сто и тридесет франка, които тя трябваше да изплаща по десет франка месечно. Макар че за десет месеца напред двадесетте франка на Лантие бяха предварително похарчени за направените дългове, по-късно щяха да имат добра печалба от това.

В първите дни на юни стана настаняването на шапкаря. Предишния ден Купо му беше предложил да отиде в квартирата му и да пренесе сандъка, за да му спести тридесетте су за фиакър. Но другият не прие, като каза, че сандъкът му бил много тежък, сякаш искаше и в последния момент да скрие мястото, където живееше. Той пристигна следобед, към три часа, когато Купо не беше в къщи. И Жервез, на прага на дюкяна, съвсем пребледня, като позна сандъка във фиакъра. Това беше техният стар сандък, същият, с който тя бе дошла от Пласан, сега олющен, изпочупен, овързан с въжета. Тя виждаше, че сандъкът се връща така, както често си бе мечтала, дори си представяше, че същият фиакър, с който оная курва, полировачката, се беше подиграла с нея, сега и връщаше сандъка. През това време Бош се ръкуваше с Лантие. Гладачката ги последва, онемяла и малко замаяна. Когато те поставиха багажа по средата на стаята, тя продума само за да каже нещо:

— Е, хубава работа свършихме, нали?

После, като се съвзе и видя, че Лантие развързва въжетата, без да я погледне, добави:

— Господин Бош, нали ще изпиете една чаша?

И отиде да вземе едно шише и чаши. Тъкмо Поасон минаваше по тротоара с униформа. Тя му направи знак, като му намигна усмихнато. Полицаят от градската охрана добре я разбра. Когато биваше на служба и когато му намигаха така, това означаваше, че му предлагат чаша вино. Дори той се разхождаше с часове пред гладачницата и чакаше тя да му намигне. Тогава, за да не го видят, той минаваше през двора и изпиваше чашата си скришом.

— Аха, аха! — каза Лантие, като го видя, че влиза. — Вие ли сте, Баденг!

Наричаше го Баденг на шега, както беше прякорът на Наполеон ІІІ, с което искаше да каже, че пет пари не дава за императора. Поасон приемаше това със суров вид, без да може да се разбере дали в действителност му беше неприятно. Всъщност двамата мъже, въпреки различните си политически убеждения, бяха станали много добри приятели.

— Нали знаете, че императорът е бил полицай от градската охрана в Лондон — каза и Бош. — Да, честна дума, прибирал е пияните жени.

Жервез беше напълнили три чаши на масата. Тя не искаше да пие, чувствуваше се съвсем объркана. Обаче остана, гледаше как Лантие махаше последните въжета, обзета от желанието да узнае какво съдържаше сандъкът. Тя си спомняше, че в един ъгъл имаше куп чорапи, две мръсни ризи и една стара шапка. Дали тези неща бяха пак там? Дали щеше да види дрипите от миналото? Преди да отвори капака, Лантие взе чашата си и се чукна.

— За ваше здраве.

— За ваше здраве — отвърнаха Бош и Поасон.

Гладачката отново напълни чашите. Тримата мъже избърсаха устните си с ръце. Най-сетне шапкарят отвори сандъка. Беше пълен с разхвърляни вестници, книги, стари дрехи, бельо на вързопи. Той последователно извади една тенджера, чифт ботуши, един бюст на Ледрю Ролен със счупен нос, една бродирана риза, работен панталон. И навела се, Жервез почувствува лъх на тютюн, миризма на нечистоплътен мъж, който се грижи само за външността си, за това, което хората виждат върху него. Не, старата шапка не беше вече в левия ъгъл. Сега там имаше един игленик, който не познаваше, навярно бе подарък от някоя жена. Тогава тя се успокои, изпита смътна тъга, като продължаваше да оглежда вещите и да се пита дали бяха от нейно време или от времето на други.

— Я кажете, Баденг, не познавате ли това? — подзе Лантие.

Той пъхна под носа му една малка отпечатана в Брюксел книга: „Любовните приключения на Наполеон ІІІ“, украсена с гравюри. Между другите анекдоти се разказваше още как императорът прелъстил тринадесетгодишната дъщеря на един готвач; картината представляваше как Наполеон ІІІ, бос, с голямата лента на почетния легион, гони момичето, изскубнало се от неговата похотливост.

— Ах, точно така! — извика Бош, чиито скрити сластолюбиви инстинкти бяха раздразнени. — Винаги така става!

Поасон беше поразен и отчаян; той не можеше да намери нито дума в защита на императора. Беше на книга, не можеше да го отрече. Но понеже Лантие продължаваше да тика картичката под носа му с подигравателен вид, той извика, като протегна ръце:

— Е, какво от това? Нима не е естествено?

Този отговор затвори устата на Лантие. Той нареди книгите и вестниците си на една лавица на шкафа; и тъй като изглеждаше отчаян, че няма библиотечка, окачена над масата, Жервез обеща да му достави. Той притежаваше „Историята на десетте години“ от Луи Блан, без първия том, който впрочем никога не бе имал, „Жирондинците“ от Ламартин в издание от две су, „Парижките потайности“ и „Скитникът евреин“ от Йожен Сю, а освен това още куп философски и хуманитарни книги, купувани от букинистите. Но с най-нежен и изпълнен с уважение поглед той гледаше вестниците си. Това беше колекция, събирана от години. Винаги, когато в някое кафене прочетеше хубава статия, съобразно неговите разбирания, той купуваше този вестник и го запазваше. Така бе събрал огромен пакет, от различни дати и различни вестници, натрупани безредно. Когато извади този пакет от дъното на сандъка, той дружески го потупа, като каза на другите двама:

— Виждате ли това? Е добре, това си е лично мое, никой не може да се похвали, че притежава такава ценност… Не можете да си представите какво има тук. Искам да кажа, че ако се приложат само половината от тези идеи, обществото изведнъж ще се прочисти. Да, вашият император и всичките му мекерета ще отидат по дяволите…

Но бе прекъснат от полицая, чиито мустаци и червена брадичка настръхнаха на бледото му лице.

— А армията, кажете де, какво ще направите с нея?

Тогава Лантие се разяри. Той закрещя, като удряше с юмрук по вестниците:

— Аз искам премахване на милитаризма, братство между народите… Искам да се отнемат привилегиите, титлите и монополите… Искам равенство в заплатите, разпределение на благата, тържеството на пролетариата… Всички свободи, чувате ли, всички!… И развод!

— Да, да, развод, заради морала! — наблегна Бош.

Застанал величествено, Поасон отвърна:

— Въпреки че не искам вашите свободи, аз съм напълно свободен.

— Ако не искате, ако не искате… — започна да заеква Лантие, който се задушаваше от вълнение. — Не, вие не сте свободен!… Щом не искате, ще ви натикам в Кайен заедно с вашия император и всички свине от неговата банда!

Така те се спречкваха при всяка тяхна среща. Жервез, която не обичаше разправиите, обикновено се намесваше. Тя се освободи от вцепенението, в което я докара видът на сандъка, изпълнен с парфюма на нейната стара любов; и показа чашите на тримата мъже.

— Така е — каза Лантие, успокоил се изведнъж и вдигнал чашата си. — За ваше здраве!

— Наздраве! — отвърнаха Бош и Поасон, които се чукнаха с него.

Обаче Бош, обзет от безпокойство, пристъпваше от крак на крак, като поглеждаше изпод око полицая от градската охрана.

— Всичко да си остане между нас, нали, господин Поасон? — прошепна най-сетне той. — Нищо не си видял и нищо не си чул.

Но Поасон не го остави да се доизкаже. Той постави ръка на сърцето си, сякаш искаше да каже, че всичко си оставало там. Той, разбира се, не шпионирал приятелите си. Пристигна Купо и изпразниха още едно шише. Полицаят след това се измъкна през двора и пое по тротоара с твърда и отмерена крачка. През първите дни всичко се обърка у гладачката. Лантие наистина имаше отделна стая, отделен вход и ключ; но тъй като в последния момент бяха решили да не затварят външната врата, ставаше така, че по-често минаваше през дюкяна. Мръсното бельо също така много затрудняваше Жервез, защото мъжът й не се зае, да направи големия сандък, както бе обещал; и тя бе принудена да нахвърля бельото почти навсякъде, в ъглите, най-вече под своето легло — нещо, което не беше приятно през летните нощи. Освен това много и дотягаше да прави всяка вечер леглото на Етиен посред дюкяна; когато работничките гладеха до късно, момчето спеше на някой стол, докато чакаше. Във връзка с това Гуже й беше говорил да изпрати Етиен в Лил при неговия бивш господар, един механик, който търсел чираци; тя бе съблазнена от това предложение, още повече че момчето, което не се чувствуваше щастливо в къщи и желаеше да бъде свободно, я молеше да се съгласи. Само че тя се страхуваше от категоричния отказ на Лантие. Той беше дошъл да живее у тях изключително за да се сближи със сина си; нямаше да иска да го загуби само петнадесет дни след преместването си. Обаче, когато разтреперана тя му заговори за това, той напълно одобри идеята, като каза, че младите работници имали нужда да опознаят страната. Сутринта, когато Етиен замина, той му държа едно слово за неговите права, после го целуна и издекламира:

— Не забравяй, че производителят не е роб, а този, който не е производител, е търтей.

След това всекидневието в къщата се възстанови, всичко се успокои и се подчини на нови привички. Жервез свикна с разхвърляното мръсно бельо, с излизанията и влизанията на Лантие. Той говореше винаги за големи сделки; понякога излизаше грижливо вчесан и с бяла риза, изчезваше, дори преспиваше навън, после се прибираше, като се преструваше, че е преуморен, че главата му е надута, сякаш в продължение на двадесет и четири часа е разисквал по най-сериозни делови въпроси. Истината бе, че си живееше приятно. О, нямаше никаква опасност да хване мазоли по дланите си! Обикновено ставаше към десет часа, разхождаше се следобед, ако времето му харесваше, или пък през дъждовните дни оставаше в дюкяна, където прочиташе вестника си. Тук той беше в средата си, примираше от удоволствие сред фустите, вреше се между жените, възхищаваше се на циничните им думи, подтикваше ги да говорят такива, а самият той запазваше изискания си език; и всичко това обясняваше защо обичаше да се върти около гладачките, които не бяха предвзети момичета. Когато Клеманс започваше да му разказва подробно за себе си, той се разнежваше и се усмихваше, като сучеше тънките си мустачки. Миризмата в гладачницата, изпотените работнички, които натискаха с голите си ръце ютиите, целият този кът, подобен на алков, на който бяха разхвърляни долните дрехи на дамите от квартала, му изглеждаше като мечтана бърлога, убежище за мързел и наслада, което той отдавна търсеше.

На първо време Лантие се хранеше у Франсоа, на ъгъла на улица „Поасоние“. Но три-четири пъти през седмицата той обядваше със съпрузите Купо; така че в края на краищата им предложи да бъде на пансион у тях; щял да им плаща всяка събота по петнадесет франка. Тогава той почти не излизаше от къщата, където напълно се настани. Виждаха го от сутрин до вечер да снове около дюкяна във вътрешната стая със запретнати ръкави на ризата си, като повишаваше глас и нареждаше; дори даваше обяснения на клиентите, ръководеше работата. Виното на Франсоа му беше омръзнало и той уреди Жервез да започне да купува вино от Вигуру, въглищаря отсреща, чиято жена пощипваше, когато заедно с Бош ходеше да прави поръчки. После намери, че хлябът на Кудлу е лошо изпечен; и изпрати Огюстин за хляб във виенската хлебарница на Майер в предградието Поасониер. Той смени и Леонгр, бакалина, и запази само месаря от улица „Полонсо“, дебелия Шарл, заради неговите политически разбирания. След един месец поиска да се готви само със зехтин. И както казваше Клеманс на шега, този дяволски провансалец изплува като зехтин. Той сам приготвяше омлетите, обръщаше ги от двете страни и те ставаха по-препържени от палачинки и твърди като галети. Той надзираваше майка Купо, изискваше бифтеците да бъдат много препечени, като подметки, прибавяше чеснов лук на всичко, сърдеше се, когато нарязваха подправки в салатата, крещеше, че това били бурени, между които могло да има и отровни. Но най-любимото му ядене беше някаква много гъста супа с фиде, в която наливаше половин шише зехтин. Само той и Жервез ядяха от нея, защото другите, парижаните, само веднъж се осмелиха да я опитат и щяха да изповърнат червата си.

Постепенно Лантие започна да се занимава и със семейните работи. Понеже съпрузите Лорильо винаги се мръщеха, когато трябваше да измъкнат от джоба им стоте су за майка Купо, той бе заявил, че могат да заведат дело срещу тях. Така ли ще ги оставят да се гаврят с хората! Те трябвало да дават дори десет франка месечно! И сам се качваше да иска тези десет франка с такъв смел и същевременно любезен вид, че госпожа Лорильо не смееше да откаже. Сега вече и госпожа Лера даваше по две монети от по сто су. Майка Купо трябваше да целува ръцете на Лантие, който освен това играеше и ролята на голям арбитър в кавгите между старата жена и Жервез. Когато гладачката, излязла от търпение, хокаше свекърва си, а последната отиваше да плаче в леглото си, той блъскаше и двете, принуждаваше ги да се целунат, като ги питаше дали смятат да забавляват хората със своите добри характери. Същото било с Нана: според него те я възпитавали страшно лошо. В това той нямал вина, защото когато баща й я биел, майката защищавала детето, а когато майка й я налагала, бащата правел сцени. Възхитена от това, че родителите й се карат заради нея, Нана предварително знаеше, че всичко ще й бъде простено, и вършеше хиляди лудории. Сега й бе хрумнало да ходи в налбантницата отсреща: по цял ден се люлееше по стръките на каруците; с банда улични деца се криеше в дъното на тъмния двор, осветен от червения пламък на наковалнята; и внезапно изскачаше оттам, тичаше и крещеше, разчорлена и изцапана, последвана от цяла върволица дечурлига, сякаш размахани чукове бяха прогонили тая мръсна сган. Само Лантие можеше да й се кара; но и тя чудесно знаеше как да го подкупи. Тази десетгодишна никаквица кокетничеше като дама пред него, кълчеше се и го гледаше косо с порочни вече очи. В края на краищата той се нагърби с нейното възпитание, учеше я да танцува и да говори на жаргон.

Така измина една година. В квартала мислеха, че Лантие е рентиер, защото само така можеха да си обяснят много охолния живот на семейство Купо. Разбира се, Жервез продължаваше да печели пари; но сега, когато хранеше двама мъже, които нищо не работеха, доходите от гладачницата положително не бяха достатъчни; още повече че гладачницата западаше, клиентите бягаха, работничките се шляеха от сутрин до вечер. Истината бе, че Лантие не плащаше нищо — нито наем, нито храна. Първите месеци беше уреждал сметките си; после бе казал, че очаква да получи някаква голяма сума, с която по-късно щял да се наплати наведнъж. Жервез вече не смееше да му иска нито сантим. Тя взимаше на кредит хляба, виното, месото. Сметките й навсякъде растяха, увеличаваха се с по три-четири франка дневно. Тя не беше изплатила нито едно су на търговеца за мебели, нито на тримата другари — зидаря, дърводелеца и бояджията. Всички тези хора започнаха да ръмжат, в магазините не бяха вече толкова любезни с нея. Но тя сякаш изглеждаше опиянена от дълговете си; замайваше се, избираше най-скъпите неща, отдаваше се на лакомията си, откакто бе престанала да плаща; обаче в душата си оставаше честна, от сутрин до вечер мечтаеше да спечели, без да знае по какъв начин, стотици франкове, за да раздава на доставчиците си пълни шепи с монети от по сто су. С една дума, тя затъваше и колкото повече пропадаше, толкова повече говореше да разшири работата си. Обаче към средата на лятото дългата Клеманс напусна, защото нямаше достатъчно работа за две работнички и защото по седмици чакаше парите си. Сред този провал Купо и Лантие дебелееха. Надвесени над трапезата, тези мъжаги изяждаха дюкяна, тлъстееха от разорението на гладачницата; те се подстрекаваха един друг да лапат повече, тупаха се шеговито по коремите при десерта, за да им се смилала храната по-бързо.

Голямата тема на разговорите в квартала беше да се разбере дали наистина Лантие се е сдобрил с Жервез. По този въпрос имаше две мнения. Според съпрузите Лорильо Куцата правела всичко, за да си върне отново шапкаря, но той вече не я желаел, намирал, че е доста увехнала, пък и в града си имал момиченца със съвсем други личица. Според съпрузите Бош било съвсем иначе, гладачката още първата нощ била отишла при своя бивш съпруг, веднага щом този дангалак Купо захъркал. Всичко това, така или иначе, никак не изглеждаше чиста работа, но в живота има толкова мръсотии, дори още по-големи, че хората най-сетне започнаха да считат това семейство от трима за нормално, дори много мило, защото никога не се биеха и благоприличието беше запазено. Навярно ако си пъхнеше носа в някои други квартири от квартала, човек щеше да се отврати още повече. В дома на семейство Купо поне лъхаше на добросърдечност. Тримата се погаждаха, спокойно ядяха и пиеха заедно, без да пречат на съседите да спят. Освен това кварталът си оставаше в плен на добрите обноски на Лантие. Този ласкател затваряше устата на всички бъбрици, дори и на тези, които се съмняваха за отношенията му с Жервез. Така например, когато зарзаватчийката твърдеше пред продавачката на карантия, че не вярва в това, последната казваше, че било жалко, защото така съпрузите Купо ставали по-малко интересни.

Обаче Жервез си живееше спокойно откъм тази страна, никак не мислеше за тези мръсотии. Работите стигнаха дотам, че я обвиниха в безсърдечие. Във фамилията не можеха да разберат нейната ненавист към шапкаря. Госпожа Лера, която обичаше да се вмъква между влюбените, идваше всяка вечер; тя считаше Лантие за мъж, на когото не можело да се устои и в чиито обятия трябвало да падат и най-високопоставени дами. Госпожа Бош нямала да може да запази добродетелта си, ако била десет години по-млада. Някакъв таен и постоянен заговор се образуваше около Жервез, сякаш всички жени край нея щяха да бъдат удовлетворени, ако й дадат любовник. Но Жервез се учудваше, не намираше, че Лантие е толкова съблазнителен. Несъмнено той се беше променил в своя полза: носеше винаги сако, беше се превъзпитал в кафенетата и политическите събрания. Само че тя, която добре го познаваше, проникваше до душата му през зениците на двете му очи и отново откриваше там куп неща, от които се ужасяваше. Най-сетне, щом другите толкова го харесваха, защо тези други не се осмеляваха да го опитат? Това именно тя каза един ден на Виржини, която се беше най-много разпалила. Тогава госпожа Лера и Виржини, за да й завъртят главата, й разказаха за любовните похождения на Лантие и на дългата Клеманс. Да, тя нищо не била забелязала; обаче щом тя излизала за някакви покупки, шапкарят веднага завеждал работничката в стаята си. И сега ги срещали заедно, той навярно ходел у тях.

— Е, та какво? — каза гладачката с малко разтреперан глас. — Какво ме засяга това?

И тя се вглеждаше в жълтите очи на Виржини, в които блестяха златни искрици като в котешките очи. Мразеше ли я тази жена, щом се мъчеше да я накара да ревнува? Но шивачката възвърна наивния си вид, като каза:

— Това не ви засяга, разбира се… Само че вие трябва да го посъветвате да остави това момиче, с което ще има неприятности.

Най-лошото бе, че Лантие чувствуваше подкрепа и променяше отношението си към Жервез. Сега, когато се ръкуваше с нея, той задържаше за миг ръката й. Изморяваше я с погледа си, гледаше я втренчено с дръзки очи, в които тя ясно четеше желанието му. Когато минаваше зад нея, той докосваше с коленете си полите й, дъхаше във врата й, сякаш за да я упои. Все пак изчакваше още, преди да стане груб и да се изяви. Но една вечер, когато бяха сами, той я бутна пред себе си, без да каже нито дума, притисна я разтреперана до стената, в дъното на дюкяна, и поиска да я целуне. В този момент случайно влезе Гуже. Тогава тя оказа съпротива и се изскубна. После тримата размениха няколко думи, сякаш нищо не се бе случило. С пребледняло лице Гуже беше свел глава, като си въобразяваше, че им е попречил, че тя се е съпротивила само за да не бъде целуната пред него.

На другия ден Жервез сновеше из дюкяна много нещастна, неспособна да изглади дори една носна кърпа; тя изпитваше нужда да види Гуже, да му обясни как Лантие я беше притиснал до стената. Но откакто Етиен беше в Лил, тя не се осмеляваше да влиза в ковачницата, където Хапливата човка, наречен още Ненаситния, щеше да я посрещне със загадъчни кикотения. Въпреки това следобед, подчинявайки се на желанието си, тя взе един празен панер и тръгна под предлог, че ще отиде да вземе фустите на една клиентка от улица „Порт Бланш“. После, когато бе на улица „Маркаде“, пред фабриката за болтове, започна да се разхожда с малки крачки, като разчиташе на случайна среща. Навярно и Гуже я чакаше, защото само след пет минути той излезе, уж случайно.

— Я виж, вие навярно сте по работа! — каза той, като леко се усмихваше. — В къщи ли се прибирате?…

Той каза това само за да заговори. Точно в този момент Жервез завиваше от улица „Поасоние“. И двамата тръгнаха към Монмартр, един до друг, без да се хванат за ръка. Навярно намерението им бе да се отдалечат от фабриката, за да не изглежда, че са си дали среща пред вратата й. С наведени глави те крачеха по разбития път сред грохота на фабриките. После, след двеста крачки, съвсем непринудено, сякаш познаваха местността, завиха наляво и все така мълчаливи навлязоха в едно пусто място. Намираха се между една механична дъскорезница и една работилница за копчета, в една продълговата зеленееща се ливада, на места с пожълтяла изгоряла трева; една коза, завързана на кол, се въртеше и блееше; в дъното едно изсъхнало дърво се ронеше под силното слънце.

— Я — прошепна Жервез, — като че ли сме на село.

Те отидоха да седнат под мъртвото дърво. Гладачката постави панера в краката си. Срещу тях възвишението на Монмартр се очертаваше с редиците си от високи жълти и сиви къщи сред туфи от хилава зеленина; а когато вдигаха още повече глава, виждаха над града необятното, ясно и пламнало небе, по което на север плуваха малки бели облаци. Но ярката светлина ги заслепяваше — гледаха ниско на хоризонта белезникавите покрайнини на предградията, вглеждаха се най-вече в диханието на тънката тръба на механичната дъскорезница, която изхвърляше струи пара. Тези дълбоки въздишки сякаш облекчаваха потиснатите им гърди.

— Да — подзе Жервез, притеснена от мълчанието им, — бях по работа, отивах…

След като толкова много бе желала да му обясни, сега изведнъж не смееше да говори. Обзел я бе голям срам. Но добре чувствуваше, че бяха дошли тук непринудено, за да говорят за това; дори сякаш си приказваха, без да чувствуват нужда да произнесат една дума. Снощната случка стоеше между тях като някакво бреме, което им пречеше.

Тогава, обзета от страшна мъка, със сълзи на очи тя разказа за агонията на госпожа Бижар, нейната перачка, умряла тази сутрин сред ужасни мъчения.

— Разболя се от ритника, който и удари Бижар — казваше тя с тих и монотонен глас. — Коремът й се поду. Навярно й беше счупил нещо вътре. Господи, три дни се гърчи!… Ах, в каторгите има престъпници, които не са толкова жестоки! Но правосъдието ще има много работа, ако започне да се занимава с жени, пребити от мъжете им. Един ритник повече или по-малко, има ли това значение, щом те ритат всеки ден, нали? Въпреки всичко нещастната жена искаше да спаси мъжа си от гилотината и обясняваше, че си наранила стомаха, като паднала върху едно ведро… Тя е крещяла цялата нощ, преди да умре.

Ковачът мълчеше, скубеше трева със сгърчените си длани.

— Преди по-малко от петнадесет дни — продължи Жервез — тя отби детето си, малкия Жюл; това все пак е щастие, защото детето няма да се мъчи… Както и да е, но нейната дъщеричка Лали сега ще се грижи за две деца. Тя още не е навършила осем години, но е сериозна и разумна като истинска майка. На всичко отгоре баща й постоянно я бие… Ах, има същества, които са родени, за да страдат.

Гуже я погледна и каза внезапно със стиснати устни:

— Вчера вие ми причинихте мъка, ах, да, голяма мъка!…

Жервез, пребледняла, беше свила ръце. А той продължаваше:

— Знаех си, че това ще се случи… Само че вие трябваше да ми се доверите, да ми признаете каква е работата, за да не си въобразявам…

Той не можа да довърши. Тя беше станала, като разбра, че Гуже вярва в сдобряването й с Лантие, както твърдеше кварталът. И с протегнати ръце извика:

— Не, не, кълна ви се… Той ме блъскаше, искаше да ме целуне, това е вярно; но лицето му дори не се приближи до моето; и за първи път се опита… О, заклевам се в живота си, в живота на децата си, във всичко, което ми е най-свято!

Обаче ковачът клатеше глава. Той не вярваше, защото жените винаги отричат. Тогава, станала много сериозна, Жервез подзе бавно:

— Вие ме познавате, господин Гуже, аз съвсем не съм лъжкиня… Е добре, казах ви не, нищо не се е случило, честна дума!… Никога няма да се случи, чувате ли ме? Никога! В деня, в който ще се случи, аз ще стана последната от последните и няма вече да бъда достойна за приятелството на един честен човек като вас.

И като говореше, лицето й бе станало толкова хубаво и толкова откровено, че той я хвана за ръка и я накара пак да седне. Сега той дишаше спокойно, радваше се вътрешно. За първи път държеше така ръката й и я стискаше в своята. И двамата мълчаха. В небето белите облачета плуваха бавно като лебеди. В ъгъла на ливадата козата, обърнала се към тях, ги гледаше, като на дълги равномерни интервали блееше много нежно. И без да си пускат ръцете, с очи, изпълнени с умиление, те гледаха в далечината, към бледия склон на Монмартр, към гората от високи фабрични комини, които разсичаха хоризонта, към това каменисто и тъжно предградие, където зелените градини на мрачните кръчми ги вълнуваха до сълзи.

— Вашата майка ми се сърди, зная — подзе Жервез с тих глас. — Не отричайте… Дължим ви толкова много пари.

Но той прояви грубост, за да я накара да млъкне. Изви ръката й до счупване. Не искаше тя да говори за парите. После се подвоуми и накрая измънка:

— Вижте какво, отдавна мисля да ви направя едно предложение… Вие не сте щастлива. Майка ми твърди, че животът се нарежда зле за вас…

Той спря, малко задавен.

— Е добре, трябва да се махнем заедно.

Тя втренчи поглед в него, като отначало не можа да разбере ясно, изненадана от тази груба изява на любов, за която той никога досега не бе отварял уста.

— Как така? — попита тя.

— Да — продължи той с наведена глава, — ние с вас ще заминем, ще живеем някъде, в Белгия, ако искате… Тя е почти моя родина… Като работим и двамата, бързо ще се наредим добре.

Тогава тя много силно се изчерви. Ако беше я притиснал към себе си, за да я целуне, нямаше толкова да се засрами. Чуден момък беше наистина, щом й предлагаше да я отвлече, както това става в романите и във висшето общество. Ах, чудно! Защото тя бе виждала край себе си как работници ухажват омъжени жени; но те не ги водеха дори в Сен-Дени, всичко ставаше на място, и то без заобикалки.

— Ах, господин Гуже… — шепнеше тя, като не можеше да намери какво друго да каже.

— Ето така най-сетне ще бъдем само двама — подзе той. — Хората ми досаждат, разбирате ли ме?… Като обичам някоя, не мога да я гледам с други.

Но тя се съвземаше, сега отказваше с благоразумен вид.

— Невъзможно е, господин Гуже. Ще бъде много лошо… Аз съм омъжена, нали така? С деца… Зная, че вие имате приятелски чувства към мене и че аз ви причинявам мъка. Само че съвестта ще ни измъчва, няма да бъдем щастливи… Аз също изпитвам приятелски чувства към вас и те са толкова силни, че не мога да ви позволя да правите глупости. А това ще бъдат глупости, разбира се… Не, разберете, по-добре да си останем така, както сме си. Ние се уважаваме, ние споделяме чувствата си. А това е много, това ме е окриляло неведнъж. Когато човек в нашето положение остане честен, той е чудесно възнаграден.

Той клатеше глава, като я слушаше. Съгласяваше се с нея, не можеше да каже противното. Изведнъж в светлия ден той я взе в прегръдките си, стисна я до смазване, страстно я целуна по врата, сякаш искаше да отхапе кожата й. После я пусна, без да поиска нещо друго; и повече не заговори за тяхната любов. Тя се вълнуваше, не се сърдеше, като разбираше, че бяха заслужили това малко удоволствие.

Обаче ковачът, разтърсен от главата до петите от силна тръпка, се отдръпна от нея, за да не се поддаде на желанието отново да я прегърне; той лазеше по колене, като не знаеше какво да прави с ръцете си, късаше глухарчета, които хвърляше отдалече в панера й. Тук сред изгорялата трева имаше прекрасни жълти глухарчета. Постепенно тази игра го успокои и започна да го забавлява. Със загрубелите си от работа с чука пръсти той внимателно късаше цветенцата, хвърляше ги едно по едно и добродушните му очи сияеха, когато не улучваше панера. Гладачката се беше опряла с гръб към мъртвото дърво, развеселена и отпочинала, повишаваше гласа си, за да я чува сред силното пуфтене на механичната дъскорезница. Когато излязоха от празното място, един до друг, разговаряйки за Етиен, който много се хвалеше от Лил, тя си тръгна за дома с панера, напълнен с глухарчета.

Всъщност пред Лантие Жервез не се чувствуваше толкова смела, както казваше. Наистина тя бе твърдо решила да не му позволи да я пипне дори с крайчеца на пръстите си; но ако я пипнеше някога, тя се страхуваше от своето някогашно малодушие, от това размекване и от тази благосклонност, с която се съгласяваше, за да направи удоволствие на другите. Обаче Лантие не повтори опита си. Много пъти беше оставал насаме с нея, но се държеше спокойно. Като че ли сега бе зает с продавачката на карантия, една много добре запазена четиридесет и пет годишна жена. Пред Гуже Жервез говореше за нея, за да го успокоява. А когато Виржини и госпожа Лера хвалеха шапкаря, тя им отвръщаше, че той нямал нужда да му се възхищава и тя, тъй като съседките били влюбени в него.

В квартала Купо си дереше гърлото да разправя, че Лантие бил приятел, и то истински. Можели да си бърборят по техен адрес, но той си знаел своето, пет пари не давал за празните приказки, тъй като почтеността била на негова страна. Когато в неделя излизаха тримата заедно, той задължаваше жена си и шапкаря да вървят пред него, хванати под ръка, напук на съседите; гледаше хората, наежен да им кресне да не се бъркат в чуждите работи, ако си позволяха и най-малката шега. Разбира се, той намираше, че Лантие е малко смешно горд, обвиняваше го, че стоял като светица пред ракията, подиграваше му се, че знаел да чете и говори като адвокат. Друг като него нямало из целия Шапел. С една дума те се разбираха, бяха родени един за друг. Приятелството с мъж е по-здраво от любовта с жена.

Трябва да се каже и това, че Купо и Лантие си устройваха чудесни гуляи. Сега Лантие заемаше пари от Жервез — по десет, по двадесет франка, когато подушваше, че има пари. Беше все за неговите големи сделки; После, през тези дни, той развращаваше Купо, казваше, че ще отидат някъде далече, и го отвеждаше със себе си; и седнали глава до глава в дъното на съседен ресторант, те се тъпчеха с ястия, каквито не можеха да ядат в къщи, като ги поливаха с бутилково вино. Тенекеджията би предпочел гуляи в обикновен ресторант; но се възхищаваше от аристократическия вкус на шапкаря, който откриваше по листа за ястия наименованията на необикновени сосове. Той нямаше представа за толкова изнежен и толкова взискателен човек. Изглежда, че всички южняци са такива. Лантие не искаше нищо дразнещо, спореше за всяко ястие от гледна точка на здравето, връщаше месото, ако му се видеше много солено или много лютиво. Още по-страшно беше за течението — изпитваше панически страх, ругаеше цялото заведение, ако някоя врата беше полуотворена. Освен това беше много стиснат, даваше само две су на келнера при сметка от седем-осем франка. Независимо от това трепереха пред него, познаваха го чак по външните булеварди, от Батиньол до Белвил. Те отиваха чак до Батиньол да ядат чревца, приготвени по канадски, които им поднасяха върху малки котлончета. Долу под Монмартр, в „Херцогския бар“, те намираха най-хубавите стриди в квартала. Когато решаваха да отидат горе на възвишението, чак до „Мелницата на Галет“, приготвяха им заек. На улица „Мартир“, в „Люляците“, специалитетът бе телешка глава; а пък на Клинянкурското шосе, в ресторантите „Златен лъв“ и „Двата кестена“, им сервираха бъбреци соте, приготвени така, че да си оближеш пръстите. Но най-често завиваха вляво, към Белвил, имаха запазена маса и в „Бургундски гроздобер“, и в „Синият циферблат“, и в „Капуцин“, реномирани заведения, в които можеше да се поръчва всичко със затворени очи. Това бяха тайни похождения, за които си говореха с намеци на следващия ден сутринта, когато неохотно ровеха картофите на Жервез. Дори веднъж в една от градинките на „Мелницата на Галет“ Лантие доведе една жена, с която Купо го остави сам при десерта.

Разбира се, не може да се гуляе и да се работи. Откакто шапкарят се настани в семейството, тенекеджията, който и дотогава често безделничеше, започна да не се докосва до инструментите. Когато му омръзваше да влачи из къщи подпетените си обувки и се залавяше някъде на работа, приятелят му го търсеше на строежа, подиграваше го жестоко, като му казваше, че приличал на обесен, така както висял завързан като пушен бут, и му викаше да слезе, за да пият по чаша. Тенекеджията само това чакаше, зарязваше работата и започваше едно скитане, което продължаваше с дни и седмици. Ах, какви прекрасни скитания, един генерален преглед на всички кръчми в квартала, пиянство от сутрин, прекъснато на обед и подновено вечерта, черпните с ракия се редуваха една след друга, губеха се в нощта, подобни на празнични лампиони, докато се изгаси последната свещ с последната чаша! Това говедо шапкарят никога не отиваше докрай. Оставаше другият да се разпалва, зарязваше го и се прибираше, като се усмихваше любезно. Той пиеше въздържано, без да му личи. Ако човек добре го познаваше, можеше да го разбере само по свитите очи и от по-смелите обноски с жените. Напротив, тенекеджията ставаше отвратителен, вече не можеше да пие, без да изпадне в гнусно състояние.

Така през първите дни на ноември Купо изкара едно пиянство, което свърши по много мръсен начин за него и за другите. Предишния ден бе намерил работа. Този път Лантие беше преизпълнен с хубави чувства; той проповядваше труда, защото трудът облагородявал човека. Дори сутринта стана по тъмно, искаше да придружи приятеля си до работилницата, беше сериозен, казваше, че го почита като работник, който наистина е достоен за това име. Но стигнали до кръчмата „Чесънчето“, която точно отваряха, те влязоха да изпият по една ракия със слива, само по една, и то с единствената цел да ознаменуват заедно твърдото решение да имат добро поведение. На една пейка срещу тезгяха Биби Пържолата, опрял гръб на стената, пушеше лулата си със сърдит вид.

— Я виж! Биби се излежава — каза Купо. — Мързелът ли те е хванал, драги мой?

— Не, не — отвърна другарят, като протегна ръка. — Господарите ме отвращават… Вчера напуснах моя… Всички са мръсници, мошеници…

И Биби Пържолата прие да изпие една чаша. Той сякаш седеше там на пейката и чакаше черпня. Обаче Лантие защищаваше господарите: те понякога изпадали в много тежко положение, той разбирал тия неща, защото се занимавал със сделки. Големи негодници били работниците! Винаги гуляят, пет пари не дават за работата, зарязват те посред някоя поръчка, появяват се отново само когато пропилеят парите си. Например той имал на работа едно пикардийче, чиято мания била да се разкарва с кола; да, щом пипнел седмичната си заплата, наемал фиакри и се возел по цели дни. Нима това било работнически вкус? А после изведнъж Лантие започна да напада и господарите. О, ясно било, на всеки казвал истината. В края на краищата те били мръсна пасмина, безсрамни експлоататори, изедници. Той обаче, слава богу, можел да спи със спокойна съвест, защото винаги се държал приятелски с хората си и не ламтял да спечели милиони като другите.

— Хайде да се измъкнем, драги — каза той, като се обърна към Купо. — Трябва да бъдем благоразумни, ще закъснеем.

Размахал ръце, Биби Пържолата излезе с тях. Навън едва се разсъмваше, късият ден хвърляше мътно отражение върху паважа; снощи бе валяло и времето бе много меко. Гаснеха уличните лампи със светилен газ; улица „Поасоние“, по която в къщите още мъждукаха нощни лампи, се изпълваше с глухия тропот на работниците, които се спускаха към Париж. Купо с тенекеджийската си торба през рамо крачеше с наперен вид на гражданин, хвърлил се веднъж случайно в атака. Той се обърна и попита:

— Биби, искаш ли да те наема? Шефът ми каза да заведа някой другар, ако мога.

— Благодаря — отвърна Биби Пържолата, — аз се пречиствам… Предложи това на Ботуша, който вчера търсеше някое място… Чакай, Ботуша сигурно е тук вътре.

И тъй като бяха стигнали до долния край на улицата, те наистина забелязаха Ботуша у чичо Коломб. Въпреки ранния час „Вертеп“ пламтеше с вдигнати кепенци и запалени лампи. Лантие остана на вратата, като съветваше Купо да избърза, защото му оставали точно десет минути.

— Как! Тръгнал си на работа при този бургундски катър! — извика Ботуша, когато тенекеджията му каза къде отива. — Никога вече няма да вляза в тая дупка! Не, предпочитам да гладувам до идущата година… А ти, драги мои, не ще изтраеш и три дни там, аз ти казвам това!

— Наистина ли е толкова лошо? — попита загрижено Купо.

— О, най-лошото, което може да бъде… Не можеш и да помръднеш. Маймунякът е вечно над главата ти. Освен това едни обноски, господарката счита всички за пияници, едно дюкянче, в което е забранено да се плюе… Още първата вечер ги пратих по дяволите, разбираш ли.

— Добре че ме предупреди! Няма да векувам у тях… Ще опитам тази сутрин; но ако господарят много ми досажда, ще го грабна и ще го тръшна върху стопанката му, ще ги залепя, знаеш, един върху друг като два калкана!

Тенекеджията друсаше ръката на другаря си, за да му благодари за хубавото сведение, и си тръгваше, когато Ботуша се ядоса. Дявол да го вземе! Нима бургундецът може да попречи да изпият по чаша ракия? Значи, мъжете не са вече мъже? Маймунякът могъл да почака пет минути. И Лантие влезе, приел черпнята; четиримата работници застанаха прави пред тезгяха. Обаче Ботуша, с изкривените си обувки, с мръсната си черна брада, с килнатия на темето си каскет, започна да вика силно и да върти заповеднически очи във „Вертеп“. Той наскоро бил провъзгласен за император на пияниците и крал на свинете, защото изял една салата от живи майски бръмбари и захапал една умряла котка.

— Слушайте, Борджия такъв — крещеше той на чичо Коломб, — дайте ми от жълтата, от вашата магарешка пикня номер едно!

И когато чичо Коломб, бледен и спокоен в своята синя фланела, напълни четирите чаши, тия господа ги изпразниха на един дъх, за да не изветрява течността.

— Все пак хубаво ти става там, където мине — измърмори Биби Пържолата.

А пък това говедо Ботуша разказа една смешка. В петък толкова се натряскал, че другарите му залепили с шепа гипс лулата в устата му. На негово място друг би пукнал, но той се кикотеше и се перчеше.

— Господата няма ли да повторят? — попита чичо Коломб с мазния си глас.

— Да, още по една — каза Лантие. — Мой ред е.

Сега заговориха за жени. Биби Пържолата миналата неделя завел своята в Монруж, у една леля. Купо запита как е Индийската поща, една перачка от Шайо, известна в заведението. Тъкмо щяха да пият, когато Ботуша силно подвикна на Гуже и Лорильо, които минаваха. Двамата дойдоха до вратата и отказаха да влязат. Ковачът не чувствуваше нужда да пие нещо. Златарят, бледен и треперещ, стискаше в джоба си златните верижки, които отиваше да предаде; освен това той кашляше и се извиняваше, като казваше, че дори и една капка ракия ще го повали.

— Какви лицемери! — изръмжа Ботуша. — Навярно къркат тайно.

А като пъхна нос в чашата си, той се нахвърли върху чичо Коломб:

— Дърти негоднико, налял си от друго шише!… Нали знаеш, че на мене не ми минават такива!…

Беше се съмнало добре, смътна светлина нахлуваше във „Вертеп“, чийто стопанин гасеше светилния газ. Купо извиняваше своя зет, който не можел да пие, а това, разбира се, не било престъпление. Той дори оправдаваше Гуже, защото било истинско щастие да не изпитваш никога жажда. И се канеше да тръгне на работа, когато Лантие му даде добър урок със своя изискан вид: трябвало да плати поне поръчката си, преди да се измъкне; не бива да изоставяш така приятелите, като подлец, дори когато трябва да си изпълниш дълга.

— Още ли ще ни дотяга с неговата работа! — извика Ботуша.

— Значи, тази поръчка е от господина! — попита чичо Коломб Купо.

Последният плати поръчката си. Но когато дойде неговият ред, Биби Пържолата се наведе над ухото на кръчмаря, който отказа с бавно поклащане на главата. Ботуша разбра и отново започна да ругае този гад чичо Коломб. Как смее този мерзавец да оскърбява един другар! Всички кръчмари им правели мили очи! Трябвало да дойдат в тази тровилня, за да ги обиждат! Стопанинът стоеше спокойно, люлееше се на големите си юмруци на края на тезгяха, като повтаряше любезно:

— Дайте на господина пари назаем, ще бъде просто.

— Дявол да те вземе, да, ще му дам! — изрева Ботуша. — Вземи, Биби! Хвърли монетата в мутрата на този грабител!

После, разпален и раздразнен от торбата, която Купо държеше на рамото си, той продължи, като се обърна към тенекеджията:

— Приличаш ми на кърмачка. Я хвърли бебето си. Ще те изгърби.

Купо се подвоуми за миг; и кротко, сякаш се бе решил след мъдри размишления, постави торбата си на земята, като каза:

— Много е късно по това време. Ще отида у бургундеца следобед. Ще му кажа, че жена ми е била болна… Слушай, чичо Коломб, ще оставя инструментите си под тая пейка, ще си ги взема на обед.

Лантие одобри това решение с поклащане на глава. Трябваше да се работи, в това нямаше съмнение; само че когато човек е с приятели, вежливостта преди всичко. Желанието да погуляят постепенно гъделичкаше и затъпяваше и четиримата; споглеждаха се с отпуснати ръце. И тъй като имаха пет свободни часа, обзе ги буйна радост, започнаха да се тупат и да се обсипват с нежни думи. Купо, особено успокоен и подмладен, наричаше другите „стари приятели“. Наквасиха си гърлата с още една обща поръчка; после отидоха в „Навъсената бълха“, една малка кръчма, в която имаше билярд. Шапкарят за миг се нацупи, защото заведението не беше много чисто; ракията струваше един франк литъра, десет су за едно шишенце с две чаши, а пък постоянната клиентела беше така изпоцапала билярда, че топките стояха като залепени. Но щом започнаха да играят, Лантие, който владееше отлично щеката, възвърна изящността си и доброто си настроение, пъчеше гърди и обтягаше крак при всяка карамбола.

Когато настана време за обед, на Купо му хрумна една мисъл, той тупна с крака, като извика:

— Трябва да отидем да вземем Хапливата човка. Аз зная къде работи… Ще го заведем да ядем крачета с майонеза у баба Луи.

Предложението беше прието с акламации. Да, Хапливата човка, наречен още Ненаситния, навярно ще поиска да хапне крачета с майонеза. Улиците бяха кални, валеше слаб дъжд; но те бяха доста загрети вътрешно, за да почувствуват тази лека прохлада. Купо ги заведе на улица „Маркаде“, във фабриката за болтове. Тъй като стигнаха половин час преди обедната почивка, тенекеджията даде две су на едно хлапе, за да влезе да каже на Хапливата човка, че жена му е болна и го вика веднага. Ковачът се появи незабавно, като се клатушкаше със спокоен вид, подушил гощавката.

— Ах, разбойници! — каза той, щом ги забеляза, скрити под една врата. — Подуших ви… Е, какво ще ядем?

У баба Луи, като смучеха малките кокали на крачетата, отново се нахвърлиха върху господарите. Хапливата човка, наречен още Ненаситния, разказваше, че имало една бърза поръчка в шкафчето му. О, тая маймуна господарят не държал толкова за минутата; можел и да не се яви на проверката, пак щял да бъде любезен с него, трябвало да се чувствува все пак щастлив, щом се връщал. Впрочем нямало опасност някой господар да се осмели някога да изхвърли Хапливата човка, наречен още Ненаситния, защото трудно се намирали други с неговата сила. След крачетата ядоха омлет. Всеки изпи по литър вино. Баба Луи доставяше виното си от Оверн, едно вино, червено като кръв, което можеше да се реже с нож. Започваше да става весело, компанията се разпалваше.

— Защо трябва да ме дразни тая маймуна? — извика Хапливата човка при десерта. — Нима не му хрумна мисълта да окачи камбаната в канцеларията си? Камбаната подхожда за робите… Е добре, нека си звъни днес! Да пукна, ако се върна при наковалнята! Пет дни вече как блъскам на нея, сега мога да го разиграя… Ако ми лепне някоя глоба, ще го пратя по дяволите.

— Аз — каза Купо с важен вид — трябва да ви напусна, отивам да работя. Да, заклех се на жена си… Забавлявайте се, сърцето ми остава при вас, знаете.

Другите продължаваха да се шегуват, но той изглеждаше толкова категоричен, че всички тръгнаха да го придружат, когато каза, че отива да вземе инструментите си от чичо Коломб. Той взе торбата си изпод пейката, постави я пред себе си, докато пиеха по една последна чаша. В един часа компанията продължаваше да се черпи. Тогава Купо с жест на досада постави отново инструментите под пейката; те му пречеха, не можеше да се приближи до тезгяха, без да се блъсне в тях. Било вече глупаво, щял да отиде утре у бургундеца. Другите четирима, които спореха по въпроса за надниците, не се изненадаха, когато тенекеджията без обяснения им предложи една малка разходка по булеварда, за да раздвижат краката си. Дъждът бе престанал. Малката разходка се ограничи в двеста крачки в една посока с размахани ръце; и не намираха какво да си кажат, изумени от чистия въздух и почувствували досада, че са навън. Бавно, само след като се побутнаха с лакти и се разбраха, по навик изкачиха улица „Поасоние“, където влязоха у Франсоа, за да изпият по чаша вино. Наистина имаха нужда, за да се съвземат. Улицата навяваше тъга, имаше такава кал, че да те е жал котка да изхвърлиш навън. Лантие изтласка другарите си в стаичката — едно тясно кътче само с една маса, отделено от общата зала с преграда от матови стъкла. Той обикновено се завираше в стаичките, защото било по-удобно. Другарите не се ли чувствували добре тук? Щели да си бъдат като у дома си, могли и да си поспят, без да се стесняват. Той поиска вестник, широко го разтвори и го прегледа със свити вежди. Купо и Ботуша започнаха да играят на пикет. Два литра вино и пет чаши стърчаха на масата.

— Е, какво пеят в тая хартия? — попита Биби Пържолата шапкаря.

Той не отговори веднага. После, без да вдига очи:

— Чета за Камарата. Какви простаци са републиканците, тези проклети безделници от левицата; нима народът ги избира, за да си пият подсладена вода!… Ей тоя вярва в бога и ласкае тия разбойници министри. Аз, ако бях избран, щях да се кача на трибуната и щях да кажа: „Лайна!“ Да, нищо повече, това е моето мнение!

— Знаете ли, че онази вечер Баденг се е бил с жена си пред цялата си свита — разказа Хапливата човка, наречен още Ненаситния. — Честна дума! И то за нищо, скарали се за дреболии. Баденг бил на градус.

— Я ни оставете на мира с вашата политика! — извика тенекеджията. — Четете за убийствата, по-интересно е.

И като продължи играта си, обяви терца до деветка и три дами.

— Имам малка терца и три гълъбици… Фустите ме преследват.

Изпразниха чашите. Лантие започна да чете на глас:

— Едно страшно престъпление е хвърлило в ужас общината на Гайон (Сена и Марна). Един син е убил баща си с лопата, за да му открадне тридесет су…

Всички извикаха с ужас. Ето един, чието обезглавяване биха отишли да гледат с удоволствие. Не, за такъв гилотината била малко; би трябвало да го нарежат на малки късове. Възмути ги също едно съобщение за детеубийство; но шапкарят, като голям моралист, оправда жената, като хвърли цялата вина върху нейния съблазнител; защото всъщност ако тоя развратен мъж не бил направил дете на тази нещастница, тя нямало да има какво да хвърли в нужника. Но те се разпалиха най-вече от подвизите на маркиз дьо Т…, който на излизане от бал в два часа сутринта трябвало да се защищава от трима безделници на булевард „Инвалидите“; без дори да сваля ръкавиците си, той повалил двама от разбойниците, като ги ударил с главата си в корема, а третия отвел в полицията, като го хванал за ухото. Здравеняк, нали? Жалко само, че бил благородник.

— Слушайте сега пък това — продължи Лантие. — Минавам към новините от висшето общество. „Графиня Дьо Брентини омъжва първородната си дъщеря за младия барон Дьо Валансе, адютант на негово величество. В зестрата има дантели за повече от триста хиляди франка…“

— Какво ни интересува това! — прекъсна го Биби Пържолата. — Не щем да знаем за цвета на нощниците им… На малката, макар и да има дантели, ще й отнемат девствеността като на всички други.

И тъй като Лантие си даваше вид, че довършва четенето, Хапливата човка, наречен още Ненаситния, му отне вестника и седна върху него, като каза:

— Хайде, стига толкова!… Сложих го на топло… Хартията е само за това.

През това време Ботуша, който гледаше картите си, тупна победоносно върху масата. Правеше деветдесет и три.

— Излязох — извика той. — Пет карти на едно повече, квинта майорна… Двадесет, нали?… След това терца майорна — двадесет и три, три аса — двадесет и шест, три попа — двадесет и девет, три валета — деветдесет и две… Играя асо — деветдесет и три.

— Изяде пердаха, драги! — извикаха другите на Купо.

Поръчаха още два литра. Чашите вече не оставаха празни, пиянството бе в разгара си. Към пет часа то започна да става така отвратително, че Лантие се умълча и смяташе да се измъкне; щом започнеха да крещят и да разливат виното по земята, това вече не беше в неговия стил. Точно тогава Купо стана, за да се прекръсти като къркачите. Когато пръстите му бяха на челото, той произнесе Монпарнас, на дясното рамо — Менилмонт, на лявото рамо — Куртий, по средата на корема — Баньоле и в длъбнатината на корема три пъти — Заешко соте. Тогава шапкарят използува врявата, която се вдигна при тази церемония, и спокойно се измъкна през вратата. Другарите му дори не забелязаха неговото излизане. Той беше вече доста пийнал. Но навън се съвзе, възвърна равновесието си и спокойно се върна в гладачницата, където разказа на Жервез, че Купо бил с приятели.

Изминаха два дни. Тенекеджията не се прибираше. Той скиташе из квартала, но не знаеха точно къде. Все пак някои хора казваха, че го видели у баба Баке, в „Пеперудата“, в „Кашлящото човече“. Само че едни уверяваха, че бил сам, докато другите го били срещнали в компания от седем-осем пияници като него. Жервез вдигаше рамене с примирен вид. Боже мой, трябваше да свиква. Тя не тичаше подир мъжа си; дори когато го забелязваше в някоя кръчма, заобикаляше, за да не го разгневява; и чакаше да се прибере, вслушвайки се през нощта да не би да хърка пред вратата. Той спеше върху смет, на някоя пейка, в някое празно място, край някоя вада. На другия ден, още неизтрезнял от вечерта, тръгваше отново, взимаше пари назаем за пиене, пак започваше да обикаля бясно, наливаше се непрекъснато с ракия и вино, губеше и пак намираше приятелите си, предприемаше пътешествия, от които се връщаше съвсем обезумял, като виждаше улиците да танцуват, да настъпва нощ и да се разсъмва, обзет само от мисълта да пие и да заспи на място непробудно. А когато заспеше, всичко свършваше. На втория ден Жервез все пак отиде във „Вертеп“ на чичо Коломб, за да узнае нещо; виждали го бяха пет пъти и нищо друго не можеха да й кажат. Тя трябваше да прибере инструментите му, оставени под пейката.

Вечерта, като видя гладачката загрижена, Лантие й предложи да я заведе в някой кафе-шантан, за да се развесели малко. Отначало тя отказа, не й било сега до смях. Иначе не би отказала, защото шапкарят направи предложението си с много почтен вид и тя нямаше основание да се страхува от някакъв лош умисъл. Той, изглежда, й съчувствуваше за нейното нещастие и се държеше наистина бащински. Никога досега Купо не беше отсъствувал от къщи две нощи. Така че, въпреки волята си, на всеки десет минути тя заставаше пред вратата, без да изпуска ютията си от ръце, и гледаше към двата края на улицата дали не се задава мъжът й. Краката й били изтръпнали, казваше тя, затова не можела да стои на едно място. Разбира се, Купо можеше да си счупи ръка или крак, да падне под някоя кола и да загине; тя щяла чудесно да се отърве, мъчеше се да не остане в сърцето й никакво съчувствие към един толкова мръсен тип. Но в края на краищата беше отвратително да се пита непрекъснато дали ще се прибере, или няма да се прибере. И когато запалиха светилния газ, тъй като Лантие отново й говореше за кафе-шантана, тя прие. След всичко това щеше да бъде много глупава да се отказва от едно удоволствие, когато мъжът й от три дни пиянствува. Щом той не се прибираше, тя също ще излезе. Ако ще, и дюкянът да изгори. Сама би го запалила, толкова неприятностите в живота й бяха дошли до гуша.

Вечеряха бързо. Като тръгваше в осем часа, хванала под ръка шапкаря, Жервез помоли майка Купо и Нана да си легнат веднага. Дюкянът беше затворен, тя излезе през вратата откъм двора и даде ключа на госпожа Бош, като й каза, че ако нейната свиня се прибере, да има грижата да го тури в леглото. Шапкарят я чакаше под портата издокаран, като си подсвиркваше някаква мелодия. Тя беше облечена в копринената си рокля. Вървяха бавно по тротоара, притиснати един към друг, осветени от светлините на дюкяните, откъдето ги сочеха и усмихнато си шепнеха.

Кафе-шантанът беше на булевард „Рошешуар“, едно малко бивше кафене, което бяха разширили откъм двора с дървена барака. На вратата гирлянд от стъклени топки очертаваше силно осветения вход. Дълги афиши, залепени на дървени табла, бяха поставени на улицата, край вадата.

— Стигнахме — каза Лантие. — Тази вечер — дебют на госпожица Аманда, жанрова певица.

Но той забеляза Биби Пържолата, който също четеше афиша. Едното око на Биби беше посиняло, навярно от удар с юмрук снощи.

— Как е? А Купо? — попита шапкарят, като се огледа наоколо. — Загубихте ли Купо?

— Охо, много отдавна, от вчера! — отвърна другият. — Сби се вчера, като излизахме от баба Баке. Аз не обичам ръкопашните игри… Да ви кажа, спречкахме се с келнера на баба Баке заради един литър, който поиска да му платим два пъти… Тогава аз офейках, отидох да поспя малко.

Той още се прозяваше, беше спал осемнадесет часа. Всъщност беше напълно изтрезнял и имаше тъп вид; старото му сако беше цялото в пух, сигурно беше лежал облечен.

— И не знаете къде е моят съпруг, господине? — попита гладачката.

— Не, разбира се, съвсем не зная… Беше пет часът, когато излязохме от баба Баке. Да, така!… Може би се е спуснал надолу по улицата. Да, дори ми се струва, че го видях да влиза в „Пеперудата“ с един файтонджия… Ох, колко глупаво! Наистина ние сме за убиване!

Лантие и Жервез прекараха една много приятна вечер в кафе-шантана. В единадесет часа, когато затвориха заведението, те си тръгнаха, като закрачиха бавно. Студът щипеше леко, хората се прибираха на групи; имаше и момичета, които примираха от смях в сянката на дърветата, защото мъжете спираха близо до тях и се шегуваха. Лантие пееше през зъби една от песните на госпожица Аманда: „В носа ме гъделичка“. Замаяна, като пияна, Жервез подхващаше рефрена. Беше и станало много горещо. Освен това изпитите две чаши, както и димът на лулите и миризмата на навалицата в заведението бяха замаяли главата й. Госпожица Аманда й беше направила силно впечатление. Тя никога не би посмяла да застане така гола пред публиката. Трябваше да бъде справедлива, тази дама имаше кожа, на която можеше да се завиди. И тя с похотливо любопитство слушаше как Лантие й разказва подробности за тая персона като човек, който й е броил ребрата насаме.

— Всички спят — каза Жервез, след като позвъни три пъти, без съпрузите Бош да дръпнат въжето.

Вратата се отвори, но преддверието бе тъмно и когато почука на прозореца на портиерната, за да поиска ключа си, сънливата портиерка й закрещя нещо, от което отначало тя нищо не можа да чуе. Най-сетне разбра, че полицаят от градската охрана Поасон докарал Купо в ужасно състояние и че навярно ключът е на бравата.

— Дявол да го вземе! — измърмори Лантие, когато влязоха. — Какво ли е направил тук? Страшна воня!

Наистина вонеше силно. Жервез, която търсеше кибрит, стъпваше в нещо мокро. Когато успя да запали свещ, пред тях се откри ужасно зрелище. Купо беше изповърнал червата си; беше изцапал цялата стая; леглото беше омазано, килимът също, и то чак до комода, който беше опръскан. Освен това Купо, паднал от леглото, на което навярно го беше тръшнал Поасон, хъркаше на пода сред мръсотиите си. Той се беше проснал в тях като свиня, с омърсена блуза, изхвърляше през отворената си уста вонящ дъх и размазваше с посивелите си вече коси голямата локва около себе си.

— Ах, свинята му със свиня! — повтаряше Жервез, възмутена и отчаяна. — Всичко е измърсил… Не, дори куче не би направило това, едно умряло куче е по-чисто.

Двамата не смееха да мръднат, не знаеха къде да стъпят. Никога досега тенекеджията не се беше връщал в такова състояние и не беше замърсявал така стаята. Тази гледка нанесе тежък удар на чувствата, които жена му все още можеше да изпитва към него. Друг път, когато се връщаше развеселен или съвсем пиян, тя биваше любезна и не се отвращаваше. Но сега това беше прекалено, тя се възмущаваше. Не би го пипнала дори с пинсети. Само мисълта, че кожата на този мръсник ще се допира до нейната кожа, й причиняваше такова отвращение, сякаш й бяха поискали да легне до някой мъртвец, починал от страшна болест.

— Все пак трябва да си легна — прошепна тя. — Не мога да се върна да спя на улицата… О, по-скоро ще мина през трупа му.

Тя се опита да прекрачи пияницата и трябваше да се хване за един ъгъл на комода, за да не се подхлъзне в мръсотията. Купо напълно препречваше кревата. Тогава Лантие, който тихичко се изкиска, като видя, че тя няма да спи в своето легло тази вечер, я хвана за ръката и й каза с тих и страстен глас:

— Жервез… слушай, Жервез…

Но тя бе разбрала, изскубна се силно развълнувана и също му заговори на ти, както някога:

— Не, остави ме… Моля ти се, Огюст, прибери се в стаята си… Аз ще се оправя, ще се кача на леглото откъм краката…

— Жервез, не бъди глупава — повтаряше той. — Мирише много лошо, не може да останеш тук. Ела. От какво се страхуваш? Той не ни чува!

Тя се бореше, казваше енергично с глава не. В смущението си, сякаш за да покаже, че ще остане тук, тя се разсъблече, хвърли копринената си рокля върху един стол, остана разгневена по риза и фуста, съвсем бяла, с гол врат и ръце. Това легло е нейно, нали? Тя искаше да си легне в своето легло. Още два пъти се опита да намери чисто място и да премине. Но Лантие не се отказваше, хващаше я през кръста, като й шепнеше страстни думи, за да я възбуди. Ах, как се беше насадила — отпред с този съпруг негодник, който и пречеше да се мушне честно под завивката си, а отзад с проклетия мръсник, който мислеше да се възползува от нейното нещастие, за да я обладае отново! Тъй като шапкарят повишаваше глас, тя го помоли да мълчи. После се вслуша към стаичката, където лежаха Нана и майка Купо. Малката и старата навярно спяха, защото се чуваше силно дишане.

— Огюст, остави ме, ще ги събудиш — подзе тя, стиснала ръце. — Бъди благоразумен. Някой друг ден, на друго място… Не тук, пред дъщеря ми…

Той не говореше вече, стоеше усмихнат; и бавно я целуна по ухото, както я целуваше някога, за да я дразни и зашеметява. Тогава тя остана без сили, почувствува силно бучене и цялото й тяло изтръпна. Все пак направи една крачка. Но трябваше да се върне. Не беше възможно, отвращението бе толкова голямо, вонята толкова непоносима, че щеше да се задуши в леглото си. Сякаш в пух, мъртво пиян, Купо спеше дълбоко с безжизнени крайници и с разкривена уста. Цялата улица би могла спокойно да влезе и да целува жена му, той дори нямаше да трепне.

— Толкоз по-зле! — мънкаше тя. — Вината е негова, аз не мога… Ах, боже мой! Ах, боже мой, той ме пропъжда от моето легло, аз нямам вече легло… Не, не мога, вината е негова.

Тя трепереше, губеше разсъдъка си. И докато Лантие я избутваше в стаята си, лицето на Нана се появи зад прозореца на остъклената врата на стаичката. Малката се беше събудила и станала тихичко по ризка, бледа от съня. Тя изгледа баща си, който се бе търколил в своя бълвоч; после, прилепила лице към стъклото, остана така, докато фустата на майка й изчезна в стаята на другия мъж, отсреща. Тя беше съвсем сериозна. Имаше големи очи на порочно дете, пламнали от похотливо любопитство.