Емил Зола
Вертеп (7)

VI

Един есенен следобед Жервез занесе бельото на една клиентка от улица „Порт Бланш“ и привечер мина по долния край на улица „Поасоние“. Сутринта беше валяло, времето бе много меко, от калния паваж се вдигаше миризма; и затруднена от големия си панер, гладачката, малко задъхана, с бавни крачки и с отпуснато тяло вървеше нагоре по улицата, обзета от смътно похотливо желание, нараснало в умората й. На драго сърце тя би изяла нещо хубаво. Като вдигна очи, тя забеляза табелката на улица „Маркаде“ и изведнъж й хрумна мисълта да отиде да види Гуже в ковачницата му. Много пъти той й бе казвал да намине някой ден, когато има желание да види как се обработва желязото. Впрочем пред другите работници тя щеше да потърси Етиен, щеше да се престори, че се е решила да влезе само заради малкия.

Фабриката за болтове и нитове трябваше да се намира тук някъде, в този край на улица „Маркаде“, но тя не знаеше точно къде; освен това често липсваха номерата на къщите, между които имаше празни места. Това беше една такава улица, където тя не би живяла дори срещу всичкото злато на света — широка, мръсна, почерняла от въглищния прах на околните работилници, с разбит паваж и с коловози със застояли локви вода. От двете страни се нижеха хангари, големи остъклени работилници, сиви постройки, сякаш недовършени, с неизмазани тухли и греди, едно безредие от разнебитени сгради между пътеки към полето и от разпръснати бараки без прозорци и съмнителни кръчми. Тя си спомняше само, че фабриката се намира близо до един склад за парцали и железария, нещо като бунище направо на земята, в което гниеха стоки за стотици хиляди франка, както разправяше Гуже. Тя се мъчеше да се ориентира сред шума на фабриките: тънки тръби върху покривите изпускаха с голяма сила облаци па̀ра; една механична дъскорезница издаваше равномерни стържения, подобни на резки раздирания на хасе; работилници за копчета разтърсваха земята с грохота и тракането на машините си. Когато гледаше с нерешителност към Монмартр и се чудеше дали трябва да върви по-нататък, вятърът смъкна саждите от един висок комин и умириса улицата; и когато задавена затваряше очи, тя чу ритмичен шум от чукове: без да знае, беше стигнала точно срещу фабриката, което разбра по близката яма, пълна с парцали.

Обаче тя още се двоумеше, като не знаеше откъде да влезе. Една разбита дъсчена ограда разтваряше проход, който сякаш затъваше сред отломки от разрушена работилница. Тъй като една локва с тинеста вода преграждаше пътя, над нея бяха хвърлени две дъски. Най-сетне тя се реши да мине по дъските, зави наляво и се загуби в странна гора от стари, обърнати със стръките нагоре колички и от разрушени сгради със стърчащи дървени скелети. В дъното, пронизвайки мрака на угасващия ден, блестеше червен огън. Шумът от чуковете бе секнал. Тя напредваше предпазливо, като крачеше към пламъка, когато край нея мина един работник с лице, почерняло от въглищата и обрасло с остра брада, който гледаше косо с бледите си очи.

— Господине — попита тя, — нали тук работи едно дете на име Етиен… То е мое момче.

— Етиен, Етиен — повтаряше с дрезгав глас работникът, като пристъпваше от крак на крак. — Етиен, не, не го познавам.

От отворената му уста лъхаше миризма на алкохол като от стари бурета с ракия, на които са махнали чепа. И тъй като срещата с жена в този мрачен кът започваше да го прави закачлив, Жервез се отдръпна, като прошепна:

— Нали все пак тук работи господин Гуже?

— Аха, Гуже, да! — каза работникът. — Познавам Гуже!… Ако идвате за Гуже… Вървете в дъното.

И като се обърна, той извика с глас, който кънтеше като спукана медна ламарина:

— Ей, чувай, Златна мутро, една дама е дошла за тебе!

Но трясък на желязо заглуши този вик. Жервез отиде в дъното. Стигна до една врата и протегна шия. Това беше огромно помещение, в което тя отначало не различи нищо. В един ъгъл на ковачницата, която изглеждаше като мъртва, мъждукаше бледа като звезда светлина. А от време на време черни силуети, минавайки пред огъня, затуляха това единствено светло петно — хора с гигантски размери, на които се очертаваха само грамадните ръце и крака. Жервез не се осмеляваше да влезе, само викаше полугласно от вратата:

— Господин Гуже, господин Гуже…

Изведнъж всичко се освети. Под пуфтенето на духалото бликна струя бял пламък. Очерта се целият дъсчен хангар, който имаше отвори от груба зидария и ъгли, закрепени от тухлени стени. Хангарът беше почернял от въглищен прах и сажди. По гредите висяха паяжини като съхнещи дрипи, натежали от насъбраните в продължение на години мръсотии. Стари железа, счупени инструменти, огромни уреди бяха безразборно захвърлени върху етажерки, окачени на гвоздеи по стените или в тъмните ъгли. А белият пламък продължаваше да се разгаря, като заливаше с ослепителна светлина утъпканата земя на пода, в която бяха забити четири наковални, чиято гладка стомана лъщеше като сребро, украсено със златни люспи.

Тогава Жервез позна Гуже пред огнището по хубавата му жълта брада. Етиен дърпаше духалото. Там бяха и други двама работници. Тя видя само Гуже, приближи се и застана пред него.

— Я гледай! Госпожа Жервез! — извика той със сияещо лице. — Каква приятна изненада!

Но тъй като другарите му направиха лукави физиономии, той продължи, като бутна Етиен към майка му:

— Вие идвате да видите малкия… Той е послушен, ръцете му започват да заякват.

— А, добре! — каза тя. — Не е лесно да се стигне до тук… Мислех си, че съм на края на света…

И тя разказа за пътешествието си. После попита защо в работилницата не знаят името на Етиен. Гуже се смееше; обясни й, че тук всички наричали малкия Зузу, защото косата му била ниско остригана като на зуав. Докато двамата разговаряха, Етиен вече не дърпаше духалото, пламъкът в огнището намаляваше, розовата светлина загасваше в отново потъмнелия хангар. Разнеженият ковач гледаше усмихнато младата жена, съвсем свежа в тази слаба светлина. После, понеже и двамата вече нищо не си казваха, потънали в мрака, той като че ли се сети за нещо и наруши мълчанието:

— Извинете, госпожа Жервез, трябва да довърша нещо. Ще останете, нали? Вие не пречите на никого.

Тя остана. Етиен отново увисна на духалото. Огнището пламтеше със снопове искри; пламтеше повече от преди, защото малкият, за да покаже на майка си своята сила, раздухваше силно като ураган. Прав, като наблюдаваше един железен прът, който се нагряваше, Гуже чакаше с щипци в ръка. Големият пламък го осветяваше силно без никаква сянка. Ризата му, със запретнати ръкави и разкопчана яка, разкриваше големите му ръце, голите му гърди, една розова женска кожа с къдрави руси косми; а с тази глава, малко хлътнала между големите му издути с мускули рамене, и с това съсредоточено лице с бледи очи, втренчени в пламъка, без да мигнат, той приличаше на исполин, който си почива, уверен в силата си. Когато железният прът побеля, той го хвана с щипците и върху наковалнята го насече с чука си на еднакви парчета, сякаш чупеше стъкло с леки удари. После сложи парчетата в огъня, откъдето ги взе едно по едно, за да ги обработва. Изчукваше шестостранни нитове. Поставяше парчетата в една матрица, сплескваше желязото, за да се образува главата, след това изглаждаше шестте страни и хвърляше готовите, червени още нитове, чието ярко петно угасваше върху черния под; той правеше всичко това, като непрекъснато чукаше, въртеше в дясната си ръка един петливров чук, извършваше по една операция с всеки удар, обръщаше и обработваше желязото с такава сръчност, че можеше да разговаря и да гледа другите. Наковалнята издаваше сребърен звън. Без капчица пот, съвсем свободно, той чукаше с добродушен вид, без да изглежда, че прави повече усилия, отколкото вечер, когато изрязваше картинки у дома си.

— О, това са малки двадесетмилиметрови нитове — казваше той в отговор на въпросите на Жервез. — Може да се стигне до триста парчета на ден… Но трябва навик, защото ръката бързо отмалява…

И понеже тя го питаше дали китката му не се вдървява в края на работния ден, той се засмя добродушно. Нима го взима за госпожица? Много нещо минало през неговите ръце за тези петнадесет години; станали железни, толкова много са въртели инструменти. Впрочем тя имала право: ако някой господинчо, който никога не е изчуквал нито нит, нито болт, поиска да си поиграе с неговия петливров чук, ще прималее от болки след два часа. Работата изглеждала лека, но често съсипвала яки мъже за няколко години. Едновременно чукаха и другите работници. Техните големи сенки танцуваха в светлината, червените блясъци на изважданите от огнището железа прекосяваха тъмните кътове, пръски искри изскачаха под ударите на чуковете, блестяха като слънца от наковалните. И Жервез се чувствуваше пленена от този трясък на ковачницата, беше доволна и не си отиваше. В момента, когато заобикаляше отдалеч, за да приближи до Етиен, като се пазеше да не си изгори ръцете, тя видя, че влиза мръсният и брадат работник, с когото бе заговорила в двора.

— Значи, намерихте го, госпожо? — каза той с пиянска присмехулност. — Ей, Златна мутро, да знаеш, че аз насочих госпожата към тебе… — Наричаха го Хапливата човка, прекоросан още Ненаситния, един хаймана, голям майстор на болтове, който всеки ден смазваше гърлото си с по един литър люта ракия. И сега той бе ходил да изпие една чаша, защото не се чувствуваше достатъчно смазан, за да дочака шест часа. Видя му се много смешно, когато научи, че името на Зузу било Етиен, и започна да се смее, като показваше мръсните си зъби. Той позна Жервез. Не кой знае кога, а снощи пак пил една чашка заедно с Купо. Тя можела да попита Купо за Хапливата човка, наречен още Ненаситния, той веднага щял да каже: истински веселяк! Ах, това говедо Купо бил много любезен, черпел по-често, отколкото му бил редът.

— Приятно ми е, че узнах, че сте негова жена — повтаряше той. — Той заслужава да има хубава жена… Нали, Златна мутро, госпожата е хубава жена?

Той искаше да се покаже галантен, завираше се към гладачката, която взе в ръце панера си и го задържа пред себе си, за да го държи на разстояние. Разсърден, че другарят му се закача, защото той е приятел с Жервез, Гуже му извика:

— Слушай, мързеливецо, за кога оставяш четиридесетмилиметровите? Няма ли да започнеш сега, когато си се насмукал, проклет пияницо?

Ковачът му напомняше за поръчката на едни големи болтове, които се изработваха от двама ковачи на една наковалня.

— Веднага, ако искаш, голямо сукалче! — отвърна Хапливата човка, наречен още Ненаситния. — Още смучеш палеца си, пък се правиш на мъж! Нищо че си едър, изяждал съм и по-големи.

— Да, така, веднага! Хайде ела, двамата!

— Готов съм, хитрецо.

Те се предизвикваха, разпалени от присъствието на Жервез. Гуже постави в огъня предварително нарязаните парчета желязо; после закрепи върху една от наковалните матрици с голям калибър. Другарят му бе взел опрените до стената два чука от по двадесет ливри, двата близнака на работилницата, които работниците наричаха Фифин и Дедел. И продължаваше да се перчи, разказваше за шест дузини нитове, които бил направил за фара на Дюнкерк, истински бижута, достойни за музей, толкова били измайсторени. Не, дявол да го вземе, той не се страхувал от конкуренция! И да преровели всички заведения в столицата, нямало да намерят юнак като него. Сега щели да се посмеят, щели да видят, каквото имало да видят.

— Госпожата ще отсъди! — каза той, като се обърна към младата жена.

— Стига си бърборил! — извика Гуже. — Зузу, по-живо! Така не се нагрява, момчето ми.

Обаче Хапливата човка, наречен още Ненаситния, пак попита:

— Значи, заедно ще чукаме?

— Съвсем не! Всеки своя болт, драги мой!

Предложението напрегна атмосферата и изведнъж гърлото на другаря, въпреки самохвалството му, пресъхна. Досега не бяха виждали човек сам да изработва четиридесетмилиметрови болтове; още повече че болтовете трябваше да бъдат с кръгли глави — страшно трудна работа, изискваща истинско майсторство. Тримата други работници бяха зарязали работата си, за да гледат; един слаб дангалак се обзалагаше на литър, че Гуже ще бъде бит. Двамата ковачи трябваше да вземат със затворени очи по един от големите чукове, защото Фифин тежеше половин ливра повече от Дедел. Хапливата човка, наречен още Ненаситния, има щастието да сложи ръка на Дедел; Златната мутра попадна на Фифин. И докато чакаше да побелее желязото, първият, възвърнал дързостта си, се перчеше пред наковалнята, като хвърляше мили погледи към гладачката; той беше взел войнствено положение, тупаше с крака като господин, който ще се бие, представяше си вече жеста, с който ще започне да размахва Дедел с все сила. Ах, дявол да го вземе! Той се чувствуваше добре тук; би могъл да сплеска Вандомската колона.

— Хайде, почвай! — каза Гуже, като сам постави в матрицата едно от железните парчета, дебело колкото моминска ръка.

Хапливата човка, наречен още Ненаситния, се изви назад и започна да размахва Дедел с двете си ръце. Дребен, съсухрен, с козя брада и вълчи очи, които блестяха под чорлавата му четина, той се превиваше одве при всяко замахване с чука и отскачаше от земята като отхвърлен от напъна си. Биеше с желязото, вбесен от яд, че е толкова твърдо; дори ръмжеше, когато мислеше, че му е нанесъл сполучлив удар. Може би ракията размеква ръцете на другите, но той имаше нужда от ракия във вените си вместо кръв; изпитата преди малко чаша сгряваше гърдите му като котел, той се чувствуваше дяволски силен като парна машина. И така желязото се страхуваше от него тази вечер; сплескваше го по-лесно от гнида. И трябваше да се види как Дедел танцува! Чукът падаше с дръжката нагоре, сякаш изпълняваше балетна стъпка като балерина от „Елизе Монмартр“, която вдига високо краката си, да си покаже бельото; наистина трябваше да не губи минутка, защото желязото е тъй подло, че изстива веднага, та не дава после пет пари от чука. С тридесет удара Хапливата човка, наречен още Ненаситния, беше фасонирал главата на болта. Обаче се задъхваше, очите му бяха изскочили от орбитите си и той бе обзет от бясна ярост, като чуваше как пукат ръцете му. Тогава, увлечен, като подскачаше и ръмжеше, той нанесе още два удара само за да отмъсти за мъката си. Когато го извади от матрицата, болтът беше деформиран, главата му беше изкривена като на гърбав човек.

— Е, лошо ли е изработен? — каза той все пак самоуверено, като поднесе работата си на Жервез.

— Аз не разбирам, господине — отвърна гладачката въздържано.

Но тя добре виждаше отпечатъка от двата последни удара на Дедел върху болта и беше извънредно доволна, стискаше устни, за да не се засмее, защото сега вече Гуже имаше всички шансове.

Беше редът на Златната мутра. Преди да започне, той отправи към гладачката поглед, изпълнен с всеотдайна нежност. После, без да бърза, застана на разстояние и започна да бие с чука отвисоко със силни, ритмични удари. Ковеше правилно, безпогрешно, устойчиво и гъвкаво. В неговите ръце Фифин не играеше неприличен кръчмарски танц с вирнати над полите крака; чукът се издигаше и падаше ритмично като благородна дама, сериозна като при танцуване на старинен менует. Фифин падаше тежко, в такт; и се забиваше в червеното желязо, върху главата на болта, по предварително обмислен план, като отначало сплескваше по средата метала, а после го моделираше с поредица от точни и ритмични удари. Разбира се, Златната мутра нямаше ракия във вените си, а кръв, чиста кръв, която туптеше мощно чак в чука му и която движеше работата. Този здравеняк беше великолепен мъж в труда! Силният пламък на огнището го огряваше изцяло. Късата му коса, която падаше на къдрици върху ниското чело, и хубавата му жълта брада с увиснали кичури пламтяха, озаряваха със своите златни нишки цялото лице на този златен син, едно истинско златно лице без преувеличение. А под това лице един врат, подобен на колона, бял като детска шия; гърдите просторни, толкова широки, че една жена може да легне върху тях напреко; рамене и ръце изваяни, сякаш бяха копирани от скулптура на гигант в някой музей. Като се напрягаше, виждаше се как се издуват неговите мускули, същински планини от въртящо се и втвърдяващо се месо под кожата; раменете, гърдите и вратът се издуваха; той излъчваше светлина около себе си, ставаше красив и всемогъщ като бог. Двадесет пъти вече беше стоварил Фифин, устремил очи в желязото, вдишвайки при всеки удар, и само от слепоочията му течаха две капки пот. Той броеше: двадесет и един, двадесет и два, двадесет и три. Фифин като благородна дама продължаваше да прави реверанси.

— Какъв позьор! — измърмори, като се кискаше, Хапливата човка, наречен още Ненаситния.

А Жервез, застанала срещу Златната мутра, гледаше с нежна усмивка. Боже мой, колко глупави са мъжете! Нима тия двамата не чукаха болтовете си, за да я ухажват!

О, тя добре разбираше, те се състезаваха за нея с удари на чукове; приличаха на два големи червени петела, които показват юначеството си пред една малка бяла кокошка. Нали човек трябва да бъде изобретателен? Наистина понякога сърцето се изявява по най-странен начин. Да, заради нея бе този трясък на Дедел и Фифин върху наковалнята; заради нея беше това оживление в ковачницата, пламтяща като при пожар, изпълнена с пукота на летящи искри. Тук те изковаваха за нея една любов, състезаваха се кой ще кове по-добре. Всъщност това й бе приятно, защото жените обичат ласкателствата. Особено ударите на чука на Златната мутра вълнуваха сърцето й; и в нея те звънтяха, както върху наковалнята, като чиста музика, която придружаваше силното туптене на кръвта й. Изглеждаше глупаво, но тя чувствуваше, че това й забиваше там нещо, нещо солидно, парче желязо от болта. При залез-слънце, преди да влезе тук, когато крачеше по влажните тротоари, тя изпитваше някакво смътно желание, една нужда да изяде нещо хубаво; сега тя бе удовлетворена, сякаш ударите на чука на Златната мутра я бяха нахранили. О, тя никак не се съмняваше в неговата победа! Той щеше да победи. Хапливата човка, наречен още Ненаситния, беше много грозен в своите мръсни работнически дрехи и подскачаше като изтървана маймуна. И тя чакаше, много зачервена, щастлива въпреки голямата горещина, изпитвайки наслада, че е разтърсена от главата до петите от последните удари на Фифин.

Гуже продължаваше да брои.

— И двадесет и осем! — извика най-сетне той, като сложи чука на земята. — Готово, можете да видите.

Главата на болта беше гладка, чиста, без никакъв ръб, изящно изработена, заоблена като стъклена топка, направена в калъп. Работниците я разглеждаха, като клатеха глави; нямаше какво да се каже, трябваше да паднат на колене пред нея. Хапливата човка, наречен още Ненаситния, се опита да се подиграе, но смотолеви нещо и накрай се върна при наковалнята си с увиснал нос. Обаче Жервез се беше притиснала към Гуже, сякаш за да разгледа по-добре. Етиен беше пуснал духалото, ковачницата отново се изпълваше с мрак, със залез на червена звезда, която изведнъж потъна в дълбока нощ. И ковачът, и гладачката изпитваха удоволствие, като чувствуваха как тази нощ ги обгръща в този черен от сажди и стърготини хангар, който лъхаше на стари железа; те не биха се чувствували толкова сами дори в гората Венсен, ако си бяха дали там среща в някой гъсталак. Той я хвана за ръката, сякаш я беше завладял.

После навън те не си размениха нито дума. Той не знаеше какво да говори, само каза, че тя би могла да отведе Етиен, но имат още работа за половин час. Най-сетне тя си тръгваше, когато той я повика, мъчейки се да я задържи още няколко минути.

— Чакайте, вие не сте видели още всичко… Да, наистина е много интересно.

Заведе я вдясно, в един друг хангар, където господарят му въвеждаше механизирано производство. На прага тя се подвоуми, обзета от инстинктивен страх. Огромното помещение, раздрусано от машините, трепереше; и плуваха големи сенки, обагрени от червени огньове. Но той я успокои, като се усмихваше и уверяваше, че нямало защо да се страхува; трябвало само да внимава полите й да не бъдат много близо до зъбчатите колела. Той вървеше напред, а тя го следваше сред тази оглушителна врява, образувана от най-различни свистящи и пуфтящи шумове, сред пушилките, изпълнени със силуетите на увлечени в работата си черни хора, и сред раздвижили маховиците си машини, които тя не можеше да различи една от друга. Пътеките бяха много тесни, трябваше да прескачат препятствия, да избягват дупки, да се отдръпват, за да се предпазят от някоя количка. Човек не можеше да чуе, когато му говореха. Тя още не виждаше нищо, всичко танцуваше. После, когато почувствува над главата си леко докосване от силно размахани криле, вдигна очи, спря се да погледа ремъците, дългите ленти, които образуваха на тавана гигантска паяжина, всяка нишка на която се точеше безкрайно; парната машина беше скрита в един ъгъл, зад една малка тухлена стена; ремъците сякаш се движеха сами и носеха шумното движение от дъното на мрака със своето нестихващо, правилно и тихо плъзгане като полет на нощна птица. Тя едва не падна, като се спъна в една от тръбите на вентилатора, които се разклоняваха направо върху утъпканата земя на пода, за да разпределят силната струя въздух между малките пещи до машините. И той започна да й показва всичко това, пусна въздух в една пещ; широки пламъци се разстлаха по четирите страни като ветрило, като назъбен, ослепителен огнен пръстен, едва обагрен с малко лак; светлината беше толкова силна, че малките лампички на работниците изглеждаха като тъмни пръски в слънцето. После, когато мина при машините, той повиши глас, за да й обясни: механичните ножици гълтали железни прътове, отхапвали по един край при всяко стискане на зъби, изплювали парчетата отзад едно по едно; високите и сложни машини за болтове и нитове ковели главите само с едно натискане на лоста на техните мощни преси; машините за изглаждане с чугунен маховик, една стоманена топка, която бясно се въртяла и почиствала всяко парче; бормашините, обслужвани от жени, които пробивали винтовите нарези на болтовете и на гайките им, потраквайки равномерно с блестящи от грес стоманени зъбчати колела. Така тя можеше да проследи цялата работа, като се започне от железния прът, опрян до стената, чак до произведените болтове и нитове, пълни каси от които задръстваха ъглите. Тогава тя разбра, усмихна се, като поклати глава; но все пак си оставаше малко изплашена, че е толкова малка и толкова крехка сред тези мощни машини за обработване на метала, и затова от време на време се обръщаше, изтръпнала от глухия удар на някоя от машините за изглаждане. Тя свикваше с мрака, виждаше далечни работни места, където неподвижни мъже регулираха задъхания танц на маховиците, когато някоя пещ внезапно изхвърляше светлина от пламтящия си отвор. И въпреки волята си постоянно се извръщаше към тавана, към гъвкавия полет на ремъците, и с вдигнати очи гледаше как тяхната огромна и няма сила минава през мъглявата нощ на скелите.

През това време Гуже се беше спрял пред една от машините за нитове. Той стоеше пред нея замислен, с наведена глава и втренчен поглед. Машината ковеше нитове от четиридесет милиметра леко и спокойно като гигант. И всъщност нищо не беше по-просто от това. Машинистът взимаше от пещта парчето желязо; ковачът го поставяше в пресата, където го обливаше постоянна струйка вода, за да не се отвърне стоманата; и готово — лостът се отпускаше, болтът падаше на земята със заоблена главичка, като изляна в калъп. За дванадесет часа тази дяволска машина произвеждаше стотици килограми. Гуже не изпитваше ненавист; но в известни моменти той на драго сърце би грабнал Фифин, за да заудря по цялата тази железария от злоба, че тя има по-мощни ръце от неговите. Това му причиняваше голяма мъка дори когато размишляваше и си казваше, че човешкото тяло не може да се бори срещу желязото. Един ден сигурно машината ще убие работника; техните надници вече бяха спаднали от дванадесет франка на девет франка, а говореха, че ще ги намалят още; в края на краищата не се очакваше нищо весело от тези огромни животни, които както правеха болтове и нитове, така биха правили и кренвирши. Той гледа тази машина цели три минути, без да каже нищо; веждите му се смръщиха, хубавата му жълта брада настръхна заплашително. После добротата и примирението му постепенно смекчиха неговите черти. Той се обърна към Жервез, която се притискаше към него, и каза с тъжна усмивка:

— Ех, тези машини добре ни подливат вода! Но може би по-късно те ще служат за щастието на всички.

Жервез каза, че малко я интересувало щастието на всички. Тя намирала, че фабричните болтове били лошо изработени.

— Нали ме разбирате — извика тя пламенно, — те са прекалено хубаво направени… Аз повече харесвам вашите. В тях се чувствува ръката на майстора.

Тя му причини голяма радост с тези думи, защото за миг той се бе изплашил, че го презира, след като бе видяла машините. Разбира се, макар и да беше по-силен от Хапливата човка, наречен още Ненаситния, машините бяха по-силни от него. Когато най-сетне се разделиха в двора, той й стисна ръцете до счупване, обзет от голяма радост.

Гладачката ходеше всяка събота у Гуже, за да предава тяхното бельо. Те продължаваха да живеят в малката къща на улица „Ньов дьо ла Гут д’Ор“. През първата година тя редовно им връщаше до двадесет франка месечно срещу заема от петстотин франка; само за да не объркат сметките, изчисляваха по тефтера в края на месеца и тя прибавяше необходимата сума, за да допълни до двадесет франка, защото прането на семейство Гуже за един месец никога не надминаваше седем-осем франка. Така че се беше издължила приблизително за половината сума, когато един ден в срока за плащане, като не знаеше как да се справи, понеже клиентите й не бяха платили, тя трябваше да изтича до семейство Гуже и да заеме от тях пари за наема си. След това тя пак прибягна до тях два пъти, за да плати на работничките си, макар че дългът й се беше увеличил на четиристотин двадесет и пет франка. Сега тя вече не им даваше нито едно су, издължаваше се изключително само с прането. Причината не бе, че работеше по-малко, нито пък че работите й вървяха зле. Напротив. Но разходите й се увеличаваха, парите сякаш се топяха и тя бе доволна, когато можеше да свърже двата края. Господи, нали е достатъчно да се преживява, за да не се оплаква човек? Тя затлъстяваше, отнасяше се небрежно към всички белези на започналото напълняване, защото вече съвсем не се страхуваше за бъдещето. Да става каквото ще! Парите ще текат винаги, но ще ръждясват, ако се слагат настрана. Въпреки това госпожа Гуже се отнасяше майчински към Жервез. Тя понякога кротко я мъмреше не заради парите си, а защото я обичаше и се страхуваше да не се провали. Тя дори не споменаваше за парите си. С една дума, отнасяше се с нея много деликатно.

Другият ден след посещението на Жервез в ковачницата беше точно последната събота от месеца. Когато влезе в дома на семейство Гуже — тя държеше да ходи там лично, — ръцете й бяха толкова много отмалели от панера, че цели две минути не можа да си отдъхне. Никой не знае колко много тежи прането, особено когато в него има чаршафи.

— Всичко ли носите? — попита госпожа Гуже.

Тя беше много взискателна в това отношение. Искаше да й се връща бельото, без да липсва нещо, заради добрия ред, както казваше. Друго едно от изискванията й беше гладачката да идва точно в определения ден и винаги по същия час, за да не губели и двете време.

— О, разбира се, всичко! — отвърна Жервез, като се усмихна. — Нали знаете, не оставям нищо за после.

— Това е вярно — призна госпожа Гуже. — Вие започвате да имате недостатъци, но този още не.

И докато гладачката изпразваше панера си, като поставяше бельото върху леглото, старата жена я хвалеше: Жервез не горяла дрехите, не ги разкъсвала като други, не късала копчетата с ютията; обаче слагала много синка и колосвала силно предниците на ризите.

— Ето вижте, като картон! — подзе тя, като огъна една предница на риза. — Синът ми не се оплаква, но яката му реже врата… Утре шията му ще е в кръв, когато се връщаме от Венсен.

— Не, не говорете така! — извика отчаяно Жервез. — Когато се обличат, ризите трябва да бъдат малко корави, за да не висят като парцал на тялото. Вижте какво носят господата… Аз сама гладя всичкото ви бельо. Не давам никоя работничка да го пипне и се старая, уверявам ви, предпочитам десет пъти да повторя нещо, но да е в ред, защото е за вас, нали разбирате.

Тя леко се бе изчервила, като измърмори последните думи. Не искаше да се издаде, че изпитваше удоволствие да глади сама ризите на Гуже. Разбира се, нямаше скрити помисли, но все пак малко се срамуваше.

— О, аз не нападам работата ви, вие работите отлично, зная това — каза госпожа Гуже. — Ето тази шапчица е изящна. Само вие можете да изгладите така бродериите. И плисетата са безупречни. Да, аз веднага познавам ръката ви. А си личи, когато дадете дори една кърпа на някоя от работничките ви. Нали се разбрахме, ще слагате по-малко кола — това е всичко! Гуже не държи да прилича на господин.

След това тя взе тефтера си и започна да отмята с чертичка парчетата. Всичко беше налице. Когато правеха сметката, забеляза, че Жервез й взима за една шапчица шест су; тя възрази, но бързо трябваше да се съгласи, че наистина не било скъпо съобразно сегашните цени; за мъжките ризи пет су, за женските гащи четири су, за калъфките на възглавниците едно и половина су, за престилките едно су — да, не било скъпо, още повече като се имало предвид, че много перачки взимали по два лиара, дори по едно су повече за всяко парче. После, след като поиска мръсното бельо, което старата жена вписа в тефтера си, Жервез го натика в панера, но не си тръгна, стоеше смутена, искаше да помоли за нещо, което много я затрудняваше.

— Госпожа Гуже — каза най-сетне тя, — ако нямате нищо против, ще си взема парите за прането този месец.

Точно този месец сумата беше доста голяма, сметката, която бяха направили заедно, възлизаше на десет франка и седем су. Госпожа Гуже я погледна за миг сериозно. После отвърна:

— Дете мое, да бъде, както вие искате. Не желая да ви откажа тези пари в момента, в който имате нужда от тях… Само че това не е начинът, по който ще се издължите; казвам това за вас, чувате ли ме. Наистина трябва да внимавате.

Жервез прие урока с наведена глава и обясни със заекване, че с тези десет франка трябвало да допълни сумата за една разписка, която била подписала на своя доставчик на кокс. Но госпожа Гуже стана още по-строга при думата разписка. Тя взе себе си за пример: ограничила разходите си, откакто намалили надницата на Гуже от дванадесет на девет франка. Ако човек не е благоразумен на младини, умира от глад на старини. Все пак се въздържа, не каза на Жервез, че и дава прането единствено за да я улесни в погасяването на дълга; преди си перяла всичко и отново би започнала да си пере всичко, ако за прането ще трябва пак да вади подобни суми от джоба. Когато получи десетте франка и седем су, Жервез благодари и бързо си отиде. Още на площадката й олекна, дори й се прищя да танцува, защото вече свикваше с паричните затруднения и от тези неприятности й оставаше радостта, че засега се е измъкнала.

Именно тази събота, когато слизаше по стълбата на Гуже, Жервез има една необикновена среща. Трябваше да се отдръпне до парапета със своя панер, за да направи място на висока жена без шапка, която се изкачваше, като носеше в ръце една много прясна скумрия с кървави хриле, увита в хартия. В тази жена тя позна Виржини, момичето, на което бе запретнала полите в пералнята. Двете се изгледаха право в лицето. Жервез затвори очи, защото за миг помисли, че ще я плесне по лицето със скумрията. Обаче не стана така, Виржини леко се усмихна. Тогава гладачката, чийто панер заприщваше стълбата, поиска да прояви учтивост.

— Моля да ми простите — каза тя.

— Всичко ви е простено — отвърна едрата брюнетка.

Те останаха посред стълбата, заговориха си, сдобрени изведнъж, без да направят какъвто и да било намек за миналото. Виржини, вече двадесет и девет годишна, беше станала прекрасна жена, стройна, с малко удължено лице между двете черни като смола плитки. Тя веднага разказа историята си, за да си придаде важност; сега била омъжена, през пролетта се венчала за един бивш работник дърводелец, който изкарал военната си служба и кандидатствувал за полицай от градската охрана, защото службата била нещо по-сигурно и по-изискано. Именно за него тя купила скумрия.

— Той обожава скумрията — каза тя. — Много трябва да ги глезим тези проклети мъже, нали така?… Но, моля ви се, елате горе де. Ще видите нашето жилище… Тук стоим на течение.

След като и Жервез й разказа за своето омъжване и й каза, че е живяла в същата квартира, в която дори родила едно момиченце, Виржини още по-настойчиво я покани да се качи у тях. Винаги било приятно да се видят отново местата, където човек е бил щастлив. А тя в продължение на пет години живяла отвъд реката, в Гро Кайю. Там се запознала със своя мъж, когато бил войник. Но там й било скучно, мечтаела да се върне в квартала „Гут д’ор“, където познавала всички хора. И от петнадесет дни наела стаята срещу семейство Гуже. О, всичките й неща били още разхвърляни; щяла да се подреди постепенно.

После, на площадката, те си казаха най-сетне имената.

— Госпожа Купо.

— Госпожа Поасон.

И оттогава започнаха да се наричат официално една друга госпожа Поасон и госпожа Купо, единствено заради удоволствието да се чувствуват дами, именно те, които се бяха познавали преди в не съвсем благоприлични положения. Обаче Жервез таеше известно недоверие. Може би едрата брюнетка се сдобряваше, за да може да си отмъсти по-добре за пердаха по задника в пералнята, кроейки някакъв план като лицемерно животно. Жервез се заричаше да бъде нащрек. През този четвърт час Виржини се показваше много любезна, трябваше и тя да бъде любезна.

Горе в стаята съпругът Поасон, мъж на тридесет и пет години, със землисто лице, с мустаци и червена малка брадичка, работеше, седнал пред една маса близо до прозореца. Правеше малки кутии. Единствените му инструменти бяха едно ножче, едно трионче, голямо колкото пиличка за нокти, и един съд с лепило. Използуваше материал от стари кутии за пури, тънки дъсчици от сурово махагоново дърво, които изрязваше и украсяваше извънредно изящно. Всеки ден, от началото до края на годината, преправяше една и съща кутийка осем на шест сантиметра. Обаче постоянно я украсяваше, изобретяваше нови форми на капака, правеше вътрешни преградки. Това вършеше, за да се забавлява, за да убива времето, докато чакаше назначението си за полицай в градската охрана. От стария си дърводелски занаят беше запазил само страстта към малките кутийки. Не продаваше произведенията си, а ги подаряваше на своите познати.

Поасон стана и поздрави любезно Жервез, която жена му представи като стара приятелка. Но тъй като не беше разговорлив, той веднага се залови за малкото си трионче. Само от време на време хвърляше поглед към скумрията, поставена на края на комода. Жервез беше много доволна, че вижда отново старото си жилище; тя каза къде били поставени мебелите и показа мястото на пода, където бе родила. Колко странно се срещали хората отново! Преди, когато бяха изчезнали от погледа си една от друга, те никога не биха повярвали, че ще се срещнат така, живели една след друга в същата стая. Виржини добави нови подробности за себе си и за съпруга си: той получил малко наследство от една леля; разбира се, щял да й отвори дюкян, но по-късно, засега тя продължавала да работи като шивачка, шиела рокли тук-там. Най-сетне, след половин час, гладачката поиска да си тръгне. Поасон едва обърна гръб. Виржини, която я изпрати, обеща да й върне посещението, впрочем тя й ставала клиентка, това било естествено. И понеже я задържаше на площадката, Жервез си помисли, че иска да й говори за Лантие и за сестра си Адел, полировачката. Тази мисъл силно я развълнува. Но не размениха нито дума по тези неприятни въпроси, разделиха се, като си казаха довиждане по един много любезен начин.

— Довиждане, госпожа Купо.

— Довиждане, госпожа Поасон.

Това беше началото на едно голямо приятелство. Осем дни по-късно Виржини не можеше да мине покрай дюкяна на Жервез, без да влезе; и започваше да бръщолеви по два-три часа, макар че Поасон, загрижен да не би да е прегазена, идваше да я търси, мълчалив, с мрачно лице. Като виждаше така всеки ден шивачката, Жервез скоро започна да изпитва особено безпокойство: забърбореше ли оная, тя все си мислеше, че ще заговори за Лантие; тя си мислеше непреодолимо за Лантие през цялото време, докато Виржини беше при нея. Беше наистина глупаво, защото всъщност тя не искаше да знае и за Лантие, и за Адел, и за това, което бе станало с него и с нея; никога не бе запитала за тях; дори не беше любопитна да узнае нещо. Да, вълнуваше се въпреки волята си. Мисълта за тях се бе загнездила в главата й като някаква отегчителна мелодия, която, влязла веднъж в устата ви, вече не иска да излезе. Всъщност тя не мразеше Виржини, която, разбира се, нямаше никаква вина. Забавляваше се много с нея, задържаше я по десет пъти, преди да я пусне да си върви.

И ето че настъпи зимата, четвъртата зима, откакто съпрузите Купо се бяха настанили на улица „Гут д’Ор“. Тази година декември и януари бяха необикновено тежки. Беше толкова студено, че и камъните се пукаха. След Нова година снегът остана три седмици по улиците, без да се стопи. Това не пречеше на работата, напротив — зимата е най-хубавият сезон за гладачките. Беше извънредно приятно в дюкяна! Витрината никога не се заледяваше, както у бакалина и у търговеца на трикотаж отсреща. Печката, натъпкана с кокс, поддържаше тук топлина като в баня; простряното да съхне бельо изпускаше пара като в разгара на лятото; и всички се чувствуваха добре, вратите бяха затворени и навсякъде беше топло, толкова топло, че биха заспали с отворени очи. Жервез през смях казваше, че се чувствувала като на село. Действително колите вече не вдигаха шум, като минаваха по снега; едва се чуваше тропотът на минувачите; голямата тишина на студа се раздираше само от гласовете на децата, от врявата на една банда хлапаци, която беше направила голяма пързалка върху замръзналата вада на налбантницата. Понякога тя отиваше до прозореца на вратата, избърсваше с ръка парата, гледаше какво ставаше с квартала в този дяволски студ; но никаква глава не се подаваше навън от съседните дюкяни, кварталът, затрупан от снега, сякаш спеше дълбок сън и тя кимаше с глава само на съседката въглищарка, която се разхождаше гологлава и засмяна до уши, откакто бе станало толкова студено.

В това кучешко време най-хубавото бе по обед да се изпие по едно много горещо кафе. Работничките не можеха да се оплачат; господарката правеше кафето много силно, без никакъв примес от цикория; нейното кафе никак не приличаше на кафето на госпожа Фоконие, което беше истинска помия. Обаче, когато майка Купо се нагърбваше да направи кафето, трябваше да се чака безкрайно, защото старицата заспиваше пред кафеника. Тогава, след като бяха обядвали, работничките гладеха, докато чакаха кафето.

Така стана на другия ден след Богоявление — беше ударил дванадесет и половина, а кафето не бе готово. Този ден то се инатеше при прецеждането. Майка Купо бъркаше в цедилката с малка лъжичка; чуваше се как капките падаха много бавно една след друга.

— Оставете го — каза дългата Клеманс. — Така се размътва… Днес сигурно ще има какво да се пие и яде.

Дългата Клеманс гладеше една мъжка риза, гънките на която оправяше с нокът. Тя имаше силна хрема, очите й бяха подути, а гърлото й бе раздрано от силна кашлица, която я караше да се превива одве край тезгяха. Отгоре на всичко тя не беше дори увила врата си с шал, беше облечена с тънка вълнена блуза за осемнадесет су, под която трепереше. До нея госпожа Пютоа, с фланела и опакована до ушите, гладеше една пола, която въртеше около дъската за гладене на рокли, единият край на която беше поставен върху облегалото на един стол; а долу на пода беше постлан един чаршаф, който предпазваше да не се цапа полата, опирайки се върху плочите. Жервез беше заела половината от тезгяха с бродирани муселинови пердета, върху които прекарваше в права линия ютията си, като протягаше силно ръце, за да не прави гънки. Изведнъж кафето шумно започна да тече и я накара да вдигне глава. Кривогледата Огюстин беше пробила с лъжичка мрежата на цедилката.

— Защо не стоиш мирно! — извика Жервез. — Какво те е прихванало? Кал ли ще пием сега?

Майка Купо беше наредила пет чаши на свободния край на тезгяха. Работничките оставиха работата си. Господарката винаги сама разливаше кафето, след като поставяше по две бучки захар във всяка чаша. Това бе очакваният час на деня. В този момент, когато всеки взимаше чашата си и се свиваше върху малко столче пред печката, вратата към улицата се отвори. Влезе Виржини, цялата разтреперана.

— Ах, мили деца — каза тя, — навън реже! Не чувствувам вече ушите си. Какъв проклет студ!

— Я, госпожа Поасон! — извика Жервез. — Ех, чудесно, идвате точно навреме… Ще пиете кафе с нас.

— Да, няма да откажа… Само докато прекосиш улицата, и студът прониква в костите ти.

За щастие беше останало кафе. Майка Купо отиде да вземе шеста чаша, а Жервез от любезност остави Виржини да си сложи сама захар. Работничките се отдръпнаха, направиха на гостенката малко място близо до печката. Тя трепери известно време със зачервен нос, като стискаше с вкочанясали ръце чашата си, за да се постопли. Тя идваше от бакалина, където измръзнала, докато чакала само за четвърт швейцарско сирене. И се възхищаваше на силната топлина в дюкяна; наистина човек би си помислил, че влиза в пещ, където и мъртвец би възкръснал, толкова приятно усещане изпитвало тук тялото. После, стоплила се, тя протегна дългите си крака. Тогава и шестте заедно засърбаха бавно кафето си през време на почивката, сред влажния задух от прането, което се изпаряваше. Само майка Купо и Виржини бяха седнали на столове; другите на малките столчета изглеждаха клекнали на пода; а пък кривогледата Огюстин беше дръпнала един край на чаршафа под фустата си, за да се изтегне. Не започнаха да разговарят веднага, а пиеха кафето, навели нос над чашите.

— Все пак е хубаво — заяви Клеманс.

Обаче се задуши от пристъп на силна кашлица. Тя облегна главата си към стената, за да кашля по-силно.

— Вие хубаво сте загазили — каза Виржини. — Къде сте я хванали тая?

— Знам ли! — подзе Клеманс, като избърса лицето си е ръкав. — Навярно онази вечер. На изхода на „Големия балкон“ две жени се биеха здравата. Поисках да погледам, останах на снега. Ах, какъв пердах, да си умреш от смях. На едната носът бе разбит, кръв шуртеше по земята. Когато видя кръвта, другата, една дълга върлина като мене, си обра парцалите… Тогава, през нощта, започнах да кашлям. Трябва да добавя още, че тези мъже са като животните, когато спят с някоя жена; отвиват се през цялата нощ…

— Хубаво поведение — прошепна госпожа Пютоа. — Вие се разсипвате, мила моя.

— Ами ако ми е приятно да се разсипвам!… Да не би пък животът ни да е много добър. Трепеш се целия божи ден, за да спечелиш петдесет и пет су, кръвта ти кипи от сутрин до вечер пред тая печка, не, разберете, дошло ми е до гуша!… Не се безпокойте, тая хрема няма да ме погребе; ще си мине, както е дошла.

Настъпи мълчание. Тази негодница Клеманс, която танцуваше с крясъци по дансингите неприлични танци, винаги натъжаваше другите с желанието си да умре, когато беше в гладачницата. Жервез я познаваше много добре и затова каза само:

— Вие не сте весела след нощните гуляи, да!

Истината бе, че Жервез предпочиташе да не се говори за женски побоища. Беше й неприятно заради боя в пералнята да се разказва пред нея и пред Виржини за ритници по краката и за плесници по лицето. А точно сега Виржини я гледаше усмихната.

— О — прошепна тя, — вчера гледах едно скубане на коси. Обезобразяваха се…

— Кои бяха? — попита госпожа Пютоа.

— Акушерката от края на улицата и нейната слугиня, вие я познавате, онази малка блондинка… Каква злоба е това момиче! Тя крещеше на другата: „Да, да, ти направи аборт на зарзаватчийката, та ще отида в полицията, ако не ми платиш.“ Трябваше да чуете какви ги бълваше! За тия думи акушерката и зашлеви една плесница — пляс! — право в муцуната. И тогава дяволското момиче се нахвърли върху господарката си, изподраска я, изпоскуба я, ах, здравата! Колбасарят трябваше да я изтръпне от лапите й.

Работничките се засмяха угоднически. После всички отпиха лакомо по глътка кафе.

— Вие вярвате ли, че тя е направила аборта? — подзе Клеманс.

— Господи, слухът се разнесе из целия квартал! — отвърна Виржини. — Нали ме разбирате, аз не съм била там… Впрочем професията е такава. Всички правят аборти.

— Ах, видите ли — каза госпожа Пютоа, — човек трябва да е много глупав, за да се довери на такива. Благодаря за такова осакатяване!… Знаете ли, има извънредно ефикасен начин. Всяка вечер се изпива по една чаша светена вода, като се чертаят по корема три божи кръста с палеца. Всичко излита като вятъра.

Майка Купо, която смятаха заспала, поклати глава, за да възрази. Тя знаела един друг начин, сигурен начин. Трябвало да се изяжда по едно твърдо сварено яйце на всеки два часа и кръстът да се наложи с листа от спанак. Другите четири жени останаха сериозни. Но кривогледата Огюстин, която се развеселяваше непринудено, без някой да може да разбере защо, започна да кудкудяка, която беше характерно в нейния смях. Бяха я забравили. Жервез вдигна полата и я видя да се търкаля като прасе върху чаршафа. Веднага я издърпа оттам, изправи я на крака с една плесница. За какво се смеела тази пуйка? Нима трябвало да слуша какво си говорят възрастните хора! Преди всичко трябвало да отнесе бельото на една приятелка на госпожа Лера в Батиньол. И още докато говореше, господарката натика панера в ръцете й и я изблъска към вратата. Като се мръщеше и хленчеше, кривогледата се отдалечи, влачейки крака в снега.

През това време майка Купо, госпожа Пютоа и Клеманс продължаваха да спорят за ефикасността на твърдо сварените яйца и спаначените листа. Тогава Виржини, която седеше замислена с чашата кафе в ръка, каза съвсем тихо:

— Боже мой, хората се бият, помиряват се и си живеят, стига да имат добри сърца…

И като се наведе към Жервез, добави с усмивка:

— Не, наистина, не ви се сърдя… За случката в пералнята, спомняте ли си?

Гладачката много се смути. От това именно се страхуваше. Сега тя предполагаше, че ще стане дума за Лантие и за Адел. Печката бумтеше, зачервеният кюнец излъчваше два пъти по-голяма топлина. В това отпускане работничките, които пиеха продължително кафето си, за да започнат колкото се може по-късно работата, гледаха снега на улицата със замечтани и изморени лица. Бяха започнали да се доверяват една на друга; казваха си какво щели да направят, ако имали по десет хиляди франка рента; нямало да работят нищо, щели да се греят така следобед и да плюят отдалеч на работата. Виржини се беше приближила до Жервез, та да не чуват другите. А Жервез се чувствуваше съвсем отпусната, може би от много голямата топлина, толкова мекушава и отпусната, че не можеше да намери сили да отклони разговора; тя дори очакваше думите на едрата брюнетка с разтуптяно сърце от вълнение, което я радваше, без самата да си признае това.

— Дано поне не ви причинявам мъка? — подзе шивачката. — Двадесет пъти вече ми е било на езика. Най-сетне, щом сме заговорили за това… Приказваме си само, нали?… Ах, разбира се, никак не ви се сърдя за това, което стана между нас. Честна дума! Съвсем не съм била озлобена срещу вас.

Тя разклати кафето в дъното на чашата си, за да се разтвори напълно захарта, после отпи три глътки с леко сърбане. Жервез със свито гърло продължаваше да чака, като се питаше дали наистина Виржини напълно й е простила за боя; защото в черните й очи виждаше да бляскат жълти искри. Тази едра дяволска жена трябва да е поставила злопаметността си в джоба, а носната си кърпа върху нея.

— Вие имахте основание, което ви извинява — продължи тя. — Бяха ви причинили една мръсотия, нещо отвратително… О, аз съм справедлива, знайте! Аз бих вдигнала нож.

Тя отпи още три глътки със сърбане. И като промени провлачения си глас, добави бързо, без да се спира:

— Ех, и затова не им провървя! Ах, боже господи! Да, никак не бяха щастливи!… Бяха отишли да живеят по дяволите, някъде към „Гласиер“, в една мръсна улица, където винаги има кал до колене. След два дни аз тръгнах една сутрин да отида да обядвам с тях: беше голямо пътуване с омнибуса, уверявам ви! И знаете ли какво, скъпа моя, заварих ги, че вече се бият. Истина ви казвам, когато влизах, те се пляскаха по главите. Ех, това ми било влюбени!… Да знаете, че Адел пет пари не струва. Тя ми е сестра, но това не ми пречи да кажа, че е голяма мръсница. И на мене ми е правила много свинщини; няма защо да ги изброявам, пък и това са чисто наши работи за оправяне… Колкото пък за Лантие, господи, вие го познавате! И той не е по-добър. Малко човече, нали? Който пердаши за щяло и нещяло! И с юмрук удря, когато бие… Тогава, значи, се биеха съзнателно. Още при качването по стълбите ги чувах как се пердашат. Един ден дори полицията се намеси. Лантие пожела супа със зехтин, нещо отвратително, което ядат там на юг; и тъй като Адел намирала, че супата е смрадлива, започнали да си хвърлят по главите шишето със зехтин, тенджерата, супника, всички неща по масата; с една дума сцена, която възмутила квартала.

Тя разказа и за други сбивания, не преставаше да говори против двамата, знаеше неща, които караха да настръхват косите. Жервез слушаше всички тези истории, без да каже нито дума, с пребледняло лице, свила нервно двата края на устните си, сякаш леко се усмихваше. От около седем години тя не беше чувала да се говори за Лантие. Никога не би повярвала, че името на Лантие, така тихо прошепвано на ухото й, ще й причинява подобно парене под лъжичката. Не, тя не бе предполагала, че ще прояви такова любопитство, за да узнае какво бе станало с този нещастник, който се бе отнесъл толкова лошо с нея. Сега тя вече не можеше да го ревнува от Адел; но все пак вътрешно злорадствуваше за побоищата между двамата, виждаше тялото на това момиче покрито със синини и считаше, че това отмъщава за нея, и й беше приятно. Поради това можеше да стои така чак до сутринта, за да слуша приказките на Виржини. Тя не задаваше въпроси, защото не искаше да се издаде, че проявява толкова голям интерес. Всичко ставаше така, сякаш внезапно се изпълваше една празнота в живота и; в този час нейното минало се свързваше с нейното настояще.

Виржини отново надигна чашата си; засмука захарта с притворени очи. Тогава Жервез разбра, че трябва да каже нещо, и попита с равнодушен вид:

— И все още в „Гласиер“ ли живеят?

— Не, разбира се — отвърна другата. — Нима не съм ви разказала?… От осем дни те не живеят вече заедно. Една прекрасна сутрин Адел си вдигна парцалите, а Лантие не хукна подире й, уверявам ви.

Гладачката леко извика, като повтори съвсем високо:

— Не живеят заедно!

— За кои става дума? — попита Клеманс, като прекъсна разговора си с майка Купо и госпожа Пютоа.

— За никого — каза Виржини. — За хора, които вие не познавате.

Но тя разглеждаше Жервез, намираше я силно развълнувана. Приближи се до нея и като че ли изпитваше злобно удоволствие да започне отново тези истории. После изведнъж я запита какво би направила, ако Лантие започне да обикаля около нея; защото в края на краищата мъжете били толкова смешни, Лантие бил способен да се върне към първата си любов. Жервез се възмути, показа се много честна и много чиста. Тя била омъжена жена, щяла да изгони Лантие — това било всичко. Между тях вече не могло да има нищо, дори ръка не бивало да си подадат. Тя наистина щяла да бъде без морал, ако някой ден погледне този човек в лицето.

— Аз добре зная — каза тя, — че Етиен е от него, има една връзка, която не мога да скъсам. Ако Лантие има желание да целуне Етиен, ще му го изпратя, защото е невъзможно да се попречи на един баща да обича сина си… Обаче колкото се отнася до мене, чувате ли, госпожа Поасон, предпочитам да ме насекат на парченца, отколкото да му позволя да ме докосне с крайчеца на пръста си. Свършено е.

Като произнасяше последните думи, тя начерта във въздуха кръст, сякаш запечати завинаги клетвата си. И като искаше да прекъсне разговора, тя като че ли се стресна и извика на работничките:

— Я вие там, нима мислите, че прането само ще се изглади?… Чудни жени! Хайде, на работа!

Работничките се бавеха, изпаднали в безчувствено състояние от мързел, отпуснали ръце върху полите си, стиснали все още празните си чаши, в които бе останала по малко утайка от кафето. Те продължаваха да разговарят.

— Беше малката Селестин — казваше Клеманс. — Аз я познавам. Тя се беше побъркала на тема котешки косми… Знаете ли, навсякъде виждаше котешки косми, въртеше винаги ей така езика си, защото мислеше, че устата й е пълна с котешки косми.

— Аз — подзе госпожа Пютоа — имах една приятелка, която страдаше от тения… Ах, тези гадини са много капризни!… Този червей й разяждаше стомаха, когато не му даваше пилешко месо. Представете си само, мъжът й изкарваше по седем франка дневно, които отиваха за лакомията на червея…

— Аз бих я излекувала веднага — прекъсна я майка Купо. — Бога ми! Гълта се една опечена мишка. Тя веднага отравя червея.

Самата Жервез отново потъна в блажен мързел. Но се разтърси и скочи. Ах, ето един следобед, прекаран в безделие! Това не пълнело кесията! Тя първа се залови с пердетата си; намери ги обаче изцапани с кафе и преди да вземе отново ютията, трябваше да изчисти петното с мокра кърпа. Работничките се протягаха пред печката и начумерени търсеха ютиите си. Щом се размърда, Клеманс пак започна да кашля силно и да се задавя; после довърши мъжката риза, сгъна и забоде ръкавите и яката. Госпожа Пютоа продължи да глади полата.

— Е, хайде довиждане — каза Виржини. — Излязох само да купя четвърт швейцарско сирене. Поасон ще си помисли, че съм замръзнала по пътя.

Но след като направи три крачки по тротоара, тя се върна, отвори вратата и извика, че видяла Огюстин в края на улицата да се пързаля по леда с хлапетата. Тази проклетница беше излязла преди два часа. Тя дотича зачервена, задъхана, с панера в ръце и топка сняг по косите; смирено се остави да й се карат и каза, че не могло да се ходи от поледицата. Някой уличник беше напъхал парчета лед в джобовете й, защото след четвърт час започна да шурти от тях по пода на дюкяна вода като от фуния.

Сега всички следобеди минаваха по този начин. В квартала дюкянът стана убежище на зиморничавите хора. Цялата улица „Гут д’Ор“ знаеше, че там е топло. Непрекъснато идваха бъбриви жени, които се грееха пред печката с привдигнати до коленете поли като разтворен параклис. Жервез се гордееше с тази топлина и привличаше хората, поддържаше салон, както злобно казваха съпрузите Лорильо и Бош. Истината бе, че тя беше толкова услужлива и състрадателна, че сама канеше бедните да влязат, като ги виждаше как треперят навън. Тя се сприятели най-вече с един бивш работник бояджия, един старец на седемдесет години, който живееше в една таванска стаичка на същата къща и умираше от глад и от студ; той беше загубил тримата си сина в Крим, живееше с подаяния от две години, откакто вече не можеше да държи четката. Щом забележеше дядо Брю да потропва с крака по снега, за да се сгрее, Жервез го повикваше, отреждаше му място до печката; дори често го принуждаваше да изяде парче хляб със сирене. Дядо Брю, който беше прегърбен, с побеляла брада и с набръчкано като увехнала ябълка лице, седеше с часове, без да отрони нито една дума, вслушан в пращенето на кокса. Може би си припомняше своята петдесетгодишна работа върху стълбите, прекарания половин век в боядисване на врати и белосване на тавани по четирите краища на Париж.

— Е, дядо Брю — питаше го понякога гладачката, — за какво мислите?

— За нищо, за най-различни неща — отвръщаше той с тъп вид.

Работничките се шегуваха с него, разказваха, че имал сърдечни мъки. Но той, без да ги чува, отново се унасяше в мълчанието си, в своето тъжно и замислено състояние.

Сега Виржини често говореше на Жервез за Лантие. На нея като че ли й беше приятно да я занимава с нейния бивш любовник и изпитваше удоволствие да я затруднява с разни предложения. Един ден тя каза, че била го срещнала; и тъй като гладачката премълча, тя не добави нищо, после на другия ден само пусна, че той надълго й говорил за нея, и то много ласкаво. Жервез много се смущаваше от тези разговори, шушукани с тих глас в някой ъгъл на дюкяна. Името на Лантие винаги й причиняваше парене под лъжичката, сякаш този човек беше оставил там, под кожата й, нещо от себе си. Наистина тя се чувствуваше доста твърда, искаше да живее като честна жена, защото честността е половин щастие. Поради това тя не мислеше за Купо, защото нямаше в какво да се обвини в отношението си към своя съпруг, дори мислено. Тя си мислеше за ковача с колебание и болка в сърцето. Струваше и се, че връщането на спомена за Лантие, този бяс, който бавно я обземаше, я правеше невярна на Гуже, на тяхната неизповядана, сладка като приятелство любов. Тя биваше по цели дни тъжна, когато се мислеше виновна към своя добър приятел. Извън семейството си би желала да изпита любов само към него. Това нейно желание беше твърде възвишено, стоеше високо над всички мръсотии, чийто огън Виржини дебнеше да открие по лицето й.

Когато настъпи пролетта, Жервез потърси спасение в Гуже. Тя вече не можеше да разсъждава за нищо друго, нито да седне на стол, без веднага да започне да мисли за своя пръв любовник; виждаше го как напуска Адел, как поставя бельото си в техния стар сандък и как се връща при нея със сандъка в някоя кола. В дните, когато излизаше, изведнъж я обземаше животински страх на улицата; струваше й се, че чува стъпките на Лантие зад себе си, не смееше да се обърне, трепереше и си въобразяваше, че чувствува как ръцете му я хващат за кръста. Сигурно той я дебне; ще я пресрещне някой ден следобед; и студена пот я избиваше при тези мисли, защото той сигурно ще я целуне по ухото, както обичаше да се закача преди. Тази именно целувка я ужасяваше: предварително я заглушаваше, изпълваше я с някакво бучене, в което вече не можеше да различава ударите на сърцето си, което силно туптеше. Така че, когато я обземаха тези страхове, ковачницата беше единственото й убежище; там тя ставаше отново спокойна и усмихната под закрилата на Гуже, чиито звънтящ чук прогонваше лошите й сънища.

Какво щастливо време! Гладачката полагаше особени грижи за клиентката си от улица „Порт Бланш“; тя винаги й носеше сама бельото, защото това излизане всеки петък беше много добър повод да мине по улица „Маркаде“ и да влезе в ковачницата. Щом завиеше по тази улица, тя се чувствуваше облекчена, весела, сякаш беше на разходка в полето сред тези празни места, обкръжени от сиви фабрики; почернелият от въглища път, облаците па̀ра под покривите и бяха приятни като горска пътека с мъх в околността, която се губи в зелените гъсталаци; и тя обичаше бледия хоризонт, прорязан от високите фабрични комини, хълма Монмартр, който затуляше небето със своите тебеширени къщи, избодени от правилните дупки на прозорците им. После, когато наближаваше, тя забавяше крачките си, прескачаше локвите с вода, с удоволствие преминаваше през пустите и объркани пътеки на разрушената работилница. В дъното ковачницата блестеше дори и по обед. Сърцето й подскачаше в такта на чуковете. При влизането тя пламваше цялата, малките руси къдрици по врата й се развяваха като къдрици на жена, която отива на среща. Гуже я чакаше с голи ръце и гърди, като през тези дни чукаше още по-силно върху наковалнята, за да се чува по-надалеч. Той предугаждаше идването й, посрещаше я с беззвучен кротък смях в жълтата си брада. Но тя не искаше да пречи на работата му, молеше го да си вземе чука, защото повече го харесваше, когато го размахваше с големите си мускулести ръце. Тя отиваше да плесне нежно по бузата Етиен, който висеше на духалото, и цял час оставаше тук да гледа болтовете. Не си разменяха много думи. По-добре не биха изразили нежността, дори и да бяха в заключена стая. Закачките на Хапливата човка, наречен още Ненаситния, никак не ги смущаваха, защото дори не ги чуваха. След четвърт час тя започваше малко да се задушава; топлината, силната миризма, пушеците я замайваха, а пък глухите удари я разтърсваха от петите до главата. Тогава не искаше нищо повече — именно това й правеше удоволствие. Тя не би изпитала по-силно вълнение, ако Гуже я стиснеше в прегръдките си. Приближаваше се до него, за да чувствува по бузата си полъха от чука му, за да се слее с ударите, които той нанасяше. Когато искрици пареха нежните й ръце, тя не ги отдръпваше, а напротив — радваше се на този огнен дъжд, който шибаше кожата й. Той, разбира се, се досещаше за щастието, което тя изпитваше тук; затова запазваше за петък трудните изработки, за да може да я ухажва с цялата си сила и с цялата си сръчност. Той не си жалеше силите и не се страхуваше, че ще счупи наковалните на две, удряше запъхтян с мощното си тяло заради радостта, която й създаваше. Така през цялата пролет тяхната любов изпълваше ковачницата с грохот на буря. Това беше идилия по време на работата на гигант, сред пламъка на въглищата, при разтърсването на целия хангар, чийто почернял ат сажди скелет пращеше. Цялото това очукано желязо, омесено като червен восък, носеше силните белези на техните ласки. Когато в петък напускаше Златната мутра, гладачката бавно се изкачваше по улица „Поасоние“, доволна, уморена, с успокоен дух и тяло.

Постепенно страхът й от Лантие намаля, тя пак стана благоразумна. И по това време пак би живяла много щастливо, ако Купо наистина не вървеше по лош път. Един ден, точно когато се връщаше от ковачницата, й се стори, че вижда Купо във „Вертеп“ на чичо Коломб да се черпи с ракия с Ботуша, Биби Пържолата и Хапливата човка, наречен още Ненаситния. Тя премина бързо, за да не помислят, че ги следи. Обаче след това се обърна: наистина беше Купо, който изля в гърлото си чашката ракия с жест, станал му вече привичен. Значи, лъжеше, сега, значи, пиеше ракия! Прибра се отчаяна; целият й ужас от ракията започваше да я обзема отново. За виното тя му прощаваше, защото виното храни работника; а ракиите, напротив бяха мръсотии, отрови, които убиваха апетита на работника. Ах, правителството отдавна би трябвало да забрани производството на тези свинщини!

Когато стигна на улица „Гут д’Ор“, тя намери цялата къща развълнувана. Нейните работнички бяха напуснали тезгяха и излезли на двора, за да гледат нагоре. Тя попита Клеманс.

— Чичо Бижар бие жена си — отвърна гладачката. — Стоеше под портата пиян като поляк да я дебне, когато се връща от пералнята… Подкара я по стълбите с юмруци, а сега я пребива горе в стаята… Ето, чувате ли виковете?

Жервез бързо се изкачи. Тя изпитваше симпатия към госпожа Бижар, нейната перачка, която беше смела жена. Надяваше се да прекрати побоя. Горе, на шестия етаж, вратата на стаята им беше оставена отворена, няколко съквартиранти се провикваха от площадката, а госпожа Бош, застанала пред вратата, викаше:

— Я престанете!… Ще отидем да повикаме полиция, чувате ли!

Никой не смееше да влезе в стаята, защото добре познаваха Бижар, който ставаше свиреп като звяр, когато беше пиян. Впрочем той никога не изтрезняваше. Когато работеше понякога като ключар, той слагаше до менгемето си литър ракия и пиеше направо от шишето всеки половин час. Поддържаше се вече само така и би пламнал като факла, ако доближеха клечка кибрит до устата му.

— Не трябва да го оставим да я убие! — каза Жервез, цялата разтреперана.

И тя влезе. Твърде чистата таванска стая беше гола и студена, опразнена от пияницата, който задигаше и чаршафите от леглото, за да ги пропие. В борбата масата бе избутана чак до прозореца, блъснатите два стола бяха паднали с краката нагоре. На пода, сред стаята, с поли, още мокри от водата в пералнята и залепнали на бедрата й, с оскубани коси и окървавена, госпожа Бижар стенеше силно задъхана и охкаше продължително при всеки ритник на Бижар. Най-напред той я беше повалил с юмруци; сега я тъпчеше.

— Ах, уличнице!… Ах, уличнице!… — ръмжеше той със задавен глас при всеки ритник, като се вбесяваше да повтаря и да удря все по-силно, колкото повече прегракваше.

После, когато гласът му секна, той продължи да удря мълчаливо и бясно, вцепенен в своето окъсано работно облекло, с посиняло лице под мръсната си брада, с плешиво чело, осеяно с големи червени петна. На площадката съседите разправяха, че я биел, защото тази сутрин била отказала да му даде двадесет су. От долния край на стълбата се чу гласът на Бош. Той викаше госпожа Бош, като й крещеше:

— Слизай! Остави ги да се убият! Ще има по-малко негодници!

Обаче дядо Брю беше последвал Жервез в стаята. Те двамата се помъчиха да вразумят ключаря, да го изтикат към вратата. Но той се обръщаше, мълчалив, с пяна на устата; и в мътните му очи алкохолът пламтеше, разпалваше престъпен пламък. Ръката на гладачката бе натъртена; старият работник щеше да падне върху масата. На пода госпожа Бижар дишаше още по-силно с широко отворена уста и спуснати клепачи. Сега Бижар не можеше да я улучи; той пристъпваше напред, разяряваше се, махаше встрани, побеснял и заслепен, като сам се удряше при замахванията, които отправяше във въздуха. И Жервез видя, че по време на целия този жесток побой малката Лали, тогава четиригодишна, стои в един ъгъл на стаята и гледа как баща й пребива майка й. Детето стискаше в ръцете си, сякаш за да я закриля, сестричката си Анриет, отбита предния ден. Лали стоеше изправена с басмена забрадка на главата, много пребледняла и сериозна. Черните й очи бяха широко разтворени, втренчени, замислени и без нито една сълза.

След като Бижар се спъна в един стол и се просна на пода, където го оставиха да хърка, дядо Брю помогна на Жервез да вдигнат госпожа Бижар. Сега тя започна силно да ридае; а Лали, свикнала и примирила се вече с тези неща, се беше приближила и гледаше как майка й плаче. Като слизаше по стълбата на успокоилата се вече къща, Жервез продължаваше да вижда пред себе си погледа на това четиригодишно дете, сериозен и смел като поглед на жена.

— Господин Купо е отсреща на тротоара — извика й Клеманс, веднага щом я видя. — Изглежда много пиян!

Купо точно прекосяваше улицата. Той едва не счупи един прозорец с рамото си, като не можа да улучи вратата. Напиеше ли се, той пребледняваше, стискаше зъби и ставаше важен. И Жервез веднага позна скоросмъртницата на „Вертеп“, която отравяше кръвта му и правеше лицето му бледо. Тя пожела да се пошегува, да го сложи да спи, както правеше в дните, когато беше пиян с вино. Но той я блъсна, без да отвори уста, и като влезе и сам се отправи към леглото си, вдигна юмрук върху нея. Приличаше на онзи, на пияницата, който хъркаше там горе, след като се измори да бие. Тогава тя стана съвсем хладна; мислеше си за мъжете, за своя съпруг, за Гуже, за Лантие, с болка в сърцето, отчаяна, че никога няма да бъде щастлива.