Емил Зола
Вертеп (10)

IX

Тази зима майка Купо едва не умря при една криза от силен задух. Всяка година през месец декември тя беше уверена, че астмата ще я тръшне на легло за две-три седмици. Не беше вече млада, щеше да навърши седемдесет и три години на свети Антони. Освен това беше болнава, кашляше от нещо, макар че беше едра и дебела. Лекарят казваше, че щяла да си отиде кашляйки, без да има време да извика: сбогом, аз умирам!

Когато беше на легло, майка Купо ставаше много зла. Трябва да се каже, че в стаичката, където тя спеше заедно с Нана, нямаше нищо весело. Между леглото на малката и нейното легло имаше място само за два стола. Тапетите по стените, стари, сиви, избелели, висяха на парцали. Кръглото прозорче до тавана пропускаше слаба и бледа светлина като в зимник. Тук човек бързо се състаряваше, особено когато трудно диша. Нощите се понасяха, защото, когато страдаше от безсъние, тя се вслушваше как спи малката и това бе едно развлечение за нея. Но през деня, тъй като не стояха при нея от сутрин до вечер, тя роптаеше, плачеше, повтаряше си сама в продължение на часове, като въртеше глава върху възглавницата:

— Боже мой, колко съм нещастна!… Боже мой, колко съм нещастна!… В този затвор, да, в този затвор ще ме уморят!

И щом някой идваше да я види, Виржини или госпожица Бош, и да я попита как е със здравето, тя не отвръщаше на въпроса, а веднага започваше да изрежда жалбите си:

— Ах, скъп е хлябът, който ям тук! Не, не бих страдала толкова у чужди хора!… Ето, бях поискала чаша билков чай, е добре, донесоха ми пълно гърне, един вид упрек, че много пия… Така прави и Нана, това дете, което отгледах, измъкне се сутрин по боси крака и повече не я виждам. Като че ли съм се вмирисала. Обаче през нощта тя чудесно си спи и не би ме събудила нито веднъж, за да ме попита дали не ми е зле… С една дума аз им преча, чакат да умра. О, това скоро ще стане. Нямам вече син, тая дяволска гладачка ми го отне. Тя би ме била, би ме уморила, ако не се страхуваше от правосъдието.

Наистина Жервез понякога биваше малко груба. Настроението в гладачницата се влошаваше, всички се дразнеха и се караха за нищо. Една сутрин, когато го болеше глава, Купо се развика: „Дъртата непрекъснато разправя, че ще мре, но не умира!“ — думи, които нараниха сърцето на майка Купо. Натякваха й, че харчели много за нея, открито казваха, че ако не била при тях, щели да правят голяма икономия. Всъщност и тя не се държеше както трябваше. Така, когато видеше първородната си дъщеря госпожа Лера, тя започваше да се оплаква, обвиняваше сина си и снаха си, че я оставяли да мре от глад, само за да изскубне някоя монета от двадесет су, която похарчваше за лакомства. Тя правеше и отвратителни сплетни със съпрузите Лорильо, като им разказваше за какво се прахосвали техните десет франка — за прищевки на гладачката, за нови шапчици, за сладкиши, изяждани скришом от нея, дори за още по-гадни неща, които тя не смеела да каже. Два-три пъти едва не накара да се сбие цялата фамилия. Беше ту на страната на едните, ту на страната на другите; с една дума забъркваше истинска каша.

Един следобед тази зима, в най-тежкия момент на кризата си, когато госпожа Лорильо и госпожа Лера се бяха срещнали пред леглото й, майка Купо смигна, за да им каже да се наведат над нея. Тя едва можеше да говори. Зашепна им с тих глас:

— Каква мръсотия!… Чух ги тази нощ. Да, да, Куцата и шапкарят… И какъв шум вдигаха! Горкият Купо. Каква мръсотия!

Тя разказа на пресекулки, като кашляше и се задушаваше, че снощи синът й се върнал мъртво пиян. Тогава, понеже не спяла, много добре могла да различи всички шумове, голите крака на Куцата, които шляпали по пода, съскащия глас на шапкаря, който я викал, лекото блъскане на междинната врата и всичко друго. Навярно продължили до сутринта, защото, въпреки че се вслушвала, най-сетне се унесла в сън.

— Най-гнусното е, че Нана можеше да чуе — продължи тя. — Точно през цялата тази нощ тя беше неспокойна, тя, която обикновено спи дълбоко, се въртеше, обръщаше се, сякаш имаше жарава в леглото си.

Двете жени не изглеждаха изненадани.

— Дявол да ги вземе! — прошепна госпожа Лорильо. — Това е започнало още в първия ден… Но щом на Купо се харесва, ние няма защо да се бъркаме. Няма значение, но това никак не прави чест на фамилията ни!

— Ако аз бях тук — обясни госпожа Лера, като сви устни, — щях да я изплаша, щях да й извикам нещо, каквото ми хрумне: „Виждам те!“ или „Полиция!“… Слугинята на един лекар ми каза, че господарят й казал, че такъв вик може да убие веднага жената в известен момент. И ако падне на място, нали така, ще бъде много хубаво, ще бъде наказана точно там, където би прегрешила.

Скоро целият квартал узна, че всяка нощ Жервез ходела при Лантие. Пред съседките госпожа Лорильо се възмущаваше; тя оплакваше брат си, този наивник, чиято жена го позоряла; и уверяваше, че никога не би влязла в този бардак, но го правела единствено заради нещастната си майка, която била принудена да живее между тези отвратителни хора. Тогава кварталът се нахвърли върху Жервез. Навярно тя съблазнила шапкаря. Това се виждало по очите й. И така, въпреки мръсните слухове, този потаен дявол Лантие си оставаше любимец, защото продължаваше да се държи както трябва с всички, крачеше по тротоарите, като четеше вестник, беше услужлив и галантен към дамите, на които винаги предлагаше бонбони и цветя. За бога, той си вършел работата като петел; мъжът си бил мъж и от него не могло да се иска, да устоява на жените, които се хвърляли на врата му. Обаче за нея нямало извинение; тя позоряла улица „Гут д’Ор“. И съпрузите Лорильо, като кръстник и кръстница, примамваха Нана у дома си, за да научават подробности. Когато я разпитваха по околен път, малката си придаваше глупав вид, отговаряше, като гасеше пламъка в очите си под дългите нежни клепачи.

Сред това общо възмущение Жервез живееше спокойно, уморена и малко сънлива. Отначало тя намираше, че е много виновна, много мръсна, и се отвращаваше от себе си. Когато излизаше от стаята на Лантие, тя измиваше ръцете си, мокреше парцал и изтъркваше до зачервяване раменете си, сякаш да изчисти своята мръсотия. Ако тогава Купо поискаше да я закачи, тя се сърдеше, тичаше разтреперана да се облече в дъното на гладачницата; тя също не позволяваше и на шапкаря да я пипне, когато мъжът й я беше целувал. Тя би искала да промени и кожата си, когато сменя мъжете. Но постепенно привикваше. Много уморително беше да се измива всеки път. Мързелът я размекваше, желанието й да бъде щастлива я караше да извлича всяко възможно удоволствие от своите неприятности. Тя беше снизходителна към себе си и към другите, стремеше се да нарежда нещата така, че на никого да не досажда много. Не е ли така? Щом съпругът и любовникът й бяха доволни, щом животът в къщата вървеше по установения ред, щом се веселяха от сутрин до вечер, бяха сити, доволни от живота и им беше приятно, тогава наистина нямаше от какво да се оплаква. Освен това тя навярно не вършеше нещо толкова лошо, щом всичко се нареждаше толкова хубаво и в интереса на всеки; обикновено има наказание за всяко престъпление. Така нейният разгулен живот стана навик. Сега вече всичко бе установено като разписание: винаги, когато Купо се прибираше пиян, тя отиваше при Лантие, а това ставаше поне в понеделник, вторник и сряда всяка седмица. Тя разделяше нощите си. Дори стигна дотам, че когато тенекеджията просто хъркаше много силно, напускаше го посред хубавия му сън и отиваше да продължи да спи спокойно върху възглавницата на съседа. Не правеше това, защото изпитваше по-голяма симпатия към шапкаря. Не, намираше го само по-чист, почиваше си по-добре в стаята му, където сякаш се къпеше. С една дума, приличаше на котките, които обичат да лягат свити на кълбо върху чисто бельо.

Майка Купо никога не посмя да говори за това открито. Но след едно скарване, при което гладачката я разстрои, старицата започна да говори направо. Тя казваше, че познавала много по-глупави мъже и много по-развалени жени; дори предъвкваше други по-остри думи с цветистия език на бивша шивачка на жилетки. Първия път Жервез я изгледа втренчено, без да отвърне. После, като избягна също така да бъде конкретна, тя се защити с общи приказки. Когато една жена имала съпруг пияница и мерзавец, който живеел в мръсотия, тази жена с право можела да търси другаде чистотата. Тя отиваше още по-далеч, изпусна се да каже, че и Лантие й бил съпруг толкова, колкото Купо, може би и повече. Нима не му се отдала на четиринадесет години? Нима нямала две деца от него? Е добре, при тези условия всичко й се прощавало, никой не можел да хвърли камък по нея. Считала, че живеела по закона на природата. След всичко това не трябвало да я отегчават. Могла да отвърне на всеки със същата монета. Улица „Гут д’Ор“ не била толкова чиста! Малката госпожа Вигуру се търкаляла от сутрин до вечер в своите въглища. Госпожа Леонгр, жената на бакалина, спяла с мъжа на сестра си, един голям лигльо, когото и с лопата човек не би вдигнал. Часовникарят отсреща, този предвзет господин, трябвало да бъде поставен на подсъдимата скамейка за една отвратителна работа: живеел със собствената си дъщеря, една безпътница, която се търкаляла по булевардите. И като разширяваше обсега си, тя изброяваше целия квартал, дълго можеше да разстила мръсното бельо на всички тези хора, лежащи като животни, накуп, бащи, майки и деца, които се въргаляха в мръсотии. Ах, тя всичко знаела, навсякъде имало свинщина, която тровела къщите наоколо. Да, да, имало ли е нещо по-нечисто от мъжа и жената в този кът на Париж, където те са напластени едни върху други от мизерията! Ако биха турили двата пола в някоя преса, биха изкарали толкова тор, че ще наторят черешовите градини в Сен-Дени.

— По-добре ще бъде да не плюят във въздуха, защото ще си оплюят лицето — крещеше тя, когато я предизвикваха до крайност. — Всеки в черупката си, не е ли така? Нека оставят честните хора да си живеят посвоему… Аз не се меся в нищо, но при условие да не ме тикат в калта хора, които първи са си заврели главата там.

И понеже майка Купо един ден се изказа по-ясно, тя й каза със стиснати зъби:

— Вие лежите болна в леглото и използувате това положение… Но слушайте, нямате право, нали виждате, че съм внимателна към вас, защото никога не съм ви натяквала за вашия живот, да, за вашия живот! О, аз зная какъв живот сте водили с по двама-трима мъже, още като бил жив татко Купо… Не, не кашляйте, аз свърших. Казах го само, за да ви принудя да ме оставите на мира, това е всичко!

Старата жена едва не се задуши. На другия ден, когато Жервез отсъствуваше, Гуже дойде да вземе бельото; майка Купо го повика и го задържа дълго време седнал пред леглото й. Тя добре знаеше какви чувства изпитва ковачът, виждаше колко е мрачен и нещастен от известно време, загрижен от отвратителните работи, които ставаха. И за да поклюкарствува, за да си отмъсти за снощното скарване, тя съвсем сурово му каза истината, като плачеше и се оплакваше, сякаш лошото поведение на Жервез я караше да страда. Като излезе от стаичката, Гуже се опираше на стените, задушен от скръб. После, когато гладачката се върна, майка Купо й извика, че трябвало да отиде веднага у госпожа Гуже с бельото — изгладено или не; тя беше така възбудена, че Жервез веднага подуши сплетнята, представи си тъжната сцена и неприятното изпитание, които я очакваха.

Съвсем пребледняла, с предварително разтреперани крака, тя постави бельото в един панер и тръгна. От години вече не беше връщала нито едно су на семейство Гуже. Дългът все още възлизаше на четиристотин двадесет и пет франка. Всеки път си вземаше парите за прането, като казваше, че била материално затруднена. Тя много се срамуваше от това, защото можеше да се тълкува, че използува приятелството на ковача, за да го изнудва. Купо, който сега беше безскрупулен, се присмиваше, казваше, че ковачът навярно я е пощипвал по талията в кьошетата, така че си е получил парите. Но тя, въпреки водовъртежа, в който бе паднала с Лантие, питаше съпруга си дали вече е стигнал дотам, че да яде пари, спечелени по този начин. Не трябвало да се говори лошо за Гуже пред нея; любовта й към ковача беше като някакъв остатък от нейната честност. Затова всеки път, когато връщаше бельото на тия добри хора, пристъпваше със свито сърце още първото стъпало на стълбището.

— А, най-сетне дойдохте! — каза й сухо госпожа Гуже, като й отвори вратата. — Когато почувствувам нужда от смъртта, вас ще пратя да я търсите.

Жервез влезе смутена, без дори да се осмели да измънка някакво извинение. Тя вече не беше точна, никога не идваше в уречения час, караше да я чакат по цяла седмица. Постепенно ставаше по-небрежна.

— Ето цяла седмица ви чакам — продължи плетачката на дантели. — Освен това вие лъжете, изпращате ми чирачката си да ме баламосва: гладели сте бельото ми, щели сте да ми го донесете още същата вечер, или пък че се е случила беда — вързопът паднал във ведро с вода. А пък аз си губя времето, чакам, нищо не идва и си измъчвам ума. Не, вие не сте благоразумна… Я да видим какво носите в този панер! Всичко ли е поне! Носите ли ми двата чаршафа, които задържахте цял месец, а и ризата, която остана от миналото пране?

— Да, да — прошепна Жервез. — Ризата е тук, ето я.

Но госпожа Гуже се възмути. Тази риза не била нейна, не я искала. Сменяла й бельото, това било върхът на безобразието! Миналата седмица пак получила две носни кърпи, които не били с нейните инициали. Никак не й харесвало да й се дава бельо кой знае откъде. Пък и с една дума тя държала на своите вещи.

— А чаршафите? — подзе тя. — Загубени са, нали?… Е добре, драга моя, трябва да се оправите! Искам ги на всяка цена утре сутринта, чувате ли?

Настъпи мълчание. Жервез най-много се смущаваше, защото чувствуваше зад себе си, че вратата на стаята на Гуже е полуотворена. Тя предполагаше, че ковачът сигурно е там; и колко досадно, ако слушаше всички тия заслужени упреци, срещу които нищо не можеше да отговори! Тя се показваше много покорна, много смирена и, навела глава, слагаше бельото върху леглото колкото се може по-бързо. Но положението се влоши още повече, когато госпожа Гуже започна да разглежда парчетата едно по едно. Тя ги взимаше и ги подхвърляше, като казваше:

— Ах, вие сте си оставили ръцете! Вече човек не може да ви хвали… Да, вие сега работите небрежно, замърсявате нещата… Ето, погледнете тази предница на ризата, изгорена е, ютията е оставила белези по гънките. А копчетата, всички са скъсани. Не зная какво правите, но никога не остава нито едно копче… О, ето например една камизола, за която няма да ви платя. Виждате ли това? Кирта си е останала, вие само сте я размазали. Благодаря за такова бельо, което ми връщате по-мръсно…

Тя се спря, за да преброи парчетата. После извика:

— Как е възможно! Какво сте ми донесли?… Липсват два чифта чорапи, шест салфетки, една покривка, кърпа за бърсане… Подигравате се, значи, с мене! Казах да ми върнете всичко, изгладено или не. Ако след един час вашата чирачка не бъде тук с това, което липсва, ще се скараме, госпожа Купо, предупреждавам ви.

В този момент Гуже се изкашля в стаята си. Жервез леко потрепери. Боже мой, как се отнасяха с нея пред него! И тя остана сред стаята, объркана, засрамена, да чака мръсното пране. Но след като направи сметката, госпожа Гуже спокойно седна на мястото си до прозореца и продължи да кърпи един дантелен шал.

— А бельото? — попита плахо гладачката.

— Не, благодаря — отвърна старата жена. — Няма нищо тази седмица.

Жервез пребледня. Клиентката й се отказваше. Тогава главата й съвсем се замая, трябваше да седне на един стол, защото краката й се подкосиха. Тя не се помъчи да се защити, можа само да каже:

— Господин Гуже болен ли е?

Да, той бил неразположен, трябвало да се прибере, вместо да отиде в ковачницата, и преди малко се изтегнал на леглото си, за да си почине. Госпожа Гуже, облечена в черна рокля както винаги и забрадила бялото си лице с черна забрадка като монахиня, говореше сериозно. Пак намалили надниците на ковачите; от девет франка спаднали на седем заради машините, които сега извършвали цялата работа. И тя обясни, че правели икономия от всичко; искала да пере бельото си пак сама. Естествено щяло да й дойде добре, ако съпрузите Купо й върнели парите, които синът й им дал назаем. Но не била тя, която щяла да им изпрати съдебни пристави, понеже не могли да плащат. Откакто тя заговори за дълга, Жервез наведе глава, сякаш проследяваше бързото движение на нейната кука, която оправяше бримките една по една.

— Все пак — продължаваше плетачката, — като се ограничите малко, ще успеете да се издължите. Защото наистина вие много хубаво се храните, вие харчите много, зная… Ако давате само по десет франка месечно…

Тя бе прекъсната от гласа на Гуже, който я викаше:

— Мамо, мамо!

И когато почти веднага се върна и седна, тя промени разговора. Ковачът навярно я бе помолил да не иска парите от Жервез. Но, въпреки волята си, след пет минути тя отново заговори за дълга. О, тя предвидила какво ще стане, тенекеджията пропивал дюкяна и щял да провали жена си. Ако синът й я бил послушал, никога не би дал назаем тия петстотин франка. Сега щял да бъде оженен, нямало да умира от мъка пред перспективата да бъде нещастен цял живот. Тя се разпалваше, ставаше много сурова, като открито обвиняваше Жервез, че се споразумяла с Купо, за да измамят нейното глупаво дете. Да, имало жени, които могли да се преструват в продължение на години, но в края на краищата лошото им поведение не оставало скрито.

— Мамо, мамо! — повика втори път Гуже с още по-силен глас.

Тя стана и когато отново се появи, каза, като се залови пак с дантелата си:

— Влезте, той иска да ви види.

Разтреперана, Жервез остави вратата отворена. Тази сцена я вълнуваше, защото бе като признание за тяхната любов пред госпожа Гуже. Тя отново видя малката тиха стая, украсена с картини, с тясното желязно легло, подобна на стая на петнадесетгодишно момче. Едрото тяло на Гуже, с отпуснати ръце от откровеността на майка Купо, бе проснато върху леглото, очите бяха зачервени, хубавата жълта брада бе още мокра. В първите минути на яростта си той навярно бе разкъсал възглавницата със страшните си юмруци, защото през скъсания плат излизаше перушина.

— Вижте какво, мама не е права — каза той на гладачката с почти тих глас. — Вие нищо не ми дължите, не искам да се говори за това.

Беше се привдигнал, гледаше я. Едри сълзи веднага изпълниха очите му.

— Страдате ли, господин Гуже? — прошепна тя. — Какво ви е, кажете ми, моля ви?

— Нищо, благодаря. Вчера много се изморих. Ще поспя малко.

После сърцето му не издържа и той простена:

— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Това никога не трябваше да се случи, никога! Вие бяхте се заклели. А сега това стана, стана!… Ах, боже мой! Това ми причини голяма болка, идете си!

И той я отпращаше с ръка нежно и умолително. Тя не се приближи до леглото, тръгна си, както той искаше, изумена, без да може да му каже нещо, за да го утеши. В съседната стая взе панера си; стоеше, не си тръгваше, искаше й се да намери поне една дума. Госпожа Гуже продължаваше да кърпи, без да вдигне глава. Най-сетне тя каза:

— Е хайде, лека нощ! Върнете ми бельото, после ще направим сметката.

— Да, добре, лека нощ — измънка Жервез.

Тя бавно затвори вратата, като за последен път изгледа това чисто и подредено жилище, в което й се струваше, че оставя нещо от своята честност. Върна се в дюкяна с оня глупав вид на кравите, които се прибират, без да обръщат внимание на пътя. Станала от леглото за първи път, майка Купо седеше на един стол до печката за ютиите. Но гладачката не й отправи никакъв упрек; беше много уморена, боляха я костите, сякаш я бяха били; мислеше си, че в края на краищата животът беше много суров и че, макар и да искаше да умре веднага, все пак не можеше да изтръгне сама сърцето си.

На Жервез сега всичко й беше безразлично. С нехаен жест на ръката тя отпрати всички да спят. При всяка нова неприятност се отдаваше на едно-единствено удоволствие — да яде три пъти на ден. Гладачницата можеше да рухне, стига тя да не останеше отдолу, на драго сърце би се махнала дори без риза. И гладачницата рухваше, не изведнъж, но по малко сутрин и вечер. Една след друга клиентките се сърдеха и носеха прането си другаде. Господин Мадиние, госпожица Реманжу, дори съпрузите Бош се бяха върнали при госпожа Фоконие, която беше по-прецизна. Стигна се дотам, че клиентите чакаха по три седмици за чифт чорапи и връщаха ризите с мазни петна, както ги бяха дали миналата седмица. Жервез, без да се стеснява, им пожелаваше добър път, ругаеше ги по свой начин, като казваше, че била много доволна, че няма да се рови повече в тяхното смрадливо бельо. Ах, добре, нека целият квартал я напусне, за да се отърве от този голям куп мръсотии; а и по-малко работа щяла да има. През това време тя задържаше лошите платци, развратните жени като госпожа Годрон, на които нито една пералня от улица „Ньов“ не искаше да пере бельото, което толкова вонеше. Гладачницата беше пропаднала; тя трябваше да уволни и последната си работничка госпожа Пютоа; остана само с чирачката, тая кривогледа Огюстин, която, колкото повече растеше, ставаше все по-глупава; а и за двете не винаги имаше работа, тътреха задниците си върху столчетата по цял следобед. С една дума пълно затъване. Миришеше на разорение.

Естествено заедно с мързела и мизерията в дюкяна нахлуваше и мръсотията. Вече не можеше да се познае този хубав дюкян, боядисан синьо като небето, който някога беше гордостта на Жервез. Дървените части и стъклата на витрината, които забравяха да измиват, бяха от горе до долу изцапани от калните пръски на колите. Върху лавиците, на пиринчените куки, имаше три сиви дрипи, оставени от клиентки, умрели в болницата. Вътре беше още по-плачевно: влагата от съхнещото на тавана бельо беше разлепила книжния тапет; тапетът в стил Помпадур, разкъсан на парчета, висеше като паяжини, отрупан с прах; печката за нагряване на ютиите, изпочупена, продупчена от ръжена, стърчеше в ъгъла си като останки от стар чугун в дюкяна на някой вехтошар; тезгяхът сякаш беше използуван за маса на цял гарнизон, толкова бе измърсен с петна от кафе и вино, оцапан с конфитюр и омазнен от празничните гуляи. Освен това се носеше остра миризма на кола, вонеше на мухъл, на прегоряла мас и на кир. Но Жервез се чувствуваше много добре тук. Тя не забелязваше, че дюкянът ставаше все по-мръсен; тя се занемаряваше и свикваше с изпокъсаните тапети и замърсената ламперия така, както свикваше да носи скъсани поли и да не мие вече ушите си. Дори мръсотията беше топло гнездо, в което и беше приятно да живее. Да оставя нещата в безредие, да чака прахулякът да запуши дупките и застила всичко като кадифе, да чувствува как къщата замира около нея, вцепенена от мързел — това беше истинска наслада, от която се опияняваше. Преди всичко собственото й спокойствие; за всичко друго не й мигаше окото. Дълговете й, които постоянно нарастваха, вече не я измъчваха. Губеше честността си; дали ще плати, или няма да плати, въпросът оставаше неизяснен и предпочиташе да не се интересува. Когато прекратяваха кредита й в някой магазин, отваряше си сметка в съседния. Беше изгорила квартала, имаше дългове на всеки десет крачки. По улица „Гут д’Ор“ вече не смееше да минава пред склада за въглища, нито пред бакалницата, нито пред зарзаватчийницата; това я принуждаваше да заобикаля през улица „Поасоние“, когато отиваше в пералнята, като губеше цели десет минути. Доставчиците идваха да я ругаят като мошеничка. Една вечер човекът, който й беше продал мебелите за Лантие, насъбра съседите; той крещеше, че ще й запретне полите и ще си вземе дълга в натура, ако не му плати веднага. Разбира се, подобни сцени я караха да се разтреперва; само се свиваше като пребито куче и това бе всичко, а вечерта спокойно се хранеше. Това били нахалници, които й досаждали! Тя нямала пукната пара и едва ли би могла да изфабрикува! А пък търговците доста много крадели, та могли да чакат. И заспиваше в дупката си, като избягваше да мисли за това, което един ден неизбежно щеше да се случи. Ще пропадне, но по дяволите, дотогава не искаше да бъде обезпокоявана.

През това време майка Купо се беше пооправила. Още една година гладачницата крета. През лятото, разбира се, винаги имаше малко работа — бели поли и рокли от перкал на тия, които се шляеха по външния булевард. Отиваше се към провал бавно, всяка седмица пропадаха все по-дълбоко в калта, обаче имаше изплувания и затъвания, редуваха се вечери, през които се въртяха гладни около празния бюфет, с други вечери, когато се тъпчеха с телешко до преяждане. Често виждаха майка Купо по тротоарите, скрила някакви пакети под престилката си, да върви с бавни крачки към „Върха на милосърдието“ на улица „Полонсо“. Ходеше прегърбена с кротък и нетърпелив вид на набожна жена, която отиваше на литургия: защото тия работи й харесваха, паричните сделки я забавляваха, тая търговийка с вехтории възбуждаше страстите на старата бъбрива жена. Служителите от заложната къща я познаваха добре и я наричаха „Баба четири франка“, защото тя винаги искаше четири франка, когато й предлагаха три за нейните дребни пакети. Жервез би разпродала къщата; обзела я бе лудостта да праща всичко в заложната къща, би си остригала главата, ако биха се съгласили да й дадат пари срещу косите. А беше и много удобно, не можеше да не се отиде в заложната къща за пари, щом нямаше с какво да купят хляб. Всичко, каквото имаха, отиваше там — бельо, дрехи, та дори инструменти и мебели. В началото, при добра работа някоя седмица, тя откупваше заложените вещи и през следващата седмица пак ги залагаше. После престана да се интересува, отказа се от заложеното, продаде и разписките. Само за един предмет я заболя сърцето — раздялата с часовника, за да плати двадесет франка на един съдебен пристав, който беше дошъл да й прави опис. Дотогава тя се бе клела, че по-скоро би умряла от глад, отколкото да посегне на часовника. Когато майка Купо го отнесе в една малка кутия от шапки, тя падна върху един стол с отмалели ръце и с облени в сълзи очи, сякаш й отнемаха най-скъпото. Но когато майка Купо се върна с двадесет и пет франка, с такава неочаквана сума, петте франка повече я утешиха; тя веднага изпрати старата жена да купи ракия за четири су в една чаша, за да ознаменува монетата от сто су. Сега често, когато добре се спогаждаха, двете си пиеха на единия край на тезгяха ракия, размесена наполовина с касис. Майка Купо чудесно умееше да пренася пълна чаша в джоба на престилката си, без да излее нито капка. Съседите нямаше защо да виждат, нали така? Истината обаче бе, че съседите отлично знаеха. Зарзаватчийката, продавачката на карантия, момчетата на бакалина казваха: „Дъртата отива в заложната“, или пък: „Виж, дъртата носи пиячка в джоба си“. И всъщност това настройваше още повече квартала срещу Жервез. Тя излапваше всичко, скоро щеше да довърши дюкяна си. Да, да, още три-четири залъка и мястото щеше да бъде чисто като изметено.

Сред тая пълна разруха Купо цъфтеше. Този проклет пияница се радваше на добро здраве. Той положително се угояваше от виното и ракията. Ядеше много, подиграваше се с този мършав Лорильо, който казваше, че пиенето убивало хората, доказваше му обратното, като се тупаше по корема, чиято кожа беше обтегната от тлъстините като кожа на тъпан. И думкаше по него, като изпълняваше вечерен звън на камбани и вдигаше шум като панаирджия. Обаче Лорильо, обиден, че нямаше корем, казваше, че това било жълта мас, вредна тлъстина. Въпреки това Купо пиеше още повече, за да бъдел здрав. Прошарените му коси, развявани от вятъра, пламтяха като греяна ракия. Пиянското му лице с маймунската челюст потъмняваше, добиваше цвета на мътно червено вино. И си оставаше безгрижен като дете; избутваше жена си, когато тя се осмеляваше да му заговори за затрудненията си. Нима мъжете били създадени да се занимават с тия неприятности? В къщи можело да няма хляб, това не го интересувало. На него му трябваше ядене сутрин и вечер и никога не се замисляше откъде се вземаше то. Когато оставаше със седмици без работа, ставаше още по-придирчив. Освен това продължаваше още да тупа приятелски по рамото Лантие. Навярно не знаеше за срамното падение на жена си; поне хората като Бош и Поасон се кълняха, че той никак не се съмнявал и че щяло да бъде голямо нещастие, ако някога научи истината. Но госпожа Лера, неговата собствена сестра, клатеше глава, разказваше, че познавала мъже, на които това не било неприятно. Една нощ самата Жервез, връщайки се от стаята на шапкаря, цялата се вледени от страх, когато почувствува в тъмнината удар по задника си; после се успокои, като си помисли, че навярно се е ударила в таблото на кревата. Наистина положението беше много страшно; мъжът й не можеше да се забавлява с нея, като си прави такива шеги.

Лантие също не слабееше. Той полагаше много грижи за себе си, измерваше корема си с колана на панталона, непрекъснато загрижен да не би да трябва да отпуска или да стяга токата; чувствуваше се много добре, от суетност не искаше нито да пълнее, нито да отслабва. Това го правеше взискателен към храната, защото преценяваше всяко ядене с оглед да не промени линията му. Дори когато в къщи нямаха пукната пара, за него трябваше да има яйца, котлети, хранителни и леки неща. Откакто споделяше стопанката със съпруга й, той се считаше като равноправен член в семейството; прибираше оставените тук-таме монети от по двадесет су, командуваше Жервез с жест и с поглед, сърдеше се, караше се, даваше си вид, че има повече права, отколкото тенекеджията. С една дума в този дом имаше двама господари. И натрапилият се господар, който беше по-хитър, дърпаше чергата към себе си, грабеше от всичко по-големия дял — от жената, от софрата и от останалото. Добре използуваше съпрузите Купо. Никак не се смущаваше вече от никого. Нана си оставаше негова любимка, защото обичаше милите момиченца. Все по-малко се занимаваше с Етиен, защото според него момчетата сами трябвало да се оправят. Когато идваха да търсят Купо, винаги намираха него, по чехли, със запретнати ръкави на ризата; той излизаше от задната стаичка с отегчен вид на моряк, когото безпокоят; и отговаряше вместо Купо, като казваше, че било все едно.

На Жервез никак не й беше леко между тия двама господа. Тя не можеше да се оплаче от здравето си. Слава богу! Тя също дебелееше. Но да носиш на гърба си двама мъже, да се грижиш за тях и да се мъчиш да ги задоволяваш — това често не беше по силите й. Ах, боже господи, нали само с един мъж могат да ти отидат силиците! Най-лошото беше, че тия хитреци се разбираха много добре помежду си. Никога не се караха; разсмиваха се един друг след вечеря, опрели лакти на масата; умилкваха се един друг по цял ден като котки, които се търсят, за да се забавляват. В дните, когато се връщаха сърдити, те се нахвърляха върху нея: Хайде, удряйте добичето! Тя имаше яка гърбина; и се сприятеляваха още повече, като ругаеха заедно. И тя не се осмеляваше да възразява. Отначало, когато единият крещеше, тя умоляваше другия с поглед да я защити с една приятелска дума. Само че никога не успяваше. Сега предеше тънко, свиваше едрите си рамене, беше разбрала, че им беше приятно да я блъскат, защото бе така валчеста, като истинска топка. Купо, който беше невъзпитан, я обсипваше с отвратителни думи. Лантие, напротив, подбираше ругатните си, търсеше думи, каквито никой не казваше и които още повече я оскърбяваха. За щастие човек свиква с всичко; лошите думи, несправедливите нападки на двамата мъже започнаха да се плъзгат по нежната й кожа като по насмолено платно. Тя дори стигна дотам, че предпочиташе да са разгневени, защото, когато биваха любезни, още повече й досаждаха, завираха се в нея и не я оставяха да изглади спокойно дори една шапчица. Тогава те искаха да ядат хубави ястия, трябваше да угажда и на единия, и на другия, да ги глези, да ги приспива един след друг в леглото. В края на седмицата се чувствуваше съсипана, замаяна и гледаше налудничаво. Такова положение похабява жената.

Да, Купо и Лантие я похабяваха, точно така; те я горяха като свещ от двата края. Разбира се, тенекеджията нямаше образование; но шапкарят имаше голямо или поне имаше някакво образование, както нечистите хора имат бяла риза, но кирлива отдолу. Една нощ тя сънува, че е край един кладенец; Купо я блъскаше с юмрук, а пък Лантие я гъделичкаше по слабините, за да я накара да скочи по-бързо. Да, това приличаше на живота й. Ах, тя бе попаднала в хубава среда и нищо чудно, че оскотяваше. Хората от квартала никак не бяха справедливи, като я обвиняваха за отвратителния живот, който водеше, защото бедата не идваше от нея. Понякога, когато разсъждаваше, тръпки минаваха по кожата й. После си мислеше, че би могло да бъде още по-лошо. По-добре беше да има примерно двама мъже, отколкото да загуби двете си ръце. И считаше, че положението й е естествено, едно положение, което толкова много се срещаше; стараеше се да си устрои в него едно малко щастие. Доказателство за нейната далновидност и добродушност беше, че не мразеше Купо повече от Лантие. В една пиеса на театър „Гете“ бе видяла как една развратна жена отравяше мъжа си, от когото се отвращаваше, заради любовника си; и се беше разгневила, защото сърцето и не изпитваше нищо подобно. Нима не беше по-благоразумно да си живеят задружно тримата? Не, не, никакви такива глупости; това можеше да разстрои живота, в който и без това нямаше нищо весело. В края на краищата, въпреки дълговете, въпреки мизерията, която ги застрашаваше, тя щеше да счита, че е много спокойна и много доволна, ако тенекеджията и шапкарят по-малко я измъчваха и по-малко я ругаеха.

За нещастие към есента положението на семейството още повече се влоши. Лантие, който претендираше, че слабее, правеше всеки ден все по-големи фасони. Той роптаеше против всичко, не харесваше яхниите с картофи — буламач, казваше той, какъвто не можел да яде, защото получавал колики. Сега и най-малките спречквания завършваха с бурни караници, при които се обвиняваха взаимно за немотията в къщи; и ставаше истински ад, докато се помирят и всеки отиде да спи в леглото си. Нали когато няма вече зоб, магаретата започват да се ритат? Лантие подушваше мизерията, озлобяваше се, като чувствуваше, че къщата е вече изядена и така хубаво ометена, че виждаше деня, в който ще трябва да си вземе шапката и да си търси другаде подслон и храна. Той беше свикнал в своята дупка, тук бе усвоил малките си навици, глезен от всички; беше като в същинска благодатна земя, чиито сладости никога вече не ще намери. По дяволите, можеш ли да се тъпчеш до гуша и пак да имаш мръвки в чинията! След всичко той трябваше да се гневи на търбуха си, тъй като къщата вече беше в търбуха му. Но съвсем не разсъждаваше така: той силно ненавиждаше другите, че се бяха провалили за две години. Наистина положението на съпрузите Купо беше съвсем разклатено. Така че той обвини Жервез, че не знаела да прави икономия. Дявол да го вземе, какво ще стане с тях? Приятелите му го изоставяли точно сега, когато щял да сключи великолепна сделка, да си осигури в една фабрика заплата от шест хиляди франка, с които могъл да потопи в разкош цялото малко семейство.

През декември една вечер дори си легнаха, без да ядат. Нямаха и пукната пара. Лантие, много мрачен, излизаше отрано, скиташе по улиците, за да намери друго някое жилище, където миризмата от кухнята да развеселява лицата. Той стоеше с часове край печката, за да размишлява. После изведнъж започна да изпитва голямо приятелство към съпрузите Поасон. Той не се подиграваше вече с полицая от градската охрана и не го наричаше Баденг, дори стигна дотам да се съгласи, че може би императорът е добър човек. Изглеждаше, че най-много уважаваше Виржини, за която казваше, че била умна жена и че щяла да подреди добре живота си. Ясно беше, че ги ласкаеше. Дори можеше да се предполага, че искаше да се настани на пансион у тях. Но той обмисляше нещо по-дълбоко, много по-сложно. Тъй като Виржини му беше открила желанието си да започне да търгува с нещо, той се усукваше около нея и одобряваше смелия й план. Да, тя била родена за търговия — едра, приветлива и дейна. О, щяла да постигне това, към което се стремяла. Понеже парите били отдавна готови, наследство от една леля, тя имала пълно основание да се откаже от няколкото рокли, които шиела всеки сезон, и да се впусне в сделки; и той й изброяваше хората, които били на път да натрупат богатства — зарзаватчийката от ъгъла на улицата, една дребна търговка на фаянс от външния булевард; освен това моментът бил много изгоден, сега могло да се продават всякакви боклуци. Обаче Виржини се двоумеше; тя търсеше да наеме дюкян, желаеше да не напуска квартала. Тогава Лантие започна да й шепне доста продължително по кьошетата. Изглеждаше, че насила я тикаше към нещо, тя престана да казва не и като че ли го упълномощаваше да действува. Това беше тяхна тайна, която си споделяха със смигвания, с бързи думи, един коварен план, който проличаваше дори и когато се ръкуваха. От този момент шапкарят, като ядеше сухия хляб, дебнеше изпод вежди съпрузите Купо и, станал пак много разговорлив, ги шашардисваше със своите постоянни оплаквания. По цял ден Жервез слушаше за тая мизерия, която той самодоволно излагаше на показ. Казвал това не заради себе си, пазил го бог! Бил готов да умре от глад с приятелите си, стига да искат. Само че благоразумието изисквало да си дадат точна сметка за положението. Дължали най-малко петстотин франка в квартала — на хлебаря, на въглищаря, на бакалина и на други. Освен това не били платили за два месеца наема, или още двеста и петдесет франка; собственикът господин Мареско дори казвал, че щял да ги изгони, ако не му се издължат до първи януари. Най-сетне заложната къща погълнала всичко, нямали вече нищо за залагане, толкова къщата била ометена; само гвоздеи оставали по стените, нищо повече освен две книги за три су. Омотана от всичко това, смазана от тази равносметка, Жервез се гневеше, удряше с юмрук по масата или пък започваше да реве като звяр. Една вечер тя извика:

— Утре ще избягам!… Предпочитам да се махна оттук и да спя по улиците, отколкото да живея в подобен ад.

— По-умно ще бъде — каза лукаво Лантие — да се преотстъпи дюкянът, ако се намери някой… Когато и двамата решите да се откажете от гладачницата…

Тя го прекъсна още по-възбудено:

— Ама веднага, веднага!… Ах, хубаво ще се отърва!

Тогава шапкарят прояви голяма практичност. Като преотстъпят дюкяна, от новия наемател сигурно ще могат да получат пари за неплатените два наема. И той се осмели да спомене съпрузите Поасон, припомни, че Виржини търсела магазин; дюкянът може би щял да й хареса. Сега си спомнил, че тя желаела нещо подобно. Но при името на Виржини гладачката изведнъж възвърна спокойствието си. Щели да видят; когато е разгневен, човек винаги казва, че ще зареже дома си, само че работата не изглежда така лесна, ако се размисли.

През следващите дни Лантие напразно повтаряше своите литании, Жервез отвръщаше, че е изпадала и в по-лошо положение, но се е оправяла. Какво ще прави, когато няма да има вече гладачницата си! Без нея няма да изкарва хляба си. Напротив, тя пак щяла да наеме работнички и да привлече нова клиентела. Казваше това, за да се съпротивява срещу основателните доводи на шапкаря, който изтъкваше, че е провалена, смазана от дълговете, без ни най-малка надежда да се издигне отново. Обаче той прояви нетактичност, като пак произнесе името на Виржини, и тя бясно се заинати. Не, не, никога! Тя винаги се бе съмнявала в искреността на Виржини, ако Виржини желаела дюкяна, то било само за да я унижи. Тя би го отстъпила може би на първата срещната на улицата жена, но не и на тази голяма лицемерка, която навярно чакала от години да я види как се проваля. О, това обяснявало всичко. Тя разбирала сега защо блестели жълти искрици в котешките очи на тази сврака. Да, Виржини пазела спомена за боя по задника в пералнята и таела злобата си. Е добре, нека бъде внимателна и да пази задника си, ако не иска да бъде повторно напердашена. Това скоро щяло да стане, та нека да се приготви. След този изблик на ругатни Лантие отначало пак се скара на Жервез, нарече я дебела глава, торба за сплетни, госпожа Диктаторка и стигна дотам, че назова самия Купо глупак и го обвини, че не можел да накара жена си да уважава един приятел. После, като разбра, че гневът ще провали всичко, той се закле никога вече да не се занимава с чуждите работи, защото нямало благодарност; и наистина се престори, че повече не настоява за преотстъпването на дюкяна, обаче дебнеше случай отново да заговори за тази сделка и да склони гладачката.

Настъпи януари, времето бе лошо, влажно и студено. Майка Купо, която бе кашляла и се задушавала през целия декември, след Богоявление не можеше да стане от леглото си. Това беше неизбежно, тя го очакваше всяка зима. Но тази зима хората около нея казваха, че тя ще излезе от стаята си само с краката напред; и наистина страшно хъркаше, до задавяне, макар че все още беше едра и пълна, но едното й око беше угаснало, а половината от лицето й изкривено. Разбира се, децата й не биха я довършили; но тя страдаше от толкова дълго време и беше станала толкова нетърпима, че всъщност желаеха смъртта й като освобождение за всички. Самата тя щеше да бъде по-щастлива, защото си беше изживяла живота, нали? А когато си изживял живота си, няма за какво да съжаляваш. Лекарят, когото бяха повикали веднъж, не дойде втори път. Даваха й билков чай, ей така просто, за да не се счита, че са я изоставили напълно. Всеки час влизаха при нея, за да видят дали е още жива. Тя толкова много се задушаваше, че вече не говореше; но с окото, което бе останало здраво, живо и бистро, втренчено гледаше хората; и това око бе изпълнено с много неща — съжаление за хубавите млади години, мъка, че гледа как близките й така бързат да се отърват от нея, гняв срещу тази порочна Нана, която през нощта вече не се стесняваше да дебне по риза през остъклената врата.

Един понеделник Купо се прибра вечерта пиян. Откакто животът на майка му бе в опасност, той беше непрекъснато разнежен. След като той си легна и захърка, заспал дълбоко, Жервез се повъртя още малко. Тя бдеше над майка Купо през една част от нощта. Впрочем Нана проявяваше голяма смелост, спеше винаги при старата, като казваше, че ако я чуела да умира, щяла да повика всички. Тази нощ, тъй като малката спеше и болната изглеждаше спокойно унесена, гладачката най-сетне послуша Лантие, който я викаше от стаята си, където я съветваше да си починела малко. Оставиха да свети само една запалена свещ, сложена на пода зад шкафа. Но към три часа Жервез изведнъж скочи от леглото, разтреперана, обзета от силно безпокойство. Сторило й се бе, че през тялото й минава студен полъх. Краят на свещта бе изгорял; изумена, с разтреперани ръце тя стегна полата си в тъмнината. Едва в малката стаичка, след като се блъсна в мебелите, можа да запали една малка лампа. В тишината, потискана от мрака, се чуваше само двунотното хъркане на тенекеджията. Изтегнала се по гръб, Нана леко дишаше през издутите си устни. И Жервез, като свали надолу лампата, чиято светлина раздвижи големи сенки по стените, освети лицето на майка Купо и видя, че е съвсем бяло, а главата отпусната на рамото с отворени очи. Майка Купо беше мъртва.

Тихо, без да издаде вик, смразена и предпазлива, гладачката се върна в стаята на Лантие. Той отново беше заспал. Тя се наведе и прошепна:

— Виж какво, свърши се, тя е мъртва.

Съвсем сънен, още неразбуден, той най-напред изръмжа:

— Остави ме на мира, легни си… Нищо не можем да й помогнем, щом е мъртва.

После се привдигна на лакът и попита:

— Колко е часът?

— Три.

— Едва три часът! Я си легни. Ще ти стане лошо… Когато се съмне, ще видим.

Но тя не го слушаше, обличаше се напълно. Тогава той отново се сви в завивката си и обърна глава към стената, като заговори за дяволския инат на жените. Толкова неотложно ли било да се съобщи на хората, че имали мъртвец в жилището си? Много тъжно щяло да бъде посред нощ; и той беше разгневен, че развалят съня му с черни мисли. Обаче, когато отнесе в стаята си своите неща, дори и фуркетите си, тя седна и зарида на воля, без вече да се страхува, че ще я заварят с шапкаря. Всъщност тя обичаше майка Купо, изпитваше голяма скръб сега, след като в първия момент беше почувствувала само страх и досада, че старата е избрала толкова неудобен час, за да си отиде. И тя плачеше самичка, много силно в тишината, а тенекеджията продължаваше да хърка; той не чуваше нищо, тя го викаше и разтърсваше, после реши да го остави спокоен, след като реши, че още повече ще се затрудни, ако той се събуди. Като се върна при мъртвата, тя намери Нана да седи и да търка очите си. Малката разбра и с любопитство на порочно дете протегна шия, за да види по-добре баба си; тя не казваше нищо, беше малко разтреперана, учудена и доволна пред тази смърт, която очакваше от два дни като нещо ужасно, което криеха и забраняваха на децата; и пред тази бяла маска, удължена в последното хълцане от жажда за живот, зениците й като на млада котка се разширяваха, вцепенила се беше също така, както когато се прилепваше към прозорците на вратата, за да гледа това, което беше забранено за сополанките.

— Хайде, стани — каза майка й с тих глас. — Не искам да останеш тук.

Тя се плъзна от леглото със съжаление, като въртеше глава и не изпускаше от погледа си мъртвата. Жервез беше твърде затруднена с нея, не знаеше къде да я остави, докато се съмне. Реши да я облече, когато Лантие по панталон и с чехли дойде при нея; вече не можеше да спи, срамуваше се малко от поведението си. Тогава всичко се нареди.

— Нека легне в моето легло — измърмори той. — Има място за нея.

Нана вдигна към майка си и към Лантие големите си светли очи с наивно изражение, със същото онова изражение, което имаше на Нова година, когато й даваха шоколадови бонбони. И, разбира се, нямаше нужда да я подканят; както бе по ризка, тя заситни бързо, голите й крачета едва докосваха пода; плъзна се като пепелянка в леглото, което беше още топло, и се изтегна, потъна в него, слабото й телце едва повдигна завивката. Всеки път, когато влизаше, майка й виждаше блестящите й неми очи; момичето не спеше, не мърдаше, беше много зачервено и сякаш размишляваше за нещо.

През това време Лантие беше помогнал на Жервез да облече майка Купо; а това не беше лека работа, защото мъртвата беше тежка. Никога не биха повярвали, че тази старица е толкова дебела и толкова бяла. Бяха й обули чорапи, една бяла фуста, камизола, шапчица; с една дума, най-хубавото й бельо. Купо продължаваше да хърка на две ноти — едната дебела, която заглъхваше, а другата остра, която се извисяваше; това приличаше на черковна песен, придружаваща обредите на Разпети петък. И когато мъртвата бе облечена и чисто положена на леглото й, Лантие си наля чаша вино, за да се съвземе, защото сърцето му се било преобърнало. Жервез тършуваше в комода, за да намери едно медно разпятие, което бе донесла от Пласан; но се сети, че самата майка Купо навярно го бе продала. Бяха запалили печката. Прекараха останалата част от нощта в дрямка на столовете, като довършиха наченатата бутилка, отегчени и сърдити, сякаш вината беше тяхна.

Към седем часа, преди разсъмване, Купо най-сетне се събуди. Когато научи за нещастието, той отначало не се разплака и започна да мърмори, като смътно се надяваше, че се шегуват с него. После скочи от леглото, отиде в стаичката и падна пред мъртвата; започна да я целува и да реве като теле с толкова едри сълзи, че мокреше чаршафа, с който бършеше бузите си. Жервез отново зарида, силно развълнувана от скръбта на мъжа си, помирила се вече с него; да, той имал добра душа, каквато тя не предполагала. Отчаянието на Купо бе придружено със страшно главоболие. Той пъхаше ръце в косата си, устата му беше разлигавена от снощното пиянство, беше още замаян, въпреки десетчасовия сън. И стенеше със свити юмруци. Господи, бедната му майка, която толкова обичал, си бе отишла! Ах, колко го боляла главата, нямало да изтрае! Сякаш огън горял на темето му, а пък сърцето му се късало от мъка! Не, съдбата била много несправедлива, като се нахвърляла така върху него!

— Хайде, кураж, драги мой — каза Лантие, като го повдигна. — Трябва да се съвземете.

Той му наля чаша вино, но Купо отказа да пие.

— Какво ми е, за бога? Някакъв бакърен вкус имам в устата си… Това е мама, щом я видях, почувствувах вкуса на бакъра… Мамо, господи! Мамо, мамо…

И той отново започна да плаче като дете. Все пак изпи виното в чашата, за да угаси огъня, който гореше в гърдите му. Лантие скоро се измъкна под предлог, че отива да уведоми роднините и да намине в кметството, за да регистрира смъртния случай. Имаше нужда да подиша чист въздух. Поради това не си даде труд да бърза, пушеше цигари и се наслаждаваше на острия утринен студ. Като излезе от госпожа Лера, той дори влезе в една млекарница в Батиньол да изпие чаша горещо кафе. И там остана цял час, за да размишлява.

От девет часа роднините се събраха в дюкяна, чиито кепенци оставиха затворени. Лорильо не плака; впрочем той имаше бърза работа и почти веднага се върна в работилницата си, след като се позавъртя известно време с подходяща за случая физиономия. Госпожа Лорильо и госпожа Лера целунаха Жервез и Купо и бършеха очите си, от които капеха дребни сълзи. Обаче първата, след като хвърли бърз поглед около мъртвата, внезапно повиши глас, за да каже, че това на нищо не приличало, че никога не се оставяла запалена лампа до мъртвец; трябвало свещ и затова изпратиха Нана да купи един пакет големи свещи. Ах, ето на̀, умреш ли при Куцата, тя ще те нареди по най-смешен начин! Каква простачка, да не знае дори как да подреди един мъртвец! Нима никого не е погребвала в живота си? Госпожа Лера трябваше да се качи у съседите, за да вземе едно разпятие; донесе един много голям дървен кръст, на който беше закован нарисуван на картон Христос, който покри гърдите на майка Купо и сякаш я притискаше с тежестта си. След това потърсиха светена вода; но тъй като никой нямаше, Нана пак изтича до черквата, за да вземе едно шише. На бърза ръка стаичката доби друг вид; върху малката масичка гореше свещ, до нея в чаша светена вода беше натопено клонче чемшир. Сега вече, ако дойдеха хора, щеше да бъде поне подредено. В дюкяна наредиха в кръг столовете за хората, които щяха да дойдат.

Лантие се прибра чак в единадесет часа. Той беше взел сведения от погребалното бюро.

— Ковчегът струва дванадесет франка — каза той. — Ако искате да има меса, ще струва десет франка повече. Освен това за катафалката се плаща съобразно категорията…

— О, това е съвсем излишно — измърмори госпожа Лорильо, като изненадана и със загрижен вид вдигна глава. — С това няма да върнем мама, нали?… Трябва да се простираме според кесията си.

— Разбира се, и аз мисля така — подзе шапкарят. — Взех цените, за да бъдете осведомени… Кажете ми какво искате; следобед ще отида да поръчам.

Говореха полугласно при слабата светлина, която нахлуваше в стаята през пролуките на кепенците. Вратата на стаичката беше оставена широко отворена; и през този зеещ отвор струеше дълбоката тишина на смъртта. Детски смях се чуваше откъм двора — едно хоро от момиченца се въртеше под бледото зимно слънце. Изведнъж чуха Нана, която беше избягала от семейство Бош, където я бяха изпратили. Тя командуваше с пискливия си глас, другите подскачаха по плочите, а думите, които пееше, се разнасяха като цвъртеж на кресливи птички:

Нашто магаренце,

нашто магаренце

го боли краченце.

Мама му направи,

мама му направи

за двете краченца

топли обущенца!

Жервез почака малко и каза:

— Ние не сме богати, то се знае, но все пак искаме да направим както трябва. Ако майка Купо нищо не ни е оставила, това не е причина да я хвърлим в земята като куче… Не, трябва да има меса, а катафалката да бъде доста прилична…

— А кой ще плаща? — попита гневно госпожа Лорильо. — В никакъв случай ние, които миналата неделя изгубихме пари; нито вие, разбира се, защото сте закъсали… Ах, вие все пак трябва да видите докъде стигнахте с манията си да се перчите!

Запитан какво мисли, Купо заекна с жест на абсолютно безразличие и отново задряма на стола си. Госпожа Лера каза, че ще плати своя дял. Тя споделяше мнението на Жервез — трябвало да се отнесат достойно. Тогава двете започнаха да пресмятат на едно листче: всичко щеше да възлезе на около деветдесет франка, защото след дълги разправии решиха да вземат катафалка, украсена с тясна драперия.

— Ние сме три — заключи гладачката. — Всяка ще даде по тридесет франка. Няма да се разорим.

Но госпожа Лорильо изпадна в ярост.

— Е добре, аз отказвам, да, отказвам! Не заради тридесетте франка. Бих дала сто хиляди, ако ги имах и ако те можеха да възкресят мама… Само че аз не обичам горделивите. Вие имате гладачница и мечтаете да се перчите в квартала. Но ние, другите, не сме като вас. Ние не позираме… О, правете каквото си щете. Сложете пера на катафалката, ако това ви харесва.

— Нищо не искаме от вас — отвърна най-сетне Жервез. — Не желая да ми се правят упреци, дори ако трябва да продам себе си. Храних майка Купо без вас, ще я погреба също без вас. Кавала съм ви го вече веднъж: прибирам загубените котки, та майка ви ли ще оставя в калта.

Тогава госпожа Лорильо се разплака и Лантие трябваше да я задържи, за да не си отиде. Кавгата ставаше толкова шумна, че госпожа Лера силно изшътка и намери за необходимо да влезе тихичко в малката стаичка и да отправи към мъртвата сърдит и загрижен поглед, сякаш се страхуваше, че тя се е събудила и подслушва за какво се спори край нея. В този момент хорото на малките момиченца отново се извиваше в двора и тънкият пронизителен глас на Нана се извисяваше над другите.

Нашто магаренце,

нашто магаренце

го боли шкембенце.

Мама му направи,

мама му направи

вълнено коланче

и синьо герданче!

— Господи, колко са досадни тия деца с песента си! — каза на Лантие Жервез, която беше съвсем разстроена, готова да заридае от нетърпение и скръб. — Накарайте ги да млъкнат и изритайте Нана у портиерката.

Госпожа Лера и госпожа Лорильо отидоха да обядват, като обещаха да се върнат. Съпрузите Купо седнаха на масата, ядоха колбаси, без да са гладни, като не смееха дори да тракнат с вилиците си. Бяха много затруднени и зашеметени с тази нещастна майка Купо, която им тежеше на раменете и сякаш изпълваше цялото жилище. Животът им беше объркан. В първия момент те се лутаха, без да намерят това, което търсеха, чувствуваха се смазани като след гуляй. Лантие веднага излезе навън, за да отиде пак в погребалното бюро, като отнесе тридесетте франка на госпожа Лера и шестдесетте франка, които Жервез с разчорлена коса като луда беше отишла да вземе назаем от Гуже. Следобед дойдоха няколко жени, съседки, изгарящи от любопитство, които още с влизането си въздишаха и въртяха насълзени очи; те влизаха в стаичката, гледаха втренчено мъртвата, като се кръстеха и ръсеха с клончето чемшир, потопено в светената вода; после сядаха в дюкяна, където започваха да говорят за скъпата жена, и непрекъснато, без да се уморяват, повтаряха с часове едни и същи думи. Госпожица Реманжу беше забелязала, че дясното око на старата било отворено, госпожа Годрон твърдеше упорито, че цветът на кожата й бил много хубав за нейните години, а госпожа Фоконие беше изумена, защото я бе видяла как пие кафе преди три дни. Наистина бързо се умирало, всеки трябвало да се готви за онзи свят. Привечер на Купо и Жервез започна да им дотяга. Голяма мъка беше за едно семейство да държи толкова дълго в дома си мъртвеца. Правителството би трябвало да издаде друг закон по този въпрос. Цялата вечер, цялата нощ и после целия предобед, не, това нямаше край. Нали когато човек не плаче, скръбта започва да дразни и да предизвиква лошо държане. Майка Купо, безмълвна и неподвижна в дъното на малката стаичка, се разпростираше все повече в цялото жилище, ставаше бреме, което смазваше всички. И семейството, въпреки волята си, се връщаше към своето всекидневие, забравяше почитта към майката.

— Ще вечеряте с нас — каза Жервез на госпожа Лера и госпожа Лорильо, когато те се върнаха. — Много сме опечалени, да не се разделяме.

Сложиха приборите върху тезгяха. Като виждаше чиниите, всеки си мислеше за гуляите, които бяха ставали тук. Лантие се беше върнал. Лорильо слезе. Един сладкар беше донесъл баница, защото гладачката не беше в състояние да готви. Когато сядаха, влезе Бош и каза, че господин Мареско иска да поднесе съболезнованията си, и собственикът се появи, много сериозен, с големия орден на редингота. Той поздрави мълчаливо, влезе направо в стаичката, където коленичи. Тъй като беше много набожен, той се помоли съсредоточено като кюре, после направи кръст във въздуха, като поръси трупа с чемширеното клонче. Всички, станали от масата, стояха прави, силно развълнувани. След като изпълни церемонията, господин Мареско мина в дюкяна и каза на съпрузите Купо:

— Дошъл съм за двата закъснели наема. Можете ли да платите?

— Не, господине, не напълно — заекна Жервез, на която беше много неприятно, че й говори за това пред съпрузите Лорильо. — Нали разбирате, поради нещастието, което ни сполетя…

— Без съмнение, но всеки с грижите си — подзе собственикът, като разпери огромните си длани на бивш работник. — Аз съм много недоволен, повече не мога да чакам… Ако не ми платите вдругиден сутринта, ще бъда принуден да ви изхвърля.

Жервез сключи ръце със сълзи на очи, молеше го мълчаливо. С рязко поклащане на голямата си глава той й даде да разбере, че молбите са излишни. Впрочем почитта към мъртвите изключваше всякакъв спор. Той се оттегли сдържано, заднешком.

— Хиляди извинения, че ви обезпокоих — прошепна той. — Вдругиден сутринта, не забравяйте.

И тъй като на излизане мина отново край малката стаичка, той за последен път отдаде почит на покойницата, като набожно коленичи пред широко отворената врата.

Ядоха отначало бързо, за да не изглежда, че изпитват удоволствие. Но като стигнаха до десерта, станаха спокойни, обзети от добро самочувствие. От време на време с пълна уста Жервез или една от двете сестри ставаше, отиваше да хвърли поглед в стаичката, без дори да остави салфетката си; и когато отново сядаше, преглъщайки залъка си, другите я поглеждаха за миг, за да разберат дали всичко беше наред в съседната стая. Но скоро дамите започнаха да се безпокоят по-рядко, майка Купо бе забравена. Бяха си приготвили цяло котле кафе, и то много силно, за да бъдат бодри през цялата нощ. Съпрузите Поасон дойдоха към осем часа. Поканиха ги да изпият по чаша. Тогава Лантие, който следеше настроението на Жервез, сякаш долови удобен момент, какъвто чакаше от сутринта. Понеже заговориха за мерзостта на собствениците, които ходели да си искат парите и в жилищата, където има мъртвец, той каза внезапно:

— Йезуит е този мръсник, лицемерен набожник!… Но аз на ваше място бих зарязал дюкяна му.

Смазана от умора, безсилна и изнервена, Жервез отвърна примирено:

— Да, разбира се, няма да чакам съдебните пристави… Ах, дотегна ми вече, дотегна ми.

Съпрузите Лорильо, които злорадствуваха при мисълта, че Куцата няма да има вече дюкян, се съгласиха напълно с нея. Човек нямал представа какво струва един дюкян. По-добре било да изкарва дори три франка другаде, но поне да няма разноски и да не рискува да губи големи суми. Те повториха това съображение и на Купо, като го подтикваха да се съгласи; той пиеше много, беше непрекъснато разчувствуван, плачеше сам, навел глава над чинията си. Понеже изглеждаше, че гладачката е вече склонна, Лантие намигна на съпрузите Поасон. И едрата Виржини се намеси много любезно в разговора:

— Знаете ли, че можем да се разберем. Ще поема задълженията по вашия договор, ще уредя вашата сметка със собственика… С една дума, ще бъдете много по-спокойна.

— Не, благодаря — заяви Жервез, която се сепна, сякаш тръпки я бяха побили. — Ако искам, аз зная къде да намеря пари за наема. Ще работя, слава богу, двете ми ръце са здрави, ще се оправя!

— Ще говорим за това по-късно — избърза да каже шапкарят. — Никак не е удобно тази вечер… По-късно, утре например.

В този момент госпожа Лера, която беше отишла в стаичката, изпищя леко. Уплашила се, защото намерила свещта угаснала, изгоряла докрай. Всички се засуетиха да запалят друга; и кимаха с глава, като повтаряха, че не било добра поличба, когато светлината при мъртвеца гаснела.

Бдението започна. Купо се бе изтегнал, но не да спи, както сам казваше, а за да размишлявал; обаче захърка само след пет минути. Когато я изпратиха да спи у семейство Бош, Нана се разплака; от сутринта тя се блазнеше от надеждата да бъде на топличко в голямото легло на своя добър приятел Лантие. Съпрузите Поасон останаха до полунощ. Накрай бяха решили да направят греяно вино в една купа, защото кафето действувало зле на нервите на тези дами. Разговорът ставаше сантиментален. Виржини говореше за село: тя би желала да я погребат в края на някоя гора и да има полски цветя на гроба й. Госпожа Лера си беше вече приготвила в своя шкаф покрова за погребението; постоянно го парфюмирала с букет от лавандула; държала много да й миришело на хубаво, когато щяла да бъде в гроба. После, без каквато и да е връзка, полицаят от градската охрана разказа, че сутринта арестувал едно голямо момиче, което крало от магазина на един колбасар; като го разсъблекли при комисаря, намерили десет наденички, усукани по тялото му отпред и отзад. А когато госпожа Лорильо с отвращение каза, че не би хапнала от тези наденички, компанията започна да се смее тихичко. Бдението се развесели, без да нарушава благоприличието.

Но когато допиваха греяното вино, един странен шум, някакво глухо бълбукане се разнесе от стаичката. Всички вдигнаха глави и се спогледаха.

— Няма нищо — каза спокойно Лантие, като сниши глас. — Тя се изпразва.

Обяснението се посрещна със спокойно поклащане на главите и компанията сложи чашите на масата.

Най-сетне съпрузите Поасон си тръгнаха. Лантие излезе с тях: щял да отиде у свой приятел, казваше той, за да остави леглото на дамите, които биха могли да почиват по един час една след друга. Лорильо се качи да спи сам, като повтаряше, че това му се случва за първи път от женитбата насам. Тогава Жервез и двете сестри, останали със заспалия Купо, се настаниха около печката, върху която бяха сложили кафе, за да бъде топло. Те седяха тук сгушени, свити одве, с ръце под престилките, с глави над огъня, и разговаряха съвсем тихо сред дълбоката тишина на квартала. Госпожа Лорильо се вайкаше: нямала черна рокля, но не би желала да си купи, защото била парично затруднена; и тя разпитваше Жервез, искаше да знае дали майка Купо не е оставила една черна пола, онази пола, която и подарили на рождения ден. Жервез трябваше да отиде да търси полата. Като я стесняла в талията, щяла да може да я използува. Обаче госпожа Лорильо искаше още и старо бельо, споменаваше за леглото, за шкафа, за двата стола, търсеше с очи вехториите, които трябвало да си поделят. Едва не се скараха. Госпожа Лера въдвори мир; тя била справедлива: Жервез и Купо, грижили се за майката, били заслужили тия дребни неща. И трите отново се унесоха над печката в монотонни бъбрения. Нощта им изглеждаше страшно дълга. От време на време се съвземаха, пиеха кафе, надничаха в стаичката, където свещта, която не трябваше да угасва, гореше с червен и тъжен пламък, надебелен от черния пушек на фитила. Призори започнаха да треперят, въпреки силната топлина на печката. Мъчително безпокойство и умора от многото говорене ги задушаваха, езиците им бяха засъхнали, очите боляха. Госпожа Лера се хвърли върху леглото на Лантие и захърка като мъж; а другите две с оклюмали глави до коленете спяха пред огъня. На разсъмване се събудиха изтръпнали. Свещта на майка Купо пак беше угаснала. И тъй като в тъмнината се чуваше отново тихо шуртене, госпожа Лорильо обясни на висок глас, за свое успокоение:

— Тя се изпразва — повтори, като запали друга свещ.

Погребението беше в десет и половина часа. Тъжна утрин след вчерашния ден и снощното бдение! С други думи Жервез, макар и да нямаше нито едно су, би дала сто франка на този, който би дошъл да отнесе майка Купо три часа по-рано. Да, колкото и да са се обичали, хората стават непоносими, когато са мъртви; и дори колкото повече ги обичаме, толкова по-бързо искаме да се отървем от тях.

За щастие сутринта преди погребението има много работа. Трябва да се извършат най-различни приготовления. Най-напред закусиха. После оня дядо Базуж, гробарят от шестия етаж, донесе ковчега и торбата с трици. Този добряк никога не изтрезняваше. И днес, в осем часа, той беше много весел от снощното пиянство.

— Ето, за тук е, нали? — каза той.

И сложи ковчега, който изтрака като нова кутия.

Но когато хвърляше встрани торбата с трици, той застина с облещени очи и разтворена уста, като видя Жервез пред себе си.

— Простете, извинете, нещо бъркам — измънка той. — Бяха ми казали, че било за у вас.

Той беше вдигнал вече торбата: гладачката трябваше да му извика:

— Оставете я, за тук е.

— Ах, дявол да го вземе! Трябваше да се досетя! — подзе той, като се плесна по бедрото. — Разбирам, старата е…

Жервез беше съвсем пребледняла. Дядо Базуж беше донесъл ковчега за нея. Той продължаваше да бърбори, мъчеше се да бъде любезен, търсеше начин да се извини:

— Така де, нали вчера разправяха, че една от приземния етаж заминала за оня свят. Тогава аз помислих… Нали знаете, в нашия занаят тия неща влизат от едното ухо и излизат от другото… Все пак аз ви поздравявам. Най-добре е по-късно, нали? Макар че животът не винаги е много весел, ах, не, разбира се!

Тя го слушаше и се отдръпваше назад, като се страхуваше да не я сграбчи с големите си мръсни ръце, за да я отнесе в ковчега. Веднъж вече, вечерта след сватбата й, той и беше казал, че познавал такива жени, които биха му благодарили, ако отиде да ги вземе. Е добре, тя не бе стигнала още дотам, от това я побиваха студени тръпки. Животът й се беше провалил, но тя не искаше да си отиде толкова рано; да, предпочиташе да мре от глад в продължение на години, отколкото да умре веднага.

— Той е пиян — прошепна тя с отвращение и страх. — Управлението не трябва да изпраща поне пияници. Доста скъпо плащаме.

Тогава гробарят стана закачлив и нахален.

— Е добре, майчице, ще оставим за друг път. Аз съм напълно на вашите услуги, да знаете! Само ми направете знак. Аз съм утешителят на дамите… И не плюй върху дядо Базуж, защото той е държал в ръцете си много по-изискани от тебе, които са му се отдавали да ги нагласява, без да се оплакват, твърде доволни, че могат да продължат съня си на сянка.

— Млъкнете, дядо Базуж! — каза строго Лорильо, дотичал при шума на гласовете. — Шегите не са подходящи. Ако се оплачем, ще ви уволнят. Хайде, махнете се, щом не спазвате правилата.

Гробарят се отдалечи, но дълго време го чуваха как мърмори на тротоара:

— Защо пък правилата!… Няма правила… няма правила… Има само честност!

Най-сетне удари десет часът. Катафалката беше закъсняла. В дюкяна имаше вече хора, приятели и съседи — господин Мадиние, Ботуша, госпожа Годрон, госпожица Реманжу; и всяка минута някоя мъжка или женска глава се подаваше между затворените кепенци, през широко отворената врата, за да види дали не се задава тази мудна катафалка. Роднините, събрани във вътрешната стая, приемаха съболезнования. За кратко настъпваше тишина, нарушавана от бързи шепнения, от това досадно и трескаво очакване, от остро шумолене на рокли — госпожа Лорильо беше забравила носната си кърпа, а госпожа Лера търсеше да вземе от някого молитвеник. Всеки, който влизаше, забелязваше сред стаичката разтворения ковчег пред леглото; и въпреки волята си, всеки изпод око втренчено го разглеждаше, като пресмяташе, че едрата майка Купо никога няма да се побере вътре. Всички се споглеждаха с тази мисъл в очите, без да я споделят гласно. Но настъпи оживление пред вратата към улицата. С важен и сдържан глас господин Мадиние съобщи, като разтвори ръце:

— Ето ги!

Пак не беше катафалката. Един след друг влязоха с бързи крачки четирима гробари с червени лица и груби хамалски ръце, облечени в черни вонящи дрехи, протрити и избелели от търкането по ковчезите. Дядо Базуж вървеше пръв, много пиян и много сериозен; щом биваше на работа, той се държеше здраво на краката си. Гробарите не казаха нито дума, свели малко глава, те вече претегляха с очи майка Купо. И никак не се бавиха, горката старица бе опакована за секунда. Най-дребният от тях, младият, който беше кривоглед, бе изсипал триците в ковчега и ги разстилаше и мачкаше, сякаш щеше да меси хляб. Един друг, висок и слаб, с вид на шегаджия, постла покрова отгоре. После раз-два — и хайде! Четиримата хванаха тялото и го вдигнаха, като двама държаха краката и двама главата. По-бързо палачинка не се обръща в тигана. Хората, които бяха протегнали врат, сякаш помислиха, че майка Купо беше скочила сама в сандъка. Тя се плъзна там като у дома си, да, точно така, защото бяха чули шума от докосването и до новите дъски. Тя изпълваше ковчега от всички страни като картина в рамка. С една дума тя се побра, нещо, което учуди присъствуващите; сигурно се беше свила от вчера насам. През това време гробарите се бяха изправили и чакаха; кривогледият взе капака, за да покани роднините за последно прощаване; а Базуж слагаше гвоздеи в устата си и приготвяше чука. Тогава Купо, двете му сестри, Жервез и някои други паднаха на колене и започнаха да целуват отиващата си майка, като ронеха едри сълзи, чиито топли капки падаха и се стичаха по това вцепенено и студено като лед лице. Разнесоха се продължителни ридания. Капакът се спусна, дядо Базуж закова гвоздеите сръчно като опаковач с по два удара върху всеки; и никой не проплака повече при този трясък като в дърводелска работилница. Беше свършено. Тръгваха.

— Как е възможно такова перчене в подобен момент! — каза госпожа Лорильо на мъжа си, като забеляза катафалката пред вратата.

Катафалката разбуни квартала. Продавачката на карантия повика момчетата на бакалина, дребният часовникар беше излязъл на тротоара, съседите висяха по прозорците. И всички тия хора говореха за драперията с бели памучни ресни. Ах, Жервез и Купо щяха да направят по-добре, ако платеха дълговете си! Но, както казваха съпрузите Лорильо, фукнята се проявява във всичко и въпреки всичко.

— Това е позор! — повтаряше в същото време Жервез, като говореше за златаря и жена му. — Тия скъперници не донесоха дори едно букетче теменужки на майка си.

Съпрузите Лорильо наистина бяха дошли с празни ръце. Госпожа Лера поднесе букет от изкуствени цветя. Върху ковчега поставиха още един венец от имортели и един букет, купен от съпрузите Купо. Гробарите трябваше да се напънат, за да вдигнат и натоварят тялото. Шествието потегли бавно. Купо и Лорильо в рединготи и с шапки в ръце вървяха начело на траурната процесия; първият, чието умиление се поддържаше от изпитите сутринта две чаши бяло вино, се държеше за ръката на своя зет, краката му бяха отмалели, главата го болеше. След тях крачеха мъжете — господин Мадиние, много важен, целият в черно, Ботуша с палто над блузата си, Бош, чийто жълт панталон правеше странно впечатление, Лантие, Годрон, Биби Пържолата, Поасон и други. Дамите вървяха след тях — на първия ред госпожа Лорильо, която носеше поправената пола на покойната, госпожа Лера, покрила с шал набързо приготвения си траурен тоалет — манто с лилава гарнитура, а накрая Виржини, госпожа Годрон, госпожа Фоконие, госпожица Реманжу и на опашката всички останали. Когато катафалката потегли и бавно се спусна по улица „Гут д’Ор“ сред хората, които се кръстеха и сваляха шапки, четиримата гробари застанаха начело — двамата отпред, а другите двама вдясно и вляво. Жервез беше останала да затвори дюкяна. Тя повери Нана на госпожа Бош и настигна тичешком шествието. От портата малката, хваната за ръка от портиерката, гледаше с голямо любопитство как баба й изчезва в дъното на улицата с тази хубава каляска.

Точно когато гладачката настигаше задъхана опашката на шествието, дойде и Гуже. Той се нареди до мъжете, но се обърна и поздрави с кимане на глава така леко, че тя изведнъж се почувствува много нещастна и се обля в сълзи. Тя не оплакваше само майка Купо, тя оплакваше нещо отвратително, което не би изрекла и което я задушаваше. През целия път тя държа кърпата на очите си. Госпожа Лорильо, чиито страни бяха сухи и зачервени, я гледаше накриво, сякаш я обвиняваше, че се преструва.

В черквата церемонията бе извършена набързо. Обаче месата се проточи малко, защото свещеникът бе много стар. Ботуша и Биби Пържолата бяха предпочели да останат навън, за да не пуснат нищо в дискоса. През цялото време господин Мадиние проучваше кюретата и споделяше с Лантие наблюденията си: тия комедианти, фъфлещи латински, не знаели дори какво бръщолевят; опяват хората, както ги и кръщават или венчават, без никакво чувство в сърцето си. После господин Мадиние се обяви против всички тия церемонии, тия светлини, тия тъжни гласове, тоя фарс пред роднините. Всъщност човек губи близките си два пъти — веднъж у дома си, втори път в черквата. И всички мъже се съгласяваха с него, защото пак настъпи мъчителен момент, когато в края на месата, сред граченето на молитви, присъствуващите трябваше да минат покрай тялото и да ръсят светена вода. За щастие гробището не беше далече, малкото гробище на Шапел, една малка градинка, която започваше от улица „Маркаде“. Шествието пристигна там безредно, всеки крачеше и говореше за своите си работи. Твърдата земя кънтеше така, че на драго сърце биха потропали с крака, за да се посгреят. Зеещият гроб, пред който бяха поставили ковчега, беше вече целият заледен, сив и каменист като гипсова кариера, и на присъствуващите, наредени около купчинките изкопана пръст, не им беше весело да чакат в този студ и отегчени гледаха ямата. Най-сетне един свещеник в стихар излезе от една къщурка; той трепереше, виждаше се как дъхът му дими при всяко „депрофундис“, което изричаше. При последното прекръстване той се прибра бързо, без да има желание да започне отново. Гробарят взе лопатата, но понеже земята беше замръзнала, той откъртваше само големи буци, които силно тропаха там долу — една истинска бомбардировка на ковчега, канонада от топовни гърмежи, от които сякаш дъските се разцепваха. Тази музика разкъсва сърцата и на най-големите егоисти. Пак заплакаха. Отиваха си, бяха извън гробището, но все още чуваха гърмежите. Като си духаше в шепите, Ботуша направи гласно една констатация: „Ах, дявол да го вземе! На майка Купо няма да й бъде топло!“

— Госпожи и цялата компания — каза тенекеджията на няколкото приятели, останали на улицата с роднините, — моля, позволете ни да ви почерпим нещо…

И той пръв влезе в кръчмата на улица „Маркаде“, наречена „На връщане от гробищата“. Останала на тротоара, Жервез повика Гуже, който се отдалечаваше, след като бе поздравил пак с кимане на глава. Защо отказвал чаша вино? Но той бързал, връщал се в работилницата. Тогава се спогледаха за миг, без да говорят.

— Моля да ме извините за шестдесетте франка — прошепна най-сетне гладачката. — Бях като луда, помислих си за вас…

— О, няма защо, извинена сте — прекъсна я ковачът. — И знайте, аз съм напълно на вашите услуги, ако ви се случи нещастие… Но не казвайте нищо на мама, защото тя има свои разбирания, а пък аз не искам да й противореча.

Тя продължаваше да го гледа; и като го виждаше толкова добър, толкова тъжен, с тази хубава жълта брада, тя бе почти готова да приеме неговото старо предложение — да избяга с него, за да бъдат щастливи заедно някъде. После й хрумна друга лоша мисъл: да му поиска назаем пари за двата наема срещу каквато й да е отплата. Като трепереше, тя подзе с ласкав глас:

— Нали не сме сърдити?

Той поклати глава и й отвърна:

— Не, разбира се, никога няма да бъдем сърдити… Само че, разберете, всичко е свършено.

И той си отиде с големи крачки, като остави Жервез зашеметена, вслушана в последната му дума, която кънтеше в ушите й като камбана. Влязла в кръчмата, тя чуваше смътно в себе си: „Всичко е свършено, да, всичко е свършено! Няма вече какво да правя, щом всичко е свършено!“ Тя седна, хапна малко хляб и сирене, изпи една пълна чаша, която намери пред себе си.

Кръчмата беше в приземния етаж и представляваше дълго помещение с нисък таван, изпълнено от две големи маси. На тяхната маса бяха наредени еднолитрови бутилки, четвъртинки хляб и широки триъгълни парчета сирене в три чинии. Компанията ядеше набързо, без покривка и без прибори. Малко по-далеч, до печката, която боботеше, гробарите довършваха обеда си.

— Боже мой — обясняваше господин Мадиние, — всеки по реда си. Старите правят място на младите… Ще ви се види много празно вашето жилище, когато се приберете…

— О, брат ми ще го освободи — каза живо госпожа Лорильо. — Разориха се с този дюкян.

Купо беше подготвен. Всички го убеждаваха да преотстъпи договора. Дори самата госпожа Лера, която от известно време беше в много добри отношения с Лантие и Виржини и се блазнеше от мисълта, че двамата са влюбени, говореше за фалит и за затвор с изплашен вид. И изведнъж тенекеджията се разяри, умилението му, вече доста полято с течности, се превръщаше в ярост.

— Слушай — изкрещя той под носа на жена си, — искам да ме слушаш! Ти с твоята глупава глава винаги правиш каквото си щеш. Но този път, предупреждавам те, ще се изпълни моята воля!

— Ах — каза Лантие, — нима можеш да я убедиш с добри думи! Ще трябва да й вкараш това в главата с дървен чук!

И двамата за миг се нахвърлиха върху нея. Кавгата не пречеше на яденето и пиенето. Сиренето изчезваше, виното се лееше от шишетата като от чешма. И Жервез се огъваше под тия удари. Тя не отговаряше нищо, устата й беше винаги пълна, ядеше бързо, сякаш беше много гладна. Когато те се измориха, тя повдигна леко глава и каза:

— Е, няма ли да млъкнете вече? Дюкянът не ме интересува! Не го искам вече… Разбирате ли, не ме интересува! Всичко е свършено!

Тогава поръчаха пак сирене и хляб, заговориха сериозно. Съпрузите Поасон поемаха договора и предлагаха да уредят двата просрочени наема. При това Бош с важен вид приемаше сделката от името на собственика. Той дори веднага даде под наем на Купо и Жервез свободното жилище на шестия етаж, в коридора на съпрузите Лорильо. А пък що се отнася до Лантие, боже мой, той искаше да запази стаята си, ако това не пречело на съпрузите Поасон. Полицаят от градската охрана се поклони — това никак нямало да му пречи; приятелите винаги могли да се разберат въпреки политическите идеи. И Лантие, без да се бърка повече в разговора за преотстъпването, като човек, който най-сетне е уредил малката си сделка, си отряза едно голямо парче сирене; облегнал се на стола си, той ядеше сиренето с благоговение, зачервен, изгарящ от скрита радост, и, като примигваше, поглеждаше крадешком ту Жервез, ту Виржини.

— Ей, дядо Базуж — викна Купо, — елате да изпиете по една чаша! Ние не сме горди, ние всички сме работници.

Четиримата гробари, които си отиваха, се върнаха, за да се чукнат с компанията. Не за да се оплачат, но дамата, която току-що погребали, доста тежала, така че заслужили по чаша вино. Дядо Базуж гледаше втренчено гладачката, без да казва неприлични думи. Тя стана, не се чувствувала добре, и напусна мъжете, които продължаваха да се наливат. Купо, много пиян вече, отново започна да хленчи, като казваше, че това било от скръб.

Вечерта, когато се прибра в къщи, Жервез дълго седя вцепенена на един стол. Струваше й се, че стаите са пусти и огромни. Наистина чудесно щеше да се отърве. Но тя не бе оставила само майка Купо в гроба, там, в малката градинка на улица „Маркаде“. Липсваха й много неща, навярно част от личния й живот, и гладачницата й, и нейната гордост на собственичка, и други още чувства, които бе закопала днес. Да, стаите бяха опустели, сърцето й също, беше пълен провал, сгромолясване в ямата. И тя се чувствуваше много уморена — по-късно, ако можеше, щеше да се съвземе.

В десет часа вечерта, когато се събличаше, Нана се разплака и затропа с крака. Искаше да спи в леглото на майка Купо. Майка й се опита да я сплаши, но момичето беше много преждевременно развито, мъртвите силно възбуждаха само любопитството му; така че, за да има мир, най-сетне й разрешиха да се изтегне на мястото на майка Купо. Това момиче обичаше големите легла; то се изтягаше, въртеше се. Тази нощ спа чудесно сред хубавата топлина и приятната мекота на пухените завивки.