Емил Зола
Вертеп (6)

V

Тъкмо по това време, от края на април, съпрузите Бош бяха напуснали улица „Поасоние“ и станаха портиери в голямата къща на улица „Гут д’Ор“. Наистина колко хубаво се събраха! Жервез, която бе живяла толкова спокойно в своята квартира на улица „Ньов“, се страхуваше да не попадне под зависимостта на някое зло животно, с което ще трябва да се кара, защото е разляла малко вода или защото вечер е затворила много силно вратата. Портиерите са толкова мръсно съсловие! Но със съпрузите Бош животът ще бъде истинско удоволствие. Познаваха се, винаги щяха да се разбират. С една дума ще си живеят като едно семейство.

В деня на наемането, когато отидоха да подпишат договора, Жервез се почувствува много развълнувана, като преминаваше през високата порта. Тя, значи, щеше да живее в тази просторна като малък град къща, която извисяваше и кръстосваше като безкрайни улици своите стълбища и коридори. Сивите фасади с прозорци, по които на слънце съхнеха дрипи, тъмният двор с разбит паваж като градски площад, шумът на труда, който се носеше през стените, й причиняваха голямо вълнение, радваха я, че най-сетне е пред прага да удовлетвори амбицията си, и я караха да се страхува, че може би няма да успее, че ще бъде смазана в тази страшна борба срещу глада, чието дихание долавяше. Струваше й се, че прави нещо много смело, че се хвърля в една машина в движение, като слушаше как звънят и свистят чуковете на ключаря и рендетата на дърводелеца в работилниците в партера. Този ден водите на бояджийницата, които изтичаха под свода, бяха много светлозелени. Тя ги прескочи, като се усмихна; в този цвят виждаше една щастлива поличба.

Срещата със собственика стана в самата портиерска стаичка на семейство Бош. Господин Мареско, един голям производител на ножове от улица „Пе“, някога беше въртял точилото по тротоарите. Казваха, че днес бил богат, притежавал много милиони. Той беше мъж на петдесет и пет години, здрав, кокалест, с лентичка на орден в петлицата и с огромни ръце като на бивш работник; едно от развлеченията му беше да събира ножовете и ножиците на своите наематели и сам да ги точи за удоволствие. Той не беше горделив, защото прекарваше с часове при своите портиери в стаичката им, за да урежда сметките. Тук сключваше всичките си сделки. Съпрузите Купо го намериха пред омазнената маса на госпожа Бош да слуша как шивачката от втория етаж на вход А била цинично отказала да плати. После, когато подписаха договора, той стисна ръката на тенекеджията, като каза, че обичал работниците. Някога много се мъчил, но трудът оправял всичко. И след като преброи двеста и петдесетте франка, предплатата за първото шестмесечие, които пъхна в широкия си джоб, той разказа за живота си и показа своя орден.

Обаче Жервез беше много смутена от поведението на госпожа Бош и господин Бош. Те се правеха, че не я познават. Угодничеха на собственика, кланяха се вслушваха се в думите му, като клатеха одобрително глава. Госпожа Бош неочаквано излезе бързо навън, за да изгони група деца, които шляпаха в локвата пред чешмата, чиито отворен кран заливаше паважа в двора; когато се връщаше, наперена и строга, тя бавно огледа всички прозорци, сякаш искаше да се увери в добрия ред на къщата, и влезе в стаичката със свити устни, с което искаше да покаже властта, с която бе облечена сега, когато имаше под покрива си триста наематели. Бош отново заговори за шивачката от втория етаж; той бе на мнение да я изгонят; изчисляваше закъснелите вноски на наема, важен като домоуправител, който не искаше да се изложи. Господин Мареско одобри предложението за изпъждането, но искаше да се почака още половин тримесечие. Било жестоко да се изхвърлят хората на улицата, още повече когато това нямало да донесе нито едно су в джоба на собственика. И, леко изтръпнала, Жервез се питаше дали и нея не ще изхвърлят на улицата в деня, в който поради някакво нещастие не ще може да плати. Опушена, изпълнена с почернели мебели, портиерската стаичка беше влажна и мрачно осветена като зимник; цялата светлина от прозореца падаше върху тезгяха на шивача, на който имаше един стар редингот за обръщане; Полин, детето на портиерката, четиригодишно червенокосо момиченце, седнало на пода, окъпано и възхитено от силната кухненска миризма, която излизаше от тенджерата, гледаше кротко как се вари парчето телешко месо.

Господин Мареско отново подаде ръка на тенекеджията, когато последният му спомена за поправките, като му припомни неговото устно обещание, че по-късно ще говорят за това. Но собственикът се разсърди; не бил поемал никакво задължение; впрочем никога не се правел ремонт на дюкян. Все пак се съгласи да отиде да види помещенията, последван от Жервез, Купо и Бош. Дребният галантерист се беше изнесъл с целия си инвентар от етажерки и тезгяхи; съвсем празният дюкян зееше с почернелия си таван и олющените си стени, по които висяха парчета от стари книжни тапети. И тук, между празните кънтящи стени на стаите, започна ожесточен спор. Господин Мареско крещеше, че било задължение на търговците сами да си украсяват магазините, защото в края на краищата един търговец можел да иска злато навред, а пък той, собственикът, не можел да слага злато; после разказа как самият той се обзавел на улица „Пе“, където похарчил повече от двадесет хиляди франка. С женската си упоритост Жервез повтаряше един довод, който й се струваше напълно основателен: нали ако беше жилище, той щял да го облепи с тапети, тогава защо да не счита и дюкяна за жилище? Тя не искала нищо друго, освен да боядиса тавана и да постави тапети.

Обаче Бош беше непроницаем и горд, той се въртеше, гледаше нагоре, без да се изкаже. Купо напразно му намигаше, той си даваше вид, че не желае да злоупотребява с голямото си влияние над собственика. Все пак накрая направи една гримаса, леко се усмихна и поклати глава. Точно в това време господин Мареско, отчаян, с нещастно изражение на лицето и разтворил пръстите на двете си ръце в жест на скъперник, на когото изтръгват златото, отстъпваше на Жервез, обещаваше й тавана и тапетите при условие тя да плати половината от тапетите. И той се измъкна веднага, като вече не искаше да чува за нищо.

Когато остана сам с тях, Бош ги потупа много разпалено по раменете. Е, как е? Успех, нали! Без него те никога нямало да изтръгнат нито тапетите, нито боядисването на тавана. Не са ли забелязали как собственикът поискал с поглед мнението му и изведнъж решил, като го видял да се усмихва? После съвсем поверително им призна, че той бил истинският господар на къщата: той решавал кой наемател да се изгони, давал под наем само на хора, които му харесвали, прибирал наемите, като задържал парите в комода си по петнадесет дни до отчитането. Вечерта Жервез и Купо, за да благодарят на съпрузите Бош, счетоха за любезно да им изпратят два литра вино. Те заслужавали подарък. Още в следващия понеделник работниците се заловиха с дюкяна. Покупката на тапетите се оказа най-трудна работа. Жервез искаше едни сиви тапети със сини цветя, за да направи по-светли и по-весели стените. Бош й предложи да отидат заедно и тя да избере. Но трябваше да се изпълни изричното нареждане на собственика — тапетите не биваше да струват повече от петнадесет су рулото. Забавиха се цял час при един търговец, гладачката упорито се връщаше все към едни много приятни синьо-зелени тапети от по осемнадесет су и се отчайваше, защото намираше другите ужасни. Най-сетне портиерът се съгласи; той щял да уреди въпроса, щял да сметне едно руло повече, ако се наложело. Затова Жервез, като се връщаше, купи сладкиши за Полин. Тя не обичаше да остава длъжна, пък и имаше интерес да бъде любезна с детето.

За четири дни дюкянът трябваше да бъде готов. Работата продължи три седмици. Отначало бяха говорили само да измият блажната боя отвън. Но тази боя, която най-напред е била тъмновинена, беше толкова мръсна и потъмняла, че Жервез се увлече да боядисва отново цялата витрина в светлосиньо с жълти линии. Така че поправките се проточиха. Купо, който все още не работеше, идваше от сутринта, за да види дали върви работата. Бош зарязваше редингота или панталона, на които поправяше илиците, и също идваше да надзирава хората. И двамата, изправени срещу работниците, с ръце, скръстени на гърба, пушеха, плюеха, прекарваха деня в обсъждане на всяка четка. Те безкрайно разсъждаваха, унасяха се в дълбоки размишления по повод изваждането на някой гвоздей. Бояджиите, двама добродушни дангалаци, постоянно слизаха от стълбите си, заставаха и те по средата на дюкяна, намесваха се в препирнята, клатеха глави с часове, като гледаха работата, която бяха започнали. Таванът бе боядисан доста бързо. Обаче блажната боя като че ли никога нямаше да се закрие, пък и новата боя не съхнеше. Бояджиите се появяваха към девет часа със своите кофички с бои, които поставяха в някой ъгъл, пооглеждаха и после изчезваха; и вече не се връщаха. Отишли били да обядват или пък трябвало да довършат някаква дребна работа наблизо, на улица „Мира“. Друг път Купо отвеждаше цялата банда да пийнат по чаша — Бош, бояджиите и някои другари, които наминаваха; така се губеше още един следобед. Жервез се ядосваше. Но изведнъж, за два дни, всичко бе завършено — блажната боя лакирана, тапетите залепени, сметта изхвърлена с гальота. Работниците бяха свършили работата, сякаш си играеха, като свирукаха върху стълбите си и пееха до заглушаване на квартала.

Преместването стана веднага. Първите дни Жервез изпитваше детска радост, когато преминаваше улицата на връщане от някоя покупка. Тя забавяше крачки, усмихваше се на своя дом. Още отдалече, сред черната редица на другите витрини, нейният дюкян й изглеждаше съвсем светъл, весел поновому със своята нежносиня табелка, върху която надписът „Гладачница за фино бельо“ беше написан с големи жълти букви. Във витрината, оградена отвътре с малки муселинови перденца и облепена със сини тапети, за да изпъква белотата на бельото, бяха изложени мъжки ризи, а дамски шапчици висяха завързани на месингови телове. И тя намираше дюкяна си хубав в този небесен цвят. Вътрешността беше пак в синьо; книжните синьо-зелени тапети в стил Помпадур бяха с шарки от виещи се растения; тезгяхът, една огромна маса, която заемаше две трети от помещението, постлан с дебела покривка, беше драпиран със син, пъстро щампован кретон, който покриваше дървените подпори. Жервез сядаше на една табуретка, малко задъхана от задоволство, ощастливена от тази хубава собственост, и обгръщаше с поглед своите нови инструменти. Но погледът й винаги се отправяше най-напред към нейния апарат — една чугунена печка, на която можеха да се нагряват едновременно десет ютии, наредени около огнището върху полегати поставки. Тя често коленичеше, вглеждаше се с постоянен страх да не би нейната малка глупава чирачка да предизвика избухване на печката, като слага много кокс.

Зад дюкяна жилището беше много удобно. Съпрузите Купо спяха в първата стая, в която готвеха и се хранеха; в дъното на тази стая една врата водеше към двора на къщата. Леглото на Нана беше в стаята отдясно, голям килер, в който дневната светлина влизаше през кръгла капандура под самия таван. А пък Етиен спеше в стаята отляво, която служеше за склад на мръсното бельо, което винаги беше нахвърлено на купища по пода. Все пак имаше едно неудобство, което съпрузите Купо отначало не искаха да признаят: от стените струеше влага и от три часа следобед ставаше тъмно.

Новият дюкян предизвика голямо вълнение в квартала. Обвиняваха съпрузите Купо, че са прекалили и че много важничат. Наистина те бяха похарчили петстотинте франка на Гуже за обзавеждането, без дори да си оставят пари, с които да изкарат петнадесет дни, както си бяха правили сметка. Сутринта, когато Жервез за първи път вдигна кепенците, в портмонето си тя имаше точно шест франка. Но не изпитваше трудности, поръчки се сипеха, работата й започваше много добре. След една седмица, в събота, преди да си легне, тя остана два часа да пресмята върху парче хартия; и събуди Купо със светнало лице, за да му каже, че ще могат да печелят със стотици и хиляди, ако бъдат благоразумни.

— Ех, голямо чудо! — крещеше госпожа Лорильо по цялата улица „Гут д’Ор“. — Моят глупав брат има много още да види!… На Куцата само широк живот й липсваше. Много й прилича, нали?

Съпрузите Лорильо се бяха скарали до смърт с Жервез. Най-напред по време на ремонта на дюкяна те щяха да пукнат от яд; само като видеха отдалеч бояджиите, те минаваха на другия тротоар и се прибираха в къщи със стиснати зъби. Син дюкян на тази никаквица — нима това не възмущава почтените хора! А пък на втория ден, точно когато госпожа Лорильо излизаше, чирачката плисна навън една паница кола и затова тя насъбра цялата улица, като обвиняваше снаха си, че я оскърбявала чрез работничките си. И така отношенията им бяха скъсани, разменяха си само страшни погледи, когато се срещаха.

— Да, хубав живот! — повтаряше госпожа Лорильо. — Знаем откъде взе парите за дюкяна! Спечелила ги е от ковача… Ама и неговата работа не е чиста! Баща му нали си е отрязал главата с нож, за да избегне гилотината? С една дума някаква мръсна история от този род!

Тя направо обвиняваше Жервез, че спи с Гуже. Лъжеше, твърдеше, че ги е видяла една вечер заедно на една пейка на външния булевард. Мисълта за тази връзка, за удоволствията, които щеше да изпитва снаха й, дразнеше още повече честността на тази грозна жена. Всеки ден възмущението на нейното сърце се изливаше през устата й:

— Но какво повече има тази саката жена, че я обичат! А защо не обичат мене!

Освен това тя непрекъснато клюкарствуваше със съседките. Разказваше им цялата история. Да, още на сватбата Жервез се държала надменно! О, тя имала тънък нюх, веднага подушила какво щяло да стане. Но след това, бога ми, Куцата се показала толкова кротка, толкова прикрита, че тя и мъжът й, от уважение към Купо, се съгласили да станат кръстник и кръстница на Нана, макар че струвало доста скъпо едно кръщене като тяхното. Обаче сега, виждате ли, дори Куцата да започне да бере душа и да има нужда от чаша вода, нямало да й подаде. Тя не обичала нито нахалните, нито мошениците, нито развалените. Нана обаче щяла да бъде винаги добре дошла, когато поиска да види кръстника, и кръстницата си; та нали малката съвсем не била виновна за престъпленията на майка си? А пък Купо, той нямал нужда от съвет; на негово място всеки мъж би потопил в каче с вода задника на жена си и би го наплескал; в края на краищата това си било негова работа, обаче те искали от него само да я накара да почита рода му. Боже господи, ако Лорильо би заловил нея, госпожа Лорильо, в изневяра, това нямало да мине мирно и тихо, той щял да забие ножиците си в корема й!

Обаче съпрузите Бош, които бяха строги съдници при кавгите в къщата, не бяха на страната на съпрузите Лорильо. Разбира се, те били порядъчни, мирни хора, които работели по цял ден и си плащали наема точно в срока. Но по този въпрос, откровено казано, беснеели от завист. Наред с това цепели косъма на две. Истински скъперници! Хора, които криели шишето, когато някой влизал у тях, само за да не му предложат чаша вино; с една дума мръсни хора. Един ден, когато Жервез черпеше съпрузите Бош касис със сода в тяхната портиерска стаичка, госпожа Лорильо премина много сърдито, като си даде вид, че плюе пред вратата на портиерите. И оттогава, всяка събота, като метеше стълбите и коридорите, госпожа Бош оставяше сметта пред вратата на съпрузите Лорильо.

— Безобразие! — крещеше госпожа Лорильо. — Куцата тъпчеше тия лакоми хора! Ах, каква сган!… Но да не ми дотягат… Ще отида да се оплача на собственика… Вчера пак видях тоя лукав Бош да се усуква около полите на госпожа Годрон. Да задиря жена на такава възраст, която има половин дузина деца, е, на какво прилича това?… Истинска свинщина!… Още една мръсотия от тяхна страна, но ще кажа на баба Бош, за да дръпне един пердах на мъжа си… Ех, ще се посмеем малко!

Майка Купо продължаваше да ходи и у двете семейства, съгласяваше се с всички, дори правеше така, че по-често да я задържат на вечеря, като благосклонно слушаше едната вечер дъщеря си, а следващата вечер снаха си. Госпожа Лера временно не ходеше вече Купо, защото се беше скарала с Куцата заради един зуав, който бе отрязал с бръснач носа на любовницата си; тя защищаваше зуава, считаше, че ударът с бръснача е доказателство за голяма любов, без да обясни защо. И тя още повече засили гнева на госпожа Лорильо, като й съобщи, че при разговор, и то пред петнадесет-двадесет души, Куцата, без да се стеснява, я нарекла Кравешка опашка. Боже мой, да, сега и съпрузите Бош, и съседите я наричали Кравешка опашка.

Сред тия сплетни Жервез, усмихната и спокойна на прага на дюкяна си, поздравяваше своите приятели със сърдечно кимане на глава. Приятно й беше да застава там за минута в промеждутъка между изглаждането на две парчета, за да се порадва на улицата със суетната гордост на търговка, която притежава един кът от тротоара. Улица „Гут д’Ор“ й принадлежеше, и съседните улици, и целият квартал. Когато по бяла камизола, с голи ръце и с развети в разгара на работата руси коси протягаше врат навън, тя хвърляше поглед и наляво, и надясно, в двата края, за да обхване наведнъж минувачите, улицата и небето: вляво улица „Гут д’Ор“, спокойна и пуста, опираше в един провинциален кът, където жените си говореха тихо от вратите; вдясно на няколко крачки улица „Поасоние“ гърмеше от шума на колите и от непрекъснатото трополене на тълпата, която нахлуваше и превръщаше това място в кръстовище на многолюдна навалица. Жервез обичаше улицата, подскачането на колите в дупките на едрия неравен паваж, блъскането на хората по тесните тротоари, по които тук-таме имаше високи купчини чакъл; нейните три метра от вадата пред дюкяна придобиваха огромно значение, превръщаха се в широка река, която тя искаше да бъде много чиста, една необикновена и буйна река, чиито води бояджийницата в двора на къщата оцветяваше в най-нежни тонове сред черната кал. После тя проявяваше интерес към магазините: една голяма бакалница с витрина за сухи плодове, покрита с тънка мрежа, една работилница за работническо бельо и трикотаж, където и при най-малкото полъхване на вятъра се вееха поли и сини блузи, окачени с разперени крака и ръце. У продавачката на плодове и у продавачката на карантия тя забелязваше, че прекрасни котки спокойно мъркат в края на тезгяхите им. На поздрава й отговаряше въглищарката, съседката й госпожа Вигуру, една ниска дебела жена с черно лице и блестящи очи, която безделничеше и се кикотеше с мъжете, подпряла гръб на витрината си, на която цепеници, нарисувани върху тъмночервен фон, допълваха една сложна рисунка на селска къща. Госпожите Кюдорж, майката и дъщерята, другите нейни съседки, които държаха магазини за чадъри, никога не се показваха; витрината им беше тъмна, затворената им врата бе украсена с две малки цинкови чадърчета, плътно боядисани с яркочервена боя. Но преди да се прибере, Жервез винаги хвърляше поглед отсреща, към голямата бяла стена без прозорец, прорязана от огромна порта, през която се виждаше пламъкът на огнището в двора, задръстен от каруци и гальоти, обърнати със стръките нагоре. На стената в рамка от конски подкови във форма на ветрило беше написано „Налбантница“. През целия ден чуковете звънтяха върху наковалнята, снопове искри осветяваха полумрака на двора. А под стената, между една продавачка на стара железария и една продавачка на пържени картофи, в едно малко като кутийка дюкянче, имаше един часовникар, един чист на вид господин в редингот, който непрекъснато човъркаше часовници с мънички инструменти, наведен над тезгях, на който разни дреболии бяха поставени под стъклени похлупаци; а зад него махалата на две-три дузини съвсем малки стенни часовничета едновременно звучно отмерваха времето в черната нищета на улицата и ритмичния шум на ковачницата.

В квартала всички намираха, че Жервез е много мила. Наистина злословеха по неин адрес, но единодушно признаваха, че има големи очи, хубава уста и много бели зъби. С една дума, беше хубава блондинка и би могла да бъде между най-красивите, ако не беше тази беда с крака й. Караше двадесет и осем години и бе напълняла. Нейните фини черти загрубяваха, движенията й ставаха бавни като на щастлива жена. Сега, когато сядаше на края на стола, за да чака нагряването на ютията си, понякога се унасяше със смътна усмивка и с озарено от чревоугодна радост лице. Започваше да става лакома; всички казваха това; но то не беше лош порок, а напротив. Когато човек може да си купи хубави мръвки, нали ще бъде глупаво да яде обелки от картофи? Още повече че работеше винаги упорито, стараеше се да угоди на клиентите си, сама гладеше нощем при затворени кепенци, когато работата беше бърза. Тя имаше късмет, както казваха в квартала; във всичко й вървеше. Гладеше на цялата къща, на господин Мадиние, на госпожица Реманжу, на съпрузите Бош; отнемаше дори клиентки на бившата си господарка госпожа Фоконие, парижки дами, които живееха на улица „Фобур Поасониер“. Още на втората седмица трябваше да вземе две работнички — госпожа Пютоа и дългата Клеманс, онова момиче, което някога живееше на шестия етаж; така че имаше вече при себе си трима души заедно с чирачката си, малката кривогледа Огюстин, грозна като бедняшки задник. Други на нейно място сигурно биха се главозамаяли при такова щастие. Простено и беше да си похапне добре в понеделник, след като се бе блъскала цялата седмица. Впрочем това й беше необходимо; би стояла инертна, би гледала със скръстени ръце ризите да се гладят сами, ако не слагаше в стомаха си нещо хубаво, желанието за което приятно дразнеше гърлото й.

Никога досега Жервез не бе толкова любезна. Беше кротка като агне и добра като ангел. Освен госпожа Лорильо, която наричаше Кравешка опашка за отмъщение, не мразеше никого, оправдаваше всички. В лекото отпускане на своята лакомия, когато си бе хубаво хапнала и изпила кафето си, тя изпадаше в настроение на всеобщо опрощение. Любимите й думи бяха: „Трябва да си прощаваме взаимно, нали, ако не искаме да живеем като диваци“ Когато й казваха, че е добра, тя се смееше. Липсвало й само да бъде лоша! Тя се защищаваше, казваше, че нямала никаква заслуга, че била добра. Нима всички нейни мечти не се сбъднали? Нима имало какво още да желае в живота си? Тя припомняше идеала си от миналото, когато беше на улицата: да работи, да яде, да има свой дом, да отгледа децата си, да не бъде бита, да умре в леглото си. А сега нейният идеал бил преизпълнен, имала всичко, и то най-хубавото. А колкото до умирането в собствено легло, добавяше шеговито тя, разчитала и на това, но разбира се колкото се можело по-късно.

Обаче Жервез беше любезна най-вече към Купо. Никога лоша дума, никога някакво оплакване зад гърба на мъжа си. Тенекеджията най-сетне отново се беше заловил на работа; и тъй като работилницата му тогава беше на другия край на Париж, всяка сутрин тя му даваше по четиридесет су за обеда, пиенето и тютюна му. Само че два дни в седмицата Купо се спираше посред пътя и се връщаше в къщи да обядва, като разказваше измислици. Дори веднъж той не бе отишъл далече, а беше почерпил Ботуша и трима други с охлюви, печено и бутилка вино в „Капуцин“, при бариерата Шапел; и понеже четиридесетте су не стигнаха, той изпрати сметката по един келнер, като му заръча да каже, че бил задържан. Тя пък се смееше, като повдигаше рамене. Какво лошо имало в това, ако мъжът й се забавлявал малко? Жените трябвало да отпускат по-дълго въжето на мъжете си, ако искали да живеят спокойно в семейството си. Иначе от дума на дума се стигало до бой. Господи, нещата трябвало да се разбират, Купо още страдал от крака си, освен това другите му влияели, бил принуден да прави като тях от страх да не минава за глупак. Впрочем от това нямало последици; като се връщал пийнал, лягал и след два часа му нямало нищо.

Между това силните горещини бяха настъпили. Един следобед през юни, в събота, когато работата напираше, Жервез сама бе натъпкала с кокс печката, на която се нагряваха десет ютии сред бумтенето на кюнците. В този час слънцето падаше отвесно върху витрината, тротоарът отпращаше огнено отражение, чиито лъчи танцуваха по тавана на дюкяна; и тази струя от светлина, посиняла от отблясъка на тапетите по етажерките и витрината, блестеше ослепително над тезгяха като слънчев прах, прецеден през фино бельо. Горещината беше непоносима. Бяха оставили отворена вратата към улицата, но не се чувствуваше никакъв полъх; дрехите, които се сушаха, окачени на медните телове, изпускаха па̀ра и се изсушаваха за по-малко от три четвърти час. В тази задуха като в пещ от известно време царуваше мъртва тишина, сред която се чуваше само шумът от ютиите, заглушен от дебелата покривка…

— Ах, дано не се стопим днес! — каза Жервез. — Ще трябва да си свалим ризите.

Тя бе клекнала на пода пред един летен, за да колосва бельо. С бяла фуста, със запретнати ръкави на камизолата, свлечена от раменете й, тя беше с голи ръце и гол врат, зачервен и толкова потен, че малките руси кичури на нейната разчорлена коса лепнеха по кожата й. Тя грижливо потапяше в млечната вода шапчици, мъжки нагръдници, цели фусти, гарнитури на дамски гащи. После навиваше дрехите на руло и ги поставяше в един квадратен панер, след като потапяше ръката си в едно ведро и напръскваше онези части на ризите и гащите, които не бяха колосани.

— За вас е този панер, госпожа Пютоа — заговори тя. — Ще побързате, нали? Съхне веднага, ще трябва след час отново да го приготвя.

Госпожа Пютоа, четиридесет и пет годишна, слаба и дребна жена, гладеше без капка пот, със закопчана вехта кестенява дрешка. Дори не бе свалила бонето си, една черна шапчица, гарнирана със зелени панделки, които бяха пожълтели. Стоеше като вдървена пред тезгяха, твърде висок за нея, и с вдигнати нагоре лакти движеше ютията си с отсечени жестове като марионетка. Изведнъж тя се провикна:

— Ах, не, госпожице Клеманс, облечете камизолата си! Нали знаете, че не обичам неблагоприличието. Както сте започнали, ще покажете всичките си прелести. Вече трима мъже се спряха отсреща.

Дългата Клеманс я нарече през зъби стара глупачка. Тя се задушавала, можела да прави това, което й било удобно; не всички хора имали чувствителна кожа. Всъщност виждало ли се нещо? И тя вдигаше нагоре ръце, мощните, момински гърди опъваха ризата, раменете и разпукваха късите ръкави. Клеманс искаше да си поживее, преди да стане на тридесет години; сутрин, след хубави гуляи през нощта, не можеше да се държи на краката си, спеше над работата си с натежала глава и стомах. Но въпреки това я търпяха, защото нито една работничка не можеше да се похвали, че глади мъжки ризи така изящно като нея. Нейна специалност бяха мъжките ризи.

— Мои са си! — заяви най-сетне тя, като се пляскаше по гърдите. — И не хапят, никому не причиняват болка.

— Клеманс, облечете камизолата си — каза Жервез. — Госпожа Пютоа има право, не е прилично… Ще помислят къщата ми за такава, каквато не е.

Тогава дългата Клеманс се облече, като мърмореше. Ех че лицемерие! Като че ли минувачите не са виждали ненки! И тя изля гнева си върху чирачката, върху тая кривогледа Огюстин, която гладеше до нея гладко бельо, чорапи и носни кърпи; блъсна я, ръгна я с лакът. Но Огюстин, свадлива и потайно злобна като животно и като човек, на когото постоянно се подиграват, се изхрачи за отмъщение отзад върху роклята й, без тя да я види.

През това време Жервез се залови за шапчицата на госпожа Бош, която искаше да изглади добре. Беше сварила кола, за да й придаде съвсем нов вид. Бавно натискаше подплатата с полякинята, малка желязна ютия, закръглена в двата края, когато влезе една кокалеста жена с червени петна по лицето и с мокри поли. Беше майсторка-перачка, която имаше три работнички в пералнята на улица „Гут д’Ор“.

— Много рано идвате, госпожа Бижар! — извика Жервез. — Бях ви казала довечера… Никак не ми е удобно в този час!

Но тъй като перачката се оплакваше, че нямало да може да го изпере за един ден, тя се съгласи да й даде веднага мръсното бельо. Двете отидоха да вземат дрехите от стаята вляво, където спеше Етиен, и се върнаха с огромни вързопи, които сложиха на плочите в дъното на дюкяна. Разпределението трая цял половин час. Жервез правеше купчинки около себе си, слагаше отделно мъжките ризи, женските ризи, носните кърпи, чорапите, кухненските кърпи. Когато в ръцете й попадаше дреха на някой нов клиент, тя я отбелязваше с кръстче от червен конец, за да я познава. В горещия въздух се разнесе отвратителна воня от това развявано мръсно бельо.

— Охо-хо! Благоухае! — каза Клеманс, като си запуши носа.

— Дявол да го вземе, ако бяха чисти, нямаше да ни ги донесат! — обясни спокойно Жервез. — Носи си миризмата, да!… Казахме четиринадесет женски ризи, нали, госпожа Бижар?… Петнадесет, шестнадесет, седемнадесет…

Тя продължи да брои на висок глас. Никак не се отвращаваше, беше свикнала с мръсотията; пъхаше своите голи и розови ръце сред пожълтелите от кир ризи, сред кърпите, втвърдени от мазните води на кухненските съдове, сред чорапите, протъркани и изгнили от пот. Обаче в тази силна миризма, която лъхаше в лицето й, наведено над тия купища, започна да я обзема някакво отпускане. Седна на края на една табуретка и, превита одве, протягаше ръце надясно и наляво с бавни движения, сякаш се упояваше от тази човешка воня, като леко се усмихваше и притваряше очи. И като че ли първите прояви на нейната леност идваха оттук, от упойката на старото мръсно бельо, което тровеше въздуха около нея.

Точно в момента, когато размахваше едни детски пелени, които толкова бяха опикани, че не можеше да се разбере на кого са, влезе Купо.

— Дяволско време! — измънка той. — Каква жега!… Удря право в главата!

Тенекеджията се хвана за тезгяха, за да не падне. За първи път беше толкова пиян. Досега се беше връщал развеселен и нищо повече. Но сега на едното му око имаше подутина — случаен приятелски удар при някакво сблъскване. Къдравата му коса, по която вече имаше бели косми, навярно беше избърсала прашния ъгъл на някоя мръсна кръчма, защото над един кичур на тила му висеше паяжина. Всъщност той си оставаше все същият шегобиец, с малко изопнати и състарени черти, с издадена още повече напред долна челюст, винаги добродушен и с още доста нежна кожа, на която би завидяла някоя графиня, както сам казваше.

— Ще ти обясня — подзе той, като се обърна към Жервез. — Бях с Кервиза, ти го познаваш, онзи с дървения крак… Той, значи, заминава за родния си край, та поиска да ни почерпи… О, ние се държахме добре и ако не беше това слънце… По улиците хората са болни. Вярно, хората залитат!…

И тъй като дългата Клеманс се разсмя от това, че бе видял улицата пияна, и Купо се развесели до припадане. Той викаше:

— Ах, проклетите пияници! Толкова са смешни!… Но те не са виновни, а слънцето…

Всички в дюкяна се смееха, дори госпожа Пютоа, която не обичаше пияниците. Кривогледата Огюстин кудкудякаше с отворена уста до задавяне. Обаче Жервез подозираше, че Купо не се е прибрал направо в къщи, че е бил за един час у съпрузите Лорильо, които му даваха лоши съвети. Когато той й се закле, че не е ходил там, тя също се засмя със снизхождение, като дори не го упрекна, че пак е загубил още един работен ден.

— Какви глупости говори той, господи! — прошепна тя. — Може ли човек да говори подобни глупости!

После с майчински глас:

— Хайде, нали ще си легнеш? Виждаш, много сме заети; пречиш ни… До тук бяха тридесет и две носни кърпи, госпожа Бижар; и тия две — тридесет и четири…

Но на Купо не му се спеше. Той остана тук да се клатушка в такт като часовниково махало, хилейки се упорито и закачливо. Жервез, която искаше да се отърве от госпожа Бижар, повика Клеманс, накара я да брои бельото, а тя записваше. И така при всяко парче тази голяма негодница пускаше по някоя неприлична дума, по някоя мръсотия; тя разкриваше мизерията на клиентите, приключенията в спалните, с професионален опит се присмиваше на всички дупки, на всички петна, които минаваха през ръцете й. Огюстин се преструваше, че не разбира, напрягаше слух като малко порочно момиче. Госпожа Пютоа стискаше устни, намираше, че е неприлично да говори тия неща пред Купо; мъжът не трябвало да гледа бельото; това било една от работите, които порядъчните хора избягвали. Но Жервез, заета с работата си, сякаш не чуваше. Тя едновременно пишеше и внимателно следеше парчетата, за да ги познае после; и никога не се излъгваше, познаваше притежателите по миризмата, по цвета. Тези салфетки принадлежаха на Гуже; веднага се познаваше, с тях не бяха изтривали дъна на тигани. Ето един калъф за възглавница, който положително беше на съпрузите Бош, защото по него личеше помадата, с която госпожа Бош цапаше цялото си бельо. Също така нямаше нужда да си завира носа във вълнените жилетки на господин Мадиние, за да разбере, че са негови; омазваше вълната този човек, толкова кожата му беше тлъста. Тя знаеше и други подробности, тайните на чистотата на всеки, бельото на съседите, които прекосяваха улицата с копринени поли, броя на чорапите, на носните кърпи, на ризите, които измърсяваха седмично, начина, по който хората късаха някои дрехи винаги на едно и също място. И затова знаеше много анекдоти. Например ризите на госпожица Реманжу даваха повод за безкрайни коментарии; те се изтъркваха в горната част, старата мома навярно имаше остри раменни кости, но ризите й никога не бяха мръсни, дори и да ги бе носила петнадесет дни, което показваше, че на тази възраст човек е почти като пън, от който мъчно можеш да изтръгнеш сълза за нещо. В дюкяна при всяко разпределение на мръсното бельо разсъбличаха по този начин целия квартал „Гут д’ор“.

— Това е бонбонче! — извика Клеманс, като отвори нов вързоп.

Изведнъж, силно отвратена, Жервез се отдръпна.

— Вързопът на госпожа Годрон — каза тя. — Не искам повече да я пера, търся повод… Не, аз не съм по-взискателна от другите, в живота си съм прала много отвратително бельо, но наистина това не мога. Ще повърна… Какво прави тази жена, та бельото й е в такова състояние!

И тя помоли Клеманс да побърза. Но работничката продължаваше да коментира, пъхаше пръстите си в дупките, като правеше намеци за дрехите, които размахваше като знамена на тържествуваща мръсотия. А купищата се извисяваха около Жервез. Все още седнала на края на табуретката, тя чезнеше между ризите и полите; пред нея бяха чаршафите, гащите, покривките — същински потоп от мръсотия; и вътре, по средата на увеличаващата се локва, с голи ръце, с гол врат, с къдриците си от малки руси коси, залепнали по слепоочията й, тя продължаваше да работи още по-зачервена и по-отпаднала. Но постепенно започна да се съвзема, възвърна усмивката си на внимателна и грижлива господарка, забравила бельото на госпожа Годрон, нечувствуваща вече миризмата му и продължаваща да бърка с ръка в купа, за да види дали няма някаква грешка. Тази кривогледа Огюстин, която обичаше да хвърля лопатки кокс в печката, така я беше натъпкала, че железните поставки се червенееха. Отвесното слънце блестеше във витрината, дюкянът пламтеше. Тогава Купо, чиято глава все повече се замайваше от голямата горещина, внезапно се разнежи. Много развълнуван, той се приближи до Жервез с разтворени ръце.

— Добра жена си ти — запелтечи той. — Трябва да те целуна.

Но той се оплете в полите, които му препречваха пътя, и едва не падна.

— Ей че си дръвник! — каза Жервез, без да се разсърди. — Стой мирно, ние свършихме.

Не, той искал да я целуне, имал нужда от това, защото много я обичал. Като мърмореше така, той преобръщаше купа с поли, спъваше се в купа с ризи; после, тъй като упорствуваше, краката му се заплетоха, той се просна с лице върху кърпите за бърсане на съдове. Започнала вече да губи търпение, Жервез го блъсна, като извика, че щял да обърка всичко. Но Клеманс и дори госпожа Пютоа не одобриха постъпката й. Въпреки всичко той бил любезен. Искал да я целуне. Тя трябвало да се остави да я целуне.

— Вие сте щастлива, госпожа Купо — каза госпожа Бижар, чийто пияница мъж, един ключар, всяка вечер я пребиваше от бой, когато се прибираше. — Ако моят беше такъв, когато се натряска, щеше да бъде истинско удоволствие!

Успокоила се, Жервез вече съжаляваше за грубостта си. Тя помогна на Купо да се изправи на крака. После му подаде бузата си, усмихвайки се. Но тенекеджията, без да се стеснява от другите, я хвана за гърдите.

— Не е за разправяне — прошепна той, — силно вони бельото ти! Но въпреки това аз те обичам, видиш ли!

— Остави ме, гъделичкаш ме — извика тя, като се засмя още по-силно. — Какъв голям глупак! Правят ли се такива глупости!

Той я беше сграбчил и не я пускаше. Тя не се съпротивяваше, замаяна от лекото виене на свят, което й причиняваше купът бельо, без да се отвращава от винения дъх на Купо. И голямата целувка, която си размениха по устата сред мръсотиите на занаята, беше като първо падение в бавното оскотяване на техния живот.

А през това време госпожа Бижар завързваше бельото на вързопи. Тя разказваше за малкото си двегодишно момиче, на име Йолали, което вече разсъждавало като жена. Могла да го оставя само; то никога не плачело, не си играело с кибрит. Най-сетне тя отнесе един по един вързопите с бельо, превила едрата си снага под тежестта и с избили виолетови петна по лицето.

— Не може да се издържа повече, изгаряме — каза Жервез, като бършеше лицето си, преди отново да се залови с шапчицата на госпожа Бош.

Всички заговориха, че трябва да наплескат Огюстин, когато забелязала, че печката беше зачервена. Ютиите също червенееха. Дяволско момиче! Човек не можеше да си обърне гърба, без тя да направи някоя пакост. Сега трябваше да чакат петнадесет минути, за да могат да използуват ютиите. Жервез покри огъня с две лопати пепел. Освен това тя реши да простре като завеси два чаршафа по медните жици на тавана, за да се избегне слънчевият пек. Тогава всички в дюкяна се почувствуваха много добре. Горещината пак беше доста голяма, но можеха да си представят, че се намират в спалня посред бял ден, затворени като у дома си, далече от света, макар че зад чаршафите се чуваше как хората вървят бързо по тротоара; и бяха свободни да се разхвърлят, както им е удобно. Клеманс свали камизолата си. Купо все още отказваше да отиде да си легне, позволиха му да остане, но трябваше да обещае, че ще стои мирно в някой ъгъл, защото сега нямаха време за губене.

— Какво е направила пак тази гадина с полякинята? — шепнеше Жервез по адрес на Огюстин.

Винаги търсеха тази малка ютия и я намираха в най-неочаквани места, където, казваха, чирачката я криела от злоба. Жервез най-сетне изглади дъното на шапчицата на госпожа Бош. Тя се залови с дантелите, които опъваше с ръка и оправяше с леко натискане на малката ютия. Твърде натруфената периферия на тази шапчица се състоеше от тесни плисирани панделки, свързани с бродирани антредьота. И затова тя работеше мълчаливо, старателно, като гладеше плисетата и бродериите върху петела — желязно яйце, забито с дръжка в дървената подложка.

Настъпи мълчание. Известно време се чуваха само тъпите удари, заглушавани от покривката. От двете страни на широката квадратна маса се бяха навели прави господарката, двете работнички и чирачката, погълнати от работата си, с изправени рамене, като движеха непрекъснато ръцете си напред-назад. Всяка имаше от дясната си страна по една плоча, гладка тухла, обгоряла от силно нагорещените ютии. В средата на масата стоеше дълбока чиния, пълна с чиста вода, в която бяха потопени един парцал и една малка четка. Букет от големи лилии, поставен в буркан от вишновка, благоухаеше и създаваше тук едно кътче от хубава градина с блясъка на своите едри снежни цветове. Госпожа Пютоа се беше заела с панера бельо, приготвен от Жервез — салфетки, панталони, камизоли, ръкавели. Огюстин едва-едва гладеше поверените й чорапи и кухненски кърпи, вирнала нос нагоре, загледана в една голяма муха, която хвърчеше. А пък дългата Клеманс беше стигнала до тридесет и петата си мъжка риза от тази сутрин насам.

— Винаги вино, никога скоросмъртница! — каза изведнъж тенекеджията, почувствувал нужда да направи това изявление. — Скоросмъртницата ме удря в главата, не ми трябва!

Клеманс взе една ютия от печката, като я хвана за дръжката, обвита с кожа и ламарина, и я приближи до бузата си, за да се увери, че е добре нагрята. После я изтърка върху плочката си, избърса я с кърпата, която висеше на нейния колан, и се нахвърли върху тридесет и петата риза, като започна да глади най-напред платката и двата ръкава.

— Ех, господин Купо — каза тя след минута, — една чашка ракия не е лошо. На мене тя ми дава сила… После, знайте, колкото по-скоро ти се замае главата, толкова по-весело ти става. О, аз няма какво да се пазя, зная, че няма да ми остареят кокалите.

— Много сте досадна с вашите погребални мисли! — прекъсна я госпожа Пютоа, която не обичаше тъжните разговори.

Купо беше станал и се сърдеше, като мислеше, че го обвиняват, че бе пил ракия. Той се кълнеше в своята глава и в главата на жена си и на детето си, че няма нито капка ракия в стомаха си. И се приближаваше към Клеманс, като й дъхаше в лицето, за да подуши. После, когато опря нос до голите й рамене, той започна да се кикоти. Искал да гледа. Клеманс, след като сгъна гърба на ризата и приглади предницата й, започна да глади ръкавите и яката. Но тъй като той продължаваше да се притиска към нея, тя направи една крива гънка; и трябваше да вземе четката от дълбоката чиния, за да заглади с кола.

— Госпожо — каза тя, — забранете му да стои така до мене!

— Остави я, бъди благоразумен — каза спокойно Жервез. — Ние бързаме, чуваш ли?

Те бързали. Е добре! Та какво от това? Той не бил виновен. Не правел нищо лошо. Не пипал, а само гледал. Нима вече не било позволено да се гледат хубавите неща, които добрият дядо господ е създал? Все пак хубави крилца имала тая отракана Клеманс! Тя могла да се показва за две су и да се оставя да я опипват, никой нямало да съжалява за парите си. Обаче работничката престана да се защищава, смееше се на тия груби комплименти на пияния мъж. И започна да се закача с него. Той й подхвърляше шеги относно мъжките ризи. Значи, тя винаги била по мъжките ризи. Защо не? Тя живеела в тях. Ах, боже господи! Тя ги познавала много добре, знаела как били направени. През ръцете й били минали стотици и хиляди! Всички руси и всички чернооки в квартала били облечени и с нейния труд. При това тя продължаваше да работи с разтърсени от смях рамене; беше направила пет големи гънки на гърба, като вкарваше ютията през отвора на нагръдника; приглаждаше и предницата и я сгъваше на широки дипли.

— А това е хоругвата! — каза тя, като се засмя по-силно.

Кривогледата Огюстин избухна в смях, толкова тази дума й се видя смешна. Скараха и се. Тази сополанка се смеела на думи, които не трябвало да разбира! Клеманс й подаде ютията си; чирачката използуваше ютиите за кухненските кърпи и за чорапите, когато те не бяха толкова горещи за колосаното бельо. Но сега пое тази така несръчно, че си причини белег, едно дълго изгаряне по китката. И започна да хленчи, обвини Клеманс, че я изгорила нарочно. Работничката, която бе отишла да вземе една много гореща ютия за предницата на ризата, веднага я утеши, като я заплаши, че, ако продължава, ще изглади двете й уши. После, след като пъхна вълнено парче под нагръдника, тя започна да плъзга бавно ютията, за да може колата да избие нагоре и да изсъхне. Предницата на ризата ставаше твърда и лъскава като мукава.

— Дявол да го вземе! — проклинаше Купо, който с пиянска упоритост тропаше с крака зад нея.

Той се привдигаше и се кискаше дрезгаво като несмазан скрипец. Клеманс, облегнала се здраво на тезгяха, с извити китки и разперени лакти, навеждаше с усилие врата си; и цялата й разголена плът се издуваше, раменете й се надигаха при бавното обтягане на мускулите, които се очертаваха под нежната кожа, гърдите й се опъваха, влажни от пот в розовата сянка на разтворената риза. Тогава той протегна ръце, поиска да я пипне.

— Госпожо! Госпожо! — извика Клеманс. — Накарайте го да стои мирно най-сетне!… Отивам си, ако продължава. Не искам да бъда оскърбявана.

Жервез току-що бе поставила шапчицата на госпожа Бош върху покрит с плат калъп и старателно гладеше дантелите с малката ютия. Тя вдигна очи точно в момента, когато тенекеджията пак беше протегнал ръце и ровеше в ризата.

— Купо, ти наистина не си благоразумен — каза тя с досада, сякаш мъмреше дете, което се инати да яде конфитюр без хляб. — Ела да си легнеш.

— Да, идете да си легнете, господин Купо, така ще бъде по-добре — заяви госпожа Пютоа.

— Ах, добре! — заекна той, като продължаваше да се хили. — Вие сте били много предвзети!… Значи, човек не може вече да се пошегува? Познавам жените, никога нищо не съм им повредил. Какво от това, ако пипнеш една дама, но не отидеш по-далеч? Това е просто от уважение към пола… А пък когато някой излага стоката си, нали прави това, за да може купувачът да избере? Защо дългата блондинка показва всичко, което има? Не, това не е честно…

И като се обърна към Клеманс:

— Да знаеш, сърничке, че грешиш, като правиш фасони… Или само защото има хора…

Но той не можа да продължи. Без да проявява грубост, Жервез го хвана с едната си ръка, а с другата запуши устата му. Той на шега се помъчи да се освободи, докато тя го блъскаше в дъното на дюкяна, към стаята. Той освободи устата си, каза, че иска да си легне, но ако дългата блондинка дойде да му топли крачетата. После чуха как Жервез сваля обувките му. Тя го събличаше, като го натискаше леко, майчински. Когато му свали панталона, той примря от смях, като се отпусна, преобърна се и се търколи в средата на леглото; и започна да рита и да разправя, че го гъделичка. Най-сетне тя го зави грижливо като дете. Запита го дали се чувствувал добре. Но той не отговори, а извика на Клеманс:

— Хайде, сърничката ми, аз съм готов, чакам те.

Жервез се върна в дюкяна точно когато Клеманс удряше плесница на кривогледата Огюстин. Биеше я заради една мръсна ютия, която госпожа Пютоа бе взела от печката, и, без да подозира, беше очернила с нея една цяла камизола; а Клеманс, за да прикрие, че не беше почистила ютията си, обвиняваше Огюстин, кълнеше се във всички светии, че ютията не била нейна, въпреки че отдолу бяха останали следи от изгорялата кола; без да се крие, чирачката се бе изплюла направо върху роклята й, възмутена от тази несправедливост. Това доведе до хубавата плесница. Кривогледата преглътна сълзите си, почисти ютията с парче свещ; но всеки път, когато минаваше зад Клеманс, набираше в устата си слюнка, изплюваше я и се кикотеше тайно, когато плюнката потичаше по полата.

Жервез отново започна да глади дантелите на шапчицата. И във внезапно настъпилата тишина от стаята зад дюкяна достигна дебелият глас на Купо. Беше пак така добродушен като дете, смееше се сам, като мърмореше откъслечни думи.

— Колко е глупава жена ми!… Глупава, че ме сложи да легна!… Ех, много е глупаво, по обед, когато не ми се нанка!

Но изведнъж той захърка. Тогава Жервез въздъхна от облекчение, щастлива, че най-сетне той си почива, че изтрезнява от пиянството върху два хубави дюшека. И в тишината тя заговори с бавен и провлачен глас, без да изпуска от очи малката ютия, с която сръчно гладеше.

— Какво да се прави? Той не е с ума си, не можеш да му се сърдиш. И да бъда груба с него, няма да има полза. Предпочитам да не му противореча и да го накарам да си легне; така поне веднага се слага край и аз съм спокойна… Освен това той не е лош, обича ме много. Нали видяхте преди малко, готов беше на всичко, за да ме целуне. Това е все пак много мило от негова страна, защото има много мъже, които, като пийнат, тръгват по жени… Той се прибира направо тук. Закача се с работничките, но не отива по-далеч. Чувате ли, Клеманс, не трябва да се обиждате. Нали знаете какво е пиян мъж; може да убие баща си и майка си, а после няма да си спомня дори… О, аз му прощавам от все сърце! Той е като всички други, дявол да го вземе!

Тя казваше тези неща отпуснато, безстрастно, свикнала вече със своеволията на Купо, оправдавайки все пак своето снизхождение към него, защото не виждаше нищо лошо в това, че щипеше в дюкяна й кълките на момичетата. Когато млъкна, тишината се възстанови и не се наруши. Госпожа Пютоа при всяка дреха, която взимаше, дърпаше панера под кретонената покривка на тезгяха, после, след като я изглаждаше, я вдигаше с малките си ръце и я поставяше върху една етажерка. Клеманс завършваше гладенето на тридесет и петата мъжка риза. Работата спореше; бяха пресметнали, че ще трябва да останат до единадесет часа, и то ако работят бързо. Сега, когато нищо не ги отвличаше, всички се трудеха яко, гладеха упорито. Голите ръце сновяха насам-натам, блестяха с розовината си върху бялото пране. Пак бяха напълнили печката с кокс и понеже слънцето се провираше между завесата от чаршафи и грееше право в печката, в лъчите му се виждаше как силната топлина, един невидим пламък, раздвижва въздуха. Задухът под съхнещите на тавана поли и покривки ставаше толкова силен, че кривогледата Огюстин, останала без слюнка в устата, беше подала език през устните си. Миришеше на прегрят чугун, на вкиснат разтвор от кола, на нагорещени ютии, лъхаше на хладка баня, в която изкривилите се в работа четири гладачки прибавяха тежката миризма на изпотените си коси и вратове; а пък букетът от едрите лилии в зеленясалата вода на буркана вехнеше, като изпускаше много чист и много силен аромат. И от време на време сред шума на ютиите и на ръжена, с които разравяха кокса, се чуваше хъркането на Купо, равномерно като силно тиктакане на часовник, отмерващ тежката работа в гладачницата.

На другия ден след пиянство тенекеджията винаги имаше главоболие, страшно главоболие, което го държеше целия ден с разчорлена коса, с воняща уста, с подпухнало и изкривено лице. Той ставаше късно, измъкваше се от леглото едва към осем часа; и започваше да храчи, да се разтакава из дюкяна и не се решаваше да отиде на работа. Денят пак биваше загубен. Сутринта се оплакваше, че краката му се подкосявали, наричаше се глупак, че се натряскал така, защото това му понижавало темперамента. Обаче, разправяше той, срещал много безделници, които се лепели по него; започвал да пие въпреки нежеланието си и понеже се намирал в такова обкръжение, продължавал, и то здравата. Ах, по дяволите, това вече нямало да се повтори; не смятал да остави костите си по кръчмите в разцвета на възрастта си. Но следобед се съвземаше, пускаше по някое хм-хм, за да се увери, че гърлото му е в ред. Започваше да отрича вчерашното си пиянство — бил само малко по-разгорещен може би. Никой не можел да издържа повече от него, стоял твърдо на краката си, бил дяволски силен, пиел всичко, каквото си искал, без да му мигне окото. След това целия следобед скитореше из квартала. След като станеше досаден на работничките, Жервез му даваше двадесет су, за да се отърве от него. Той бързо се измъкваше и отиваше да си купи тютюн от „Чесънчето“ на улица „Поасоние“, където обикновено изпиваше чаша ракия с една слива, когато срещнеше някой приятел. После довършваше двадесетте су у Франсоа, на улица „Гут д’Ор“, където имаше хубаво младо вино, което гъделичкаше гърлото. Заведението беше стар танцувален салон, мрачна кръчма под нисък таван с едно опушено помещение встрани, в което сервираха супа. И той оставаше тук чак до вечерта да играе на рулетката на чаша вино; очите му бяха все във Франсоа, който категорично му обещаваше, че никога няма да изпрати неговата сметка на жена му. Та нали трябвало хубаво да се промие гърлото от снощните мръсотии. Едната чаша вино вика следващата. Той всъщност си оставаше добър другар, не се закачаше с жените, обичаше да се шегува и да се присмива, разбира се, но любезно, защото се отвращаваше от цинизмите на ония мъже, които, паднали в плен на алкохола, никога не изтрезняваха. Връщаше се в къщи много весел и любезен.

— Идвал ли е любовникът ти? — питаше той понякога Жервез, за да я дразни. — Не съм го виждал отдавна. Трябва да отида да го потърся.

Любовникът беше Гуже. Всъщност той отбягваше да идва много често от страх да не досажда на Жервез и да не предизвиква одумки. Все пак използуваше всеки повод, донасяше бельото, минаваше много пъти по тротоара. В дюкяна имаше едно ъгълче, където той обичаше да се застоява с часове, седнал неподвижно и запушил късата си лула. Веднъж на десет дни, след като бе вечерял, се осмеляваше да се настани там; и никак не беше приказлив — затворил уста, вперил очи в Жервез, той вадеше лулата от устата си само за да се посмее на всичко, което тя казваше. Когато в събота в гладачницата работеха до късно през нощта, той се забравяше, сякаш тук се забавляваше повече, отколкото ако бе отишъл на някакво представление. Два пъти работничките гладиха до три часа сутринта. От тавана висеше една лампа на железен тел; под абажура се лееше силна светлина в голям кръг, в който бельото изглеждаше снежнобяло. Чирачката спускаше кепенците на дюкяна; но тъй като юлските нощи бяха горещи, оставяха вратата към улицата отворена. И колкото времето напредваше, толкова повече работничките се разсъбличаха, за да им бъде удобно. Кожата им бе фина, лъскава като злато под силната светлина на лампата, особено кожата на Жервез, която бе напълняла и белите й рамене блестяха като коприна; тя имаше на врата си бебешка гънка, която той би нарисувал по памет, толкова много познаваше тая трапчинка. Тогава той биваше омаян от голямата топлина на печката, от миризмата на бельото, което изпускаше пара под ютиите; и потъваше в лек унес, преставаше да мисли и устремяваше поглед към тези жени, които бързаха, размахваха голи ръце, прекарваха нощта в работа, за да облекат празнично квартала. Къщите в съседство с дюкяна заспиваха, голямото безмълвие на съня настъпваше. Колите, минувачите бяха се прибрали. Сега в пустата и черна улица само отворената врата изпращаше една светла бразда, подобна на пътека от жълт плат, проснат на земята. От време на време в далечината прокънтяваха стъпки, приближаваше човек; и когато прекосяваше светлата бразда, той протягаше глава, изненадан от шума на ютиите, които чуваше, и отминаваше, отнасяйки краткото видение на разгърдените работнички в червеникавата пара.

Като виждаше, че Жервез е затруднена с Етиен, и като желаеше да избави момчето от ритниците на Купо по задника, Гуже го беше наел да дърпа духалото във фабриката за болтове. Занаятът на гвоздаря, макар и да не беше привлекателен заради мръсотията около наковалнята и отегчението да удряш с чука винаги върху едни и същи парчета желязо, беше доходен занаят, с който се печелеше, от десет до дванадесет франка дневно. Малкият, който тогава беше на дванадесет години, можеше да свикне бързо, ако занаятът му допаднеше. И Етиен по този начин засили връзката между гладачката и ковача. Последният връщаше момчето, разказваше й за поведението му. Всички със смях казваха на Жервез, че Гуже е влюбен в нея. Тя добре знаеше това, изчервяваше се като младо момиче от свян, който багреше бузите и като алена ябълка. Ах, бедният мил момък, той не беше отегчителен! Никога не беше й говорил за това; никога не беше направил някакъв мръсен жест, никога не беше казал цинична дума. Рядко се срещат такива почтени мъже. И без дори сама да си признае, тя изпитваше голяма радост, че бе обичана така като девствена светица. Когато и се случеше някаква сериозна неприятност, тя си мислеше за ковача и се утешаваше. Останеха ли насаме, те никак не се стесняваха; гледаха се усмихнати очи в очи, без да казват какви чувства изпитват. Това беше разумна любов, която не се стремеше към мръсни неща, защото бе по-добре да се запази спокойствието, щом може да се нареди така, че да бъдеш щастлив, като си останеш спокоен.

Обаче в края на лятото Нана разстрои къщата. Тя беше на шест години и се очертаваше като истинска негодница. За да не й се мотае вечно в краката, майка й всяка сутрин я водеше в един малък пансион на улица „Полонсо“, у госпожица Жос. Там тя завързваше отзад рокличките на другарчетата си, пълнеше с пепел табакерата на възпитателката, измисляше още по-мръсни лудории, които не бяха за разказване. Госпожица Жос два пъти я изпъди, после пак я прие, за да не губи месечната такса от шест франка. След като се върнеше от пансиона, Нана си отмъщаваше, че бе затваряна, като създаваше адска атмосфера в пасажа и в двора, където гладачките, проглушени от нейните крясъци, я изпращаха да играе. Там тя се събираше с Полин, дъщерята на Бош, и със сина на бившата господарка на Жервез — Виктор, един десетгодишен дангалак, който много обичаше да си играе с всички малки момиченца; Госпожа Фоконие, която не беше скарана със съпрузите Купо, сама изпращаше сина си. Всъщност в къщата имаше необикновено гъмжило от хлапета, орляци от деца, които се търкаляха по стълбите във всички часове на деня и се боричкаха по паважа като ята пискливи и крадливи врабчета. Само госпожа Годрон пускаше девет — и руси, и кестеняви, разчорлени, сополиви, с гащета до шията, със свлечени до обущата чорапи, със съдрани блузи, през които се виждаше кирливата им бяла кожа. Една друга жена, разносвачка на хляб, която живееше на петия етаж, пускаше седем. От всички стаи излизаха върволици деца. И в това гъмжило от мъничета с розови мутрички, измивани само когато валеше дъжд, се виждаха и големи деца, хитри на вид, едри, шкембести вече като възрастни, наред с малките, съвсем малките, измъкнали се от люлките, които едва се държаха на краката си, и като още съвсем глупави пълзяха на четири крака, когато искаха да тичат. Нана царуваше над тази тълпа от дечурлига; тя играеше роля на властна госпожица сред два пъти по-големи от нея момичета и благоволяваше да поверява малко от властта си само на Полин и Виктор, интимните й довереници, които подкрепяха нейните желания. Това отвратително хлапе непрекъснато искаше да играят на майка, разсъбличаше най-малките, за да ги облича отново, искаше да разглежда другите навред, пребъркваше ги, упражняваше над тях чудовищен деспотизъм като голям порочен човек. Под нейно водачество ставаха игри, които заслужаваха плесници. Орлякът шляпаше в оцветените води на бояджийницата, излизаше оттам с крака, боядисани в синьо или в червено чак до коленете; после той изхвръкваше при ключаря, откъдето задигаше гвоздеи и метални стърготини, хукваше отново, за да отиде да се рови в талаша на дърводелеца, в огромните купища талаш, където се забавляваха на воля, като се търкаляха с разголени задничета. Принадлежеше му целият този двор, който ехтеше от шума на малките крачета, които се премятаха в безредие, и от пронизителните викове на гласчетата, които се засилваха при всяко излитане на орляка. В някои дни дори дворът се оказваше тесен. Тогава орлякът нахлуваше в мазетата, изскачаше оттам, катереше се по някоя стълба, тичаше по коридора, слизаше пак долу, отново се катереше по стълбата, нахлуваше в друг коридор и така в продължение на часове, без да се измори, като не преставаше да крещи и да разтърсва огромната къща, препускайки в галоп като диви животни, изтървани от всички кътчета.

— Колко са омразни тия мръсни хлапета! — викаше госпожа Бош. — Наистина само хора, на които им е съвсем леко около врата, могат да правят толкова много деца… А отгоре на това се оплакват, че нямали хляб!

Бош казваше, че децата се раждали в мизерията така, както гъбите никнели в тора. Портиерката крещеше през целия ден, заплашваше ги с метлата си. Най-сетне тя затвори вратата на мазетата, защото научи от Полин, на която удари две плесници, че Нана измислила да играе на доктор там долу, в тъмното; това порочно момиче биеше с пръчка другите, за да пият лекарства.

А един следобед стана страшен скандал. Впрочем това беше неизбежно. Нана беше намислила една много смешна игра. От прага на портиерната тя бе откраднала една дървена обувка на госпожа Бош. Завърза я на един канап и започна да я влачи като количка. А пък Виктор предложи да напълнят дървената обувка с картофени обелки. След това образуваха шествие. Нана вървеше начело, теглейки дървената обувка. Полин и Виктор я следваха от лявата и дясната й страна. След тях цялото множество от дечурлига вървеше в колона, най-напред големите, а след тях малките, като се блъскаха; едно бебе с поличка, високо колкото ботуш, на чиято глава чак до ушите беше нахлупена една продънена възглавничка, крачеше последно. И шествието пееше нещо тъжно, придружено с ох и ах. Нана беше казала, че ще играят на погребение, картофените обелки бяха мъртвецът. Обиколиха веднъж двора и започнаха отново. Намираха играта за много забавна.

— Какво ли правят? — измърмори госпожа Бош, която излезе от портиерната, за да види какво става, защото беше винаги подозрителна и нащрек.

А когато разбра:

— Ама това е моята дървена обувка! — извика тя разгневено. — Ах, проклетниците!

И започна да пердаши, удари две плесници на Нана, ритна Поли, тая голяма пуйка, която беше оставила да вземат дървената обувка на майка й. Точно в това време Жервез пълнеше едно ведро на чешмата. Когато забеляза Нана с окървавен нос и задавена от плач, тя едва не хвана портиерката за косата. Нима може да се бие едно дете като добиче? Трябва да си без сърце, да си последната от последните. Разбира се, госпожа Бош отвърна. Когато човек имал такова отвратително момиче, трябвало да го държи под ключ. Накрай и Бош се появи на прага на портиерната, за да извика жена си да се прибере и да не се разправя толкова с мръсницата. Това беше пълно скарване.

В действителност от един месец отношенията между съпрузите Бош и съпрузите Купо не бяха съвсем добри. Много щедра по характер, Жервез по всяко време им изпращаше шишета с вино, купи с бульон, портокали, парчета сладкиши. Една вечер тя бе занесла в портиерната малко салата от дива цикория и цвекло на дъното на една салатиера, понеже знаеше, че портиерката дава мило и драго за такава салата. Но сутринта тя съвсем пребледня, като чу госпожица Реманжу да разправя как госпожа Бош изхвърлила с отвращение пред всички тази салата, като казвала, че благодаряла на бога, задето не е изпаднала още дотам да се изхранва с неща, с които другите са се лигавили. И оттогава Жервез рязко прекрати всички подаръци: нямаше вече литри вино, нито купи с бульон, нито портокали, нито парчета сладкиши, абсолютно нищо. Трябваше да се видят нацупените лица на съпрузите Бош! Сякаш семейство Купо ги ограбваше. Жервез разбираше грешката си, защото в края на краищата ако тя не бе проявявала глупостта да ги тъпче толкова, те нямаше да бъдат покварени и щяха да бъдат любезни. Сега портиерката бълваше змии и гущери по неин адрес. В края на октомври тя издума безброй клюки пред собственика господин Мареско, защото гладачката, която от лакомия изплюскваше всичко, каквото припечелваше, закъсня наема си с един ден; и дори господин Мареско, също така нелюбезен, влезе в дюкяна с шапка на глава и си поиска парите, които впрочем веднага му бяха наброени. Естествено съпрузите Бош бяха подали ръка на съпрузите Лорильо. Сега вече пируваха с тях в портиерната стая, разнежени от сдобряването. Те никога не щели да се скарат, ако не била Куцата, която би могла да накара и планините да се сбият. Ах, господин и госпожа Бош добре я опознали вече, те разбирали колко много са страдали съпрузите Лорильо. А когато тя минаваше, те всички пресилено се кикотеха зад вратата.

Въпреки това един ден Жервез се качи у Лорильо. Касаеше се за майка Куцо, която тогава беше на шестдесет и седем години. Очите на старата жена бяха съвсем угаснали. Краката й също не държаха. Тя бе принудена да се откаже от последната си работа в едно домакинство и беше застрашена да умре от глад, ако не я подпомогнат. Жервез считаше, че е срамно една жена на тази възраст, която има три деца, да бъде така изоставена от бога и от хората. И понеже Купо отказваше да говори с тях, като казваше на Жервез, че било по-добре да отиде тя, качи се, тласната от възмущението, което изпълваше сърцето й.

Горе тя влезе, без да почука, като вихрушка. Нищо не бе променено от оная вечер, когато съпрузите Лорильо за първи път й бяха оказали недружелюбен прием. Същата избеляла вълнена дрипа разделяше стаята от работилницата в това дълго и тясно жилище, което сякаш бе построено за змиорка. В дъното Лорильо прищипваше една по една халките на една верижка, а госпожа Лорильо изтегляше на уреда един златен тел, изправена пред менгемето. На дневната светлина малкото огнище пламтеше с розов отблясък.

— Да, аз съм! — каза Жервез. — Чудно ви е, нали, защото сме на нож? Но не идвам нито заради себе си, нито заради вас, както се досещате… За мама Купо съм дошла. Да, дойдох да видя дали ще я оставим да чака парче хляб по милост от другите.

— Ах, добре! Чудесно посещение! — измърмори госпожа Лорильо. — За това се иска голямо нахалство.

И тя обърна гръб, продължи да обточва златния тел, като искаше да покаже, че не желае и да знае за присъствието на снаха си. Но Лорильо бе вдигнал бледото си лице и извика:

— Какво казвате?

После, тъй като отлично бе чул, продължи:

— Пак сплетни, така ли? Много мило от мама Купо да се оплаква навсякъде!… При това завчера тя яде тук. Правим това, което можем. Ние нямаме златна мина… Само че ако ходи да бръщолеви по другите къщи, нека си остане там, защото ние не обичаме шпионите.

Той отново хвана края на верижката, като също обърна гръб и прибави сякаш със съжаление:

— Когато всички ще дават по сто су на месец, и ние ще даваме по сто су.

Жервез се беше успокоила, съвсем охладняла от бездушните физиономии на съпрузите Лорильо. Никога кракът й не бе стъпвал у тях, без да изпита неприятно чувство. Навела очи към пода върху дървената скара, където падаха златните стърготини, тя започна да им обяснява сега спокойно. Майка Купо имала три деца; ако всяко от тях дава по сто су, щели да се съберат петнадесет франка, а те наистина не били достатъчни, с тях не би могло да се живее, трябвало поне да утроят сумата. Но Лорильо се развика. Откъде искали да краде петнадесет франка на месец? Смешни били тия хора, които мислели, че е богат, защото имал злато у дома си. После се нахвърли срещу майка Купо: не искала да се лиши от кафето си сутрин, пиела ракия, имала претенции като човек с имане. По дяволите! Всеки обича да живее охолно, нали? Но щом като някой не е искал да си сложи някоя пара настрана, трябва да си стяга колана като другите. Всъщност майка Купо не била толкова възрастна, че да не работи вече; още много добре виждала, когато трябвало да си бодне хубава мръвка от тенджерата; накрай била стара хитруша, мечтаела да я глезят. Дори и да имал средства, той счита, че е неправилно да издържа някого, който от мързел не иска да работи.

Обаче Жервез се държеше примирително, възразяваше спокойно на тези неправилни доводи. Тя се мъчеше да омилостиви съпрузите Лорильо. Но мъжът престана да й отговаря. Жената сега бе застанала пред огнището, заета с почистването на една верижка в малка медна тенджера с дълга дръжка, пълна с разредена азотна киселина. Тя все се преструваше, че стои с гръб към нея, сякаш бе на сто левги разстояние. И Жервез продължаваше да говори, като ги гледаше как упорито се трудят сред черния прах на работилницата, превити, с изкърпени и замърсени дрехи, станали тъпи и глупави като стари инструменти в тяхната машинална и еднообразна работа. Тогава изведнъж тя се разгневи и извика:

— Така значи, предпочитам да е така, дръжте си парите!… Аз взимам майка Купо, чувате ли! Онази вечер прибрах една котка, мога да прибера и майка ви. И нищо не ще й липсва, ще си има и кафето, и ракийката!… Господи, какво мръсно семейство!

При тези думи госпожа Лорильо се обърна. Тя размахваше тенджерата, сякаш щеше да хвърли азотната киселина в лицето на снаха си, и мърмореше:

— Обирайте си парцалите или ще извърша престъпление!… И не разчитайте на сто су, защото не ще дам нито счупена пара̀!… А, така ли! Да, сто су! Мама ще ви шета като слугиня, а вие, вие ще гуляете с моите сто су! Ако дойде у вас, кажете й да знае, че и да умира, чаша вода няма да й дам… Хайде, хоп, измитайте се оттук!

— Какво чудовище! — каза Жервез, като тръшна силно вратата.

Още на другия ден тя взе майка Купо у дома си. Постави леглото й в големия килер, където спеше Нана и в който дневната светлина нахлуваше през кръглата капандура на тавана. Пренасянето не трая дълго, защото цялото имущество на майка Купо се състоеше от това легло, един стар орехов долап, който сложиха в стаята за мръсно бельо, една маса с два стола; продадоха масата, поправиха двата стола. И старата жена, още същата вечер, след като се настани, започна да мете и да мие кухненските съдове, ставаше полезна, много доволна, че се бе спасила. Съпрузите Лорильо се пукаха от яд, още повече че госпожа Лера се сдобри с Купо и Жервез. Един божи ден двете сестри, цветарката и златарката, си бяха разменили плесници по повод на Жервез: първата се бе осмелила да одобри поведението на Жервез спрямо майка им; после, от желание да се пошегува, виждайки, че другата е разгневена, тя стигна дотам да каже, че намирала очите на гладачката прекрасни, едни такива очи, от които могло да се палят парчета хартия; и заради това двете, след като се наплескаха, се бяха заклели, че никога вече няма да се погледнат. Сега госпожа Лера прекарваше вечерите си в дюкяна, където вътрешно се забавляваше от свинщините на дългата Клеманс.

Изминаха три години. Скарваха се и се сдобряваха още много пъти. Жервез се подиграваше не лошо със съпрузите Лорильо и Бош и всички, които не мислеха като нея. Тези, които не били доволни от нея, да вървят по дяволите, нали така? Тя си припечелвала това, което искала, и това било най-важното. В квартала бяха започнали да я уважават много, защото в действителност рядко се намираха такива клиенти като нея, толкова добри, които плащат в брой, не са мързеливи и скандалджии. Тя взимаше хляб от госпожа Кудлу на улица „Поасоние“, месо от дебелия Шарл, месар на улица „Полонсо“, бакалия от Леонгр на улица „Гут д’Ор“, почти срещу нейния дюкян. Франсоа, търговецът на вина от ъгъла на улицата, й носеше виното с кошове от по петнадесет бутилки. Съседът Вигуру, чиято жена навярно имаше сини кълки, толкова много мъжете я щипеха, й продаваше кокса по цената на компанията за газ. И можеше да се каже, че доставчиците и я обслужваха добросъвестно, защото знаеха, че от нея ще спечелят добре, ако се отнасят любезно. Затова, когато излизаше из квартала по чехли и гологлава, от всички страни я поздравяваха; тук тя беше като у дома си, съседните улици бяха като естествени поделения на нейното жилище, в което се влизаше направо от тротоара. Когато трябваше да се пошляе за някаква покупка, тя се чувствуваше щастлива навън сред своите познати. В дните, когато нямаше време да сготви нещо, тя отиваше да купи готово ядене и се разприказваше у гостилничаря, които държеше дюкяна от другата страна на къщата, едно широко помещение с големи прашни витрини, през мръсотията на които се виждаше мрачният двор в дъното. Или пък, натоварена с чинии и купички, се спираше и разговаряше пред един прозорец на приземния етаж, през който се виждаше жилището на кърпача, неоправеното легло и подът, отрупан с дрипи, с две изпочупени люлки и с гювеч, пълен с черна вода. Но съседът, когото най-много уважаваше, беше часовникарят отсреща, господинът в редингот и с изискан вид, който човъркаше непрекъснато часовници със съвсем малки инструменти; и често тя прекосяваше улицата, за да го поздрави, засмяна от удоволствие, че в тясното като кутия дюкянче гледа веселите малки стенни часовничета, чиито махала се надпреварваха и всички едновременно отмерваха погрешно часовете.