Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Assommoir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Емил Зола

Вертеп

 

Превод: Никола Шивачев

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Петко Узунов

Коректор: Мария Енчева

Издателство: Профиздат, 1983

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

II

Три седмици по-късно, към единадесет и половина часа през един хубав слънчев ден, Жервез и Купо, работникът тенекеджия, пиеха заедно ракия със слива във „Вертеп“ на чичо Коломб. Купо, който пушеше цигара на тротоара, насила я беше накарал да влезе, когато тя прекосяваше улицата на връщане от разнасяне на бельо; и нейният голям четвъртит панер за огладено бельо беше на земята, близо до нея, зад малката цинкова масичка.

„Вертеп“ на чичо Коломб беше на ъгъла на улица „Поасоние“ и булевард „Рошешуар“. На фирмата беше написана с дълги сини букви от единия до другия край само една дума: „Дестилация“. Пред вратата в две половинки качета имаше прашни олеандри. Огромният тезгях с наредените чаши, крана и калаените мерки се простираше вляво от входа; а просторната зала навред около стените бе украсена с големи лакирани светложълти бъчви с блестящи обръчи и медни канели. Над тях, върху лавици, бутилки с ликьор, буркани с плодове и всякакъв вид добре подредени шишета закриваха стените и отразяваха в огледалото зад тезгяха своите ярки зеленикави, златисти и светлокафяви петна. Но в дъното, от другата страна на една дъбова преграда, в едно остъклено помещение, се намираше забележителността на заведението — дестилационният апарат, който пиячите виждаха как действува, с аламбици с дълги шии, със серпантини, които се спускаха под земята, една дяволска кухня, пред която идваха да мечтаят работниците пияници.

По това обедно време кръчмата беше празна. Един дебел четиридесетгодишен мъж, чичо Коломб, по жилетка с ръкави, обслужваше едно момиченце на около десет години, което бе дошло да купи за четири су ракия в една чаша. Слънцето проникваше през вратата и затопляше паркета, винаги влажен от храчките на пушачите. А от тезгяха, от бъчвите, от цялата зала лъхаше ракиена миризма, изпарение на алкохол, което сякаш сгъстяваше и упояваше хвърчащите слънчеви прашинки.

Купо започна да свива нова цигара. Той беше много чист, с куртка и каскет от сив плат, смееше се, показваше белите си зъби. Долната му челюст бе издадена напред, носът малко сплескан, имаше хубави кестеняви очи и лице като на весело куче и добро дете. Гъстата му къдрава коса беше съвсем щръкнала. Беше запазил още свежа своята двадесет и шест годишна кожа. Срещу него Жервез, в черна, пристегната на кръста рокля, гологлава, дояждаше сливата от ракията, като я държеше за опашката с края на пръстите си. Бяха седнали близо до улицата, на първата от четирите маси, наредени край бъчвите пред тезгяха.

Когато запали цигарата си, тенекеджията постави лакти върху масата, протегна лице напред, вгледа се за миг мълчаливо в младата жена, чието красиво лице на блондинка днес беше млечнопрозрачно като фин порцелан. После, като загатна за нещо, известно само на тях и обсъждано вече, той просто попита полугласно:

— Значи, не? Казвате не?

— О, разбира се, не, господин Купо — отвърна спокойно Жервез, като се усмихна. — Нима ще ми говорите тук за това. Нали ми обещахте да бъдете благоразумен… Ако знаех, щях да откажа почерпката ви.

Той не заговори, продължи да я гледа съвсем отблизо, с дръзка разнеженост, особено от ъглите на устните й, бледорозови ъгълчета, малко влажни и разкриващи ярката червенина на устата, когато тя се усмихваше. Обаче тя не се отдръпваше, седеше спокойна и предана. След кратко мълчание тя добави:

— Вие наистина не мислите. Стара жена съм аз; имам голямо дете на осем години… Какво ще правим заедно?

— Иска ли питане! — прошепна Купо, като примигна. — Каквото правят другите!

Но тя махна ръка с досада.

— Ах, да не смятате, че това е винаги забавно? Личи си, че не сте били семеен… Не, господин Купо, аз трябва да мисля за сериозни неща. Забавлението не води доникъде, чувате ли! Аз имам две гърла в къщи, които лапат здравата, знайте! Как искате да успея да отгледам моите деца, ако се забавлявам с глупости?… А освен това, чуйте, моето нещастие ми е добър урок. Знаете ли, че сега мъжете съвсем не ме интересуват. Дълго време няма да могат да ме излъжат.

Тя се обясняваше без гняв, много мъдро, твърде хладнокръвно, сякаш разискваше делови въпроси — например защо не трябва да колоса някоя забрадка. Виждаше се, че е дошла до това решение след мъдри размишления.

Купо повтаряше разнежен:

— Вие ми причинявате много мъка, много мъка…

— Да, виждам — подзе тя — и много ви се сърдя за това, господин Купо… Това не трябва да ви измъчва. Ако имах намерение да се забавлявам, боже мой, щях да предпочета вас пред някой друг! Вие имате вид на добър момък, любезен сте. Бихме се събрали заедно, нали, и бихме я карали, докато може. Аз не се преструвам, не казвам, че това не би могло да стане… Само че каква полза, щом нямам желание? Ето аз съм у госпожа Фоконие от петнадесет дни. Децата ходят на училище. Работя, доволна съм. Та най-добре е да си остана така, както съм.

Тя се наведе, за да вземе панера си.

— Карате ме да приказвам, а пък сигурно ме чакат у господарката… Ще си намерите друга, бъдете спокоен, господин Купо, по-красива от мене, която няма да влачи двама малчугани.

Той гледаше стенния часовник, поставен в огледалото. Накара я да седне отново, като извика:

— Почакайте де! Едва е единадесет и тридесет и пет… Има още двадесет и пет минути… Нали не се страхувате, че ще направя глупости; масата е между нас… Значи, вие толкова ме презирате, че не искате да си поговорим малко?

Тя отново остави панера си, за да не го обиди; и си поговориха като добри приятели. Тя била яла, преди да тръгне да разнася бельото; той днес пък набързо излапал супата и говеждото, за да я причака. Жервез му отговаряше любезно и гледаше през прозорците между бурканите с плодове в ракия движението по улицата, където по обед струпването на тълпата беше извънредно голямо. По двата тротоара, в тесния проход между къщите, хората крачеха бързо, размахали ръце, като непрекъснато се опираха лакът до лакът. Закъснелите, задържани на работа работници с намръщени лица от глад пресичаха с големи крачки платното на улицата и влизаха при хлебаря насреща; и когато излизаха оттам с една ливра хляб под мишница, те отиваха три врати по-горе, в „Двуглавото теле“, за да изядат обичайния си обед за шест су. До хлебаря имаше и една зарзаватчийка, която продаваше пържени картофи и миди с магданоз; непрекъсната върволица от работнички с дълги престилки излизаха с книжни кесийки с пържени картофи и миди в купички; други, хубави и нежни на вид момичета с прически, купуваха връзки репички. А като се наведеше, Жервез забелязваше още един дюкян за колбаси, пълен с хора, откъдето излизаха деца, които държаха в ръце пакетчета с омазнена хартия — паниран котлет, кренвирш или парче съвсем топла кървавица. Между това по улицата, наслоена с черна кал дори и при хубаво време, сред тълпата, която крачеше с трополене, някои работници напускаха вече евтините гостилнички, движеха се на групи, разхождаха се, тупаха се по бедрата с разперени ръце, натежали от храната, спокойни и бавни сред блъсканиците в навалицата.

Една група се беше образувала пред вратата на кръчмата.

— Ей, Биби, кажи бе, Пържола — попита един пресипнал глас, — ще почерпиш ли по една скоросмъртница?

Петима работници влязоха и застанаха прави.

— Ах, този хайдук чичо Коломб! — подзе гласът. — Слушайте, искаме от старата и не в орехови черупки, а в истински чаши!

Чичо Коломб спокойно сервираше. Дойде и друга компания от трима работници. Постепенно блузите се натрупваха в ъгъла на тротоара, спираха се там за малко и накарай се блъскаха към входа между двата олеандъра, посивели от прах.

— Вие сте глупав! Мислите само за мръсотии! — казваше Жервез на Купо. — Разбира се, че го обичах… Само че след отвратителния начин, по който ме заряза…

Говореха за Лантие. Жервез не беше го виждала оттогава; тя мислеше, че живее със сестрата на Виржини на улица „Гласиер“, у онзи приятел, който щеше да открива фабрика за шапки. Впрочем съвсем не искала да тича подире му. Отначало й причинил голяма мъка; искала дори да се удави; но сега се вразумила, всичко станало за по-добро. Може би с Лантие никога нямала да може да отгледа децата, толкова много прахосвал парите. Той би могъл да идва да целуне Клод и Етиен, не би го изпъдила. Колкото до нея, би се насякла на парчета, преди да се остави да я пипне с края на пръстите си. И тя казваше тия неща като смела жена, която имаше добре обмислен план за живота си, докато Купо, който не се отказваше от желанието си да я притежава, се шегуваше, обръщаше всичко към мръсната страна, задаваше й за Лантие много неприлични въпроси така весело и така ухилен, че тя и не мислеше да се обиди.

— Вие сте го биели — каза най-сетне той. — О, вие не сте добра! С камшик шибате хората.

Тя го прекъсна с продължителен смях. Все пак било истина, тя нашибала оная дълга кранта Виржини. Този ден именно би удушила някого на драго сърце. И започна да се смее по-силно, защото Купо й разказваше, че Виржини, засрамена, че показала всичко, напуснала квартала. Обаче лицето й запазваше някаква детска благост; тя протягаше пълничките си ръце, като повтаряше, че не би смачкала дори една муха; познавала боя само от това, че добре го изпитала в живота си. И така тя започна да разказва за младостта си в Пласан. Не била никак разтурена; мъжете й досаждали. Когато Лантие я обладал, тогава била на четиринадесет години, намирала това за много мило, защото казвал, че й е съпруг, и вярвала, че играят на мъж и жена. Единственият недостатък, уверяваше тя, е, че била много чувствителна, че обичала всички, че се привързвала към хора, които после й причинявали хиляди неприятности. Така че, когато обичала някой мъж, не мислела за глупости, мечтаела само да живеят винаги заедно, да бъдат много щастливи. И тъй като Купо се присмиваше и й намекваше за нейните две деца, които навярно не била измътила под дюшека, тя го плесна по пръстите и добави, че, разбира се, и тя била скроена като другите жени; само че грешка било да се вярва, че жените винаги били настървени само за това; жените се грижели за своето семейство, превивали се одве в къщи, лягали си много уморени вечер и заспивали веднага. Всъщност тя приличала на майка си, една много работлива жена, умряла от преумора, след като служела като товарно добиче на татко Макар в продължение на повече от двадесет години. В сравнение с нея тя била съвсем слаба, докато майка й имала такива рамене, че събаряла вратите, като минавала; но това нямало значение, тя й приличала по страстта да се привързва към хората. Дори и това, че куцала малко, тя дължала на бедната жена, която татко Макар смазвал от бой. Стотина пъти тя й разказвала за нощите, когато баща й, върнал се пиян, така зверски я ухажвал, че й строшавал ръцете и краката; и сигурно през някоя от тези нощи тя била зачената с един по-къс крак.

— О, това е почти нищо, не се забелязва! — каза Купо, за да я поласкае.

Тя поклати глава; знаела, че се забелязва; на четиридесет години щяла да се превие одве. После тихо и с лек смях:

— Странно желание имате вие — да обичате куца жена.

А той, все така с лакти върху масата и проточил още повече лицето си, я поласка със смели думи, сякаш за да я опияни. Но тя продължаваше да казва не с глава, без да се остави да бъде изкушена, но все пак поласкана от този гальовен глас. Слушаше с отправени навън очи, като си даваше вид, че пак се интересува от тълпата, която нарастваше. Сега метяха в празните дюкяни; зарзаватчийката вадеше последния тиган пържени картофи, а колбасарят подреждаше разхвърляните по тезгяха чинии. От всички гостилнички излизаха работници на групи; брадати момци се блъскаха с ръце; играеха си като хлапаци, шумно се пързаляха с грубите си подковани обуща, като драскаха паважа; други, с ръце в джобовете, пушеха замислено, като примигваха на слънце. По тротоара и по платното на улицата от разтворените врати нахлуваха хора на потоци, като ленив бавен прилив, който спираше пред колите, образуваше върволица от блузи, от рубашки, от вехти палта, съвсем бледа и безцветна върволица под златистата светлина, която обливаше улицата. В далечината звъняха фабричните камбани; но работниците не бързаха, палеха отново лулите; после, превили гърбове, след като се викаха от кръчма в кръчма, решаваха да тръгнат към работилниците с провлачени крачки. Жервез с любопитство проследи тримата работници, един едър и двама ниски, които се обръщаха на всеки десет крачки; най-сетне те се спуснаха по улицата и влязоха право във „Вертеп“ на чичо Коломб.

— Аха! — прошепна тя. — Ето трима, които съвсем нямат мазоли по ръцете.

— Я виж — каза Купо, — познавам едрия; това е Ботуша, един другар.

„Вертеп“ се бе изпълнил. Разговаряха на висок глас с избухвания, които раздираха глухия шепот на прегракналите гласове. От време на време чашите звънтяха от ударите с юмрук по тезгяха. Прави, със скръстени ръце на корема или на гърба, пиячите образуваха малки групи, притиснати един до друг; имаше и компании край бъчвите, които трябваше да чакат по четвърт час, докато поръчат на чичо Коломб.

— Как! Това е нашият аристократ Касис млади! — извика Ботуша, като тупна силно Купо по рамото. — Красив господинчо, който пуши цигари и носи бельо!… Иска, значи, да смае познатата си, поръчва й деликатеси!

— Ей, не ми досаждай! — отвърна Купо много ядосано.

Но другият продължаваше да се присмива:

— Ясно! Държим се нависоко, драги мой! Глупаците са си глупаци, това е!

Той обърна гръб, след като извърна страшно очи, загледан в Жервез. Тя се отдръпна малко изплашена. Димът на лулите и силната миризма на всички тия мъже се носеха във въздуха, наситен с алкохол; тя се задушаваше, обзета от лека кашлица.

— Ах, колко е отвратително пиянството! — каза тя полугласно.

И му разказа, че преди, в Пласан, тя пиела анасонлийка с майка си. Но един ден едва не умряла и оттогава се отвратила; не можела вече да гледа ракиите.

— Ето вижте — добави тя, като показа чашата си, — изядох сливата, обаче ще оставя ракията, защото ще ми стане лошо.

Купо също не разбирал как може да се пият пълни чаши ракия. По една ракийка със слива от време на време не било лошо. Обаче скоросмъртница, абсент и други свинщини — довиждане! Той не бил по тая част. Макар че другарите му го подигравали, оставал си на вратата, когато тия къркачи влизали в кръчмата. Татко Купо, който бил тенекеджия като него, разбил главата си върху паважа на улица „Кокнар“, като паднал пиян един ден от капчука на номер 25; и този спомен в семейството правел всички благоразумни. Затова той, когато минавал по улица „Кокнар“ и виждал мястото, предпочитал по-скоро да пие вода от вадата, отколкото да гаврътне безплатно една чаша у кръчмаря. Той завърши с думите:

— В нашата професия трябват здрави крака.

Жервез отново бе взела панера си. Въпреки това не ставаше, държеше го върху коленете си, с унесен, замечтан поглед, сякаш думите на младия работник пробуждаха в нея далечни мисли за живота. И каза бавно, без някаква привидна връзка:

— Боже мой, аз не съм амбициозна, не искам кой знае колко!… Моят идеал е да работя спокойно, да имам винаги хляб, да имам едно чисто кътче за спане — знаете ли, едно легло, една маса и два стола, нищо повече… Ах, аз бих желала също да отгледам децата си, да ги направя добри граждани, ако е възможно… Имам още една мечта — да не бъда бита, ако някога се омъжа; не, няма да ми бъде приятно да бъда бита… И това е всичко, виждате ли, това е всичко…

Тя търсеше да открие какви други желания има, и не намираше нищо по-сериозно, което да я съблазнява. Все пак подзе, след като се поколеба:

— Да, накрай човек може да пожелае да умре в леглото си… Аз, след като ще се трепя цял живот, бих умряла в моето си легло, у дома си.

И тя стана. Купо, който пламенно одобряваше желанията й, беше се изправил вече, обезпокоен да не закъснее. Но те не излязоха веднага; тя полюбопитствува да отиде да види в дъното, зад дъбовата преграда, големия аламбик от червена мед, който работеше под светлите прозорци на малкия двор, и тенекеджията, който я последва, й обясни как действува, като й показваше с пръст различните части на апарата и огромната лула, от която течеше бистра струя алкохол. Аламбикът с причудливите си по форма части, с безкрайните спираловидни тръби имаше мрачен вид; никакъв пушек не излизаше; едва се чуваше едно вътрешно свистене, едно подземно бучене; наподобяваше на нощна работа, извършвана сред бял ден от някакъв мрачен, мощен и ням работник. А през това време Ботуша, придружен от двамата си приятели, беше дошъл да се облакъти на преградата, докато чакаше да се освободи място на тезгяха. Той се смееше като скърцащ, лошо смазан скрипец, клатейки глава и вперил разнежени очи в машината за опиване. Дявол да я вземе! Че тя била много хубава! В тоя голям меден търбух имало с какво човек да си мокри гърлото цели осем дни. Той би желал да заварят края на серпантината между зъбите му, за да чувствува как още топлата скоросмъртница го изпълва, как слиза чак до петите му, неспирно, неспирно, като малко поточе. Ех, няма повече да се безпокои! Тръбичката чудесно ще замени напръстничетата на тоя хитрец чичо Коломб! А другите се присмиваха, казваха, че това говедо Ботуша е истинска попивателна. Аламбикът глухо, без пламък и без блясък в мътните отражения на медните си части, продължаваше да работи, изпускаше алкохолната си пот като някакъв бавен и упорит извор, който в края на краищата трябваше да залее залата, да се разлее по външните булеварди, да наводни огромната яма на Париж. Тогава Жервез, обзета от тръпки, се отдръпна; и като се мъчеше да се усмихне, прошепна:

— Глупаво е, кара ме да изтръпвам от студ тази машина… Студено ми става от пиенето…

После, върнала се на мисълта, която таеше за едно пълно щастие:

— Ех, нали по-добре ще е да работиш, да имаш какво да ядеш, да си имаш свой подслон, да отгледаш децата си, да умреш в своето легло…

— И да не бъдеш бита — добави Купо весело. — Но аз няма да ви бия, ако се съгласите, госпожа Жервез…

Няма защо да се страхувате, никога не пия, пък и много ви обичам… Хайде, нека се видим тази вечер, ще се поразтъпчем.

Беше снишил глас, говореше в шията й, докато тя си отваряше път, дигнала панера напред. Но няколко пъти тя каза пак не с глава. Все пак се обръщаше, усмихваше му се, изглеждаше щастлива, че научи, че той не пие. Разбира се, би му казала да, ако не се бе заклела никога вече да не се обвързва с мъж. Най-сетне стигнаха до вратата и излязоха. Зад тях „Вертеп“ остана пълен, чак на улицата достигаха шумът от дрезгавите гласове и сладникавата миризма от чашите с ракия. Чуваше се как Ботуша нарича чичо Коломб мошеник, като го обвиняваше, че напълнил чашата му до половина. А самият той бил добър, хубав, смел. Ах, пфу. Тия номера вече не му минавали, нямало вече да идва в това заведение, много го мързяло. И той предлагаш на двамата си другари да отидат в „Кашлящото човече“, кръчма до бариерата Сен-Дени, където се пиела съвсем чиста ракия.

— Ах, тук се диша! — каза Жервез на тротоара. — Е, хайде довиждане и благодаря, господин Купо… Връщам се бързо.

Тя щеше да тръгне по булеварда. Но той я беше хванал за ръката, не я пускаше, като повтаряше:

— Хайде, заобиколете с мене, минете по улица „Гут д’Ор“, няма да удължите много пътя си… Трябва да отида у сестра си, преди да се върна на строежа… Ще вървим заедно.

Най-сетне тя прие и те бавно тръгнаха нагоре по улицата „Поасоние“, един до друг, без да се хванат под ръка. Той й разказваше за семейството си. Майката, мама Купо, бивша шивачка на жилетки, работела по къщите, защото зрението й отслабнало. Тя навършила шестдесет и две години на трети миналия месец. Той бил най-малкият. Една от сестрите му, госпожа Лера, вдовица на тридесет и шест години, работела в цветарството и живеела на улица „Моан“, в Батиньол. Другата, която била на тридесет години, била женена за един златар, за тоя ловък хитрец Лорильо. Именно при нея отивал на улица „Гут д’Ор“. Тя живеела в голямата къща вляво. Вечер той се хранел у семейство Лорильо; било изгодно и за тримата. Та сега отивал у тях, за да ги уведоми да не го чакат, защото днес бил поканен у един приятел.

Като го слушаше, Жервез изведнъж го прекъсна, за да го попита усмихнато:

— Вие, значи, се казвате Касис млади, господин Купо?

— О! — отвърна той. — Това е прякор, който другарите ми дадоха, защото обикновено пия касис, когато насила ме заведат в някоя кръчма… По-добре е да се казваш Касис млади, отколкото Ботуш, нали?

— Разбира се, не е лошо Касис млади — заяви младата жена.

После тя го запита за работата му. Той работел все още там, зад градската стена, на новата болница. О, работа имало, той сигурно щял да работи на този строеж до края на годината. Имало да се правят стотици метри капчуци.

— Знаете ли — каза той, — аз виждам хотел „Добро сърце“, когато съм там горе… Вчера вие бяхте на прозореца, махах ви с ръце, но не ме забелязахте.

Бяха изминали стотина крачки по улица „Гут д’Ор“, когато той се спря, вдигна очи и каза:

— Ето къщата… Аз съм се родил малко по-далече, на номер 22… Но тази къща все пак е добре иззидана! Вътре е просторна като казарма!

Жервез вдигаше глава, разглеждаше фасадата. Към улицата къщата беше на пет етажа, всеки от тях имаше по петнадесет прозореца, чиито черни капаци с изпочупени летви придаваха на тази огромна външна стена вид на развалина. Долу четири дюкяна заемаха приземния етаж: вдясно от вратата една голяма мръсна гостилница; вляво склад за въглища, галантерия и чадърджийница. Къщата изглеждаше още по-грамадна, защото се издигаше между две малки, ниски и жалки постройки, долепени към нея; и четвъртита, подобна на грубо иззидан с хоросан блок, който гние и се рони от дъжда, тя се очертаваше в ясното небе, над съседните покриви, със своя недодялан огромен куб, със своите неизмазани хълбоци, калносиви, напълно голи като стени на затвор, по които редовете каменна зидария изглеждаха като разтворени челюсти, зинали в празното пространство. Но Жервез гледаше най-вече портата, грамадна и сводеста, която се издигаше чак до първия етаж и разкриваше дълбок пасаж, в края на който в бледата дневна светлина се виждаше голям двор. По средата на този пасаж, павиран като улицата, течеше вада с бледорозова вода.

— Влезте де — каза Купо, — няма да ви изядат.

Жервез поиска да чака на улицата. Обаче не можа да се въздържи да не навлезе в пасажа чак до стаичката на портиера, която беше вдясно. И там, от прага, тя отново вдигна очи. Откъм вътрешността фасадите имаха шест етажа, тия четири правилни фасади ограждаха просторното каре на двора. Това бяха сиви стени, проядени от жълтата плесен, прошарени от следите на капчуците, които се спускаха направо от покрива до плочите на двора, без да има корниз; само каналните тръби се огъваха по етажите, където като петна се очертаваше ръждясалата ламарина на зиналите кутии за помия. Прозорците без дървени капаци показваха голите си зелено-синкави като мътна вода стъкла. На някои от тях, които бяха отворени, висяха за проветряване дюшеци на сини квадрати; на други върху опънати въжета съхнеше бельо, цялото пране на семейството — ризите на мъжа, камизолите на жената, гащите на хлапетата; на един прозорец на третия етаж бяха проснати детски завивки, изцапани с мръсотии. От горе до долу твърде малките квартири напъваха навън, показваха частици от мизерията си през всички пролуки. Долу при всяка фасада една висока и тясна врата без рамка, поставена направо в зидарията, въвеждаше в антре с пропукани стени, в дъното на което се извиваха калните стъпала на една стълба с железен парапет; и така имаше четири стълбища, обозначени с първите четири букви на азбуката, изписани по стените. Партерните етажи бяха превърнати в огромни работилници с витрини, почернели от прах: огнището на един ключар пламтеше; по-нататък се чуваше рендето на един дърводелец; а близо до портиерната една бояджийница изпускаше на разпенени струи онази бледорозова вада, която течеше през пасажа. Замърсен от локви оцветена вода, от талаш, от недогорели каменни въглища и обрасъл с трева по краищата и между разместените павета, дворът бе неравномерно осветен, сякаш бе разрязан на две от линията, до която стигаше слънцето. В сенчестата страна, около чешмата, чийто кран поддържаше тук постоянна влага, три малки кокошки кълвяха по земята, търсеха червеи с калните си крачета. И Жервез бавно шареше с поглед, слизаше от шестия етаж до паважа, отново тръгваше нагоре, изумена от този огромен блок, почувствувала се сред някакъв жив организъм, в самото сърце на някакъв град, заинтригувана от тази къща, сякаш пред нея се извисяваше човек-гигант.

— Търси ли някого госпожата? — извика портиерката заинтересувана, като се появи на вратата на стаичката си.

Но младата жена обясни, че чакала един човек. Тя тръгна към улицата; после, тъй като Купо се бавеше, сякаш привлечена, се върна и продължи да разглежда. Къщата не й изглеждаше грозна. Сред дрипите, увиснали на прозорците, имаше и засмени кътчета — цъфнал шибой в едно гърне, кафез с канарчета, откъдето долиташе чуруликане, огледала за бръснене, които отразяваха в сянката бляскави кръгли звезди. Долу един дърводелец пееше, акомпаниран от равномерното свистене на рендето си; а в работилницата на ключаря ритмичните удари на чука звънтяха силно и ясно. Освен това от всеки отворен прозорец, върху фона на разкриващата се мизерия, деца показваха своите изцапани и засмени главици, жени шиеха със спокойни, наведени над работата лица. Беше започнало следобедното всекидневие, мъжете, работещи навън, бяха излезли, в къщата бе настанало онова голямо спокойствие, което се нарушаваше само от шума на занаятчиите, от тананикането на някаква мелодия, все една и съща, повтаряна по цели часове. Само дворът беше малко влажен. Ако Жервез би живяла тук, щеше да поиска квартира в дъното, на слънчевата страна. Беше направила пет-шест крачки, вдишваше тежката миризма на бедните жилища, миризмата на застоял прах, на гранясала мръсотия; но тъй като преобладаваше стипчивата миризма от водите на бояджийницата, тя намираше, че тук не вони така лошо, както в хотел „Добро сърце“. И избираше вече своя прозорец, един прозорец в левия ъгъл, където имаше малко сандъче с испански боб, чиито тънки стъбла започваха да се увиват около обтегнати нагоре върви.

— Накарах ви да чакате, нали? — каза Купо, който изведнъж се появи до нея. — Стават едни истории, когато не вечерям у тях, а днес още повече, тъй като сестра ми е купила телешко месо.

И понеже тя леко потръпна от изненада, той продължи, като също огледа наоколо:

— Вие разглеждате къщата. Винаги е наето от горе до долу. Мисля, че има триста наематели… Ако имах мебели, бих издебнал момент да наема една стаичка… Човек може да се настани добре тук, нали?

— Да, добре би било — прошепна Жервез. — В Пласан нашата улица не беше така населена… Я вижте, нали е хубав този прозорец на петия етаж с испанския боб.

Тогава той със същата упоритост пак я попита дали иска. Веднага щом се снабдели с легло, ще наемат там стая. Но тя се измъкваше, бързаше към пасажа, като го молеше да не започва пак с глупостите си. По-скоро къщата можела да рухне, но тя положително нямало да спи под една завивка с него. Все пак, като се разделяха пред дюкяна на госпожа Фоконие, Купо можа да задържи за миг ръката й, която тя дружелюбно бе отпуснала.

Добрите отношения между младата жена и работника тенекеджия продължиха един месец. Той я намираше много смела, като я виждаше как се трепе от работа, как се грижи за децата и все пак отделя време да шие вечер разни парцали. Имало жени мръсни, развратни, устати; но, дявол да го вземе, тя съвсем не приличала на тях, тя гледала на живота много сериозно! Тя се смееше на тия негови думи, защищаваше се скромно. За нейно нещастие не била винаги толкова благоразумна. Намекваше за първото си раждане още на четиринадесет години; споменаваше и за литрите анасонлийка, изпити някога с майка й. Опитът я поправил малко, това е всичко. Грешка било да се мисли, че имала силна воля; напротив, била много слаба; тръгвала натам, накъдето я тласкали, от страх да не причини мъка на някого. Мечтата й била да живее в почтена среда, защото лошата среда, казваше тя, била като удар с боздуган, който смазвал главата, погубвал жената в един миг. Пот я избивала при мисълта за бъдещето и се сравнявала с едно су, хвърлено във въздуха — то падало ези или тура, според случайностите на улицата. Всичко, което видяла вече, лошите примери, разиграли се пред нейните детски очи, й давали голяма поука. Но Купо се присмиваше на нейните черни мисли, възвръщаше й смелостта, като се мъчеше да я щипне по бедрата; тя го отблъскваше, пляскаше го по ръцете, а той се кискаше и викаше, че съвсем не е слаба жена, щом не може лесно да се превземе. Самият той, веселяк, не се тревожел за бъдещето. Дните си следват един след друг, бога ми. Винаги щели да си имат подслон и храна. Кварталът му се виждал чист, с изключение на доста големия брой пияници, от които би могло да се отърват. Той не беше лош човек, понякога говореше твърде умно, беше дори малко кокетен, сресваше се грижливо с път встрани, имаше хубави вратовръзки и чифт лачени обуща за неделя. Наред с всичко това беше сръчен и безсрамен като маймуна, забавен шегаджия като парижки работник, бъбрив и още очарователен с младежкото си лице.

Стигнаха дотам, че и двамата си правеха много услуги в хотел „Добро сърце“. Купе ходеше да й взима млякото, правеше покупките й, носеше вързопите й с бельо; често пъти вечер, когато пръв се връщаше от работа, той разхождаше децата по външния булевард. Жервез, за да му се отблагодари, се качваше в малката таванска стаичка, където той живееше, и преглеждаше дрехите му, зашиваше копчетата на блузите му, кърпеше платнените му куртки. Голяма интимност се създаваше помежду им. Тя не се отегчаваше, когато той биваше при нея, забавляваха я песните, които той донасяше, и тая вечна шеговитост на парижките квартали, съвсем непозната още за нея. А той, като се въртеше все около полите й, се разпалваше все повече. Беше се хванал здравата! В края на краищата това започна да го измъчва. Той продължаваше да се смее, но така му прилошаваше и така се чувствуваше притеснен, че не намираше вече това за забавно. Глупостите продължаваха, винаги, когато я срещаше, той викаше: „Кога ще бъде?“ Тя знаеше какво искаше да й каже и му обещаваше това да стане на куковден. Тогава той започваше да я дразни, отиваше в стаята й с чехлите си в ръка, сякаш се пренася. Тя взимаше всичко на шега, прекарваше отлично деня си, без нито веднъж да се изчерви от непрекъснатите цинични намеци, сред които той я караше да живее. Стига да не бъде груб, тя бе готова да търпи всичко. Разсърди се само един ден, когато той се опита да я целуне насила и оскуба косата й.

През последните дни на юни Купо загуби веселостта си. Ставаше особен. Жервез, обезпокоена от някои негови погледи, залостваше вечер вратата си. А после, след една сръдня, която продължи от неделя до вторник, съвсем неочаквано вечерта във вторник той почука на вратата й към единадесет часа. Тя не искаше да му отвори, но гласът му беше толкова нежен и толкова разтреперан, че най-сетне отдръпна комода, избутан до вратата. Когато влезе, тя помисли, че е болен, толкова й се видя бледен, със зачервени очи и с мраморно лице. Той стоеше прав, заекваше и клатеше глава. Не, не бил болен. Плакал от два часа горе в стаята си; плакал като дете и хапел възглавницата си, за да не го чуят съседите. Това не бивало да продължава така.

— Слушайте, госпожа Жервез — каза той със свито гърло и едва сдържайки сълзите си, — трябва да турим край на това положение, нали?… Да се венчаем двамата. Аз много искам, решил съм.

Жервез силно се изненада. Тя беше твърде сериозна.

— О, господин Купо — прошепна тя, — какво сте дошли да търсите тук! Аз никога не съм искала такова нещо от вас, вие добре знаете… Не ми се ще — това е всичко… О, не, не! Сега говоря сериозно; моля ви, помислете.

Но той продължаваше да клати глава, имаше вид на непоколебимо решен. Обмислил всичко. Слязъл при нея, защото имал нужда да прекара една хубава нощ. Тя сигурно няма да го остави да се качи отново горе и да плаче! Щом кажела да, той няма да я измъчва повече, тя ще може да си легне спокойно. Искал просто да я чуе да му кажела да. Утре ще разговарят.

— Разбира се, че не ще кажа да ей така — подзе Жервез. — Не искам по-късно да ме обвинявате, че съм ви подтикнала да направите глупост… Разбирате ли, господин Купо, не сте прав да упорствувате. Вие сам не знаете какво чувство изпитвате към мене. Ако не ме срещате една седмица, ще ви мине, обзалагам се. Мъжете често се женят за една нощ, първата, а после цял живот нощите следват една след друга, дните се удължават и те здравата се отегчават… Седнете тук, много искам да си поговорим веднага.

И чак до един часа сутринта, в тъмната стая, под пушливата светлина на една свещ, която забравиха да угасят, те обсъждаха женитбата си, снишили глас, за да не събудят двете деца, Клод и Етиен, които спяха, дишайки леко, с глави върху една възглавница. И Жервез напомняше все за тях, като ги показваше на Купо; това бе чудната зестра, която му носела, а тя наистина не искала да го затруднява с тия две хлапета. Освен това срамувала се заради него. Какво щели да кажат в квартала? Познавали нея и любовника й, знаели историята й; никак нямало да бъде прилично да ги видят, че се венчават, след като са минали едва два месеца. На всички тия основателни причини Купо отвръщаше с повдигане на рамене. Малко го било грижа за квартала! Той не си завирал носа в работите на другите, пък и най-вече се страхувал да не се омърси! Е добре да! Имала Лантие преди него. Какво лошо в това? Тя не живеела разгулно, не водела мъже в квартирата си, както много жени, и то богати. Колкото за децата, те ще пораснат, ще ги отгледат, бога ми! Той никога нямало да намери толкова смела жена, толкова добра, с толкова много качества. Впрочем всичко това не било причина, дори тя да се търкаляла по тротоарите, да била грозна, мързелива, отвратителна, да имала куп мръсни деца — това нямало никакво значение за него: той я желаел.

— Да, желая ви — повтаряше той, като удряше непрекъснато с юмрук по коляното си. — Чувате ли добре, желая ви… Мисля, че няма какво да възразите на това?

Жервез постепенно започна да се разнежва. Някаква слабост я обземаше от това грубо желание, което чувствуваше, че я притиска. Тя се осмеляваше да прави само плахи възражения с отпуснати върху полите си ръце и с развълнувано лице. Отвън, през полуотворения прозорец, хубавата юнска нощ нахлуваше на топли вълни, които клатеха пламъка на свещта, чийто висок червеникав фитил пушеше; в дълбоката тишина на заспалия квартал се чуваха само пискливите стенания на един пияница, проснал се по гръб по средата на булеварда; а на късен гуляй пък много далече, в дъното на някакъв ресторант, една цигулка свиреше буен кадрил, малка кристална мелодия, чиста и пронизваща, сякаш изпълнена на хармоника. Купо, като виждаше, че младата жена вече почти не се съпротивява, мълчалива и леко усмихната, беше хванал ръцете й и я притегляше към себе си. Тя се намираше в един от ония моменти на безпомощно състояние, от което най-много се страхуваше, победена и спечелена и много развълнувана, за да не може нищо да откаже и да причини мъка на някого. Но тенекеджията не разбра, че тя се отдаваше; той се задоволи да й стисне ръцете до смазване, за да я овладее; и двамата въздъхнаха при тая лека болка, която удовлетворяваше малко тяхната разнеженост.

— Вие казвате да, нали? — попита той.

— Защо ме измъчвате? — прошепна тя. — Желаете го? Е добре, да… Господи, може би ние вършим тук голяма глупост.

Той беше станал, хванал я бе здраво през кръста и грубо я целуваше, където му падне по лицето. После, понеже тези ласки бяха много шумни, той пръв се разтревожи, като погледна Клод и Етиен, тръгна с тихи стъпки и сниши глас.

— Шт! Да бъдем благоразумни — каза той, — не трябва да будим децата… До утре.

И се изкачи в стаята си. Жервез, цялата разтреперана, остана да седи близо един час на края на леглото си, без да помисли да се съблече. Беше развълнувана, намираше, че Купо е много почтен; защото в един миг тя бе помислила, че всичко е свършено, че той ще остане да спи тук. Долу под прозореца пияницата стенеше още по-дрезгаво, като загубено животно. В далечината беше млъкнала цигулката, която свиреше буен кадрил.

През следващите дни Купо искаше да склони Жервез да отидат някоя вечер у сестра му, на улица „Гут д’Ор“. Но младата жена, която бе много свенлива, се ужасяваше от това посещение в семейство Лорильо. Тя отлично забелязваше, че тенекеджията изпитва таен страх от това семейство. Разбира се, той не зависеше от сестра си, която дори не бе по-голяма от него. Майка Купо щеше да даде съгласието си с две ръце, защото тя никога не противоречеше на сина си. Само че в тяхната фамилия семейство Лорильо, за което се знаеше, че печели над десет франка дневно, се ползуваше с голям авторитет. Купо не би посмял да се ожени, без то предварително да приеме жена му.

— Аз им говорих за вас, те знаят нашите планове — обясняваше той на Жервез. — Боже мой, какво дете сте! Елате тази вечер… Предупредил съм ви, нали? Сестра ми ще ви се стори малко сурова. И Лорильо не е винаги любезен. В действителност те са доста засегнати, защото, ако се оженя, няма вече да се храня у тях и ще икономисват по-малко. Но това няма значение, не ще ви изпъдят… Направете това заради мене, много е необходимо.

Тези думи още повече плашеха Жервез. Все пак тя склони една събота вечер. Купо дойде да я вземе в осем и половина часа. Тя се бе облякла: черна рокля, шал от вълнен муселин с шарки от жълти палми и бяла шапчица, гарнирана с малка дантела. През шестте седмици, откакто работеше, бе спестила седемте франка за шала и двата и половина франка за шапката; роклята беше стара, почистена и преправена.

— Те ви чакат — каза й Купо, докато заобикаляха през улица „Поасоние“. — О, те започват да свикват с мисълта, че ще се оженя. Тази вечер изглеждат много любезни… А пък ако вие никога не сте виждали как се правят златни верижки, ще ви бъде забавно да погледате. Точно сега имат една бърза поръчка за понеделник.

— Злато ли си имат у тях? — попита Жервез.

— Разбира се, злато има по стените, по земята, навред.

Бяха преминали вече сводестата порта и прекосили двора. Семейство Лорильо живееше на шестия етаж, вход Б. Като се смееше, Купо й извика да се хване здраво за парапета и да не го изпуска. Тя вдигна очи, притвори клепачи, като видя високата шахта на стълбището, осветена от три лампи със светилен газ — по една през два етажа; последната лампа най-горе изглеждаше като мъждукаща звезда в тъмно небе, а пък другите две хвърляха дълги, чудновати, накъсани лъчи по безкрайната спирала на стъпалата.

— Е? — каза тенекеджията, като стигна до площадката на първия етаж. — Хубаво мирише на лучена чорба. Сигурно някои са яли лучена чорба.

Наистина вход Б, сив, мръсен, с мазни стъпала и парапет, с олющени стени, беше изпълнен със силна миризма на кухня. От всяка площадка започваха коридори, кънтящи и шумни, отваряха се боядисани в жълто врати, почернели при бравите от мръсни ръце; а при прозореца от кутията за помия лъхаше смрадлива влага, чиято воня се смесваше с острия мирис на пържен лук. От партера до шестия етаж се чуваха шумове от кухненски съдове, от тигани, които плакнеха, от тенджери, които изгребваха с лъжици. На първия етаж, през полуотворената врата, на която с големи букви бе написана думата „Художник“, Жервез видя двама мъже, седнали пред едно опънато платно, които спореха ожесточено сред дима на лулите си. Вторият и третият етаж, които бяха по-спокойни, пропускаха само през пролуките на вратите ритмичното клатене на една люлка, задавения плач на едно дете, мощен женски глас, който се лееше като глух ромол на течаща вода, без да се различават думите; и тя можа да прочете закованите по вратите фирми с имена: „Госпожа Годрон, разчепквачка“, а по-нататък: „Господин Мадиние, картонажна работилница“. На четвъртия етаж се биеха: трополене, от което подът се люлееше, мебелите се събаряха, страхотна врява от псувни и удари; но това не пречеше на съседите отсреща да играят на карти с отворена врата, за да се проветряват. Но когато стигна на петия етаж, Жервез трябваше да си отдъхне; не беше свикнала да се изкачва; тези стени, които се въртяха непрекъснато, тези квартири, които съзираше бързо една след друга, замайваха главата й. Всъщност тук едно семейство задръстваше площадката; бащата миеше чинии върху глинено котлонче близо до шахтата за помия, а пък майката, облегнала се на парапета, чистеше малчугана, преди да го приспи. Обаче Купо окуражаваше младата жена. Наближавали. И когато най-сетне бяха на шестия етаж, той се обърна, за да я насърчи с усмивка. А тя, вдигнала глава, се мъчеше да разбере откъде иде един тънък глас, който чуваше още от първото стъпало, толкова ясен и пронизващ, че се отделяше сред другите шумове. Този глас, който идваше от тавана, беше на една дребна старица, която пееше, като обличаше кукли по тринадесет су. В момента, когато едно едро момиче влизаше с кофа вода в една съседна стая, Жервез успя да види как един мъж по жилетка, проснал се върху неоправено легло, чака с вперени нагоре очи; на вратата, която се затвори, имаше визитна картичка, на която на ръка бе написано: „Госпожица Клеманс, гладачка“. И стигнала най-горе с премалели крака и задъхана, тя полюбопитствува да се наведе над парапета; сега долната лампа със светилен газ изглеждаше като звезда в дъното на тясната шахта на шестте етажа; и миризмите, и невъобразимият и шумен живот на къщата достигаха до нея като дихание, шибаха като па̀ра обезпокоеното й лице, което се излагаше тук като над някоя бездна.

— Не сме стигнали — каза Купо. — Ох, това е цяло пътешествие!

Той бе тръгнал вляво по един дълъг коридор. Зави два пъти — веднъж пак вляво, втори път вдясно. Коридорът изглеждаше все по-дълъг, раздвояваше се, стесняваше се, беше с пропукани и олющени стени, осветен на места с тънък пламък от светилен газ; и вратите, еднообразни, наредени една до друга като врати на затвор или манастир, почти всички широко отворени, разкриваха жилища на мизерията и на труда, които топлата юнска нощ изпълваше с жълто-червеникава па̀ра. Най-сетне спряха пред един съвсем тъмен край на коридора.

— Стигнахме — каза тенекеджията. — Внимавайте! Придържайте се към стената, има три стъпала.

И Жервез направи предпазливо десетина крачки в тъмнината. Тя се спъна, после изброи трите стъпала. А в дъното на коридора Купо бе бутнал една врата, без да почука. Силна светлина обля пода, покрит с плочки. Влязоха.

Това беше тясно помещение, подобно на проход, което изглеждаше като продължение на самия коридор. Една избеляла вълнена завеса, вдигната сега с връв, разделяше прохода на две. В първото отделение имаше легло, бутнато под чупката на мансардния таван, една желязна печка, още топла от вечерята, два стола, една маса и един долап, чийто корниз е трябвало да изрежат, за да се вмести между леглото и вратата. Във второто отделение бе обзаведена работилничката: в дъното едно тясно огнище с духало; вдясно едно менгеме, монтирано на стената под етажерка с разхвърляни по нея железарии; вляво, до прозореца, съвсем малък тезгях, отрупан с микроскопични, мазни и много мръсни щипки, ножички и триончета.

— Ние сме! — извика Купо, като се приближи чак до вълнената завеса.

Обаче не му отговориха веднага. Силно развълнувана, разчувствувана най-вече от мисълта, че ще влезе в място, пълно със злато, Жервез стоеше зад тенекеджията, заекваше и поклащаше глава за поздрав. Силната светлина от лампата, която гореше върху тезгяха, и от въглищата, които пламтяха в огнището, увеличаваше още повече смущението й. Все пак тя успя да види госпожа Лорильо, дребна, червенокоса, доста силна жена, която с помощта на големи клещи изтегляше с всичката сила на късите си ръце една жица от червен метал, която прокарваше през дупките на уред за изтъняване, стегнат в менгемето. Пред тезгяха Лорильо, също така дребен на ръст, но с по-тесни рамене, с маймунска сръчност изработваше с щипци нещо толкова дребно, че се губеше между възлестите му пръсти. Съпругът пръв вдигна глава, една глава с рядка коса, бледожълта като стар восък, дълга и измъчена.

— А, вие сте, добре, добре! — прошепна той. — Много бързаме, знаете… Не влизайте в работилницата, ще ни пречите. Стойте в стаята.

И той продължи деликатната си работа, като пак сведе лице в зеленикавото отражение на една колба с вода, през която лампата отправяше към работата му кръг от силна светлина.

— Вземи столове! — извика и госпожа Лорильо. — Това е дамата, нали? Много хубаво, много хубаво!

Тя бе навила тела; отнесе го към огнището и там, след като разпали въглените с голямо дървено ветрило, отново го постави да се нагрее, за да го прекара през последните дупки за изтъняване.

Купо избута столовете, накара Жервез да седне до завесата. Помещението беше толкова тясно, че той не можа да се настани до нея. Седна по-назад и трябваше да се навежда, за да й шепне във врата обяснения за работата. Младата жена, озадачена от странния прием на семейство Лорильо, се чувствуваше зле от техните ко̀си погледи и някакво бучене в ушите й пречеше да чува. Тя намираше, че съпругата е много стара за нейните тридесет години, зла на вид и нечиста с тези нейни коси като кравешка опашка, паднали върху разкопчаната й камизола. Съпругът, който бе само една година по-възрастен, й изглеждаше като старец с тънки зли устни, по риза със запретнати ръкави и бос с подпетени чехли. Изумена бе най-вече от малкия размер на работилницата, от изцапаните стени, от тъмния цвят на железните инструменти, от всичко черно и мръсно, разхвърляно тук като във вехтошарски магазин за стара железария. Беше страшно горещо. Капки пот блестяха по зеленикавото лице на Лорильо; а госпожа Лорильо реши да свали камизолата си и остана с голи ръце по риза, прилепнала към увисналите и гърди.

— А златото? — попита полугласно Жервез.

Тревожният й поглед тършуваше из ъглите, търсеше всред цялата тази мръсотия блясъка, за който бе мечтала.

Но Купо започна да се смее.

— Златото ли? — каза той. — Вижте, ето го, ето го там, ето го и в краката ви!

Показваше и последователно тънкия тел, който обработваше сестра му, и един друг сноп от тел, подобен на връзка железен тел, окачен на стената, близо до е менгемето; после, като запълзя на четири крака, той намери под дървената скара, която покриваше плочите на пода на работилницата, една стърготина, едно зрънце, подобно на ръждясал връх на игла. Жервез възрази. Може би не било злато това зрънце черен метал, просто като желязо. Той трябваше да захапе стърготината и да й покаже лъскавия отблясък на зъбите си. След това продължи обясненията си: господарите доставяли златото в готова сплав на тел; работниците отначало го прекарвали през уреда за изтъняване, за да получат желаната дебелина, като по време на тази операция го нагрявали пет-шест пъти, за да не се къса. О, за това трябвали здрава ръка и практика. Сестра му не позволявала на мъжа си да се докосва до уредите за изтъняване, защото кашлял. Тя имала чудни ръце, той я бил виждал да изтегля злато, тънко като косъм.

През това време Лорильо, обзет от пристъп на кашлица, се превиваше на табуретката. И, още кашляйки, той заговори със задавен глас, пак без да погледне Жервез, сякаш констатацията се отнасяше само за него:

— Аз правя колонката.

Купо накара Жервез да стане. Тя можела да се приближи, щяла да види. Златарят даде съгласието си с ръмжене. Той навиваше приготвения от жена му тел около едно калъпче, една много тънка стоманена пръчица. След това прекара леко едно трионче по дължината на стоманената пръчица, преряза тела, така че от всяка навивка се образува халка. После започна да споява. Халкичките бяха наредени върху голямо парче дървен въглен. Той ги намокряше с капка боракс, която взимаше от дъното на една счупена чаша, поставена до него; и бързо ги нагряваше до зачервяване с лампата, като насочваше хоризонтално пламъка от горелката. Когато приготви стотина халки, той започна отново деликатната си работа, опрян в края на перваза — парче летва, излъскана от търкането на ръцете му. Той огъваше халкичката с щипци, стискаше я от едната страна, вкарваше я в горната, вече наместена халкичка, разтваряше я с помощта на шило; последователно и точно халкичките влизаха така бързо една в друга, че верижката растеше постепенно пред очите на Жервез, без тя да може да проследи и добре да разбере това.

— Това е колонка — каза Купо. — Има тънка верижка, има верижка с големи халки, верижка с плоски халки, има и златен шнур. Обаче това е колонка. Лорильо изработва само такава колонка.

Златарят се изкиска от задоволство. Като продължаваше да стяга халкичките, които не се виждаха между черните му нокти, той извика:

— Я чуй, Касис млади!… Направих едно изчисление тази сутрин; Започнал съм от дванадесетгодишна възраст, нали? Та знаеш ли колко дълга колонка трябва да съм изработил до днешния ден?

Той вдигна бледото си лице, премига със зачервените си клепачи.

— Осем хиляди метра, чуваш ли? Две левги!… Ей, верижка, дълга цели две левги! С нея може да се увият вратовете на всички женски от квартала… Пък знай, че краят постоянно се удължава. Надявам се да стигна от Париж до Версай.

Жервез се бе върнала и седнала разочарована, намирайки, че всичко това е много грозно. Тя се усмихна, за да направи удоволствие на семейство Лорильо. Смущаваше я най-много мълчанието по въпроса за нейната сватба, по тази толкова важна за нея работа, без която положително не би дошла. Съпрузите Лорильо продължаваха да се отнасят към нея като към досадна любопитна посетителка, доведена от Купо. Най-сетне започна разговор, но той се въртя изключително около наемателите на къщата. Госпожа Лорильо попита брат си дали, като се изкачвал горе, не е чул да се бият хората от четвъртия етаж. Съпрузите Бенар се пребивали всеки ден; мъжът се прибирал пиян като свиня; жената също имала грехове, крещяла отвратителни неща. После говориха за художника от първия етаж, за този голям дангалак Бодекен, един позьор, потънал в дългове, който непрекъснато пуши и непрекъснато се джавка с приятелите си. Картонажната работилница на господин Мадание едва кретала; собственикът вчера пак уволнил две работнички, ще си го заслужи, ако се провали, защото прахосвал всичко и оставял децата си с голи задници. Госпожа Годрон разчепквала чудновато дюшеците; тя била пак бременна, нещо, което било съвсем неприлично за нейната възраст. Собственикът на къщата предупредил да си излезе семейство Коке от петия етаж; те му дължали за три тримесечия; освен това продължавали да палят мангала си на площадката на стълбището; дори след миналата събота, когато госпожица Реманжу, старицата от шестия етаж, като отнасяла куклите си, била слязла точно навреме, за да попречи на малкия Лангерло да се подпали. А пък госпожица Клеманс, гладачката, се държала така, както си искала, но не можело да се отрече, че обожавала животните, имала златно сърце. Ах, колко жалко! Едно такова хубаво момиче да ходи с всички мъже! Сигурно някоя нощ ще я срещнат и по тротоарите.

— Дръж, ето ти една! — каза Лорильо на жена си, като й подаде края на верижката, която изработваше от обед. — Можеш да я правиш.

И добави настойчиво, като човек, който не пропуска лесно случая да се пошегува:

— Още четири стъпки и половина… Приближавам се до Версай.

Госпожа Лорильо, след като я нагря, започна да я изглажда, като я прекарваше през уреда за изравняване. После я постави в една малка тенджера с дълга дръжка, пълна с разредена азотна киселина, и я изчисти над жаравата на огнището. Жервез, подканена отново от Купо, трябваше да проследи тази последна операция. Когато бе изчистена, верижката стана тъмночервена. Беше завършена, готова за предаване.

— Предават ги така — обясни тенекеджията. — Полировачките ги излъскват с вълнен парцал.

Но Жервез не можеше да издържи повече. Горещината, която ставаше все по-силна, я задушаваше. Държаха вратата затворена, защото и най-малкото течение причиняваше хрема на Лорильо. И тъй като все още не заговорваха за тяхната сватба, тя пожела да си върви и дръпна леко палтото на Купо. Той разбра. Всъщност и той започваше да се чувствува притеснен и измъчен от това преднамерено мълчание.

— Е, хайде, ние си тръгваме — каза той. — Оставяме ви да си гледате работата.

Той се поразтъпчи един миг, почака, като се надяваше да заговорят, да направят някакъв намек. Накрай реши сам да подхване въпроса.

— Я кажете, Лорильо, ние разчитаме на вас, вие да бъдете свидетел на жена ми.

Златарят вдигна глава, направи се на изненадан като се изкиска; а жена му, като изостави уредите за изтъняване, застана по средата на работилницата.

— Сериозно е, значи? — измърмори той. — Човек не може да разбере кога се шегува този дявол Касис млади.

— Ах, да! Госпожата е въпросната личност — каза и съпругата, като огледа Жервез. — Боже мой! Няма защо да ви даваме съвети ние… Все пак много е глупаво да се жени човек. В края на краищата щом ви се иска и на двамата. Ако не сполучите, ще се сърдите само на себе си, това е то. Не се успява в повечето случаи, в повечето случаи, в повечето случаи…

Снишила гласа си при последните думи, тя клатеше глава, като разглеждаше младата жена от лицето и ръцете до краката, сякаш искаше да я разсъблече, за да види порите на кожата й. Намери я по-хубава, отколкото очакваше.

— Брат ми е напълно свободен — продължи тя с още по-важен тон. — Несъмнено фамилията може би щеше да иска… Винаги се правят някакви планове. Но нещата така чудновато се обръщат… Най-напред аз не бих желала да се карам. Да беше ни довел последната от последните, аз бих му казал: ожени се за нея и ме остави на мира… Все пак той не беше зле тук, с нас. Доста е дебел, вижда се, че никога не е постил. И винаги топла супа, точно в минутата… Я кажи, Лорильо, не намираш ли, че госпожата прилича на Терез, знаеш, оная жена отсреща, която умря от охтика?

— Да има някаква прилика — отвърна златарят.

— И две деца имате, госпожо. Ах, това пък например, казах го на моя брат не мога да разбера как се жениш за жена, която има две деца… Не трябва да се сърдите, че защищавам интересите му; това е съвсем естествено… Вие не изглеждате яка с този… Нали, Лорильо, госпожата няма здрав вид?

— Не, не, тя не е яка.

Те не споменаха за крака й. Но Жервез разбираше от косите им погледи и от гримасите им, че и намекваха за това. Тя стоеше пред тях загърната в своя тънък шал с жълти палми и отговаряше с едносрични думи, сякаш се намираше пред съдии. Купо, като видя, че тя се измъчва, най-сетне извика:

— Това не е всичко… Говорите незначителни и все едни и същи неща. Сватбата ще стане в събота на 29 юли. Аз пресметнах по календара. Съгласни ли сте? Удобно ли ви е?

— О, на нас винаги ни е удобно! — каза сестрата. — Нямаше нужда да се допитваш до нас… Няма да попреча Лорильо да бъде свидетел. Искам да има мир.

Навела глава, като не знаеше вече какво да прави, Жервез бе пъхнала крака си в едно от квадратчетата на дървената скара, която покриваше пода на работилницата; после, от страх да не би да е повредила нещо, като е издърпала крака си, тя се наведе и опипа с ръка. Лорильо бързо насочи лампата и с недоверие започна да разглежда пръстите й.

— Трябва да се внимава — каза той, — малките парченца злато се полепват по обувките и човек ги отнася, без да знае.

Стана цяла разправия. Господарите не признавали нито милиграм фира. И той показа заешкото краче, с което изчетквал прашинките злато, останали върху перваза и по кожата, която слагал върху коленете си, за да събира отпадъците. Два пъти седмично измитали грижливо работилницата, събирали сметта, изгаряли я и пресявали пепелта, в която месечно намирали от двадесет и пет до тридесет франка злато.

Госпожа Лорильо не изпускаше от очи обущата на Жервез.

— Няма защо да се сърдите — мърмореше тя с любезна усмивка. — Госпожата може да прегледа подметките си.

И Жервез, съвсем изчервена, седна на стола, вдигна краката си и показа, че няма нищо. Купо бе отворил вратата и крещеше „Лека нощ!“ с груб глас. От коридора той повика Жервез. Тогава излезе и тя, като измънка от учтивост няколко думи: надявала се, че пак ще се видят и ще се разберат помежду си. Но съпрузите Лорильо отново се бяха заловили на работа в дъното на тъмната дупка на работилницата, където малкото огнище блестеше като последен изгарящ въглен във високата температура на някоя пещ. Жената, чиято риза се бе смъкнала от рамото, със зачервена кожа от отражението на жаравата, изтегляше нов тел, като при всеки напън издуваше врата си, чиито мускули се изпъваха като върви. Мъжът, приведен под зеленикавата светлина на колбата с вода, започваше нова верижка, извивайки халката с щипци, стискаше я от едната страна, вкарваше я в горната халка, разтваряше я с помощта на шилото — непрекъснато, машинално, без да загуби нито едно движение, за да избърше потта от лицето си.

Когато се измъкна от коридорите и стъпи на площадката на шестия етаж, Жервез не можа да задържи думите си и през сълзи на очи каза:

— Това не обещава много щастие.

Купо поклати гневно глава. Лорильо щял да му плати за тази вечер. Възможно ли е човек да бъде такъв скръндза! Да мисли, че ще му задигнат три зрънца от златния му прашец! Всичко това било чисто скъперничество. Може би сестра му се е надявала, че той никога няма да се ожени, за да й икономисва по четири су от яденето? Най-сетне това ще стане въпреки всичко на 29 юли. Пет пари не давал за тях!

Но и като слизаше по стълбите, Жервез все още чувствуваше болка в сърцето, измъчвана от някакъв животински страх, който я караше да се вглежда тревожно в уголемените сенки на парапета. В този час стълбището спеше пусто, осветено само от крана на лампата със светилен газ на втория етаж, чийто намален пламък блестеше в дъното на този мрачен кладенец като светлинка от кандило. Зад затворените врати цареше пълна тишина, спяха дълбоко работниците, които си бяха легнали веднага след вечеря. Все пак тих смях долиташе от стаята на гладачката, а пък сноп лъчи се промъкваха през бравата на госпожица Реманжу, която все още кроеше с лек шум на ножиците тюлените рокли на куклите по тринадесет су. Долу, у госпожа Годрон, едно дете продължаваше да плаче. А оловните кутии за помия изпускаха по-силна воня сред тази голяма, черна и пълна тишина.

После в двора, докато Купо молеше с напевен глас да им отворят вратата, Жервез се обърна, погледна за последен път къщата. Тя изглеждаше още по-голяма под безлунното небе. Сивите фасади, сякаш прочистени от пукнатините и измазани със сянка, се удължаваха и издигаха; и сега изглеждаха още по-голи, съвсем равни, от тях бяха съблечени дрипите, които през деня съхнеха на слънце. Затворените прозорци спяха. Само тук-таме някои, силно осветени блестяха като широко отворени очи, сякаш гледаха криво нанякъде. Над всеки вестибюл, от долу до горе, наредените перпендикулярно стъкла на шестте площадки, които белееха от слабото осветление, се издигаха като тясна кула от светлина. Един лъч от лампа, падащ от картонажната работилница на втория етаж върху паважа на двора, образуваше жълта ивица, разсичаща мрака, който обгръщаше работилниците в партера. И в дъното на този мрак, във влажния ъгъл, капки вода, звънливи в тишината, падаха една след друга от недобре затворения кран на чешмата. Тогава на Жервез й се стори, че къщата се срутва върху нея, смазва я, вледенява раменете й. Беше все още обзета от своя животински страх, една детинщина, на която после се присмиваше.

— Внимавайте! — извика Купо.

И за да мине, тя трябваше да прескочи голямата локва, която бе изтекла от бояджийницата. Този ден локвата бе синя, тъмносиня като лятно небе, в която малката нощна лампа на портиера запалваше звезди.