Емил Зола
Вертеп (5)

IV

Изминаха четири години в тежък труд. В квартала Жервез и Купо минаваха за добро семейство, живееха уединено, без скандали и редовно всяка неделя излизала на разходка към Сент-Уан. Съпругата работеше по дванадесет часа дневно у госпожа Фоконие и намираше начин да поддържа жилището си чисто като огледало и да приготвя храна за цялото семейство сутрин и вечер. Мъжът не се напиваше, внасяше припечеленото за две седмици, изпушваше по една лула вечер на прозореца, за да подиша чист въздух. Даваха ги за пример заради тяхната любезност. И тъй като двамата изкарваха почти девет франка дневно, смятаха, че спестяват немалко пари.

Обаче, особено в началото, те трябваше доста много да се блъскат, за да свързват двата края. Сватбата им ги бе натоварила с дълг от двеста франка. Освен това те се гнусяха от хотел „Добро сърце“; намираха, че е отвратителен, гъмжащ от съмнителни посетители; и мечтаеха да си имат дом със собствени мебели, за които да се грижат. Десетки пъти пресмятаха необходимата сума; тя възлизаше кръгло на триста и петдесет франка, ако искаха още в началото да не се притесняват и да имат най-нужното под ръка — тенджера или тиганче, когато им потрябват. Бяха загубили надежда, че ще могат да спестят една толкова голяма сума за по-малко от две години, когато щастието им се усмихна: един възрастен господин от Пласан им поиска Клод, по-голямото от децата, за да го настани там в колежа; това бе благородна прищявка на един чудак, любител на картини, силно възхитен от нарисуваните някога човечета от хлапето. Клод им струваше вече доста пари. Когато им остана да се грижат само за по-малкия, за Етиен, те събраха тия триста и петдесет франка за седем и половина месеца. В деня, в който си купиха мебелите от един препродавач на улица „Белом“, те се разходиха с препълнени от радост сърца по външните булеварди, преди да се приберат. Имаха си вече едно легло, една нощна масичка, един комод с мраморна плоча отгоре, един долап, една кръгла маса с лъскава мушама, шест стола — всичко от старо махагоново дърво; освен това дюшек, бельо, кухненски съдове, почти нови. Това бе за тях сериозно и окончателно навлизане в живота, нещо такова, което, като ги правеше собственици, им създаваше авторитет сред солидните хора в квартала.

Изборът на жилище ги занимаваше от два месеца. Искаха преди всичко да наемат квартира в голямата къща на улица „Гут д’Ор“. Но нямаше нито една свободна стая и трябваше да се откажат от тази своя стара мечта. Ако трябва да се каже истината, Жервез никак не съжаляваше за това: съседството със съпрузите Лорильо, врата до врата, много я плашеше. Така че потърсиха другаде. Напълно основателно Купо държеше да не бъдат далеч от гладачницата на госпожа Фоконие, за да може Жервез бързо да прескача до къщи по всяко време на деня. И накрая намериха подходящо жилище, една голяма стая, една стаичка и кухня на улица „Ньов дьо ла Гут д’Ор“, почти срещу гладачницата. Жилището беше в малка, едноетажна къща с много стръмна стълба, която водеше горе, където имаше само две квартири — едната вдясно, другата вляво; приземният етаж се заемаше от един собственик на коли, чието имущество се съхраняваше в хангарите, построени в просторния двор по протежение на улицата. Очарована, младата жена се чувствуваше сякаш отново в провинцията: нито съседи, нито страх от сплетни, един спокоен кът, който й напомняше една уличка в Пласан, зад крепостната стена; и на всичко отгоре можеше да вижда от прозореца си своята работна маса, без да оставя ютията, а само като вдигне глава.

Нанасянето стана в края на април. Тогава Жервез беше бременна в осмия месец. Но беше много издръжлива, казваше със смях, че детето й помагало, когато работела; тя чувствувала в утробата си неговите малки ръчички да я тласкат и да й дават сили. Ах, колко хубаво отвръщаше на Купо в дните, когато той искаше да я накара да легне, за да се поглези малко! Щяла да легне, когато започнели големите болки. А това щяло да стане скоро; сега обаче, когато чакали една уста повече, трябвало да се работи още повече. И тя самата почисти жилището, а след това помогна на мъжа си да постави мебелите на място. Тя благоговееше пред тези мебели, като ги бършеше с майчински грижи, и сърцето й се късаше, щом забележеше и най-малката драскотина. Стъписваше се ужасена, сякаш сама се бе наранила, когато ги чукнеше при метенето. Комодът й беше най-скъп; намираше, че е красив, масивен и солиден на вид. Мечтата й, която не смееше да изкаже, беше да има един часовник с махало, който да постави точно по средата на мрамора, където той щеше да прави прекрасно впечатление. Ако не беше бебето, което чакаше, може би щеше да се осмели да купи часовника. В края на краищата отложи с въздишка това за по-късно.

Семейството беше очаровано от своето ново жилище. Леглото на Етиен заемаше стаичката, където можеха да поставят още една детска кушетка. Кухнята беше една педя и съвсем тъмна; но като оставеха вратата отворена, ставаше доста светло; пък и Жервез нямаше да готви за тридесет души, достатъчно й беше да намести някъде тенджерата си. Обаче голямата стая беше тяхната гордост. Още от сутринта те спускаха завесите на алкова, завеси от бяло хасе; и стаята се превръщаше в столова с масата по средата, с долапа и комода един срещу друг. Тъй като камината гореше каменни въглища за петнадесет су дневно, те бяха я запушили; една малка чугунена печка, поставена върху мраморната плоча, ги отопляваше за седем су през големите студове. Освен това Купо беше украсил стените според възможностите си, като обещаваше да ги разхубави: една висока гравюра на френски маршал, размахал в ръка жезъла си между едно оръдие и куп снаряди, заместваше огледалото; над комода семейните снимки бяха подредени в два реда отляво и отдясно на един старинен порцеланов съд за светена вода със златни орнаменти, в който слагаха кибрита; върху корниза на долапа два бюста един срещу друг, на Паскал и на Беранже, единият сериозен, другият усмихнат, стърчаха под стенния часовник и сякаш се вслушваха в тиктакането му. Стаята наистина беше хубава.

— Познайте колко плащаме тук? — питаше Жервез всеки гост.

И когато оценяваха твърде високо наема, тя тържествуваше, крещеше възхитена, че се е настанила така хубаво за толкова малко пари:

— Сто и петдесет франка, нито лиар повече!… Е, почти без пари!

Самата улица „Ньов дьо ла Гут д’Ор“ значително увеличаваше радостта им. Жервез прекарваше живота си там, прескачаше непрекъснато от дома си до госпожа Фоконие. Сега вечер Купо слизаше долу на прага на къщата да пуши с лулата си. Улицата, без тротоар и с разбит паваж, беше стръмна. В горния край, откъм улица „Гут д’Ор“, имаше мрачни дюкяни със зацапани прозорци, обущарници, бъчварници, една мръсна бакалница, една кръчма във фалит, чиито затворени кепенци от седмици насам се покриваха с афиши. На другия край, към Париж, четириетажни къщи закриваха небето; техните партерни етажи бяха заети от гладачници, струпани една до друга; само една витрина на един фризьор от провинцията, боядисана в зелено и цялата изпълнена с разноцветни шишенца, развеселяваше този сенчест кът със силния блясък на медните си съдове, поддържани много чисто. Но улицата беше по-весела по средата, там, където сградите, които бяха по-нарядко и по-ниски, пропускаха въздуха и слънцето. Хангарите на собственика на коли, съседното предприятие, което произвеждаше газирана вода, и пералнята отсреща разтваряха едно голямо, свободно и тихо пространство, в което сподавените гласове на перачките и равномерното пуфтене на парната машина сякаш още повече увеличаваха уединението. Широките празни места, проходите между черните стени придаваха на това място селски вид. И като се забавляваше с редките минувачи, които постоянно прескачаха течащите сапунени води, Купо казваше, че си спомня за един край, където го завел един от чичовците му, когато бил на петгодишна възраст. Жервез се радваше на израсналото дърво в двора, вляво от прозореца й, една акация с единствен дълъг клон, чиято мършава зеленина красеше цялата улица.

В последния ден на април младата жена роди. Болките я обзеха следобед, към четири часа, когато гладеше две пердета у госпожа Фоконие. Тя не пожела да си отиде веднага, остана там да се превива на един стол, като от време на време пак хващаше ютията, когато се поуспокояваше малко; поръчката беше бърза и затова тя упорствуваше да я изглади; а може би имаше само колики, та не трябваше да обръща внимание на едни обикновени болки в корема. Но когато искаше да започне да глади едни мъжки ризи, тя съвсем пребледня. Трябваше да напусне гладачницата, да прекоси улицата, свита одве и придържайки се към стените. Една работничка предложи да я придружи; тя отказа, помоли я само да отиде да повика акушерката, която бе наблизо, на улица „Шарбониер“. В къщи печката, разбира се, не беше запалена. Но навярно имаше време, едва ли щеше да роди тази нощ. Така че, когато се прибере, ще може да приготви вечерята на Купо; после щеше да си легне за малко в леглото, без да се съблича. По стълбата бе обзета от такава криза, че трябваше да седне по средата на стъпалата; и притискаше уста с двата си юмрука, за да не крещи, защото се срамуваше да не бъде заварена там от мъже, които се изкачват. Болката премина, тя можа да отвори и се успокои, като си помисли, че наистина се е излъгала. Искаше да сготви за тази вечер овнешко рагу. И всичко вървя добре, докато белеше картофите. Овнешкото месо се запържваше в тиганче, когато отново я изби пот и се появиха болки. Тя забърка запръжката, като тропаше с крака пред печката със замъглени от едри сълзи очи. Дори и да роди, нали не трябваше да остави Купо без храна? Най-сетне рагуто закъкри върху жаравата, покрита с пепел. Тя се върна в стаята, помисли си, че има време да сложи прибор на единия край на масата. А след като постави много бързо шишето с виното нямаше вече сили да стигне до леглото, падна и роди на пода върху една рогозка. И когато след четвърт час дойде акушерката, трябваше да й помогне там.

Тенекеджията все още работеше в болницата. Жервез забрани да отидат да го безпокоят. Когато се прибра в седем часа, той я намери в леглото, добре завита и много бледа върху възглавницата. Бебето плачеше, повито в един шал в краката на майката.

— Ах, милата ми жена! — каза Купо, като целуна Жервез. — А пък аз се шегувах преди един час, когато ти си крещяла от родилни болки!… Нали не си се мъчила много, изхвърлила си го с едно кихане.

Тя леко се усмихна; после прошепна:

— Момиченце е.

— Чудесно! — подзе шеговито тенекеджията, за да я развесели. — Бях поръчал дъщеря! Поръчката ми е изпълнена! Значи, ти правиш всичко, каквото поискам?

И като взе детето, той продължи:

— Я да ви погледам малко, госпожице Пикла! Муцунката ви е доста черна. Ще избелее, не се безпокойте. Ще трябва да бъдете послушна, а не лекомислена, да станете благоразумна като татко и мама.

Много сериозна, Жервез гледаше дъщеря си с широко отворени очи, малко потъмнели от скръб. Тя поклати глава; предпочиташе момче, защото момчетата винаги могат да се справят и не са изложени на толкова опасности в този Париж. Акушерката трябваше да отнеме бебето от ръцете на Купо. Тя забрани на Жервез да говори; бяха прекалили вече с този шум около нея. Тогава тенекеджията каза, че трябвало да уведомят майка Купо и съпрузите Лорильо; но той умирал от глад, най-напред искал да вечеря. Родилката много се безпокоеше, като го гледаше как сам си сервира, как тича до кухнята, за да търси рагуто, как яде в една дълбока чиния, как не може да намери хляба. Въпреки забраната тя се вайкаше и се въртеше в завивките. Колко глупаво било, че не могла да сложи масата; болките я повалили на земята като удар с тояга. Милият й мъж сигурно се сърди, че тя се глези в леглото, докато той така лошо се храни. Дали поне картофите са добре уврели? Тя дори не си спомняше дали ги беше посолила.

— Мълчете де! — извика акушерката.

— Ах, надали ще можете да я накарате да не се оплаква! — каза Купо с пълна уста. — Ако не бяхте тук, обзалагам се, че щеше да стане, за да ми отреже хляб… Я лежи по гръб, пуйко! Не трябва да се съсипваш, иначе и след петнадесет дни няма да се вдигнеш на крака… Много е хубаво твоето рагу. Нека и госпожата да яде с мене. Нали, госпожо?

Акушерката отказа, но поиска да изпие чаша вино, защото се развълнувала, казваше тя, като намерила нещастната жена с бебето върху рогозката. Най-сетне Купо отиде да съобщи новината на фамилията си. След половин час се върна заедно с всички — майка Купо, съпрузите Лорильо, госпожа Лера, която за щастие беше заварил у златаря. С подобряването на материалното положение на младоженците съпрузите Лорильо бяха станали много любезни, прекалено хвалеха Жервез, като правеха малки двусмислени жестове, поклащаха глави и смигваха, сякаш за по-късно отлагаха да кажат откровено думата си. В края на краищата те си знаеха своето, само че не искаха да се опълчват срещу мнението на целия квартал.

— Водя ти бандата! — извика Купо. — Какво да се прави! Поискаха да те видят… Не си отваряй човката, забраниха ти да говориш. Те ще останат тук да те погледат спокойно без каквито и да било формалности, нали? Аз ще им направя кафе, и то чудесно!

Той изчезна в кухнята. Майка Купо, след като целуна Жервез, се възхити на големината на детето. Другите две жени също целунаха силно родилката по бузите. После и трите, застанали прави пред леглото, коментираха с възклицания подробностите на раждането, това чудно раждане, което траяло колкото едно изваждане на зъб, не повече. Госпожа Лера разглеждаше малката отвсякъде, намираше я добре оформена, добавяше дори с намек, че щяла да стане знаменита жена, и тъй като й се струваше, че главата й е малко остра, започна леко да я мачка, за да я оправи, въпреки писъците й. Госпожа Лорильо сърдито изтръгна бебето от ръцете й; прекалено било да се приписват всички пороци на едно такова създание и да се мачка така толкова нежната му главица. После тя поиска да види на кого прилича. Малко остана да се скарат. Лорильо, който беше протегнал врат зад жените, повтаряше, че малката нямала нищо от Купо; може би носът малко, и то кой знае! Приличала напълно на майката, особено в очите; положително такива очи те нямали в рода си.

Купо обаче не се появяваше. Чуваха, че в кухнята вдига шум около печката и кафеника. Жервез се притесняваше: не било работа на мъж да прави кафе; започна да му вика как да се справи, без да слуша силните шъткания на акушерката.

— Укротете я! — каза Купо, като влезе с кафеника в ръка. — Ех, много е досадна! Трябва да се усмири… Ще пием в стъклени чаши, нали? Защото, знаете ли, чашките останаха у търговеца.

Седнаха около масата и тенекеджията поиска сам да разлее кафето. То миришеше много хубаво, не беше помия. След като изсърба с наслада чашата си, акушерката си отиде: всичко било в ред, нямали нужда вече от нея; ако родилката не се почувствува добре, през нощта, да изпратят да я повикат сутринта. Тя още слизаше по стълбата и госпожа Лорильо я нарече муфтаджийка и негодница. Слагала по четири бучки захар в кафето си, искала да й плащат по петнадесет франка и оставяла бременните да раждат сами. Но Купо я защищаваше; той щял да даде на драго сърце петнадесетте франка; нали тия жени прекарвали младостта си в учене, та затова имали основание да взимат скъпо. После Лорильо се скара с госпожа Лера; той настояваше, че за да имаш момче, трябва да обърнеш леглото си с възглавницата на север, а пък тя вдигаше рамене и наричаше това бабини деветини, като даваше друга рецепта — да скриеш под дюшека си, без да казваш на жена си, шепа млада коприва, набрана при изгрев-слънце. Бяха преместили масата до леглото, Жервез лежеше усмихната и замаяна, с глава, извърната към възглавницата; тя виждаше и чуваше, но нямаше сили нито да направи някакъв жест, нито да продума; струваше й се, че е умряла от много сладка смърт, и макар и мъртва, беше щастлива да гледа как другите живеят. От време на време се чуваше врякане на малката сред грубите гласове, които безкрайно бъбреха за някакво убийство, извършено миналата вечер на улица „Бон Пюи“, на другия край на Шапел.

После, когато компанията вече се готвеше да тръгва, заговориха за кръщенето. Съпрузите Лорильо бека приели да станат кръстник и кръстница; сега нещо се мръщеха; всъщност, ако родителите не се бяха обърнали към тях, те биха се разсърдили. Купо не считаше, че е необходимо да кръщават малката; положително било, че кръщаването нямало да й донесе десет хиляди франка рента; а освен това имало опасност да я простудят. Колкото по-малко работа имали с кюретата, толкова по-добре било. Но майка Купо го нарече езичник. Съпрузите Лорильо, без да ходят да се кланят на бога в черквите, се хвалеха, че са религиозни.

— Да направим това в неделя, ако искате — каза златарят.

И след като Жервез поклати глава в знак на съгласие, всички я целунаха и й пожелаха добро здраве. Казаха довиждане и на бебето. Всеки от тях с усмивка и нежни думи се наведе над това мъничко трептящо телце, сякаш то можеше да разбира. Нарекоха я Нана, гальовното на Ана, както се казваше кръстницата.

— Лека нощ, Нана… Хайде, Нана, стани хубаво момиче…

Когато най-сетне си отидоха, Купо премести стола си съвсем до леглото и допуши лулата си, като държеше ръката на Жервез. Той пушеше бавно, като след всяко издишване на дима говореше много развълнувано.

— Ах, дружке моя, надуха ли ти главата? Нали разбираш, не можех да им попреча да дойдат. Все пак това е израз на приятелството им… Но нали е по-хубаво да сме сами? Аз имах нужда да останем насаме, ей така двамата с тебе. Тази вечер ми се видя така дълга!… Горкото ми пиленце, то много се измъчи! Тия хлапенца, които идват на бял свят, съвсем не знаят каква болка причиняват. Вярно, трябва да е както когато ти режат кръста… Къде те боли, за да те целуна?

Той беше пъхнал нежно под гърба й голямата си ръка, притискаше я, целуваше корема й през завивката, обзет от груба мъжка нежност към това страдащо, току-що родило тяло. Той питаше дали не й причинява болка, защото би желал да я излекува, като и духа отгоре. И Жервеэ беше много щастлива. Тя му се кълнеше, че вече никак не я боли. Мислела само да стане колкото се може по-скоро, защото сега съвсем не трябвало да стоят със скръстени ръце. Но той я успокояваше. Нима не би се нагърбил да печели за храната на малката? Щял да бъде най-големият подлец, ако някога остави това детенце на нейния гръб. Той не считал, че е голям майсторлък да направиш едно дете; важното било да го изхраниш, нали?

Купо тази нощ никак не спа. Беше загасил огъня в печката. Всеки час трябваше да става и да дава на бебето по лъжичка хладка подсладена вода. Това не му попречи сутринта да тръгне на работа както обикновено. Дори използува обедната почивка, за да отиде в кметството и запише новороденото. Уведомена, през това време госпожа Бош беше дошла да прекара деня край Жервез. Но след десет часа дълбок сън родилката започна да се оплаква, като казваше, че вече се чувствувала схваната от лежането в леглото. Щяла да се разболее, ако не й позволят да стане. Вечерта, когато Купо се върна, тя му разказа за безпокойствата си: без съмнение имала доверие в госпожа Бош, само че излизала от кожата си, като гледала чужда жена да се разпорежда в стаята й, да отваря чекмеджетата, да пипа нещата й. На другия ден, като се върна от покупки, портиерката я намери станала, облечена, да чисти и да готви вечеря за мъжа си. И в никакъв случай не пожела пак да легне. Може би се подигравали с нея! Само на дамите подхождало да изглеждат съсипани. Бедните нямали време за губене. Три дни след раждането тя гладеше фусти у госпожа Фоконие, натискаше ютиите, обляна в пот от силната топлина на печката.

Още в събота вечер госпожа Лорильо донесе подаръците като кръстница: една шапчица за тридесет и пет су и една рокличка за кръщенето, плисирана и гарнирана с тясна дантела, която беше купила за шест франка, защото беше избеляла. На другия ден Лорильо, като кръстник, даде на родилката шест ливри захар. Те се отнасяха както трябва. Дори на вечерята, която се състоя у Купо, не се явиха с празни ръце. Съпругът пристигна с по една бутилка вино във всяка ръка, а пък съпругата носеше голяма торта, купена от една много известна сладкарница на Клинянкурското шосе. Само че съпрузите Лорильо тръгнаха след това да разправят за щедростта си из целия квартал; били похарчили близо двадесет франка. Когато научи за техните брътвежи, Жервез много се ядоса и после не обръщаше вече внимание на добрите им обноски.

На тази именно вечеря по случай кръщаването съпрузите Купо много се сближиха със съседите си от етажа. Второто жилище на малката къща се заемаше от двама души, майка и син, семейство Гуже, както ги наричаха. До този ден те само се поздравяваха по стълбището и по улицата и нищо повече; тези съседи изглеждаха малко саможиви. Понеже майката беше й донесла едно ведро вода на другия ден след раждането, Жервез беше сметнала за прилично да ги покани на вечерята, още повече че ги харесваше. И по такъв начин естествено се запознаха.

Семейство Гуже беше от Северния департамент. Майката поправяше дантели, а синът, ковач по професия, работеше в една фабрика за болтове. Те заемаха другото жилище в етажа от пет години. Зад техния тих и спокоен живот се криеше една стара мъка: един ден в Лил, когато бил страшно пиян, бащата Гуже убил с железен лост един другар, после в затвора се самоудушил с носната си кърпа. Дошли в Париж след нещастието, вдовицата и момчето непрекъснато бяха потиснати от тази драма и я изкупваха с безупречна честност, доброта и непоколебим кураж. В техния случай имаше дори малко гордост, защото в края на краищата се мислеха за по-добри от другите. Госпожа Гуже, винаги облечена в черно, забрадена като монахиня, имаше бяло и спокойно лице на матрона, сякаш бледият цвят на дантелите и усърдната работа на нейните пръсти й бяха придали душевно спокойствие. Гуже беше великан на двадесет и три години, прекрасен, с румено лице, със сини очи и Херкулесова сила. В работилницата другарите му го наричаха Златната мутра заради хубавата му жълта брада.

Жервез изведнъж почувствува голяма симпатия към тези хора. Когато влезе за първи път у тях, тя остана възхитена от чистотата на жилището. Нямаше какво да се каже, навсякъде можеше да се духне, без да се вдигне нито една прашинка. Подът блестеше като огледало. Госпожа Гуже я покани да влезе в стаята на сина й, за да я види. Беше приятно и чисто като в моминска стая: едно малко желязно легло, гарнирано със завеси от муселин, маса, умивалник, тясна библиотечка, окачена на стената; освен това картини от горе до долу по стените — изрязани човечета, цветни гравюри, заковани с по четири гвоздея, портрети на най-различни личности, взети от илюстровани вестници. Госпожа Гуже казваше с усмивка, че синът й е голямо дете; вечер четенето го изморявало; затова се забавлявал, като разглеждал картинките си. Жервез се забави цял час у съседката си, която отново се бе заела с гергефа си пред един прозорец. Тя проявяваше интерес към стотиците топлийки, които придържаха дантелата, беше щастлива, че е тук, че диша хубавата миризма на чистия дом, в който тази деликатна работа създаваше дълбока тишина. Майката и синът Гуже се издигаха все повече в очите й при всяко посещение. Те изкарваха големи надници и влагаха повече от четвъртината на доходите си в спестовната каса. В квартала ги уважаваха и говореха за техните спестявания. Гуже не ходеше окъсан, излизаше винаги с чисти рубашки, без никакви петна. Той беше много учтив, дори малко свенлив, въпреки широките си рамене. Гладачките от долния край на улицата се развеселяваха, когато го виждаха да минава с наведена глава. Той не харесваше техните груби закачки, намираше, че е отвратително жените да говорят непрекъснато мръсотии. Обаче един ден се прибра пиян. Тогава госпожа Гуже, вместо да го упрекне, го изправи пред портрета на баща му, една лоша рисунка, която тя криеше благоговейно в дъното на комода. И след този урок Гуже пиеше само умерено, все пак без отвращение към виното, защото виното било необходимост за работника. В неделни дни той излизаше с майка си, която го държеше под ръка; най-често я водеше към Венсен; понякога я придружаваше на театър. Беше силно привързан към майка си. С четвъртитата си глава и загрубялото си от тежкия труд с чука тяло той приличаше на голямо животно: умствено тъп, но все пак добър.

През първите дни Жервез го смущаваше много. После, след няколко седмици, той свикна с нея. Причакваше я, за да й пренесе горе вързопите, отнасяше се към нея фамилиарно като към сестра и изрязваше картинки по нейно желание. Една сутрин обаче, като отвори вратата, без да почука, той я изненада полугола, когато миеше врата си; и в продължение на осем дни не посмя да я погледне в лицето така упорито, че и тя започна да се изчервява.

Касис млади със своята парижка дързост намираше, че Златната мутра е глупак. Добре било, че не пиянствува, че не се натиска с момичета по тротоарите; но все пак мъжът трябвало да бъде мъж, иначе по-добре било да носи фуста. Той го подиграваше пред Жервез, като го обвиняваше, че заглеждал всички жени в квартала; и този тъпанар Гуже се защищаваше отчаяно. Това не пречеше на двамата работници да бъдат другари. Те се викаха сутрин, тръгнаха заедно, понякога пиеха по чаша бира, преди да се приберат. От вечерята по случай кръщаването те си говореха на ти, защото разговорът се удължава, когато се обръщат винаги един към друг на ви. Дружбата им спираше дотук, докато Златната мутра направи на Касис млади една голяма услуга, една такава услуга, за която човек си спомня цял живот. Това се случи на 2 декември. За развлечение на тенекеджията му бе хрумнала мисълта да отиде да погледа бунта; той не се интересуваше нито от републиката, нито от Бонапарт, нито от цялото това вълнение; само че обожаваше барута, пушечните изстрели го забавляваха. И той щеше да бъде заловен зад една барикада, ако ковачът не беше се появил там точно навреме, за да го защити с огромното си тяло и да му помогне да избяга. Като се изкачваше по улица „Фобур Поасониер“, Гуже крачеше бързо, със замислено лице. Самият той се интересуваше от политиката, беше републиканец съзнателно, в името на правдата и щастието за всички. Обаче не беше участвувал в бунта. Основанията му бяха такива: на народа му било дотегнало да вади кестените от огъня и да си гори ръцете заради буржоата; февруари и юни били знаменити уроци за него; и затова отсега нататък предградията щели да оставят града да се оправя сам, както си знае. После, когато стигнаха на височината на улица „Поасоние“, той обърна глава, за да погледа Париж; все пак там вършеха сериозна работа и един ден народът може би ще се разкайва, че е стоял със скръстени ръце. Но Купо се присмиваше, наричаше глупави магарета тези, които рискуваха кожата си с единствената цел да осигурят двадесет и пет франка на тези проклети лентяи от Камарата. Вечерта съпрузите Купо поканиха Гуже и майка му на вечеря. При десерта Касис млади и Златната мутра се целунаха по бузите. Отсега нататък дружбата им беше на живот и смърт.

В продължение на три години животът на двете семейства от етажа протече без никакъв инцидент. Жервез беше отгледала малката, като намираше начин да губи най-много по два работни дни в седмицата. Тя беше станала добра работничка по гладене на фино бельо и изкарваше до три франка. И поради това реши да настани Етиен, който караше осмата си година, в един малък пансион на улица „Шартр“, където плащаше сто су. Въпреки разходите за двете деца семейството внасяше от двадесет до тридесет франка месечно в спестовната каса. Когато спестяванията им достигнаха сумата шестстотин франка, младата жена не можеше вече да спи, обзета от амбициозна мечта: тя желаеше да стане самостоятелна, да наеме един малък дюкян, да има работнички. Всичко беше пресметнато. След двадесет години, ако работата й върви добре, можеха да си осигурят рента, с която щяха да живеят някъде на село. Но все пак не смееше да рискува. Казваше, че търси дюкян, само за да има време да обмисля. В спестовната каса нищо не заплашвало парите; напротив, там се увеличавали. За три години тя бе удовлетворила само едно от желанията си — беше си купила часовник с махало, именно оня часовник от палисандрово дърво, с вити колонки, с махало от позлатена мед, който трябваше да изплаща в продължение на една година, с двадесет су седмична вноска. Тя се сърдеше, когато Купо искаше да го навива; сама отваряше стъкления капак, с благоговение избърсваше колонките, сякаш мраморната плоча върху комода й се бе превърнала в олтар. Под часовника тя криеше книжката от спестовната каса. И често пъти, когато мечтаеше за свой дюкян, тя стоеше до забрава тук, пред циферблата на часовника, и гледаше втренчено как се въртят стрелките, сякаш очакваше някаква точно определена и тържествена минута, за да се реши.

Семейство Купо излизаше почти всеки неделен ден със семейство Гуже. Това бяха приятни разходки с пържена риба в Сент-Уан или заек във Венсен, изядени скромно на сянка в някоя гостилничка. Мъжете пиеха, докато утолят жаждата си, и се връщаха трезви с дамите под ръка. Вечер, преди да си легнат, двете семейства правеха сметка, разделяха разходите наполовина; и никога не се водеше спор за едно су повече или по-малко. Съпрузите Лорильо ревнуваха майката и сина Гуже. Все пак им се струваше чудно, че Касис млади и Куцата ходят непрекъснато с чужди хора, когато си имаха роднини. Ах, да! Те не зачитат своя род! Откакто имали малко пари настрана, много вирнали нос. Госпожа Лорильо, силно разгневена, че брат и се изплъзва от ръцете й, отново започна да бълва змии и гущери срещу Жервез. Госпожа Лера, напротив, беше на страната на младата жена, защищаваше я, като разказваше необикновени истории, че вечер по булеварда правели опити да я прелъстят, но я изкарваше героиня в тази драма, защото удряла плесници на нападателите си. Майка Купо обаче се мъчеше да помирява всички, за да бъде добре дошла при всичките си деца: зрението й все повече отслабваше, можеше да се грижи вече само за себе си и беше доволна да й дават по сто су и едните, и другите.

В същия ден, в който Нана навърши третата си година, Купо, когато се прибра вечерта, намери Жервез разстроена. Тя отказваше да говори, твърдеше, че нищо й нямало. Но тъй като слагаше масата наопаки, като се спираше с чиниите в ръце дълбоко замислена, мъжът й поиска на всяка цена да узнае истината.

— Е добре, ето какво! — призна най-сетне тя. — Дюкянът на галантериста на дребно на улица „Гут д’Ор“ се дава под наем… — Видях това преди един час, когато ходих да купя конци. Това ми замая главата.

Дюкянът беше много чист, намираше се точно в голямата къща, където някога бяха мечтали да живеят. Дюкянът имаше задно помещение с две стаи, едната вдясно, другата вляво; всъщност точно това им трябваше, стаите бяха малки, но добре разпределени. Само че тя намираше наема доста висок: собственикът искал петстотин франка.

— Значи си ходила и си питала за цената? — каза Купо.

— О, знаеш, от любопитство! — отвърна с престорено безразличие тя. — Когато човек търси, влиза при всяка обява, но това не го задължава с нищо… Обаче този дюкян е наистина много скъп. Освен това може би ще бъде глупаво да отварям собствена гладачница.

Но след като вечеряха, тя отново заговори за дюкяна на галантериста. Начерта разположението върху бялото поле на един вестник. Постепенно се разприказва, измерваше ъглите, подреждаше вещите, сякаш още утре щеше да пренася мебелите си. Тогава Купо, като виждаше голямото й желание, я насърчи да вземе под наем дюкяна; положително било, че няма да намери нищо по-хубаво за по-малко от петстотин франка; впрочем може би ще им направят намаление. Единственото неприятно нещо било, че щели да отидат да живеят в къщата на съпрузите Лорильо, които не можела да понася. Но Жервез се разсърди, тя не мразела никого; пламнала от желание, тя дори защити съпрузите Лорильо; всъщност те не били лоши, щели да се разбират много добре. След като си легнаха и Купо вече спеше, тя продължаваше да подрежда, без да беше взела окончателно решение за наемането.

На другия ден, останала сама, тя не можа да устои на желанието да отвори глобуса на часовника и да погледне книжката от спестовната каса. Ще рече, нейният дюкян беше тук, в тези листчета, изцапани с отвратителен почерк! Преди да отиде на работа, тя се посъветва с госпожа Гуже, която много одобри плана й да заработи самостоятелно; с един мъж като нейния, добър, който не пие, била уверена, че работата й ще тръгне и че няма да се провали. По обед тя отиде при съпрузите Лорильо, за да чуе тяхното мнение; искаше да не помислят, че се крие от фамилията. Госпожа Лорильо остана изумена. Нима Куцата ще има дюкян, и то още сега! И с болка на сърцето тя заговори, трябваше да се покаже доволна: без съмнение дюкянът бил подходящ, Жервез имала основание да го вземе. Обаче, след като малко се посъвзе, тя и мъжът й заговориха за влагата в двора, за тъмнината в стаите на партера. Ах, чудесно място за хващане на ревматизъм! В края на краищата, ако тя е решила да го наеме, нали техните възражения, то се знае, нямало да й попречат да го наеме?

Вечерта Жервез откровено признаваше със смях, че щяла да се разболее, ако бяха и попречили да си има дюкян. Все пак, преди да каже „Готово!“, тя искаше да заведе Купо да види помещенията и да се опита да намали наема.

— Тогава утре, ако искаш — каза мъжът й, — ще дойдеш да ме вземеш към шест часа от къщата, където работя, на улица „Насион“, и оттам ще минем през улица „Гут д’Ор“, преди да се приберем.

По това време Купо завършваше покрива на една нова триетажна къща. Този ден тъкмо трябваше да постави последните листове цинкова ламарина. Тъй като покривът беше почти равен, бе инсталирал там тезгяха си — един широк капак на прозорец върху две дървени магарета. Хубавото майско слънце залязваше, като позлатяваше комините. И там горе, високо в светлото небе, работникът спокойно кроеше с ножиците цинковата ламарина, наведен над тезгяха така, както шивач реже в дюкяна си плата за панталони. До стената на съседната къща неговият помощник, един слаб и рус седемнадесетгодишен хлапак, поддържаше огъня в мангала, като натискаше огромно духало, което при всяко духане вдигаше с пращене искри.

— Ей, Зидор, сложи железата! — извика Купо.

Помощникът пъхна поялниците в жарта, която на дневната светлина изглеждаше бледорозова. После продължи да раздухва. Купо държеше последния лист цинкова ламарина. Трябваше да я постави накрая на покрива, близо до капчука; там имаше остър наклон и през зеещата дупка се виждаше улицата. Обут като у дома си с платнени терлици, тенекеджията напредваше, като влачеше крака и си подсвиркваше песента „Ей, вие, малки агънца“. Като стигна пред дупката, той легна по корем, подпря се с коляно към зидарията на един комин и така се задържа съвсем на края на покрива. Другият му крак висеше свободно. Когато се обръщаше да вика този смок Зидор, той се хващаше за някой край на зидарията, за да не полети към тротоара под него.

— Хайде, проклети мързеливецо!… Подай железата! Ако зяпаш във въздуха, мършав глупако, в устата ти няма да падат печени гълъби!

Но Зидор не бързаше. Той гледаше към съседните покриви, в един голям дим, който се издигаше от дъното на Париж, откъм улица „Гренел“; може би имаше пожар. Все пак той отиде, легна по корем с глава надолу към улицата и подаде поялниците на Купо. Тогава тенекеджията започна да споява ламарината. Той клякаше, изпъваше се, но винаги запазваше равновесие, седнал на една кълка и опрян с единия пръст на крака си. Беше страшно самоуверен, дяволски свикнал да презира опасността. Всички знаеха какъв е. Не той, а улицата се плашеше от него. Понеже лулата му беше все в устата, той се извръщаше от време на време и спокойно плюеше на улицата.

— Я, госпожа Бош! — извика изведнъж той. — Ей, госпожа Бош!

Беше забелязал портиерката, която прекосяваше улицата. Тя повдигна глава, позна го. И се завърза разговор между покрива и тротоара. Тя държеше ръце под престилката си, вирнала нос нагоре. Той, сега изправил се на крака, беше обгърнал с лявата си ръка един кюнец и се навеждаше надолу.

— Не сте ли видели жена ми? — попита той.

— Не, разбира се — отвърна портиерката. — Тук ли е някъде?

— Трябва да дойде да ме вземе… Добре ли сте у вас?

— Да, благодаря, аз съм най-болната, както виждате… Отивам на Клинянкурското шосе да си купя едно бутче за жиго. Месарят до „Червената мелница“ го продава за шестнадесет су.

Те повишиха гласове, защото една кола минаваше по широката и пуста улица „Насион“; думите им, изричани с все сила, привлякоха само една дребна старица, която застана на прозореца си; и тази старица си остана там облакътена, силно развълнувана от развлечението да гледа този човек на покрива отсреща, сякаш се надяваше, че ще го види да се сгромоляса всяка минута.

— Е, хайде довиждане! — извика пак госпожа Бош. — Не искам да ви преча.

Купо се обърна, взе поялника, който Зидор му подаваше. Но в момента, когато се отдалечаваше, портиерката забеляза на другия тротоар Жервез с Нана за ръка. Тя повдигаше вече глава, за да уведоми тенекеджията, обаче младата жена й затвори устата с енергичен жест. И шепнешком, за да не бъде чута там горе, тя й откри опасението си: страхувала се да не би, като се покаже изведнъж, да стресне мъжа си и той да полети надолу. През четирите години тя само веднъж била ходила да го търси на работата му. Днес било за втори път. Не можела да гледа това, главата и се замайвала, когато виждала своя мъж между небето и земята, по места, където и врабчетата не смеели да кацат.

— Разбира се, не е приятно — прошепна госпожа Бош. — Моят е шивач, та аз няма защо да треперя.

— Знаете ли, отначало — заговори пак Жервез — аз изпитвах страх от сутрин до вечер. Все го виждах с разбита глава върху носилка… Сега не се тревожа толкова. Човек свиква на всичко. Все трябва да се изкара някак си хлябът… Няма значение, че този хляб е много скъп, защото много често рискуваш живота си повече, отколкото трябва.

Тя млъкна, като скри Нана под полата си, страхувайки се малката да не извика. Въпреки волята си тя гледаше съвсем пребледняла. Точно в това време Купо спояваше външния край на ламарината откъм страната на капчука; той се протягаше, колкото можеше, но не стигаше края. Тогава се осмели да напредне с бавни, непринудени и тромави движения. За миг той беше над улицата, като не се държеше никъде, и спокойно продължи работата си, и отдолу, под поялника, плъзган от старателната ръка, се виждаше мъждукането на малкото бяло пламъче на заварката. Онемяла, със свито от ужас гърло, Жервез беше стиснала ръце и с несъзнателно движение умолително ги повдигаше. Но си отдъхна шумно. Без да бърза, Купо беше започнал да се изкачва към покрива, като отдели време да се изплюе за последен път на улицата.

— Следите ме, значи! — извика той весело, като я забеляза. — Госпожа Бош, нали тя постъпи глупаво? Не пожела да ме повика… Почакай ме, ще свърша след десет минути.

Оставаше му да постави една розетка на комина, съвсем дребна работа. Гладачката и портиерката останаха на тротоара, като разговаряха за квартала и наглеждаха Нана, за да не бърника във водата, в която търсеше малки рибки; двете жени постоянно поглеждаха към покрива с усмивки и с поклащане на глави, сякаш искаха да кажат, че не се безпокоят. Отсреща старицата продължаваше да стои на прозореца, като гледаше тенекеджията и чакаше.

— Какво ли дебне тази вещица? — каза госпожа Бош. — Жалка мутра!

Отгоре се чуваше силният глас на тенекеджията, който пееше: „Ах, колко е хубаво да береш ягоди!“ Наведен сега над тезгяха си, той режеше цинковата ламарина като артист. С едно завъртане на пергела беше начертал полукръг и с извитите си ножици изрязваше широко ветрило; после лекичко с чука свиваше ветрилото във форма на островърха гъба. Зидор отново беше започнал да раздухва огъня в мангала. Слънцето залязваше зад къщата сред ярък розов блясък, който бавно бледнееше и ставаше нежноморав. И под откритото небе в този тих час на деня извънредно уголемените силуети на двамата работници се очертаваха в прозрачния въздух заедно с тъмната черта на тезгяха и причудливия профил на духалото.

Когато розетката бе оформена, Купо подвикна:

— Зидор, железата!

Но Зидор беше изчезнал. Ругаейки, тенекеджията го потърси с поглед, повика го през капандурата на тавана, оставена отворена. Най-сетне го откри на един от съседните покриви през две къщи. Хлапакът се разхождаше, изследваше околностите с развети от вятъра редки руси коси и с примижали очи пред необятността на Париж.

— Ей, лентяй такъв, да не мислиш, че си на разходка! — извика Купо разгневен. — Като господин Веранже съчиняваш стихове може би!… Я ми дай веднага железата. Къде се е видяло такова чудо! Да се шляе човек по покривите! Доведи веднага тук симпатията си, за да й попееш любовни песни… Ще ми дадеш ли железата, проклет глупако!

Той направи заварката и извика на Жервез:

— Ето свърших… Слизам.

Тръбата на комина, на която трябваше да постави розетката, се намираше по средата на покрива. Успокоена, Жервез продължаваше да се усмихва, като следеше движенията му. Укротена изведнъж, като видя баща си, Нана пляскаше с малките си ръчички. Тя бе седнала на тротоара, за да гледа по-добре нагоре.

— Татко! Татко! — викаше тя с все сила. — Татко, погледни де!

Тенекеджията поиска да се наведе, но кракът му се подхлъзна. И внезапно, глупаво като котка, чиито крака се преплитат, той се търколи, плъзна се по лекия наклон на покрива, без да може да се задържи.

— Дявол да го вземе! — каза той със задавен глас.

И падна. Тялото му се изви като мека дъга, завъртя се два пъти около себе си и се строполи в средата на улицата с глух шум като вързоп бельо, хвърлен отгоре.

Ужасена и с раздрано гърло от силния вик, Жервез остана с вдигнати нагоре ръце. Притичаха минувачи, образува се цяла тълпа. Потресена и с разтреперани крака, госпожа Бош взе Нана на ръце и затули главата й, за да не може да вижда. А пък отсреща дребната старица, сякаш удовлетворена, затвори спокойно прозореца си.

Четирима мъже отнесоха най-сетне Купо у един аптекар, на ъгъла на улица „Поасоние“; там той остана близо един час върху одеяло по средата на аптеката, докато чакаше да донесат носилка от болницата „Ларибоазиер“. Той още дишаше, но аптекарят леко поклащаше глава. Сега Жервез, коленичила на пода, непрекъснато ридаеше, обляна в сълзи, заслепена и обезумяла. С несъзнателно движение тя протягаше ръце, опипваше много нежно крайниците на мъжа си. После ги отдръпваше, като се взираше в аптекаря, който й беше забранил да го пипа; но след няколко секунди започваше отново, защото желаеше да се увери, че е още топъл, и си мислеше, че така облекчава болките му. Когато най-сетне донесоха носилката и поискаха да го отнесат в болницата, тя се изправи и каза решително:

— Не, не в болницата!… Ние живеем на улица „Ньов дьо ла Гут д’Ор“.

Напразно й обясняваха, че лекуването ще й струва много скъпо, ако вземе мъжа си в къщи. Тя упорито повтаряше:

— Улица „Ньов дьо ла Гут д’Ор“, аз ще ви покажа вратата… Какво ви засяга вас? Имам пари… Той е мой мъж, нали? Той е мой, искам си го.

И така трябваше да пренесат Купо у дома му. Когато носилката премина през тълпата, която се бе насъбрала пред аптеката, жените от квартала оживено заговориха за Жервез: тя куцала, нещастницата, но все пак била с добро сърце; положително щяла да спаси мъжа си, докато в болницата лекарите оставяли тежко болните да умират, просто за да не си създават труд да ги лекуват. Отвела Нана у дома си, госпожа Бош се върна и разказваше за нещастието с безкрайни подробности, все още потресена от вълнение.

— Отивах да си купя един бут, бях тук, видях го как падна — повтаряше тя. — Всичко стана заради момиченцето, той поиска да го види — прас! Ах, боже господи! Не бих желала да видя друг да падне така… Все пак трябва да отида за бута.

В продължение на осем дни Купо беше много зле. Роднините, съседите, всички очакваха всеки момент да склопи очи. Лекарят, един много скъп лекар, който искаше да му се заплаща по сто су за всяка визита, се опасяваше от вътрешни повреди; и тия негови думи плашеха много, в квартала разказваха, че сърцето на тенекеджията се било откачило от сътресението. Само Жервез, бледа от безсъние, замислена и решителна, повдигаше рамене. Десният крак на мъжа й бил счупен; всички знаели това, щели да му го оправят — това е. А колкото до откаченото сърце, това било дребна работа. Щяла да му го закачи. Знаела как се закачват сърца — с грижи, с чистота, със здрава дружба. И тя проявяваше чудна самоувереност, че ще го излекува само като стои около него и като го гали с ръцете си през часовете, когато имаше треска. Не се усъмни нито за минутка. Цяла седмица беше на крак, говореше малко, напълно съсредоточена в несломимото си желание да го спаси, забравила децата, улицата, целия град. На деветия ден вечерта, когато лекарят най-сетне каза, че болният е вън от опасност, тя се строполи на един стол с подкосени крака, с пречупен гръбнак, цялата обляна в сълзи. Тази нощ тя склони да поспи два часа, облегнала глава на задния край на леглото.

Нещастието с Купо бе развълнувало цялото семейство. Майка Купо прекарваше нощите с Жервез; но още в девет часа заспиваше на стола. Всяка вечер, като се прибираше от работа, госпожа Лера правеше голям завой, за да дойде да научи как е болният. Съпрузите Лорильо отначало идваха по два-три пъти на ден, предлагаха да остават през нощта, дори донесоха един фотьойл за Жервез. После скоро избухнаха спорове за начина, по който трябва да се гледат болните. Госпожа Лорильо претендираше, че през живота си е спасила доста много хора, така че знаела как трябва да се постъпва. Тя дори обвини младата жена, че я отблъсквала, отстранявала я от леглото на брат й. Разбира се, Куцата имала основание да иска на всяка цена да излекува Купо; защото всъщност, ако тя не отишла да го безпокои на улица „Насион“, той нямало да падне. Само че тя била сигурна, че ще го умори с начина, по който се грижела за него.

Когато видя, че животът на Купо не е в опасност, Жервез престана да стои край леглото му с такава упорита ревност. Сега вече никой не можеше да й го убие и тя оставяше хората да се приближават до него, без да проявява недоверие. Роднините изпълваха стаята. Възстановяването щеше да бъде много дълго; лекарят беше казал четири месеца. И затова, когато тенекеджията спеше продължително, съпрузите Лорильо наричаха Жервез глупачка. Лечението се удължавало, защото оставила мъжа си в къщи. В болницата щял да стъпи на краката си два пъти по-бързо. Лорильо би желал да се разболее, да го заболи нещо, за да й покажел дали ще се подвоуми за секунда да влезе в „Ларибоазиер“. Госпожа Лорильо познавала една дама, която излязла оттам; е добре, там я хранели с пилешко сутрин и вечер. И двамата за двадесети път правеха сметка какво струват тези четири месеца на лечение: първо загубените работни дни, после лекарят, лекарствата, а след това хубавото вино, прясното месо. Ако съпрузите Купо ядат само спестените си пари, ще трябва да бъдат много щастливи. Но ще направят дългове, това е неизбежно. О, това било тяхна работа. Обаче не трябвало да разчитат на роднините си, защото те не били толкова богати, че да издържат болния у дома му. Толкова по-зле за Куцата, нали? Тя много добре могла да постъпи като другите, да остави да отнесат мъжа й в болницата. Това само й липсвало — да бъде горделива.

Една вечер госпожа Лорильо изведнъж я попита злобно:

— Добре де, ами кога ще си наемете дюкяна?

— Да, да — присмя се Лорильо, — портиерката още ви чака.

Жервез силно се развълнува. Тя съвсем беше забравила за дюкяна. Но виждаше злорадството на тия хора при мисълта, че отсега нататък не можеше да се мисли за дюкяна. От тази вечер те наистина не пропускаха случаите да я подиграват за нейната пропаднала мечта. Когато заговореха за някаква неосъществима надежда, отлагаха работата за деня, в който тя щяла да бъде собственичка на хубав магазин с витрина към улицата. Освен това скришом и се присмиваха. Тя не искаше да прави толкова отвратителни предположения, но наистина сега съпрузите Лорильо изглеждаха много доволни от нещастието с Купо, което й попречи да отвори гладачница на улица „Гут д’Ор“.

Тогава и самата тя поиска да се посмее и да им покаже, че на драго сърце дава парите за здравето на своя мъж. Всеки път, когато в тяхно присъствие взимаше под глобуса на часовника книжката от спестовната каса, тя казваше весело:

— Излизам, отивам да наема дюкяна си.

Тя не беше изтеглила парите наведнъж. Вземаше ги по сто франка, за да не държи толкова голям куп монети в комода си; освен това смътно разчиташе на някакво чудо, на едно бързо оздравяване, което ще попречи да изхарчат цялата сума. Когато се върнеше след всяко отиване в спестовната каса, тя пресмяташе на късче хартия парите, които още им оставаха там. Тя правеше това единствено заради добрия ред. Парите наистина намаляваха, но тя благоразумно и със спокойна усмивка изчисляваше как се топят спестяванията им. Нима това не беше вече една утеха, че използува така добре тези пари, че ги има под ръка в момента на тяхното нещастие? И без никакво съжаление отново поставяше грижливо книжката зад часовника, под глобуса.

Съседите Гуже бяха много любезни към Жервез през боледуването на Купо. Госпожа Гуже беше напълно на нейно разположение; тя не излезе нито веднъж, без да я попита дали има нужда от захар, от масло, от сол; вечер, когато правеше варено месо, винаги й предлагаше бульон; дори ако забележеше, че е много заета, грижеше се за кухнята й, помагаше й в измиването на съдовете. Гуже всяка сутрин взимаше ведрата на младата жена, отиваше да ги напълни с вода от чешмата на улица „Поасоние“; това й спестяваше по две су. Освен това след вечеря, когато роднините не изпълваха стаята, майката и синът идваха да правят компания на Купо и Жервез. В продължение на два часа, чак до десет часа, ковачът пушеше лулата си, като гледаше как Жервез се върти около болния. Той не обелваше зъб през тия вечери. Свил голямата си руса глава между великанските си плещи, той се разнежваше, като я гледаше как налива билков чай в чашата, как разбърква захарта, без да вдига шум с лъжичката. Когато оправяше леглото и окуражаваше Купо с нежен глас, той биваше съвсем съкрушен. Никога не бе срещал толкова добра жена. Не я загрозяваше дори това, че куца, защото така имаше още по-голяма заслуга, че се трепеше по цял ден край мъжа си. То се виждаше, че тя не сяда дори четвърт час, за да се нахрани. Тичаше непрекъснато до аптекаря, занимаваше се с толкова нечисти неща, пребиваше се да поддържа в ред тази стая, в която вършеха всичко; и при това никакво оплакване, винаги любезна, дори вечер, когато дремеше права с отворени очи, защото беше толкова уморена. И в тая атмосфера на всеотдайност, сред разхвърляните по мебелите лекарства, ковачът се привързваше с голяма любов към Жервез, като я гледаше как обича Купо и се грижи за него от все сърце.

— Ей, драги, ето че се оправи — каза той един ден на оздравяващия. — Не се безпокоях много за тебе, жена ти е добрият дядо господ!

Той трябваше да се ожени. Дори неговата майка му бе намерила едно много подходящо момиче, една плетачка на дантели като нея, с която силно желаеше да го венчае. За да не я огорчи, той казваше да, и дори беше определено сватбата да стане в първите дни на септември. Парите за обзавеждане на семейството стояха отдавна в спестовната каса. Но той клатеше глава, когато Жервез го заговаряше за тази сватба, и шепнеше с бавния си глас:

— Всички жени не са като вас, госпожа Купо. Ако всички жени бяха като вас, щях да се оженя за десет.

В края на втория месец Купо започна да става. Той не се движеше много, само от кревата до прозореца, и то поддържан от Жервез. Там сядаше във фотьойла на съпрузите Лорильо, като държеше десния си крак обтегнат върху една табуретка. Този шегаджия, който се присмиваше на счупените крака в дните с поледица, сега много се ядосваше на своето нещастие. Липсваше му философски поглед. Беше прекарал тези два месеца в леглото, като проклинаше и вбесяваше всички. Наистина не било живот да лежиш по гръб с един превързан и твърд като суджук крак. Ах, добре изучил например тавана; в ъгъла на алкова имало една цепнатина, която можел да нарисува със затворени очи. А после, когато се настани във фотьойла, започна друга история. Нима дълго време щял да остане прикован тук като мумия? Улицата не била много интересна, никой не минавал, воняла през целия ден на белина. Да, наистина бил много остарял, готов бил да даде десет години от живота си, само за да види в какво състояние били укрепленията. И постоянно ругаеше силно съдбата. Не било справедливо да го сполети това нещастие; не трябвало да се случи с него, добрия работник, който не бил нито мързеливец, нито пияница. Би било обяснимо да се случеше с някои други.

— Татко Купо — казваше той — си счупи главата един ден, когато беше пиян. Не мога да кажа, че си го заслужи, но все пак е обяснимо защо… А аз с празен стомах, спокоен като Кръстителя, без капка течност в стомаха, пък се търколих, като поисках да се обърна, за да се усмихна на Нана… Не намирате ли, че това е много жестоко? Ако съществува добрият дядо господ, то той лошо нарежда нещата. Никога няма да се примиря с това.

А когато краката му се оправиха, той запази скрита омраза срещу труда. Неговата професия носела нещастие, защото трябвало да прекарва дните си като котка край капчуците. Не били глупави буржоата, изпращали народа на смърт, защото били толкова страхливи, че не смеели да се качат на стълба, седели си на твърдо край огнището и пет пари не давали за бедния народ. И той стигаше дотам да казва, че всеки трябвало сам да поставя цинковата ламарина на къщата си. Ами, разбира се! Справедливостта го изисквала; ако искаш да не се мокриш, направи си покрива. После започваше да съжалява, че не е научил някой друг занаят, по-хубав и не толкова опасен, като дърводелство например. Но това било пак грешка на татко Купо; бащите имат този глупав навик да вкарват на всяка цена децата си в своята професия.

В продължение на още два месеца Купо ходи с патерици. Отначало той можеше да слиза на улицата, да пуши лулата си пред вратата. После стигаше чак до външния булевард, разхождаше се на слънцето, седеше с часове на някоя пейка. Веселостта му се възвръщаше, дяволският му език се изостряше през тия негови дълги скитания. И тогава наред с удоволствието, че живее, той изпитваше радост, че нищо не работи, че краката и ръцете му се отпускат, че мускулите му потъват в много приятен сън; това беше сякаш бавна победа на мързела, който използуваше оздравяването му, за да се вмъкне под неговата кожа и да го притъпи с гъделичкане. Той се връщаше в къщи бодър, развеселен, намираше, че животът е хубав, и не разбираше защо да не продължава да живее все така. Когато хвърли патериците, започна да се разхожда още по-далеч, обиколи работилниците, за да се види с другарите. Заставаше със скръстени ръце пред строящите се къщи, подсмихваше се и клатеше глава; и се подиграваше на работниците, които се престараваха, протягаше им крака си, за да им покаже докъде води прекаленото усърдие. Тези присмехулни спирания пред хората, които работеха, удовлетворяваха омразата му към труда. Разбира се, и той щял да се залови за работа, това се налагало; но то щяло да стане колкото се може по-късно. О, той вече така си изпатил, че се изпарил ентусиазмът му! А освен това му беше така приятно да безделничи!

Следобед, когато скучаеше, Купо отиваше у съпрузите Лорильо. Те много го съжаляваха, привличаха го с най-различни любезности. През първите години след женитбата си той им се беше изплъзнал под влиянието на Жервез. Сега отново го завладяваха, като му се подиграваха, че се страхувал от жена си. Нима той не бил мъж! Все пак бяха много предпазливи, хвалеха прекалено заслугите на гладачката. Преди още да започне да се кара, Купо се кълнеше на жена си, че неговата сестра я обожавала, и я молеше да не бъде така лоша към нея. Първият скандал в семейството избухна една вечер заради Етиен. Тенекеджията беше прекарал следобеда у съпрузите Лорильо. Когато се прибра, понеже вечерята не беше още готова, а децата крещяха, че са гладни, той изведнъж се нахвърли върху Етиен, като силно го плесна два пъти по главата. И след това цял час мърмори: това хлапе не било от него, сам не знаел защо го търпи в къщи; най-сетне щял да го изгони. Досега беше търпял момчето без такива истории. На другия ден заговори за своето достойнство. Три дни след това започна да рита малкия по задника сутрин и вечер така жестоко, че детето, щом го чуеше да се изкачва по стълбите, се криеше у съседите, където старата Гуже му разчистваше един ъгъл от масата, за да пише домашните си.

Жервез отдавна се беше върнала на работа. Тя вече не се мъчеше да отваря и да намества глобуса на часовника; всичките спестявания бяха изядени; и сега трябваше да работи упорито, да работи за четирима, защото бяха четири гърла на масата. Тя сама хранеше всички. Когато слушаше хората да я съжаляват, бързаше да оправдае Купо. Трябвало да се има предвид, че той страдал много и затова не било чудно, че характерът му станал толкова остър! Но това щяло да мине, когато оздравее. А пък ако й кажеха, че Купо сега изглеждал съвсем здрав, че би могъл да се върне на работа, тя възразяваше. Не, не още! Не искала отново да легне болен. Добре знаела какво казал лекарят! Самата тя не му даваше да работи, като всяка сутрин повтаряше, че още трябва да почива и да не се преуморява. Дори му пускаше в джоба на жилетката монети от по двадесет су. Купо приемаше това като нещо естествено; той се оплакваше от най-различни болки, за да го глезят; и след шест месеца все още продължаваше да се възстановява. Сега, в дните, когато ходеше да гледа как работят другите, той с удоволствие влизаше да изпие по чаша с другарите. Наистина човек не се чувствувал зле в кръчмите; шегували се, постоявали там по няколко минути. Това не позоряло никого. Само лицемерите се престрували на вратата, че умирали от жажда. Някога с право му се подигравали, че не бил юнак този, който пиел само вино. Но той се тупаше по гърдите и се гордееше, че пие само вино; винаги вино, никога ракия; виното продължавало живота, не било вредно, не опивало. Обаче много пъти в тези дни на безделие, прекарани в скитане от работилница в работилница и от кръчма в кръчма, той се връщаше на градус. В такива дни Жервез заключваше вратата под предлог, че самата тя имала силно главоболие, само за да не допусне съседите Гуже да слушат глупостите на Купо.

Обаче постепенно младата жена започна да тъгува. Сутрин и вечер тя отиваше на улица „Гут д’Ор“, за да види дюкяна, който все още се даваше под наем; и правеше това скришом, сякаш вършеше някаква детинщина, недостойна за възрастен човек. Този дюкян пак започваше да замайва главата й; вечер, след като угасяха лампата, тя мечтаеше за него с отворени очи, като за забранено удоволствие. Отново правеше сметка: двеста и петдесет франка за наема, сто и петдесет франка за инструменти и обзавеждане, сто франка запас, за да има с какво да живеят петнадесет дни; най-малко петстотин франка. Тя не говореше постоянно на висок глас за това от страх да не се изтълкува, че съжалява за похарчените спестени пари по боледуването на Купо. Често съвсем пребледняваше, когато едва не издаваше желанието си, като бързо оправяше думите си, сконфузена сякаш от лоша мисъл. Сега трябваше да работи четири-пет години, за да отдели настрана една толкова голяма сума. Нейното отчаяние идеше именно от това, че не можеше да стане веднага самостоятелна; тя би могла да задоволи нуждите на семейството, без да разчита на Купо, и да му даде още време да обикне отново труда; щеше да бъде спокойна, уверена за бъдещето, щеше да се отърси от тайния страх, който я обземаше понякога, когато мъжът й се връщаше много развеселен, като пееше и разказваше някои от анекдотите на това говедо Ботуша, когото беше черпил литър вино.

Една вечер, когато Жервез беше сама в къщи, Гуже влезе и не си отиде веднага, както правеше обикновено. Той седна и запуши, като я гледаше. Навярно искаше да й каже нещо сериозно; той прехвърляше и подреждаше думите в главата си, без да може да намери подходяща форма. Най-сетне, след дълго мълчание, се реши, извади лулата от устата си, за да може да се изкаже отведнъж:

— Госпожа Жервез, ще ми позволите ли да ви дам пари назаем?

Тя се беше навела над едно чекмедже на комода, за да търси парцали. Изправи се силно изчервена. Значи, той я беше видял тази сутрин как стоя захласната пред дюкяна цели десет минути? Той се усмихваше смутено, сякаш беше направил някакво обидно предложение. Но тя рязко отказа; никога нямало да приеме пари, без да знае кога ще може да ги върне. Пък и се отнасяло наистина за една твърде голяма сума. И тъй като той отчаяно настояваше, тя най-сетне извика:

— Ами вашата женитба? Не мога да взема парите за вашата женитба, разбира се!

— О, не се безпокойте — отвърна той, като също се изчерви. — Аз няма да се оженя. Така реших, разберете… Наистина предпочитам да ви дам парите назаем.

Тогава и двамата наведоха глави. Между тях имаше нещо много нежно, което премълчаваха. И Жервез прие. Гуже беше предупредил майка си. Те прекосиха площадката и веднага отидоха при нея. Плетачката, замислена и малко тъжна, беше навела спокойното си лице над гергефа. Тя не искала да се противопоставя на сина си, но вече не одобрявала плана на Жервез; и каза открито защо: Купо вървял по лош път, Купо щял да й изяде дюкяна. Тя най-вече не можела да прости на тенекеджията, че бе отказал да се научи да чете, когато почнал да оздравява; ковачът му предложил да го учи, но той грубо го изпъдил, като обвинил науката, че изтощавала хората. Това почти скарало двамата работници; всеки вървял по свой път. Впрочем, като улови умолителните погледи на своето голямо дете, госпожа Гуже се показа много добра към Жервез. Каза й, че решили да заемат петстотин франка на своите съседи; те ще трябва да ги връщат с месечна вноска от двадесет франка, докато ги изплатят.

— Така значи, ковачът ти е хвърлил око — извика Купо през смях, когато научи за това. — О, аз съвсем не се безпокоя, той е голям глупак… Ще му върнем парите. Но ако наистина имаше работа с някоя негодница, хубаво щеше да бъде изигран.

Още на другия ден Купо и Жервез наеха дюкяна. Жервез тича през целия ден от улица „Ньов“ до улица „Гут д’Ор“. Като я виждаха да минава така лека и развеселена, че почти не куцаше, в квартала разправяха, че навярно си е направила операция.