Уилям Шекспир
Тит Андроник ^[0] (7)

Първа сцена

 

ТИТ

Почтени старци, доблестни трибуни,

почакайте! За миг! От жал към този,

чиято младост минала е в битки,

докато вие спали сте спокойно;

зарад кръвта му, дадена за Рим,

зарад безсънните му зимни нощи

и зарад горките сълзи, които

пълзят по тези сбръчкани страни,

смилете се над неговите рожби,

които във душите си не са

покварени тъй, както всички мислят!

За другите си двадесет и двама

не плача аз, защото тях достойно

прие ги ложето на доблестта.

За тези, о, трибуни, във праха

аз вписвам с плач горчивата си мъка.

О, нека сълзите ми утолят

таз жадна пръст, наместо от кръвта им

да се черви, засрамена и гузна!

Тез мои разрушени очни урни

ще те поливат, о, земя, по-щедро,

отколкото дъждовният Април!

Ще те рося със сълзите си лете,

с тях зиме ще ти стапям снеговете,

та винаги над тебе да е пролет —

но само не приемай да изпиеш

кръвта на синовете ми, земя!

Трибуни справедливи, мъдри старци,

присъдата си грозна отменете!

Неопитните ми сълзи да бъдат

за вас красноречиви адвокати!

 

ЛУЦИЙ

Мой скъпи татко, ти напразно плачеш —

трибуните ги няма, тук си сам!

На камъка изказваш свойта скръб!

 

ТИТ

Не ми пречи да им се моля, Луций!

Трибуни мъдри, аз ви умолявам…

 

ЛУЦИЙ

Но тях ги няма! Няма да те чуят!

 

ТИТ

Какво от туй? И да ме биха чули,

не биха спрели; и да биха спрели,

не биха се разчувствали: но аз

не мога да не моля за сина си,

макар и безнадеждно! Затова

на камъните мъката си казвам.

Те няма, знам, да ми дадат утеха,

но — по-добри от нашите трибуни —

поне ми позволяват да говоря.

Смирено те сълзите ми приемат

и сякаш плачат заедно със мен!

Да бяха в тоги, като тях трибуни

едва ли би могъл да има Рим!

Те восък са — онези там са камък!

Език те нямат, за да вършат зло,

а пък онези там току изпращат

с езика си човеците на смърт!…

Но где си тръгнал с тоз изваден меч?

 

ЛУЦИЙ

Опитах с него да освободя

нещастните си братя и затуй

прокуден съм от Рим за цял живот!

 

ТИТ

Щастливецо! Съдът те е спасил!

Не виждаш ли, наивнико, че Рим

е пущинак, във който бродят тигри?

Те гладни са за плячка, а пък той

не им предлага друго освен нас.

Затуй блазе ти, че си бил изгонен

далеч от кръвожадната им стръв!…

Ала коя е тази с брат ми Марк?

 

МАРК

Готви си старите очи да плачат

или сърцето дряхло да се скъса:

убийствена печал ти нося, Тит!

 

ТИТ

Ако наистина убива, дай я!

 

МАРК

Това до мене беше дъщеря ти!

 

ТИТ

Защо ми казваш „беше“? Още е!

 

ЛУЦИЙ

Умирам! Тази гледка ме срази!

 

ТИТ

Вдигни се, слаби момко, погледни я!

Лавинио, коя ръка те прати

без ръка пред очите на баща ти?

Кой луд вода прибавя към морето

и хвърля съчки в пламналата Троя?

Преди да дойдеш, мойта горест беше

достигнала до връхната си точка —

сега залива всичко като Нил!

Подай ми меч, да отсека и аз

ръцете си, защото са се били

за този град, незнаещ благодарност;

защото, хранейки това дете,

са хранили скръбта; защото слабо

са молили от небесата милост!

За лошата им досегашна служба

едната другата да отсече —

това единствено ще им поискам!

Лавинио, защо ни са ръце,

щом за труда им няма Рим сърце?

 

ЛУЦИЙ

Кажи, сестрице: кой осакати те?

 

МАРК

Не питай! Мускулчето сладкогласно,

изричащо най-тънките й мисли

с така пленителна красноречивост,

е млъкнало! Злодей го е изтръгнал

от прелестната клетчица, в която

то пееше, със чистите си трели

омайвайки слуха на всички нас!

 

ЛУЦИЙ

Тогава ти кажи ни: кой го стори?

 

МАРК

Така я срещнах. Луташе се в парка

и се опитваше да се потули

като сърничка, смъртно наранена.

 

ТИТ

Тя бе сърничка моя и тоз, който

я е ранил, и мене е прострелял!

Усещам се сега като крушенец

на канара сред яростно море,

следящ със страх как приливът нараства,

вълна подир вълна, и как след малко

съдбовният талаз ще го изпрати

в солената утроба на смъртта…

Тук минаха чадата ми, на път

към лобното си място; тук стои —

изгнаник клет — последният от тях;

а тук е брат ми, хлипащ над скръбта ми.

Но ти, но ти срази ме най-жестоко,

Лавинио, любима дъще моя!

Да бях те зърнал на картина тъй,

бих полудял — какво тогаз да сторя,

когато виждам те така на живо?

Ръце си нямаш — сълзи да избършеш,

език си нямаш — злото да разкриеш;

мъжът ти мъртъв е, а твойте братя —

осъдени за неговата смърт —

не ми се вярва вече да са живи!

О, виж я, Марк! Сестра си гледай, Луций!

За братята й като стана дума,

проблеснаха по бузите й сълзи,

като роса по лилия, която,

едва откъсната, и вече вехне!

 

МАРК

Възможно е да плаче за мъжа си,

убит от тях; а може и за тях,

ако ги знае, че не са виновни.

 

ТИТ

Ако са те убийци на мъжа ти,

възрадвай се, Лавинио, защото

законът отмъсти им безпощадно.

Не, те не са могли да го извършат —

самата ти с плача си го доказваш!

Лавинио, дай устни за целувка

и ми кажи със знаци как могъл бих

да облекча скръбта ти! Може би

да седнем — чичо ти и брат ти Луций,

и ти, и аз — край някой чист басейн

и във водата му да отразим

лица, съсипани като ливади

след наводнение, все още влажни

и във петна от наносната тиня;

и да се гледаме, дорде водата

не стане — като морската — солена

от сълзите ни, капещи във нея?

Ръцете си да отсечем и ние?

Езиците сами да си отхапем

и да говорим със беззвучни знаци

до края на омразните си дни?

Какво да правим? Нека, докато

сме още със езици, се сговорим

какво по-страшно нещо да си сторим,

та хората, дордето свят светува,

съдбата ни с покруса да си спомнят!

 

ЛУЦИЙ

О, татко, не плачи, че, виж, сестра ми,

видяла те, по-силно заридава!

 

МАРК

Търпи ми, мила! На, изтрий се, Тит!

 

ТИТ

О, Марк! О, братко! Как да си избърша

сълзите в кърпата ти, като тя

от твоите е цяла напоена?

 

ЛУЦИЙ

Сестрице скъпа, дай да те избърша!

 

ТИТ

Ах, виж я, Марк! Аз вече я разбирам.

Да имаше език, на брат си тя

би казала, което аз ти казах:

че с кърпата си, мокра от плача му,

сълзите й той мъчно ще попие.

Какво съзвучие на скръб е туй

и как не ще небето да го чуй!

 

АРОН

О, Тит Андроник, римският владетел

при теб ме праща да ти съобщя,

че ако синовете са ти мили,

достатъчно ще е един от вас —

Марк, син ти Луций или ти самият —

да отсече и прати във двореца

едната си ръка; срещу което

той двата сина ще ти върне живи

и ще им счита заличен греха!

 

ТИТ

О, милосърден цар! О, драг вестител!

Кога до днес чер гарван е донасял

вестта на утринната чучулига?

Със радост ще изпратя във двореца

ръката си. Ела, добри Ароне,

и помогни ми да я отсека!

 

ЛУЦИЙ

Стой, татко! Той не бива да получи

ръка, сразила толкова врази.

Прати му мойта! Младостта понася

по-лесно загубата на кръвта

и затова е редно братска кръв

на братята ми да спаси живота!

 

МАРК

Ръцете и на двама ви за Рим

са вписвали със кървави секири

разрухата по вражите стени —

и двете са богати на заслуги,

а мойта е бездействала до днес —

тя трябва да послужи като откуп

за мойте племенници; тъй поне

ще съм я пазил за достойна цел!

 

АРОН

Решавайте, че, току-виж, умрели,

преди да стигне милостта до тях!

 

МАРК

Предлагам свойта!

 

ЛУЦИЙ

                Не, не съм съгласен!

 

ТИТ

Недейте спори! Моята ще бъде!

За скубане са сухите треви!

 

ЛУЦИЙ

Свой син ако ме смяташ, татко, нека

аз братята си да спася от смърт!

 

МАРК

Не, в чест на майка ни и на баща ни

аз нека да покажа братска обич!

 

ТИТ

Отстъпвам. Вий решете помежду си!

 

ЛУЦИЙ

Отивам за секира!

 

МАРК

        Но аз ще я използвам!

 

ТИТ

Ела, Ароне! Ний ще ги излъжем.

Ръка ми дай и свойта ще ти дам!

 

АРОН (настрани)

Ако такъв нарича се лъжлив,

ще бъда честен, докато съм жив.

Но иначе ще те излъжа аз

и ти ще го усетиш подир час.

 

ТИТ

Недейте спори! Откупът готов е.

Добри Ароне, отнеси на царя

една ръка, която много пъти

го е спасявала в опасни дни;

и нека погребе я, както трябва —

тя заслужава повече от туй.

А колкото до мойте два елмаза,

кажи му, че — понеже са си мои —

аз смятам, че ти плащам твърде скъпо,

но евтино за туй, което струват.

 

АРОН

Отивам и в отмяна за ръката

ще имаш синовете си след малко…

… или главите им! С какво злорадство

предчувствието вече ме изпълва!

Глупците светли нека са добри,

аз чер се искам вдън душа дори!

 

ТИТ

Понеже двете си ръце не мога,

една простирам аз към небесата:

ако към сълзите сте милостиви,

към вас зова!… Какво? Нима и ти

със мене коленичиш, скъпа моя?

Добре, ела! Небето ще ни чуе

или в дъха на своите въздишки

ще скрием слънцето му, както бива,

когато облаците го обхванат

във своите топящи се прегръдки!

 

МАРК

Говориш невъзможното, мой братко!

Недей изпада във такава крайност!

 

ТИТ

Нима не е безкрайна горестта ми —

защо поставяш изблика й в рамки?

 

МАРК

Бъди все пак и в жалбите разумен!

 

ТИТ

Ако намирах разум в таз беда,

тогаз и сам разумен бих бил, да!

Но щом небето плаче, как земята

да не лудей в потопи и въртопи?

Щом вихрите бушуват, как морето

и то да не издува пянна гръд?

А ти, о, Марк, от мене искаш разум!

Морето аз съм — чувай как се носят

въздишките й горестни към мен!

Земята аз съм — тя е сводът в сълзи!

Тогаз природно е да се вълнувам,

тогаз природно е да съм залят

от наводнения и от потоци,

защото, щом в сърцето ми скръбта

не се побира, то ще я избълва

като пияница. Не ме възпирай!

Тоз, който губи, прав е да си търси

отдушник във горчивите слова!

 

ПРАТЕНИКЪТ

Добри Андроник, зле възнаграден си

за храбрата ръка, която прати

на царя ни. Това са тук главите

на благородните ти двама сина,

а туй е твоята ръка, която

той връща ти със присмех към скръбта ти

и с гавра над показаната твърдост.

И, вярвай, туй по-силно ме измъчва

от спомена за края на баща ми!

 

МАРК

На Етна жарът нека да изстине,

сърцето ми ще бъде огнен кратер!

Не, мъка като таз не се понася!

Съчувствието ни помага малко,

но присмехът в скръбта е двойна смърт!

 

ЛУЦИЙ

Как може зрелище да ни направи

така дълбока рана, а животът

през нейния отвор да не излитне;

да носи още името „живот“,

като е дишане и само толкоз?

 

МАРК

О, бедната ми, твоята целувка

без полза е за него като ручей,

покрит от лед за жадната змия!

 

ТИТ

Кога ще свърши този страшен сън?

 

МАРК

Самоизмамо, бягай! Тит, умри!

Не сън е туй, а правда. Виж главите

на своите нещастни синове;

осакатената си дъщеря;

ръката си отсечена; сина си —

изгнаник, пребледнял пред тази гледка;

и мене, брат ти, който ти говори,

безчувствен като статуя от камък!

Не, няма вече да те утешавам!

Скуби среброто си, гризи със зъби

единствената си ръка и нека

туй зрелище завинаги затвори

очите ни, измъчени от плач!

Сега е време да бушуваш. Хайде!

Защо стоиш безмълвен?

 

ТИТ

                Ха-ха-ха!

 

МАРК

Защо се смееш? Нищо смешно няма!

 

ТИТ

Какво да правя? Нямам вече сълзи.

И после мъката е враг за мен —

очите ми тя иска да превземе,

та да й плащат влажна дан, додето

останат слепи. А тогава как

ще найда Пещерата на мъстта?

Защото тези две глави ми казват,

че няма до блаженството да стигна,

преди да бъдат всички тез злодейства

натъпкани в гърлата на онези,

които са ги сторили!… Сега

да видим какво има да се прави.

Обиколете ме, печални люде,

та поотделно да се закълна

пред всекиго, че ще мъстя за него!

Заклех се! Братко, пристъпи насам!

Вземи една от тези две глави —

на мен една за таз ръка ми стига.

Лавиния, във сгънатите лакти

носи отсечената ми ръка!

А ти, изгнанико, по-бързо бягай,

върви при готите, сбери войски

и ако ме обичаш, както вярвам,

в обятията бащини ела!

Сега върви — тук чакат ни дела!

 

ЛУЦИЙ

Прощавай, скъпи татко, най-злочестни

от всички, някога живели в Рим!

Прощавай, Рим, и чакай да се върна —

оставям ти в залог човеци, чийто

живот по-мил ми е от моя собствен!

Прости и ти, Лавиния! Бих искал

да станеш пак, каквато беше, мила…

Но млък! Сега, сестрице, аз и ти

сме само отмъстителни мечти!

Ако е Луций жив, ще дойде време

за Сатурнин и гордата Тамора

да просят пред вратите на града

като преди Тарквиний^[31] и жена му!

Към готите тогава да вървим,

а след това — с войски от тях — към Рим!