Жорж Сименон
Лудият от Бержерак (11)

XI
Бащата

— Ще съобщите за комисаря Мегре.

И неволно се усмихна, защото това бе първото му излизане и той беше щастлив, че може да ходи като всички. Дори беше горд с гордостта на дете, което прави първите си стъпки.

При това походката му бе плаха, несигурна. Прислужникът забрави да го покани да седне и той сам придърпа едно кресло, защото вече усещаше как потта избива по челото му.

Камериерът бе с раирана жилетка. С лице на селянин, който се е поиздигнал и изпитва глупава гордост от това.

— Ако господинът иска да си направи труда да ме последва… Господин прокурорът ще приеме веднага господина…

Камериерът не подозираше доколко мъчително може да бъде да изкачиш едно стълбище. Мегре се държеше за перилата. Горещо му беше. Броеше стъпалата…

Още осем…

— Оттука… Един момент…

И къщата беше точно такава, каквато Мегре си я бе представял. Той се намираше в прословутото бюро на първия етаж, което си бе представял толкова пъти.

Бял таван с тежки греди от лакиран дъб. Огромно огнище. И особено библиотеката, която покриваше всички стени…

Нямаше никого. В къщата не се чуваха стъпки, защото подът навсякъде бе покрит с дебели килими.

Тогава Мегре, макар да бързаше да поседне, тръгна към края на библиотеката, където една желязна решетка и зелена завеса закриваха книгите.

Провря с мъка пръста си през една дупка на решетката. Отдръпна завесата. Отзад нямаше вече нищо, само празни рафтове.

И когато се обърна, видя Дюурсо, който бе присъствувал на този експеримент.

— От два дни ви чакам… Признавам…

Човек можеше да се закълне, че бе отслабнал с десет килограма. Страните му бяха повехнали. А бръчките около устата му бяха станали два пъти по-дълбоки.

— Седнете, моля.

Господин Дюурсо се чувствуваше зле. Не смееше да гледа своя гост в лицето. Той самият седна на обичайното си място, пред бюрото, отрупано с досиета.

Тогава Мегре прецени, че ще бъде много по-благородно да приключи всичко това с няколко думи. Много пъти прокурорът се беше изплъзвал. Много пъти той му бе отмъщавал. Сега почти съжаляваше за това.

Един шейсет и пет годишен мъж, съвсем сам в тази голяма къща, съвсем сам в този град, на който бе най-висшият началник, съвсем сам в живота…

— Виждам, че сте изгорили книгите си.

Не получи отговор. Само малко розова кръв нахлу в скулите на стареца.

— Позволете да привърша първо със съдебната страна на случая… Вярвам впрочем, че този път всички са съгласни.

Самюел Майер, който е това, дето аз ще наричам буржоа авантюрист, тоест патентован търговец, плуващ в забранени води, има амбицията да направи от своя син голям човек…

Факултет по медицина… Доктор Майер става асистент на професор Мартел… Всички мечти за бъдещето са осъществими…

Първо действие — Алжир. Старият Майер има съучастници, които го заплашват… Изпраща ги на оня свят…

Второ действие — пак Алжир. Осъден е на смърт. По съвета на своя син симулира менингит. И синът го спасява.

Дали онзи, който ще бъде погребан под негово име, е вече мъртъв? Без съмнение това никога няма да узнаем.

Синът на Майер, който отсега нататък приема името Риво, не е от хората, които имат нужда да се доверяват на някого. Той е силен. Разчита на самия себе си…

Амбициозен е. Човек с остър ум, който знае цената си и иска да използува това, каквото и да му коства…

Само една слабост — влюбва се сляпо в млада болна и се оженва за нея, за да забележи малко по-късно, че тя не е толкова интересна…

Прокурорът не помръдваше. И за него тази част от разказа беше безинтересна. Той очакваше със страх продължението.

— Новият Риво изпраща баща си в Америка. Той се настанява тук с жена си и балдъзата си… Накрая настанява и тъща си в Бордо…

И разбира се, това, което трябва да стане, става… Момичето, с което живее под един покрив, го заинтригува, вълнува го и в края на краищата той го прелъстява.

Това е третото действие. Защото в същия този момент прокурорът на републиката със средства, които още не зная, е на път да открие истината за хирурга от Бержерак.

Така ли е?

Ясно и без колебание господин Дюурсо отвърна:

— Точно така.

— Значи трябва да го накара да мълчи… Риво знае, че този прокурор има една не толкова безопасна мания… Еротичните издания, наричани от евфемизъм „издания за познавачи“…

Това е мания на старите ергени, които имат пари за пръскане и смятат, че една колекция от пощенски марки е нещо много блудкаво…

Риво ще я използува… Неговата балдъза ви е представена като образцова секретарка… Тя ще идва да ви помага за документацията на делата… И ще ви принуди малко по малко да я ухажвате…

Извинете, господин прокурор… Но това не е трудно… Трудността е друга — Франсоаз е бременна… И трябва, за да ви държат изкъсо, да повярвате, че детето е от вас…

Риво не иска да бяга пак, да си сменя името, да се урежда отново… Започва да става известен… Бъдещето е прекрасно…

Франсоаз успява…

И разбира се, когато ви съобщава, че ще стане майка, вие се хващате…

Отсега нататък вие ще мълчите. Държат ви. Нелегално раждане в Бордо, при Жозефин Босолей, където продължавате да ходите, за да виждате детето, което мислите за свое…

Това ми го каза самата Босолей…

От стеснение Мегре избягваше да гледа събеседника си.

— Разбирате ли? Риво е кариерист. Човек с положение. Човек, който не иска да позволи миналото да му попречи. Но обича истински своята балдъза. И въпреки това грижата за бъдещето му е по-силна и той позволява, поне веднъж, тя да бъде във вашите ръце. Това е единственият въпрос, който ще си позволя да ви задам. Веднъж ли?

— Веднъж.

— След това тя ви се изплъзва, нали?

— Под различни претексти… Срамуваше се…

— О, не, тя обичаше Риво. Отдала ви се е, за да го спаси…

Мегре продължаваше да не поглежда към креслото на своя събеседник. Взираше се в огнището, където пламтяха три хубави цепеници.

— Вие сте убеден, че детето е от вас. Отсега нататък ще мълчите. Приемат ви във вилата. Ходите до Бордо да виждате дъщеря си…

И ето драмата. В Америка Самюел — нашият Самюел от Полша и от Алжир — полудява съвсем… Той напада две жени в околностите на Чикаго и ги довършва с удар, с игла в сърцето… Това открих в архивите…

Преследван, той бяга във Франция… Няма вече пари… Стига до Бержерак… Дават му пари, за да изчезне отново, но изпадайки в нова криза, той извършва още едно престъпление…

Същото нещо… Удушване… Игла… В гората на Мулен-Ньоф, която е между вилата на доктора и гарата… Но досещате ли се вече за истината?

— Не! Кълна ви се.

— Той се връща отново… Започва пак… Втори път се връща, но не успява… И всеки път Риво му дава пари, за да си върви… Не може да го вкара в болницата… Още по-малко — в полицията…

— Казах му, че това не може да продължава.

— Да. И той взема мерки. Старият Самюел му телефонира. Синът му го кара да скочи от влака малко преди гарата…

Съдията беше бледен, не можеше нито да продума, нито да помръдне.

— Това е всичко. Риво го убива. Той не признаваше никакви пречки пред бъдещето си, за което смяташе, че е призван… Дори жена си, която някой хубав ден щеше да изпрати на оня свят… Защото обичаше Франсоаз, от която имаше дъщеря… Тази дъщеря, която…

— Стига!

Тогава Мегре стана така естествено, като след обикновено посещение.

— Това е, господин прокурор.

— Но…

— Това бе пламенна двойка, нали? Двойка, която не признаваше препятствия. Риво имаше жената, която му трябваше — Франсоаз. Заради него тя ви прие…

Говореше вече на един жалък човечец, неспособен на никакви реакции.

— И двамата са мъртви… Остана жената, която никога не е била достатъчно умна, нито достатъчно опасна — госпожа Риво. Тя ще получи пенсия… Ще отиде да живее при майка си в жилището в Бордо или другаде… Те двете няма да говорят никога за това…

Той си взе шапката от стола.

— А за мен е време да се връщам в Париж, защото ми свърши отпускът…

Направи няколко крачки към бюрото, протегна ръка:

— Сбогом, господин прокурор…

И понеже неговият събеседник сграбчи тази ръка с признателност, която можеше да се отприщи в поток от думи, той отсече:

— Без лоши чувства!

Излезе, следвайки камериера с раирана жилетка, озова се на прегрятия от слънцето площад, стигна не без мъка до хотел „Англия“, където каза на собственика:

— За днес, най-после, трюфели, гъши пастет… И сметката! Тръгваме си.