Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret et l’homme du banc, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Жорж Сименон. Мегре и човекът на пейката

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980

Библиотека „Галактика“, №18

Преводач: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Френска, I издание

Дадена за печат на 12.V.1980. Подписана за печат на 4.VII.1980

Излязла от печат на 24.VII.1980. Формат 32/70/100 Изд. №1366

Печ. к. 10,5 Изд. к. 6,80. Усл. изд. коли 7,96

Страници: 168. Цена 1.00 лв. ЕКП 95366 21331 5637-37-80

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

Georges Simenon. Maigret et l’homme du banc

Presses de la Cité, Paris


Глава I
Жълтите обувки

За Мегре бе лесно да запомни датата заради рождения ден на балдъзата си — деветнадесети октомври. И че беше понеделник, също сигурно щеше да си спомня, защото в Префектурата на полицията е прието да се мисли, че убийствата в понеделник са рядкост. А и това следствие идваше с първия полъх на зимата.

През целия неделен ден беше валял студен и ситен дъжд, покриви и павета лъщяха с измитото си черно и жълтеникава мъгла коварно се промъкваше през всички цепнатини на прозорците, та госпожа Мегре бе подхвърлила:

— Изглежда, ще трябва вече да помисля за възглавнички на прозорците.

Всяка есен, от пет години насам, Мегре обещаваше да ги постави следващата неделя.

— Няма да е зле да си облечеш дебелото палто.

— Къде е то?

— Ще ти го донеса.

В осем и половина сутринта лампите все още светеха из апартаментите, а палтото на Мегре миришеше на нафталин.

През деня не валя. Или по-точно дъждът бе невидим, но затова пък паветата по улиците си бяха все така мокри и ставаха все по-кални под стъпките на минувачите. Към четири часа и половина следобед, вече на свечеряване, същата жълтеникава мъгла се спусна над Париж, размивайки светлината на уличните лампи и блясъка на витрините.

Когато телефонът иззвъня, в стаята нямаше никого — нито Люка, нито Жанвие, нито дребничкия Лапоант. Слушалката вдигна Сантони, корсиканец, нов човек в отдела, който беше работил преди това десет години в „Хазартната“ и в „Нравствената“[1].

— Обажда се инспектор Ньовьо от Трети район, шефе. Пита дали може да говори лично с вас. Изглежда, е спешно.

Мегре протегна ръка към телефона:

— Слушам, приятелю!

— Обаждам ви се от едно бистро на булевард „Сен Мартен“. Току-що откриха някакъв човек, убит с нож.

— На булеварда?

— Не. Наблизо. В една сляпа уличка.

Ньовьо, който отдавна работеше в Криминалната, веднага се досети какво си е помислил Мегре. Ударите с нож, особено в простолюден квартал, рядко представляват интерес. Най-често сбиване между пияници. Или уреждане на сметки между хора от занаята, испанци или северноафриканци.

Затова побърза да добави:

— Работата ми изглежда доста странна. По-добре е да дойдете лично. Между големия бижутериен магазин и дюкянчето за изкуствени цветя.

— Идвам.

Комисарят за първи път вземаше Сантони със себе си и в малката черна кола на Следствената полиция му стана почти неприятно от силния парфюм, лъхащ от него. Инспекторът беше дребен на ръст и носеше обувки с високи токове. Беше с напомадени коси и на безименния му пръст проблясваше едър жълт диамант, по всяка вероятност фалшив.

Силуетите на минувачите се открояваха още по-черни сред мрака на улиците. Подметките правеха плок-плок по размазаната кал на паветата. Тридесетина души се бяха събрали на тротоара на булевард „Сен Мартен“ и двама полицаи с пелерини въдворяваха ред. Вратата на колата отвори Ньовьо:

— Помолих доктора да почака, докато дойдете.

Беше часът на най-голямото оживление в тази гъсто населена част на Големите булеварди. Над бижутерийния магазин голям светещ часовник показваше пет часа и пет минути. Дюкянчето за изкуствени цветя, само с една витрина, бе слабо осветено и толкова мрачно и занемарено, та надали там влизаше човек.

Между двата магазина имаше сляпа уличка, толкова тясна, че убягваше от погледа; своеобразна пролука между две стени без никакво осветление, която сигурно водеше към вътрешен двор, каквито имаше почти навсякъде из квартала.

Ньовьо проправи път на Мегре. На три или четири метра навътре в уличката се озоваха срещу неколцина мъже, които чакаха прави в тъмнината. Двама носеха електрически фенерчета. Трябваше човек да се приближи много близо до тях, за да различи лицата им.

Тук беше по-студено и по-влажно, отколкото на булеварда. Ставаше постоянно течение. Някакво куче, което напразно гонеха, се вреше из краката им.

На земята, до влажната стена лежеше човек, с една ръка — свита под тялото, а другата, разтворила бледа длан, преграждаше прохода.

— Мъртъв ли е?

Кварталният лекар кимна:

— Смъртта сигурно е настъпила моментално.

И сякаш като потвърждение на тези думи светлинният лъч на едното фенерче пробяга по трупа, странно очертавайки все още стърчащия в него нож. Другото освети лицето в профил, едно отворено око и бузата, ожулена от стената при падането.

— Кой го откри?

Един от униформените полицаи, който, изглежда, чакаше отдавна този момент, направи крачка напред; чертите на лицето му едва се различаваха. Беше млад, развълнуван.

— Правех обичайната си обиколка. Винаги хвърлям по един поглед в тези задънени улички, защото в тъмното хората вършат какви ли не мръсотии. Забелязах човек на земята. Отначало помислих, че е пияница.

— Беше ли вече мъртъв?

— Да, мисля, че да. Но тялото беше още топло.

— Колко беше часът?

— Четири и четиридесет и пет. Изсвирих на един колега и изтичах да телефонирам от участъка.

— Аз приех съобщението — поясни Ньовьо на свой ред — и дойдох веднага.

Полицейският участък беше на две крачки, на улица „Нотр Дам Назарет“.

Ньовьо продължи:

— Помолих колегата си да се обади на лекаря.

— Никой нищо ли не е чул?

— Не, доколкото знам.

Наблизо се виждаше врата със слабо осветено декоративно прозорче отгоре.

— Какво е това?

— От тази врата се влиза в бюрото на бижутерийния магазин. Рядко я използуват.

Преди да тръгне от Префектурата, Мегре се беше обадил в Отдела за установяване на самоличността и специалистите пристигаха вече със съоръженията и фотографските си апарати. Като всички технически лица и те се интересуваха само от собствената си работа; без да задават излишни въпроси, веднага се засуетиха как да процедират по-добре в това малко пространство.

— Какво има в дъното на двора? — попита Мегре.

— Нищо. Стени. И една врата за сградата на улица „Месле“. Но тя отдавна е затворена.

Човекът бе намушкан в гръб, след като бе влязъл в сляпата уличка, в това нямаше никакво съмнение. Някой го беше проследил безшумно и минувачите, чийто поток се изтичаше по булеварда, нищо не бяха забелязали.

— Бръкнах в джоба му и извадих портфейла — каза Ньовьо, подавайки го на Мегре.

Един от специалистите, сякаш тъкмо това чакаше, веднага насочи към тях силната си лампа.

Портфейлът беше най-обикновен, нито нов, нито много износен, от добро качество. В него имаше три банкноти по хиляди франка и няколко по сто, лична карта на името на Луи Туре, магазинер, живеещ на улица „Тополи“ № 37 в Жювизи. Намериха и една избирателска карта на същото име, малко листче с няколко имена, написани с молив, и много стара снимка на момиченце.

— Можем ли да започваме?

Мегре кимна утвърдително. Засвяткаха светкавици, защракаха апарати. Все повече любопитни се трупаха в началото на прохода и полицаите едва ги удържаха.

Техническите експерти внимателно издърпаха ножа, прибраха го в специална кутия и обърнаха тялото. Тогава видяха лицето на читиридесет-петдесетгодишен човек, което изразяваше само огромно изумление.

Не беше разбрал какво става. Беше умрял, без да знае защо. И в това недоумение имаше нещо толкова детинско и толкова малко трагично, че в тъмнината някой нервно се изсмя.

Дрехите му бяха чисти, спретнати. Беше облечен в тъмен костюм и бежово пардесю, а на краката му, неестествено извити сега, се виждаха жълти обувки, съвсем неподходящи за мрачния есенен ден.

С изключение на обувките облеклото му беше толкова обикновено, че никой не би му обърнал внимание нито на улицата, нито на някоя от многобройните тераси на кафенетата по булеварда. При все това полицаят, който го беше намерил, забеляза:

— Струва ми се, че съм го виждал.

— Къде?

— Не си спомням. Но лицето му ми е познато. Нали знаете, има такива хора, срещаме ги всеки ден, а сякаш не ги забелязваме…

— И на мен ми говори нещо това лице — добави Ньовьо. — Вероятно е работел някъде тук из квартала.

Но това ни най-малко не обясняваше какво беше дошъл да дири Луи Туре в уличката, която никъде не водеше. Мегре се обърна към Сантони, който дълги години беше работил в Нравствената. Съществуват — особено в този квартал — типове, които наистина имат причини да се усамотяват в тъмните ъгълчета. Почти всички ги познават. Някои от тях са дори хора с високо обществено положение. Засичат ги от време на време. И щом ги пуснат, започват отново.

Сантони обаче поклати глава:

— Никога не съм го виждал.

Тогава Мегре реши:

— Продължавайте, господа. Когато свършите, нека го пренесат в Института по съдебна медицина.

И обръщайки се към Сантони, добави:

— А ние да отидем да видим семейството му, ако има такова.

За един час не биха могли да стигнат до Жювизи, но сега разполагаха с кола. Безкрайната прозаичност на убития, та дори и професията му силно бяха заинтригували Мегре.

— Карай в Жювизи!

Спряха само за малко на Порт д’Итали да пийнат по една бира на крак. Оттам нататък продължиха по националното шосе, с безбройните светлини на фаровете и тежките товарни камиони, които изпреварваха един след друг. На гарата в Жювизи трябваше да питат петима души, докато разберат къде е улица „Тополи“.

— Ей там надолу е, из парцелите. Като стигнете, проверете по табелките на улиците. Те всичките носят имена на дървета и всички си приличат.

Минаха покрай огромната разпределителна гара, на която безконечно прехвърляха влакови композиции от един коловоз на друг. Двадесет локомотива едновременно плюеха пара, свистяха, задъхваха се. Вагоните се блъскаха един о друг. Вдясно израстваше нов квартал и мрежата от прави улички бе очертана от електрическите лампи. Стотици, а може би и хиляди бяха вилите, които изглеждаха съвсем еднакви, построени по един и същ модел; прословутите дървета, на които именуваха улиците, не бяха успели още да израснат, тротоарите не навсякъде бяха направени, зееха черни ями, виждаха се незастроени места, но тук и там погледът отгатваше и малки градинки, в които вехнеха вече последните цветя.

Улица „Букова“… улица „Люляци“… улица „Дъбова“… Един ден тук можеше да стане хубав парк, ако всички тези набързо построени къщички, същински детски кубчета, не се разпаднеха, преди още дърветата да са израсли.

През прозорците на кухните се виждаха жени, заети с приготвянето на вечерята. Улиците бяха пусти, с някое и друго магазинче по тях, и те също съвсем нови, сякаш собствениците им бяха любители-търговци.

— Завий наляво!

Лутаха се около десет минути, докато открият синята табелка с името, после пък подминаха къщата, защото тридесет и седми номер идваше веднага след двадесет и първи. Светеше само на долния етаж, в кухнята. Зад пердето се движеше доста едра жена.

— Хайде! — въздъхна Мегре, измъквайки се не без усилие от малката кола.

Изпразни лулата си, почуквайки я в тока на обувката. Когато прекоси тротоара, пердето мръдна и едно женско лице се прилепи към стъклото. Изглежда, не всеки ден спираше кола пред този дом. Изкачи трите стъпала. Входната врата беше от полиран бор с ковано желязо и две малки прозорчета с тъмносини стъкла. Мегре пипнешком затърси бутона на звънеца. Но още преди да го намери, от другата страна се чу глас:

— Какво има?

— Госпожа Туре?

— Да, аз съм.

— Бих искал да говоря с вас.

Жената все още не отваряше.

— Полиция — поясни тихичко Мегре.

Едва тогава тя се престраши да свали веригата и да дръпне резето. Подаде глава през леко открехнатата врата и огледа двамата мъже, застанали на прага.

— Какво искате?

— Трябва да поговорим.

— С какво ще удостоверите, че сте от полицията?

Съвсем случайно този път Мегре носеше значката си.

Обикновено я оставяше в къщи. Показа й я в процеждащата се през вратата светлина.

— Добре. Предполагам, че е истинска!

Най-после влязоха. Коридорът беше тесен, стените — бели, а цокълът и вратите — от лакирано дърво. Вратата на кухнята беше останала отворена, но тя ги въведе в съседната стая и запали лампата.

Почти на годините на мъжа си, тя бе по-пълна от него, без да изглежда дебела. Кокалът й беше едър, стегнат в жилава плът, и сивата рокля с престилка отгоре, която машинално сваляше в момента, съвсем не смекчаваше първото впечатление.

Въвела ги беше в трапезарията в битов стил, която сигурно служеше същевременно и за хол и в която всяко нещо си беше на мястото като на витрина или като в магазин за мебели. Нямаше нищо разхвърляно, не се виждаше ни лула, ни пакет цигари, нито дори някаква бродерия или вестник, нещо дребно, каквото и да е, подсказващо, че тук живеят хора. Не ги покани да седнат и гледаше многозначително към краката им, да не би да й изцапат линолеума.

— Слушам ви.

— Вашият съпруг се нарича Луи Туре, нали?

Смръщила вежди, тя кимна утвърдително, като напразно се мъчеше да отгатне целта на посещението им.

— И работи в Париж?

— Заместник-директор е във фирмата „Каплан и Занен“, на улица „Бонди“.

— Никога ли не е работил като магазинер?

— Да, преди.

— Отдавна ли?

— Преди няколко години. Но още тогава той движеше цялата работа.

— Да имате случайно негова снимка?

— За какво ви е?

— Бих искал да проверя…

— Да проверите какво? — прекъсна го тя, но осенена изведнъж от лоши предчувствия, додаде: — Да не се е случило нещо лошо с Луи?

И машинално погледна към стенния часовник в кухнята, сякаш пресмяташе къде може да бъде мъжът й по това време.

— Бих желал да проверя преди всичко дали наистина става въпрос за един и същ човек.

— На бюфета… — промълви тя.

Върху него бяха наредени пет или шест снимки в метални рамки, от които една на девойка и друга — на убития в сляпата уличка мъж, но по-млад, облечен в черно.

— Знаете ли дали мъжът ви има врагове?

— Защо трябва да има врагове?

Излезе за минутка да спре газовия котлон, защото нещо вреше върху него.

— В колко часа обикновено се връща от работа?

— Взема винаги един и същ влак, в 18,20 часа, от Лионската гара. Дъщеря ми се прибира със следващия влак, защото излиза по-късно от работа. Службата й е отговорна.

— Принуден съм да ви помоля да дойдете с нас в Париж.

— Мъртъв ли с Луи?

Гледаше ги под вежди и всичко в нея подсказваше, че е жена, която не е свикнала да я лъжат:

— Кажете ми истината!

— Бил е убит днес следобед.

— Къде?

— В една задънена уличка до булевард „Сен Мартен“.

— И какво е правел там?

— Не ми е известно.

— Колко часът е било?

— Малко след четири и половина, доколкото е възможно точно да се определи.

— В четири и половина той е при Каплан. Говорихте ли с тях?

— Нямахме време. А освен това не знаехме къде работи.

— Кой го е убил?

— Това се опитваме да разберем и ние.

— Сам ли е бил?

Мегре започваше да губи търпение:

— Не мислите ли, че е по-добре да отидете да се облечете, за да можем да тръгнем веднага?

— Какво направихте с него?

— Вече трябва да е пренесен в Института по съдебна медицина.

— Значи, в моргата?

Какво да й отговори!

— А как ще предупредя дъщеря си?

— Можете да й оставите бележка.

Тя се подвоуми:

— Не. Ще минем през сестра ми и ще й оставя ключа. Тя ще чака тук Моник. Искате ли да се видите и с нея?

— Желателно е.

— Къде да дойде тогава?

— В моя кабинет, в Префектурата. Така ще е най-добре. На колко години е?

— На двадесет и две.

— Не можете ли да й се обадите по телефона?

— Нямаме телефон, а и тя сигурно вече е излязла от работа и е на път за гарата. Почакайте ме малко.

Тръгна по една стълба нагоре и стъпалата заскърцаха, но не защото дървото бе старо, а само лошокачествено. Всичко впрочем в този дом показваше, че е строен с евтини материали, които очевидно никога нямаше да доживеят до дълбока старост.

Двамата мъже се споглеждаха, чувайки как се движи над главите им. Бяха сигурни, че сменя роклята, че се облича в черно и че по всяка вероятност се сресва отново. Когато слезе при тях, те размениха многозначителни погледи: имали са право! Беше в траурни дрехи и лъхаше на одеколон.

— Трябва да угася лампите и да затворя газта. Почакайте ме навън, ако обичате…

Застанала пред малката кола, тя се поколеба за миг, сякаш се боеше, че за нея няма да има място. Някой ги наблюдаваше от съседната къща.

— Сестра ми живее през две пресечки оттук. Трябва да завиете надясно и да спрете на втората пряка вляво.

Двете вили сякаш бяха близнаци, толкова много си приличаха. Различаваха се само по стъклата на входната врата. Тези бяха кайсиевожълти.

— Идвам веднага.

Което, разбира се, не й попречи да се забави близо четвърт час. Приближи се към колата заедно с друга жена, нейно точно копие, и тя също вече облечена в черно.

— Сестра ми ще дойде с нас. Мисля, че ще можем да се посместим. Зет ми ще дочака дъщеря ми. Днес е почивният му ден. Кондуктор е по влаковете.

Мегре мина отпред при шофьора. Двете жени се настаниха на задната седалка и притиснали инспектор Сантони в ъгъла, си шепнеха нещо тихичко като на изповед.

Когато пристигнаха в Института по съдебна медицина, до моста Аустерлиц, трупът на Луи Туре бе все още облечен, както бе наредил комисарят, й временно поставен върху една плоча. Лицето му откри Мегре, без да сваля поглед от двете жени, които едва сега виждаше на ярка светлина. Преди малко в тъмната уличка ги беше помислил за близначки. Сега обаче забеляза, че сестрата е по-млада с три или четири години и че фигурата й бе запазила, макар сигурно и не за дълго, заоблените си очертания.

— Разпознавате ли го?

Стиснала кърпичката си, госпожа Туре не се разплака. Сестра й я държеше подръка, сякаш искаше да й вдъхне кураж.

— Да, Луи е. Горкият Луи! Когато тръгваше тази сутрин, не му е минавало и през ум, че…

И съвсем неочаквано запита:

— Няма ли да му затворят очите?

— Сега вече може.

Тя погледна сестра си и двете сякаш се питаха коя ще го стори. Направи го съпругата, не без известна тържественост, промълвяйки отново:

— Горкият Луи!

И тогава забеляза обувките, които се подаваха под чаршафа, покриващ тялото, и смръщи вежди:

— Това пък какво е?

Мегре не съобрази веднага.

— Кой му е сложил тези обувки?

— Беше с тях, когато го намерихме.

— Не е възможно. Луи никога не е носил жълти обувки. Във всеки случай от двадесет и шест години насам, откакто ми е съпруг. Знаеше, че няма да позволя. Видя ли, Селин?

Селин кимна, че е видяла.

— Няма да е зле да проверите дали дрехите, които носи, са негови. А за самоличността му няма никакво съмнение, нали?

— Не, няма. Но това не са неговите обувки. Нали аз ги лъскам всеки ден, как няма да ги позная? Тази сутрин излезе с черни обувки, ония с двойните подметки, които носи на работа.

Мегре смъкна целия чаршаф.

— Пардесюто негово ли е?

— Да.

— А костюмът?

— И костюмът също. Но връзката не е. Той никога не би сложил такава ярка връзка. Тази е, кажи-речи, червена.

— Водеше ли порядъчен живот мъжът ви?

— По-порядъчен от това не може и да бъде. Ето, нека да каже и сестра ми. Сутрин на нашия ъгъл вземаше автобуса до гарата, а оттам влака в 8,17. Пътуваше винаги с господин Бодуен, наш съсед, той работи в Данъчното. На Лионската гара се прехвърляше в метрото и слизаше на спирка „Сен Мартен“.

Служителят посочи нещо на Мегре и той отведе двете жени до една маса, върху която бяха поставени личните вещи на починалия.

— Предполагам, че разпознавате тези неща?

Имаше сребърен часовник с ланец, носна кърпа без инициали, отворен пакет цигари, запалка, ключ и до портфейла две малки синкави картончета.

Върху тях именно се задържа погледът на госпожа Туре.

— Билети за кино — каза тя.

— За киното за документална хроника на булевард „Бон Нувел“ — додаде Мегре, след като ги разгледа. — И ако се съди по датата, били са за днес.

— Не може да бъде. Чуваш ли, Селин?

— Наистина, изглежда странно — прозвуча спокойният глас на сестра й.

— Бихте ли хвърлили и един поглед на портфейла?

Тя го разтвори и отново смръщи вежди:

— Луи нямаше толкова много пари тази сутрин.

— Сигурна ли сте?

— Та нали аз го проверявам всеки ден. Не носеше никога повече от една банкнота от хиляда франка и две или три по сто франка.

— Да не би да е получил днес заплата?

— Не е краят на месеца.

— Когато се прибира вечер, парите му винаги ли са налице?

— Да, като изключим билета за метрото и няколкото франка за тютюн. За влака имаше абонаментна карта.

Поколеба се дали да прибере портфейла в чантата си:

— Предполагам, че все още ще ви трябва?

— Да, до ново нареждане.

— Не разбирам само защо е трябвало да му сменят обувките и връзката. И че по времето, когато се е случило нещастието, той не е бил в магазина.

Мегре не попита повече нищо, само й даде да подпише необходимите формуляри.

— У вас ли се връщате?

— Кога ще можем да приберем тялото?

— По всяка вероятност след ден-два.

— Аутопсия ли ще му правят?

— Ако нареди следователят, но не е сигурно.

Тя погледна часовника си.

— Има влак след двадесет минути — обърна се към сестра си, а после попита Мегре: — Бихте ли могли да ни откарате до гарата?

— Няма ли да чакаш Моник?

— Тя може и сама да се прибере.

Откараха ги до Лионската гара и гледаха как двата почти еднакви силуета изкачват каменните стълби.

— Корава жена! — промърмори Сантони. — Горкият човек, сигурно не му е било много весело!

— Особено с нея!

— Какво мислите за тази история с обувките? Да бяха нови, ще рече човек, че ги е купил днес.

— Нямаше да посмее! Не чу ли какво каза тя?

— Нито ярка връзка!

— Интересно дали дъщерята прилича на майката.

Не се върнаха веднага в Префектурата, защото влязоха да вечерят в една пивница. Мегре позвъни на жена си, за да я предупреди, че не знае кога точно ще се прибере.

Настъпващата зима се усещаше и в пивницата — по закачалките висяха влажни палта и шапки, притъмнелите в нощта прозорци бяха силно запотени.

При портала на Следствената полиция дежурният на поста предупреди Мегре:

— Търси ви една девойка. Изглежда, вие сте я викали. Пратих я горе.

— Отдавна ли чака?

— Около двадесет минути.

Мъглата се бе превърнала в ситен дъжд и по вечно прашното парадно стълбище се бяха отпечатали следи от мокри обувки. Повечето стаи бяха вече празни. Само под няколко врати се процеждаше светлина.

— Да остана ли с вас?

Мегре кимна. След като беше започнал следствието със Сантони, най-добре беше да продължи с него.

В лошо осветената чакалня се открояваше само светлосинята шапка на девойка, седнала в едно кресло. Разсилният четеше вечерен вестник.

— Вас чакат, шефе.

— Знам.

И обръщайки се към девойката:

— Госпожица Туре? Бихте ли ме последвали в кабинета?

Запали лампата със зеления абажур, която осветяваше креслото насреща. Покани я да седне в него и тогава видя, че е плакала.

— Чичо ми каза, че татко е починал.

Мегре не отговори веднага. Като майка си и тя държеше кърпичка в ръка, но вече беше я смачкала на топка и продължаваше да я върти между пръстите си, също както той на времето като дете обичаше да си играе с маджун.

— Мислех, че мама е при вас.

— Прибра се в Жювизи.

— Как е тя?

Какво да й отговори!

— Майка ви е човек с много силен дух.

Моник беше по-скоро хубава. Не приличаше много на майка си, но имаше нейната едра конструкция, само че омекотена под свежата млада плът. Беше облечена в изискан костюм, което изненада малко комисарят, защото сигурно не си го беше шила сама, нито пък го беше купила от скромен магазин.

— Какво се е случило? — осмели се да попита най-после тя, докато през клепките й се процеждаше малко водица.

— Баща ви е бил убит с удар от нож.

— Кога?

— Днес следобед, между четири и половина и пет без четвърт.

— Как е възможно такова нещо?

Защо имаше чувството, че не беше напълно искрена? И у майката беше усетил същата вътрешна съпротива, но с нейния характер нямаше нищо за чудене. Всъщност за госпожа Туре беше истински позор да те убият в някаква сляпа уличка до булевард „Сен Мартен“. Тя беше така подредила живота си и не само своя, а и на цялото си семейство, че тази смърт грубо нарушаваше определените от нея рамки. На всичкото отгоре и труп, обут в жълти обувки, и с почти червена връзка!

А Моник изглеждаше по-скоро предпазлива и сякаш се боеше от определени констатации или въпроси.

— Познавахте ли добре баща си?

— Но как… разбира се…

— Естествено, познавали сте го, както всеки познава родителите си. Аз ви питам дали ви се е доверявал, дали е споделял с вас нещо за личния си живот, за това, което го е вълнувало…

— Беше добър баща.

— Щастлив ли беше?

— Предполагам.

— Виждахте ли се в Париж?

— Не ви разбирам. Искате да кажете, дали сме се срещали случайно по улиците?

— И двамата сте работели в Париж. Вече знам, че не сте се прибирали със същия влак.

— Работното ни време не съвпадаше.

— А може би сте ходили заедно да обядвате?

— Да, случвало се е.

— Често ли?

— Не. По-скоро рядко.

— Вие ли отивахте да го вземате от работа?

Поколеба се, преди да отговори:

— Не. Срещахме се в един ресторант.

— По телефона ли му се обаждахте?

— Не си спомням да съм му телефонирала.

— Кога обядвахте заедно за последен път?

— Преди няколко месеца. В началото на лятото.

— В кой квартал?

— В „Алзаска халба“, един ресторант на булевард „Севастопол“.

— Майка ви знаеше ли?

— Предполагам, че съм й казала. Вече не си спомням.

— Весел човек ли беше баща ви?

— Да. Мисля, че да.

— Здрав ли беше?

— Никога не съм го виждала болен.

— А приятели? Имаше ли приятели?

— Ние се събираме повече с лелите и чичовците ми.

— Много ли са?

— Две лели и двама чичовци.

— Всички ли живеят в Жювизи?

— Да. Близо до нас. Чичо Албер, мъжът на леля Селин, ми каза за смъртта на татко. Леля Ортанс живее малко по-далеч.

— Сестри са на майка ви, така ли?

— Да. И чичо Жюлиен, мъжът на леля Ортанс, също работи в железниците.

— Имате ли си приятел, госпожице Моник?

Девойката леко се смути.

— Може би сега точно не е моментът да се говори за това. Трябва ли да видя баща си?

— Какво искате да кажете?

— Мислех, поне така ми обясни чичо, че трябва да идентифицирам тялото.

— Това вече направиха майка ви и леля ви. Но ако и вие желаете…

— Не. Предполагам, че ще мога да го видя в къщи.

— Още нещо, госпожице Моник. Случвало ли ви се е да срещнете баща си в Париж, обут с жълти обувки?

Девойката не отговори веднага и за да печели време, повтори:

— С жълти обувки?

— Или много светлокафяви, ако така се изразявам по-ясно. По мое време на такива обувки, извинете ме за израза, казваха „патешки дрисък“.

— Не си спомням.

— Не сте го виждали никога и с червена връзка?

— Не.

— Отдавна ли не сте ходили на кино?

— Бях вчера следобед.

— В Париж?

— В Жювизи.

— Няма да ви задържам повече. Ако не се лъжа, можете да хванете влака…

— След тридесет и пет минути.

Погледна часовника си, изправи се и се спря нерешително.

— Довиждане — рече най-после тя.

— Довиждане, госпожице.

Мегре я изпрати до вратата и затвори след нея.

Бележки

[1] Отдели към Криминалната полиция за борба срещу хазартните игри и проституцията. — Б.пр.