Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le fou de Bergerac, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Жорж Сименон. Лудият Бержерак

Френска, I издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Ева Енгилиян

ИК „Христо Данов“, Пловдив, 1989

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лудият от Бержерак от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лудият от Бержерак
Le Fou de Bergerac
АвторЖорж Сименон
Първо издание1932 г.
Франция
Издателство„A. Fayard“ (Париж)
Оригинален езикфренски
Жанркриминална литература
Видроман
ПоредицаКомисар Мегре
ПредходнаLe Port des brumes
СледващаLiberty Bar

„Лудият от Бержерак“ (на френски: Le fou de Bergerac) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, 16-и поред от серията за комисар Мегре. Романът е издаден през 1932 г. от издателство „A. Fayard“ в Париж. На български език е издаден през 1989 г. от издателство „Христо Г.Данов“, в превод на Иван Касабов.

Сюжет

Комисар Мегре е прострелян в рамото от сериен убиец и заедно с жена си е принуден да си седи в хотелската стая в Бержерак без право да излиза от нея заради раняването си. Междувременно смятаният за луд убиец последователно убива различни хора в покрайнините на града. Мегре се опитва да разгадае престъпленията, без да излиза от стаята си, само с помощта на острия си нюх.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

IX
Отвличането на лекомислената певица

Обърканият вид на Льодюк, който мърмореше, забавляваше Мегре:

— Какво значи за теб да ми възложиш някаква деликатна задача?

— Ако щеш задача, която само ти си способен да изпълниш. Хайде! Не прави такава физиономия! Не става дума нито да ограбиш прокурора, нито да проникнеш с взлом в квартирата на Риво…

И Мегре придърпа един местен вестник и подчерта с нокът малко съобщение.

„Търси се дама на име Босолей, пребивавала преди в Алжир, за наследство. Търсете нотариуса Мегре, хотел «Англия», в Бержерак. Спешно.“

Льодюк не се смееше. Той гледаше кисело своя колега.

— Искаш да играя ролята на фалшив нотариус? Произнесе го с такава липса на ентусиазъм, че госпожа Мегре, която бе в дъното на стаята, не можа да сдържи смеха си.

— О, не. Съобщението излезе в десетина вестници в Бордо и района, и в главните ежедневници на Париж…

— Защо в Бордо?

— Не се безпокой. Колко влака, дневно пристигат в Бержерак?

— Три-четири.

— Не е нито много горещо, нито много студено. Не вали. Има ли на гарата кръчма? Да. Ето и твоята задача: да бъдеш на перона при пристигането на всеки влак, докато забележиш госпожа Босолей…

— Но аз не я познавам.

— Аз също. Не зная дори дали е слаба, или дебела. Трябва да е между четирийсет и шейсет години. И ми се струва по-скоро, че е дебела.

— Но нали в съобщението е казано да дойде тук, не виждам защо…

— Точно така! Аз пък предвиждам, че на гарата ще има трето лице, което ще попречи на дамата да дойде тук. Ясна ли е задачата? Въпреки всичко дамата да бъде доведена. И то ловко!

Мегре никога не бе виждал гарата на Бержерак, но имаше подръка една картичка. На нея се виждаше перонът, облян в слънце, малкото бюро на началник-гарата, складчето.

Беше много забавно да си представиш как бедният Льодюк се разхожда насам-натам със сламената си шапка в очакване на всеки влак, как се взира в лицата на пътниците, проследявайки всички дами на възраст и ги пита, ако стане нужда, не се ли казват Босолей.

— Да разчитам ли на теб?

— Щом трябва.

И си тръгна, достоен за съжаление. Виждаше се как се мъчи да запали колата и като не успя да я подкара дълго въртя манивелата.

Малко по-късно асистентът на доктор Риво, който го заместваше при Мегре, влезе в стаята, поздрави тържествено госпожа Мегре, после комисаря.

Беше млад червенокос мъж, само кожа и кости, срамежлив и се блъскаше във всички мебели, извинявайки се непрекъснато.

— Извинете, госпожо, може ли да ми кажете къде има топла вода?

И след като едва не събори нощната масичка:

— Извинете! О, извинете!

Докато се грижеше за Мегре, той непрекъснато се безпокоеше:

— Не ви ли причинявам болка? Извинете… Не бихте ли могли да стоите малко по-прав? Извинете…

Мегре се усмихваше, като си мислеше за Льодюк, който сигурно паркираше стария си форд пред гарата.

— Много ли работа има доктор Риво?

— Той е много зает, да. Той винаги е много зает.

— Доста енергичен човек, нали?

— Много енергичен… Искам да кажа, че е изключителен… Извинете! Като си помислите, че започва сутрин от седем часа с безплатната консултация… После в неговата клиника… После в болницата… Забележете, че той не се доверява само на асистентите си, както много други, и иска да види всичко сам…

— Никога ли не ви е идвало наум, че той може да не е лекар?

Асистентът едва не се задави от смях.

— Вие се шегувате. Доктор Риво да не е лекар, той е много голям лекар. И ако искаше да живее в Париж, скоро щеше да има страшна репутация.

Мнението беше искрено. У младия човек се усещаше истински ентусиазъм без никакъв умисъл.

— Знаете ли в кой университет е учил?

— В Монпелие, мисля. Да. Точно така… Говорил ми е за своите професори там. После е бил асистент в Париж, на доктор Мартел.

— Сигурен ли сте в това?

— Видях в лабораторията му фотография с доктор Мартел, заобиколен от своите ученици.

— Това е любопитно.

— Извинете. Наистина ли ви е идвало наум, че доктор Риво не е лекар?

— Не точно това…

— Повтарям ви и можете да ми вярвате: той е майстор! Само в едно го упреквам, че работи много, защото при този режим ще се изразходи бързо. Доста пъти съм го виждал в такова нервно състояние, че…

— Напоследък?

— Между другото, да… Но вие видяхте, че ми позволи да го заместя при вас едва когато раната почна да заздравява. И при това не се касае за тежък случай. Някой друг би ви предал още първия ден на асистента си…

— Неговите сътрудници много ли го обичат.

— Всички му се възхищават.

— Питам ви дали го обичат?

— Да… струва ми се… не виждам причина…

Но в тона му имаше нещо недоизказано. Очевидно асистентът правеше разлика между възхищение и обич.

— Често ли ходите у тях?

— Никога. Виждам го всеки ден в болницата.

— Така че не познавате семейството му.

През целия разговор той не прекъсваше своята работа, чиито етапи Мегре бе научил вече наизуст. Щорите бяха спуснати и слънцето се процеждаше слабо, но се чуваха шумовете от площада.

— Той има много хубава балдъза.

Младият човек не отговори. Направи се, че не е чул.

— Често ходи в Бордо, нали?

— Викат го понякога. Ако искаше, можеше да прави операции навсякъде — в Париж, в Ница и даже в чужбина…

— Въпреки своята младост!

— За хирурга това е качество. Възрастните хирурзи, общо взето, не ги обичат…

Асистентът беше свършил. Миеше си ръцете. Търсеше кърпа, мърмореше на госпожа Мегре, която му я подаваше:

— О! Извинете…

Нови черти, които Мегре можеше да прибави към образа на доктор Риво. Колегите му говореха за него като за образец. Неговата енергия беше изтощителна.

Амбициозен? Възможно беше. И при това не се уреждаше в Париж, където мястото му бе сигурно.

— Разбираш ли нещо? — попита госпожа Мегре, когато останаха сами.

— Аз… Може ли да вдигнеш щорите? Ясно е, че той е лекар. Ако не беше, нямаше да успее да залъгва дълго хората около себе си, особено в работата, не скрит в кабинета за консултации, а в болницата…

— Все пак университетите…

— Едно по едно. Засега чакам Льодюк, който здравата ще се обърка като посрещач. Не чу ли влака? Ако е от Бордо, много е възможно да…

— Какво очакваш?

— Ще видиш. Дай ми кибрита.

По-добре беше. Температурата беше спаднала на 37,5° и дясната му ръка не беше вече така скована. Най-добрият признак бе, че не можеше вече да стои неподвижен в леглото си. Непрекъснато се местеше, подреждаше възглавниците, повдигаше се, изпъваше се…

— Трябва да позвъниш на няколко места…

— На кого?

— Бих искал да зная къде се намира всяко лице, което ме интересува. Искай първо прокурора. Щом чуеш гласа му, прекъсни…

Това бе направено. През същото време Мегре наблюдаваше площада и пушеше лулата, изпускайки малки облачета.

— Вкъщи си е.

— Сега телефонирай в болницата. Искай доктора…

Той също беше там.

— Остава да телефонираш във вилата… Ако се обади жена му, питай за Франсоаз… Ако е Франсоаз, питай за госпожа Риво…

Отговори госпожа Риво. Тя заяви, че сестра й отсъствува, и попита дали да й предаде нещо.

— Прекъсни!

Имаше хора, които биха се заинтересували и биха търсили цяла сутрин кой е звънил.

Пет минути по-късно автобусът на хотела пристигна от гарата с трима пътника и момчето качи багажите им. После раздавачът мина на колело, отнасяйки пощенския чувал в пощата.

Най-после познатият клаксон на стария форд, после самият стар форд, който спря на насипа. Мегре видя, че до Льодюк имаше някой и му се стори, че забелязва трети човек на задната седалка.

Не се лъжеше. Бедният Льодюк слезе първи, оглеждайки се с угрижен вид, като човек, който се страхува да не му се смеят, помогна на една дебела дама, която едва не се хвърли в прегръдките му, да слезе.

Едно младо момиче вече бе скочило на земята. Първата му грижа беше да хвърли зъл поглед към прозореца на Мегре.

Беше Франсоаз, облечена с кокетен костюм в нежно зелено.

— Мога ли да остана? — попита госпожа Мегре.

— Защо не? Отвори вратата… Те идват…

По стълбището беше страшен шум. Чуваше се силното дишане на дебелата дама, която влезе, бършейки потта си.

— Тук ли е нотариусът, който не е никакъв нотариус? Един груб глас. И не само гласът. Може би не беше на повече от четирийсет и пет години. Във всеки случай имаше още претенции, че е красива, защото се бе гримирала като за сцена.

Блондинка с преливаща гладка плът и отпуснати устни.

Като я гледаше, човек имаше чувството, че я е виждал някъде. И изведнъж разбираше: това бе същият онзи тип, доста рядко срещан вече вид, на лека певица от кафе-шантаните преди години. Устни във формата на сърце. Пристегната талия. Предизвикателен поглед. Млечнобели оголени рамене. И този своеобразен начин да се поклаща, като върви, да гледа събеседника си, както се гледа публика от подиума…

— Госпожа Босолей? — попита Мегре доста галантно. — Седнете, моля ви… Вие също, госпожице…

Но Франсоаз не сядаше. Тя се държеше надменно.

— Предупреждавам ви — каза тя, — че ще се оплача! Това е невиждано!

Льодюк стоеше на вратата тъй жалък, че веднага се разбираше — нещата не бяха вървели гладко.

— Успокойте се, госпожице. И ме извинете, че пожелах да видя вашата майка…

— Кой ви е казал, че това е моята майка? — госпожа Босолей не разбираше. Тя гледаше ту много спокойния Мегре, ту Франсоаз, настръхнала от яд.

— Предположих, най-малкото защото сте отишли да я посрещнете на гарата…

— Госпожицата искаше да попречи на майка си да дойде тук! — въздъхна Льодюк, забил поглед в килима.

— И какво направи ти тогава?

Отговори Франсоаз:

— Той ни заплаши… Говореше за някаква заповед за арестуване, като че ли сме крадли… Нека да я покаже тази заповед за арестуване, ако ли не…

И тя протегна ръка към телефонната слушалка. Ясно бе, че Льодюк си бе превишил малко правата. И не бе много горд от това.

Вече виждаше мига, в който те предизвикват скандал в чакалнята!

— Момент, госпожице, кого искате да повикате?

— Как… прокурора…

— Седнете! Забележете, че не ви преча да му телефонирате… Напротив… Но може би в интерес на всички е да не избързвате…

— Мамо, забранявам ти да отговаряш!

— Нищо не разбирам вече! В крайна сметка вие нотариус ли сте или полицейски комисар?

— Комисар.

Тя направи едва доловим жест, сякаш да каже: „В такъв случай…“ Виждаше се, че това е жена, която си е имала вече работа с полицията и изпитва респект или най-малкото — страх от тази институция.

— Все пак не виждам защо аз…

— Не се бойте от нищо, госпожо… Ще разберете… Просто трябва да ви задам няколко въпроса и…

— Няма ли наследство?

— Още не зная…

— Това е отвратително — изръмжа Франсоаз. — Мамо, не отговаряй!

Не се сдържаше вече. С върха на пръстите си разнищваше кърпичката си. И често хвърляше ядни погледи към Льодюк.

— Предполагам, че вашата професия е лиричен артист?

Знаеше, че тези две думи ще погъделичкат събеседничката му по слабото й място.

— Да, господине. Навремето съм пяла в „Олимпия“, където…

— Струва ми се, че си спомням името ви… Босолей… Ивон, нали?

— Жозефин Босолей! Но лекарите ми препоръчаха топлите страни и аз предприех турнета из Италия, Турция, Сирия, Египет…

По времето на кафе-шантаните. Той си я представяше много добре по малките естради на тези заведения по парижка мода, посещавани от всички контета и офицери в града… После тя слизаше в залата, обикаляше масите с поднос в ръка, накрая пиеше шампанско с едни или други…

— В Алжир ли прекъснахте?

— Да! Родих първата си дъщеря в Кайро.

Франсоаз беше готова да изпадне в нервна криза. Или да се нахвърли върху Мегре.

— Неизвестен баща?

— Извинете, познавах го много добре. Един английски офицер, прикрепен към…

— В Алжир родихте втората си дъщеря, Франсоаз…

— Да… И това бе краят на театралната ми кариера… В действителност бях доста дълго време болна… Когато се съвзех, бях загубила гласа си.

— И?

— Бащата на Франсоаз се грижеше за мен до момента, в който го повикаха във Франция… Защото той работеше в митническата администрация…

Всичко, което Мегре бе мислил, се потвърждаваше. Сега можеше да възстанови живота на майката и на двете дъщери в Алжир: Жозефин Босолей, все още привлекателна, имаше сериозни приятели. Дъщерите растяха…

Нямаше ли и те да тръгнат по пътя на майка си? По-голямата беше на шестнадесет години…

— Исках да направя от тях танцьорки. Защото танцът не е толкова неблагодарна работа като пеенето. Особено в чужбина. Жермен започна да взема уроци от един стар приятел, който живееше в Алжир…

— И се разболя?

— Тя ли ви каза? Да, тя не е била никога много здрава… Може би защото доста бе пътувала, когато беше още малка… Защото аз не исках да я давам на дойка… Закачвах нещо като люлка по мрежите на купето…

Една смела жена, общо взето. Сега тя се чувствуваше доста добре. Изглежда, дори не разбираше гнева на дъщеря си. Нали Мегре й говореше най-учтиво, с благосклонност? На съвсем простичък език, който тя разбираше.

Тя беше актриса. Бе пътувала. Имала бе любовници, после деца… Не беше ли това в реда на нещата?

— От гръдни болести ли страдаше?

— Не. От главата… Винаги се оплакваше, че я боли… Докато един ден направи менингит и трябваше да бъде пренесена спешно в болницата…

Време беше да спре. Дотук всичко вървеше от само себе си. Но Жозефин Босолей се приближаваше до критичната точка. Тя не знаеше какво повече да каже и търсеше с поглед Франсоаз.

— Комисарят няма право да те разпитва, мамо. Не отговаряй повече…

Лесно бе да се каже. Само че тя знаеше, точно тя, колко опасно е да си спечелиш враг в лицето на полицията. А така много би искала да задоволи всички.

Льодюк, който се беше съвзел, започна да намига на Мегре, което означаваше: „Напредваме!“

— Слушайте, госпожо… Вие можете да говорите или да мълчите… Ваше право е… Това не означава, че няма да ви задължат да говорите на друго място… В углавния съд например…

— Но аз не съм направила нищо!

— Именно! Ето защо според мен е най-добре да говорите. Що се отнася до вас, госпожице Франсоаз…

Тя не слушаше. Бе вдигнала телефонната слушалка. И говореше с разтревожен глас, загледана в Льодюк, сякаш се страхуваше да не й я издърпа от ръката.

— Ало… Той в болницата ли е? Няма значение… Трябва да го извикат веднага! Или по-добре му кажете да дойде незабавно в хотел „Англия“… Да… Той ще разбере… Обажда се Франсоаз…

Заслуша се още миг, остави слушалката, погледна Мегре студено, предизвикателно.

— Той ще дойде… Не говори, мамо…

Тя трепереше. Перли пот се стичаха по челото й, малките кафяви кичури лепнеха по слепоочията.

— Виждате, господин комисар…

— Госпожице Франсоаз… Аз не ви попречих да телефонирате. Напротив… Преставам да разпитвам майка ви… А сега искате ли един съвет? Повикайте също така господин Дюурсо, който си е у тях…

Тя се помъчи да отгатне мисълта му. Поколеба се. Накрая вдигна нервно слушалката.

— Ало… 167, ако обичате…

— Ела тук, Льодюк — и Мегре му прошепна няколко думи на ухото.

Льодюк изглеждаше изненадан, смутен.

— Смяташ ли, че?…

Той реши да тръгне и вече го виждаха как върти манивелата на колата си.

— Обажда се Франсоаз… Да… Телефонирам ви от стаята на комисаря… Пристигна майка ми… Да. Комисарят иска да дойдете… Не! Не! Кълна ви се, че не!

И този водопад от не-та бе произнесен силно, със страх.

— Щом като ви казвам, значи не!

Тя остана права до масата, цялата вдървена. Мегре я гледаше усмихнат, запалвайки лулата си, а Жозефин Босолей си слагаше пудра.