Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le fou de Bergerac, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Жорж Сименон. Лудият Бержерак

Френска, I издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Ева Енгилиян

ИК „Христо Данов“, Пловдив, 1989


По-долу е показана статията за Лудият от Бержерак от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лудият от Бержерак
Le Fou de Bergerac
Автор Жорж Сименон
Първо издание 1932 г.
Франция
Издателство „A. Fayard“ (Париж)
Оригинален език френски
Жанр криминална литература
Вид роман
Поредица Комисар Мегре
Предходна Le Port des brumes
Следваща Liberty Bar

„Лудият от Бержерак“ (на френски: Le fou de Bergerac) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, 16-ти поред от серията за комисар Мегре. Романът е издаден през 1932 г. от издателство „A. Fayard“ в Париж. На български език е издаден през 1989 г. от издателство „Христо Г.Данов“, в превод на Иван Касабов.

Сюжет

Комисар Мегре е прострелян в рамото от сериен убиец и заедно с жена си е принуден да си седи в хотелската стая в Бержерак без право да излиза от нея заради раняването си. Междувременно смятаният за луд убиец последователно убива различни хора в покрайнините на града. Мегре се опитва да разгадае престъпленията, без да излиза от стаята си, само с помощта на острия си нюх.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

I
Пътникът, който не може да спи

Случайности, низ от случайности! Вечерта Мегре не знаеше, че ще предприеме това пътешествие. А беше и сезонът, в който Париж започваше да му дотяга — март, с пикантния привкус на пролет, с ясното, остро, но вече сгряващо слънце.

Госпожа Мегре беше в Алзас за петнадесетина дни, при сестра си, която очакваше бебе.

Но във вторник сутринта комисарят Мегре получи писмо от свой колега от криминалната полиция, в пенсия от две години, който живееше в Дордон.

… И най-вече, ако добрият вятър те доведе в този край, не се отказвай да прекараш няколко дни у нас. Моята стара прислужница е доволна само когато вкъщи има хора. Започва и сезонът на сьомгата…

Една подробност накара Мегре да се замечтае — върху хартията на писмото имаше герб с адрес. Гравирана бе старинна земевладелска къща, оградена с две кръгли кули. Следваха думите:

Ла Рибодиер — Вильфранш-Ан-Дордон

На обяд госпожа Мегре телефонира от Алзас, че раждането се очаквало за следващата нощ, и добави:

— Има цъфнали дръвчета! Човек би помислил, че е лято…

Случайности… Случайности… Малко по-късно Мегре бе вече в бюрото на началника си да побъбрят.

— Между другото… Още ли не сте ходили в Бордо да направите онези справки, за които бяхме говорили?

Дребна работа. Не беше спешно. При удобен случай Мегре трябва да прескочи до Бордо да се порови в градските архиви. Ето ти я връзката: Бордо — Дордон. В този миг върху кристалния глобус, който служеше за преспапие на началника, попадна слънчев лъч.

— Това е идея… Тъкмо нямам нищо спешно в момента…

Към края на следобеда той се качи на влака от гара Орсе с билет за първа класа до Вильфранш. Кондукторът му напомни да не изпусне връзката в Либурн.

— Освен ако не сте в спалния вагон, който се прикачва при тази смяна…

Мегре не обърна внимание на думите му, прочете няколко вестника и се отправи към вагон-ресторанта, където остана до десет часа. Когато се върна в купето, пердетата бяха спуснати, светлината приглушена, а една стара двойка заемаше двете седалки.

Мина кондукторът.

— Няма ли случайно някоя свободна кушетка?

— В първа няма… Но струва ми се, че има във втора… Ако това не ви пречи…

— Разбира се!

И ето Мегре помъква чантата си по коридорите. Кондукторът отваря врата след врата и най-подир открива купето, в което е заета само горната кушетка.

И тук светлината бе приглушена, а пердетата спуснати.

— Желаете ли да запаля?

— Благодаря.

Вътре е топло и спарено. Чува се леко свистене, като че ли тръбите на парното са спукани. Някой се движи, диша тежко и се върти на горното легло.

Комисарят смъква безшумно обущата си, сакото, жилетката. Изляга се, присяга се за бомбето и го поставя килнато на главата си, тъй като усеща леко течение, което идва кой знае откъде.

Заспива ли? Във всеки случай — дреме. Може би час. Може би два. Може и повече. Но не успява да заспи дълбоко.

И в това полусънно състояние го завладява някакво безпокойство. Дали не от топлината въпреки течението?

По-скоро заради човека, който не стои нито миг спокоен.

Колко пъти в минутата се обръща? И е точно над главата на Мегре. Всяко негово движение е толкова шумно.

Диша учестено, сякаш има температура.

Мегре е дотам раздразнен, че става и излиза в коридора да се поразтъпче. Само че в коридора е много студено.

И отново купето, просъницата, в която усещания й мисли се объркват.

Човек е изолиран от околния свят. Кошмарна работа.

Не се ли надига на лакти мъжът горе, не се ли надвесва, за да види своя съсед?

Мегре, обратно, не смее да помръдне. От двете ракии и половин бутилка бордо, които изпи във вагон-ресторанта, му е тежко на стомаха.

Нощта е дълга. На спирките се чуват неясни гласове, стъпки в коридора, блъскащи се врати. И се чудиш дали изобщо влакът ще тръгне.

Струва му се, че човекът плаче. На моменти спира да диша. И току подсмръкне. Обръща се, изсеква се.

Мегре съжалява, че не остана в купето на първа класа, при старата двойка.

Задрямва. Пробужда се. Пак заспива. Най-сетне не издържа. Кашля, да придаде твърдост на гласа си.

— Господине, опитайте да се успокоите най-после!

Но се смущава, защото гласът му е много по-сърдит, отколкото би желал. Ами ако човекът е болен.

Мъжът не отговаря. Не се движи. Сигурно прави страшни усилия, за да не допусне и най-малкия шум. И Мегре си задава внезапно въпроса дали това е наистина мъж. Би могло да бъде и жена. Не го е видял. За него той е невидим, притиснат между матрака и тавана на влака.

А горе сигурно е и много задушно от топлината. Мегре се опитва да регулира радиатора. Апаратът е повреден.

Уфф! Три часът сутринта… „Сега вече трябва да заспя.“

Изобщо не му се спи. Вече е изнервен почти колкото и съседът му. Дебне.

„Ето! Отново започва…“

И Мегре се принуждава да диша равномерно, като брои до петстотин, с надеждата да заспи.

Съвсем сигурно е, човекът плаче! Дали не е ходил до Париж на погребение? Или обратно. Някой бедняк, който работи в Париж и е получил лоша вест от своя край — болна майка или умряла… Или жена му… Мегре се разкайва, че е бил груб с него… Кой знае? Понякога към влака прикачват и погребален фургон…

А и балдъзата в Алзас с това раждане! Три деца за четири години!

Мегре спи. Влакът спира, потегля отново… Минава по железен мост и вдига такъв шум, че Мегре отваря изведнъж очи.

Стои неподвижно загледан в двата крака, увиснали пред него. Човекът отгоре е седнал на своята кушетка. Завързва си обущата съвсем предпазливо. Това е първото нещо, което комисарят вижда от него. Забелязва, че са високи лачени обуща. А чорапите са от сива вълна и, изглежда, са плетени на ръка.

Човекът притихва, ослушва се, може би в дишането на Мегре, което се е променило? Комисарят отново започва да брои.

Много е трудно, понеже вниманието му е привлечено изцяло от ръцете, които връзват връзките. Те така треперят, че на четири пъти захващат все същия възел.

Минават малка гара, без да спират. Виждат се само светлините, проникващи през пердетата.

Човекът слиза! Става все по-кошмарно. Би могъл да се смъкне и по-пъргаво. Или се смущава, страх го е да не го смъмрят отново?

Кракът му дълго търси стълбата. Едва не се сгромолясва. Обръща гръб на комисаря.

Най-сетне е вън, забравил да затвори вратата. Изчезва към дъното на коридора.

Ако не беше тази отворена врата, Мегре би използувал, разбира се, момента, за да заспи отново. Но трябва да става, да я затваря. Поглежда навън.

Успява да си наметне сакото, забравя жилетката.

Защото вижда, че в края на коридора непознатият е отворил вратата на вагона. Това не е случайно! В същото време влакът забавя своя ход. Покрай пътя се виждат очертанията на гора. Невидимата луна осветява облаците.

Спирачките скърцат. От осемдесет километра в час трябва да е намалил на тридесет, а може и повече.

И мъжът скача, изчезва по насипа и сигурно се търкаля надолу. Метре почти не се замисля. Влакът се движи още по-бавно. Няма никакъв риск.

Вече е във въздуха. Пада настрани. Търкаля се. Преобръща се три пъти, спира до ограда от бодлива тел.

Червената светлина се отдалечава заедно с трясъка на вагоните.

Комисарят не си е счупил нищо. Надига се. Падането на неговия спътник трябва да е било по-лошо, защото на петдесет метра оттук онзи започва едва сега да се изправя бавно и мъчително.

Смешно положение! Мегре не знае дори какво го е подтикнало да скочи върху насипа, когато багажът му пътува към Вильфранш-ан-Дордон. Та той не знае къде се намира.

Вижда само дърветата, гората навярно е голяма. Някъде се вие светлата лента на път, който потъва в нея.

Защо мъжът не се движи? Вижда се само една коленичила сянка. Дали е забелязал своя преследвач? Или е ранен?

— Хей! Вие там… — му вика Мегре, търсейки револвера в джоба си.

Изпреварват го. Блясва червено. И той усеща удар в рамото още преди да е чул детонацията.

Всичко това не трае и десета от секундата, а мъжът вече е станал и прекосява едно сечище, пресича големия път и потъва в непрогледния мрак.

Мегре изругава. Очите му са влажни не от болка, а от изумление, от яд, от объркване. Всичко стана толкова бързо! И в какво жалко положение изпадна!

Той изпуска револвера си, навежда се да го вдигне, мръщи се от болка в рамото.

И нещо друго — усещането, че кръвта му изтича, че при всеки удар на сърцето от засегнатата артерия блика топла кръв.

Не смее нито да тича, нито да се движи. Дори оръжието си не прибира.

Слепоочията му са мокри, гърлото свито. И докосвайки рамото си с ръка, той усеща, както очакваше, лепкава кръв. Притиска мястото, търси артерията, опипва, за да спре кръвоизлива.

С помътненото си съзнание усеща, че влакът спира на по-малко от километър, стои така дълго, дълго, а той напряга слух разтревожен.

Какво от това, че влакът е спрял? Усеща го машинално. Липсата на шум от тракането на колелата го ужасява като пустотата.

Най-после! В далечината отново се чува шумът. В небето, зад дърветата, се раздвижва нещо червено.

После нищо!

Само Мегре — прав, хванал рамото си с дясната ръка. Наистина лявото рамо е! Опитва да раздвижи лявата си ръка. Успява да я повдигне леко, но тя отново пада, внезапно натежала.

В гората не се чува нищо. Сякаш мъжът не е продължил да бяга, а се е притаил в трънака. И дали ако Мегре тръгне към главния път, той няма пак да стреля, за да го довърши?

„Глупак! Глупак! Глупак!“ — ръмжи Мегре, чувствувайки се безкрайно нещастен.

Защо му трябваше да скача на чакъла! На разсъмване неговият приятел Льодюк щеше да го чака на гара Вильфранш, а прислужницата щеше да е приготвила сьомгата.

Мегре върви. Краката му омекват. На всеки три метра спира, тръгва, пак спира.

Само пътят едва светлее в нощта, един бял път, прашен като посред лято. А кръвта не спира да тече. Не така силно. С ръка Мегре притиска силната струя. Въпреки това дланта му цялата лепне.

Да не повярваш, че е раняван три пъти в живота си. Така е разстроен, сякаш ще се качва на операционна маса. Би предпочел една истински силна болка пред това бавно изтичане на кръвта.

Защото глупаво щеше да бъде все пак да умре тук, съвсем сам, тази нощ!

Без дори да знае къде се намира! А багажът му си пътува без него.

Толкова по-зле, ако онзи стреля. Мегре върви, доколкото му е възможно по-бързо, приведен напред. Вие му се свят. Съзира някакъв пътен знак. Само дясната му страна е осветена от лунното сияние: 3,5 километра.

Какво може да има на три и половина километра? Кой град? Кое село?

От същата посока се чува мучене на крава. Небето нататък бледнее. Сигурно това е изток! И денят скоро ще се роди.

Непознатият, изглежда, е изчезнал. Или се е отказал да довърши този, когото е ранил. Мегре си прави сметка, че има сили за още три-четири минути и се мъчи да ги използува докрай. Крачи като в казармата, с отмерена стъпка, като брои, за да не мисли.

Кравата, която бе чул, е сигурно от някоя ферма. Селяните стават рано… Значи…

Кръвта тече по лявата му страна, под ризата, под колана на панталона…

Светлина ли вижда? Бълнува ли вече? „Ако загубя повече от един литър кръв…“ — мисли той.

Светлина е. Но трябва да премине през угарта и това е най-трудно. Краката му затъват в пръстта. Натъква се на изоставен трактор.

— Има ли някой? Ало! Някой! Бързо!

Това „бързо“ се откъсва от езика от отчаяние и той веднага се подпира на трактора. Свлича се. Сяда на земята. Чува, че някъде се отваря врата и зърва фенер, който се люлее в нечия ръка.

— Бързо!

Дано само човекът, който ще дойде, който идва, се сети да спре кръвта! Ръката на Мегре се отпуска, смъква се по тялото, съвсем омекнала.

„Едно… две… едно… две…“

Кръвта изтича на струи.

 

 

Смътни образи, мяркащи се сред празнотата. И всичките белязани от ужаса на кошмара.

Някакъв ритъм… Стъпки на кон… Слама под главата и дървета, който се нижат отдясно…

Мегре разбира. Намира се в някаква каруца. Светло е. Движат се бавно по ограден с кленове път…

Отваря очи, без да помръдва… Най-после погледът му попада на един мъж, който крачи отпуснато, размахвайки камшик.

Кошмар ли е това? Мегре не бе видял мъжа от влака в лице. Помнеше смътно силуета му, обущата от лачено шевро и чорапите от сива вълна…

Защо мислеше тогава, че селянинът, който го води, е човекът от влака?

Виждаше грубо издяланото лице с големи сиви мустаци и гъсти вежди… И светлите очи, вперени право напред, без да поглеждат към ранения…

Къде бяха? Накъде отиваха?

Комисарят размърда ръка и усети нещо странно около гърдите си, нещо като дебела превръзка.

После мислите в главата му се замъглиха точно в мига, в който един слънчев лъч го прониза в очите…

След това видя къщи, бели фасади… Една широка улица, цялата окъпана в светлина… Шум зад каруцата, шум от тълпа… И гласове… Но той не различи думите… Друсането на колата му причиняваше болка…

Друсането спря… Усети само поклащане напред-назад, настрани, което му бе непознато досега…

Беше на носилка… Пред него крачеше мъж в бяла престилка… Затваряха голяма решетка, зад която шумеше тълпата… Някой тичаше…

— Отнесете го веднага в амфитеатъра…

Не помръдваше глава. Не мислеше. И въпреки това гледаше.

Пресякоха градина, където се издигаха малки, доста чисти постройки от бели тухли. По пейките имаше хора, облечени еднакво в сиво. Някои бяха с превързана глава или крак… Притичваха медицински сестри…

И с размекнатото си съзнание той безуспешно търсеше думата болница…

Къде бе селянинът, който толкова приличаше на човека от влака? Ох! Изкачваха стълби… Болеше…

И Мегре се съвзе отново, за да види един мъж, който си миеше ръцете и го оглеждаше с тежък поглед…

Това му подействува като удар в гърдите… Този човек имаше брадичка, дебели вежди!

Не приличаше на селянина? Във всеки случай приличаше на човека от влака!

Мегре не можеше да говори. Само отваряше уста. Човекът с брадичката говореше спокойно:

— Настанете го в трети номер. По-добре да бъде изолиран, заради полицията…

Как заради полицията. Какво искаха да кажат?

Хора в бяло го отвеждаха, караха го отново през градината. Имаше такова слънце, каквото комисарят никога не бе виждал: тъй светло, тъй весело слънце, което проникваше сякаш и в най-тайните кътчета…

Настаниха го в едно легло. Стените бяха бели. Беше топло почти като във влака.

Някъде се чуваше глас:

— Комисарят пита кога ще може…

Не е ли той комисарят? Нищо не е питал? Смешна работа!

И най-смешното беше историята със селянина, който приличаше на доктора и на мъжа от влака!

И в крайна сметка имаше ли човекът от влака сива брадичка? Мустаци? Дебели вежди?

— Разтворете му зъбите… Добре… Стига вече…

За да го довърши, като го отрови, дявол да го вземе!

 

 

Когато надвечер Мегре дойде на себе си, медицинската сестра, която го наглеждаше, се отправи към коридора на болницата. Там чакаха петима души — следователят от Бержерак, прокурорът, полицейският комисар, един секретар от съда и съдебният лекар.

— Можете да влезете. Но професорът препоръча да не го уморявате много. Впрочем той така смешно гледа, че не бих се учудила, ако е луд.

Петимата мъже се спогледаха и се усмихнаха съучастнически.