Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’home of londres, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 4 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Жорж Сименон. Лудият Бержерак

Френска, I издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Ева Енгилиян

ИК „Христо Данов“, Пловдив, 1989


I

В момента не съзнаваш, че преживените часове са изключителни, едва по-късно си даваш сметка за това, напрягаш се да възстановиш загубената нишка, да споиш една по една разпилените минути.

Защо Малоан беше излязъл от къщи в лошо настроение тази вечер. Бяха вечеряли, както обикновено, в седем часа. Имаше печени херинги, такъв беше сезонът. Ернст, немирникът, се бе нахранил прилежно.

Малоан си спомняше сега, че жена му бе казала:

— Анриет дойде преди малко.

— Пак ли!

Това, че дъщеря му беше прислужница в същия град, почти в техния квартал, не значеше, че трябва да тича в къщи за най-малкото нещо. Да не говорим, че се оплакваше. Господин Лене бил казал това, мадам Лене — онова.

„Ако мястото при аптекаря е свободно, там все пак е по-чисто, отколкото при месаря.“

Не беше голяма работа, но въпреки това Малоан излезе в лошо настроение. Това също не беше кой знае какво. Не му попречи да си вземе синьото емайлирано канче с кафето, нито хляба и маслото, нито наденичката, приготвени от жена му.

Всяка вечер той тръгваше по едно и също време — точно в осем без шест. Къщата му, заедно с две-три други, бе построена на стръмния бряг и щом излезеше, той виждаше в краката си морето, дългия вълнолом на пристанището и по-наляво — залива и град Диеп. Беше зима и от пейзажа в този час се виждаха само светлини: червени и зелени по вълнолома, бели по кейовете, с техните отражения във водата и накрая гъмжилото от градски светлини.

„Няма много мъгла“ — забеляза той.

От четири дни падаше толкова гъста мъгла, че хората се блъскаха един в друг по улиците.

Малоан се спусна по стръмната пътека, зави наляво и се отправи към моста. В 8 часа без 2 минути той минаваше пред морската гара. В 8 часа без 1 започваше да се изкачва по желязната стълба, която водеше към неговия гълъбарник.

Беше стрелочник. За разлика от другите стрелочници, чиито кабини се намират далеч от шумния свят, изникнали сред линии, насипи и железопътни сигнали, неговата беше насред града, дори в самото сърце на града. Това се дължеше на факта, че неговата гара не беше обикновена, а морска гара. Корабите, които идваха от Англия два пъти дневно, в един часа и в полунощ акостираха по дължината на кея. Бързият влак от Париж тръгваше от железопътната гара на другия край на Диеп, пресичаше улиците като трамвай и спираше на няколко метра от кораба.

Бяха всичко пет коловоза, без огради, без насипи и нищо не отделяше релсите от околния свят.

Малоан трябваше да изкачи тридесет и две стъпала, а на върха на стълбата се намираше остъклената кабина, където неговият колега от дневната смяна вече закопчаваше пардесюто си.

— Как е?

— Добре. Съобщиха за четири хладилни на втори коловоз.

Не обръщаше внимание на думите. При това нямаше да забрави никога и най-малката подробност от тази нощ. Неговият колега носеше вълнен шал и Малоан помисли, че трябва да накара жена си да му изплете един такъв, но по-тъмен, по-скромен. Натъпка първата си лула, постави кесията за тютюн на масата, до шишето с виолетово мастило.

Беше наистина приятно място, най-добрият наблюдателен пост в целия град. Виждаха се светлините на двата рибарски кораба, които ловяха риба в залива и се завръщаха в пристанището с прилива. Откъм сушата, до покрития пазар, проблясваха рекламите на кафене „Швейцария“, а оттам тръгваше върволицата на градските витрини.

Край него бе тъмно и тихо — затворени прозорци, заключени врати, — освен шарената врата на „Мулен Руж“, през която музикантите вече влизаха. Малоан знаеше, че ще свирят при празен салон докъм десет часа, защото първите клиенти идваха едва тогава. Но въпреки това те свиреха и сервитьорите бяха по местата си.

Чугунената печка бе нажежена до червено. Малоан постави отгоре канчето с кафе и отвори своя шкаф, за да вземе бутилката с ракия.

Вече близо тридесет години правеше едно и също, по същото време, на същото място. В девет часа даде път на четири хладилни вагона, а после на освободената машина, която се връщаше в гарата. В десет часа видя как светлината в неговия дом на стръмния бряг угасва, а у Бернардови все още светеше, защото те не си лягаха преди единадесет.

Както винаги, той пръв забеляза на тъмния хоризонт и светлините на кораба от Ню Хейвън, а през това време край неговата кабина настъпи леко оживление. Четиримата дежурни митничари се приближаваха бавно, после носачите, сервитьорът от бюфета, едно такси. Заведенията на гарата светваха едно след друго, а с първия звук на корабната сирена кеят заблестяваше като на празник.

Малоан знаеше, че влакът тръгва от гарата на Диеп много преди димът на конвоя да се разпростре над пристанището.

Той, разбира се, очакваше влака, но несъзнателно, без да престава да вижда всичко наоколо, например Камелия, която се отправи към „Мулен Руж“, изкашля се, преди да влезе, и още веднъж — като затръшваше вратата.

Започваше най-късият час на нощта. Докато отваряха вратите на фургоните, корабът напредваше сред вълноломите, правеше завой в средата на пристанището, после хвърляха тежките въжета. И тъй като на кея имаше само хора, които работеха тук, всички вече бяха преброили петимата пасажери от първа класа и дузината от втора.

Малоан си наля кафе, добави в него ракия и натъпка третата си лула, която запали прав, загледан отвисоко в движещите се долу силуети. Защо му направи впечатление тъкмо този човек измежду толкова други? Както обикновено, бяха спуснали бариерите, за да попречат на пътниците да излизат, без да минат през митницата. Но въпросният човек, който идеше от града, остана извън бариерите, точно под стрелочната кабина, и Малоан дори си помисли, че би могъл да плюе отгоре му.

Носеше сиво пардесю, сива плъстена шапка, кожени ръкавици и пушеше цигара. Други подробности Малоан не различаваше. Дежурната смяна, митничарите, гаровите служители се заеха с хората, които слизаха по мостчето. Освен човека в сиво, Малоан съзря някаква сянка, изправена в предната част на кораба, която в същия миг хвърли нещо на кея.

Точността бе удивителна — като акробатичен номер. На петдесет метра от тълпата през бариерите полетя куфар и непознатият от града вече го държеше в ръка, като естествено продължаваше да пуши.

Би могъл да си тръгне. На никого не би му хрумнало да го разпитва. Но той остана там, на няколко метра от бързия влак, като пътник, който чака приятеля си. Куфарът изглеждаше лек. Беше едно от тези куфарчета от фибър, в които можеше да се побере един костюм и малко бельо. Анриет имаше такова.

„Каква ли контрабанда прехвърлят?“ — се питаше Малоан.

Нито за миг не му мина през ум да издаде двамата непознати, за които си оставаше все тъй невидим. Не беше негова работа. Ако бе отишъл в Англия, и той щеше да донесе контрабанда тютюн или алкохол, всички го правеха.

Най-напред от чакалнята излезе млада жена и се отправи към едно купе от първа класа. Доста възрастен мъж, следван от двама носачи, се настани в спален вагон. Тъй като всеки ден имаше пътници за категория лукс, особено в нощните кораби, Малоан бе виждал от кабината си министри, делегати от Обществото на народите, актьори, кинозвезди. Понякога фотографите се трупаха на кея да ги чакат.

Човекът с куфарчето не помръдваше. Приличаше повече на англичанин, отколкото на французин, но нищо не се знаеше. Най-сетне от стаята на митницата излезе един мъж — висок и мършав, с бежов шлифер, и веднага тръгна към онзи, който чакаше. Ясно беше. Уговорена работа. Мъжът от Лондон бе хвърлил куфара на своя съучастник и сега си стискаха ръцете.

Щяха ли да се качат във влака? Малоан тъкмо се питаше, когато ги видя да пресичат улицата и да влизат в „Мулен Руж“, откъдето за миг дочу музика.

Началник-гарата изсвири. Звънецът отекна в кабината. Малоан натисна докрай втория лост и след малко влакът потегли към другата, истинската гара, откъдето щеше да тръгне за Париж. Започнаха да гасят лампите и да затварят вратите. Митничарите си тръгнаха заедно, а двама от тях влязоха в кафене „Швейцария“. На борда на парахода светлините също угасваха една след друга, освен в задната част, където един кран вадеше с трясък сандъци от зиналия трюм.

Ритуалът бе един и същ всяка нощ. Още два-три часа щеше да се чува скърцането на рудана и да блести ослепителната светлина на прожектора, насочен към трюма.

Малоан се загледа неволно в „Мулен Руж“, в пъстрите витрини, зад които се мяркаха сенките на танцуващите.

„Може би Камелия ще излезе с един от двамата“ — си каза той.

Защото от време на време тя излизаше от кабарето с някой кавалер, завиваше зад първия ъгъл и миг след това се чуваше звънецът на един малък хотел. Малоан я бе придружавал като другите — от любопитство. Беше хубаво момиче, винаги в добро настроение и когато минаваше край него, го поздравяваше.

„Не! Ето ги, излизат без нея“ — измърмори той. Често си говореше сам в кабината и все едно че си имаше компания. „Обзалагам се, че сега ще делят!“ Вместо да тръгнат към града, двамата пресякоха улицата, преминаха пред линиите и стигнаха до най-тъмното, най-пустото място в края на пристана, а Малоан се усмихна, защото никога не се сещаха за него. На никого не му минаваше през ум, че там горе, в стъклената клетка, обляна в червеникава светлина, има един човек, който гледа! Влюбените пък изобщо не се сещаха и стрелочникът си имаше доста забавни спомени.

Обърна се за секунда да вземе чашката с кафе и да пийне една глътка. Така пропусна навярно едно-две движения на непознатите, но не повече. Когато погледна отново, високият мършав мъж удряше грубо, с учудваща бързина своя другар в лицето. Удряше с дясната си ръка, без да изпуска куфара, който държеше в лявата. Юмрукът му не белееше в тъмното, сякаш удряше с бокс. Кранът не преставаше да скърца.

С лице залепено о стъклото, Малоан видя как раненият се олюлява в самия край на пристана, откъдето неминуемо щеше да падне. Другият знаеше това. Бе пресметнал следващия си удар. Но явно не бе предвидил, че жертвата му, навярно съвсем инстинктивно, ще се вкопчи в куфара и ще го изтръгне от ръцете му.

Чу се едно „Пляс!“, после още едно, по-слабо. Първо бе паднал човекът. След туй и куфарът. А високият мършав мъж хвърли бърз поглед наоколо и се наведе над водата.

Едва след няколко дни Малоан се попита защо не бе извикал за помощ.

Е, да, откровено казано, не беше се сетил. Когато човек си представя някоя драма, той смята, че ще направи това или онова. Но когато я вижда, е различно. Всъщност той гледаше, както би гледал каквато и да е сцена на улицата, с любопитство, и едва когато мъжът се изправи, промърмори:

„Другият сигурно е мъртъв!“

Лулата му бе загаснала и той я припали отново, като оглеждаше намръщено кея, защото негов дълг беше да слезе, а се страхуваше.

Дали човек, който току-що е убил някого, ще се замисли, преди да убие и друг? Все пак той отвори вратата. Убиецът под него чу шума, повдигна глава и се отправи с широки крачки към града.

Малоан се смъкна тежко. Както очакваше, водата на пристанището бе съвсем гладка, нямаше и следа от тялото и от куфара. На петдесет метра се издигаше носът на кораба от Ню Хейвън. Отзад продължаваха да разтоварват сандъци.

Щеше ли да отиде до кафене „Швейцария“, където имаше дежурен полицай? Поколеба се, сети се, че нямаше вече ракия, влезе в „Мулен Руж“ и седна на бара, до вратата.

— Как е? — попита Камелия.

— Добре! Ще пия един калвадос…

Джазът бе в дъното, осветен в розово, и няколко души танцуваха. Камелия очакваше Малоан да й направи знак и за миг и на него му се прииска, но после изпи още един калвадос и не помисли повече за това.

Нямаше настроение, сега си спомни, че и от къщи бе излязъл в лошо настроение. Но сега имаше сериозна причина. Не бе извикал веднага и сигурно щяха да го упрекнат за мълчанието. При това не беше виновен, просто не беше се сетил.

— Тръгваш ли си? — попита Камелия.

— Тръгвам си.

Погледа отново водата на пристанището и замислен се изкачи в своята клетка. Във всеки случай нямаше никаква нужда да се търси тялото, защото човекът бе мъртъв, няма съмнение. Колкото до другия, той сигурно бе вече далеч.

Малоан погледна сигналното табло, даде път по трети коловоз, който му искаха, на другите товарни вагони. Едно такси спря пред „Мулен Руж“, двама мъже търсеха забавление.

— В края на краищата това не ме засяга! — каза високо Малоан.

Напълни отново печката и изпи последната капка кафе. Беше по-лошата половина на нощта, по-студената. Ветровете бяха източни, небето ясно и след час щеше да има лека неприятна поледица. До отварянето на рибния пазар, още по тъмно, който свършваше посред бял ден, нямаше нито какво да прави, нито какво да гледа.

„Уби го, та куфарът да остане само за него! — помисли Малоан. — Ама хубаво се подреди!“

Какво ли можеше да има в куфара? Не се убива за нищо.

Имаше отлив. След час дълбочината в края на пристана нямаше да бъде повече от три метра. Дори по-малко, защото беше пълнолуние. Малоан смръщи вежди, сбърчи ноздри, почеса се по слепоочието и въздъхна. Навици, които човек придобива, когато остава сам с часове: прави гримаси, жестове, мърмори, говори си от време на време.

„Защо пък не?“

Беше студено, разбира се. Но ако си струваше труда?

Помая се из клетката, като продължаваше да си говори. После изведнъж заслиза по желязната стълба и се отправи към брега на кея.

— Толкова по-зле! — промърмори пак той.

Свали си обущата, сакото, погледна смълчания английски кораб и се гмурна. Преди тази си служба бе ловил риба на един рибарски кораб, а след това бе прекарал пет години във флота.

Гмурна се два пъти, три пъти и всеки път ръцете му размътваха хладната тиня на дъното. Четвъртия път се натъкна на стар стоманен кабел. Едва на петия, когато страхът вече го завладяваше, той откри куфарчето.

С всяка секунда страхът му нарастваше в паника. Съжаляваше за порива си. Запита се какво би станало, ако го изненадат, и хукна да бяга, грабнал сакото си, забравяйки обущата на кея.

Никога не бе изкачвал така бързо желязната стълба. Куфарчето се оцеждаше. Оцеждаше се и той самият. Но в шкафа си имаше работно облекло и можеше да се преоблече, без да отваря куфара, към който поглеждаше недоверчиво. След това трябваше да отиде да си прибере обущата и се върна в клетката точно когато затваряха „Мулен Руж“.

Камелия излезе последна, хвърли един поглед нагоре, за да се увери, че той не желае да бъде с нея тази вечер. В същото време Малоан мърмореше:

— И сега какво ще правя?

Ще отвори куфара естествено! Неизбежно беше!

Ако го занесеше в участъка, не биха разбрали постъпката му, а в края на краищата в куфарчето може би имаше само контрабанден тютюн.

То дори не бе заключено и когато повдигна капака, той забеляза нещо меко, мокро, куп безформени парцали. Порови ги, за да види дали няма нещо друго, и едва тогава откри банкнотите.

Стъписан — както от престъплението отначало, — Малоан изобщо не се развълнува, само гледаше тъпо купчината бели банкноти, английски банкноти по пет и по десет лири. Самият той имаше повече от пет хиляди франка в спестовната каса и къщата, в която живееше, бе негова.

Но тук не ставаше дума за десет, нито за петдесет банкноти, нито за друга подобна сума. Това бе цял куфар с банкноти! Една невероятна сума!

Най-напред Малоан започна да снове из клетката и да поглежда навън. Морето светлееше. От другата страна на кея, на рибния пазар, където две бистра светеха, вече спираха камиони и автомобили.

Той се откъсна от купчината банкноти и сякаш разбрал кое е най-важното в момента, изсипа водата от куфара и го сложи до огъня да съхне. После просна мокрите си панталони на един стол и запали лулата.

— Може би дори милион… — каза той полугласно.

Тогава седна пред банкнотите и започна да ги брои една по една, като поставяше тези по пет лири на една страна, а по десет — на друга. След това потопи писалката във виолетово мастило, умножи, събра и получи цифрата петстотин и четиридесет хиляди франка по приблизителния курс на обмяна.

Това е! Бяха само петстотин и четиридесет хиляди франка. И вече свикнал с тази мисъл, сякаш това бе най-простото нещо на света, Малоан ги раздели на пачки, обви ги в сива хартия, сложи ги в куфара и затвори всичко в своя шкаф.

Бяха трима стрелочници и всеки си имаше подобна малка мебел за своите вещи.

— Ама че история… — продума той, като се усмихваше неволно. Все пак беше малко притеснен. Не смееше например да прави проекти и да си признае, че тези пари са негови. Приближи се още веднъж до стъклата, които вече светлееха, и погледът му се спря на двама души, разговарящи от другата страна на пристанището. Единият от тях беше Батист, рибарят, който слагаше винаги въдиците си на пристанището и покрай вълноломите. Лодката му, боядисана в зелено, се казваше „Божия милост“.

Но човекът, с когото Батист разговаряше, носеше бежов шлифер. Беше висок и мършав. Това бе убиецът. Понеже не е имал време да спи, сигурно е прекарал нощта, скитайки из града.

Какво ли говореше, загледан в зелената лодка? Щеше ли да посмее да я наеме и да тръгне с Батист да влачат кука по дъното?

Малоан се усмихваше, без да знае защо. Не беше развълнуван. Батист тръгна сам към лодката и прибра въдиците, а другият го гледаше от кея и от време на време духаше вкочанясалите си от студ пръсти.

Измина цял час, през който слънцето изгря, а морето, вече бледозелено, заблестя, сякаш бе покрито с рибени люспи. Прозорецът на първия етаж в дома на Малоан бе отворен. Жена му приготвяше закуската на малкия, който в седем и половина тръгваше на училище.

Един човек минаваше по моста и Малоан знаеше, че това бе неговият колега, който идваше да го смени.

Изобщо всичко беше наред. Тази сутрин бе като всички други. Мъжът с шлифера отиваше от време на време до ъгъла на кея, после се връщаше на същото място, без да откъсва поглед от пристана и от лодката на Батист.

На борда на английския кораб миеха мостика и моряците тичаха боси по залетия с вода под.

Малоан имаше в шкафа си петстотин и четиридесет хиляди франка, в белия дървен шкаф, който не струваше и петдесет франка и който трябваше да се пребоядиса. Кой би допуснал подобно нещо? На шкафа бе закачено пукнато огледало. Той се огледа с любопитство. Същият си беше. Малоан, със светла кожа, покрита с тънки бръчки, набраздени от морската сол, със сивкави очи, рунтави вежди и прошарени мустаци.

— За хубавец ли се смяташ? — каза колегата му, като остави канчето си с кафе на печката.

Малоан му смигна.

— Знае ли човек?

Поглеждаше към гардероба. Поглеждаше зелената лодка и мъжа от Лондон, който тъпчеше на място от нетърпение. Невъзможно бе да не се усмихнеш. Не го правеше нарочно.

— Съобщиха ли нещо?

— Десет вагона ранни плодове…

Очите му се смееха, после помръкваха и отново се смееха. Много сложно беше. Впрочем нямаше нужда да мисли за всичко още сега. По-късно щеше да реши.

Като слизаше по стълбата, си помисли, че жена му щеше да се разфучи, защото бе нахлузил обущата си с мокри чорапи. А на ъгъла на улицата, до кафене „Швейцария“, видя отдалеч дъщеря си, която отиваше да вземе млякото на своите господари.