Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le fou de Bergerac, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Жорж Сименон. Лудият Бержерак

Френска, I издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Ева Енгилиян

ИК „Христо Данов“, Пловдив, 1989

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лудият от Бержерак от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лудият от Бержерак
Le Fou de Bergerac
АвторЖорж Сименон
Първо издание1932 г.
Франция
Издателство„A. Fayard“ (Париж)
Оригинален езикфренски
Жанркриминална литература
Видроман
ПоредицаКомисар Мегре
ПредходнаLe Port des brumes
СледващаLiberty Bar

„Лудият от Бержерак“ (на френски: Le fou de Bergerac) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, 16-и поред от серията за комисар Мегре. Романът е издаден през 1932 г. от издателство „A. Fayard“ в Париж. На български език е издаден през 1989 г. от издателство „Христо Г.Данов“, в превод на Иван Касабов.

Сюжет

Комисар Мегре е прострелян в рамото от сериен убиец и заедно с жена си е принуден да си седи в хотелската стая в Бержерак без право да излиза от нея заради раняването си. Междувременно смятаният за луд убиец последователно убива различни хора в покрайнините на града. Мегре се опитва да разгадае престъпленията, без да излиза от стаята си, само с помощта на острия си нюх.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

IV
Срещата на лудите

Мегре бе избрал девет часа, любимия си час, заради особения начин, по който грееше слънцето по това време и заради ритъма на живот на площада, който започваше с отварянето на нечия врата, с тропота на някоя каруца, с блъскането на някой прозоречен капак и който до обяд постепенно се увеличаваше.

От прозореца си виждаше на явора един от афишите, които бе накарал да разлепят из целия град.

В СРЯДА, ДЕВЕТ ЧАСА, В ХОТЕЛ „АНГЛИЯ“ КОМИСАРЯТ МЕГРЕ ЩЕ ДАДЕ НАГРАДА ОТ СТО ФРАНКА НА ВСЕКИ, КОЙТО МУ ДОНЕСЕ СВЕДЕНИЯ ЗА НАПАДЕНИЯТА В БЕРЖЕРАК, КОИТО, ИЗГЛЕЖДА, СА ДЕЛО НА НЯКОИ ЛУД.

Трябва ли да остана в стаята? — го питаше госпожа Мегре, която долу в хотела си намираше почти толкова работа, колкото и в собствения си дом.

— Можеш да останеш!

— Не държа на това. Впрочем никой няма да дойде.

Мегре се усмихваше. Беше още осем и половина и запалвайки лулата си, той прошепна, заслушан в шума на мотор:

— Един вече идва.

Беше познатият, шум от стария форд, който се долавяше още щом се зададеше по моста.

— Защо Льодюк не дойде вчера?

— Разменихме по някоя дума. Не сме на едно и също мнение за лудия от Бержерак. Това не пречи той да бъде тук след малко…

— Лудият?

— Льодюк… Лудият също… И може би няколко луди! Това е, така да се каже, математика… Подобно съобщение привлича неудържимо ненормалните, фантазьорите, невротиците, епилептиците… Влез, Льодюк!

Льодюк не успя дори да почука на вратата. Беше малко смутен.

— Не можа ли да дойдеш вчера?

— Точно така. Моля да ме извиниш… Добър ден, госпожо Мегре… Принуден бях да търся водопроводчик, заради една пукната тръба… По-добре ли си?

— По-добре… Гърбът ми е още вдървен като ковчег, но като изключим това… Видя ли моето съобщение?

— Какво съобщение?

Лъжеше, Мегре трябваше да му го каже. Но в края на краищата не беше толкова жесток.

— Седни. Дай си шапката на жена ми. След няколко минути ще посрещаме хората. И между другото да пукна, ако лудият не дойде.

На вратата се чукаше. А никой не бе минал през площада. Миг след това влезе собственикът на хотела.

— Извинете… Не знаех, че имате гости… Аз за съобщението…

— Имате нещо да ми кажете?

— Аз? Не! Вие какво си мислите! Ако имах да кажа нещо, да съм го казал вече… Исках само да зная дали да пускам всички, които дойдат…

— Ами да! Да! — и Мегре го изгледа с присвити очи. Това вече му бе станало навик. Или пък се дължеше на слънчевия лъч, който упорито не се отместваше.

— Свободен сте.

Обърна се към Льодюк:

— Също любопитен човек. Едър, кръвен, як като скала, с розова кожа, която всеки момент ще се пръсне…

— Бивш ратай в една съседна ферма, който започна кариерата си, след като се ожени за своята господарка. Беше на двайсет години, а тя на четирийсет и пет…

— И оттогава?

— Това е третата му женитба. Фатална съдба! Всички умират…

— Защо?

— Е, това не зная. Но ще се върне, когато всички се съберат. Ще намери претекст. Сигурно и прокурорът в този момент излиза от къщи, облякъл сакото си. Колкото до доктора, обзалагам се, че препуска от стая в стая, за да приключи надве-натри сутрешната визитация.

Мегре не бе довършил изречението си, когато видяха, че господин Дюурсо се задава от една уличка и с бързи крачки прекосява площада.

— Трима.

— Как трима?

— Прокурорът, собственикът и ти.

— Пак ли? Слушай, Мегре…

— Шт! Иди да отвориш вратата на господин Дюурсо, който не смее да почука…

— Ще се върна подир час — заяви госпожа Мегре, която вече си бе сложила шапката.

Прокурорът я поздрави съвсем официално, стисна ръката на комисаря, без да го гледа в лицето.

— Казаха ми за вашия експеримент. Държах да ви видя преди това. Първо, разбира се, вие действувате от свое име. Въпреки това бих желал да бъда осведомяван, като се има предвид последната инструкция…

— Седнете, моля. Льодюк, вземете шапката и бастуна на господин прокурора. Тъкмо казвах на Льодюк, господин прокурор, че след малко убиецът сигурно ще бъде тук… Добре! Ето и комисаря, който си гледа часовника и ще пийне нещо долу, преди да се качи…

 

 

Истина беше! Видяха, че комисарят влезе в хотела, но той се появи в стаята едва след десет минути. Изглежда, се стъписа, като видя прокурора, извини се и промърмори:

— Счетох за свой дълг да…

— Дявол да го вземе, Льодюк, търси столове! Трябва да има в съседната стая… Ето че нашите клиенти започнаха да идват. Само че никой не иска да бъде първи…

Трима-четирима души наистина се разхождаха по площада и хвърляха чести погледи към хотела. Чувствуваше се, че им липсва смелост. Всички проследиха с очи колата на лекаря, която спря точно пред вратата.

Въпреки пролетното слънце, във въздуха се долавяше напрежение. Лекарят, както и дошлите преди него, направи едно колебливо движение, когато намери толкова народ в стаята.

— Истински военен съвет! — смеейки се, отбеляза той.

И Мегре забеляза, че е лошо обръснат и че вратовръзката му е много по-лошо затегната от друг път.

— Мислите ли, че следователят…

— Той замина в Сент за един разпит и няма да се върне до довечера.

— А секретарят му? — попита Мегре.

— Не зная дали е с него… Или по-скоро… Я гледайте! Ето го, излиза от къщи… Защото той живее точно срещу хотела, на първия етаж в къщата със сини капаци.

Стъпки по стълбите. Стъпки на много хора. После шепот.

— Отвори, Льодюк.

Този път бе жена, която не идваше отвън. Прислужницата, която за малко не бе станала жертва на лудия и още работеше в хотела. Следваше я срамежлив, смутен мъж.

— Годеникът ми, чиновник в гаража. Не ме пускаше да дойда под предлог, че колкото по-малко се говори…

— Влезте… Вие също, годеникът… И вие, собственикът…

Защото собственикът на хотела беше на прага с бялата си шапка в ръка.

— Исках само да зная дали прислужницата ми…

— Влезте! Влезте! А вие как се казвате?

— Розалия, господине… Само че аз не зная дали за наградата… Защото, нали? Аз казах всичко, което знаех…

А годеникът изръмжа гневно, без да поглежда никого:

— Стига да е вярно!

— Разбира се, че е вярно! Да не съм го измислила…

— И историята с клиента, който искал да се ожени за теб, не си измислила? И когато ми казваше, че майка ти е била отвличана от цигани…

Момичето се ядоса, но не се смути. Беше силна селянка, набита, със здрави мускули. Щом се раздвижи малко, и косите й се разрошиха като след бой, а като вдигна ръце да ги пооправи, се видяха влажните мишници с ръждиви косми.

— Казах, каквото казах… Усетих ръка до брадата си… Тогава я ухапах с всичка сила… Дори, ето, имаше златен пръстен…

— Не видяхте ли мъжа?

— Той избяга веднага в гората. Беше в гръб. А на мен ми бе трудно да се надигна, защото…

— Значи ви е невъзможно да го познаете! Това ли е всичко, което сте заявили при следствието?

Розалия замълча, но в упоритото изражение на лицето й имаше нещо заплашително.

— Бихте ли познали пръстена?

Погледът на Мегре се плъзна по ръцете на всички — по пълничките пръсти на Льодюк, който носеше пръстен с голям камък, по дългите и фини ръце на доктора само с една венчална халка, по ръцете на прокурора, който бе извадил кърпата си от джоба, много бледи, с нежна кожа.

— Пръстенът беше златен!

— И нямате никаква представа кой може да е вашият нападател?

— Господине, уверявам ви… — започна годеникът с изпотено чело.

— Говорете!

— Не искам да се случи нещо лошо. Розалия е добро момиче, казвам го пред нея. Но тя сънува всяка нощ. Понякога ми разказва сънищата си. А се е случвало след няколко дни да повярва, че всичко това е станало. Като в романите, които чете…

— Напълни ми една лула, Льодюк, може ли? — сега Мегре виждаше под прозорците около десетина души, които се съветваха нещо и говореха полугласно. — И така, Розалия, вие все пак имате някаква представа…

Момичето замълча. Само за секунда погледът й се спря на прокурора и Мегре още веднъж видя черните лачени ботинки с копчета.

— Дай й нейните сто франка, Льодюк. Извини ме, че те използувам като секретар… Вие доволни ли сте от нея, шефе?

— Като камериерка нищо лошо не мога да кажа за нея.

— Добре, да влязат следващите.

Секретарят на съда се бе промъкнал в стаята и се бе облегнал на стената.

— Вие бяхте ли там? Седнете де…

— Имам много малко време… — промърмори лекарят и измъкна часовника си от джоба.

— Е, предостатъчно ще е.

И Мегре запали лулата си, загледан във вратата, която се отвори. Влезе един младеж, облечен в дрипи, със сплъстени коси, гурелив.

— Надявам се, че няма да… — смънка прокурорът.

— Влез, моето момче! Кога ти беше последната криза?

— Преди осем дни е излязъл от болницата — каза лекарят.

Очевидно той беше епилептик, като онези, които хората наричат „лудия на селото“.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Аз?

— Да, ти… Казвай…

Но вместо да заговори, младежът се разплака и след няколко минути хълцанията му станаха конвулсивни. Можеше да се очаква криза. Долавяха се някакви неясни срички.

— Все аз съм виновен… Нищо не съм направил… Кълна се! Защо не ми дават тогава сто франка да си купя костюм?

— Сто франка! Следващият! — каза Мегре на Льодюк.

Прокурорът явно нервничеше. Полицейският комисар отбеляза с доста небрежен тон:

— Ако градската полиция процедира по същия начин, вероятно на следващия общ съвет…

В единия ъгъл Розалия и годеникът й се караха шепнешком.

Собственикът на хотела подаде глава през открехнатата врата, за да чуе шумовете, идещи от приземния етаж.

— Наистина ли се надявате да откриете нещо? — въздъхна господин Дюурсо.

— Аз ли? Съвсем не…

— В такъв случай…

— Бях ви обещал, че лудият ще бъде тук и вероятно е.

Бяха влезли само трима души: един кантонер, който три дни преди видял как някаква „сянка се промъква между дърветата“ и избягала, като се приближил.

— Нищо ли не ви направи сянката?

— Не!

— И не я разпознахте? Добре, петдесет франка!

Само Мегре бе запазил доброто си настроение. На площада имаше не по-малко от трийсетина жители на групички, които гледаха към прозорците на хотела.

— А ти?

Беше стар селянин в траур, със свиреп поглед.

— Аз съм бащата на първата жертва. И тъй, дошъл съм да кажа, че ако това чудовище ми падне в ръцете, аз…

Той също се обръщаше все към прокурора.

— А имате ли някаква представа кой е?

— Представа може да нямам. Но казах каквото казах! Никой не може да направи нищо на човек, който е загубил дъщеря! По-добре ще направите, ако потърсите там, където вече е имало нещо. Знам, че не сте от този край… Вие не знаете. Всички ще ви кажат, че се случиха неща, които още са тайна…

Лекарят се бе изправил, изнервен от нетърпение. Полицейският комисар гледаше встрани като човек, който не иска да слуша. Колкото до прокурора, той стоеше като истукан.

— Благодаря ви, драги!

— Знайте, че не ви искам нито петдесетте, нито стоте франка… Ако някой ден можете да наминете към фермата… Всеки ще ви каже къде се намира…

Не попита трябва ли да остане. С никого не се сбогува и си отиде със смъкнати рамене.

Излизането му бе последвано от дълго мълчание и Мегре си даде вид, че е много зает с почистването на лулата с единствената си здрава ръка.

— Льодюк, запали ми я…

В това мълчание имаше нещо вълнуващо. Човек би казал, че дори групичките, пръснати из площада, се стараеха да не вдигат шум.

Чуваха се само стъпките на стария фермер по чакъла…

— Моля те да мълчиш, чуваш ли!

Беше годеникът на Розалия, който се стресна, че говори високо, а момичето гледаше право пред себе си — дали се беше предала, или все още се колебаеше?

— И така, господа — въздъхна най-после Мегре, — струва ми се, че нещата потръгнаха…

— Всички тези разпити бяха вече проведени — подхвърли комисарят, като стана и потърси шапката си.

— Само че този път лудият е тук!

Мегре не гледаше никого. Говореше, вперил поглед в бялата табла на леглото си.

— Докторе, мислите ли, че след като кризата премине, той си спомня какво е направил?

— Почти сигурно.

Собственикът на хотела стоеше прав насред стаята и тази подробност го смущаваше още повече, защото с белите си дрехи привличаше погледите.

— Льодюк, иди виж дали някой друг не чака!

— Ще ме извините, но аз нямам повече време — каза доктор Риво, като се надигна. — Имам консултация в единайсет часа и там също се касае за човешки живот.

— Ще ви придружа… — промърмори полицейският комисар.

— А вие, господин прокурор? — прошепна Мегре.

— Хм… аз… да… аз…

От известно време Мегре не изглеждаше доволен и на няколко пъти погледна с нетърпение към площада. Внезапно, когато всички се бяха изправили, готови да си тръгнат, той се надигна леко в леглото и продума:

— Най-после! Един момент, господа… Мисля, че ще има още нещо…

И посочи жената, която тичаше към хотела. Хирургът също я виждаше от мястото си и каза с учудване:

— Франсоаз!

— Познавате ли я?

— Това е балдъзата ми… Сигурно някой болен е телефонирал… Или има спешен случай…

Някой тичаше по стълбите. Говореше. Вратата се отвори и една задъхана млада жена влезе в стаята, заоглежда се уплашено.

— Жак! Комисарю! Господин прокурор…

Нямаше повече от двайсет години. Беше слаба, неспокойна, красива. Но по роклята й имаше следи от прах. Корсажът й бе тук-там разкъсан. И непрекъснато посягаше с ръце към врата си.

— Аз… Аз го видях… И той ме…

Никой не помръдна. Тя говореше с мъка. Направи още две крачки към зет си.

— Виж!

И му показа врата си, по който имаше синини. Продължи да говори:

— Там… в гората на Мулен-Ньоф… Разхождах се, когато един мъж…

— Нали ви казах, че ще узнаем нещо! — изръмжа Мегре, възвърнал спокойствието си.

Льодюк, който го познаваше много добре, го погледна с учудване.

— Видяхте го, нали? — продължи Мегре.

— За малко. Не зная какво направих, за да се освободя от ръцете му… Мисля, че се спъна в някаква клонка… Използувах това и го ударих…

— Опишете го тогава…

— Не зная… Скитник, изглежда… Със селски дрехи… С големи клепнали уши… Никога не съм го виждала…

— Избяга ли?

— Разбра, че ще викам… Откъм пътя се чуваше шум от кола… Втурна се към гъсталака…

Постепенно тя дойде на себе си, с една ръка на врата и друга на гърдите.

— Толкова се уплаших… И ако не беше шумът от колата… Дотичах тук…

— Извинете! Не бяхте ли по-близо до вилата?

— Знаех, че само сестра ми е там.

— Вляво от фермата ли беше? — попита полицейският комисар.

— Непосредствено след изоставената кариера.

Комисарят каза на прокурора:

— Ще наредя да претърсят гората… Може би още има време?

Доктор Риво изглеждаше раздразнен. Той гледаше със смръщени вежди балдъзата си, която се бе подпряла на масата и дишаше по-нормално.

Льодюк търсеше погледа на Мегре и когато успя да го срещне, не скри иронията си.

— Както изглежда, всичко това все пак доказва — изпита нужда да подчертае, — че лудият не е бил тук тази сутрин.

Полицейският комисар слезе по стълбите, сви надясно към кметството, където беше кабинетът му. Прокурорът търкаше бавно бомбето си с края на ръкава.

— Госпожице, още щом следователят се върне от Сент, ще ви помоля да отидете в кабинета му, за да повторите своите показания и подпишете протокола.

Той протегна съсухрената си ръка на Мегре.

— Предполагам, че повече нямате нужда от нас?

— Разбира се! Впрочем аз не смятах да ви безпокоя — Мегре направи знак на Льодюк, който разбра, че трябва да отпрати всички.

Розалия и нейният годеник още се караха.

Щом Льодюк се върна усмихнат до леглото, се учуди, като видя своя приятел с намръщено, загрижено лице.

— Е?

— Нищо!

— Нищо не стана?

— Много нещо стана! Напълни ми една лула, докато не се е върнала жената, може ли…

— Струва ми се, че лудият трябваше да дойде тази сутрин.

— Разбира се!

— Все пак…

— Не настоявай, драги. Най-ужасно би било, видиш ли, ако имаше още една жертва. Защото тогава…

— Какво?

— Не се опитвай да разбереш. Добре. Ето, жена ми прекосява площада. Ще ми каже, че много пуша и ще ми скрие тютюна. Пъхни ми малко под възглавницата…

Горещо му беше. Може би дори бе леко зачервен.

— Върви! Остави телефона до мен…

— Смятам да обядвам в хотела. Днес имат варена гъска. Ще дойда да те видя следобед…

— Както искаш! Между другото онази малката… Нали знаеш, за която ми говори… Отдавна ли не сте се… не си я виждал?

Льодюк потрепери, погледна своя приятел в очите и изръмжа:

— Това е вече много!

И излезе, забравяйки сламената си шапка на масата.