Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Колко често разгневеният човек отхвърля ядно онова, което му подсказва вътрешният глас.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Тълпата, събрала се в сборната зала на пещерата, излъчваше онова стадно чувство, което Джесика бе усетила в деня, в който Пол уби Джеймис. В гласовете се долавяше негодувание и напрегнатост. Като набъбнали възли сред множество се събираха отделни групички свободни.

Когато излезе от покоите на Пол и се появи на площадката, Джесика напъха под робата си някакъв метален куриерски цилиндър. Чувствуваше се отпочинала след продължителното пътуване на юг, но все още я беше яд, че Пол не им разрешава да използуват пленените орнитоптери.

— Все още не владеем въздушното пространство — бе казал той. — А и не бива да ставаме зависими от гориво, доставяно от други планети. Както горивото, така и самолетите трябва да се запазят за деня, когато ще е потребно върховно усилие.

Пол стоеше с група младежи близо до площадката. Мъждивата светлина на суспенсорните глобуси придаваше на сцената някаква призрачност. Приличаше на жива картина, към която обаче трябваше да се прибавят и миризмите на заслона, шепотът и шумът от тътрещи се нозе.

Тя се вгледа в сина си, като се чудеше защо той все още не показва своята изненада — Гърни Халик. Мисълта за Гърни я развълнува със спомените за едно по-ведро минало — за дни, прекарани сред любов и красота с бащата на Пол.

В другия край на площадката Стилгар стоеше в очакване сред групичка от свои приближени. Стойката и мълчанието му говореха за наранено честолюбие.

„Не бива да губим този човек“ — помисли си Джесика. Планът на Пол трябва да успее. Всичко друго би било истинска трагедия.

Тя прекоси площадката, мина покрай Стилгар, без да го погледне и слезе сред тълпата. Сториха й път, когато се отправи към Пол. А откъдето минеше, настъпваше мълчание.

Тя схващаше смисъла на това мълчание — недоизречените въпроси на хората и благоговението пред светата майка.

Когато се приближи до Пол, младите хора се отдръпнаха настрани и за миг я слиса по-различното уважение, което му оказваха. „Всички по-нискостоящи от теб ламтят за мястото ти“ — гласеше бин-джезъритската аксиома. Ала тя изобщо не откри по лицата им ламтеж за власт. По-скоро ги държеше на разстояние религиозната възбуда свързана с предводителството на Пол. И тя си припомни друга бин-джезъритска поговорка: „Пророците винаги умират от насилствена смърт.“

Пол я погледна.

— Време е! — рече тя и му подаде куриерския цилиндър.

Единият от другарите на Пол, по-смел от останалите, хвърли поглед към Стилгар и каза:

— Ще го предизвикаш ли на двубой, Муад’Диб? Сега му е времето. Ще те вземат за страхливец, ако не…

— Кой дръзва да ме нарича страхливец? — попита Пол. Ръката му се стрелна към канията с кристалния нож.

Сред групичката настъпи гневно мълчание, което плъзна и сред тълпата. Щом момъкът се отдръпна от него, Пол рече:

— Предстои ни работа. — Сетне се извърна, проправи си път към площадката, качи се с лек подскок и застана с лице към хората.

— Хайде, какво чакаш? — провикна се някой.

Ропот и сподавен говор последваха този вик. Пол изчака шумът да утихне. Тишината настъпи бавно — тук-там все някой продължаваше да тътри нозе или да кашля. Когато пещерата утихна, Пол вирна брадичка и заговори с глас, който проникна и в най-отдалеченото кътче:

— Дотегна ви чакането — започна той.

Отново изчака да утихнат виковете, предизвикани от думите му.

„Наистина им е дотегнало чакането“ — рече си мислено. Той вдигна високо куриерския цилиндър, като си мислеше за съдържанието му. Джесика му бе показала съобщението и бе обяснила как е било взето от харконския куриер.

Съдържанието му бе категорично: Бяха оставили Рабан да се справя със собствените си сили тук, на Аракис! Той не можеше да поиска нито помощ, нито подкрепления!

Пол отново извиси глас:

— Според вас вече е време да предизвикам на двубой Стилгар и да поема предводителството на отредите! — Преди да успеят да отговорят, върху тях се стовари гневният глас на Пол: — За толкова ли глупав смятате Лизан-ал-Гаиб?

Настъпи смразяваща тишина.

„Той посяга към религиозния плащ“ — помисли си Джесика. — „Трябва да успее!“

— Така повелява обичаят! — провикна се някой. Пол заговори сдържано, като опипваше подводните течения на настроението им.

— Обичаите се менят.

От един ъгъл на пещерата се надигна гневен глас:

— Ние сме тези, които ще кажем какво трябва да се променя!

Тук-там през тълпата преминаха одобрителни възгласи.

— Ваша воля — рече Пол.

И слухът на Джесика засече едва доловимите модулации, тъй като той използуваше възможностите на гласа, на който тя го бе обучавала.

— Така е, вие ще кажете — съгласи се той. — Но първо ще чуете онова, което ще кажа аз.

Стилгар се приближи до площадката — изражението на брадясалото му лице бе невъзмутимо.

— Това също е повеля на обичая — заговори той. — Гласът на всеки свободен може да бъде чут от Съвета. Пол Муад’Диб е свободен.

— Най-важно от всичко е доброто на племето, нали така? — попита Пол.

Със същия равен глас на наранено честолюбие Стилгар отвърна:

— Към него са насочени усилията ни.

— Много добре — рече Пол. — Тогава кой заповядва на военния отряд на нашето племе и кой заповядва на всички племена и отряди посредством военните инструктори, които ние обучихме в чудноватото бойно изкуство?

Пол изчака, като рееше поглед над главите на стълпилите се хора. Отговор не последва.

След малко заговори отново:

— Стилгар ли заповядва на всички тях? Самият той отрича да е така. Аз ли им заповядвам? Дори Стилгар понякога изпълнява моите нареждания, а мъдреците — най-умните сред умните — се вслушват в думите ми и ме почитат в Съвета.

Сред тълпата цареше мъртва тишина.

— И така — продължи Пол. — Майка ми ли им заповядва? — Той посочи надолу към Джесика, която се открояваше в своите черни обредни одежди. — Стилгар, както и всички други предводители на отреди търсят нейния съвет за почти всяко по-значително начинание. Това ви е известно. Но светата майка ли прави преходи из пустинята и предвожда рациите срещу харконите?

Челата, които Пол съзираше, се смръщиха, но гневният ропот сред тълпата не утихваше.

„Избрал е твърде опасен път“ — помисли си Джесика, но си спомни за цилиндъра със съобщението и онова, което се казваше в него. И тя прозря намерението на Пол: да проникне до самите дълбини на тяхното колебание и да се възползува от него, а останалото щеше да дойде после от само себе си.

— Никой не признава предводителство без двубой и сражение, така ли е? — попита Пол.

— Така повелява обичаят! — изкрещя някой.

— А каква е нашата цел? — попита Пол. — Да свалим от власт Рабан, харконския звяр, и да превърнем нашата планета в свят, където сред изобилие от вода да можем да създаваме щастливо нашите семейства — това ли е нашата цел?

— Неумолимите задачи изискват неумолими обичаи — провикна се друг.

— А ще строшите ли ножа си преди битката? — попита Пол. — Ще спомена нещо само като факт, не като самохвалство или предизвикателство: Тук, сред вас, няма човек, включително и Стилгар, който може да ми устои в единоборство. Стилгар сам си го признава. Значи той е убеден в това, както и всички вие.

Сред тълпата отново се понесе гневен ропот.

— Мнозина от вас са заставали срещу мен на тренировъчната площадка — продължи Пол. — И добре знаете, че това не е празно самохвалство. Споменавам този факт, защото е известен на всички ни, и аз ще съм глупак, ако сам не го разбирам. Аз съм започнал обучението си в бойното изкуство много по-рано от вас, а по-непреклонни учители от моите вие даже и не сте срещали. Как иначе според вас щях да победя Джеймис, и то на възраст, на която вашите момчета все още си играят на война?

„Справя се добре с гласа“ — помисли си Джесика, — „но за тези хора това не е достатъчно. Те имат добра самозащита срещу гласово въздействие. Трябва да им въздействува и с логика.“

— И така — рече Пол — стигаме до това тук. — Той повдигна куриерския цилиндър и свали разпокъсания бандерол. — Това послание бе заловено от един харконски куриер. Достоверността му е извън всякакво съмнение. Адресирано е до Рабан. В него му се съобщава, че молбата му за нови войски се отхвърля, че добивът от подправката е много под определения дял и че ще трябва да изтръгне от недрата на Аракис още подправка, но с наличните си хора.

Стилгар застана до Пол.

— Колко от вас разбират какво означава това? — попита Пол. — Стилгар веднага го разбра.

— Зарязали са го! — провикна се някой.

Пол напъха посланието и цилиндъра в торбичката си. Сне от шията си изплетен от шигърова жица ширит и като свали от него един пръстен, вдигна този пръстен високо нагоре.

— Това бе дукският пръстен на моя баща — рече той. — Аз се заклех да не го нося, докато не съм готов да поведа войските си по цялата планета и да предявя иск, че Аракис е мое законно дукско владение. — Той постави пръстена на пръста си и сви юмрук.

В пещерата настъпи дълбока тишина.

— Кой заповядва тук? — запита Пол. Той вдигна юмрук. — Аз заповядвам тук! Аз съм господарят на всеки квадратен сантиметър от Аракис! Тази планета е мое дукско владение независимо дали това се харесва на императора или не! Той отдаде Аракис във владение на моя баща и аз я наследявам от баща си!

Пол се надигна на пръсти и се отпусна на пети. Изучаваше с поглед тълпата, долавяйки настроението й.

„Почти успях“ — помисли си той.

— Тук сред вас има мъже, които ще заемат отговорни постове на Аракис, щом си възстановя тези имперски права, които по право ми принадлежат — продължи Пол. — Стилгар е един от тях. Не защото искам да му се докарвам сега! Не и от благодарност, въпреки че съм един от мнозината тук, които му дължат живота си. Не! Казвам го, защото е разсъдлив и силен. Защото командува отряда си според повелите на своя собствен ум, а не само по правилата. За глупав ли ме имате? Да не би да мислите, че ще си отрежа дясната ръка и ще я хвърля кървяща тук на пода, в тази пещера, само за да ви създам зрелище?

Пол обходи със строг поглед тълпата.

— Има ли измежду вас някой, който твърди, че аз не съм законният господар на Аракис? И трябва ли да доказвам това, като оставя без вожд всяко племе на свободните?

Застаналият до Пол Стилгар се размърда и го погледна въпросително.

— Мога ли да отнема част от нашата сила сега, когато се нуждаем най-много от нея? — попита Пол. — Аз съм вашият господар и ви заявявам, че е крайно време да престанем да избиваме най-добрите си воини, а да започнем да избиваме нашите истински врагове — харконите!

С едно неуловимо движение Стилгар извади кристалния си нож и го насочи над главите на стълпилите се хора.

— Да живее дук Пол Муад’Диб! — извика той. Оглушителен рев изпълни пещерата и ехото му прокънтя многократно. Хората шумно одобряваха и надаваха възгласи:

— Йа хайя чухада! Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб? Йа хайя чухада!

Джесика мислено си преведе: „Да живеят бойците на Муад’Диб!“

Сцената, както я бяха замислили помежду си тя, Пол и Стилгар, бе протекла точно по плана.

Глъчката постепенно утихна.

Когато отново настъпи тишина. Пол застана с лице към Стилгар и рече:

— Коленичи, Стилгар!

Стилгар падна на колене върху площадката.

— Дай ми кристалния си нож! — каза Пол.

Стилгар се подчини.

„Това вече не е по плана“ — помисли си Джесика.

— Повтаряй след мен, Стилгар — рече Пол и си припомни думите от церемонията при даването на власт така, както бе чул да ги изрича собственият му баща: — Аз, Стилгар, поемам този нож от ръцете на моя дук.

— Аз, Стилгар, поемам този нож от ръцете на моя дук — повтори Стилгар и пое млечнобялото острие от Пол.

— Където моят дук заповяда, там ще забия този нож — продължи Пол.

Стилгар повтори думите, произнасяйки ги бавно и тържествено.

Като си спомни откъде водеше началото си тази церемония, Джесика запремига, за да преглътне сълзите и разтърси глава. „Тези слова са ми познати“ — помисли си тя. — „Не биваше да допускам да ме развълнуват.“

— Посвещавам това острие на делото на моя дук и на смъртта на враговете му, докато кръвта тече в жилите ми — рече Пол.

Стилгар повтори думите след него.

— Целуни острието — заповяда Пол.

Стилгар се подчини, а след това, съгласно обичая на свободните, целуна ръката, която държеше острието. По знак на Пол той прибра в канията ножа и се изправи на крака.

През тълпата премина тих благоговеен шепот и Джесика дочу думите. „Предсказанието — бин-джезъритката ще покаже пътя, а светата майка ще го види.“ А от още по-далече долетя: „Тя ни го сочи чрез своя син!“

— Стилгар е вождът на това племе — рече Пол. — Нека по този въпрос никой не се заблуждава. Той командува с моя глас. Онова, което той ще ви каже, все едно че съм ви го казал аз.

„Умно замислено“ — рече си Джесика. — „Вождът на племето не бива да губи престиж сред онези, които ще трябва да му се подчиняват.“

Пол сниши глас и рече:

— Стилгар, искам тази нощ да бъдат разпратени вестоносци и циелаго, за да свикат Сбор на вождовете. Щом ги изпратиш, доведи Чат, Корба, Отейм и още двама лейтенанти по твой избор. Доведи ги в покоите ми за изготвяне на бойния план. Трябва да спечелим победа и да я покажем на вождовете, когато пристигнат.

Пол кимна на майка си да ги придружи, слезе от площадката начело на свитата и като си проправи път през тълпата, мина към коридора и приготвените жилищни помещения. Докато Пол вървеше през тълпата, към него се протягаха ръце, за да го докоснат. Зовяха го гласове:

— Моят нож ще се насочи натам, накъдето заповяда Стилгар, Пол Муад’Диб! Нека скоро влезем в бой, Пол Муад’Диб! Нека окъпем нашия свят в кръвта на харконите!

Долавяйки чувствата на тълпата. Джесика усещаше войнственото нетърпение на тези хора. Те бяха напълно готови за битките. „А ние ги водим към върха“ — помисли си тя.

Когато влязоха във вътрешната стая. Пол кимна на майка си да седне и каза:

— Почакай тук. — И изчезна зад завесите на страничния коридор.

След като Пол излезе, в стаята стана тихо — зад завесите бе толкова тихо, че дори и тихият шепот на въздушните помпи, които раздвижваха въздуха в заслона, не проникваше до мястото, където бе седнала.

„Отиде да доведе Гърни Халик“ — рече си тя. И се учуди на странната смесица от чувства, които изпита. Гърни и неговата музика бяха част от онези приятни времена на Каладън, преди да се преселят на Аракис. Имаше чувството, че на Каладън бе живял някой друг, не тя. За тези почти три години от идването им тук Джесика бе станала друг човек. Това, че трябваше да се изправи сега лице с лице срещу Гърни, я караше да преосмисля станалата с нея промяна.

Сервизът за кафе на Пол, гравираната сплав от сребро и жасмиум — наследство от Джеймис, бе нареден върху ниска масичка от дясната й страна. Тя се вгледа в него, като си мислеше колко ли много ръце се бяха докосвали до метала. Само допреди месец Чани бе сервирала с него на Пол.

„Какво ли друго би могла да прави за своя дук една жена от пустинята, освен да му сервира кафе?“ — запита се Джесика. — „Тя не му носи нито власт, нито го сродява със знатен род. Пол има само една голяма възможност — да се сроди с някоя могъща Велика династия, може би дори с императорското семейство. В края на краищата и в него има принцеси и всяка от тях е възпитаничка на «Бин Джезърит».“

Джесика си представи как ще замени суровия живот на Аракис с живот, изпълнен с власт и сигурност, който щеше да й бъде осигурен като майка на принц-консорт. Погледна към плътните завеси, които закриваха скалните стени на тази пещерна килия, като си мислеше как бе пристигнала дотук — бе яздила сред стадо червеи, окичени с носилки и товарни платформи, с натрупани върху тях необходими неща за предстоящите сражения.

„Докато Чани е жива, Пол няма да осъзнае своя дълг“ — помисли си Джесика. — „Тя го дари със син и това е достатъчно.“

Прониза я внезапен копнеж да види внука си, детето, което имаше толкова много от чертите на дядото, от Лито. Джесика долепи длани до страните си и прибягна до ритуалното дишане, което охлаждаше чувствата и проясняваше ума, после се наведе до кръста надолу за упражнението, което подготвяше тялото за потребностите на духа.

Изборът на Пол да използува Пещерата на птиците за свой команден пункт изобщо не биваше да се оспорва. Мястото беше безупречно. На север се простираше Уинд Пас — тясна клисура, която водеше до укрепено село, разположено в един синк, ограден с непристъпни скални стени. Това селище бе важно, в него живееха занаятчии и техници — беше център по поддръжката на цяла отбранителна област на харконите.

Отвъд завесите се чу кашляне. Джесика се изопна, пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Влез! — рече тя.

Завесите се отместиха и в стаята се втурна Гърни Халик. Тя успя само да зърне лицето му, което имаше странно изражение, и ето че той се оказа зад гърба й и като пъхна яката си ръка под брадичката, я изправи на крака.

— Гърни, глупако, какво правиш? — попита тя. После усети върха на ножа, опрян в гърба й. От върха на това острие я побиваха студени тръпки. В този миг тя осъзна, че Гърни има намерение да я убие. Защо ли? Не й идваше наум никаква причина, защото той не бе човек, който може да стане предател. Тя обаче не се съмняваше в намеренията му. И понеже разбираше това, умът й трескаво заработи. Насреща си нямаше човек, когото лесно може да надвие. Насреща си имаше убиец, който умееше да се предпазва от въздействието на гласа, който умееше да се пази от всяка военна хитрост и от различните коварства на смъртта и насилието. Насреща й стоеше оръдие, за чието обучение тя сама бе допринесла с някои съвети и предложения.

— И си помисли, че си се измъкнала, а, вещице? — озъби се Гърни.

Преди да успее да проумее въпроса или се опита да отговори, завесите се разделиха и влезе Пол.

— Ето го, май… — Пол млъкна, схващайки напрежението в стаята.

— Остани си на мястото, господарю — рече Гърни.

— Какво… — Пол тръсна глава.

Джесика понечи да заговори, но усети, че ръката притисна по-здраво гърлото й.

— Ще говориш само когато ти разреша, вещице — рече Гърни. — Искам да кажеш само едно нещо, за да може синът ти да го чуе и съм готов да забия мигновено този нож право в сърцето ти при първия опит за съпротива. Не смей да извисяваш глас. Няма да напрягаш и да движиш някои определени мускули. Действувай изключително предпазливо, за да спечелиш още няколко секунди живот. И те уверявам, че само толкова са ти останали да живееш.

Пол пристъпи крачка напред.

— Гърни, човече, какво си…

— Не мърдай от мястото си! — отсече Гърни. — Само още една стъпка и ще я пратя на оня свят.

Ръката на Пол се плъзна към канията на ножа му. Той наруши мъртвата тишина:

— Няма да е зле да обясниш поведението си, Гърни.

— Дал съм обет да убия предателя на твоя баща — рече Гърни. — Смяташ ли, че мога да забравя човека, който ме спаси от харконската яма за роби, дари ми свобода, живот и уважение и… ми дари приятелството си — нещо, което ценя най-много от всичко останало. И ето че сега държа на мушка неговия предател. Никой не може да ми попречи да…

— Колко дълбоко се заблуждаваш, Гърни — рече Пол.

А Джесика си помисли: „Ето какво било! Каква ирония.“

— Да се заблуждавам ли? — запита Гърни. — Нека чуем признанието от собствената й уста. И нека знае, че съм давал подкупи, че съм шпионирал и мамел, за да потвърдя това обвинение. Давал съм дори семута* на един гвардейски капитан, за да изтръгна от него нещичко от тази история.

Джесика почувствува, че ръката, притиснала гърлото й, леко се отхлаби, но преди да успее да заговори, Пол я изпревари:

— Предателят бе Юи. Твърдя това със сигурност, Гърни. Доказателството е изчерпателно и не може да бъде оспорвано. Предателят бе Юи. Не ме интересува как си стигнал до това си подозрение, защото то би могло да е само подозрение, но ако сториш зло на майка ми… — Пол извади кристалния нож от канията и го улови с две ръце — … ще ти източа кръвта.

— Юи бе лекар, у когото бе заложена имперската повеля — той можеше да служи дори в императорския двор — озъби се Гърни. — Той не можеше да стане предател.

— А пък аз знам един начин за разрушаване на имперската повеля — рече Пол.

— Доказателството! — настоя Гърни.

— Доказателството не е тук — каза Пол. — То е далеч на юг, в Сийч Табър, но ако…

— Това е измама — озъби се Гърни и ръката му отново притисна здраво гърлото на Джесика.

— Не е измама, Гърни — рече Пол и в гласа му прозвуча толкова непоносима тъга, че тя разкъса сърцето на Джесика.

— С очите си видях писмото, заловено от харконския агент — рече Гърни. — То сочеше право към…

— Аз също го видях — прекъсна го Пол. — Показа ми го баща ми в онази нощ, когато ми обясни, че това със сигурност е харконска хитрост, чиято цел е да го накара да се усъмни в жената, която обича.

— Ай! — възкликна Гърни. — Ти не се…

— Замълчи! — прекъсна го Пол и безизразният глас, изрекъл тези думи, прозвуча толкова повелително, колкото Джесика никога не бе чувала друг глас да звучи. „Той владее Великата власт!“ — помисли си тя. Ръката на Гърни, притиснала шията й, потрепера, върхът на ножа, опрян в гърба й, се отдръпна неуверено.

— Не си могъл — продължи Пол — да чуеш как майка ми ридаеше в онази нощ за загубата на своя дук. Не си виждал как очите й мятат пламъци, когато заговори за унищожаването на харконите.

„Значи е чувал“, помисли си тя. Задавиха я сълзи.

— Не си успял — продължи Пол — да запомниш уроците, които си научил в харконската яма за роби. Казваш, че се гордееш с приятелството на баща ми! Как не успя да схванеш разликата между харконите и атреидите, така че да подушиш една харконска хитрост по вонята, която остава полепнала по нея? Как не успя да научиш, че верността на атреидите се купува с обич, докато монетата на харконите е омразата? Как не успя да прозреш същността на това предателство?

— А Юи? — промълви Гърни.

— Доказателството, с което разполагаме, е собственоръчно написано писмо от Юи до нас, с което той признава предателството си — отговори Пол. — Заклевам се за това в обичта, която изпитвам към теб, обич, която ще продължа да изпитвам дори след като те поваля убит тук, на този под.

Докато слушаше сина си, Джесика се възхищаваше на дълбоката му мисъл и на вълнуващата проницателност на неговия ум.

— Баща ми имаше верен инстинкт за приятелите си — продължи Пол. — Той рядко даряваше своята обич, но никога не допускаше грешки. Неговата уязвимост се криеше в неразбирането на омразата. Смяташе, че никой, който мрази харконите, не би могъл да го предаде. — Пол погледна към майка си. — Тя знае това. Аз й предадох думите на баща ми, че той никога не се е съмнявал в нея.

Джесика почувствува, че губи самообладание, и прехапа долната си устна. Като виждаше колко надменно и сдържано е поведението на Пол, тя си даваше сметка какво му струват тези думи. Поиска й се да се втурне към него и да притисне главата му до гърдите си, както никога досега не бе го правила. Ала ръката, притиснала гърлото й, спря да трепери, върхът на ножа отново се опря в гърба й — неподвижен и остър.

— Един от най-страшните мигове в живота на едно момче — рече Пол — е, когато разбере, че родителите му са човешки същества, свързани с обич, каквато то никога не ще може да изпита. Това за него е загуба, миг на пробуждане, в който разбира, че светът го заобикаля отвсякъде и че всеки е сам в него. Този миг съдържа своя собствена истина, която човек не може да не приеме. С ушите си чух, когато моят баща говореше на майка ми. Тя не е предателят, Гърни.

Джесика си възвърна гласа и заговори:

— Пусни ме, Гърни. — В тези думи нямаше никаква по-особена заповед, нито хитрост, която да го измами, но ръката на Гърни се отпусна. Джесика отиде при Пол и застана до него, без да го докосва.

— Пол — рече тя, — във вселената съществуват и други мигове на пробуждане. Изведнъж прозрях как съм те използувала и огъвала, и манипулирала, за да те вкарам в пътя, избран от мен… път, който бях принудена да избера… ако това изобщо е някакво оправдание… заради обучението, което съм получила. — Тя преглътна мъчително и го погледна право в очите. — Пол… искам да направиш нещо заради мен — избери пътя на цветето. Вземи своето момиче от пустинята и се ожени за нея, ако такова е желанието ти. Ако се наложи, опълчи се срещу всички и всичко. Но сам избери пътя си. Аз…

Гласът й секна — прекъсна я тихият неясен говор зад гърба й.

„Гърни.“ Тя видя, че Пол гледаше втренчено някъде зад нея и се обърна.

Гърни продължавате да стои на същото място, но бе прибрал ножа си в канията, бе раздърпал робата на гърдите си и бе оголил лъскавата сивота на казионен влагосъхраняващ костюм — от онези, с които контрабандистите търгуваха из заслоните.

— Забий ножа си право тук, в гърдите ми — промълви Гърни. — Казах ти да ме убиеш, за да свърши всичко това. Аз очерних името си. Предадох моя собствен дук! Най-възвишеният…

— Замълчи! — рече Пол. — Загърни си робата и престани да се държиш като глупак! Стигат ми толкова глупости за един ден.

— Казах ти да ме убиеш! — разгневи се Гърни.

— Ти ме познаваш добре — рече Пол. — За толкова ли малоумен ме мислиш? Та нима трябва да премина през такива изпитания заради всеки човек, от когото имам нужда?

Гърни погледна към Джесика и заговори с напълно несвойствен за него отчаян и умолителен тон:

— Тогава вие, господарко, моля ви… убийте ме вие.

Джесика отиде при него и сложи ръце на раменете му.

— Гърни, защо настояваш атреидите да убиват онези, които обичат? — Тя лекичко издърпа разгърдената роба от пръстите му, загърна и пристегна плата върху гърдите му.

Гърни заговори на пресекулки:

— Но… аз…

— Ти бе убеден, че вършиш нещо заради Лито — каза тя. И аз те уважавам за това.

— Господарко — рече Гърни. Той оброни глава и стисна клепачи, за да препречи пътя на сълзите.

— Нека приемем това за недоразумение между стари приятели — рече тя и Пол долови утешителните нотки и желанието й да заглади случилото се. — Всичко свърши и можем да сме благодарни, че подобно недоразумение няма никога да се повтори между нас.

Гърни отвори окъпани във влага очи и сведе поглед към нея.

— Онзи Гърни Халик, когото познавах, бе човек, който боравеше еднакво умело и с меча, и с балисета — продължи Джесика. — Но на Гърни с балисета се възхищавах най-много. Не си ли спомня онзи Гърни Халик как с часове седях и се наслаждавах на музиката му, когато свиреше за мен? Имаш ли все още балисет, Гърни?

— Имам нов — отвърна Гърни. — Донесен е от Чусик*, благозвучен инструмент. Свири като истински Варота*, макар да няма никакъв подпис. Лично аз смятам, че е направен от някой ученик на Варота, който… — Той млъкна. — Какво мога да ви кажа, господарке? Седнали сме тук на празни приказки, а…

— Това не са празни приказки, Гърни — намеси се Пол. Той направи няколко крачки и застана до майка си, лице с лице срещу Гърни. — Не говорим празни приказки, а за нещо, което носи радост между приятели. Ще ми направиш голяма услуга, ако й посвириш сега. Бойните планове могат да почакат малко. Във всеки случай до утре няма да влизаме в бой.

— Ще… ще отида да си донеса балисета — каза Гърни. — В коридора е. — Той мина покрай тях и излезе през завесите.

Пол сложи ръка на рамото на майка си и откри, че тя трепери.

— Всичко свърши, майко — рече той.

Без да се обръща, тя го изгледа косо с крайчеца на окото си.

— Свърши ли?

— Разбира се, Гърни е…

— Гърни ли? О… да. — Тя сведе очи.

Завесите прошумяха, когато Гърни се завърна с балисета си. Той започна да го настройва, като избягваше погледите им. Драпериите върху стените поглъщаха кънтящите звуци и от това инструментът звучеше тихо и задушевно.

Пол заведе майка си до стената и я настани да седне на една възглавница с гръб към плътните драперии. Внезапно го порази колко състарена е тя, с тези наченки на сухите бръчки на пустинята по лицето и бръчиците, които излизаха от ъгълчетата на забулените в синьо очи.

„Уморена е“ — помисли си. — „Трябва да намерим начин да облекчим товара й.“

Гърни взе един акорд.

Пол го погледна и каза:

— Има… някои неща, които изискват личната ми намеса. Изчакайте ме тук.

Гърни кимна. Сякаш мислите му бяха много надалеч, сякаш за миг бе отлетял към ведрите небеса на Каладън, обещаващи дъжд, с бухлати облаци на хоризонта.

Пол насила се обърна и излезе през тежките завеси на страничния коридор. Чу как зад гърба му Гърни пое някаква мелодия и пътем се спря за миг, за да послуша приглушената музика.

Градини и лозя

и едрогърди хубавици,

и чашата препълнена пред мен.

Защо ли бръщолевя за сражения?

За планини, превърнати във прах?

Защо ми парят тез сълзи?

Разтвориха се небесата.

Посипаха ни с благодат.

И само длани да простра и да събирам.

Защо пак мисля за засади

и за отрови сипани в бокали?

Защо тежат ми тез години?

На любовта ръцете дават знак,

разголени и млади.

И раят обещава ми наслади.

Защо тогава спомням си за белезите стари?

И все сънувам стари грехове…

Защо насън ме мъчат страхове?

От един ъгъл на коридора пред Пол изникна облечен в роба федейкин вестоносец. Мъжът бе отметнал назад качулката и бе разхлабил катарамите си така, че влагосъхраняващият му костюм не бе пристегнат около шията — доказателство, че току-що бе дошъл от откритата пустиня.

Пол му кимна да спре, пусна завесите и тръгна по коридора към него.

Федейкинът се поклони с длани, събрани за молитва, така както би поздравил една света майка или сайядина.

— Муад’Диб — рече той, — вождовете започнаха да пристигат за Сбора.

— Толкова скоро!

— Това са онези вождове, които Стилгар призова преди, когато се смяташе, че… — Той сви рамене.

— Разбирам. — Пол погледна назад, към стаята, откъдето се носеше слабият звън на балисет и си помисли за старата любима песен на майка му — странно съчетание на весела мелодия и тъжни думи. — Стилгар скоро ще дойде тук с останалите. Заведи ги в стаята при майка ми.

— Ще изчакам тук, Муад’Диб — каза вестоносецът.

— Да… добре, направи така.

Пол мина покрай федейкина и се отправи към онова място във вътрешността на пещерата, което го имаше във всички тези пещери — мястото, близо до басейна, в който се съхраняваше водата. На това място трябвате да има малък шай-хулуд, не по-дълъг от девет метра червей, чийто растеж бе спрян в капан на заобикалящите го водни канали. Творецът-вестител, излязъл от вектора на малкия творец-вестител, избягваше водата, тъй като тя бе отрова за него. А удавянето на твореца-вестител бе най-голямата тайна на свободните, защото при това действие се получаваше Водата на живота, крепяща тяхното единство — отровата, която можеше да бъде превърната само от света майка.

Бе взел това решение, когато се сблъска с напрежението от опасността, заплашила майка му. Нито една пътека от бъдещето, видяно някога от него, не му бе подсказала този миг на опасност от страна на Гърни Халик. Бъдещето — сивото, забулено в облаци бъдеще с предчувствието, което излъчваше, че цялата вселена се придвижва към безумство, висеше наоколо му като призрачен свят.

„Трябва да надникна в него“ — помисли си той. Организмът на Пол бавно си беше изградил известна търпимост към подправката, от което виденията от бъдещето бяха започнали да стават все по-малобройни и по-малобройни… все по-неясни и по-неясни. Изходът от това затруднение му се струваше съвсем ясен.

„Ще удавя вестителя. Ето сега ще видим дали съм онзи Куизъц Хадерах, който може да издържи изпитанието, на което подлагат светите майки.“