Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Трябва да има наука за недоволството. На хората са им потребни трудни времена и потисничество, за да заякнат душевно.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Джесика се събуди в тъмното, изпълнена от някакво предчувствие сред заобикалящото я безмълвие. Тя не можеше да проумее защо чувствува ума и тялото си толкова отпуснати. Тръпки на страх полазиха по кожата й. Смяташе да се надигне и да включи осветлението, ала нещо осуети решението й. Усещаше устата си… особено.

Туп-туп-туп-туп!

Звукът бе тъп и се носеше без определена посока в мрака. Отнякъде.

Мигът на очакването бе натежал от време и от шумолящи нервни движения.

Тя започна да усеща тялото си, осъзна, че китките и глезените й са вързани, а устата — запушена. Лежеше на едната си страна с вързани отзад ръце. Тя опита въжетата и разбра, че са кримскелски* и само щяха да се впият още по-здраво, ако ги опънеше.

И ето че си спомни.

Нещо се бе раздвижило в стаята й в мрака, нещо мокро и миризливо я бе плеснало през лицето и бе изпълнило устата й, бяха я сграбчили нечии ръце. Тя бе отворила уста — за да поеме дъх — и бе усетила наркотика във влагата. Съзнанието й бе угаснало, потапяйки я в черна яма от ужас.

„Ето че стана“ — помисли си тя. — „Колко лесно било да надвиеш бин-джезъритка. Беше необходимо само предателство. Хауът излезе прав.“

Заповяда си да не опъва въжетата.

„Това не е моята спалня“ — помисли си тя. — „Пренесли са ме в някакво друго помещение.“

Бавно засъбира вътрешното си спокойствие.

Започна да долавя възкиселия дъх на собствената си пот с нейния химически примес на страх.

„Къде ли е Пол?“ — запита се тя. — „Синът ми… какво ли са му сторили?“

„Спокойствие.“

Насила се застави да се успокои, като използуваше древните методи.

Ала ужасът витаеше толкова наблизо.

„Лито? Къде си, Лито?“

Тя усети, че мракът се разрежда. Като начало се появиха сенки. Започна да различава силуети. Бяло. Ивица под някаква врата.

Намирам се на пода.

Крачещи хора. Долови това по вибрациите на каменния под.

Джесика отпъди спомена за ужаса. „Трябва да бъде спокойна, бдителна и готова. Може да ми се отдаде само една възможност.“ Тя отново призова вътрешното си спокойствие.

Тромавите удари на сърцето й станаха равномерни и отброяващи времето. Тя пресметна. „Лежала съм в безсъзнание около час.“ Затвори очи и съсредоточи вниманието си върху приближаващите се стъпки.

Четирима.

Тя отбеляза различията в стъпките им.

Трябва да се преструвам, че съм още в несвяст. Отпусна се на студения под, опитвайки готовността на тялото си, чу да се отваря врата и през миглите си усети, че стана по-светло.

Стъпките се приближиха: някой се надвеси над нея.

— Будна сте — избоботи басов глас. — Не се преструвайте.

Тя отвори очи.

Над нея се бе изправил барон Харконен. Разпозна, че се намират в избата, където Пол бе спал, и видя походното му легло до стената — празно. Стражите внесоха суспенсорни лампи и ги разпределиха близо до отворената врата. По-нататък в коридора блестеше светлина, от която я заболяха очите.

Тя вдигна поглед към барона. Той носеше жълто наметало, под което изпъкваха портативните му суспенсори. Тлъстите бузи под паешко-черните му очи приличаха на дупенцето на купидон.

— Опиатът бе дозиран по време — избоботи той. — Знаехме с точност до минута кога ще дойдете на себе си.

„Как е възможно това?“ — учуди се тя. — „Би трябвало да знаят точното ми тегло, обмяната на веществата ми, моето… Юи!“

— Колко жалко, че трябва да останете със затъкната уста — продължи баронът. — Бихме могли да проведем толкова интересен разговор.

„Би могло да е единствено Юи“ — помисли си тя. — „Как?“

Баронът обърна поглед назад, към вратата.

— Влез, Пайтър.

Никога дотогава тя не бе виждала човека, който влезе и застана редом с барона, ала лицето му й бе познато — както и човекът: Пайтър дьо Врие, ментатът убиец. Тя го заразглежда внимателно — орлови черти, мастиленосини очи, които предполагаха, че е местен жител на Аракис, ала изискаността на маниерите и стойката му й подсказаха, че не е. А и плътта му бе здраво напращяла от вода. Той бе висок, ала слаб, и нещо във вида му внушаваше женственост.

— Колко жалко, че не можем да проведем нашия разговор, драга ми лейди Джесика — рече баронът. — Аз обаче съм осведомен за вашите способности. — Той изгледа ментата. — Вярно ли е, Пайтър?

— Както кажете, бароне — отвърна Пайтър. Гласът бе тенор. От него по гръбнака й полазиха студени тръпки. Тя никога не бе чувала такъв смразяващ глас. За човек, посветен в бин-джезъритския подход, този глас крещеше: „Убиец!“

— Имам изненада за Пайтър — рече баронът. — Той си мисли, че е дошъл тук, за да си получи наградата — вас, лейди Джесика. Ала аз искам да демонстрирам нещо: че той в действителност не ви иска.

— Вие играете ли си с мен, бароне? — попита Пайтър и се усмихна.

Джесика видя тази усмивка и се зачуди защо баронът не скочи да се защитава от този Пайтър. След това тя се поправи. Баронът не можеше да разгадае тази усмивка. Липсваше му обучението.

— В много отношения Пайтър е съвсем наивен — продължи баронът. — Той дори не допуска какво чудовищно създание сте вие, лейди Джесика. Бих искал да му покажа, че това ще е глупав риск. — Баронът се усмихна на Пайтър, чието лице се бе превърнало в маска на очакването. — Аз знам какво наистина иска Пайтър. Пайтър иска власт.

— Обещахте ми да я получа — рече Пайтър. Теноровият глас бе изгубил част от студената си сдържаност.

Джесика долови ключовите тонове в гласа на Пайтър и потрепери вътрешно. Как е могъл баронът да превърне един ментат в такова животно?

— Давам ти право на избор, Пайтър — рече баронът.

— Какъв избор?

Баронът щракна с дебелите си пръсти.

— Тази жена и изгнание извън границите на империята или атреидското дукство на планетата Аракис, която да управляваш както ти е угодно от мое име.

Джесика наблюдаваше как паешките очи на барона оглеждат внимателно Пайтър.

— Ще бъдеш дук във всяко отношение освен по име.

„Дали тогава моят Лито е мъртъв?“ — запита се Джесика. Усети как някъде дълбоко в душата й се надигна ридание.

Баронът не сваляше очи от ментата.

— Трябва да си наясно със себе си, Пайтър. Ти я искаш, защото е жена на дук, защото е символ на неговата власт — красива, полезна, прекрасно обучена за ролята си. Ала цяло дукство, Пайтър! Това е повече от символ — това е действителност. С него би могъл да имаш много жени… и много повече.

— Не се ли шегувате с Пайтър?

Баронът се обърна с онази лекота на балерина, която му осигуряваха суспенсорите.

— Да се шегувам ли? Запомни — самият аз се отказвам от момчето. Ти чу какво каза предателят за обучението на момъка. Те си приличат — майката и синът, — те са необикновено опасни. — Баронът се усмихна. — Трябва вече да тръгвам. Ще изпратя войника, когото пазя за този случай. Той е глух като пън. Ще му бъде дадена заповед да ви превози до първия етап от пътуването ви в изгнание. Той ще сломи тази жена, ако забележи, че взема надмощие над теб. Той няма да разреши да махнеш превръзката от устата й, докато не излетите от Аракис. Ако избереш да не заминеш… той ще получи други заповеди.

— Не е необходимо да излизате — рече Пайтър. — Аз направих своя избор.

— А-ха! — ликуваше баронът. — Бързо взетото решение би могло да означава само едно нещо.

— Ще взема дукството — рече Пайтър.

А Джесика си помисли: „Не разбира ли Пайтър, че баронът го лъже? Но… как би могъл да разбере? Той е деформиран ментат.“

Баронът погледна надолу към Джесика.

— Не е ли прекрасно, че познавам така добре Пайтър? Обзаложих се с моя полицейски началник, че Пайтър ще направи именно такъв избор. Ха-ха! И така аз тръгвам вече. Така е много по-добре. Да, да, много по-добре. Нали разбирате, лейди Джесика? Аз не храня никаква злоба към вас. Това е необходимост. Така е много по-добре. Да. И в действителност аз не съм заповядвал да ви унищожат. Когато ме попитат какво е станало с вас, с чиста съвест мога да вдигна рамене.

— Тогава на мен ли оставяте тази работа — попита Пайтър.

— Войникът от охраната, когото изпращам, ще изпълни твоите заповеди — отвърна баронът. — Оставям на теб всичко, което трябва да се направи. — Той се втренчи в Пайтър. — Да. По моите ръце не ще има нито капчица кръв. Ти ще решаваш. Да. Аз не знам нищо за тази работа. Ще изчакаш да си замина и после ще направиш онова, което е необходимо. Да. И така… ах, да. Да. Добре.

„Той се страхува да не го разпитва жрица на истината“ — помисли си Джесика. — „Коя ли? А-ха, светата майка Гайъс Хелън, разбира се! Щом знае, че трябва да застане с лице към въпросите й, тогава сигурно и императорът е замесен в тази работа. Ооох, горкият Лито!“

Баронът хвърли последен поглед към Джесика, обърна се и напусна помещението. Тя го проследи с очи, като си мислеше: „Точно както ме предупреди светата майка — твърде силен противник.“

Влязоха двама харконски войници. Друг един воин с белези, покрили лицето му като маска, влезе след тях и застана на вратата с изваден лазестрел.

„Глухият“ — рече си Джесика, като се вгледа внимателно в белязаното лице. — „Баронът знае, че на всеки друг бих могла да въздействувам с гласа.“

Белязаният погледна към Пайтър.

— Момчето е отвън в носилката. Какви са вашите заповеди?

Пайтър заговори на Джесика:

— Смятах да ви смиря, като поставя под заплаха живота на вашия син, ала започвам да разбирам, че това не би имало успех. Позволявам на чувствата да надделеят над разума. Лоша политика за един ментат. — Той погледна към първите двама воини, като се обърна така, че глухият да може да разбира по устните му. — Закарайте ги в пустинята, както предателят предложи за момчето. Неговият план е добър. Червеите ще унищожат всякакви доказателства. Труповете им никога не бива да бъдат намерени.

— Не желаете ли лично да им светите маслото? — запита белязаният.

„Той разбира по устните“ — помисли си Джесика.

— Ще последвам примера на моя барон — отвърна Пайтър. — Заведете ги там, където каза предателят.

Джесика долови суровата власт на ментата в гласа на Пайтър и си помисли: „Той също се страхува от жрицата на истината.“

Пайтър сви рамене, обърна се и се отправи към вратата. Там се поспря и Джесика си помисли, че може да се обърне, за да я погледне за последен път, ала той излезе, без да се обръща.

— Що се отнася до мен, не би ми се понравила мисълта да се изправя с лице срещу жрицата на истината след тази нощна работа — рече белязаният.

— Ти едва ли някога ще се сблъскаш с тази дърта вещица — обади се единият от другите войници. Той заобиколи към главата на Джесика и се наведе над нея.

— Както си стоим тук и си дрънкаме, няма да си свършим работата. Хайде хващайте я за краката и…

— Защо не ги убием тук? — запита белязаният.

— Ще изпоцапаме — отвърна първият. — Освен ако не искаш да ги удушиш. Ако питаш мен, обичам добрата, чисто свършена работа. Хвърли ги в пустинята, както каза онзи предател, бодни ги един-два пъти и остави червеите да се разправят с доказателствата. После нищо не трябва да се почиства.

— Аха… да, мисля, че имаш право — рече белязаният.

Джесика ги слушаше, наблюдаваше и запомняше. Ала кърпата в устата й пречеше да използува гласа, а трябваше да се съобразява и с глухия.

Белязаният прибра в кобура лазестрела си и я хвана за краката. Повдигнаха я като торба със зърно, промъкнаха я с маневра през вратата и я стовариха върху носена от суспенсори носилка редом с още една вързана фигура. Като я обърнаха, за да я настанят в носилката, тя зърна лицето на спътника си — „Пол!“ Той също бе вързан, но устата му не беше запушена. Лицето му не бе на повече от десет сантиметра от нейното — със затворени очи и равномерно дишане.

„Упоен ли е?“ — зачуди се тя.

Войниците повдигнаха носилката и очите на Пол се отвориха съвсем мъничко — две черни цепнатини се вторачиха в нея.

„Той не бива да опитва гласа!“ — молеше се тя. — „Глухият войник!“

Очите на Пол се затвориха.

Той правеше упражнението за съсредоточено мислене — като едновременно с това успокояваше мислите си и се вслушваше в разговора на пазачите им. Бин-джезъритският режим за успокояване на мисълта, на който го бе учила майка му, го държеше нащрек, готов да се възползува и от най-малката възможност.

Пол си позволи още веднъж с едва отворени очи да огледа лицето на майка си. Нямаше вид на ранена, макар устата й да бе запушена.

Почуди се кой ли е успял да я залови. Собственото му залавяне бе твърде лесно — легна си с капсула, предписана от Юи, и като се събуди, откри, че е вързан към тази носилка. Вероятно подобно нещо се бе случило и с нея. Логиката сочеше, че предателят е Юи, ала Пол временно отлагаше окончателното решение. Не можеше да го проумее — лекар от „Сук“ предател.

Носилката се наклони леко, тъй като харконските войници лавираха с нея през някакъв портал, преди да излязат навън, в звездната нощ. След това тръгнаха по пясъка — краката им заскърцаха по него. Крило на топтер се извиси над главите им и закри звездите. Носилката се спусна на земята.

Очите на Пол се пригодиха към мъждивата светлина. Той разпозна глухия воин в лицето на човека, който отвори вратата на топтера и надзърна вътре в зеления сумрак, осветяван от командното табло.

— Това ли е топтерът, който ще използуваме! — запита той и се обърна, за да наблюдава устните на другаря си.

— Това е топтерът, за който предателят рече, че е пригоден за работа в пустинята — отвърна другият.

Белязаният кимна.

— Само че е от онези малки топтери за свръзка. В него има място само за тях и за двама от нас.

— Двама са достатъчни — рече операторът на носилката, като се приближи, за да може глухият да разбере по устните му. — Ние с теб можем да поемем работата оттук нататък, Кайнит.

— Баронът ми поръча да видя с очите си какво ще стане с тези двамата — рече белязаният.

— За какво се тревожиш? — попита третият войник, застанал зад оператора на носилката.

— Тя е бин-джезъритска вещица — отвърна глухият. — Те имат способности.

— Аха… — операторът постави длан зад ухото си. — Единият от тях, така ли? Разбирам какво искаш да кажеш.

Войникът зад тях изсумтя:

— Тя много скоро ще стане плячка на червеите. Не ми се вярва дори една бин-джезъритска вещица да има власт над тези огромни червеи. Е, Циго? — Той побутна с лакът оператора на носилката.

— Готово — рече операторът. Върна се при носилката и хвана Джесика под мишниците. — Хайде, Кайнит, щом трябва да видиш с очите си какво ще стане с тях, можеш да тръгваш с мен.

— Много мило от твоя страна, че ме каниш, Циго — рече белязаният.

Джесика усети, че я повдигат, сянката на крилото се отмести — звезди. Набутаха я отзад в топтера, провериха кримскелските й въжета и я пристегнаха с ремък. Натикаха Пол до нея, пристегнаха го здраво с ремъци и тя забеляза, че неговите въжета са обикновени.

Белязаният, глухият, когото наричаха Кайнит, седна отпред. Операторът на носилката, когото наричаха Циго, заобиколи и зае другото предно кресло.

Кайнит затвори вратата си и се наведе над лостовете. Топтерът излетя с размахване на крилете и се насочи към Защитната стена. Циго потупа другаря си по рамото и каза:

— Защо не се обърнеш, та да държиш под око онези двамата?

— Сигурен ли си, че знаеш накъде трябва да караш?

Кайнит се вгледа в устните на Циго.

— И аз като теб слушах предателя.

Кайнит се извъртя в креслото. Джесика видя на звездната светлина лазестрел в ръката му. Осветените отвътре стени на топтера сякаш поглъщаха светлината, докато очите й привикнаха, ала белязаното лице на войника от стражата оставаше мрачно. Джесика опипа колана на креслото си и откри, че е хлабав. Тя почувствува, че коланът се е впил здраво в лявото й рамо и разбра, че е бил почти прорязан и че при едно по-рязко опъване ще се скъса.

„Дали някой не е идвал на този топтер, за да го подготви за нас?“ — зачуди се тя. — „Кой ли?“ — Бавно изви вързаните си крака настрани от тези на Пол.

— Ама наистина е голям срам да се погуби толкова хубава жена като тази — рече белязаният. — Ти имал ли си вземане-даване с жени от знатен произход? — Той се обърна, за да погледне пилота.

— Не всички бин-джезъритки са от знатен произход — отвърна пилотът.

— Ама всички приличат на аристократки.

„Зяпнал ме е съвсем недвусмислено“ — рече си Джесика. Тя прибра завързаните си крака на креслото и се сви на кълбо като змия, вперила поглед в белязания.

— Майтапа настрана, но е хубава — рече Кайнит. Той облиза устни с език. — Наистина е голям срам. — Той погледна към Циго.

— Да не би да си мислиш това, което мисля, че си мислиш? — попита пилотът.

— Кой ще разбере? — попита войникът. — След това… — Той сви рамене. — Никога досега не съм си имал вземане-даване с благородничка. Може и никога вече да не ми се отдаде такава възможност.

— Само да посегнеш на майка ми… — рече със стържещ глас Пол. Той впи очи в белязания.

— Хей! — засмя се пилотът. — Палето можело да лае. Само че няма да може да хапе.

А Джесика си помисли: „Пол си настройва гласа много високо. Може обаче и да успее.“

Продължиха да летят в мълчание.

„Тези нещастни глупаци“ — помисли си Джесика, като оглеждаше стражите и си припомняше думите на барона. — „Те ще бъдат убити веднага щом докладват, че задачата е изпълнена успешно. Баронът не желае никакви свидетели.“

Топтерът направи вираж над ръба на Защитната стена. Циго го наклони към дюните в продължително стремглаво спускане и го спря рязко над повърхността на пустинята.

Джесика забеляза как Пол започна да си поема ритмично въздух за упражнението на спокойствието. Той затвори очи и пак ги отвори. Джесика гледаше втренчено, безсилна да му помогне. „Той още не е усъвършенствувал гласа“ — рече си тя. — „Ако не успее…“

Топтерът се наклони леко и докосна пясъка; Джесика обърна очи назад на север, към Защитната стена и съзря сянката на криле, които изчезнаха от погледа някъде нагоре.

„Някой ни преследва!“ — помисли си тя. — „Кой ли?“ — След това: „Онези, които баронът е изпратил да наблюдават тези двамата. А сигурно ще има наблюдатели и за наблюдателите.“

Циго изключи роторите на крилете. Обгърна ги тишина.

Джесика видя през прозореца бледото сияние на изгряващата луна и замръзнал скален ръб, израснал от пустинята. Навети от пясъчните бури хребети браздяха склоновете му.

Пол се окашля. Пилотът заговори:

— Е, Кайнит?

— Не знам, Циго.

Циго се обърна и каза:

— Аха, виж! — Той се пресегна към полата на Джесика.

— Махни превръзката от устата й! — заповяда Пол.

Джесика долови как думите се носят бавно из въздуха. Тонът, тембърът — отлични — заповедни, много резки. Малко по-ниска настройка щеше да е по-сполучлива, ала въпреки това и така можеше да влезе в спектъра на войника.

Циго посегна с ръка към превръзката около устата на Джесика и дръпна възела.

— Не пипай там! — заповяда Кайнит.

— Я си затваряй устата! — сряза го Циго. — Ръцете й нали са вързани. — Той разхлаби възела и превръзката се смъкна. Очите му заблестяха, докато оглеждаше Джесика.

Кайнит сложи ръка на рамото на пилота.

— Виж какво, Циго, няма нужда да…

Джесика изви врат и изплю кърпата от устата си. Тя настрои гласа си в ниски, проникновени тонове.

— Господа! Не е необходимо да се биете за мен. — В същото време се изви като змиорка, за да помогне и на Кайнит да я разбере. Тя забеляза, че нервите им се изопнаха, уверена, че в този миг те са убедени в необходимостта да се бият за нея. Спорът им можеше да се реши само по този начин. Мислено те вече се биеха за нея.

Тя повдигна главата си нагоре, към светлината от таблото, за да е сигурна, че Кайнит ще я разбере по устните, и каза:

— Не бива да се карате. — Те отстъпиха един от друг, като внимателно се оглеждаха взаимно. — Заслужава ли изобщо някоя жена да се бият за нея? — попита тя.

С тези си думи, със самото си присъствие Джесика им доказваше, че решително заслужава да се бият за нея.

Пол стисна здраво устни и насила запази мълчание. За него съществуваше единствено възможността да успее с гласа. Ето сега — всичко зависеше от майка му, чийто опит далеч превъзхождаше неговия.

— Да — рече белязаният. — Не е нужно да се бием…

Ръката му се стрелна към врата на пилота. Ударът бе посрещнат от свистене на метал, който прободе ръката и със същия замах се заби в гърдите на Кайнит. Белязаният изстена и се килна назад, към вратата.

— Явно си помисли, че съм чучело и че не знам този номер — рече Циго. Сетне дръпна ръката си и откри ножа, който светеше на отразената лунна светлина.

— А сега и паленцето — рече той и се надвеси над Пол.

— Това не е необходимо — промълви Джесика.

Циго се подвоуми.

— Не искаш ли да се разбираме? — попита Джесика. — Дай на момчето възможност. — Тя сви презрително устни. — Толкова нищожна възможност ще има там, навън, в тези пясъци. Дай му я и… — Тя се усмихна. — Ще бъдеш добре възнаграден.

Циго погледна наляво, после надясно и отново към Джесика.

— Чувал съм какво може да се случи на човек в тази пустиня — рече той. — Ударът с ножа може дори да се окаже благодеяние за момчето.

— Толкова ли много искам? — замоли се Джесика.

— Ти се опитваш да ме надхитриш — измърмори Циго.

— Не искам да видя как синът ми умира — рече Джесика. — Това хитрост ли е?

Циго отстъпи назад и бутна с лакът бравата на вратата. Той сграбчи Пол, издърпа го през креслото, изтика го до половината през вратата и насочи ножа към него.

— Какво ще правиш, паленце, ако ти прережа въжетата?

— Незабавно ще се махне оттук и ще се отправи към онези скали — рече Джесика.

— Това ли ще направиш, паленце? — попита Циго.

Гласът на Пол бе напълно враждебен:

— Да.

Ножът се спусна надолу и преряза въжетата на краката му. Пол усети как една ръка откъм гърба го изблъсква към пясъка, престори се, че залита към рамката на вратата, завъртя се, сякаш за да се улови за нещо, и стремително нападна с десния си крак.

Палецът на крака бе насочен с точност, която правеше чест на многогодишното обучение, сякаш цялото това обучение се съсредоточаваше в този единствен миг. Почти всеки мускул от тялото му взе участие в насочването на този удар. Върхът на палеца се заби в меката коремна област на Циго, точно под гръдната кост, с ужасна сила проби нагоре над черния дроб и през диафрагмата, за да смаже дясната камера на сърцето.

С клокочещ писък войникът се преметна назад през креслата. Без да може да използува ръцете си, Пол падна на пясъка, като направи кълбо, което пое силата на падането, и с едно движение го изправи на крака. Той се вмъкна обратно в кабината, намери ножа и го стисна със зъби, за да пререже въжетата на майка си. После тя взе острието и освободи ръцете му.

— Щях да се справя с него — каза Джесика. — Той трябваше да разреже въжетата ми. Това беше глупав риск.

— Съзрях удобния случай и го използувах — рече Пол.

Тя долови властни нотки в гласа му и каза:

— Знакът на династията на Юи е надраскан набързо на тавана на тази кабина.

Той погледна нагоре и видя извития знак.

— Излизай навън и дай да огледаме този топтер — рече тя. — Под креслото на пилота има вързоп. Напипах го, когато влязохме.

— Дали не е бомба?

— Съмнявам се. Тук има нещо странно.

Пол скочи върху пясъка и Джесика го последва. Тя се обърна, пресегна се под седалката за странния вързоп, видя краката на Циго близо до лицето си, напипа нещо влажно по вързопа, като го извади, и осъзна, че това бе кръвта на пилота.

„Пилеене на влага“ — помисли си тя и осъзна, че това бе типично аракийско мислене.

Пол се огледа наоколо, видя стръмния склон на скалата, който се издигаше от пустинята подобно на надигнал се от морето бряг с издълбани от вятъра вериги от високи скали. Обърна се назад, когато майка му извади вързопа от топтера, и я видя да се взира през дюните към Защитната стена. Той погледна, за да разбере какво е привлякло погледа й, забеляза още един топтер, който се спускаше към тях, и разбра, че нямат време да изхвърлят труповете от техния топтер, за да избягат с него.

— Бягай, Пол! — изкрещя Джесика. — Това са харкони!