Франк Хърбърт
Дюн (32)

„Свободните бяха ненадминати в онова свое качество, което древните наричаха «спа-нунгсбоген» — ще рече драговолното удължаване на пътя между копнежа за нещо и мига на посягане за грабването на това нещо.“

Из „Мъдростта на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Пристигнаха при Пещерата на хребетите на зазоряване, като се движеха по един толкова тесен пролом в стената на басейна, че се наложи да вървят ребром, за да го преодолеят. Джесика видя на дрезгавата светлина на зората как Стилгар отделя часовои и ги мерна за миг, когато започнаха трудното си изкачване нагоре по канарата.

Без да спира, Пол вдигна нагоре глава и видя разсечения накръст пейзаж на тази планета, там, където тесният пролом гледаше нагоре към сивосиньото небе.

Чани го придърпа за робата, за да го накара да побърза, и каза:

— Бързо! Вече съмна.

— Къде отиват тези мъже, дето се катерят отпред, — попита той шепнешком.

— Те са първата дневна стража — обясни тя. — А сега побързай!

„Оставена отвън стража“ — помисли си Пол. — „Умно измислено, но щеше да е по-умно, ако все пак бяхме дошли до това място на отделни групи. Така вероятността да загубим целия отряд щеше да е по-малка.“ Той се сепна, осъзнавайки, че това е партизански начин на мислене, и си припомни опасенията на баща си, че атреидите могат да се превърнат в партизанска династия.

— По-бързо! — прошепна Чани.

Пол ускори крачка, като долови шумоленето на дългите роби зад гърба си. И се досети за думите на сирата^* от миниатюрната О.К. библия на Юи. „Рай от дясната ми страна, ад от лявата, а отзад — ангелът на смъртта“ — повтори си той цитата наум.

Свиха покрай един ъгъл — на това място проходът се разширяваше. Застанал от едната страна, Стилгар правеше знак на войниците да влизат в ниския отвор, който се очертаваше под прав ъгъл.

— Бързо! — просъска той. — Ако някой патрул ни завари тук, ще ни изловят като зайци.

Пол се приведе и влезе след Чани в някаква пещера, осветявана от мъждива сива светлина, която идваше някъде отгоре.

— Вече можеш да се изправиш — рече тя. Той се изопна и заразглежда мястото — дълбоко и широко помещение с куполовиден таван, достатъчно висок, за да не може да се докосне с ръка. Войниците се разпръснаха из мрачните ъгълчета. Пол видя, че и майка му идва, и забеляза как оглежда спътниците им. Осъзна, че тя се отличава от свободните, макар и да носеше същите дрехи. Как само пристъпяше — какво усещане за власт и изящество!

— Намери си място за почивка и не се пречкай на пътя, момче-мъж! — рече Чани. — Ето храна. — Тя пъхна в ръката му две хапки, увити в листо. От тях се разнасяше силна миризма на подправка.

Стилгар се приближи до Джесика и даде някакво нареждане на групичката, застанала вляво.

— Поставете уплътнението^* на вратата и се погрижете да се запази влагата. — Обърна се към друг свободен: — Лемил, донеси суспенсорни глобуси. — Той улови Джесика за лакътя. — Искам да ти покажа нещо, чудновата жено. — Той я поведе към една издатина в скалата до мястото, откъдето идваше светлината.

Джесика откри, че оттук се вижда широкият ръб на друг отвор за пещерата, високо в скалната стена — той гледаше към друг басейн, широк около десетина-дванадесет километра. Басейнът бе заслонен от високи скални стени. Тук-таме из него растяха храсти.

В мига, в който Джесика отправи поглед към сребристосивия басейн, слънцето се издигна над високия хребет и освети жълтокафявия пейзаж от скали и пясък. И тя видя как слънцето на Аракис се появява стремително на хоризонта.

„Това е, защото ние искаме да забавим изгрева“ — помисли си тя. — „Нощта е по-безопасна от деня.“ Изведнъж я обзе копнеж да зърне дъга тук, на тази планета, която никога нямаше да види дъжд. „Трябва да потискам подобни копнежи“ — рече си тя. — „Те са проява на слабост. Аз вече никога не мога да си позволя да бъда слаба.“

Стилгар я сграбчи за рамото и посочи към басейна.

— Ето там! Там може да видиш истински друзи^[1].

Тя погледна нататък, накъдето бе показал Стилгар, и забеляза движение — по дъното на басейна сновяха хора, които бягаха от дневната светлина към сенките на насрещните зъбери. Въпреки разстоянието движенията им се виждаха ясно поради прозрачния въздух. Тя извади изпод робата си бинокъла и нагласи на фокус маслените лещи по посока на хората в далечината. Кърпите по вратовете им пърпореха като криле на многоцветни пеперуди.

— Това е нашият дом — рече Стилгар. — Тази нощ ще сме там. — Той съзерцаваше басейна, като подръпваше мустаци. — Моите хора са останали да работят до последния момент. А това означава, че наоколо няма патрули. Ще им дам сигнал по-късно и те ще се приготвят да ни посрещнат.

— Твоите хора са много дисциплинирани — рече Джесика.

Тя свали бинокъла и видя, че Стилгар го разглежда.

— Те се подчиняват на потребността от опазването на племето — рече той. — Това е и изискването при избора на вожд. Вождът е онзи, който е по-силен, онзи, който осигурява вода и безопасност. — Той вдигна поглед към лицето й.

Тя отговори на погледа му и мислено отбеляза изцяло сините очи, почернени наоколо, за да се намали блясъкът на слънцето, напрашените брада и мустаци и функционалната тръбичка, която се спускаше от ноздрите и влизаше във влагосъхраняващия костюм.

— Да не би да съм подкопала достойнството ти на водач с това, че те победих, Стилгар? — попита тя.

— Ти не ме повика на дуел — отвърна той.

— За един вожд е важно да запази уважението на войниците си — каза тя.

— Нито една от тези пясъчни въшки не може да ми се опре — рече Стилгар. — Побеждавайки ме, ти победи всички ни. Сега те се надяват да научат от теб… чудноватото бойно изкуство… а някои са любопитни да разберат дали не възнамеряваш да ме извикаш на дуел.

Тя обмисляше скрития в думите му намек.

— И да те победя в официален двубой ли?

Той кимна.

— Но не те съветвам да го правиш, защото те няма да тръгнат след теб. Ти не принадлежиш на пясъците. Те разбраха това по време на нощния ни преход.

— Съобразителни хора — отбеляза Джесика.

— Напълно вярно. — Той отново погледна към басейна. — Ние знаем своите потребности. Но сега, когато сме толкова близо до дома, едва ли мнозина мислят задълбочено. Отсъствувахме доста дълго, за да уреждаме как да изпратим чрез контрабандистите нашите доставки мелиндж за проклетото Сдружение, дано мутрите на служителите му завинаги да почернеят!

Джесика тъкмо се канеше да се обърне, но се спря и отново се вгледа в лицето му.

— Сдружението ли? Какво общо има Сдружението с вашата подправка?

— Това е заповед на Лайът — отговори Стилгар. — Ние знаем причината, но ни идва малко нанагорно. Подкупваме Сдружението с чудовищни количества подправка само за да запазим небето си чисто от спътници и други подобни, за да не може никой да ни шпионира как променяме облика на Аракис.

Преди да заговори, тя претегли думите си, припомняйки си как Пол бе казал, че сигурно това е причината из аракийското небе да няма спътници.

— И какво толкова променяте в облика на Аракис, та не трябва да се вижда?

— Променяме го… бавно, но сигурно… за да го направим подходящ за човешки живот. Нашето поколение няма да види промяната, нито нашите деца, нито децата на нашите деца, нито внуците на техните деца, но тя ще дойде. — Той погледна с присвити очи към басейна. — Открити водни басейни, избуяли зелени растения и хора, които да крачат волно, без влагосъхраняващи костюми.

„Ето каква била мечтата на този Лайът-Кайнс“ — помисли си тя. И каза:

— Подкупите са нещо опасно — вероятността да нарастват е все по-голяма и по-голяма.

— Истина е, нарастват — рече той, — но по-бавният път е по-безопасен.

Джесика обходи с очи басейна и се опита да го види такъв, какъвто го виждаше Стилгар във въображението си. Тя обаче видя само жълтосивите нетна на далечните скали и някакво внезапно лениво раздвижване в небето над канарите.

— Ааа! — извика Стилгар.

Първоначално Джесика си помисли, че това е патрулен топтер, после разбра, че е мираж — над пясъците се понесе още един пейзаж — далеч някъде трептеше зеленина, а по-насам по повърхността се движеше дълъг червей и по гърба му се развяваха платна, наподобяващи широките роби на свободите.

Миражът се стопи.

— По-добре би било, ако яздехме — рече Стилгар, — но не можем да пуснем вестител^* в този басейн. Но довечера отново ще вървим пеша.

„Вестител! — ето тяхната дума за червей“ — помисли си Джесика.

Тя прецени важността на изявлението, че не могат да пуснат червей в този басейн. Знаеше какво бе видяла в миража — свободни, които яздеха върху гърба на исполински червей. Беше й нужно огромно самообладание, за да не издаде вълнението си от тези думи.

— Трябва да се връщаме при другите — рече Стилгар. — Иначе моите хора може да заподозрат, че те задирям. Някои вече завиждат, че ръцете ми са се докоснали до твоята хубост, когато се бихме снощи в басейна Туоно.

— Достатъчно по този въпрос! — отсече рязко Джесика.

— Не се обиждай — рече Стилгар и гласът му прозвуча кротко. — Жените при нас не се вземат пряко волята им… а за теб… — Той сви рамене — … не е необходима дори и тази уговорка.

— Не бива да забравяте, че аз бях жена на дук — рече тя, но сега гласът й звучеше по-спокойно.

— Както желаеш — рече той. — Време е да затворим херметически този отвор, за да могат хората да отдъхнат от режима на влагосъхраняващите костюми. Днес воините ми ще трябва да си починат удобно. Утре техните семейства надали ще им отредят много време за почивка.

Замълчаха и двамата.

Джесика рееше поглед навън, към слънчевата светлина. Тя бе доловила намека в гласа на Стилгар — неизказаното му предложение за нещо повече от морална закрила. Съпруга ли му трябваше? Тя осъзна, че би могла да влезе в заслона редом с него. Това щеше да бъде един от начините да се сложи край на разприте за водачеството на племето — подходящ съюз между мъж и жена.

Но какво щеше да стане с Пол тогава? Кой би могъл да каже все пак кои от законите на майчинството имат надмощие тук? А какво щеше да стане с неродената дъщеря, която от няколко седмици носеше в утробата си? Какво щеше да стане с дъщерята на един покоен дук? И тя се застави да погледне право в лицето значението на това друго дете, което растеше в утробата й, да прозре своите собствени съображения, когато бе допуснала тази бременност. Беше й ясно за какво ставаше въпрос — тя бе отстъпила пред напористия стремеж на всички същества, изправили се с лице срещу смъртта — стремежът да търсят безсмъртие чрез потомство. Стремежът за възпроизводство ги бе победил.

Джесика погледна към Стилгар и видя, че той я наблюдава и чака. „Дъщеря, родена тук от жена, омъжена за мъж като този — каква ще бъде съдбата на такава дъщеря?“ — запита се тя. — „Дали той би се опитал да ограничи потребностите, които една бин-джезъритка трябва да следва?“

Стилгар се окашля и с това показа, че разбира някои от въпросите, които я измъчват.

— Най-важното за един вожд е онова, което го прави вожд — потребностите на неговия народ. Ако ти ми предадеш своите умения, може да дойде ден, когато единият от нас ще трябва да извика на дуел другия. Аз бих предпочел друг начин за решаване на въпроса.

— А има ли други начини? — попита тя.

— Длъжността на сайядина^* — отвърна Стилгар. — Нашата света майка е стара.

„Тяхната света майка!“

И преди Джесика да успее да попита нещо, той продължи:

— Аз не ти предлагам това по принуда. Не ми е и неприятно, защото ти си красива и желана. Но ако наистина станеш една от жените ми, това може да накара някои от младежите да повярват, че плътските удоволствия ме вълнуват много повече, отколкото потребностите на моето племе. Дори и сега те ни слушат и наблюдават.

„Човек, който премисля решенията си и който си дава сметка за последствията“ — рече си тя.

— Сред моите младежи вече има такива, които са достигнали възрастта на буйния дух — продължи той. — През този период те не бива да се дразнят излишно. Не бива да им давам по-сериозни основания да ме предизвикват. Защото тогава ще трябва или да осакатя, или да убия някои от тях. А това не е вярна посока за един вожд, особено щом може да се избегне с достойнство. Разбираш ли, да имат вожд, това е едно от нещата, което разграничава тълпата от народа. Той поддържа нивото на личностите. И ако личностите станат много малко, току-виж народът се превърнал в тълпа.

Неговите думи и дълбочината на смисъла им, обстоятелството, че той говореше колкото на нея, толкова и на онези, които подслушваха — всичко това я накара да преосмисли оценката си за него.

„Той е на висота“ — помисли си тя. — „Откъде ли е взел това вътрешно равновесие?“

— Законът, който ни повелява как да си избираме вожд, е справедлив закон — продължи Стилгар. — Но оттук не следва, че справедливостта е непременно онова, което е потребно на един народ. Онова, което истински ни е необходимо сега на нас като народ, е числено да се увеличим, да се замогнем и да овладеем нови земи.

„Какъв ли е произходът му“ — питаше се тя. — „Кой ли го с възпитал така?“ И каза:

— Стилгар, аз съм те подценила.

— Подозирах го — рече той.

— Очевидно всеки от нас не е дооценил другия — каза тя.

— Бих искал да сложим край на това — рече той. — Иска ми се да другаруваме… да си вярваме. Иска ми се да изпитваме един към друг онова уважение, което изпълва душата, без да налага намесата на плътските страсти.

— Разбирам — рече тя.

— Вярваш ли ми?

— Долавям твоята искреност.

— При нас — заговори той, — ако нашите сайядини не са официални вождове, им се отрежда най-достойно място. Те обучават. Те поддържат божията сила ето тук — и той докосна с ръка гърди.

„А сега трябва да надникна в загадката около тази света майка“ — помисли си тя. И заговори:

— Ти спомена за вашата света майка… а до мен стигнаха слова от предания и пророчества.

— Казано е, че бин-джезъритка и нейното дете държат ключа за нашето бъдеще — рече той.

— Вярваш ли, че аз съм тази бин-джезъритка?

Тя гледаше внимателно лицето му и си мислеше: „Младата тръстика се пречупва лесно. Всяко начало винаги крие огромни опасности.“

— Нямаме представа — отвърна той.

Тя кимна, като си мислеше: „Той е почтен човек. Очаква от мен някакво знамение, но няма да наклони везните на съдбата, като ми каже какво е това знамение.“

Джесика извърна глава и втренчи поглед надолу към басейна — към златистите сенки, към пурпурните сенки и към потрепването на прашния въздух по ръба на пещерата. Изведнъж съзнанието й се изпълни с лукави намерения. Тя познаваше песнопението на Мисионария протектива, знаеше как да пригоди техниката на преданието, страха и надеждата към своите крещящи нужди, но сега долови някакви невероятни промени… сякаш някой бе живял сред тези свободни и се бе възползувал от делото на Мисионария протектива.

Стилгар се окашля.

Тя долови нетърпението му — знаеше, че денят напредва и хората очакват да бъде поставено уплътнението на отвора. Налагаше се да действува безразсъдно смело и тя разбра какво и трябваше — някой дар ал-хикман^*, някоя тълковна школа, която би й дала…

— Адаб^* — прошепна тя.

Мислите сякаш се преобърнаха в главата й. Почувствува това с ускоряването на пулса си. Нищо друго в цялото бин-джезъритско обучение не съдържаше такъв разпознавателен сигнал. Това усещане не можеше да бъде друго освен адаб, търсещата памет, която сама те спохожда. Джесика й се предаде и остави думите да се отронват от устните й.

— Ибън картайба^* — заговори тя, — дотам, докъдето стигат пясъците. — Тя протегна напред ръка изпод робата си, като забеляза как очите на Стилгар се разширяват. Долови шумоленето на много роби зад гърба си. — Виждам… един свободен с книгата на поуките — занарежда тя. — Той чете на ал-лата^*, слънцето, което е предизвикал и поробил. Той чете на съдниците^* и ето какво чете:

Враговете ми са като позеленели проядени остриета,

стояли на пътеката на бурята.

Ти не видя ли какво извърши нашият бог?

Той им изпрати чумата.

На тях, които крояха планове срещу нас.

Сега са като птици, разпръснати от ловец.

Плановете им са като стрели с отрова,

която всяка уста отказва да приеме.

По тялото й премина тръпка. Тя отпусна ръка. Някъде отзад, откъм сенките на вътрешната пещера, пое шепнешком многогласен хор:

— Техните кроежи бяха победени.

— Божият огън изпълни сърцата ни — продължи тя.

И си помисли: Сега вече всичко тръгна по реда си.

— Божият огън ни освети — дойде отговорът.

Тя кимна.

— И враговете ти ще се сгромолясат.

— Би-лал кайфа^* — отговориха те.

Стилгар й се поклони сред внезапно настъпилата тишина.

— Сайядина — рече той, — ако е рекъл Шай-хулуд, може и да преглътнеш изпитанието и да станеш света майка.

„Да преглътнеш изпитанието“ — помисли си тя. — „Колко странен начин за изразяване.“ Всичко останало обаче напълно отговаряше на песнопението. Стана й срамно от това, което бе сторила. „Нашата Мисионария протектива рядко претърпява неуспех. Дори в тази пустош е било подготвено място за нас. Тази молитва издълба нашето скривалище. А сега трябва да играя ролята на Олайя^*, приятелката на бога… Сайядина, за да се мамят народите, у които прорицанията на нашата Мисионария протектива са оставили такава дълбока следа, че наричат света майка дори своята главна жрица.“

Пол стоеше до Чани в мрака на вътрешната пещера. В устата си все още усещаше вкуса на храната, която му бе дала — птиче месо и някакви зърна, объркани с мед от мелиндж, и всичко това завито в листа. Като го опита, той си даде сметка, че никога дотогава не бе ял храна, която толкова силно да ухае на подправка, и за миг го обзе страх — от чудото на подправката, което подтикваше разума му към пророчески видения.

— Би-лал кайфа — прошепна Чани.

Той я изгледа и видя благоговението, с което свободните приемаха думите на майка му. Само мъжът, когото наричаха Джеймис, като че ли стоеше настрани от церемонията и се беше отдръпнал с ръце, скръстени върху гърдите.

— Дуй яка хин манге — прошепна Чани. — Дуй пунра хин манге. Имам две очи. Имам два крака.

И се вгледа в Пол с учудено изражение.

Пол си пое дълбоко въздух, полагайки усилия да успокои бурята в гърдите си. Думите на майка му бяха подсилили въздействието на аромата на подправката и той усещаше сега как гласът й ту се издига, ту се снижава в съзнанието му като пламъците на открит огън. Сред всичко това той бе доловил у нея известна наглост — познаваше я така добре! — но нищо вече не можеше да спре онова, което бе започнало с една хапка храна.

Ужасното предназначение!

Той го усети — препускащото съзнание, от което не можеше да избяга. То носеше поразяващата яснота, потока от сведения и хладнокръвната точност на мислите му. Отпусна се на пода, облегна гръб о стената и му се отдаде. Мислите му потекоха през онези пластове, които бяха вън от времето и от които той можеше да наблюдава времето, усещайки извитите пътеки и ветровете на бъдещето… ветровете на миналото: едноокото зрение на миналото, едноокото зрение на настоящето и едноокото зрение на бъдещето — всичко това обединено в едно триоко зрение, което му даваше възможност да види връзката между времето и пространството.

Почувствува, че съществува опасност да надскочи себе си и трябваше да се вкопчи в своите мисли за настоящето, като усещаше неясните контури на пречупването на житейския опит, на изтичащия миг и продължителното изкристализиране на това-което-е-сега в онова-което-е-било.

Като се вкопчи в настоящето, той за пръв път усети могъщата устойчивост на движението на времето, в което отвсякъде се блъскаха като в прибой, тръгнал срещу канарите, подвижни течения, вълни, приливи и отливи. Всичко това му показа в нова светлина способността му да вижда в бъдещето и с внезапно породило се чувство на страх той съзря причината за белите петна във времето и причината за тази грешка.

Надникването в бъдещето, осъзна той, бе просветление, обхващащо границите на онова, което разкриваше — беше ту източник на точност, ту на значима грешка. Нещо подобно на принципа на неопределеността на Хайзенберг^[2]: разходът на енергията, която разкриваше видяното от него, променяше видяното.

А онова, което той видя, бе пътека от времето вътре в пещерата — гъмжило от възможности, съсредоточени тук дори и в най-мимолетното действие — примигване на окото, небрежно подхвърлена дума, разместено зрънце пясък — всичко това задвижваше гигантски лост през познатата вселена. Той съзря насилие по толкова много отклонения от изходната точка, че и най-незначителното му движение създаваше невероятни размествания в модела.

От това видение му се прииска да се вцепени, да не помръдва, но това също водеше до последици.

Безбройните последствия — техните линии се разпръсваха във всички посоки от тази пещера и по повечето от тези линии на последствията той видя собствения си труп и кръв, бликаща от нанесената с нож зейнала рана.