Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 138 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научнофантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научнофантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Мнозина са отбелязвали бързината, с която Муад’Диб е изучил потребностите на Аракис. Бин-джезъритските възпитаници, естествено, познават принципа на тази бързина. На останалите можем да кажем, че Муад’Диб учеше бързо, защото знаеше от първоначалното си обучение как трябва да се учи. А най-първият урок му бе дал пълната увереност, че може да учи. На човек му става страшно, като разбере колко хора не вярват, че могат да учат, и колко други още смятат, че учението е трудна работа. Муад’Диб знаеше, че всяко преживяване е отделен урок.“

Из „Човечността на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Пол лежеше в леглото и се преструваше на заспал. Не беше никак трудно да скрие в ръката си сънотворното хапче на д-р Юи и да се престори, че го гълта. Едва се въздържа да не се разсмее. Дори майка му бе повярвала, че е заспал. Бе му се приискало да скочи и я помоли да му разреши да разгледа замъка, ала бе убеден, че тя няма да одобри това. Нещата бяха все още твърде несигурни. Не. Този начин бе най-добрият.

Ако се измъкна без разрешение, няма да наруша никакви разпореждания. Аз ще стоя само в онези места в замъка, където е безопасно.

Той чу майка си и Юи да разговарят в другата стая. Думите им смътно се разбираха — нещо за подправката… харконите. Разговорът ту започваше, ту замираше.

Погледът на Пол се насочи към украсената с резба лицева дъска на кревата му — фалшива дъска, прикрепена към стената, върху която бяха замаскирани копчетата за различните удобства в стаята. Върху дървото бе изобразена една подскочила нагоре риба, а под нея плътни кафяви вълни. Пол знаеше, че ако натисне единственото видимо око на рибата, ще светнат суспенсорните лампи в стаята. Завърти ли едната от вълните — включваше се регулаторът на вентилацията. Друга вълна променяше температурата.

Пол тихичко се надигна. От лявата му страна имаше опрян до стената шкаф за книги. Той се завърташе и откриваше килер с чекмеджета от едната страна. Дръжката на вратата, която водеше към коридора, бе монтирана върху преграда срещу нападение с орнитоптер. Стаята бе така замислена, сякаш за да го примами.

Стаята и тази планета.

Той се замисли за видеокнигата, която Юи му бе показал — „Аракис — пустинната ботаническа опитна станция на негово императорско величество“. Беше стара видеокнига — от времето преди откриването на подправката.

В мислите на Пол нахлуха имена, всяко придружено от снимка, запечатано в съзнанието от мнемоничния пулс на книгата: сагуаро, магарешки бодил, финикови палми, пясъчна върбинка, вечерна безстъблена иглика, гигантски кактус, тамянов храст, димно дърво, креозотов храст… лисица-ловец, пустинен ястреб и кенгурова мишка…

Имена и снимки, имена и снимки от човешкото земно минало. Много от тях вече не се срещаха никъде другаде освен тук, на Аракис.

Толкова много нови неща трябваше да научи — за подправката.

И за пясъчните червеи.

В съседната стая се затвори врата. Пол чу стъпките на майка си да заглъхват по посока на коридора. Знаеше, че д-р Юи ще си намери нещо за четене и ще остане в другата стая.

Ето сега беше моментът да отиде на обиколка.

Пол се измъкна от леглото си и се отправи към шкафа за книги, който водеше към килера. Той се спря заради някакъв шум зад гърба си и се обърна. Украсената с резба дъска на кревата тъкмо падаше надолу, точно върху мястото, където той бе лежал. Пол замръзна и това, че остана неподвижен, му спаси живота.

Иззад дъската се измъкна малък ловец преследвач*, не по-дълъг от пет сантиметра. Пол веднага го позна — широко използуваното смъртоносно оръжие, за което всяко дете от кралски род научаваше още в ранна възраст. То представляваше дебнещо плячката си късче метал, насочвано от нечии ръка и око, намиращи се наблизо. Ловецът можеше да се забие в движеща се плът и по нервните канали да си проправи път до най-близкия жизнен орган.

Ловецът преследвач се повдигна и залюля из стаята, после се върна.

В мислите на Пол проблесна това, което знаеше за него — за ограниченията на ловеца преследвач: сгъстеното му суспенсорно поле изкривяваше зрението на окото на неговия оператор. При положение, че в стаята освен мъжделивата светлина нямаше нищо друго, което да осветява мишената му, операторът щеше да разчита на движението, на всяка движеща се цел. Защитно поле върху леглото. Лазестрелите* биха ги поразили, но лазестрелите струваха скъпо и бе всеизвестно, че са капризни за поддържане — а и винаги съществуваше опасност от взрив, ако лазерният лъч мине през горещо защитно поле. Атреидите разчитаха на своето лично защитно поле и на своята съобразителност.

Сега Пол стоеше като вцепенен. Той знаеше, че разполага само със своята съобразителност, за да посрещне тази заплаха.

Ловецът преследвач се повдигна още половин метър нагоре. Той се носеше напред и назад на прокрадващата се през щорите на прозорците светлина, претърсваше стаята във всички посоки.

„Трябва да се опитам да го уловя“ — помисли си Пол. — „От суспенсорното поле ще е хлъзгав долу, в основата. Трябва да го сграбча здраво.“

Ловецът се сниши половин метър, затърси наляво, върна се и обиколи леглото. От него се разнасяше слабо бръмчене.

„Кой ли е операторът на това нещо?“ — чудеше се Пол. — „Той трябва да е наблизо. Бих могъл да повикам Юи, ала това ще го погуби в мига, в който отвори вратата.“

Вратата откъм коридора зад гърба на Пол проскърца. Чу се леко почукване. Вратата се отвори.

Ловецът преследвач профуча покрай главата му по посока на движението.

Дясната ръка на Пол се стрелна напред и надолу, сграбчвайки смъртоносното парче метал. Ловецът забръмча и се заизвива в ръката му, ала мускулите му го бяха стиснали отчаяно. С ожесточено въртеливо движение. Пол удари носа на ловеца в металната плоча на вратата. Чу го как изхрущя, щом окото на носа му се размаза, и усети как умря в ръката му.

Въпреки това, за по-сигурно, той продължаваше да го стиска.

Пол вдигна поглед и срещна откритите, изцяло сини очи на шейдаут Мейпс.

— Баща ви е изпратил да ви вземат — рече тя. — В коридора има войници, които ще ви придружат.

Пол кимна, погледът и вниманието му се насочиха към тази странна жена в широка, кафява като на робиня рокля. Сега тя оглеждаше ловеца, който Пол стискаше в ръката си.

— Чувала съм за подобни неща — рече тя. — Това щеше да ме убие, нали?

Пол трябваше да преглътне, преди да отговори.

— Мишената… бях аз.

— Но то идваше срещу мен.

— Защото ти се движеше. — И се запита: „Кое ли е това създание?“

— В такъв случай вие ми спасихте живота — рече тя.

— Спасих живота и на двама ни.

— Май можехте да го пуснете да ме убие и така да отървете себе си — каза тя.

— Ти коя си? — попита той.

— Шейдаут Мейпс, икономката.

— От кого разбра къде да ме намериш?

— Майка ви ми каза. Срещнах я на стълбището към стаята на съдбата. — Тя посочи надясно. — Пратениците на баща ви продължават да чакат.

„Това ще са хора на Хауът“ — помисли си той. — „Трябва да намерим оператора на този ловец.“

— Иди при пратениците на баща ми — рече той. — Кажи им, че съм хванал в замъка ловец преследвач и че трябва да се разпръснат и да открият оператора. Кажи им незабавно да завардят всички изходи на замъка и парка. Те знаят как да постъпят. Операторът сигурно е непознат.

И се запита: „Дали е могло да бъде това същество?“ — Ала знаеше, че не беше тя. Ловецът действуваше, когато тя влезе.

— Преди да изпълня заповедта ви — рече Мейпс, — трябва да си разчистим сметките. Вие ми подарихте товар вода, който не съм сигурна, че ми се иска да нося. Ала ние, свободните, си плащаме дълговете — били те сладки или горчиви. На нас ни е известно, че сред вас има предател. Не можем да кажем кой е той, но сме сигурни, че го има. Може би именно негова е ръката, която е насочвала този гризач на плът.

Пол изслуша думите й мълчаливо: предател. Преди да успее да заговори, странната жена се обърна и побягна към преддверието.

Помисли си да й извика да се върне, ала нещо в изражението й му подсказваше, че тя ще се обиди от това. Тя му бе казала каквото знаеше, а сега отиваше да изпълни неговата заповед. Само след минута замъкът щеше да загъмжи от хората на Хауът.

Мислите му се насочиха към други реплики от необикновения разговор: стаята на съдбата. Той погледна натам, накъдето тя бе посочила. Ние, свободните. Значи ето какви бяха свободните. Той прекъсна мислите си, за да може да подреди образа й в своята памет — набръчкано като сушена слива, почерняло от слънцето лице и сини до дъно очи, без никакво бяло в тях. Постави и етикета: Шейдаут Мейпс.

Като продължаваше да стиска разбития преследвач, Пол се върна в стаята си, с лявата ръка взе от леглото защитния пояс, уви го около кръста си, закопча го, докато тичаше по коридора, и зави наляво.

Тя бе казала, че майка му се намира някъде насам — … стълба… стаята на съдбата.