Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Пророчествата и предвижданията — можем ли да ги поставим под съмнение, щом съществуват въпроси без отговор? Помислете: доколко е правдиво едно пророчество от «вълнообразните» (както Муад’Диб нарича своите видения) и доколко пророкът скроява бъдещето според предсказанията? Дали пророкът наистина вижда бъдещето, или вижда само безсилие и разцепление, които може да победи с думи и решения, така както ювелирът раздробява с един удар на длетото своя скъпоценен камък?“

Из „Съкровени размишления за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

„Вземи им водата“ — бе изрекъл мъжът гръмогласно в нощта. И като надви страха си, Пол обърна поглед към майка си. Обученият взор съзря готовността й за сражение и изопнатите в очакване мускули.

— Ще бъде жалко, ако се наложи да ви унищожим веднага — обади се гласът над главите им.

„Този е онзи, който ни заговори пръв“ — рече си мислено Джесика. — „Те са най-малко двама — единият ни се пада отдясно, а другият отляво.“

— Цигноро хробоза сукарес хин манге ла цагавас дой ме камавас на беслас леле пал хробас!

Сега се бе обадил мъжът отдясно, който се провикваше към басейна.

За Пол думите бяха празен брътвеж, но благодарение на своето бин-джезъритско обучение Джесика разпозна речта. Това бе чакобза*, един от древните ловни езици, и човекът, застанал отгоре, казваше, че може би това са чужденците, които търсят.

Сред тишината, последвала внезапно гръмкия глас, над скалите отвъд басейна изплува яркият и буден лик на втората луна, наподобяваща светлосинкава слонова кост.

Откъм скалите, отгоре и отстрани, се разнесе шум от катерене. От сенките изникнаха множество човешки фигури.

„Цял отряд!“ — помисли си Пол и внезапно го полазиха тръпки.

Висок мъж с пъстро наметало се изстъпи пред Джесика. Покривалото на лицето му бе отметнато встрани, за да се чува ясно речта му, падащата косо лунна светлина осветяваше гъста брада, но лицето и очите оставаха скрити под ниско прихлупената качулка.

— Какво стои насреща ни — дух или човек? — попита той.

Джесика долови искрено закачливия тон в гласа и у нея се надигна слаба надежда. Това бе глас, свикнал да заповядва, гласът, който, долетял от глъбините на нощта, първоначално ги бе ужасил.

— Сигурен съм, че е човек — рече мъжът.

Джесика по-скоро усети, отколкото видя ножа, скрит в гънка на робата му. Изпита горчиво съжаление, че тя и Пол нямаха защитни пояси.

— Да не би да умеете и да говорите? — попита мъжът.

Джесика събра цялото си царствено високомерие и го вложи в гласа си. Трябваше да отговори незабавно, но тя бе чула едва няколко думи от устата на този човек и не можеше да бъде сигурна, че е доловила словесния му шаблон, нивото на културата и уязвимите му места.

— Кои са тези, дето в мрака се нахвърлят върху ни като престъпници? — попита тя.

Скритата под качулката глава на мъжа внезапно се изви и в този жест се долови напрежение, после той бавно се отпусна и това движение бе красноречиво — този човек имаше завидно самообладание.

Пол се отмести встрани от майка си, за да станат две отделни мишени, и да осигури и на двамата по-широко поле на действие.

При това движение на Пол главата под качулката се обърна и откри на лунната светлина част от лицето. Джесика видя остър нос и едно проблясващо око — черно, колко черно беше това око, без никакво бяло петънце в него — гъсти вежди и извити нагоре мустаци.

— Я виж ти — хлапе! — възкликна мъжът. — Ако бягате от харконите, бъдете добре дошли сред нас. Каква е работата, момко?

Пол прехвърляше наум различните възможности: „Уловка ли е това? Истина ли е?“ Трябваше незабавно да вземе решение.

— Откъде-накъде ще приемате радушно бегълци? — запита той.

— Дете, което мисли и говори като мъж — рече човека. — А сега ще отговоря на въпроса ти, млади ми момко — аз съм човек, който не плаща своя фай* на харконите. И по тази причина мога да посрещна с добре дошъл един беглец.

„Той знае кои сме“ — помисли си Пол. — „Гласът му крие нещо.“

— Аз съм Стилгар, свободен, продължи мъжът. — Това ще ти развърже ли езика, момко?

„Същият глас“ — рече си Пол и си припомни съвещанието на щаба, когато този човек бе дошъл да търси трупа на свой приятел, убит от харконите.

— Аз те познавам, Стилгар — заговори Пол. — Бях с баща си на съвещанието на щаба, когато ти дойде да търсиш водата на своя приятел. Ти отведе със себе си един от воините на баща ми — Дънкан Айдахо — разменихте си приятелите.

— И Айдахо ни остави, за да се върне при своя дук — обади се Стилгар.

Джесика долови нотка на презрение в гласа му и се изопна, готова за нападение.

Гласът от скалите над тях се обади:

— Губим си времето, Стил.

— Това е синът на дука — изръмжа Стилгар. — Той несъмнено е онзи, който Лайът поръча да търсим.

— Но… това е дете, Стил.

— Дукът бе мъж, а този момък си послужи с кречетало — рече Стилгар. — Той пресече безстрашно пътя на шай-хулуд*.

— Нямаме време за изпитанието — възрази отгоре гласът.

— И все пак той може и да е Лизан-ал-Гаиб — каза Стилгар.

„Очаква знамение!“ — помисли си Джесика.

— Ами жената? — обади се отново гласът отгоре.

Джесика отново се приготви. От този глас лъхаше на смърт.

— Да, наистина жената — съгласи се Стилгар — И нейната вода.

— Ти познаваш закона — продължи гласът от скалите. — Онези, които не са привикнали да живеят с пустинята…

— Не вдигай врява! — прекъсна го Стилгар. — Времената се менят.

— Такава ли е заповедта на Лайът? — попита гласът откъм скалите.

— Ти чу гласа на циелаго*, Джеймис — отвърна Стилгар. — Защо ме поставяш натясно?

А Джесика си помисли: „Циелаго!“ Разпознаването на езика й разкриваше широки възможности да разбира разговора: това беше езикът на илм* и фик*, а циелаго означаваше прилеп, дребен летящ бозайник. Гласът на циелаго: бяха получили съобщение да търсят Пол и нея.

— Аз само ти припомням задълженията, друже Стилгар — обади се гласът отгоре.

— Моят дълг е могъществото на племето — рече Стилгар. — Това е единственото ми задължение. И не е нужно някой да ми го напомня. Това дете-мъж ме интересува. Неговата плът е напращяла от влага. Пил е вода до насита. Живял е далеч от бащицата-слънце. Той няма очите на ибад*. И въпреки това не говори и не се държи като недоносче от пановете. Така се държеше и неговият баща. Как е възможно това?

— Не можем да стърчим тук цяла нощ и да се препираме — долетя гласът от скалите. — Ако някой патрул…

— Трябва ли пак да ти повтарям, Джеймис, да не вдигаш врява? — каза Стилгар.

Мъжът, застанал някъде над тях, не отговори, но Джесика го чу как тръгна, прехвърли се със скок от другата страна на процепа и заслиза надолу, вляво, към дъното на басейна.

— Според гласа на циелаго може би за нас ще е изгодно да спасим и двама ви — рече Стилгар. — Аз съзирам заложби у това силно момче-мъж: той е млад и може още да учи. Но какво да кажем за теб, жено? — Той се втренчи в Джесика.

„Вече ми е ясен гласът и словесният му шаблон“ — помисли си Джесика. — „Бих могла да го подчиня само с една дума, но той е силен човек… и би бил много по-ценен за нас, ако волята му не е притъпена и ако има пълна свобода на действие. Ще видим.“

— Аз съм майката на това момче — рече тя. — Силата му, на която се възхищавате, е отчасти плод на моето обучение.

— Силата на една жена може да се окаже безгранична — каза Стилгар. — Особено пък силата на една света майка*. Ти света майка ли си?

Джесика не обърна внимание на скритите във въпроса намеци и отговори честно:

— Не съм.

— Обучавана ли си как се живее в пустинята?

— Не съм, но мнозина намират моето обучение за много полезно.

— Ние имаме своя собствена преценка за ползата — рече Стилгар.

— Всеки има правото на своя лична преценка — каза тя.

— Похвално е, че разбираш причината — продължи Стилгар, — защото не можем да си губим времето тук, за да те подлагаме на изпитание, жено. Ясно ли ти е? Не бихме искали да ни тормози твоята сянка. Ще взема момчето-мъж, твоя син, и той ще получи моята морална закрила и ще намери убежище при племето ми. Но колкото до теб, жено — нали ти е ясно, че в това няма нищо лично? Правилото е такова. Истисла* за общия интерес. Това не е ли достатъчно?

Пол пристъпи половин крачка напред.

— За какво говориш?

Стилгар стрелна с очи момчето, но не свали поглед от Джесика.

— Щом човек не е обучаван още от детството си да живее тук, той може да причини унищожението на цяло племе. Такъв е законът и ние не можем да мъкнем ненужни…

Маневрата на Джесика започна като рязко падане на земята — лъжлив припадък. Това беше толкова естествено нещо за един безпомощен чужденец, а точно естествените неща забавят реакциите на неприятеля. Необходим е само миг за да се изпълни нещо познато, когато това нещо се представя за непознато. Тя се отмести, когато видя как дясното му рамо се привежда, за да насочи оръжието, скрито в гънките на робата му, според новото положение на тялото й. Завъртане, саблен удар с ръцете, шум от полите на преплетени роби и тя се озова облегната о скалата, уловила пред себе си безпомощния мъж.

При първото движение на майка си Пол отстъпи две крачки назад. Когато тя нападна, той изчезна в сенките. Някакъв полуприведен брадат мъж се изпречи на пътя му и се хвърли напред с оръжие в ръка. Пол му нанесе прав удар под гръдната кост, пристъпи, удари го в тила и докато другият падаше, му взе оръжието.

После Пол отново се скри в сенките и затъкнал оръжието в пояса си, се закатери нагоре по скалите. Въпреки непознатата му форма бе се досетил какво е то — стреломет*. Наличието на такова оръжие разкриваше много неща за това място и бе още едно доказателство, че тук не се използуват защитни полета.

„Те ще съсредоточат вниманието си върху майка ми и това приятелче Стилгар. Тя ще се справи с него. А аз трябва да заема безопасна позиция за наблюдение, откъдето да ги заплашвам, за да й дам възможност да избяга.“

Откъм басейна се разнесе многогласен звън на изопнати пружини. Стрелите засвистяха из скалите наоколо. Една от тях закачи робата му. Той се промъкна покрай някаква издатина в скалите, озова се в тясна отвесна пукнатина и опрял гръб в едната й стена и стъпил с крак върху другата, започна колкото се може по-безшумно да се изкачва педя подир педя нагоре.

Застигна го гръмкия глас на Стилгар:

— Назад, въшки такива с мутри на червеи! Тя ще ми прекърши врата, ако се приближите!

Откъм басейна се обади нечий глас:

— Момчето се измъкна, Стил. Какво трябва да…

— Ще се измъкне я, кратуни, пълни с пясък… Ъъъ! По-полека, жено!

— Заповядай им да не преследват повече сина ми — рече Джесика.

— Те вече не го преследват, жено. Той се измъкна, както си беше наумила. Велики богове под пясъка! Защо не ни каза, че владееш чудноватото бойно изкуство?

— Кажи на хората си да се отдръпнат назад — рече Джесика. — Кажи им да застанат в средата на басейна, така че да ги виждам… и те съветвам да повярваш, че ми е известен техният брой.

И си помисли: „Моментът е опасен, но ако се окаже, че този човек е схватлив, за какъвто го мисля, за нас има някаква възможност.“

Пол се катереше бавно нагоре, напипа някакъв тесен ръб, върху който можеше да си отдъхне и погледна надолу към басейна. До него достигна гласът на Стилгар:

— Ами ако откажа? Как ще успееш да… ъъъ! Така да бъде, жено. Вече не ти мислим злото. Велики богове! Щом можеш да приложиш тази хватка на най-силния от нас, то ти струваш десет пъти повече от водата на тялото си.

„А сега изпитанието на разума“ — помисли си Джесика.

— Спомена нещо за Лизан-ал-Гаиб — заговори тя.

— Вие може да се окажете хората от преданието — рече той, — но ще повярвам в това само ако ви подложим на изпитанието. Сега знам само, че ти дойде тук с онзи глупав дук, който… Аяяя! Жено! Все ми е едно дали ще ме убиеш! Той бе благороден и храбър, но беше глупав и застана на пътя на харконския юмрук!

Мълчание. След малко Джесика заговори:

— Той нямаше друг избор, но няма да спорим за това. Сега кажи на онзи твой воин зад храста горе да престане да се цели с оръжието си в мен, защото ще избавя вселената от теб, а той ще е следващият.

— Хей, ти! — изрева Стилгар. — Направи каквото ти казва!

— Но, Стил…

— Направи каквото ти казва, гущер такъв с мутра на червей, кратуно, пълна с пясък! Направи го или ще й помогна да те накълца на парчета! Не разбираш ли колко струва тази жена?

Мъжът се изправи зад храста, доста рехав за скривалище, и свали надолу оръжието си.

— Той изпълни нареждането — рече Стилгар.

— А сега — каза Джесика — обясни на хората си какво точно искаш от мен. Не желая някоя луда глава да направи глупава грешка.

— Когато се промъкваме в селата и градовете, ние крием кои сме и се смесваме с хората от пана и грейбъна* — заговори Стилгар. — Ние не носим оръжие, защото кристалният нож е свещен. Но ти, жено, владееш чудноватото бойно изкуство. Само сме слушали за него и мнозина не вярваха, но човек не може да не повярва на собствените си очи. Ти надви въоръжен воин от свободните. Ето това е оръжие, което никой обиск не може да открие.

Когато думите на Стилгар стигнаха до съзнанието на хората, в басейна настъпи оживление.

— А ако се съглася да ви обучавам в чудноватото бойно изкуство?

— И ти, и твоят син ще имате моето покровителство.

— Как можем да сме сигурни, че в обещанието ти няма лъжа?

Лукавите нотки на увещанието изчезнаха от гласа на Стилгар и на тяхно място се промъкна огорчение.

— Тук, в пустинята, жено, не носим хартия за писмени договори. Ние не даваме вечер обещания, които на разсъмване да нарушаваме. Когато един човек каже нещо, самите му слова са договор. Като вожд на моите воини аз обвързвам този договор с думата си. Обучавай ни в чудноватото бойно изкуство и ще имаш подслон при нас, докато поискаш. Твоята вода ще се смеси с нашата.

— Можеш ли да говориш от името на всички свободни? — попита Джесика.

— След време и това може да стане. Но само моят брат Лайът говори от името на всички свободни. Аз обещавам само опазване на тайната. Моите хора няма да споменават за вас в никой друг заслон. Харконите са се завърнали на Дюн с цялата си бойна мощ и твоят дук е мъртъв. Говори се, че и вие двамата сте загинали в страшна буря. Ловецът не преследва умрял дивеч.

„Тези думи обещават безопасност“ — помисли си Джесика. — „Но тези хора имат отлични начини за свръзка и биха могли да изпратят съобщение.“

— Предполагам, че за нас е обявена награда — рече тя.

Стилгар не отговори и тя почти четеше мислите, които препускаха в съзнанието му, и усещате как мускулите му се размърдаха под пръстите й. Не след дълго той заговори:

— Ще повторя още веднъж: аз дадох дума от името на моето племе. Сега вече моите хора знаят колко си полезна за нас. Какво бихме получили от харконите? Свободата си ли? Ха! Ти си нашата такуа*, с която можем да купим повече от всичката подправка, струпана в складовете на харконите.

— Тогава аз ще ви обучавам в моето бойно изкуство — рече Джесика и почувствува несъзнателно тържествена напрегнатост в собствените си думи.

— А сега ще ме пуснеш ли?

— Така да бъде! — рече Джесика. Тя отпусна хватката си, отдръпна се настрани и обхвана с поглед цялата тълпа в басейна. „Това е машад*“ — помисли си тя, — „но Пол трябва да узнае похватите дори ако се наложи да умра за това, че съм му ги разкрила.“

Сред напрегнатото мълчание Пол се придвижи леко напред, за да вижда по-добре мястото, където бе застанала майка му. Точно тогава някъде отгоре в отвесната пукнатина на скалата се чу учестено дишане, което внезапно секна и на фона на звездите се мярнаха очертанията на бледа сянка.

Откъм басейна се разнесе гласът на Стилгар:

— Хей, вие там горе! Престанете да преследвате момчето! Той ще слезе след малко.

От мрака, някъде над главата на Пол, долетя глас на юноша или на девойка:

— Но, Стил, той не може да е далеч от…

— Казах, остави го на мира, Чани! Чуваш ли, яйце на гущер?

Над главата на Пол се разнесе сподавено проклятие и приглушен ропот:

— Да ме нарече яйце на гущер! — Сянката обаче изчезна от полезрението на Пол.

Той отново се обърна към басейна, като следваше сивочерната сянка на Стилгар, застанала редом с майка му.

— Елате всички насам! — провикна се Стилгар. Сетне се обърна към Джесика. — А сега аз ще те попитам как ние можем да бъдем сигурни, че ще изпълниш своята половина от уговорката? Ти си човекът, живял сред хартии и голи обещания, и тъй като…

— Ние от „Бин Джезърит“ не нарушаваме обетите си по-често от вас — рече Джесика.

Настъпи продължително мълчание, а после цял хор от гласове възкликна:

— Бин-джезъритска вещица!

Пол извади от пояса си взетото в плен оръжие и го насочи към черната сянка на Стилгар, но вождът на свободните и неговите другари стояха все така неподвижни и се взираха в Джесика.

— Сбъдва се преданието! — обади се някой.

— Говореше се, че шейдаут* Мейпс е дала точно такива сведения за теб — рече Стилгар. — Ала едно много важно нещо ще трябва да се провери с изпитание. Ако ти наистина си бин-джезъритката от преданието, чийто син ще ни заведе в рая… — той сви рамене.

Джесика въздъхна, като си мислеше: „Значи нашата Мисионария протектива* е поставила дори и тук, из цялата тази дяволска дупка, спасителни изходи. Е, добре… те ще са ни от помощ, а нали това именно е било предназначението им.“

— Известно ми е, че прорицателката, донесла ви преданието, ви го е дала, като ви е зарекла в карама* и иджаз*, чудото и безподобието на пророчеството. Искате ли знамение?

Ноздрите на Стилгар се разшириха на лунната светлина.

— С нетърпение го очакваме — прошепна той.

Джесика си спомни за една карта, която й бе показал Кайнс при уточняването на маршрутите за принудително бягство. Стори й се, че това е било толкова отдавна. На картата имаше обозначена точка „Сийч* Табър“, а редом с надписа забележката — „Заслона на Стилгар“.

— Вероятно като пристигнем в Сийч Табър — рече тя.

Откровението го разтърси, а Джесика си помисли: „Ако само знаеше какви хитрости използуваме! Сигурно бин-джезъритката от Мисионария протектива е била способна. Тези свободни са отлично подготвени да ни вярват.“

Стилгар се размърда неспокойно.

— Трябва вече да тръгваме.

Тя кимна, за да го уведоми, че тръгват с нейно разрешение.

Той вдигна очи нагоре към канарата, кажи-речи точно към ръба на скалата, където се беше свил Пол.

— Хей, момко, можеш вече да слизаш! — после отново обърна поглед към Джесика и заговори с извинителен тон: — Синът ти вдигаше страшен шум, докато се катереше. Трябва още много да се учи, за да не изложи на опасност всички ни, но той е млад.

— Несъмнено има много неща, в които взаимно ще се обучаваме — рече Джесика. — Впрочем няма да е зле да се погрижите за другаря си там, горе. Моят непохватен син малко грубичко му отне оръжието.

Стилгар се завъртя, качулката му се развя.

— Къде точно?

— Зад онези храсти — посочи тя.

Стилгар дръпна двама от хората си.

— Проверете каква е работата. — Той огледа другарите си един по един. — Няма го Джеймис. — Той се обърна към Джесика. — Даже й палето ти познава чудноватото бойно изкуство.

— Освен това ще откриете, че моят син горе не се е помръдвал от мястото си, така както му бе заповядано — отбеляза Джесика.

Двамата мъже, изпратени от Стилгар, се върнаха, прикрепяйки отстрани трети, който се олюляваше и дишаше тежко. Стилгар ги стрелна с поглед и отново обърна очи към Джесика.

— Синът ти ще се подчини само на твоите заповеди, така ли? Добре. Наясно е с дисциплината.

— Пол, вече можеш да слизаш! — извика Джесика.

Пол се изправи, показа се от скривалището си и отново пъхна оръжието на свободния в пояса си. В мига, в който се обърна, от скалите се надигна още една човешка фигура и застана с лице срещу него.

На светлината на лунните лъчи и отблясъците им по сивите скали Пол съзря дребна фигурка, облечена в широките роби на свободните, потънало в сянка лице, което се взираше в него изпод прихлупената качулка, и дулото на стреломет, насочено към него изпод една гънка на робата.

— Аз съм Чани, дъщерята на Лайът.

Гласът беше напевен и в него напираше смях.

— Нямаше да ти позволя да сториш зло на другарите ми — добави тя.

Пол преглътна. Изпречилата се отпреде му фигурка застана на лунната пътека и той видя лице на елф с огромни тъмни очи — това толкова познато от безбройните видения в бъдещето лице и неговите черти така разтърсиха Пол, че той занемя. Припомни си гневната дързост, с която навремето описваше лицето, видяно насън, когато заявяваше на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм: „Аз ще я срещна!“

И ето, че сега пред себе си виждаше същото това лице, което не бе и мечтал, че ще срещне.

— При катеренето си вдигна шум като разгневен шай-хулуд — рече тя. — А избра и най-трудния път за нагоре. Последвай ме, ще ти покажа по-лесна пътека за слизане.

Той изпълзя от цепнатината и последва стремително развялата се надолу по урвите роба. Тя се носеше като газела, сякаш танцуваше по скалите. Пол почувствува как лицето му пламна и бе благодарен на мрака.

„Същото момиче!“ — Тя бе като милувка на съдбата. Стори му се, че една вълна го носи в ритъма на някакво движение, което извисява духа му.

Не след дълго се озоваха на дъното на басейна сред свободните.

Джесика отправи бегла усмивка към Пол, но заговори на Стилгар:

— Това ще бъде обучение полезно и взаимно. Надявам се, че нито ти, нито твоите хора се сърдите за употребеното насилие. Като че ли… така се… налагаше. Вие бяхте на път да допуснете грешка.

— Да предотвратиш нечия грешка е райски дар — обади се Стилгар. Той докосна устни с лявата си ръка, а с другата измъкна от пояса на Пол оръжието и го подхвърли на един от другарите си. — Своя собствен пистолет маула*, момко, ще получиш, като го заслужиш.

Пол понечи да заговори, но се поколеба, припомняйки си уроците на майка си: „Всяко начало е изключително трудно.“

— Моят син притежава оръжието, което му е потребно — обади се Джесика. Тя погледна втренчено Стилгар, като го принуди да си припомни как Пол се бе сдобил с този пистолет.

Стилгар се обърна към Джеймис — мъжа, когото Пол бе надвил. Той стоеше настрани с наведена глава и дишаше тежко.

— Ти си жена с мъчен характер — рече Стилгар. После протегна лявата си ръка към един от другарите си и щракна с пръсти: — Кушти бака те.

„Пак заговориха на чакобза“ — отбеляза мислено Джесика.

Мъжът пъхна в ръката на Стилгар две продълговати парчета прозрачен плат. Стилгар ги прекара през пръстите си, обви с едното шията на Джесика под качулката, а другото постави по същия начин около врата на Пол.

— Сега носите лентите на бака* — рече той. — Ако се разделим, ще ви познаят, че сте от заслона на Стилгар. А за оръжия ще разговаряме друг път.

После тръгна сред хората си, като ги проверяваше, и даде вързопа на Пол на един от войниците да го носи.

„Бака“ — помисли си Джесика, като си припомни религиозния термин бака — оплаквач. Тя почувствува как символиката на лентите обединява тази тълпа. — „Защо ли ги обединява оплакването?“ — запита се тя.

Стилгар се приближи до девойката, която бе смутила Пол, и каза:

— Чани, вземи момчето-мъж под своя закрила. Пази го от беди.

Чани докосна рамото на Пол.

— Ела с мен, момче-мъж.

Пол сподави гнева в гласа си и каза:

— Казвам се Пол. Не би било зле да…

— Ние ще ти дадем име, момко — обади се Стилгар. — Щом дойде времето на мина*, при изпитанието на екъл*.

„Изпитанието на разума“ — преведе си Джесика. Внезапното желание да утвърди надмощието на Пол надви всички други грижи и тя изкрещя:

— Синът ми е подлаган на изпитание с гом джабър*!

Сред мълчанието, което последва, тя осъзна, че думите й бяха попаднали точно в целта.

— Има много неща, които не знаем един за друг — заговори Стилгар. — Но ние прекалено много се бавим. Дневното слънце не бива да ни завари сред откритите пясъци. — Той се приближи до мъжа, когото Пол бе повалил, и попита: — Ще можеш ли да вървиш, Джеймис?

— Той наистина ме нападна неочаквано — изръмжа в отговор мъжът. — Но това бе чиста случайност. Мога да вървя.

— Никакви случайности! — рече Стилгар. — Ще държа отговорни теб и Чани за безопасността на момъка. Тези хора имат моето покровителство.

Джесика огледа Джеймис. Значи негов бе гласът, който се препираше от скалите със Стилгар. Значи от неговия глас лъхаше на смърт. И Стилгар бе намерил за уместно да държи отговорен за реда тъкмо този Джеймис.

Стилгар обходи с изпитателен поглед групата и направи знак на двама мъже да излязат напред.

— Лейръс и Фарук, вие ще прикривате дирите ни. Погрижете се да не оставим никакви следи. Удвоете вниманието си — с нас вървят двама, които не са обучавани. — Той се обърна и посочи към отвъдната страна на басейна. — Под строй с отговорници по фланговете — ходом марш! Трябва да пристигнем в Пещерата на хребетите преди съмване.

Джесика закрачи редом със Стилгар и се залови да брои войниците. Свободните бяха четиридесет души — а с нея и Пол — четиридесет и двама. И си помисли: „Вървят под строй като рота войници — даже и момичето Чани.“

Пол влезе в строя в редицата зад Чани. Той бе преглътнал обидата, че е бил заловен от момиче. Сега съзнанието му бе запълнено от спомена, извикан от думите на майка му: „Моят син е подлаган на изпитание с гом джабър!“ Усети как ръката му изтръпна при спомена за болката.

— Внимавай къде стъпваш! — просъска Чани. — Не се докосвай до храстите, за да не оставяш следи, по които да личи откъде сме минали.

Пол преглътна и кимна.

Джесика се вслуша във вървежа на войниците, като долавяше шума от своите собствени стъпки и стъпките на Пол и се удивляваше от начина, по който стъпваха свободните. Те бяха четиридесет души и единствените звуци, които издаваха при прекосяването на басейна, бяха само естествените за пустинята звуци — призрачни сенки с развети в мрака роби. Тяхната цел бе Сийч Табър — заслонът на Стилгар.

Тя разсъждаваше наум за думата сийч. Тази дума в езика чакобза бе останала непроменена от древния боен език от безброй векове. Сийч — сборно място при опасност. Едва сега, след напрежението на неочакваната среща, дълбокият смисъл на думата и на езика започнаха да се очертават в съзнанието й.

— Движим се с добър ход — обади се Стилгар. — С милостта на шай-хулуд ще стигнем Пещерата на хребетите преди съмване.

Джесика кимна — пазеше силите си и усещаше ужасната умора, която задържаше на разстояние единствено със силата на волята си и… да, признаваше си… със силата на въодушевлението. Сега мислите й се съсредоточиха върху достойнствата на този отряд, преценяваше онова, което разкриваше тук за културата на свободните.

„Целият този народ“ — мислеше си тя, — „цялата им култура са приучени към военен ред. Какво безценно богатство е това за един прокуден дук!“