Франк Хърбърт
Дюн (25)

„Муад’Диб наистина виждаше бъдещето, но вие трябва да проумеете пределите на това му умение. Помислете си за човешкото зрение. Вие имате очи, но въпреки това не виждате без светлина. Ако се намирате в най-ниската част на една долина, вие не ще можете да виждате отвъд хребетите на тази долина. Точно така и Муад’Диб не винаги се решаваше да преброди с поглед загадъчната местност. Казваше ни, че едно-единствено неясно изречено предсказание, дори само една подбрана небрежно думичка би могла да промени цялостния облик на бъдещето. Той ни казваше: «Видението на времето е необятно, ала когато минеш през него, времето се превръща в тясна вратичка.» И той винаги се бореше срещу изкушението да избере ясен, сигурен път, като предупреждаваше: «Тази пътека води винаги надолу, към застой.»“

Из „Пробуждането на Аракис“ от принцеса Ирулан

Когато орнитоптерите изплуваха над главите им от мрака, Пол сграбчи рамото на майка си и рече рязко:

— Не мърдай!

После забеляза на лунната светлина водещия топтер и начина, по който се присвиха крилете за спиране и кацане, както и дръзкия замах на ръцете, боравещи с лостовете.

— Това е Айдахо! — пое си той въздух.

Орнитоптерите накацаха в басейна като ято птици, долетели в гнездото си. Айдахо излезе от машината и се втурна към тях, преди още да се е разпръснал облакът прах. Следваха го двама мъже, облечени в роби на свободни. Пол разпозна единия: високия Кайнс с брада с цвят на пясък.

— Насам! — провикна се Кайнс и пое наляво. Останалите свободни зад гърба на Кайнс хвърляха платнени покривала върху своите орнитоптери. Самолетите се превърнаха в редица от малки дюни. Айдахо се закова пред Пол и отдаде чест.

— Господарю, тук наблизо свободните разполагат с временно скривалище, където ние…

— Какво означава това там?

Пол посочи към пламналото небе над далечната скала — към огнените дири от реактивни двигатели и пурпурните лъчи на лазестрели, които озаряваха пустинята.

Една от усмивките, които рядко спохождаха Айдахо, озари кръглото му ведро лице.

— Господарю… Ваше величество, подготвих им малка изне…

Ослепителна бяла светлина обля пустинята — ярка като слънце, тя гравира сенките им върху скалния под на площадката. Със стремително движение Айдахо хвана лакътя на Пол с една ръка и рамото на Джесика с другата и ги тласна от площадката в басейна. Те паднаха заедно в пясъка в мига, в който тътенът от експлозията прогърмя над главите им. Взривната вълна откърти късове скала от площадката, от която току-що бяха скочили.

Айдахо се надигна и отупа пясъка от себе си.

— Дано не е семейното атомно оръжие! — възкликна Джесика — Помислих си, че…

— Оставил си включено защитно поле — рече Пол.

— При това доста голямо и включено на пълни обороти — обясни Айдахо. — Докосне ли го лазерен лъч и… — Той сви рамене.

— Ядрен синтез — обади се Джесика. — Доста опасно оръжие.

— Не оръжие, господарко, а защита. Тези отрепки хубаво ще си помислят, преди да използуват друг път лазестрели.

Свободните от Орнитоптерите се изправиха над тях. Някой се обади с приглушен глас:

— Трябва да се скрием, приятели.

Пол се изправи на крака, а Айдахо помагаше на Джесика да стане.

— Тази експлозия ще вдигне доста голям шум, ваше величество — рече Айдахо.

„Ваше величество“ — помисли си Пол.

Отправени към него, думите звучаха твърде необикновено. С „ваше величество“ винаги се бяха обръщали към баща му.

Той усети, че за миг го завладя способността му да вижда в бъдещето — видя себе си заразен от бясно препускащото мислене, което тласкаше човешката вселена към хаоса. Видението го разтърси и той се остави на Айдахо да го води по ръба на басейна към една скална издатина. На това място свободни си проправяха път надолу в пясъка със своите статични уплътнители.

— Ще ми разрешите ли да взема вързопа ви, ваше величество? — попита Айдахо.

— Не е тежък, Дънкан — отвърна Пол.

— Вие нямате защитно поле — продължи Айдахо. — Желаете ли моето? — Той се загледа в далечната скала. — Според мен тук едва ли вече ще използуват лазестрели.

— Запази защитното си поле, Дънкан. Дясното ти рамо ми е достатъчна защита.

Джесика видя как подействува похвалата, как Айдахо закрачи по-плътно до Пол и си помисли: „Колко непринудено и уверено се държи с приближените си моят син.“

Свободните отместиха някакъв скален къс и под него се откри проход, който водеше надолу към естествения сутеренен комплекс на пустинята. След това замаскираха отвора.

— Насам! — обади се един от свободните и ги поведе в мрака надолу по стъпала, изсечени в скалата.

Капакът на отвора зад гърба им закри лунната светлина. Отпред припламна зеленикава светлинка, която огря стъпалата и скалните стени и показа, че пътеката завива наляво. Вече отвсякъде се тълпяха облечени в роби свободни, които се блъскаха по стъпалата. Те завиха и се озоваха пред друг проход, който също се спускаше надолу. Той излизаше в пещерна зала с грапави стени.

С отметната назад гугла на наметалото си Кайнс застана отпреде им. Влагосъхраняващият костюм около врата му лъщеше на зеленикавата светлина. Дългата коса и брадата бяха сплъстени. Изцяло сините му очи тъмнееха под гъстите вежди.

В мига, в който се изправи насреща им, Кайнс мислено се запита: „Защо помагам на тези хора? Това е най-рискованата постъпка през целия ми живот. Тя може да ме обрече заедно с тях.“

После отправи изпитателен поглед към Пол и видя момчето, което бе облякло мантията на възмъжаването, бе прикрило мъката и бе потиснало всичко друго освен онова, което трябваше да поеме сега — да стане дук. И в същия миг Кайнс осъзна, че дукството все още съществува, и то само заради този момък — и на това не биваше да се гледа лекомислено.

Джесика обиколи с поглед залата и със своите бин-джезъритски методи мислено я картотекира — лаборатория, но не и военен обект, пълна със старинни ниши и площадки.

— Това е една от имперските екологични опитни станции, които моят баща искаше за бази за техническо развитие.

„Които баща му искал!“ — помисли си Кайнс.

И Кайнс отново се запита: „Не постъпвам ли глупаво, като помагам на тези бегълци? Защо го правя? Толкова ще е лесно да ги заловя сега и да купя с тях доверието на харконите!“

Пол последва примера на майка си, заразглежда внимателно залата, видя от едната страна работния тезгях, по който имаше наредени инструменти, и грапавите скални стени. Светеха циферблати — от тях излизаха телени сепаратори^* и стъклени тръбички. Из залата се носеше мирис на озон.

Някои от свободните изчезнаха в една замаскирана ниша и оттам се разнесоха други звуци — тракане на машини и съскане на ремъци и трансмисии.

Пол се вгледа в дъното на залата и видя подредени до стената кафези с малки животинки.

— Правилно отгатнахте какво е това помещение — рече Кайнс. — За какво бихте използували вие едно такова помещение, Пол Атреидски?

— За да превърна тази планета в приятно за живеене място — отвърна Пол.

„Може би именно това е причината да им помагам“ — помисли си Кайнс.

Тракането на машините рязко спря. Сред настъпилата тишина откъм кафезите се разнесе тъничко писукане. То секна неочаквано сякаш от смущение.

Пол отново погледна към кафезите и видя, че животинчетата бяха кафявокрили прилепи. От страничната стена излизаше автоматична хранилка и минаваше през кафезите.

От скритата ниша в залата се показа някакъв свободен и заговори на Кайнс:

— Лайът, аварийният генератор отказа да работи. Не съм в състояние да осигуря прикритие от разположените наблизо детектори.

— Можеш ли да го поправиш? — попита Кайнс.

— Няма да стане бързо. Частите… — Мъжът сви рамене.

— Добре — прекъсна го Кайнс. — Тогава ще се справим и без механизмите. Монтирайте на повърхността ръчна помпа за въздух.

— Веднага! — Мъжът бързо се отдалечи.

Кайнс се обърна към Пол.

— Отговорихте добре.

Джесика отбеляза колко непринудено се лееше речта му. Това бе гласът на властелин, свикнал да заповядва. А тя не бе пропуснала да отбележи, че го бяха нарекли „Лайът“. Лайът бе второто „аз“ на този свободен, другото лице на планетолога.

— Изключително сме ви благодарни за вашата помощ, доктор Кайнс — заговори тя.

— Ммм, ще видим — рече Кайнс. Той кимна на един от хората си. — Мелиндж-кафе в кабинета ми, Шамир.

— Веднага, Лайът — отвърна мъжът. Кайнс посочи към едно сводесто отверстие в страничната стена на залата.

— Ще влезете ли?

Джесика само кимна царствено с глава, преди да приеме поканата. Тя видя, че Пол направи знак с ръка на Айдахо, за да постави на това място охрана.

Коридорът, от който ги деляха две стъпки надолу, свършваше с тежка врата — тя водеше в квадратен кабинет, осветен от златисти суспенсорни глобуси^*. На влизане Джесика прекара ръка по вратата и с изненада откри, че е направена от пластостомана^*.

Пол пристъпи три крачки напред и остави вързопа си на пода на кабинета. Чу как вратата се затвори зад гърба му и огледа помещението — стените бяха по около осем метра всяка, от естествена скала, ръждивокафяви, с вградени отдясно картотечни метални шкафове. Ниско писалище с плот от млечно стъкло, пълно с жълти мехурчета, заемаше средата на стаята. Около писалището висяха четири суспенсорни стола.

Кайнс заобиколи Пол и подаде на Джесика стол. Тя седна, като мислено отбеляза как синът й оглежда стаята.

Пол остана прав още няколко секунди. Леко, необичайно раздвижване на въздушните пластове в помещението подсказваше, че отдясно, зад картотечните шкафове, има таен изход.

— Ще седнете ли, Пол Атреидски? — попита Кайнс.

„Колко грижливо отбягва титлата ми“ — рече си Пол. Но прие стола и не продума, докато Кайнс не седна.

— Вие налучкахте, че Аракис може да стане рай — рече Кайнс. — Както виждате обаче, империята изпраща тук само своите опитни главорези, своите ловци на мелиндж!

Пол вдигна палеца си с дукския пръстен.

— Виждате ли този пръстен?

— Да.

— Известно ли ви е какво означава той?

Джесика рязко се извърна и погледна сина си.

— Вашият баща лежи сред развалините на Аракийн — отвърна Кайнс. — На практика вие сте дукът.

— Аз съм войник на империята — рече Пол. — На практика главорез.

Лицето на Кайнс потъмня.

— Дори при положение, че сардукарите на императора са се надвесили над трупа на баща ви?

— Сардукарите са едно, а законното начало на моята власт — нещо друго — рече Пол.

— Аракис има свой собствен начин за определяне кой да облече мантията на властта — възрази Кайнс.

А Джесика, като се обърна отново, за да погледне планетолога, си помисли: „У този човек има стомана, на която никой не е отнел закалката, а ние се нуждаем от стомана. Това, което Пол прави, е много рисковано.“

— Сардукарите на Аракис — заговори Пол — са само мерило за това, доколко нашият многообичан падишах-император се страхува от моя баща. А сега аз ще дам на падишах-императора основания да се бои от…

— Момко — прекъсна го Кайнс, — има неща, които не…

— Ще се обръщаш към мен с „ваше величество“ или „господарю“ — рече Пол.

По-полека — помисли си Джесика.

Кайнс втренчи очи в Пол и Джесика забеляза искрицата възхищение, примесено с насмешка, която пробяга по лицето на Кайнс.

— Ваше величество — каза Кайнс.

— Аз съм горчив хап за императора — рече Пол. — Аз съм горчив хап за всички, които искат да си поделят Аракис като своя плячка. И докато съм жив, ще продължавам да съм горчив хап, който ще им засяда на гърлото и ще ги задушава до смърт.

— Думи — рече Кайнс.

Пол се взря в него. След малко заговори:

— Вие имате легенда за Лизан-ал-Гаиб. Гласът от вътрешния свят, онзи, който ще отведе свободните в рая. Вашите хора имат…

— Суеверия! — прекъсна го Кайнс.

— Може и така да е — съгласи се Пол. — И все пак, може и да не е. Суеверията понякога имат странни корени и още по-странни разклонения.

— Вие имате някакъв план — каза Кайнс. — Това е съвсем очевидно… ваше величество.

— Възможно ли е вашите свободни да ме снабдят със сигурно доказателство, че сардукарите са облечени в харконски униформи?

— Напълно възможно.

— Императорът отново ще постави на власт някой харкон — рече Пол. — Може би дори Рабан Звяра. Така да е. Щом веднъж се е забъркал дотолкова, че не може да се измъкне от отговорност, нека императорът се сблъска с възможността за Иск за последствията, предявен пред Ландсрада. Нека тогава да отговаря дали…

— Пол! — прекъсна го Джесика.

— Ако допуснем, че Висшият съвет на Ландсрада приеме вашия иск — заговори Кайнс, — тогава може да има само един изход: галактическа война между империята и всички велики династии.

— Хаос — обади се Джесика.

— Но аз ще представя моите доказателства пред императора и ще му посоча друга възможност вместо този хаос.

— Изнудване ли? — попита иронично Джесика.

— Това е един от лостовете на държавническото изкуство, както сама си ми казвала — отвърна Пол и тя долови горчивината в гласа му. — Императорът няма синове, има само дъщери.

— Да не би да се каниш да вземеш на прицел трона? — попита Джесика.

— Императорът няма да допусне империята да бъде разклатена от галактическа война — отвърна Пол. — Хвърлени във въздуха планети, повсеместен безпорядък — не, той не би допуснал подобен риск.

— Но вие предлагате отчаян ход — каза Кайнс.

— От какво се боят най-много Великите династии на Ландсрада? — запита Пол. — Те се боят най-много от това, което става сега на Аракис — сардукарите да унищожат династиите една по една. Нали заради това именно съществува Ландсрадът. Той е спойката на Великото споразумение^*. Само обединени в съюз, те могат да мерят сили с имперската армия.

— Но те са…

— От това именно се боят — продължи Пол. — Аракис ще се превърне в зов за сплотяване. Всеки предводител на династия ще види себе си на мястото на моя баща — отлъчен от табуна и убит.

Кайнс заговори на Джесика:

— Дали ще успее този негов план?

— Аз не съм ментат — отвърна Джесика.

— Но вие сте бин-джезъритка.

Тя го стрелна с изпитателен поглед и каза:

— Планът му има и добри, и слаби страни… както и всеки друг план на този етап. Един план зависи колкото от изпълнението, толкова и от замисъла.

— „Законността е най-важната наука“ — изрече Пол. — Ето това е написано над императорската врата. Предлагам да му покажа какво е законност.

— Аз не съм убеден, че мога да се доверя на човек, замислил такъв план — каза Кайнс. — Аракис има свой собствен план, който ние…

— От трона — прекъсна го Пол — аз бих могъл да превърна Аракис в рай само с едно махване на ръката. Ето това ви предлагам в замяна на вашата подкрепа.

Кайнс се изопна.

— Моята вярност не е за продан, ваше величество.

Пол се втренчи в него — срещна невъзмутимия поглед на тези изцяло сини очи, огледа брадясалото лице и повелителното изражение. Устните му рязко се изопнаха в усмивка и той каза:

— Добре казано. Извинете ме.

Кайнс срещна погледа на Пол и след малко заговори:

— Няма харкон, който да си е признавал, че е сгрешил. Изглежда вие, атреидите, не сте като тях.

— Би могло това да е само пропуск във възпитанието им — отвърна Пол. — Твърдите, че не сте за продан, но аз съм убеден, че притежавам онова, което бихте приели в замяна. Срещу вашата вярност аз ви предлагам своята вярност… без остатък.

„Синът ми притежава прямотата на атреидите“ — помисли си Джесика. — „Той притежава такова невероятно, почти наивно чувство за чест — а каква могъща сила в действителност е това.“

Тя забеляза, че думите на Пол разтърсиха Кайнс.

— Това са безсмислици — рече Кайнс. — Вие сте само едно момче и…

— Аз съм дукът — прекъсна го Пол — и наистина ви я предлагам без остатък. Бих дал живота си за вас.

— Ваше величество! — промълви Кайнс, думите се изтръгнаха неволно от него, но Джесика видя, че сега той вече не говореше на някакъв петнадесетгодишен хлапак, а на мъж, на човек, който го превъзхожда. Сега той наистина употреби съвсем сериозно това обръщение.

„В този миг той би дал живота си за Пол“ — помисли си тя. — „Как ли постигат това атреидите, и то толкова бързо и с такава лекота?“

— Знам, че говорите това сериозно — рече Кайнс. — Но все пак харконите…

Вратата зад гърба на Пол се отвори с трясък, той се обърна и видя развихрилата се отвън битка — крясъци, звън на стомана и лица като восъчни маски, които се кривяха в коридора.

Заедно със застаналата редом с него Джесика, Пол се втурна към вратата и видя как Айдахо бе препречил коридора — кръвясалите му очи бляскаха сред трептенето на защитата, към него се протягаха сгърчени ръце и размахани стоманени остриета напразно удряха по защитното поле. Проблесна и оранжевата диря на стрела, която отскочи от защитата. През цялото време мечовете на Айдахо работеха неуморно, свистяха и от тях капеше кръв.

Кайнс застана до Пол и те с всичка сила натиснаха вратата. Пол зърна за последен път Айдахо, застанал срещу гъмжило от харконски униформи — видя го как залитна и едва се удържа да не падне, видя черната щръкнала коса и червеното цвете на смъртта, вплетено в нея. След това вратата се затвори и се чу леко щракване, щом Кайнс спусна резето.

— Струва ми се, че взех решение — заговори Кайнс.

— Някой е засякъл механизмите ви, преди да бъдат изключени — обади се Пол. Той дръпна майка си настрани от вратата и прочете отчаянието в очите й.

— Оттук имате изход, през който може да се избяга — рече Пол. — Ще го използуваме ли?

Кайнс пое дълбоко въздух и отговори:

— Тази врата трябва да издържи най-малко двадесет минути на всичко, освен на лазестрел.

— Те няма да използуват лазестрели от страх, че отсам можем да включим защита — рече Пол.

— Това бяха сардукари в харконски униформи — прошепна Джесика.

Те вече чуваха отмерените удари по вратата. Кайнс посочи шкафовете до стената вдясно и рече:

— Оттук! — Той се отправи към първия шкаф, дръпна едно чекмедже и завъртя вътре някаква ръчка. Цялата стена с шкафовете се отвори широко и откри черната паст на тунел. — Тази врата също е от пластостомана — обясни Кайнс.

— Добре сте се подготвили — отбеляза Джесика.

— Живели сме осемдесет години под господството на харконите — каза Кайнс. Той ги вкара в мрачния тунел и затвори вратата.

Сред внезапната тъмнина Джесика съзря на пода пред тях светеща стрелка.

Гласът на Кайнс се разнесе зад гърба им:

— Тук ще се разделим. Тази стена е по-яка. Ще издържи най-малко един час. Следвайте стрелките като тази тук на пода. Ще угасват, след като отминете. Те водят през един лабиринт към друг изход, където съм скрил топтер. Тази нощ в пустинята вилнее буря. Вашата единствена надежда е да застанете на пътя на бурята, да се гмурнете в гребена й и да полетите заедно в нея. Когато моите воини отвличат топтери, постъпват точно така. Ако се задържите в гребена на бурята, ще оцелеете.

— А вие накъде? — попита Пол.

— Ще се опитам да се измъкна от другаде. Ако ме заловят… все пак аз още съм имперският планетолог. Мога да кажа, че съм бил ваш пленник.

„Ще бягаме като страхливци“ — помисли си Пол. — „Но как другояче бих могъл да оцелея, за да отмъстя за баща си?“ Той се обърна с лице към вратата.

Джесика долови движението му и каза:

— Дънкан е мъртъв. Пол. Ти видя раната. Нищо не можеш да направиш за него.

— Един ден ще се разплатя за всички — рече Пол.

— Само ако сега побързате — каза Кайнс.

Пол усети ръката на планетолога върху рамото си.

— А ние къде ще се срещнем, Кайнс?

— Ще изпратя свободните да ви търсят. Трасето на бурята е известно. А сега побързайте и дано Великата майка ви дари с висока скорост и късмет.

Чуха го да се отдалечава — леки стъпки в мрака.

Джесика напипа ръката на Пол и нежно го притегли към себе си.

— Не бива да се отделяме един от друг — рече тя.

— Не, не бива.

Те преминаха заедно покрай първата стрелка и той видя как светлинката угасна, щом се докоснаха до нея. Отпред оживя друга светеща стрелка.

Отминаха я — тя изчезна от само себе си и светна нова стрелка.

Вече тичаха.

„Планове, които се вписват в нови, и тези нови планове се вписват в други“ — помисли си Джесика. — „Дали и ние вече не сме се превърнали в част от нечий друг план?“

Стрелките ги водеха покрай извивки и странични отвори, които едва се забелязваха на оскъдното осветление. Известно време пътят им се спускаше леко надолу, после поемаше нагоре и все нагоре. Най-сетне стигнаха до някакви стъпала, свиха зад един ъгъл и не след дълго стигнаха до светеща стена, в средата на която бе забита черна дръжка.

Пол натисна дръжката.

Стената се отмести. Блесна светлина, която разкри изсечена в скалата пещера, а сред нея — приклекнал орнитоптер. Зад самолета засия плоска сива стена, върху която бе нарисуван знак, че е врата.

— Къде отиде Кайнс? — запита Джесика.

— Той постъпи така, както би постъпил всеки способен партизански водач — отвърна Пол. — Раздели ни на две групи и по този начин дори да го заловят, не би могъл да ни издаде къде се намираме. Защото наистина няма да знае.

Пол издърпа Джесика в помещението, той забеляза как нозете й вдигат облачета прах.

— Тук много отдавна никой не е идвал.

— Стори ми се уверен, като говореше, че свободните ще успеят да ни открият — каза тя.

— Споделям тази му увереност.

Пол пусна ръката й, отиде до лявата врата на орнитоптера, отвори я и напъха вързопа отзад в багажника.

— Този топтер е отлично замаскиран — отбеляза той. — На командното табло има пластини за дистанционно управление на вратата и осветлението. Осемдесетте години харконско господство са ги научили да бъдат предпазливи.

Джесика се облегна от другата страна на самолета и затаи дъх.

— Харконите сигурно ще пуснат патрулиращи топтери над целия район. Те не са глупави. — Тя активизира способността си за ориентиране и посочи надясно: — Бурята, която видяхме, е в тази посока.

Пол кимна, като потисна ненадейно обзелото го нежелание да тръгне. Знаеше причината, която го бе породила, но това не му донесе утеха. По някое време тази нощ бе прокарал нишка до самите дълбини на неизвестното. Времето и пространството, които ги заобикаляха, като цяло му бяха познати, но настоящето съществуваше като загадъчно петно. Имаше чувството, че от разстояние наблюдава сам себе си как изчезва от зрителното поле в някаква падина. Част от безбройните пътечки, които водеха вън от падината, може би щяха отново да върнат Пол Атреидски в зрителното поле, но много други нямаше да го върнат.

— Колкото повече се бавим, толкова повече им даваме възможност да се подготвят по-добре — обади се Джесика.

— Влез и се пристегни с ремъците — каза Пол. Той седна до нея в орнитоптера, като продължаваше да се бори с мисълта, че това бе сляпа долина, която не бе съзрял в нито едно от виденията от бъдещето, и потресен, внезапно осъзна, че се бе осланял все повече и повече на паметта си за видяното в бъдещето и че това го бе направило слаб за сегашното изключително тежко изпитание.

„Ако се осланяш само на очите си, останалите ти сетива ще заслабнат“ — това беше бин-джезъритска аксиома. Сега я скъта дълбоко и си обеща никога да не попада отново в такъв капан… ако оцелееше от това изпитание.

Пол пристегна предпазните ремъци, видя, че майка му е готова за полет, и провери лостовете на топтера. Крилете му бяха разперени до краен предел, нежните метални спирачни мембрани — изопнати. Улови лоста за свиване на крилете и се загледа в тях, докато те не започнаха да се скъсяват за реактивно излитане така, както го бе учил Гърни Халик. Ключът на стартера се завъртя леко. Стрелките на командното табло оживяха в мига, в който реактивният двигател заработи. Турбините тихо засвистяха.

— Готова ли си? — попита той.

— Да.

Той докосна пластината за дистанционното управление на осветлението.

Обгърна ги мрак.

Ръката му се мярна като сянка на фона на светещите циферблати, когато посегна към пластината за дистанционното управление на вратата. Отпреде им се разнесе притъпен стържещ звук. Свлече се някаква пясъчна лавина и настъпи тишина. Вятър, понесъл прах, погали страните на Пол. Той затвори вратата си, щом усети внезапния напор.

На мястото на стената-врата изплува оградена от квадратната рамка на мрака широка ивица звезди с размазани от прашния облак очертания. Звездната светлина ставаше по-ярка отвъд една издатина, което говореше за наличието на пясъчни дюни.

Пол посегна към командното табло и натисна светещия клавиш за синхронизация. Крилете замахнаха рязко назад и надолу и изхвърлиха топтера от гнездото му, тягата се усили, а крилете заеха положение за набиране на височина.

Джесика леко прекара длани по командното табло, като долавяше увереността в движенията на сина си. Изпитваше страх, но и въодушевление. „Сега обучението на Пол е нашата единствена надежда“ — помисли си тя. — „Младостта и бързината на реакциите му.“

Пол подаде още тяга и усили размаха на крилете. Топтерът направи вираж и ги прикова към креслата, когато върху звездния фон пред тях се извиси черна стена. Двигателите заработиха на по-високи обороти, а крилете замахаха по-яростно. Крилете замахнаха още по-мощно, те се измъкнаха и полетяха над скалите — посребрени начупени зъбери и оголени чукари, облени в звездна светлина. Ръждивочервеникавата втора луна^* се показа на хоризонта вдясно и огря лентообразната диря на бурята.

Ръцете на Пол танцуваха по лостовете. Крилете се свиха и заприличаха на крилца на бръмбар. Земното притегляне рязко ги придърпа надолу, когато топтерът направи остър вираж.

— Зад гърба ни огнени дири от орнитоптери! — обади се Джесика.

— Забелязах ги!

Той рязко бутна лоста за тягата напред. Топтерът им подскочи като подгонено животно и пое на югозапад към бурята и огромната извивка на пустинята. Пол забеляза разпръснати тук-таме сенки, които подсказваха къде свършва скалната верига — голямата падина се стопяваше сред дюните. Отвъд удължените от лунната светлина сенки, големи колкото нокът на палец, дюните преливаха една в друга.

А на хоризонта, върху звездния свод, се извисяваше чудовищната стена на бурята.

Нещо удари по корпуса на топтера.

— Парчета от снаряди! — ахна Джесика. — Стрелят с някакво далекобойно оръжие.

Тя забеляза жестоката усмивка по устните на Пол.

— Май не дръзват да използуват лазестрелите си — рече той.

— Но ние нямаме защита!

— А нима те знаят това?

Топтерът отново потрепера.

Пол се обърна и погледна назад.

— Мисля, че само единият от тях е достатъчно бърз, за да ни догони.

Той отново впи поглед напред, в стената на бурята, която препречваше пътя им. Тя вземаше застрашителни размери като осезаема масивна преграда.

— Далекобойни оръдия, ракети и всякакви древни оръжия — ето едно нещо, което ще дадем на свободните — прошепна Пол.

— Бурята — промълви Джесика. — Няма ли да е по-добре да се върнеш обратно?

— А самолетът зад гърба ни?

— Настига ни.

— Дръж се!

Пол прибра плътно крилете, направи остър вираж наляво, вряза се в привидно ленивото клокочене на стената на бурята и почувствува как скулите му се изопнаха под силата на гравитацията.

Струваше им се, че се носят плавно сред облак прах, който се сгъстяваше все повече и повече, докато най-сетне закри пустинята и луната. Топтерът се превърна в провлечен шепот на мрака, осветяван единствено от зеленикавата светлина на командното табло.

В мислите на Джесика се втурнаха всички предупреждения за кориолни^* бури^* — за това как режат метала като краве масло, как трошат костите на тресчици и как оглозгват плътта от костите. Тя почувствува как ги шиба вятърът, надигнал прах и пясък. Той ги завъртя, докато Пол боравеше с лостовете. Джесика видя, че Пол усили тягата, и усети как самолетът пое право нагоре. Металният корпус свистеше и се тресеше.

— Пясък! — извика Джесика. На светлината на командното табло тя видя как той поклати отрицателно глава.

— На тази височина няма толкова много пясък.

Тя обаче усещаше как потъват все по-дълбоко и по-дълбоко във вихрушката.

Пол изопна крилете до краен предел и ги чу как заскърцаха под напора на вихъра. Не сваляше очи от скалите, планираше по инстинкт и се бореше за височина.

Топтерът започна да завива наляво. Пол прикова очи в кривата на светещия кълбовиден висотомер и отново върна самолета на хоризонтален курс.

Джесика имаше зловещото усещане, че стоят неподвижно и че цялото движение е единствено извън топтера. Непрогледната жълтеникавокафява пелена зад прозорците и стържещият звук й напомняха за стихията, вилнееща наоколо.

„Ветрове, достигащи скорост от седемстотин до осемстотин километра в час“ — припомняше си тя. Почувствува как започна да я терзае страх. — „Не бива да се страхувам“ — рече си мислено тя, мълвейки наум словата на бин-джезъритската молитва. — „Страхът погубва разума.“

Дългите години на обучение бавно надделяха.

Тя си възвърна спокойствието.

— Все едно че ни преследва тигър — прошепна Пол. — Не можем да се снижим, не можем да кацнем… а мисля, че не мога да изляза от този вихър. Ще се наложи да летим с бурята.

Спокойствието я напусна. Джесика усети как зъбите й затракаха и ги стисна здраво. После чу гласа на Пол, сподавен и сдържан, да нарежда молитвата:

— Страхът погубва разума. Страхът е онази долна смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу своя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А отмине ли, ще се обърна да проследя пътеката на страха. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.