Франк Хърбърт
Дюн (33)

„В годината, в която си затвори очите за смъртта на дук Лито и върна Аракис на харконите, моят баща падишах-императорът бе на седемдесет и две, но въпреки това не изглеждаше на повече от тридесет и пет. Той рядко се появяваше в обществото облечен в друго, освен в сардукарска униформа и черен шлем на бурсег^* с имперския златен лъв върху гребена му. Униформата напомняше открито откъде иде силата му. Той обаче не беше винаги такова парвеню. Поискаше ли, можеше да бъде очарователен и сърдечен, но в онези по-сетнешни дни аз често се питах дали той бе такъв, какъвто се показваше. Сега вече си мисля, че той бе човек, който непрекъснато водеше борба да се измъкне от решетките на някаква невидима клетка. Трябва да си припомним, че той беше император, баща — глава на династия, водеща началото си от най-дълбока древност. Но ние го лишихме от законен син — не беше ли това най-ужасното крушение, което може да претърпи един властелин? Майка ми се подчини на по-старшите бин-джезъритски сестри, докато лейди Джесика отказа да стори това. Коя от двете бе по-силната? Историята вече го доказа.“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

Джесика се пробуди сред пещерен мрак, долови, че около нея се движат свободни, и усети парливия мирис на влагосъхраняващи костюми. Вътрешното чувство за време й подсказа, че навън скоро ще падне нощта, но пещерата тънеше в мрак, изолирана от пустинята посредством уплътнителните капаци, които задържаха телесната им влага в това помещение.

Осъзна, че се бе отдала на непробудния и укрепителен сън на голямата умора, и това донякъде говореше, че с отряда на Стилгар тя подсъзнателно се чувствуваше сигурна за собствената си безопасност. Обърна се в хамака, който бяха направили от робата й, спусна нозе върху скалния под и ги напъха в пустинните си ботуши.

„Не бива да забравям да притегна повече ботушите си, за да улесня изпомпващото действие на влагосъхраняващия костюм“ — помисли си тя. — „Толкова много неща трябва да запомня.“

Все още усещаше вкуса на сутрешното ястие — птиче месо и някакви зърна, омесени с мед от мелиндж и увити в листа — и й хрумна, че тук времето е обърнато наопаки: нощта бе времето за работа, а денят — времето за почивка.

„Нощта скрива, нощта е по-безопасна.“

Тя откачи робата си от кукичките за хамака, забити в една ниша в скалата, заопипва плата в мрака, докато намери деколтето, и я нахлузи.

Питаше се как да изпрати съобщение до „Бин Джезърит“. Трябваше да ги уведоми за двете направления в аракийското светилище.

Навътре в пещерата светеха суспенсорни глобуси. Забеляза, че там се суетят хора и че Пол стои сред тях вече облечен, с отметната назад качулка, открила орловия профил на атреидите.

Помисли си колко странно се бе държал той, преди да се оттеглят на почивка. Бе толкова самовглъбен. Приличаше на човек, завърнал се от царството на мъртвите, който с полуотворени очи, изцъклени от вътрешния унес, все още не можеше да осъзнае напълно завръщането си. Това я накара да си припомни предупреждението му за обилно използуваната в храната подправка: за привикването.

„Дали подправката има и странично действие?“ — питаше се тя. — „Той спомена, че тя имала нещо общо с прорицителските му способности, но странно — не разказа нищо от това, което е видял.“

Из мрака, някъде отдясно, изникна Стилгар и отиде при групата под суспенсорните глобуси. Джесика забеляза как поглажда брадата си и как пристъпя с предпазлива и дебнеща походка.

Прониза я страх още в мига, щом сетивата й се събудиха за напрежението, което се долавяше у хората, скупчили се около Пол — с техните сковани движения и ритуални пози.

— Те имат моята закрила! — избоботи Стилгар.

Джесика разпозна мъжа, изправил се срещу Стилгар — Джеймис! После съзря гнева у Джеймис, изопнатите му рамене.

„Джеймис — човекът, когото Пол победи!“ — помисли си тя.

— Ти познаваш закона, Стилгар — рече Джеймис.

— Кой друг го познава по-добре? — попита Стилгар и тя долови в гласа му помирителни нотки и старание да заглади някакъв спор.

— Аз избирам двубоя — изръмжа Джеймис.

Джесика бързо прекоси пещерата и улови Стилгар за лакътя.

— Какво означава това? — попита тя.

— Това е законът амтал^* — отвърна Стилгар. — Джеймис иска да получи правото да подложи на изпитание твоята роля в преданието.

— Тази жена трябва да бъде защитена в двубой — рече Джеймис. — Ако нейният защитник спечели, значи тя наистина е жената от преданието. Но в него е казано… — Той обходи с поглед скупчилите се хора — … че тя няма да потърси защитник от свободните, което може да означава само, че тя ще си води свой защитник.

„Той говори за дуел с Пол“ — помисли си Джесика. Тя пусна лакътя на Стилгар и пристъпи педя напред:

— Винаги сама съм си била защитник — каза тя. — Намерението е достатъчно ясно, за…

— Ти няма да ни учиш какво да правим! — прекъсна я рязко Джеймис. — Не и докато не получа нови доказателства! Стилгар е могъл да ти каже какво да правиш тази сутрин. Могъл е да ти натъпче пълната с глезотии глава и ти да ни чуруликаш като птичка с надеждата, че ще успееш да ни измамиш.

„Мога да го надвия“ — помисли си Джесика, — „но това може да противоречи на начина, по който те тълкуват преданието.“ И тя отново с учудване забеляза как резултатите от дейността на Мисионария протектива на тази планета бяха наистина изкривени.

Стилгар погледна към Джесика и заговори с тих глас, но така, че да стигне до ушите на тълпата:

— Джеймис е човек злопаметен, Сайядина. Твоят син го победи, а…

— Стана случайно! — изръмжа Джеймис. — В Туоно имаше намесена нечиста сила и сега аз ще докажа това!

— … а и аз самият съм го побеждавал — продължи Стилгар. — Сега се стреми с предизвикателството тахади^* да се добере отново и до мен. У Джеймис има прекалено много жестокост, за да стане добър вожд — премного гафла^*, безумство. Устата му говори за законите, а сърцето му следва сарфа^*, кривата пътека. Не, от него никога не може да стане добър вожд. Досега съм го закрилял, защото с този си нрав ни е полезен в битките, но когато го обладае жестокият му гняв, той е опасен дори за племето си.

— Стилгаррр! — изръмжа Джеймис.

И Джесика разбра, че Стилгар говори така, за да разяри Джеймис и да отклони предизвикателството от Пол.

Стилгар се изправи с лице срещу Джеймис и Джесика отново долови помирителните нотки в боботещия глас:

— Джеймис, та той е още момче. Той е…

— Ти го назова мъж — прекъсна го Джеймис. — А майка му твърди, че е бил подлаган на изпитание с гом джабър. Плътта му е добре напращяла от влага и изобилие от вода. Онези, които му мъкнат вързопа, казват, че в него има контейнери с вода. Контейнери! А ние изсмукваме джобните си резервоари веднага щом в тях се събере капчица вода.

Стилгар изгледа Джесика.

— Вярно ли е това? Има ли вода във вързопа ви?

— Да.

— В контейнери ли?

— В два контейнера.

— Как смятахте да постъпите с това богатство?

„Богатство ли?“ — учуди се мислено тя и поклати глава, долавяйки студенината в гласа му.

— Там, където съм родена, водата пада от небето и се стича по земята в широки реки — заговори тя. — Там има цели океани от вода, толкова необятни, че не се вижда отвъдният бряг. Аз не съм обучавана във вашия воден режим^*. Никога досега не съм гледала на нещата по този начин.

Сред хората наоколо се разнесе тих ропот:

— Водата падала от небето… стичала се по повърхността.

— Беше ли ти известно, че сред нас има хора, които но някаква случайност са претърпели загуба от джобните си резервоари и ще изпаднат в безизходица, преди да стигнем Сийч Табър тази нощ?

— Откъде мога да знам? — поклати глава Джесика. — Щом трябва, дайте им вода от нашия вързоп.

— Така ли смятахте да постъпите с това богатство?

— То бе предназначено да спаси човешки живот — отвърна тя.

— В такъв случай приемаме твоя дар, Сайядина.

— Няма да успееш да ни подкупиш с вода! — озъби се Джеймис. — Нито пък ти, Стилгар, ще успееш да ме насъскаш срещу себе си. Виждам, че се мъчиш да ме предизвикаш на двубой, преди да съм доказал своите думи.

Стилгар застана лице с лице срещу Джеймис.

— Наистина ли си решен да натрапиш този двубой на едно дете, Джеймис? — Гласът му бе тих и гневен.

— Тя трябва да бъде защитена в двубой!

— Въпреки че се ползува от моята закрила?

— Търся закона амтал — отвърна Джеймис. — Това е мое право.

Стилгар кимна.

— Но ако момчето не те прободе, тогава ще застанеш срещу моя нож. И този път няма да възпра острието си, както съм го правил досега.

— Нямате право на това! — обади се Джесика. — Пол е още…

— Не бива да се намесваш, Сайядина! — прекъсна я Стилгар. — О, аз знам, че можеш да ме надвиеш и следователно можеш да надвиеш всекиго от нас, но сплотим ли се всички, ти не можеш да ни победиш. Така да бъде, така повелява законът амтал.

Джесика се смълча и очите й уловиха на зеленикавата светлина от суспенсорните глобуси демоничния израз, който завладя каменното му лице. Тя отмести поглед към Джеймис, видя мрачното му навъсено чело и си помисли: „Трябваше да забележа това досега. Той таи злобата си. Той е от потайните, човек, който крие чувствата си. Трябваше да бъда подготвена за това.“

— Ако сториш зло на сина ми — рече тя, — ще трябва да се биеш с мен. Аз те призовавам на бой още сега. Ще те накълцам на…

— Майко — пристъпи напред Пол и я докосна по ръкава, — може би ако обясня на Джеймис как…

— Да обясни! — изсъска презрително Джеймис.

Пол млъкна и се вгледа в този човек. Не се боеше от него — Джеймис изглеждаше тромав в движенията си, а и се беше срутил лесно върху пясъка при нощната им схватка. Но Пол все още чувствуваше пътеката от времето в тази пещера и все още помнеше видението от бъдещето, в което той лежеше убит от нож. В това видение за него имаше толкова малко пътища за спасение…

— Сайядина — заговори Стилгар, — сега трябва да се отдръпнеш назад, откъдето…

— Престани да я наричаш Сайядина! — изкрещя Джеймис. — Това още не е доказано. Добре де, знае молитвата! И какво от това? Всяко наше дете я знае.

„Това, което каза е достатъчно“ — помисли си Джесика. — „Вече ми е ясен. Бих могла да го спра само с една дума.“ — Тя се поколеба. — „Но не мога да възпра всички.“

— Тогава ще отговаряш пред мен! — изрече Джесика и си настрои гласа с извивка, която започваше с вой и свършвате с лукавство.

Джеймис се вторачи в нея — по лицето му се четеше явна уплаха.

— Ще ти разкрия какво е страдание — продължи тя със същия глас. — Спомни си за това по време на боя. Ще изпиташ такова страдание, че в сравнение с него гом джабърът ще бъде само блажен спомен. Всяка твоя фибра ще се гърчи и…

— Тя ми прави някаква магия! — изпъшка Джеймис. Той долепи свит десен юмрук до ухото си. — Настоявам да й бъде наложено мълчанието!

— Така да бъде! — рече Стилгар. Той хвърли предупредителен поглед към Джесика. — Ако заговориш отново, Сайядина, ще помислим, че използуваш магии, и ще те лиша от закрилата си. — Той й кимна да отстъпи назад.

Джесика усети как нечии ръце я хващат, помагайки й да се отдръпне назад, но не долови в тях никаква грубост. Видя как откъснаха Пол от тълпата и как Чани, момичето с лице на елф, му шепне на ухото и кима с глава към Джеймис.

Сред войниците се образува кръг. Донесоха още суспенсорни глобуси и всички се обърнаха към осветената в жълто ивица.

Джеймис пристъпи в кръга, изхлузи робата си и я подхвърли някому от тълпата. Остана по матовосивкав влагосъхраняващ костюм, по чиято гладка повърхност се забелязваха гънки и бръчки. За миг изви устни към рамото си и отпи от тръбичката на джобния резервоар. След малко се изправи, разкопча и свали костюма си и го подаде грижливо към тълпата. Той стоеше в очакване само по набедреник и някакъв плат, изопнат по краката до глезените му, а в дясната си ръка стискаше кристален нож.

Джесика видя как момичето-дете Чани помага на Пол, видя как пъхна в дланта му дръжката на кристален нож и как той лекичко подхвърли оръжието, за да определи на ръка тежестта и центъра му на равновесие. И на Джесика й хрумна, че Пол е обучаван в прана и бинду, в умението да владее нервите и мускулите си, че е бил обучаван в бойно изкуство в една необикновена школа и че негови учители са били мъже като Дънкан Айдахо и Гърни Халик, мъже, които приживе бяха станали легенда. Момчето познаваше непочтените методи на „Бин Джезърит“ и видът му бе бодър и уверен.

„Но той е едва петнадесетгодишен“ — помисли си тя. — „Аз посях страх в душата на Джеймис. Този страх вероятно ще… забави рефлексите му. Да можех само да се помоля… истински да се помоля.“

Сега Пол, останал само по трикото си за фехтовка, което носеше под влагосъхраняващия костюм, стоеше точно в средата на кръга. В дясната си ръка държеше кристален нож, а нозете му върху хрущящия по скалния под пясък бяха боси. Айдахо неведнъж го беше предупреждавал: „Ако се съмняваш дали повърхността под нозете ти е устойчива или не, най-добре е да си бос.“ А на преден план в съзнанието си продължаваше да чува напътствените слова на Чани: „При отбиване на удар Джеймис се обръща надясно с ножа си. Това му е навик и сме забелязали, че често прибягва до него. Ще се втренчи в очите ти и точно когато мигнеш — ще те прободе. А той се бие еднакво добре и с двете ръце — отваряй си очите, като прехвърля ножа от едната ръка в другата.“

Но най-осезаемо — и то дотолкова, че го усещаше с всяка клетка на тялото си, бе обучението и рефлексният механизъм, който бе изковаван ден подир ден и час подир час в учебната зала.

Припомни си и думите на Гърни Халик: „Майсторът на боя с нож мисли едновременно за върха на ножа, за острието и за предпазника. Върхът може и да реже, острието може и да пробожда, а предпазникът може и да приклещи острието на противника.“

Пол се вгледа в кристалния нож. Предпазник нямаше — само тънка заоблена дръжка с удебелени ръбове, които да предпазват ръката. А на всичко отгоре осъзна, че не му бе известно пределното напрежение на това острие и дори не знаеше дали изобщо този нож може да се счупи.

Застанал срещу Пол, Джеймис запристъпя с рамо напред по ръба на кръга.

Пол се приведе, като едва сега си даде сметка, че няма защитен пояс, а беше обучаван да се бие с неговото невидимо поле около тялото си и да действува при отбрана с най-голяма бързина, докато нападението му трябваше да бъде съобразено с пресметнатото забавяне, необходимо, за да проникне острието в защитното поле на противника. И въпреки постоянните предупреждения на треньорите си да не позволява бързината на нападението да бъде притъпявана от безсмисленото защитно поле, той знаеше, че мисълта за защитния пояс бе част от съзнанието му.

Джеймис изрече обичайното предизвикателство:

— И дано ножът ти се нащърби и натроши!

„Значи този нож може да се счупи“, помисли си Пол.

Напомни си, че Джеймис също няма защитен пояс, но той не бе обучаван да го използува и нямаше задръжките на човек, свикнал да се бие със защитно поле.

Пол впи поглед в изправилия се в отсрещния край на кръга Джеймис. Тялото на противника му приличаше на възлесто конопено въже, опнато върху сух скелет. На светлината на суспенсорните глобуси ножът му проблясваше жълтеникавомлечен.

Страх прониза Пол. Внезапно се почувствува самотен и разголен, застанал на мъглявата жълтеникава светлина сред този кръг от хора. Умението му да вижда в бъдещето бе подхранвало познанието му с безброй данни, намекващи за мощните течения на предстоящето и върволиците от решения, които ги направляват, но това тук бе настоящата действителност. Това бе смърт, която се крепеше върху съвсем малки нещастни случайности.

Той осъзна, че и най-незначителната дреболия тук би могла да преобърне бъдещето. Нечия кашлица сред тълпата зяпачи — разсейване. Потрепване на пламъка на суспенсорния глобус — лъжлива сянка.

„Страх ме е“ — призна си Пол.

И той внимателно запристъпя в кръг срещу Джеймис, повтаряйки си наум бин-джезъритската молитва срещу страх: „… Страхът погубва разума…“ Думите му подействуваха като студен душ. Той почувствува как мускулите му се стягат и напрягат в готовност.

— Ще потопя ножа си в твоята кръв — изръмжа Джеймис. И недоизрекъл последната дума, той внезапно нападна.

Джесика видя как той замахна с ножа и едва се сдържа да не извика.

Там, накъдето бе замахнал Джеймис, ножът му бе намерил само празно пространство — Пол сега се намираше зад него и откритият гръб на свободния бе отлична мишена.

„Хайде Пол! Удряй!“ — изкрещя мислено Джесика.

Ударът на Пол бе отмерен, изящно плавен, но толкова бавен, че Джеймис успя да се извърти, да отстъпи назад и да се обърне надясно.

Ниско приведен, Пол се оттегли и рече:

— Само че най-напред ще трябва да стигнеш до кръвта ми.

Джесика разбра, че ударите на сина й са пресметнати като за бой със защитно поле, и осъзна колко коварно бе това. Отбраната на момчето издаваше пъргавина, отработена до такова съвършенство, каквото тези хора никога не бяха виждали. Нападението също бе отработено, но бе пригодено да преодолява преградата на защитното поле. Защитното поле отблъсква твърде бързия удар и пропуска само бавния, коварен удар. За да се проникне в защитното поле са необходими техничност и хитрост.

„Дали Пол разбира това?“ — питаше се тя. — „Сигурно го разбира.“

Джеймис отново нападна — мастиленосините му очи гледаха свирепо, а загубилото очертанията си тяло се жълтеете под суспенсорните глобуси.

И Пол отново се изплъзна, но твърде много се забави с контраудара.

Същото се повтори.

И потрети.

Всеки път контраударът на Пол закъсняваше с по една секунда.

Джесика също забеляза нещо, което се надяваше, че Джеймис не е видял. Отбранителните реакции на Пол бяха зашеметяващо бързи, но всеки път те заемаха съвършено точно онзи ъгъл, който биха заели, ако защитното поле помагаше да се отбие ударът на Джеймис.

— Да не би синът ти да е решил да се позабавлява с този нещастен глупак? — попита Стилгар. Той обаче й направи знак да замълчи, преди да успее да отговори. — Извинявай, ти не бива да говориш.

Сега двете фигури върху скалния под започнаха да се обикалят една друга: Джеймис — с нож, протегнат напред и леко повдигнат нагоре, и Пол — присвит, с нож, наклонен надолу.

Джеймис отново замахна и този път се изви надясно, където дебнеше Пол.

Вместо да отскочи назад и да избегне удара, Пол посрещна с върха на острието си ръката на неприятеля, която стискаше ножа. После момчето се отдръпна и се изви наляво, благодарен на Чани за предупреждението.

Като триеше ръката си с ножа, Джеймис отстъпи до ръба на кръга. От раната покапа кръв и спря. Очите му — две синьо-черни отвърстия — се разшириха и вторачиха в Пол, като го заоглеждаха по-внимателно на дрезгавата светлина на суспенсорните глобуси.

— А, този е ранен — измърмори Стилгар.

Пол се приведе, зае изходно положение и както го бяха учили да постъпва след първото кръвопролитие, се провикна:

— Предаваш ли се?

— Ха! — изрева Джеймис.

Сред войниците се надигна гневен ропот.

— Почакайте! — извика Стилгар. — Момъкът не познава нашия закон. — После се обърна към Пол: — В предизвикателството тахади няма отказване. Изходът от изпитанието му е смърт.

Джесика забеляза как Пол преглътна и си помисли: „Той никога не е убивал човек по този начин… в разгорещена борба с ножове. Дали ще може да го направи?“

Принуден от настъпателните движения на Джеймис, Пол тръгна бавно надясно. Новото му видение от бъдещето за гъмжилото от възможности в тази пещера сега отново се появи, за да го измъчва. Новото познание му подсказа, че в този двубой има прекалено много светкавично оформящи се решения, за да може да се съзре ясно поне един проход напред.

Възможностите се струпваха една след друга — ето защо тази пещера лежеше като неясна отсечка по пътя му. Тя беше като някаква исполинска скала, застанала на пътя на пороя, който образува водовъртежи в кипналия наоколо поток.

— Свършвай с тази работа, момко — промълви Стилгар. — Не си играй с него!

Пол пристъпи към вътрешността на кръга, като разчиташе на собствения си остър усет за бързина.

Сега, когато го осени прозрението, Джеймис отстъпи назад — този тук в кръга на тахади не беше някой мекушав пришълец от друг свят, нито лесна плячка за кристалния нож на свободните.

Джесика долови сянка на отчаяние по лицето на Джеймис. „Точно сега е най-опасен“ — рече си тя. — „Сега той е отчаян и е способен на всичко. Сега вижда ясно, че насреща си няма дете от собственото си племе, а превъзходен борец по рождение, обучаван в бойно изкуство още от най-ранно детство. Сега страхът, който посадих в душата му, ще разцъфти.“

И дълбоко в себе си тя откри, че изпитва жал към Джеймис — чувство, което избледня при мисълта за непосредствената опасност за нейния син.

„Джеймис е способен на всичко… на най-неподозирано действие“ — помисли си тя. Питаше се дали Пол бе надзъртал и преди в това бъдеще и дали не преживява отново същия двубой. Тя обаче забеляза как пристъпяше синът й, видя капките пот по лицето и раменете му, както и изостреното внимание, за което говореха напрегнатите мускули. И за пръв път долови, без да може да я проумее, известна несигурност в дарбата на Пол.

Сега Пол притисна по-настойчиво противника — обикаляше го, ала не нападаше. Той бе съзрял страха у Джеймис. Пол чу гласа на Дънкан Айдахо: „Именно когато противникът се страхува от теб, тогава е моментът да дадеш на този страх пълна свобода, за да има той време да въздействува на бореца. Нека страхът се превърне в ужас. Обладаният от ужас човек се бори сам със себе си. Накрая той напада от отчаяние. Това е най-опасният момент, ала може да се разчита, че обладаният от ужас човек обикновено допуска съдбоносна грешка. Ние те обучаваме тук да откриваш тези грешки и да се възползуваш от тях.“

Тълпата в пещерата заропта.

„Те мислят, че Пол се забавлява с Джеймис“ — рече си Джесика. — „Според тях Пол е ненужно жесток.“

Тя обаче долови и скритата посока на вълнението на тълпата — удоволствието, което им доставяше зрелището. А забеляза и нарастващото напрежение у Джеймис. Мигът, в който то нарасна дотолкова, че повече не можеше да се сдържа, бе за нея толкова очевиден, колкото и за Джеймис… и за Пол.

Джеймис подскочи нависоко, като финтираше и нанасяше удари надолу с дясната си ръка, която обаче се оказа празна. Кристалният нож бе преместен в лявата ръка.

Джесика ахна.

Пол обаче бе предупреден от Чани: Джеймис се бие еднакво добре и с двете ръце. И дълбините на обучението му бяха схванали тази хитрост èn passant. „Нека вниманието ти бъде съсредоточено върху ножа, а не върху ръката, която го държи“, бе му казвал мимоходом неведнъж Гърни Халик. Ножът е по-опасен от ръката, а ножът може да се намира както в едната, така и в другата ръка.

А Пол бе забелязал грешката на Джеймис: лошо приземяване, грешка, която бе отнела на противника допълнителна секунда, за да се закрепи на нозете си след скока, чиято цел бе да обърка Пол и да прикрие прехвърлянето на ножа.

Като се изключи мъждукащата светлина на суспенсорните глобуси и мастилените очи на вторачилите се войници, всичко това приличаше на тренировка в учебната зала. Защитните полета губеха смисъл там, където собственото движение на тялото можеше да се използува срещу него самото. Пол прехвърли с мигновено движение своя собствен нож в другата си ръка, отдръпна се настрани и замахна нагоре точно там, където хлътваха гърдите на Джеймис — после отстъпи, за да наблюдава как поразеният се свлича.

Джеймис падна по очи като омекнала дрипа, пое веднъж тежко въздух, обърна лице към Пол и остана неподвижен върху скалния под. Угасналите му очи се изцъклиха като зрънца от черно стъкло.

„В убиването с върха на ножа липсва артистичност“ — бе казал веднъж Айдахо на Пол, — „ала не оставяй това да възпре ръката ти, щом ти се открие възможност!“

Тълпата се втурна напред, изпълни кръга и изблъска Пол настрани. Войниците се струпаха и трескаво се засуетиха около Джеймис. Не след дълго една групичка забърза към дъното на пещерата, нарамила някакъв товар, завит в роба. А върху каменния под вече нямаше труп.

Джесика си запробива път през тълпата към Пол. Имаше чувството, че плува сред море от облечени в роби вонещи гърбове, сред неестествено смълчали се хора.

„Ето сега е най-ужасният миг“ — рече си тя. — „Той уби човек с явно мисловно и физическо надмощие. Не бива да започне да изпитва радост от такава победа.“

Тя с мъка се провря покрай последните воини и се пъхна в една тясна пролука, където двама брадати свободни помагаха на Пол да си облече влагосъхраняващия костюм.

Джесика погледна внимателно сина си. Очите на Пол сияеха. Дишаше тежко, като по-скоро се бе оставил на помощниците си да го обличат, отколкото да му помагат.

— Да се бие срещу Джеймис и даже да няма и драскотина по себе си! — измърмори единият от мъжете.

Чани стоеше отстрани и съсредоточено гледаше Пол. Джесика съзря вълнението на момичето и възхищението по личицето на елф.

„Трябва да нанеса удара незабавно и светкавично“ — помисли си Джесика.

Като вложи най-дълбоко презрение в гласа и осанката си, тя изрече:

— И такааа, как се чувствува човек като убиец?

Пол се наежи, сякаш го бяха ударили. Той срещна студения поглед на майка си и лицето му потъмня от притока на кръв. Погледна неволно към мястото, където върху пода на пещерата бе лежал Джеймис.

Завърнал се от дъното на пещерата, където бяха отнесли група на Джеймис, Стилгар си проби път и застана до Джесика. Той заговори на Пол с горчив, сдържан тон:

— Когато настъпи часът да ме извикаш на двубой и се опиташ да ми вземеш живота, не си мисли, че ще се забавляваш така, както се забавляваше с Джеймис.

Джесика почувствува как нейните думи и думите на Стилгар заседнаха в гърдите на Пол и нараниха момчето. Сега грешката, която тези хора допускаха, им беше вече от полза. Тя огледа лицата наоколо, забеляза, че и Пол прави същото, и съзря онова, което бе видял и той. Възхищение, точно така, и… страх… а по някои от лицата бе изписана ненавист. Тя погледна към Стилгар, прочете фатализма по лицето му и разбра как двубоят бе изглеждал в очите му.

Пол обърна очи към майка си.

— Ти знаеш истината — рече той.

Тя почувствува как разумът му се възвръща и усети разкаянието в гласа му. Сетне обходи с очи тълпата и рече:

— Пол никога досега не е убивал човек с гол нож.

Стилгар застана с лице към нея — в погледа му се четеше недоверие.

— Аз не се забавлявах с него — каза Пол. Той застана пред Джесика, като оправяше робата си, и погледна към тъмното петно от кръвта на Джеймис върху пода на пещерата. — Аз не исках да го убивам.

Джесика видя как недоверието на Стилгар бавно се стопява и забеляза облекчението, с което дълбоко набраздената от вени ръка подръпваше вече брадата му. Дочу глухия ропот, който се разнесе сред воините.

— Значи затова му предложи да се предаде — рече Стилгар. — Ясно. Нашите обичаи са различни, но ти ще проумееш смисъла им. А пък аз си помислих, че сме прибрали скорпион в пазвата си. — Той се поколеба и добави: — И вече няма да те наричам „момко“.

От тълпата се провикна нечий глас:

— Трябва да му измислим име, Стил.

Стилгар кимна, като продължаваше да подръпва брадата си.

— Виждам у теб сила… като силата в основата на стълба. — Той отново замълча и продължи: — Ще бъдеш известен сред нас като Усул, основата на стълба. Това ще е твоето тайно име, войнското ти име. Ние от Сийч Табър можем да го използуваме, но никой друг не може да си позволи това… Усул.

От тълпата се разнесоха приглушени гласове:

— Хубаво име… наистина… толкова силен… да ни донесе късмет.

И Джесика долови, че те ги приемат — нея и нейния защитник в двубоя. Тя вече наистина беше Сайядина.

— А сега, когато си вече мъж, какво име си избираш, с което да те наричаме открито? — попита Стилгар.

Пол погледна към майка си, после пак към Стилгар. Картини и епизоди от настоящия миг бяха запечатани в неговата памет за видяното в бъдещето, но той долови различията, сякаш те бяха материални, сякаш някаква сила го провираше през тясната вратичка на настоящето.

— Как наричате помежду си малката мишка, мишката, която скача? — попита Пол, като си припомни тупуркането на малките крачета в басейна Туоно. Той показа с ръка.

От групата се разнесе смях.

— Наричаме я муад’диб — отговори Стилгар.

Джесика ахна. Това бе името, което Пол й бе казал, когато обясняваше, че свободните ще ги приемат и че ще го наричат така. Тя усети внезапен страх от сина си и за сина си.

Пол преглътна. Почувствува, че играе роля, която вече безброй много пъти мислено бе играл… и все пак… имаше някои разлики. Виждаше себе си, изкачил се на шеметен връх, преживял много, натрупал планини от знания, а наоколо му — само бездна.

И отново си припомни видението с фанатичните легиони, които следваха зелено-черното знаме на атреидите, грабеха и палеха през вселената в името на техния пророк Муад’Диб.

„Това не бива да става“ — рече си мислено той.

— Това ли е името, което си избираш. Муад’Диб? — попита Стилгар.

— Аз съм атреид — прошепна Пол и после продължи с по-звучен глас: — Няма да е редно да изоставя изцяло името, дадено ми от моя баща. Дали може да бъда известен сред вас като Пол Муад’Диб?

— Бъди Пол Муад’Диб! — рече Стилгар.

А Пол си помисли: „Това го нямаше в никое от моите видения. Аз направих нещо различно.“

Той обаче чувствуваше, че бездната все още го заобикаля отвсякъде.

В отговор през тълпата премина сподавен шепот, воините говореха помежду си: „Мъдрост и сила… Какво още може да се иска… Разбира се, че е преданието. Лизан-ал-Гаиб… Лизан-ал-Гаиб…“

— Ще ти разкажа нещо за новото ти име — рече Стилгар. — Твоят избор ни радва. Муад’Диб се отнася мъдро към живота в пустинята. Муад’Диб си създава своя собствена вода. Муад’Диб се крие от слънцето и пътува през хладната нощ. Муад’Диб е плодовит и се множи из цялата пустиня. Ние наричаме Муад’Диб „Наставник на момчетата“. Основата, върху която ще изградиш живота си, е много яка, Пол Муад’Диб, известен сред нас като Усул. Бъди ни добре дошъл!

Стилгар докосна челото на Пол с дланта си, отдръпна ръката си, прегърна го и промълви:

— Усул!

Щом Стилгар го освободи от прегръдките си, друг воин от отряда го прегърна и повтори новото му име. И Пол премина през обятията на войните, като чуваше различни гласове да повтарят: „Усул… Усул… Усул…“ Той вече можеше да разпознава някои от тях по име. А ето я и Чани, която, прегръщайки го, долепи страна до неговата и произнесе името му.

След малко Пол застана отново до Стилгар, който каза:

— Сега ти си наш брат. — Погледът му стана рязък, а в гласа се доловиха повелителни нотки: — А сега, Пол Муад’Диб, оправи катарамите на влагосъхраняващия си костюм. — Той погледна към Чани. — Чани! Запушалките за нос на Пол Муад’Диб са направо негодни, по-лоши изобщо не съм виждал! Мисля, че ти наредих да се грижиш за него!

— Нямах необходимите материали, Стил — отвърна тя. — Можем да вземем запушалките на Джеймис, разбира се, но…

— Достатъчно!

— Тогава ще му дам едната от моите — рече тя. — Аз мога да се справям и с една, докато…

— Не е нужно — прекъсна я Стилгар. — Знам, че някои от нас имат резервни. У кого има резервни? Ние военен отряд ли сме или шайка диваци?

От групата се протегнаха ръце, които предлагаха твърди, влакнести запушалки. Стилгар подбра четири и ги даде на Чани.

— Постави ги на Усул и Сайядина! — нареди той.

Някъде откъм задните редици се надигна глас:

— А какво ще стане с водата. Стил? Какво ще стане с контейнерите във вързопа им?

— Знам болката ти, Фарук — отвърна Стилгар. Той погледна към Джесика. Тя кимна.

— Отворете единия за онези, които се нуждаят от вода — рече Стилгар. — Вододелецът… къде е вододелецът? А, Шимум, погрижи се за отмерването на нужното. Само необходимото и нито капка повече. Водата е наследствен вдовишки дял на Сайядина и ще бъде заплатена в заслона по бойната ставка, като се приспадне възнаграждението за носене на вързопа.

— А какво е заплащането по бойната ставка? — попита Джесика.

— Десет литра за един — отговори Стилгар.

— Но…

— Това е мъдър закон, както ще се убедиш по-късно — прекъсна я Стилгар.

Шумоленето на полите на робите откъм задните редове показа, че хората са се размърдали, за да получат вода.

Стилгар вдигна ръка и настъпи мълчание.

— А що се отнася до Джеймис — рече той, — заповядвам да се извърши пълната церемония. Джеймис бе наш другар и брат. Не може да си тръгнем оттук, без да отдадем дължимата почит на човека, който с предизвикателството си тахади доказа нашето щастие. Настоявам да се спази обредът… на залез-слънце, когато мракът покрие Джеймис.

Пол дочу тези думи и осъзна, че се е хвърлил още веднъж в бездната на времето… непрогледен мрак. В бъдещето му не се мяркаха никакви картини от миналото… освен… освен… — той все още чуваше плющенето на зелено-черното атреидско знаме… някъде напред… все още виждаше кървавите мечове и фанатичните легиони.

„Това няма да стане“ — рече си мислено той. — „Не мога да позволя да стане така.“