Франк Хърбърт
Дюн (24)

„Веднъж моят баща ми каза, че зачитането на истината е кажи-речи основата на нравствеността като цяло. «Не може от нищо да се породи нещо» — ми каза той. — Така мисли мъдрият човек, ако проумее колко уклончива може да се окаже «истината».“

Из „Разговори с Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

— Винаги съм се гордеел с това, че умея да виждам нещата в истинския им вид — заговори Туфир Хауът. — Това е проклятието на един ментат^*. Той непрекъснато анализира своята информация.

Докато говореше, обветреното му старческо лице изглеждаше спокойно в сумрака преди зазоряването. Устните му, рубинени от сока на сафо^*, бяха изопнати в тясна рязка, от която плъзваха бръчици.

Някакъв облечен в роба човек бе приклекнал мълчаливо на пясъка срещу Хауът, но тези думи очевидно не го трогнаха.

Двамата се бяха свили под една надвиснала скала, от която се разкриваше обширна, плитка падина. Зората се сипваше по разпокъсаните очертания на скалите, осеяли басейна, като обагряше всичко наоколо в розово. Долу под скалата бе студено — усещаше се сух, пронизващ хлад, останал от нощта. Малко преди зазоряване бе подухнал топъл ветрец, но сега той бе станал студен. Хауът чуваше зад себе си как тракат зъбите на неколцината воини, останали от войската му.

Мъжът, свил се срещу Хауът, бе свободен, който бе дошъл при тях през басейна още при първите отблясъци на зората, сякаш без да докосва пясъка — очертанията му се сливаха с дюните, а движенията му едва се долавяха.

Свободният протегна пръст към пясъка и нарисува някаква фигура. Приличаше на паница, от която се подаваше стрела.

— Там има много харконски патрули — заговори той, вдигна пръст нагоре и посочи отвъд скалите, откъдето бе слязъл Хауът с войниците си.

Хауът кимна.

„Много патрули. Така е.“

Той обаче продължаваше да не разбира какво иска този свободен и това го измъчваше. Обучението на ментата би трябвало да създава у човек способността да съзира мотивите.

Това бе най-отвратителната нощ в живота на Хауът.

Беше отседнал в Цимпо, гарнизонно селище, преден пост, чието предназначение бе да поеме първия удар, насочен към бившата столица Картаг, когато запристигаха съобщенията за нападението. Първоначално си бе помислил: „Това е обикновен набег. Харконите опипват почвата.“

Съобщенията обаче валяха едно след друго — все по-спешни и по-спешни.

Два легиона се приземили в Картаг.

Пет легиона — петдесет бригади! — атакуват главната база на дука в Аракийн^*.

Един легион напада Арсънт.

Две бойни групи са при Сплинтърд Рок.

След това съобщенията станаха по-подробни — сред нападателите има имперски сардукари — вероятно два легиона. И стана ясно, че нашествениците знаят съвсем точно каква бойна мощ да изпратят. Съвсем точно! Отлично разузнаване.

От тази изненада у Хауът се надигна такава ярост, че заплаши да увреди безупречната дейност на неговите способности на ментат. Мащабите на нападението подействуваха на мисловния му процес като физически удар.

Сега, укривайки се под тази пустинна канара, той кимна и придърпа около тялото си разкъсаната и нарязана туника, сякаш за да се защити от студените сенки.

Мащабите на нападението!

Винаги бе смятал, че за разузнавателните си набези врагът им ще наеме някой случаен лихтер от Сдружението. Това бе напълно обикновена маневра при подобна война на династия^* срещу династия. От Аракис редовно кацаха и излитаха лихтери, за да превозват подправката за династията на атреидите. Хауът бе взел предпазни мерки срещу произволни нападения с лихтери, които за прикритие превозват подправка. За мащабно нападение очакваха не повече от десет бригади.

А последно на Аракис бяха кацнали повече от две хиляди кораба, и то не само лихтери, а и фрегати, кораби-разузнавачи, монитори^*, унищожители^*, десантни катери^* и дъмпери^*…

Повече от сто бригади — десет легиона!

Цялата печалба на Аракис от подправката за петдесет години трудно би покрила разноските по подобно начинание.

Трудно при това.

„Аз недооцених какво е готов да пожертвува баронът в едно нападение срещу нас“ — помисли си Хауът. — „Подведох моя дук.“

После идваше и въпросът за предателя.

„На всяка цена ще доживея да я видя удушена“ — рече си той. — „Трябваше да убия тази бин-джезъритска вещица, когато ми се беше паднал удобният случай.“ У него не съществуваше и капка съмнение кой ги беше предал — лейди Джесика. Всички налични факти доказваха това.

— Вашият Гърни Халик с част от войската си е в безопасност при нашите приятели контрабандистите — обади се свободният.

„Значи Гърни ще се махне от тази дяволска планета. Не всички сме загинали.“

Хауът погледна към скупчилите се войници. Нощта, която вече си отиваше, го бе заварила с триста от най-добрите му воини. От тях едва ли бяха останали и двадесетина, при това половината ранени. Някои от тях сега спяха прави или облегнати на скалата, а други лежаха под нея, свити върху пясъка.

Последният им топтер, онзи, който използуваха като пустиноход^* за превозване на ранените, се бе повредил малко преди зазоряване. Бяха го нарязали с лазестрелите и бяха скрили отломките, а след това си бяха проправили път към това укритие, близо до ръба на басейна.

Хауът имаше бегла представа за местонахождението им — намираха се някъде на около двеста километра югоизточно от Аракийн. Главните трасета между Защитната стена^* и заслоните^*, използувани от свободните, се намираха някъде на юг от тях.

Свободният, приклекнал срещу Хауът, отметна назад гуглата на наметалото, а после и качулката на влагосъхраняващия си костюм и откри коса и брада с цвят на пясък. Косата бе сресана назад от високото ъгловато чело. Той имаше непроницаемите изцяло сини очи на човек, който употребява мелиндж^*. Брадата и мустаците от едната страна на устните му имаха по-друг цвят, а косата му на това място бе сплъстена от притискането на извитата функционална тръбичка, идваща от филтровите запушалки за нос.

Мъжът свали запушалките си и ги балансира. Разтри с пръсти някакъв белег до носа си.

— Ако тази нощ пресечете басейна оттук — заговори свободният, — не бива да използувате защита^*. В стената има пробойна… — Той се завъртя на пети и посочи на юг — … ето там, а из цялото пясъчно море има само открити дюни. Защитата би довела тук… пясъчен червей^*. Те не идват често насам, но защитата обезателно ще доведе някой от тях.

„Той каза червей“ — помисли си Хауът. — „Ала се канеше да каже нещо друго. Какво ли? И какво иска от нас?“

Хауът въздъхна.

Не си спомняше да е бил някога толкова уморен. Това бе някакво физическо изтощение, срещу което дори стимулантите бяха безпомощни.

„Тези проклети сардукари!“

Като проклинаше злостно сам себе си, той се замисли за воините-фанатици и за предателството на императора, което те олицетворяваха. Собствената му преценка на ментат за обстоятелствата му подсказваше колко нищожна бе възможността да представи някога доказателства за това предателство пред Висшия съвет^* на Ландсрада, откъдето можеха да получат справедливост.

— Искате ли да отидете при контрабандистите? — попита свободният.

— А възможно ли е?

— Пътят дотам е дълъг.

Свободните не обичат да казват „не“ — му беше обяснил веднъж Айдахо.

— Все още не си ми казал дали твоите хора могат да помогнат на ранените ми — рече Хауът.

— Ранените са си ранени.

„Всеки път все същият проклет отговор!“

— На нас ни е известно, че са ранени! — рече рязко Хауът. — Не става дума за…

— Спокойно, друже — смъмри го свободният. — А какво смятат самите ранени? Има ли сред тях хора, които съзнават, че твоето племе се нуждае от вода?

— Не сме разговаряли по въпроса за водата — отвърна Хауът. — Ние…

— Разбирам вашата съпротива — рече свободният. — Те са ваши приятели, съплеменници. А вода имате ли?

— Недостатъчно.

Свободният посочи към туниката на Хауът, под която се виждаше кожата му.

— Попаднали сте в този заслон, без да сте облекли костюмите си. Трябва да вземеш решение за водата, друже.

— Не можем ли да платим за помощта ви?

Свободният сви рамене.

— Нямате вода. — Той се вгледа в групата зад гърба на Хауът. — Колко души от ранените би пожертвувал?

Хауът замълча, но гледаше втренчено свободния. Като ментат той съзнаваше, че двамата разговарят на различни езици. Сякаш думите им не заставаха в естествения си ред.

— Аз съм Туфир Хауът — рече той. — Имам право да говоря от името на моя дук. Обещавам да поема задължения срещу помощта, която ще ни окажете. Аз искам скромна помощ — да запазите живота на войниците ми, докато убием само предателката, която смята, че е недосегаема за отмъщението.

— Искаш да участвуваме във вендета?

— Аз сам ще се справя с това. Искам само да бъда освободен от отговорността за моите ранени, за да се заема с отмъщението.

Свободният се навъси.

— Откъде-накъде ти ще носиш отговорност за ранените си воини? Те сами отговарят за себе си. Въпросът за водата трябва да бъде поставен на обсъждане, Туфир Хауът. Или искаш да ти отнема правото да вземеш решение за водата?

Мъжът постави ръка върху оръжието, скрито под робата му.

Хауът застана нащрек и се запита: „Дали тук няма предателство?“

— От какво се боиш? — попита свободният.

„Тези хора с тяхната смущаваща прямота!“ Хауът заговори предпазливо:

— За главата ми е определена награда.

— Ахааа! — Свободният отдръпна ръка от оръжието си. — И си мислиш, че ние сме продажни. Не ни познаваш. Харконите не притежават достатъчно вода, за да купят и най-невръстното дете сред нас.

„Но те притежават достатъчно средства, за да заплатят на Сдружението цената на курса на повече от две хиляди бойни кораба“ — рече си мислено Хауът. Размерът на тази цена продължаваше да го зашеметява.

— И ние като вас воюваме с харконите — рече Хауът. — Защо да не си поделим трудностите и да не си правим отстъпки, за да доведем докрай тази битка?

— Но ние си поделяме трудностите — рече свободният. — Видях те как се сражаваше с харконите. Биеш се добре. Имало е случаи, в които съм искал да усещам рамо като твоето до себе си.

— Само кажи къде ще ти потрябва моето рамо — рече Хауът.

— Кой знае? — каза свободният. — Навсякъде има харконски войски. Но ти все още не си взел решението за водата, нито си го обсъдил с твоите ранени.

„Трябва да бъда предпазлив“ — рече си Хауът. — „Тук има нещо неясно.“

— Би ли ми казал как постъпвате вие — заговори той. — Какъв е обичаят на Аракийн?

— Типично мислене за пришълец — каза свободният и в гласа му се долови презрение. Той посочи на северозапад, отвъд върховете на скалите. — Снощи, докато идвахте насам през басейна, ви наблюдавахме. — Той отпусна ръка. — Ти превеждаш хората си откъм гладката страна на дюните. Лошо. Нямате влагосъхраняващи костюми, нямате вода. Не ще издържите дълго.

— Порядките на Аракийн не се овладяват лесно — отбеляза Хауът.

— Така е. Но ние сме убивали харкони.

— Как постъпвате с вашите собствени ранени? — попита Хауът.

— Нима един човек не е наясно кога си струва да се спаси животът му? — попита свободният. — Вашите ранени знаят, че нямате вода. — Той наклони глава и вдигна поглед към Хауът. — Ясно е, че сега му е времето да се вземе решението за водата. Както ранените, така и невредимите трябва да се погрижат за бъдещето на племето.

„Бъдещето на племето“ — помисли си Хауът. — „Племето на атреидите. В това има смисъл.“ — Пряко сили зададе въпроса, който бе отбягвал.

— Имате ли някакви сведения за моя дук и за сина му?

Непроницаемите сини очи се впиха в очите на Хауът.

— Сведения ли?

— За съдбата им — отсече Хауът.

— Съдбата е еднаква за всички — рече свободният. — Говори се, че вашият дук вече е намерил своята. Колкото до Лизан-ал-Гаиб^*, неговия син, съдбата му е в ръцете на Лайът. Лайът още не е казал.

„Знаех отговора и без да питам“ — помисли си Хауът.

Той погледна назад, към войниците си. Вече всички се бяха събудили. Бяха чули разговора. Взираха се в пясъците и прозрението се четеше по лицата им: за тях нямаше връщане на Каладън, а сега и Аракис бе вече загубен.

Хауът се обърна отново към свободния.

— Чувал ли си нещо за Дънкан Айдахо?

— Бил е в замъка, когато са изключили защитата — отвърна свободният. — Това е, което съм чул… нищо друго.

„Тя изключи защитата и пусна харконите“ — помисли си Хауът. — „Аз бях онзи, който бе седнал с гръб към вратата. Как е могла да постъпи така, щом това означава да се опълчи срещу собствения си син? Но… кому е известно как мисли една бин-джезъритска вещица, ако то изобщо би могло да се нарече мислене?“

Хауът се опита да преглътне с пресъхнало гърло.

— Кога ще научите нещо за момчето?

— Ние знаем малко за онова, което става на Аракийн — отвърна свободният. Той сви рамене. — И кой би могъл да знае?

— Разполагате ли с начини да разберете?

— Може би. — Свободният потри белега до носа си. — Кажи ми, Туфир Хауът, познаваш ли добре големите оръжия, които използуваха харконите?

„Артилерията“ — помисли си с горчивина Хауът. — „Кой би предположил, че ще използуват артилерия в този век на защитни полета?“

— Имаш предвид артилерийските оръдия, които използуваха, за да натикат нашите хора в пещерите ли? — попита той. — Аз познавам… на теория тези огнестрелни оръжия.

— Всеки воин, тръгнал да отстъпва в пещера, която има само един отвор, заслужава да умре — рече свободният.

— Защо питаш за тези оръжия?

— Лайът се интересува от тях.

„Нима искат от нас именно това“ — запита се Хауът. И каза:

— Да не си дошъл тук, за да разпитваш за големите оръдия?

— Лайът пожела да разгледа лично едно от тях.

— Тогава просто трябва да отидете и да си вземете едно — отбеляза презрително Хауът.

— Точно така — съгласи се свободният. — Взехме си едно. Скрихме го там, където Стилгар може да го изучи обстойно, за да докладва на Лайът, и където Лайът може лично да го разгледа, ако пожелае. Но се съмнявам, че ще пожелае. Оръжието не го бива много-много. Устройството му е твърде просто за Аракис.

— Вие… вие сте пленили оръдие? — попита Хауът.

— Здравата се бихме — отвърна свободният. — Загубихме само двама души, но източихме водата на повече от стотина от техните.

„На всяко оръдие имаше сардукари“ — помисли си Хауът. — „И този безумец от пустинята споменава небрежно, че са загубили само двама души срещу сардукарите!“

— Нямаше да загубим и тези двамата, ако не бяха онези, дето се биеха редом с харконите — продължи свободният. — Някои от тях са добри бойци.

Един от воините на Хауът пристъпи куцукайки напред и сведе поглед към приклекналия свободен.

— За сардукарите ли говориш?

— Да, за тях говори — потвърди Хауът.

— Сардукари значи! — възкликна свободният и в гласа му като че ли се долавяше ликуване. — Аха, ето значи какви са били! Наистина си я биваше тази нощ. Сардукари! Кой легион? Знаете ли?

— Не… не знаем — отвърна Хауът.

— Сардукари — повтори замислено свободният. — Но те бяха облечени в харконски униформи. Не е ли странно това?

— Императорът не иска да се разчува, че се бие срещу Велика династия — отвърна Хауът.

— Но нали на теб ти е известно, че това са сардукари?

— Кой съм аз? — попита тъжно Хауът.

— Ти си Туфир Хауът — рече просто мъжът. — Да, а и ние щяхме да узнаем това много скоро. Пленихме трима от тях и ги изпратихме да ги разпитат хората на Лайът.

Адютантът на Хауът заговори бавно — във всяка негова дума прозираше неверие:

— Вие… вие сте пленили сардукари?

— Само трима — отговори свободният. — Биеха се много добре.

„Ако разполагахме с време, можехме да се съюзим с тези свободни“ — рече си Хауът. Мислено той простена тъжно. — „Ако само бяхме успели да ги обучим и въоръжим. Майко Космос, каква само бойна мощ щяхме да придобием!“

— Може би протакаш, защото се безпокоиш за Лизан-ал-Гаиб — заговори свободният. — Ако той наистина е Лизан-ал-Гаиб, нищо лошо не може да му се случи. Не си хаби мислите за нещо, което още не е доказано.

— Аз служех на… Лизан-ал-Гаиб — рече Хауът. — Неговото благополучие е моя грижа. Дал съм тържествен обет за това.

— А дал ли си обет за водата му?

Хауът погледна към адютанта си, който продължаваше да се взира в свободния, и отново обърна очи към приклекналия мъж.

— За водата му ли? Да, дал съм.

— И искаш да се върнеш в Аракийн, там, където е неговата вода?

— … да, точно така, там, където е неговата вода.

— Защо още от началото не каза, че става въпрос за вода? — Свободният се изправи и решително пъхна запушалките в носа си.

Хауът кимна с глава на адютанта си да се върне при останалите. Адютантът сви уморено рамене и се подчини. Хауът чу как сред воините се надигна приглушен ропот.

— Към водата винаги има път — рече свободният.

Зад гърба на Хауът някой изруга.

— Туфир! — обади се адютантът на Хауът. — Арки току-що умря.

Свободният долепи юмрук до ухото си.

— Водното братство! Това е знамение! — Той се втренчи в Хауът. — Наблизо разполагаме с място, където можем да приемем водата. Да повикам ли моите хора?

Адютантът застана отново до Хауът и заговори:

— Туфир, двама от войниците са оставили съпругите си в Аракийн. Те се… така де, знаеш какви чувства вълнуват хората в такива случаи.

Свободният продължаваше да държи юмрука до ухото си.

— Това скрепено с вода братство ли е, Туфир Хауът? — попита той.

Мислите на Хауът препускаха. Той долови смисъла в думите на свободния, но се боеше как ще реагират изтощените войници под скалата, когато и те го проумеят.

— Да, братство, скрепено с вода — отвърна Хауът.

— Нека тогава племената ни се слеят — рече свободният и свали юмрука си.

Като по даден знак четирима мъже изпълзяха и се спуснаха от скалите над тях. Завтекоха се под надвисналата канара, увиха мъртвеца в огромно наметало, повдигнаха го и го понесоха тичешком надясно покрай скалната стена. Бягащите им нозе вдигаха облачета прах.

Всичко бе свършило, преди уморените воини на Хауът да успеят да се окопитят. Групичката с тялото на мъртвеца, увиснало като чувал в наметалото, изчезна зад една извивка в скалите.

— Къде отнесоха Арки? — извика един от войниците на Хауът. — Той беше…

— Отнесоха го да… да го погребат — отвърна Хауът.

— Свободните не погребват мъртъвците си! — изрева мъжът. — Не ни пробутвай такива номера, Туфир. Знаем как постъпват. Арки беше един от…

— Дверите на небесния рай са отворени за онзи, който умре в служба на Лизан-ал-Гаиб — обади се свободният. — Ако наистина служите на Лизан-ал-Гаиб, както твърдите, защо е нужно да надигате скръбни вопли? Споменът за човека, умрял по този начин, ще живее, докато е жива човешката памет.

Войниците на Хауът обаче пристъпваха напред с изкривени от гняв лица. Един от тях бе сграбчил лазестрел. Понечи да го извади.

— Ни крачка напред! — изкрещя Хауът. Той надви противната немощ, оковала мускулите му. — Тези хора уважават нашите мъртъвци. Обичаите се различават, но съдържанието им е едно и също.

— Те ще подложат на преработка трупа, за да извлекат водата от него — озъби се мъжът с лазестрела.

— Да не би воините ти да искат да присъствуват на церемонията? — попита свободният.

„Той дори не подозира, че има нещо нередно“ — помисли си Хауът. Простодушието на свободния бе изумително.

— Безпокоят се за един уважаван свой другар — отвърна Хауът.

— Ние ще се отнесем към вашия другар със същата почит, с която се отнасяме към собствените си мъртъвци — рече свободният. — Това е братството, скрепено с вода. Ние знаем обредните закони. Плътта принадлежи на човека, водата — на племето.

Когато мъжът с лазестрела направи още една крачка напред, Хауът заговори припряно:

— А сега ще помогнете ли на нашите ранени?

— Човек не бива да подлага на съмнения братството, скрепено с вода — отвърна свободният. — Ще сторим за вас онова, което едно племе прави за собствените си хора. Най-напред трябва да облечем всички ви във влагосъхраняващи костюми и да се погрижим за нуждите ви от първа необходимост.

Воинът с лазестрела се колебаеше.

— Помощ ли купуваме с водата на Арки? — попита адютантът на Хауът.

— Нищо не купуваме — отвърна Хауът. — Ние се присъединихме към тези хора.

— Обичаите се различават — промърмори един от войниците му.

Хауът започна да си отдъхва.

— И ще ни помогнат ли да се върнем в Аракийн?

— Ще убиваме харкони — рече свободният и се усмихна. — И сардукари. — Той отстъпи назад, долепи длани до ушите си и отметна глава назад, като се заслуша. След малко отпусна надолу ръце и рече: — Задава се самолет. Скрийте се под скалата и не мърдайте.

По знак на Хауът войниците изпълниха нареждането.

Свободният хвана Хауът за рамото и го изтика при другите.

— Ще се бием, когато дойде време за бой — рече той. Сетне бръкна под робата си, извади малък кафез и измъкна от него някакво животинче.

Това бе малък прилеп. Животинчето изви глава и Хауът видя очите му — изцяло сини.

Свободният помилва прилепа, като го успокояваше и тихичко му говореше. Той се приведе над главата му и остави капка слюнка да се стече от езика му в извитата нагоре уста на прилепчето. То разпери криле, но остана върху отворената длан на свободния. Мъжът взе някаква тръбичка, долепи я до главата на прилепа и избърбори нещо в нея, после повдигна нагоре животинчето и го запокити в небето.

Прилепчето излетя оттатък скалата и изчезна от погледа.

Свободният сгъна кафеза и го мушна под робата си. Отново наклони глава и се заслуша.

— Претърсват скалистото плато — рече той. — Да се чуди човек кого ли търсят там.

— Знае се, че ние отстъпихме в тази посока — обади се Хауът.

— Никой не бива да предполага, че е единствената цел на едно преследване — рече свободният. — Наблюдавай отсрещната страна на басейна. Ще видиш нещо.

Мина известно време.

Някои от войниците на Хауът заговориха шепнешком и се размърдаха.

— Застанете неподвижно като подплашени животни! — просъска свободният.

Хауът забеляза някакво раздвижване близо до отсрещната скала — неясни жълтокафяви сенки едва се мярнаха на жълтокафявия фон.

— Моят малък приятел е предал съобщението — рече свободният. — Той е добър вестоносец — и денем, и нощем. Ще ми е мъчно, ако го изгубя.

Сенките по отвъдния край на басейна се стопиха. По протежение на четири-пет километра върху пясъчната шир остана само растящото бреме на дневния зной — трептящи стълбове от нажежен въздух.

— А сега дори не дишайте! — прошепна свободният.

Из един процеп в отсрещната скала с бавна и тежка стъпка се заизнизваха в редица някакви хора и се насочиха право към средата на падината. На Хауът му се стори, че са свободни, но каква нелепа гледка представляваха само. Преброи шестима, които с мъка си проправяха път през пустинята.

Някъде високо вдясно зад групата на Хауът се разнесе плясък от криле на топтер. Самолетът прелетя над извисилата се нагоре скална стена — атреидски топтер, по който набързо бяха нацапали цветовете на харконското бойно знаме. Машината се сниши над мъжете, които прекосяваха басейна.

Хората от групата насреща се спряха върху един пясъчен хребет и замахаха с ръце.

Топтерът описа над тях кръг с малък радиус и сред облаци от прах кацна пред свободните. От него се изсипаха петима души и Хауът забеляза трептенето на прашния въздух от защитните им полета, а в движенията им — безжалостното майсторство на сардукарите.

— Айяяя! Та те са включили глупавите си защитни полета! — просъска застаналият до Хауът свободен. Той се загледа в откритата южна стена на падината.

— Това са сардукари — прошепна Хауът.

— Хубаво.

Подредени в полукръг, сардукарите доближиха застаналата в очакване група на свободните. Слънцето проблясваше по извадените за бой остриета. С безучастен вид свободните стояха в плътна група.

Неочаквано от пясъка около двете групички изникнаха други свободни. Озоваха се при орнитоптера и влязоха в него. Там, където двете групи се срещнаха на пясъчния хребет, облак прах закри част от ожесточената схватка.

След малко прахът се разнесе. По полесражението стърчаха прави само свободни.

— Бяха оставили само трима души в топтера си — заговори свободният до Хауът. — За наш късмет. Иначе сигурно щяхме да повредим самолета при превземането му.

Зад гърба на Хауът един от войниците прошепна:

— Та това бяха сардукари.

— Забеляза ли колко добре се биха? — попита свободният.

Хауът си пое дълбоко дъх. Той подуши прашния въздух наоколо, миришещ на изгоряло, почувствува горещината и долови равнодушния тон. С глас, който да съответствува на този равнодушен тон, отвърна:

— Да, наистина се биха добре.

Плененият топтер излетя, размахвайки криле, и започна рязко да набира височина, поел курс на юг.

„Значи тези свободни могат да управляват и орнитоптери!“ — помисли си Хауът.

Застанал върху далечната дюна, един свободен размаха зелена квадратна кърпа: веднъж… два пъти.

— Задават се още! — излая свободният, приклекнал до Хауът. — Пригответе се. Надявам се да се измъкнем оттук без повече неприятности.

„Неприятности!“ — рече си мислено Хауът.

Той съзря на запад още два топтера, които се спускаха от голяма височина към една пясъчна площадка, от която най-неочаквано свободните до един бяха изчезнали. На полесражението останаха само осем сини петна — труповете на сардукарите в харконски униформи.

От извисилата се над Хауът скална стена се спусна плавно още един топтер. Щом го забеляза, Хауът рязко си пое дъх — огромен десантен катер. Носеше се бавно и тежко като натоварен догоре кораб, като исполинска птица, литнала към гнездото си.

В далечината, от един от пикиращите топтери, проблесна лъч на лазестрел. Той начерта ивица върху пясъка, като вдигна след себе си гъста прашна диря.

— Страхливци! — заговори с рязък глас застаналият до Хауът свободен.

Десантният катер се насочи към площадката с труповете в сини униформи. Крилете, изопнати до краен предел, замахнаха рязко и заковаха топтера.

Вниманието на Хауът бе привлечено от проблеснал по метална повърхност слънчев лъч — от юг се спускаше стремглаво още един топтер, крилете му бяха плътно прилепени към корпуса, а реактивните двигатели бълваха златисти пламъци на фона на тъмносребристата сивота на небето. Той летеше като стрела към десантния катер, чиято защита не бе включена заради лазестрелите използувани наоколо. Пикиращият топтер се заби право в десантния катер.

Силен тътен разтърси басейна. От стените му се посипаха скални късове. От площадката, където бяха кацнали катерът и придружаващите го топтери, към небето избухна оранжевочервен гейзер — всичко бе обхванато от пламъци.

„Това бе свободният, който излетя с пленения топтер“ — рече си мислено Хауът. — „Той съзнателно пожертвува себе си, за да унищожи десантния катер. Велика майко!^* Що за хора са тези свободни?“

— Изгодна размяна — проговори застаналият до Хауът свободен. — В този катер сигурно имаше триста души. Сега трябва да се погрижим за водата им и да съставим план как да заловим друг топтер.

Той се накани да излезе от укритието в надвисналата скала.

Пред него от скалната стена се изсипа дъжд от сини униформи, които падаха бавно към земята благодарение на използуваните суспенсори. За миг само Хауът успя да зърне, че това са сардукари — озверели лица, по които бе изписана войнствена ярост, — че нямаха защитни полета и че всеки от тях държеше в едната си ръка нож, а в другата стреломет.

Запратен от нечия ръка нож се заби в гърлото на събеседника на Хауът — той политна назад, извъртя се и падна по очи. Хауът само успя да извади своя нож, преди, поразен от стрела, да изгуби съзнание.