Лора Лий Гърк
Без дъх (5)

5.

Телеграмата от Джоузая пристигна в къщата на Самюъл малко след осем в понеделник сутринта. В нея той бе подбрал още седем случая, които Даниел би могъл да поиска да използва при срещата си със съдията. Питаше също Даниел кога планира да се върне в Атланта, като го информираше, че няколко мъже, които подкрепяха кандидатурата му за законодателния орган на щата, включително и Калвин Стодърд, искали да се срещнат с него възможно най-скоро.

Даниел знаеше, че мъже като Калвин Стодърд не обичат да бъдат пренебрегвани. Той отиде до телеграфната станция и изпрати отговор на Джоузая, че ще се върне във вторник следобед. Предаде на секретаря си да уговори една среща за същата тази вечер във време и място, което Калвин избере.

После излезе от телеграфната станция. Към девет часа вече чакаше пред предните врати на библиотеката, когато Лили дойде да отвори сградата. Никой от двамата не заговори, докато той я следваше вътре. Изкачи се на мецанина, намери книгите по право, които съдържаха случаите, които Джоузая бе подбрал в телеграмата си, и ги прелисти набързо, като си водеше бележки за онези, които най-добре служеха за подсилване на аргументите му. Можа да усети как Лили го наблюдава, като се преструва, че пренарежда книгите и бърше лавиците, но тя не каза нищо.

Малко преди десет часа и двамата тръгнаха към съда един до друг. Даниел й хвърляше странични погледи и забеляза, че в нея този ден има нещо различно. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че не е облечена в обикновените за нея ярки цветове като на цветето обички или в алено. Носеше обикновена, почти строга рокля в бледозелено. И наистина носеше ръкавици.

— Обичам много зеленото — каза й той, — но съм изненадан. Не е ли една виненочервена рокля и яркорозово боне повече в твой вкус? — попита я. — Защо е тази промяна на гардероба?

Тя не го погледна.

— Помислих си, че ще бъде по-разумно да се облека консервативно, за разнообразие.

— Разбирам. Всяко мъничко нещо помага, нали?

— Абсолютно — кимна тя. — Въпреки че съм сигурна, че ще спечеля съвсем лесно, разбира се.

Той се усмихна.

— Казах ти и преди, че от теб би излязло добър адвокат. Дори започваш да звучиш като такъв.

— Не ме будалкай.

Даниел се засмя. Лили можеше и да е голяма твърдоглавка, но той откри, че се наслаждава на словесните им двубои. Никога не знаеше какво се кани да направи следващия път и това правеше нещата интересни. Освен това — помисли си той, като остана крачка назад, за да оцени нежното полюшване на бедрата й, докато тя вървеше по стъпалата на сградата на съда — харесва ми много да я наблюдавам как върви.

Новините винаги се разпространяваха бързо в Шиварий и около съда се бе събрала доста голяма тълпа. Очевидно хората бяха любопитни да чуят какво ще реши съдията. Даниел знаеше, че интереса на жените по този въпрос е повишен не от безплодната обиколка на Лили, а от преподобния Джоунс и от преподобния Оугълви, които бяха отправили критични проповеди относно клуба в Шиварий предната сутрин.

Докато влизаше в съда, Даниел получи одобрителни викове от няколко мъже в множеството зад него и доста хора го увериха, че съдията Билингс знаел какво мислят те за идеята за затварянето на клуба.

Той не можа да види изражението на Лили, тъй като тя вървеше пред него, но от вдървения й гръб подозираше, че коментарите на мъжете я караха да скърца със зъби. Той я последва по един от дългите коридори до кабинета на съдията Билингс. Съдията бе готов да ги посрещне в мига, в който пристигнаха.

Той не си губи времето с предисловия.

— Изследвах закона по този въпрос и го разгледах съобразно искането на Даниел. Никой съдия не иска да си признае, че е отсъдил погрешно, но в светлината на закона аз съм принуден да го призная. Даниел, няма нужда да подкрепяш искането си със случаите от съдебната практика, които държиш под мишницата си. Ще се разпоредя игралният клуб в Шиварий да бъде отворен отново.

— Но, ваша чест — противопостави се Лили, — не е възможно да…

— Не съм свършил още, млада госпожо, така че бъдете любезна да си държите езика зад зъбите. Съвсем наясно съм, че заведение като клуба в Шиварий може да повлияе отрицателно на един град. Разрешавам клубът да бъде отворен временно, но с неохота бих решил да му отредя постоянно място в околността. Не горя от желание да вземам такова съдбоносно решение за хората от Шиварий. Следователно ще направя това просто и честно за възможно най-много хора. Ще оставя градът да реши.

— Но няма прецедент в правото за такова решение — противопостави се Даниел.

— Е, тогава — отговори съдията с лъчезарна усмивка, — предполагам, че ще сътворя нов закон, нали?

Даниел изсумтя.

— Мразя, когато съдиите правят това…

Лили се намеси в тази дискусия на правно технически подробности.

— Съдия Билингс, какво искате да кажете с това, че ще оставите градът да реши?

— Означава, че ще го подложим на гласуване. Ще обявя референдум, като помоля гражданите да гласуват за това дали да бъде разрешено на клуба да продължи съществуването си.

— Но това въобще не е честно — противопостави се тя. — Само мъжете могат да гласуват.

Той размисли за миг върху гледната й точка и Даниел заговори бързо, преди съдията да може да реши.

— Законът в Джорджия е много ясен. В този щат жените не могат да гласуват. Да им се позволи да направят това по този въпрос, би било невъзможно. Освен това мъжете от този град са напълно в състояние да решат кое е най-добре за техните жени и деца.

— Очакваше се да кажеш такова нещо — прекъсна го Лили и се обърна да хвърли на Даниел гневен поглед. — Защото знаеш, че мъжете ще гласуват да запазят онази бърлога на греха отворена, а това със сигурност няма да доведе до онова, което е най-добро за техните семейства.

Даниел се накани да оспори твърденията й, но съдията Билингс вдигна ръка, за да го спре.

— Не си прави труда, Даниел. Ще ти спестя неприятностите. Жените се изключват от гласуването.

— Но това ще направи невъзможно вземането на справедливо решение! — извика Лили. — И тъй като и двамата сте толкова загрижени за прецедент, има прецедент, при който е позволено на жените да гласуват. Жените гласуват в Уайоминг…

— Но не и в Юга — прекъсна я съдията. — Тук, в Джорджия, нашите начини са много по-традиционни отколкото в нецивилизования Запад. И аз със сигурност няма да изисквам нашите дами от Юга да правят нещо, което толкова противоречи на женската им природа.

Лили издаде звук на ярост, но погледът, който й отправи съдията Билингс, й даде ясно да разбере, че по-нататъшните спорове ще бъдат безполезни, така че тя си наложи да разговаря с обикновен тон.

— Тогава просто ще трябва да покажа на мъжете от този град защо гласуването в подкрепа на затварянето на това прокълнато място е в техен интерес, нали?

— Успех! — пожела Даниел, като сподави смеха си с усилие.

— Референдумът ще бъде проведен на двадесет и четвърти юли — продължи съдията. — Това дава на двама ви точно четиринадесет дни да представите своите аргументи пред хората на Шиварий — той се облегна назад на стола си и скръсти ръце. Усмихна се и на двамата. — На мен ми харесва демократичният процес, а на вас?

 

 

— Гласуване, и таз добра! — Лили крачеше напред-назад по килима пред камината си, докато предаваше събитията от тази сутрин на Роузи. — Ама че невероятна идея! Какво си въобразява съдията?

Роузи се бе облегнала на кушетката и наблюдаваше как Лили износва килима.

— Е, от негова гледна точка това е доста хитро. Имам предвид, че той може да каже на жена си, че е направил всичко, което е било по силите му, но законът си е закон и да я утеши с мнението, че да остави хората да решат, е възможно най-справедливото нещо, което би могъл да направи при тези обстоятелства. И при двата случая може да й каже, че това е било желанието на жителите на града. Хората сигурно няма да гласуват против него по време на избори, а жена му не би могла да се възпротиви на демократичния процес.

— Искаш да кажеш, че каквото и да стане, той печели.

— Точно така.

— Не мога да накарам жените да разговарят с мен, затова не мога да ги убедя да окажат въздействие върху мъжете си да гласуват срещу отварянето на клуба. Нищо не се е променило. В действителност стана по-лошо. И така, какво да правя сега?

Преди да може Роузи да отговори, на предната врата се почука.

— Вероятно е Даниел Уокър, дошъл да злорадства — предсказа мрачно Лили.

Но човекът, който стоеше пред предната веранда, не беше Даниел. Беше Мери Алис Билингс.

Озадачена, Лили се вторачи в елегантната млада жена, чиято ефирна красота на блондинка й напомни за собствените й сестри, и тя не намери и дума да й каже.

— Госпожа Морган? — поде жената с топла усмивка. — Аз съм Мери Алис Билингс.

— Да… да… знам — запъна се тя. — Знам коя сте.

Изминаха цели пет секунди, после жената се изкашля лекичко.

— Може ли да вляза?

— О, разбира се…

Лили би могла да се срита сама заради липсата на добри обноски, но фактът, че жената на съдията бе дошла при нея, бе толкова невероятен, че й бе трудно да го осъзнае.

Тя отвори широко вратата и Мери Алис влезе. Жената на съдията спря за момент в преддверието, като изгледа въпросително статуята на Давид и неговата шапка и въпреки че Лили често се бе наслаждавала на весело хихикане над скандалната скулптура, изведнъж й се прииска да захвърли шедьовъра на Микеланджело в мазата. Бузите й пламнаха от притеснение и тя бързо поведе Мери Алис към гостната.

— Това е моята приятелка, Роузи Ръсел — представи я тя. — Роузи, това е госпожа Мери Алис Билингс.

— Вече сме се запознавали. Здравейте, госпожо Ръсел.

Роузи изглеждаше толкова озадачена от пристигането на жената, колкото и Лили. Тя погледна към Лили, която отговори на въпросителния й втренчен поглед с безпомощно свиване на рамене.

Мери Алис се огледа наоколо.

— Може би всички трябва да седнем? — предложи тя учтиво.

Лили се изчерви, като осъзна още веднъж, че бе забравила добрите си обноски.

— Моля, седнете — покани я тя, като посочи един от двата покрити с пъстра сатинирана басма фотьойла.

Жената на съдията седна на единия, а Лили зае срещуположния. Роузи се настани обратно върху кушетката.

— Искате ли чай? — попита Лили. — Нямам прислужница, но мога лесно да…

— Не, моля ви, не си правете труда. Бих искала да започна направо с целта на посещението ми, тъй като няма време за губене.

— Време за губене! — повтори Лили. — Не разбирам.

— Разполагаме само с две седмици, ако имаме намерение да убедим мъжете в този град да затворят онова ужасно свърталище на греха.

Слисана, Лили се вторачи в нея.

— Искате да кажете, че ми предлагате помощта си?

Мери Алис се усмихна на учудената й физиономия.

— Точно това имам предвид.

Лили се извъртя от неудобство на стола си.

— Извинете ме, госпожо Билингс, но сигурна ли сте, че знаете какво точно правите? Искам да кажа… хм… аз съм… — тя отново запелтечи. Пое си дълбоко дъх и заговори без заобикалки: — Не бих си и помислила, че една дама с вашето потекло би искала да бъде забелязана да общува с жена като мен. Това би могло да накърни репутацията ви.

Мери Алис очевидно можеше да бъде толкова пряма, колкото и Лили.

— Защо? Защото сте разведена? Това ме тревожи най-малко. Всъщност намирам, че позицията ви относно клуба в Шиварий заслужава особено уважение в светлината на липсата на подкрепа, от която се нуждаете. Вие сте смела жена и действате според убежденията си, госпожо Морган, а това са качества, на които винаги съм се възхищавала. Що се отнася до предполагаемата ваша любовна афера, това си е лично ваша работа.

Тя се наведе напред от стола си и се усмихна — една усмивка, която съдържаше очарование и до известна степен детинско твърдоглавие.

— Освен това, самата аз съм силно смутена от този проблем. Когато научих за решението на съпруга ми тази сутрин, реших, че е време да направя достояние отношението си по този въпрос известно на широката публика. Разбирам защо Линдън е постъпил точно така, но не съм съгласна с решението му. Следователно, тук съм, за да ви предложа всякаква помощ, която е по силите ми.

— Как се чувства съдията в тази ситуация? — поиска да задоволи любопитството си Роузи.

— Е, когато разбере, няма да остане много доволен, предполагам — отговори спокойно Мери Алис. — Но това няма да е скоро. Той напусна града тази сутрин. Ще обикаля съдилищата, нали разбирате. И ще се върне чак след гласуването. Освен това Линдън не ме безпокои. Мога да го прилаская и убедя да ми прости по-късно.

Лили въздъхна.

— Може да откриете, че не си е заслужавало главоболията. Започвам да признавам, че опита ни да затворим клуба в Шиварий е губеща битка. Досега усилията ми се оказаха напразни.

Прекрасните сини очи на Мери Алис се отвориха широко.

— О, не трябва да се отказвате сега…

— Но какво друго мога да направя?

Другата жена се усмихна заговорнически.

— Мисля, че би трябвало да направите подготовка за друго събрание в библиотеката. Това е идеалното място, не мислите ли?

— Какво би помогнало едно такова събрание? — изгледа я Лили. — Вече се опитах веднъж и повечето от жените в града затръшнаха вратите под носа ми. Как, за Бога, ще ги накарам да дойдат на такава среща?

— Оставете това на мен. Ще се обадя на всички известни жени в областта и ще ги поканя лично. Аз съм далечна братовчедка на губернатора. Дъщеря съм на известен бизнесмен и съм съпруга на съдия. На мен не биха се осмелили да ми затръшнат вратата под носа — тя се изправи на крака. — Тази вечер в седем часа ще бъде ли приемливо време?

Лили и Роузи също се изправиха.

— Мисля, че седем — кимна Лили. — Но наистина ли мислите, че някои от тези жени ще дойдат?

— Ще дойдат — увери я Мери Алис. — Повярвайте ми.

— Дори и да дойдат — намеси се Роузи, — наистина ли мислите, че можем да успеем?

— С всяка жена от този град на наша страна — усмихна се самодоволно Мери Алис, — мъжете нямат никакъв шанс.

 

 

Беатрис дълго се оплаква и пъшка заради миризмата от пурите в къщата, на които Даниел и Самюъл бяха принудени да се наслаждават на предната веранда след вечеря. Както се оказа, това бе благословия за Даниел, защото оттам той имаше възможност да види потока от жени, които преминаваха покрай вратата на Самюъл и се отправяха надолу по улицата, и той се усъмни, че те не бяха излезли просто така, за вечерна разходка.

— Какво мислиш, че става? — попита Самюъл. — Групата на жените, чието хоби е шиенето, се събира в четвъртъците и съботите, а днес е понеделник, така че не е това. Не съм чул за някакво обществено или каквото и да е друго събитие, което да се провежда тази вечер. Така че какво правят всички те?

Даниел имаше неприятното усещане, че в някаква степен това е свързано с Лили.

— Не знам — промърмори объркано, захапал пурата с отрязани краища, — но по-добре да проверим.

Той се наведе напред и като пусна стола си да застане на четирите си крака, махна пурата от устата си.

— Добър вечер, дами — извика на Марая Магил и Сю Ан Паркър, когато те преминаха покрай тях. — Изглежда всички вие отивате на някакво парти тази вечер.

Те се спряха пред предната врата и той ги дари с най-очарователната си усмивка.

— Виждам тази торта в ръцете ти, госпожице Магил, а всеки знае, че правиш най-добрата торта в областта. Ако това ще се сервира, съкрушен съм, че не съм поканен.

Тя бе поласкана от комплимента.

— Много мило от твоя страна, Даниел — отговори му, — но това не е парти. Жените просто си правят малко светско събиране, това е всичко. И съм сигурна, че мъжете не биха се интересували от една група от нас, които са се събрали за малко клюкарстване.

— Малко светско събиране? — повтори той под носа си, когато те отминаха. — А аз съм Ейб Линкълн, който се е върнал от гроба — поклати глава. — Чудя се как ли е успяла.

— Кой?

— Лили, разбира се. Мисля, че в края на краищата тя ще проведе своето събрание.

Самюъл поклати глава.

— Не може да бъде. Знам какво се случи миналата събота вечер и знам, че са присъствали само шест души. Няма начин да е променила умовете на всички тези жени за толкова кратко време.

— Започвам да си мисля, че Лили може да обърне света, ако си го науми — Даниел се изправи на крака. — Тя е доста твърдоглава жена.

— Къде отиваш? — попита Самюъл, когато той тръгна надолу по стълбите на верандата.

— Да послушам малко клюки — отговори и изчезна зад ъгъла.

Даниел подозираше, че жените се бяха отправили към библиотеката. Той премина през задната градина на Езра и Луиза Ричмънд, така че да не бъде видян, и се озова в задната част на библиотеката.

Вътре в сградата лампите бяха запалени, прозорците бяха отворени и гласовете на жените се носеха до него в неподвижния нощен въздух, като потвърдиха подозрението му. Даниел изгаси пурата си, така че димът и миризмата от нея да не се процедят в залата и да издадат присъствието му отвън до прозореца. Настани се удобно на земята, сигурен, че ще чуе някои доста интересни и полезни неща.

 

 

— Дами, мисля, че е време да започваме — предложи Мери Алис, като извиси глас, за да бъде чут над бърборенето в залата.

Постепенно гласовете утихнаха и стана тихо, а двете дузини присъстващи жени оставиха настрани празните си тортени чинии и чашите и се настаниха на столовете, които Лили бе подредила в редове и обърнати към подиума, където сега стоеше жената на съдията. След като си осигури вниманието им, Мери Алис заговори отново.

— Бих искала да благодаря на всички ви за това, че дойдохте. Поканих ви тук поради един много сериозен за нашия град въпрос. Но преди да го обсъдим, нека да се помолим за миг, защото, честно казано, дами, в този случай ще ни е нужна Божията помощ.

Всички жени последваха предложението й и сведоха глави. След миг Мери Алис продължи речта си.

— Всички ние знаем за игралния клуб на Шиварий. Всички ние знаем, че това е едно гнездо на пиянството, комара и порока. Повечето от нас си обърнаха главите настрана и пренебрегнаха проблема, като се надяваха, че той ще отмине. Аз самата съм виновна за това.

Тя спря да си поеме дъх и погледът й срещна този на Лили.

— Но една жена се изправи лице в лице срещу истината, че клубът в Шиварий няма да си отиде от само себе си. Една жена бе достатъчно смела, за да заговори за това. Една жена бе достатъчно силна, за да се бори. Тази жена е Лили Морган. Госпожо Морган, ще бъдете ли така добра да дойдете тук и да поговорите на тези жени?

Лили не се помръдна. Тя усети, че Роузи я смушка леко в ребрата, но чу също и шушукането от озадаченост и неодобрение да се носи сред множеството жени. Завладя я внезапен ужас, присви я стомах и тя почувства, че не е в състояние да стане от мястото си. Не бе разбрала, че Мери Алис очаква от нея тя да ръководи това събиране, да застане пред жените, които я гледаха с презрение и клюкарстваха зад гърба й. Но всички я наблюдаваха сега, включително и Мери Алис. Жената на съдията й кимна леко и окуражително и Лили се изправи с разтуптяно сърце. Ами ако я обидят? Ами ако извърнат гърбове и си тръгнат? Във въображението й изплуваха ужасни сцени по време на няколкото крачки, които й трябваха, за да стигне до Мери Алис.

Зад подиума Мери Алис стисна ръката й окуражително и отстъпи, като я остави сама срещу враждебните втренчени погледи на жените, които в продължение на пет години бяха нейни врагове. Дори Дави Макрий бе там, седнала на предния ред и изглеждаща напрегната и опасна като лъвица, готова за скок.

Лили преглътна трудно, пое си дълбоко дъх и започна:

— Благодаря ви, че дойдохте. Знам, че това е деликатен и труден въпрос. Но знам също, че докато съществува този вертеп, мъжете ще продължават да ходят там. Ще продължават да харчат припечелените с труд пари не за семействата си и за домовете си както би трябвало, а за карти и пиене и за онези силно гримирани леки жени. Момчетата ще продължават да се промъкват тайно и да надничат през прозорците. Навсякъде в страната жените се борят срещу това, значи и ние трябва да сторим същото. Те печелят битката. Значи можем и ние.

Тя направи пауза. Не погледна към Дави, но отправи втренчен поглед покрай нея, за да разучи другите лица сред множеството. Някои жени кимаха с глава, други изглеждаха скептично настроени, но никоя от тях все още не й бе извърнала гръб. Окуражена, тя продължи:

— Всички от вас досега са научили, че съдията Билингс реши, че градът — имайки предвид мъжете — ще гласуват за това дали да се запази съществуването на клуба в региона. Свещениците Оугълви и Джоунс вече повториха думите Божии по този въпрос в техните служби вчера и като жени християнки нашият дълг е ясен. Трябва да убедим мъжката половина да гласува клубът да се затвори.

Повече глави закимаха одобрително.

— Разучих какво са направили жените в Канзас и другите щати, за да елиминират тези гнезда на порока и техният успех говори сам по себе си. Дами, ние трябва да изразим открито чувствата си. Трябва да преодолеем женската деликатност и да заговорим без страх. Трябва да кажем на мъжете точно колко силно ще се противопоставим на съществуването на игралния клуб в Шиварий. Ако успеем да постигнем затварянето му дори други градове в Джорджия могат да последват примера ни.

Сега почти всички жени в залата закимаха глави. Но Лили не бе в състояние да завърши речта си и да избяга невредима. Както се очакваше, атакува я Дави.

— Много хубаво говориш, Лили, но като излиза от теб, това е силно лицемерно. Много пъти сме те слушали да свириш онази музика от вертепа на пианото си. Коя си ти, за да говориш така?

Шум на одобрение премина през залата. Лили отправи умолителен поглед към Роузи, която заговори:

— Една песен е само една песен, Дави. Жените, които работят в клуба на Шиварий и мъжете, които ходят там са онези, които заслужават нашия гняв. Мъжете отиват в клуба да пият, да играят карти и да вършат порочни работи с онези изрисувани жени. Те са сърцето на проблема, а не свиренето на Лили на пианото.

Лили видя как Дави се извръща, готова да изплюе отровата си към Роузи, и заговори бързо, преди другата жена да може да атакува приятелката й.

— Дами, не е тайна, че моят съпруг, Джейсън Морган, бе един от най-честите посетители на игралния клуб на Шиварий. Той прекарваше почти всяка вечер там, наливаше се с алкохол, докато едва можеше да намери пътя за вкъщи, профука стотици долари на комар и многократно прелюбодействаше с всяка от онези порочни жени, които работят в клуба.

Гласът й секна и тя направи пауза, преди да може да заговори ясно отново.

— Знам от горчив опит колко болезнени и разрушителни могат да бъдат тези места.

Жените не изглеждаха убедени, нито пък особено й съчувстваха. Изглежда Дави усети, че настроението се обръща в нейна полза и тя загледа Лили с изражение на силно презрение.

— Може и да е така, но то не те променя и ти оставаш такава, каквато си — тя обвинително размаха пръст към нея и додаде. — Лили Морган, ти си прелюбодейка и разведена и по мое мнение това те прави по-голяма грешница, отколкото всеки мъж в този град!

Одобрителният шум стана все по-силен и объркани представи, че я замерят с къпинов пай в собствената й библиотека, проблеснаха в ума на Лили. Тя почувства познатата, инстинктивна нужда да се бори, да се защитава. Отвори уста, за да даде на Дави подобаващ отговор, но преди още да заговори, думите на Даниел Уокър нахлуха в съзнанието й.

„Тя ти дръпна веригата и ти си и позволила да го направи.“

Лили разбра, че Даниел беше прав. Реши да се възползва от съвета му. Нямаше намерение да спори или да губи самообладание, или да се опита още веднъж да отрича обвиненията в прелюбодействие. Нямаше да остави Дави отново да й дръпне веригата. Ако чарът, тактът и ласкателството можеха да въздействат върху Дави, Лили бе готова да използва и трите, дори това да я унижаваше.

— Дави — поде тя, като насочи цялото си внимание към другата жена, — мисля, че говоря от името на всички присъстващи, като казвам, че за нас е чест, че си тук.

Две дузини жени се вторачиха в нея, зашеметени от такъв неочакван развой на събитията. Дави отвори уста да заговори, после отново я затвори, неспособна да измисли какво да каже. Лили я дари с ослепителна усмивка.

— Ти си общественият лидер в този град. Всички уважават мнението ти. Ти си жена, която не само говори, но също така и действа. Ако не беше ти, баптистката църква никога нямаше да получи чисто нова камбана. И всички знаят, че нямаше да имаме доброволна пожарна команда, пак ако не беше ти.

— Щастлива съм винаги, ако мога да дам помощта си за достойна кауза — избъбри вдървено Дави, озадачена от възхвалата от един толкова неочакван източник.

— Точно така — кимна Лили, като се възползва от преимуществото си. — Е, аз просто не знам къде щеше да бъде този град, ако не беше ти. И много проницателно от твоя страна да посочиш, че не аз съм подходящия човек, за да поведа тази борба. Но ако ти поемеш отговорността за тази битка срещу порока и корупцията, няма начин да загубим. Ти имаш такава съвършена похватност да завършваш нещата…

Лили си помисли, че вероятно е отишла твърде далеч, но за нейно учудване Дави започна да изглежда по-малко като лъвица, готова за нападение и повече като домашна котка, която бе намерила каната със сметана.

Лили продължи:

— Трябва да изберем членове на ръководството на дружеството за въздържание в Шиварий и съм сигурна, че ти ще бъдеш идеалната жена, която да се кандидатира за президент.

— За президент?

Дави преценяваше стръвта, която се клатушкаше пред нея, и Лили погледна към Мери Алис, като се надяваше жената на съдията да последва инициативата й.

Мери Алис бе толкова умна, колкото и красива. Тя приближи до Дави и каза:

— Скъпа госпожо Макрий, ние не можем да спечелим без теб. Моля те, кажи, че ще ни поведеш в тази битка за ликвидирането на алкохолизма и безнравствеността в нашия град.

Точно както Даниел бе предсказал, Дави се разтопи като масло на слънце.

— Ами… разбира се — изрече тя с цялото великолепие на великодушна кралица, — ако мислите, че мога да помогна по някакъв начин…

Роузи заговори, като предложи няколко членове на ръководството за дружеството за въздържание в Шиварий, което избра Дави за президент, Мери Алис — за вицепрезидент, Лола Оугълви — жената на методисткия свещеник — за касиер, и Лили за секретар. Списъкът на кандидатите бе приет без обсъждане и гласуван единодушно.

Лили завърши събранието с една заключителна реч.

— Дами — обърна се към събранието тя, — сред нас има един враг и той е на по-малко от километър оттук. Ние трябва да маршируваме по улицата, да раздаваме памфлети, трябва да се борим с този враг с всички сили. Трябва да се отдадем на каузата да отървем града от порока и корупцията. Трябва да дадем на мъжете ясно да разберат, че няма да търпим един вертеп в нашата общност!

Емоционалното й слово, комбинирано с молитвата и химна, които последваха, имаха силен ефект. Дамите от Шиварий излязоха от библиотеката с думите „Силна крепост е нашият Бог“, които кънтяха в ушите им, и с решителност за война срещу алкохола, която отекваше в сърцата им.

Лили нямаше намерение да прави въздържанието тема на събранието. За нея фактът, че в клуба в Шиварий се сервираха алкохолни напитки, не бе толкова порочен, колкото удовлетворяването на плътските желания, каквито услуги се предлагаха там. Но малко преди събранието, докато обсъждаха дневния ред, Мери Алис посочи, че проституцията е тема, която по-изисканите дами не биха пожелали да обсъждат публично. Ако се направеше темата за въздържанието фокус на усилията им, това щеше да придаде импулс на делото им и да им спечели подкрепата на местните жени. Лили наблюдаваше как жените се изнизват от библиотеката, облекчена, че собствената й репутация не бе повлияла на резултата от събирането, и благодарна, че се бе вслушала в съвета на Даниел. Учудващо бе колко много неща може да свърши едно ласкателство.

Роузи си мислеше същото.

— Никога не съм виждала нещо подобно в живота си — заяви тя през смях. — Като наблюдавах начина, по който накара Дави да омекне, на практика щях да падна от стола. Тя те следваше като жертвено агне.

Лили не бе сигурна колко дълго ще продължи това. Обърна се към Мери Алис:

— Надявам се, че нямаш нищо против, че я предложих за президент. Знам, че се бяхме споразумели, че ще предложим теб…

— Глупости! — Мери Алис махна с ръка. — За мен няма значение кой е президент, щом успяхме. А и Дави ще бъде далеч по-добър президент от мен. Нищо не доставя удоволствие повече на една жена, отколкото това да отговаря за нещо. Да я предложим за президент бе божествено вдъхновение.

— Всичко това в действителност се дължи на теб — каза й Лили. — Без теб нямаше да успеем да проведем срещата.

— Може и да съм ги довела тук — отговори Мери Алис — и публичната ми подкрепа за теб да е помогнала, но твоята решимост и изкуството ти да убеждаваш свършиха магията. Ти се държа смело при нападките срещу теб — тя се усмихна и призна тихичко: — Аз бих клюмнала при хапливите забележки на Дави и бих избягала.

— Аз също — добави Роузи. — Бях озадачена от това как умело се справи с нея.

Лили знаеше, че справянето й се дължеше на Даниел. Даниел Уокър можеше и да не знае, но заради него и импровизирания му съвет дамите от Шиварий сега бяха на нейна страна. При тези обстоятелства Лили намери това за съвсем уместно.

 

 

Даниел заобиколи и излезе пред библиотеката, докато наблюдаваше жените как излизат.

— Добър вечер, дами — поздрави той, като се покланяше по възможно най-галантния начин, когато те минаваха покрай него. — Надявам се, че сте прекарали добре на малкото си парти.

Техните погледи в отговор се простираха от моминско изчервяване до учтивост на изискани дами, но Даниел разбра, че се мътят неприятности. Той дари Роузи и Мери Алис Билингс с усмивка, когато си тръгваха, после влезе вътре.

Лили поставяше столовете обратно на първоначалните им места, когато той влезе в залата. Тя го погледна, но не престана да върши работата си. Той се облегна на една лавица и я наблюдава известно време.

— Значи, изкара тежкото въоръжение — рече той най-накрая.

Тя постави един стол на мястото му.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Дави Макрий и Мери Алис Билингс.

— И двете жени са толкова решени да затворят клуба в Шиварий, колкото и мен. Между другото, благодаря ти за съвета за Дави. Приложих го много успешно.

— С твоя противоречив характер надявах се, че съветът ми ще те накара да избереш точно обратната тактика — промърмори той.

Кисела усмивка се появи на устните й.

— Мислел си, че ще мога да употребя по-груба сила срещу Дави?

— Не. Мислех си, че идеята да накараш Дави да омекне, ще бъде твърде унизителна за теб и ще се откажеш.

— Както и да е, не стана така.

Той въздъхна.

— За съжаление — помълча за миг, после каза: — Лили, мисля, че не разбираш с какво си се захванала, като разбунваш града по този начин. Няма ли да бъде по-добре да се откажеш сега, преди да бъде твърде късно да се оттеглиш?

Тя мина покрай него и плъзна още един стол под една от дългите дъбови маси.

— Да се оттегля? — повтори невярващо тя. — Защо, за Бога, бих искала да се оттегля?

— Защото този проблем ще раздели града на две и мисля, че просто си нямаш представа какво означава това. Нещата ще станат много груби, повярвай ми. Не съм сигурен, че ще можеш да се справиш.

— Говориш така, сякаш съм безпомощна.

— Ти? Безпомощна? — той се засмя. — Господ да е на помощ на всеки мъж, който си мисли, че си безпомощна. За това, което ти наистина си, сладуранке, думата е опасна.

Това грабна вниманието й. Тя спря и го погледна изненадана.

— Опасна?

— Да, госпожо. Ти си мотивирана жена. А нищо не е по-опасно за щастието на един мъж и свободата на духа му, отколкото една мотивирана жена.

Тя изсумтя с безразличие и продължи работата си.

— Даниел, някак си твоето щастие и свобода на духа не ме засягат особено много.

Той се засмя.

— Не се и съмнявам — наблюдава я известно време как се движи из залата и моментната му развеселеност се изпари. — Лили, искам сега да бъда сериозен. Престани да си играеш с тези столове и ме изслушай за секунда. Има нещо, което заслужаваш да знаеш за мен, преди да започнем тази война, която си толкова решена да водиш.

Лили пусна дълга въздишка на страдание и прекоси залата. Застана пред него с примирено изражение.

— Какво?

Той скръсти ръце на гърди и тя видя как една сянка премина през красивото му лице, един мимолетен поглед на безмилостния и решителен човек, който съществуваше под изражението на очарователното момче от Юга.

— Няма да се боря честно — призна й той. — Няма да играя по правилата.

Нямаше намерение да му позволи да я унижава. Поклати глава и един кичур коса се освободи от възела на тила й, като погъделичка бузата й.

— Казваш ми нещо, което вече знам.

— Предупреждавам те, Лили. Ще направя всичко, което е необходимо, за да спечеля.

Какво повече можеше да й направи от това, което вече беше й сторил? Тя повдигна брадичка.

— Аз също.

Той поклати глава и сянката отмина.

— Не, няма — промълви меко. — И това е разликата между нас.

Той вдигна ръка към лицето й и пръстите му погалиха бузата й. Тя замръзна изпод неочакваното докосване, останала без дъх, неспособна да помръдне, докато той отметна падналото кичурче коса назад и го затъкна зад ухото й.

Пусна ръката си, но кожата й пламтеше на мястото, което бе докоснал, и тя се почувства странно замаяна, сякаш се бе возила на въртележка на панаира. Беше глупаво, че един мъж, когото презираше толкова много, би могъл да я накара да се чувства зашеметена само като я докосне по бузата. Раздразнена от самата себе си, тя вдиша дълбоко въздух, като се опита да възстанови равновесието си и си напомни колко арогантен е той. Ето, разговаряше, сякаш я познаваше по-добре от самата нея.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че за да спечеля тази битка, аз имам едно основно качество, което на теб ти липсва: инстинкт на убиец.

— Ти мислиш, че го нямам?

— Нямаш го. Ти си с твърде меко сърце.

Озадачена, тя го загледа втренчено.

— Само преди няколко дни ми каза, че съм упорита, твърда жена.

— Твърдоглава — поправи я той. Усмихна й се и се наведе близко до нея. — Една твърдоглава жена с меко сърце — уточни кротко.

Той можеше да прави чудеса с жените с тази негова усмивка.

— Това, което наистина казваш, е, че не мога да спечеля, защото съм жена.

— Въобще не съм казал това. Познавам много твърдоглави жени. Тук не става въпрос за пола. Става въпрос за готовността да откриеш и се възползваш от най-дълбоките слабости на твоя опонент. Това е нещо, което съм напълно способен да направя, ако се наложи. Ти би трябвало да знаеш това най-добре от всички.

Напомнянето за унизителното й преживяване преди пет години накара бузите й да пламнат, но тя бе научила урока си. Не зае отбранителна позиция. Вместо това килна глава и му отправи предизвикателен поглед.

— Мисля, че мога да открия слабите ти места достатъчно лесно — каза тя, като се надяваше, че гласът й звучи толкова убедително, колкото нахално доверително прозвуча неговият.

— Може би ти наистина ще ги откриеш — кимна Даниел, — но никога няма да ги използваш срещу мен. Това просто не е в твой стил. И ето защо в края на краищата аз винаги ще съм в състояние да те победя.

Тя се насили да му отговори с усмивка, която бе спокойна и самодоволна, дори мила.

— Щом казваш, много е вероятно да е така. Ти обикновено си прав.

Той й отправи подозрителен поглед изпод гъстите си мигли.

— Защо става така, че когато се усмихнеш, очаквам нож в гърба? — попита я унило.

Усмивката й стана по-широка.

— Тогава може би трябва да пазиш гърба си — предположи тя.

— С теб, сладуранке, не мога да си позволя нищо друго — той се отдалечи, но гласът му достигна обратно до нея. — Предупредих те. Не идвай да ми се оплакваш, ако получиш рани от битката.

— Ти си последният човек на света, на когото ще се оплача, Даниел Уокър — извика тя след него, докато той изчезваше в мрака навън.

Когато вратата се затвори зад него, тя задълго остана вторачена в нея. Кожата й все още пламтеше от докосването му и тя вдигна ръка към бузата си, като се почувства доста объркана. Винаги бе считала себе си за неподатлива на обаянието на Даниел Уокър, но внезапно я обзе страх, че може би в края на краищата въобще не е предпазена от това.