Лора Лий Гърк
Без дъх (12)

12.

На следващата вечер, когато се срещнаха в библиотеката да работят по делото на Еймъс, Даниел поръча да му донесат от Роузи сандвичи и бутилка плодов сок и двамата се навечеряха докато работят. Лили се опита да задържи вниманието си върху повдигнатия въпрос, но й бе трудно да се съсредоточи. Докато преглеждаха свидетелските показания, тя седна близо до Даниел и когато рамото му докосваше леко нейното, всичко, за което можеше да си мисли, бе усещането на ръката му около талията й. Когато той посочеше нещо важно на определена страница, всичко, което тя можеше да направи, бе да се вторачи в ръката му и да си спомни милувките на пръстите му по кожата й. Показанията и веществените доказателства бяха последното нещо в ума й.

Даниел изглежда въобще не бе впечатлен от онова, което се бе случило онази вечер, и тя намери това за доста обезпокоително. Чувстваше се напрегната и неспокойна, като на тръни, а той се бе отнесъл с нея сякаш с обичайното внимание на брат към по-малката му сестра.

В продължение на шест дълги часа те щателно преглеждаха показанията на свидетелите, обсъждаха всяка частичка информация, която би могла да се окаже полезна за защитата на Еймъс.

Лили домъкна една огромна черна дъска от мазата и те я използваха да очертаят движенията на хората, които са били в клуба в нощта на убийството. Не беше лесна задача. Показанията не съвпадаха, което правеше много трудно съставянето на истинската картина. Лили намери това за отчайващо, но Даниел възприе ситуацията спокойно.

— Много рядко свидетелите са на едно и също мнение — каза й той. — Десет души могат да видят един и същи човек да ограбва магазин и ще го опишат по различен начин. Той ще бъде млад и стар, висок и нисък, рус и тъмнокос. Въобще често срещано явление.

Лили отстъпи назад от черната дъска, за да се взре в смесицата от имена и времена, които се опитваше да сложи в някакъв ред.

— Щом не можем да разчитаме на показанията на никого, не е възможно да узнаем какво се е случило в действителност.

— Разбира се, че е възможно. Просто отнема време — Даниел се облегна на стола си, като също изучаваше имената на дъската. — Щях да бъда много повече обезпокоен, ако показанията им съвпадаха напълно. Тогава щях да подуша някакво тайно споразумение и усилие да се излъже. Самият факт, че техните показания не съответстват съвсем едно на друго ми говори, че в основата си свидетелите казват истината.

Лили поклати недоверчиво глава и една къдрица се освободи от кичура коса на тила й. Тя я подпъхна зад ухото си.

— Истината? Но ако те си противоречат, как могат всички да казват истината?

— Защото това е истината по начина, по който те си я спомнят. Ако се върнем към примера ми за мъжа, който ограбва магазина, нека да кажем, че в действителност той е на около петдесет години. Един осемдесетгодишен свидетел би казал, че той е млад мъж. Едно шестнадесетгодишно момиче би твърдяло, че той е ужасно стар. И двамата казват истината. Всичко зависи от гледната точка. С истината винаги е така.

Тя заобиколи масата, за да седне до него, и подпря лакът върху нея. Постави брадичката си в ръка, като се взираше в черната дъска и се опитваше да размишлява. Но вече бе работила цял ден и двамата с Даниел се бяха трудили в продължение на часове без почивка. Беше толкова уморена, че всички факти започнаха да се замъгляват в главата й, и така че трудно можеше да разсъждава ясно.

Разтърка очи с върховете на пръстите си.

— Това ще ни отведе ли някъде? — попита. — Струва ми се, че всичко, което определихме през последните два дни, е, че не сме сигурни за мотива, че всеки е имал възможност да извърши убийството и че много малко хора могат да се подсигурят с алиби, освен да кажат, че са спали. Единствените хора, за които съм сигурна, че не са извършили убийството, са Еймъс, ти и аз.

— Убеди Трусдейл в това. Ще ни спести много работа.

Лили поклати с възмущение глава.

— Що се отнася до него, Еймъс го е направил, и толкоз. Случаят е приключен.

— Е, Тру не е обладан от интелектуално любопитство. За него очевидният отговор е винаги истинският и той никога не задълбава повече. Винаги е бил такъв.

— Тогава не би трябвало да бъде шериф.

Даниел сви рамене.

— За да си шериф на един град, където един юмручен бой в събота вечер е най-сериозното престъпление за седмицата, не е необходимо да си кой знае колко непредубеден. Убийството не е съвсем често срещащо се явление по тези места.

Тя въздъхна.

— Защо имам чувството, че ни предстои безкрайно тежка работа?

— Горе главата! Едва сега започваме. Ще доведем всичко докрай. Ще стигнем до истината.

Тя вдигна глава и го погледна през кичурите коса, които се бяха отвързали и паднали върху очите й, твърде изморена, за да ги отмести.

— Винаги ли си толкова уверен в себе си, когато работиш по някое дело?

— Винаги — той я погледна и рязко се изправи. Като събра всички записки, ги пъхна в папката си. — Хайде!

— Къде отиваме?

— В заведението на Роузи. Мисля, че имаш нужда от един сладолед.

— Сладолед? — повтори тя. — Не искам никакъв сладолед.

— О, да, искаш.

Като държеше папката си в една ръка, той я хвана с другата под лакътя и я изправи на крака. Изгаси двете лампи върху масата и я поведе решително към вратата на тъмната библиотека.

— Отчаяно се нуждаеш от една мелба с шоколад и бит крем.

— Казваш това, само защото ти самият искаш сладолед — промърмори тя, но не можа да се сдържи да не се засмее. — В края на краищата ти си този, който обича да си похапва сладко.

— Признавам се за виновен. Освен това Самюъл ми каза, че сладоледът в заведението на Роузи е станал вечерна традиция в града през лятото.

— Така е — кимна тя. — Сега, когато влакът спира два пъти дневно, винаги има много сладолед и всичките му любители се събират там. Освен това заведението е още едно място, където могат да се разменят някои и други клюки.

— Като говорим за клюки, заключи вратата след нас — разпореди се той. — Утре, преди да отвориш библиотеката, заключи тази черна дъска в някой килер.

— Ще го направя — обеща тя.

След това завъртя ключа, заключи и предната врата, постави ключа в джоба си и двамата се отправиха към Роузи.

Кафенето бе препълнено, потвърждавайки онова, което бе чул Даниел. Семейства и приятелски двойки изпълваха масите и Даниел заключи, че войната между половете в Шиварий изглежда бе приключила. Роузи бе застанала зад барплота и разговаряше със Самюъл, но когато ги видя да влизат, незабавно дойде да ги посрещне. Успя да им намери маса за двама близо до вратата.

Едва Роузи бе оставила два шоколадови сладоледа пред тях и се бе отдалечила, когато звънецът над вратата на кафенето издрънча и влязоха още посетители.

Даниел, който бе с лице към вратата, погледна над рамото на Лили.

— Току-що влязоха Мери Алис, Дави и Дензи — информира я той. — Обзалагам се, че мислят да изпият по една сода и да заговорничат как да отърват Джорджия от кръчмите и вертепите.

Трите жени се поспряха до тяхната маса.

— Добър вечер, дами — поздрави ги Даниел. — Как е войната със спиртните напитки?

— Ние печелим — изцепи се Дави. — Въпреки твоите усилия да ни спреш, млади човече.

Даниел постави ръка на гърдите си. Изглеждаше невинен като момче в църковен хор. Лили бързо сведе глава, за да скрие усмивката си.

— Дави — каза той. — Наистина се възхищавам на всичко, което правиш, и ако някой може да внуши на един мъж да спре да пие алкохол и да заживее по християнски, това си ти. Но аз съм адвокат, а за един човек трябва да си изкарва някак си прехраната. Калвин Стодърд ме нае да го представлявам — внезапно той й се ухили, лукав като дявол. — Ти би трябвало да ме наемеш първа.

Тя изсумтя при думите му, но Лили можеше да види от изражението й, че Дави наистина не гледа на него с лошо око.

— Ти винаги си бил женкар, Даниел Уокър — изрече тя с тон, който бе достатъчно снизходителен, за да бъде и майчински.

— Да, госпожо — съгласи се той смирено.

Дави се обърна към Лили.

— Ще ни трябват напечатани онези брошури до вторник. Ще можеш ли да го направиш?

— Разбира се — кимна тя.

— Отлично. Трябва да кажа, Лили, че ти се оказа доста добър секретар на дружеството.

— Благодаря — рече провлачено тя.

Леката язвителност зад ласкавостта на думите й бе насочена към Дави, но зад нея Лили можа да види Мери Алис да държи ръката си в ръкавица, за да потисне усмивката си. Дениз, както обикновено, просто изглеждаше смутена.

Трите жени се отдалечиха и Лили насочи отново вниманието си към Даниел.

— Хвалебствия от страна на Дави — промълви той. — Това трябва да ти носи известно удовлетворение.

— Така е. Но, което е по-важно, удовлетворена съм също, че и други жени от този град няма да страдат по начина, по който страдах аз.

Той поклати глава и си взе още веднъж от сладоледа. След като го глътна, избъбри:

— Не се заблуждавай. Всички вие само си губите времето.

Тя се наежи.

— Наистина ли? Кое те кара да мислиш така?

— Ако един мъж иска да задиря някоя фуста, липсата на проститутки в града няма да го спре. Тази работа с трезвеността работи горе-долу по същия начин. Ако на някой мъж му се доще едно питие, той ще намери начин да си го получи — в очите му се настани един отвлечен поглед и той погледна покрай нея, като разсеяно обходи множеството. — Често наливах уиски на моя старец, когато бях дете — промълви тихо. — Единственото нещо, което произтече от това, бе камшик за мен и един баща, който стана дори по-зъл, отколкото беше преди. Но не го накара да спре.

Той върна погледа си към нея.

— Ако се прокара закон, който забранява употребата на спиртни напитки, хората ще ги произвеждат незаконно. Всъщност нещата само ще станат по-лоши. Ще се утежни и проблемът с корупцията, която вече присъства в полицейските управления на градовете, защото нелегалните разпространители на спиртни напитки ще подкупят полицаите да гледат на другата страна, ще се загубят приходите от таксите върху алкохола и хората ще започнат да пият повече, отколкото по времето, когато е било законно. Страхувам се, че хората са такива.

— А може би това е така, просто защото говори циничната ти природа?

Той повдигна рамене.

— Ако искаш доказателства, виж Канзас. Те прокараха закон, забраняващ употребата на спиртните напитки, но когато отидох там по едно дело преди няколко години, из целия град имаше достатъчно места, където човек можеше да получи едно питие. Въобще не бе трудно да се открият тези места и няколко от местните полицаи пресушаваха по някоя и друга доза уиски или халба бира заедно с останалите. Както казах, просто защото е незаконно, това не означава, че няма хора, които няма да го направят.

Лили се замисли известно време върху това.

— Но ако изведеш това твърдение извън логическото му заключение, тогава нищо не би трябвало да е незаконно. Не би трябвало да прокарваме никакви закони и в такъв случай нямаше да имаме нужда и от адвокати.

Той се ухили при закачката. Наистина започваха да му харесват тези словесни двубои с нея.

— Има разлика. Правото да се пие алкохол е било законно преди, а сега вие искате да го направите незаконно. Искате да промените правилата. Това е различно от законите, които третират убийството например, тъй като обществата още от незапомнени времена са осъждали убийството чрез закон и морал. И грабежа. И физическото насилие. И повечето от другите престъпления. Проституцията е като трезвеността. Тя невинаги е била законно или неморално неприемлива, но сега е такава и всеки полицай ще ти каже, че от всички закони в наказателния кодекс проституцията и забраната за употреба на спиртни напитки са най-трудните, които могат да бъдат приведени в действие.

— Значи затова си поел защитата на един вертеп? Защото вярващ, че законите за забрана на употребата на алкохолни напитки и проституцията са погрешни?

— Не. Онова, в което вярвам, няма нищо общо. Става въпрос за законността. Всеки — независимо дали е някой дребен крадец, собственик на публичен дом или деветнадесетгодишно момче, обвинено в убийство — има право да получи своите права в съда. Аз правя така, че те да ги получат, независимо от личните ми чувства.

Тя поклати глава.

— Не разбирам как можеш да защитаваш някого, ако знаеш, че е извършил престъпление. Игралният клуб в Шиварий е идеалният пример. Ти знаеш — не ми казвай, че не знаеш, защото няма да ти повярвам — че това място е публичен дом, а проституцията е извън закона, който ти, както казваш, обичаш толкова много. Тогава защо пое това дело?

— Защото онова, което аз знам, няма никакво значение. Аз не съм човекът, който решава дали някой е виновен, или невинен. Това следва да направят съдебните заседатели. Не беше редно съдията Билингс да затваря един бизнес само защото знае, че мястото е публичен дом. Срещу Хелън и нейните момичета не са повдигнати никакви обвинения, няма приведени доказателства за незаконна дейност и няма правно основание да се затвори игралният клуб.

Тя размисли върху това известно време, после каза:

— Добре, ще възприема мисълта ти, че можеш да си затвориш очите за един публичен дом, където се извършва противозаконна дейност. Но какво ще кажеш за нещо като убийство? Наистина ли би могъл да защитаваш някой, за когото знаеш, че е виновен за убийство?

— Лили, отново повтарям, че онова, което аз знам няма никакво значение. Нашата конституция определя, че всеки човек има право на защита в съда, че му е гарантиран честен процес от страна на съответните съдебни заседатели и моята роля е да защитя това му право. Това е начина, по който функционира системата, и без нея ние бихме могли да живеем в монархия, подчинени на желанието и волята на една личност. Законът трябва да се прилага еднакво към всички, иначе няма да действа. Независимо дали аз вярвам, че някой е невинен, или виновен, ако не защитавам моя клиент по най-добрия начин, на който съм способен, аз предавам всичко, в което вярвам — законност, справедливост и демокрация. Ето как мога да правя онова, което правя.

— Всичко това е много добро на теория — промърмори тя, — но аз не бих могла да го направя. Не бих могла да приведа убедителен аргумент в нечия защита, ако в сърцето си съм сигурна, че е извършил престъплението.

Той й се усмихна.

— Това е, защото все още си мислиш, че собственото ти мнение е онова, което има значение. Единственото мнение, което означава нещо, е на онези дванадесет мъже в отделението за съдебните заседатели.

— Значи никога не би отказал да защитаваш някого, дори и да си убеден във вината му?

Той поклати глава.

— Не казах това. Всеки адвокат има своя вътрешна морално-етична линия на поведение, която не може да пресече, без да изложи на риск делото на своя клиент. Ако аз вярвам в нечия вина толкова силно, че съм неспособен да го защитавам както се полага, бих отказал случая. Бих отказал също и ако бях емоционално обвързан с този човек до такава степен, че личните ми чувства да се намесят в начина, по който си върша работата. Отказвал съм също и дела, при които съм чувствал, че клиентът ми ме лъже, или ако съм го хващал да лъже в съда. Не бих извършил незаконно деяние чрез лъжесвидетелстване и не бих защитавал някого, който ме лъже.

Тя разучаваше внимателно сериозното му лице и накрая му повярва. Той вярваше в онова, което казваше, и това бе трудната част, защото заради това тя не го мразеше вече.

— Джейсън те излъга — каза тя тихо — и подкупи Хенри Дъглас да излъже.

Даниел понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка да го спре и продължи с приглушен тон:

— Не, аз нямам доказателство за този подкуп. Но Хенри, който бе на път да загуби фермата си в полза на банката на Джейсън, успя да изчисти дълга си веднага след развода ми, да продаде фермата и да напусне града.

От изражението на лицето му разбра, че не й вярва. Не искаше да й повярва.

— О, Даниел, знам, че винаги си изпитвал известна преданост към Джейсън, знам, че той ти бе приятел, но посрещни истината в лицето. Джейсън нагласи моята предполагаема връзка с Хенри, защото знаеше, че да ме обвини в прелюбодеяние, бе единственият начин да получи основание за развода си. Искаше да се освободи от мен, да напусне този град, да се освободи от отговорността да управлява банката, да се освободи от целия живот, който баща му му бе изградил. За да направи това, той ме съсипа, използва теб и излъга всички.

— Лили…

— Изморена съм — тя побутна настрана купичката с разтопен сладолед и се изправи. — Отивам си вкъщи. Не, моля те, не си прави труда — добави тя, когато той стана на крака да я придружи. — Бих предпочела да се прибера сама, ако нямаш нищо против. Ще се видим утре.

Лили излезе от кафенето, облекчена от това, че Даниел не се опита да я последва. Имаше нужда да размисли над онова, което й бе казал, като знаеше, че то не съответства на онова, което винаги бе мислила за него. Тя винаги бе мислила, че той е помогнал на Джейсън да изфабрикуват обвиненията срещу нея и й бе лесно да го обвини в това. Сега вече не поддържаше линията си на възмущение, предубежденията й отпадаха и тя знаеше, че Даниел не е онзи коравосърдечен злодей, за какъвто някога го бе взела.

И Лили нямаше представа как се чувства от това.

 

 

Даниел не грешеше често. Когато това се случеше, той си признаваше с неохота дори и пред самия себе си. Загледа как Лили си тръгва и за първи път от пет години насам се замисли над възможността Джейсън, а не Лили да е виновен за изгубеното й добро име.

„Джейсън те излъга.“

Той остана на масата, лениво правеше фигурки с лъжичката в шоколадовия сладолед и си мислеше за Джейсън. Приятелят му от момчешките години, съквартирантът му от студентството, най-добрият му приятел, който бе имал… Джейсън го бе защитил още през първия му училищен ден в Шиварий, когато и на двамата носовете бяха разкървавени. И двамата се бяха влюбили в едно и също момиче, когато бяха на петнадесет години, бяха постъпили в един и същи университет на осемнадесет и бяха изгубили девствеността си в един и същи публичен дом, когато станаха на деветнадесет. Джейсън му бе заел пари от собствения си фонд, за да може Даниел да се запише да следва с него, за да не бъдат разделени. Без Джейсън той въобще нямаше да може да постъпи в университета. Не можеше да си спомни време, когато да е хванал Джейсън да го лъже. Не искаше да повярва, че Джейсън го е излъгал и за Лили. Не искаше да повярва, че Джейсън го бе използвал. Не искаше да повярва, че е бил толкова заслепен.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

Той вдигна поглед и видя, че до него стои Самюъл.

— Разбира се, че не — отговори, като посочи с ръка свободния стол от другата страна на масата. — Сядай.

Самюъл се настани.

— Изглеждаш в доста унило настроение, Дани. За делото ли си обезпокоен?

— За делото на Еймъс? Не.

— Тогава защо си оклюмал? Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел.

Даниел сви устни и побутна купичката сладолед настрана.

— Може би е така, а аз въобще да не съм разбрал.

По-възрастният мъж разучава известно време посърналото му лице, преди да заговори.

— За Джейсън ли става въпрос?

Даниел вдигна глава.

— Откъде разбра?

— Близко е до ума. Когато влезе, изглеждаше така, сякаш нямаш и най-малка грижа. Лили ти казва нещо и излиза, а ти изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите. Щом не е нещо за делото на Еймъс Буун, тогава вероятно е нещо за Джейсън.

— Така е — той се облегна на стола и вторачи поглед в обкования с ламарина таван. — Когато ме помоли да го представлявам в делото по развода, Джейсън се закле, че Лили има връзка с Хенри Дъглас. Аз му повярвах и сега се чудя дали доверието ми към него не се е оказало незаслужено и дали съм не направил грешка. Грешка, за която е платила Лили.

— Ти си адвокат. Твое задължение е да повярваш на клиента си. Кое те кара да мислиш, че си сгрешил?

Той предаде на Самюъл онова, което му бе разказала Лили.

— Но Хенри Дъглас не бе единственият, който е казал, че са имали връзка. Доста хора тук в града разправяха, че са виждали Лили да се разхожда в гората с Хенри много пъти и че той понякога е идвал у тях през вечерите, когато Джейсън е отсъствал.

— Знам, знам. Просто… — Даниел прекъсна изречението си и издиша рязко. — Просто може би тази история има още една страна. Може би онова, което хората са видели, е безобидно. Може би всичко това са клюки и инсинуации.

— Няма огън без пушек — промърмори Самюъл и Даниел не можа да се сдържи да не се усмихне. Самюъл обичаше да говори с клишета. Имаше поне по едно за всеки отделен случай.

— Искаш да кажеш, че нямаше да се говорят приказки, ако не е имало нещо между тях двамата?

— Не — отговори Самюъл, като поклати глава. — Слуховете могат да кръжат, дори и да няма частица истина в тях. Но Лили не е глупава жена, а не е и наивна. Би трябвало да знае, че хората ще приказват за нея. Ако не са имали любовна връзка, защо тя продължи да се разхожда с Хенри в онази гора? Защо го канеше на вечеря, когато Джейсън отсъства? Защо не спря всичко това?

— Винаги е твърдяла, че са били само приятели. Могат ли един мъж и една жена да бъдат някога просто приятели?

— Като съдя по моя опит, не.

— Според моя също — кимна Даниел. — Но след развода, когато Джейсън напусна Шиварий и се отправи на запад, той обеща да ме информира къде се е установил. Никога не го направи. Бяхме най-добри приятели, а той въобще не го направи. Не съм получил и едно писмо от него. Често съм се чудил защо. Сега може би разбрах.

— Считаш, че е заради вината му?

— Може би. През годините се чудех къде е или какво прави. Но сякаш след като напусна Шиварий, той остави цялото си минало зад себе си. Мен, Лили, всичко. Не би ли могла вината да обясни това?

— Възможно е. Не можем никога да знаем какво е в действителност в душата и в ума на един човек. Това, което се чудя аз, е, какво се е пръкнало в твоята глава. Джейсън го няма вече пета година. Защо се тормозиш за това точно сега?

Даниел разтърка челото си с ръка.

— Не мога да спра да се чудя дали моята преданост към Джейсън не ми е изиграла лоша шега при преценката ми. Бях толкова готов да му повярвам и толкова готов да се усъмня в нея. Сбърках ли?

— Съмняваш се в собствената си интуиция. Това е съвсем естествено — Самюъл се наведе напред на стола си. — Не оставяй това да застава на пътя ти сега. Имаш едно момче, обвинено в убийство, и трябва да се съсредоточиш върху това. Когато всичко свърши, тогава можеш да се тревожиш дали си сбъркал по отношение на Лили.

— Може да съм съсипал доброто име на една невинна жена. Как, по дяволите, ще живея с това?

Самюъл не отговори и Даниел знаеше, че въпросът му е от тези, които нямат отговор.

 

 

През следващите няколко дни, докато работеха по делото на Еймъс, Даниел и Лили прекараха много часове заедно. Даниел не засегна повече темата за предишния й съпруг и тя му беше благодарна. Ако се разговаряше за миналото, това нямаше да го промени и Лили бе изморена да се чувства така, като че ли трябва постоянно да се защитава, въпреки че не бе сторила нищо осъдително. Би могла да повтаря, че е невинна безкрайно дълго, но това не би накарало Даниел да й повярва.

 

 

Алвис Пърди се върна в града. Пратката книги, която чакаше, била занесена в Сейнт Луис погрешно — бе обяснил той, — но Лили не можа да бъде заблудена. Знаеше добре, че той го бе направил съзнателно, просто като оправдание да я види, да се изясни с нея. Тя прие кашона с книги учтиво и когато той постави ръката си, където не й бе мястото, тя запрати една бутилка мастило над главата му и го накара да изхвърчи от библиотеката, уплашен за живота си.

 

 

Предположенията за убийството на Корин Хюз и ролята, която Еймъс вероятно бе изиграл в това убийство, продължаваха. В неделя сутринта преподобният Оугълви изнесе хубава проповед по въпроса за това да умеем да отсъждаме така, както ние бихме искали другите да преценяват нас, но после докато стоеше отвън пред методистката църква и слушаше какво приказват хората, се зачуди дали не бе единственият човек, който я бе чул.

Дави не бе там да разпалва огъня, тъй като двете с Дензи винаги посещаваха баптистката църква в другия край на града, но Лили имаше чувството, че подобни мнения бяха изразявани и от паството на преподобния Джоунс.

Сю Ан Паркър и Луиза Ричмънд бяха застанали наблизо и разговаряха с Алвис Пърди и техните възмутителни коментари за Еймъс я накараха да кипне.

— Смахнат хлапак, ето какъв е той — заяви Ан Паркър, като разпери ветрилото си и го размаха във въздуха, за да подчертае твърдението си. — Фактът, че е убил тази сестра на Содом, за мен не бе изненада.

Алвис се обади:

— Чух, че е бил в игралния клуб през онази нощ. Намерили са го в стаята й с ножа в ръка и целия в кръв.

— Абсолютно виновен. Със сигурност ще го обесят.

— Е, радвам се, че дотогава ще е зад решетките — намеси се Луиза Ричмънд. — Ще се чувствам в много по-голяма безопасност без този лунатик по улиците.

Лили се разгневи. Тя се извъртя, за да отправи някоя унищожителна забележка, но преди да успее да отвори уста, Даниел изникна до нея. Едва тогава тя си спомни обещанието си.

— Хайде — рече й той тихо и я хвана за ръката, да я отведе по-надалеч. — Трябва малко да охладиш гнева си. Една добра, дълга разходка определено ще ти е от полза.

Лили знаеше, че има право и се отдалечи с бързи стъпки. Даниел я последва, на крачка след нея.

— Ти ми обеща да се въздържаш от коментари — напомни й той, докато крачеха по прашния, изровен път, водещ извън града и далеч от сплетните на хората.

— Знам, знам — процеди тя през стиснати зъби. — Но толкова е трудно да стоиш и да слушаш тези глупости. Честно казано, някои хора имат сякаш само бръмбари в главата си.

— Няма да оспоря нищо — въздъхна той и я последва, когато тя зави и пресече железопътните релси. — Но, Лили, ти не можеш да промениш това.

Все още гневна, тя не можа да се сдържи да не излее душата си пред него.

— Сю Ан Паркър няма кой знае колко ум в главата си. Тя си мисли, че нейният орехов пай е най-доброто нещо под слънцето, затова го прави за гостите на хотела всеки божи ден. Разбира се, всички в града знаят, че той е ужасен и гостите никога не го ядат, но тя продължава да го прави. Не е ли глупаво?

— Много глупаво — съгласи се той.

— А що се отнася до Луиза… — тя си пое дълбоко дъх и поде отново: — Тази жена винаги се е правила на голяма светица, гледа на мен отвисоко и се държи така, сякаш има най-съвършения съпруг, най-съвършения брак и води най-съвършения живот, докато ние и двамата знаем, че това е лъжа. Знаем къде прекарва Езра Ричмънд по-голямата част от времето си, нали?

— Да, знаем.

— А що се отнася до Алвис Пърди, не ме карай дори да започвам да ти говоря за този жалък червей.

Тя изстреля още някои интересни изрази относно интелигентността на Сю Ан и Луиза и отблъскващото поведение на Алвис, докато накрая се успокои, изразила вече възмущението си.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита я Даниел, когато тя най-после утихна.

— Да — призна тя.

— Добре. Тогава може ли да намалим темпото и да се разхождаме като цивилизовани хора?

Като осъзна, че те на практика бягаха по пътя, тя се засмя и изпълни молбата му.

— Съжалявам. Но бях бясна като разлютен стършел.

— Видях. Обаче няма смисъл да се дразниш от неща, които не можеш да промениш.

— Нима теб нищо не те вълнува, Уокър? — попита го тя отново разгневена, този път от безгрижното му отношение.

— Ти ме вълнуваш — отговори той и й се ухили.

Като си спомни деня, в който бе нахлул в библиотеката и я бе заплашил, че ще я изхвърли през перилата на мецанина, докато духаше дима в лицето й, тя почувства, че отвръща на усмивката му с усмивка.

— Ти наистина бе толкова пощурял, че приличаше на някой хулиган онзи ден в библиотеката.

— Можеш ли да ме обвиниш? Какъв протест, за Бога! От всичките неща на света, за които съм мислил, че можеш да направиш, да събереш и организираш жените за такъв протест — това никога не ми бе хрумвало.

— Беше доста хитро, нали? — изхихика насреща му тя ликуващо.

— Не трябва да си толкова доволна от себе си — промърмори й сърдито. — В Атланта ми трябваше доста време да убеждавам Калвин, че няма какво толкова да се безпокои от теб, а когато се върнах, заварих града в пълен хаос.

— Беше само временно. Нещата изглежда отново придобиват обичайния си ход. За всички всъщност, с изключение на Еймъс. Бих искала…

Изведнъж Даниел спря рязко и онова, което бе искала, никога не бе произнесено. Лили застана до него и го погледна в лицето, но той не гледаше към нея. Вместо това, с извърната от нея глава, се взираше упорито, неподвижен, сякаш бе замръзнал на мястото си. Тя проследи втренчения му поглед покрай изпочупената дървена ограда до пътя, през полето с избуяли плевели отсреща, до една разнебитена къщурка на около петдесет метра от тях.

Тя бе сгушена в подножието на хълма и до гората отвъд и не си струваше кой знае колко гледката. Стените й бяха обветрени до тъмносиво, а ламариненият покрив бе ръждясал до кафяво. Двата предни прозореца бяха обковани с дъски и цялото място изглеждаше като благодатен рай за термити. Един по-силен ритник вероятно щеше да събори цялата постройка. Изкривеният плевник до нея беше в същото занемарено състояние и всичко около това място говореше за упадък и крайна бедност.

— Даниел?

Той изглежда не я чу. Като продължаваше да гледа втренчено къщичката, той пое по пътечката към нея и в края на краищата спря точно пред разнебитената предна тераса. Лили го последва.

Като постави ръка върху една от колоните на верандата, той промълви:

— Господи, нима Джак Броуди все още не е разрушил това място?

— Джак Броуди замина за Оклахома преди три години — отговори тя. — Банката го лиши от право на ползване и сега притежава собствеността му. Обявили са земята за продажба, откакто е напуснал града, но, доколкото знам, никой дори не е направил предложение.

Даниел изкачи двете предни стъпала и дъските под него изскърцаха в протест.

— Внимавай — предупреди го тя. — Има вероятност да пропаднеш.

Той пресече верандата и не отговори. Предната врата отдавна бе изчезнала и той се спря на прага. С вдигнати ръце до касата на вратата над главата му той пристъпи вътре. Лили го последва, като колебливо си проправяше път сред прогнилите дъски на верандата и спря точно зад него. Като наведе глава, тя надникна изпод ръката му, за да погледне вътре.

Слънчевата светлина се процеждаше през дупките между дъските от едната страна. Стените никога не бяха виждали боя и бяха в същото мръсносиво, както и отвън. Една ръждясала мивка клечеше в единия ъгъл, а пристегнато с въже легло с продънен матрак — в другия. Мръсният под бе застлан с боклук, остър мирис на плесен изпълваше бараката. Огромен изгорял дънер в средата на стаята свидетелстваше, че мястото е посещавано от скитници.

— Ти си живял тук, нали? — обади се тя тихо.

— Аха — той остави ръцете си да паднат свободно встрани и в строгия му профил тя видя отново мимолетния поглед на страх и гняв. — Дом, мой скъп дом…

Даниел влезе в паянтовата барака, а тя застана на входа. В средата на стаята той се спря до дънера, като се огледа без да каже и дума. Погледна към пода и се смрази, после бавно се наведе, за да вземе онова, което бе приковало вниманието му. Беше една пръстена кана в мръснокафяво.

Той я вдигна в ръце и вторачи поглед в нея.

— Знаеш ли как баща ми обичаше да прекарва неделните следобеди? Стоеше там отвън на верандата и пиеше долнокачествен алкохол, доставен по контрабанден начин и псуваше майка ми за това, че го е напуснала, докато той ползвал пушката си — калибър двадесет и втори да стреля по птиците, накацали по оградата в края на пътя, защото някога майка ми имала своя любим дългоопашат папагал. Толкова пиян, че едва можел да стои на краката си, но все още можел да уцели опашката на птица на петдесет метра разстояние.

— Майка ти го е напуснала?

Той се засмя горчиво.

— Нима я обвиняваш? Тя излезе на църква, когато бях на около три години, и въобще не се завърна вкъщи. Дори едва си я спомням. Всичко, което си спомням, е как се криех от баща ми всяка неделя и се молех на Господ майка ми да се върне за мен. Но знаех дори и тогава, че никога няма да го направи. Когато бях на около четиринадесет години, Самюъл направи проучване и откри, че тя е починала в Мемфис две години след като си замина оттук.

— Съжалявам.

— Недей. Беше твърде отдавна.

Тя наклони глава на една страна и само безмълвно го наблюдаваше.

— Еймъс винаги се е крил в килера — каза тя тихо. — Ти къде се криеше?

Той мълча дълго време и тя си помисли, че няма да отговори на въпроса й. Най-накрая той го направи.

— Под предната веранда. Баща ми винаги знаеше, че съм там, но ме оставяше сам, докато започнех да плача. В секундата, в която го направех, той ме измъкваше оттам, халосваше ми няколко силни удара, за да ме накара да замълча. Умря на онова легло, хей там. Беше наистина чешит моят старец…

Лили обгърна тялото си с ръце, като го наблюдаваше безпомощно и искаше да може да облекчи болката му, но всичко, което можеше да направи, бе да слуша.

— Бях обаче много по-щастлив от Еймъс. Научих се как да се защитавам с бой. До дванадесетия си рожден ден бях едър колкото баща си. Следващия път, когато той ме удари, му отвърнах и аз. Това бе последният път, когато вдигна ръка срещу мен. Почина, когато бях на петнадесет години, в онова легло. Знаеш ли какви бяха последните му думи към мен? Каза ми: „Умирам и съм доволен от това, защото отивам в ада. Когато и майка ти дойде, мога да обвия ръце около гърлото й и да я удуша, което заслужава. Мога да продължавам да я душа вечно.“

С внезапна сила Даниел захвърли каната и тя удари сухата мивка с разтърсващ звук, което я накара да подскочи.

— Ти, кучи сине! — извика той, докато парчетата от каната падаха на пода сред боклуците. — Надявам се, че си в ада. Дано изгниеш там!

На Лили й прилоша. Тя притисна ръка към устата си, усещайки болката му, без да има понятие как да я спре.

Той изведнъж я погледна.

— Знаеш ли, толкова е трудно да я премахнеш…

— Кое? — прошепна тя.

— Мръсотията. Тя е като постоянно петно. Можеш да изградиш голяма разкошна къща и да окачиш дипломата си от университета на стената, но това не променя нищо. Можеш да носиш костюм за сто долара и копринена вратовръзка, но отдолу все още имаш мръсотията на беден бял боклук. И имаш чувството, че цялото измиване на света няма да те направи чист. Измъкнах се от това място, когато бях на седемнадесет години и още седемнадесет изминаха оттогава, а все още се опитвам да се очистя.

Лили не можа да понесе повече. Пресече бързешком стаята и го хвана за ръката.

— Хайде, Даниел — промълви тя и започна да отстъпва назад, като го дърпаше със себе си към вратата. — Излез навън, на слънце.

Той я последва вън от къщата и двамата поеха по пътя, по който бяха дошли. И двамата мълчаха. Даниел вървеше до нея, изгубен в миналото си. Като знаеше, че той би разговарял за това само ако иска, тя не се опита да завърже разговор. Бяха пред нейната предна веранда, когато той най-накрая проговори:

— Знаеш ли, ти беше права…

В момента на отварянето на предната врата тя спря и се обърна към него. Не я бе последвал на верандата, а бе останал до първото стъпало.

— За какво? — попита го.

— За това защо се заех с делото на Еймъс. Заради баща си и заради скапания живот, който е имал, когато е загазил Еймъс не е имал някой, който да му помогне.

Даниел пъхна ръце в джобовете на панталоните си и я погледна.

— Мислех си за моя баща и за това какъв негодник беше и къде щях да свърша аз, ако нямах някой, който да ми помогне.

— Самюъл — опита се да отгатне тя.

Той кимна.

— Да, Самюъл. И Джейсън.

— Джейсън? — повтори тя изненадана. — Той пък какво е направил за теб?

— Беше най-добрият ми приятел, който някога съм имал. Когато бяхме момчета, баща му не искаше да другарува с мен, защото произходът ми не съответстваше на неговия, но Джейсън действително не се подчини на това негово желание. Често изчезваше през нощта и вършехме куп неща заедно. Когато отиде в колежа ми даде парите от попечителския фонд на майка си, така че и аз да мога да постъпя. Самюъл бе просто един борбен провинциален адвокат, чиито клиенти му плащаха с прасета, кокошки и буркани с мед. Той не можеше да си позволи да ми помогне, осигурявайки ми университетско образование. След като завърших право, започнах да печеля сносно и се опитах да изплатя обратно парите на Джейсън, но той не искаше и да чуе. Просто се засмя и каза, че ще ми напомни за дълга, ако някога има нужда от адвокат. Един ден го направи. Помоли ме да му помогна да се разведе с жена си. Знам, че ме ненавиждаш за това, но аз дължах на Джейсън повече, отколкото въобще бих могъл да му изплатя. Не можех да откажа.

Лили не знаеше какво да каже. Тя сведе поглед към ключа в ръката си. Искаше да му каже, че това няма значение. Искаше да му каже, че като помага на Еймъс, тя бе тази, която сега му е задължена. Искаше да му каже, че вече не го ненавижда.

Когато вдигна поглед да му каже всичко това, той вече беше си отишъл.