Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breathless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лора Лий Гърк. Без дъх

ИК „Компас“, Варна, 2003

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954–701–102–2

История

  1. — Добавяне

13.

На следващата сутрин Лили отиде в затвора да посети Еймъс. Когато пристигна там, шерифът Трусдейл го нямаше, а на смяна бе Боби Том Тайър.

— Тук си, за да се видиш с Еймъс ли? — попита той. Когато тя кимна, той посочи с ръка към затворената врата зад него, която водеше към затвора: — Ще трябва да почакаш. При него е отец Оугълви, който ще се върне всеки миг.

Сякаш в отговор на думите на помощник-шерифа вратата се отвори и свещеникът влезе в кабинета. Той зърна Лили и пресече стаята към нея като клатеше глава и изглеждаше обезкуражен.

— Страхувам се, че нямам късмет да повдигна духа на Еймъс — призна отчето тихо. — Много съм разтревожен, Лили. Не казва и дума, нито една-единствена думичка.

— Може би ще го направи след малко, отче — отговори тя.

— Той въобще разговарял ли е с теб?

— Малко, но всичко това е голям шок за него. И е уплашен.

Свещеникът кимна.

— Да, трябва да се надяваме и да вярваме. Разбрах, че Даниел Уокър ще защитава момчето. Това е благословия. Самюъл ми каза, че е отличен адвокат. Радвам се да видя, че всичко се развива толкова добре. Имаше време, когато животът му не будеше толкова надежди.

Гледката на онази паянтова барака премина през ума й.

— Не будеше, наистина — промълви тя, като си спомни гнева на Даниел, когато разби каната за уиски на баща си.

— Имах нещастието да познавам бащата на Даниел. Не много добре, разбира се, тъй като Джеремая Уокър не посещаваше църква, но достатъчно добре — отецът се наведе по-близо до нея. — Между мен и теб, Лили, той бе най-бедният кучи син, на когото съм попадал.

— Преподобни! — задави се Лили, хваната между шока и смеха при описанието.

— Вулгарен избор на думи. Знам и се извинявам за това, че ги изрекох, особено пред една дама.

— Не се извинявайте, отче. Вие сте един от малкото хора в Шиварий, който мисли, че аз съм дама.

— Както чувам, това се променя.

— Може би. Надявам се.

— Много се радвам да го видя — отчето й се усмихна окуражително, после се върнаха на предишната тема. — Даниел постъпи добре. Уверен съм, че Еймъс е в добри ръце. Той планира ли да призове момчето да свидетелства на делото в съда?

— Не знам — отговори тя. — Ако е така, надявам се, че Еймъс ще бъде способен да се справи — вдигна ръце в жест на безпомощност. — Просто ми се искаше толкова много хора в града да не бяха го обвинявали. Би трябвало да чуете разговорите.

— Вече ги чух — свещеникът я потупа по рамото. — Тези неща ни са пратени да ни изпитат, скъпа — каза той и си тръгна.

Лили остана дълго време смълчана, като си спомни миналия ден и изражението на лицето на Даниел, докато й разказваше за баща си. Двамата с Еймъс имаха нещо общо — бащи, които бяха злоупотребили. Какъв ужас само са били детствата им… Собственото й детство бе неприятно, трудно и в някои случаи болезнено, но тя дори не можеше да си представи страданията на Даниел и Еймъс като деца.

— Искате ли да видите Еймъс, госпожо Морган? — гласът на Боби Том Тайър прекъсна мислите й и Лили се обърна към него.

— Да, Боби Том, искам.

Той посочи с палец вратата зад него.

— Вървете право напред.

Когато влезе в задната стая, Еймъс не даде знак, че я познава. Беше седнал на ръба на нара, вторачил поглед в пода и не смееше да я погледне в очите. Столът за посетители бе срещу стената и тя приседна на него.

— Добро утро, Еймъс.

Тя започна посещението си, като му разказа за някои новини от града. Внимателно избягваше всяка връзка с процеса или с игралния дом.

— Агнис Шуп — тя е галантеристка, нали знаеш — си купи нова шевна машина „Сингер“, дори по-хубава, отколкото последната, която имаше.

Той не промълви нито дума, дори не повдигна глава. Лили опита отново.

— Роузи има сладолед с друг аромат в кафенето си. С шоколадено ментови резенчета. Не ти ли звучи добре? Когато всичко това свърши, ще отидем там и ще го опитаме.

Дори сладоледът, едно от любимите неща в живота на Еймъс, изглежда не можеше да го измъкне от унинието му.

Лили си пое дълбоко дъх и изрече, вече малко обезкуражена:

— Еймъс, мислех, че сме приятели. Не искаш ли вече да бъдеш мой приятел?

Младежът поклати глава, като все още отказваше да погледне към нея. Лили го наблюдаваше със съчувствие. Знаеше, че не го прави нарочно.

— Защо не разговаряш с мен? Нещо лошо ли съм направила?

Еймъс не отговори. Просто отново поклати глава.

— Мисля, че съм направила нещо лошо — продължи Лили. — Мисля, че за това не искаш да разговаряш с мен. Не познавах Корин, не знаех, че е твоя приятелка, и казах някои лоши неща за нея. Съжалявам.

Измина дълъг период на мълчание и тъкмо Лили се канеше да си тръгне и да опита отново някой друг ден, когато Еймъс изведнъж заговори:

— Тя беше лоша — промълви той. — Всички жени в игралния клуб са лоши. Ти и Роузи така казахте.

Лили си спомни разговора им онзи ден. Искаше й се да може да върне назад суровата си преценка.

— Знам, че казахме точно това, но мислехме, че тя е лоша жена заради мястото, където живееше. Може би сме сбъркали. Ако е била твоя приятелка, вероятно е била много мила.

— Беше мила с птичките. Често им оставяше хляб. Аз й помогнах да направи това няколко пъти. Понякога седяхме върху един дънер и разговаряхме. Там е тихо. Никой не те безпокои. Приятно място за разговор, там, в гората.

Лили затвори очи, като си спомни дългите разходки, които обичаха да правят двамата с Хенри, разговорите, които бяха водили, глупавите приказки, които заобикаляха нещо съвсем невинно. Хенри й бе разказал колко много обича фермата си и колко са трудни времената, когато нямаш пари. Тя му бе признала самотата си и колко трудно е да разбереш, че съпругът ти не те обича. Считаше Хенри за свой приятел и си спомни шока, когато разбра, че той я бе предал. Но Лили не бе тук да рови из миналото. Тя отвори очи.

— Еймъс, трябва да ти задам един въпрос. Защо отиде в игралния клуб онази нощ?

Той се размърда неудобно върху нара. Най-накрая каза:

— Тя ми каза да отида да я видя и аз отидох, въпреки че ти ме бе съветвала да не ходя там. Извърших нещо лошо и сега тя е мъртва.

Лили знаеше, че в ума на Еймъс причината и следствието бяха прости и очевидни. Той бе извършил нещо лошо, затова приятелката му бе мъртва. Трябваше да го накара да разбере, че това не е така.

— Еймъс, чуй ме — Лили се наведе напред и се приближи възможно най-близко до него, доколкото й позволяваха решетките. — Ти не си направил нищо нередно. Онова, което се е случило с Корин, не е по твоя вина. То няма нищо общо с теб. Някой е убил Корин. Някой, който е много лош. Това няма връзка с теб и ти не си извършил нищо лошо. Разбираш ли?

Еймъс не отговори и тя продължи:

— Аз никога не съм те лъгала, нали?

— Не, госпожо.

— Тогава ми повярвай. Онова, което се е случило с Корин, не е по твоя вина. Фактът, че ти си отишъл там да я видиш, няма нищо общо със смъртта й. Вярваш ли ми?

Той не даде да се разбере, че е осмислил думите й доста дълго време. После бавно кимна с глава.

Лили изпусна въздишка на облекчение.

— Даниел има намерение да докаже, че не си я убил, но трябва да му помогнеш. Трябва да му разкажеш всичко, каквото знаеш. За това, че Корин е била твоя приятелка, за това как си отишъл в игралния клуб, за всичко. Разбираш ли?

— Да, госпожо.

Лили стана на крака.

— Радвам се, че Корин е била твоя приятелка, Еймъс. Съжалявам, че казах лоши неща за нея. Съжалявам, че тя е мъртва.

— Тя ми липсва.

— Знам.

Тя протегна ръка през решетките, доколкото бе възможно. Той я погледна за миг, после се наведе напред на нара и пое ръката й.

— Иска ми се да съм я познавала — продума тъжно Лили. — Иска ми се да беше ми разказал за нея преди…

— Мислех, че няма да ме разбереш. Тя ми беше приятелка.

— Разбирам, Еймъс — преплете пръсти с неговите и стисна окуражително ръката му. — Повярвай ми, разбирам те много добре…

 

 

За Даниел никога не бе проблем да се съсредоточи. Винаги бе притежавал способността да насочи вниманието си върху работата, независимо от онова, което ставаше в живота му. Но тази вечер, докато седеше с Лили в библиотеката и преглеждаше делото на Еймъс, той откри, че е неспособен да мисли за нищо друго, освен за нея.

Спомни си шока и отвращението на лицето й в деня, преди да й разкаже за баща си. Не можеше да я обвинява за това. Всеки би се отвратил от неделното хоби на баща му. Всеки, с изключение на него. Той бе видял толкова отвратителни неща в кариерата си, че в действителност вече нищо не можеше да го шокира.

Веднъж бе казал на Лили, че много малко неща в живота му го изненадват, но когато се размисли върху това предния ден, беше изненадан от собственото си поведение. Никога и с никого не разговаряше за баща си, дори и със Самюъл. Това бе забранена тема — нещо, което трябваше да бъде затиснато дълбоко навътре и да не му бъде обръщано внимание. Самият факт, че бе разказал това на Лили, го озадачи. Озадачен бе също и от обясненията си пред нея, за Джейсън и за развода му. Никога да не се оправдава и никога да не обяснява бе правило, към което Даниел се бе придържал през целия си живот, но застанал до предната веранда на Лили предния ден, той бе направил и двете и нямаше представа какво го бе обладало. Какво толкова имаше в нея, че го бе накарало да наруши собствените си правила?

Спомни си думите на Самюъл в кафенето, беше сигурен, че бяха казани съвсем на място. Знаеше, че трябва да се съсредоточи изцяло върху делото на Еймъс и не можеше да си позволи да се разсейва от мисли за една жена.

Направи всичко възможно да отхвърли настрана тази бъркотия и да се съсредоточи върху делото, но на няколко пъти през вечерта се усети, че я наблюдава внимателно, докато тя седеше срещу него на масата в библиотеката с наведена глава над показанията на потенциалните свидетели, и се улови, че се опитва да я прецени.

Тя представляваше озадачаваща смесица от противоречия. Можеше да бъде смела и заради някой друг и в същото време неотстъпчива в битката. И адски уплашена, ако я докоснеше мъж. Той си спомни начина, по който бе потреперила, когато я бе докоснал миналата нощ и се зачуди дали нещо толкова просто като милувка би могло да я уплаши. У нея имаше нещо, някакъв намек за невинност, каквато една жена, която е била омъжена, не би трябвало да има. Наивност, което не пасваше на една жена имала пламенна любовна връзка. Сега, когато това здраво се настани в мислите му, Даниел не можеше да се отърве от чувството, че нейното настояване, че е невинна, е било истина през цялото време и че вероятно Джейсън ги бе изиграл и двамата със собствения си егоистичен сценарий.

— Ако те разбирам правилно — казваше тя, — ти не възнамеряваш да присъстваш, преди Еймъс да застане пред съдебните заседатели, които да решат дали случаят да бъде отнесен до съда.

— Не, не възнамерявам — избъбри той разсеяно, като се зачуди дали би могло да бъде доказано, че Джейсън е подкупил Хенри, за да излъже, че е имал любовна връзка с нея.

— И ако те решат, че има достатъчно доказателства, за да предизвикат процес, тогава предявяват обвинение?

— Правилно — кимна той.

По дяволите, ако правеше дълги разходки с Лили в гората, нямаше да му се наложи да лъже за любовна връзка с нея. Просто щеше да я осъществи.

— Без ти да го представляваш, мисля, че Еймъс няма шанс да бъде освободен поради липса на доказателства…

— Абсолютно никакъв.

Щеше да я отведе до едно красиво място от другата страна на езерото Алатуна. Никой никога не ходеше там. Представата да прави любов с Лили Морган във високата трева на някоя ливада там накара желанието му да премине през цялото му тяло.

Тя вдигна поглед и видя, че той я наблюдава. Смръщи вежди.

— Даниел, ти въобще слушаш ли ме?

Сякаш от далечно разстояние гласът й го върна към обсъждания въпрос.

— Разбира се, че те слушам. Ще стигнем дотам, че ще отидем на процес.

Думите му изглежда не я задоволиха. Тя все още го гледаше скептично от отсрещната страна на масата.

— Изглеждаш ми доста разсеян тази вечер. За делото ли се тревожиш?

— Не. Добре съм — смотолеви той.

Господи, тя беше красива! Спомни си изисканите форми на силуета й под нощницата, сладкия вкус на устните й и се зачуди как бе могъл Джейсън да я оставя сама през нощта, за да ходи в игралния клуб на Хелън.

Беше ли имала тя любовна връзка с Хенри Дъглас? Преди няколко седмици Даниел беше сигурен в отговора на този въпрос, сигурен отвъд всякакво разумно съмнение, но сега въобще не бе убеден.

— Даниел, защо за Бога ме гледаш така?

— Как?

Бузите й леко се зачервиха, дори и да не бе възможно да знае какви мисли преминават през ума му.

— Така. Напрегнато, хищнически. Като вълк, застанал на вратата. Не мога да го обясня.

Той също не можеше да обясни. Пое си дълбоко дъх и си наложи да се върне към обсъждания въпрос.

— Просто съм уморен. Да разговаряме за Еймъс. Трябва да го подготвим да се яви като свидетел.

— Да го подготвим? Как?

— Трябва да се убедим, че историята му ще звучи правдоподобно — поясни Даниел.

Можеше да помирише парфюма й, нежния аромат на крем, което правеше трудно съсредоточаването му. Изправи се рязко и започна да се разхожда из залата, като остави известно разстояние между двамата и бърбореше за делото, за да отблъсне със сила разсейващите го мисли за нея.

— Съдебните заседатели са странни. Човек никога не знае каква мисъл ще им дойде в главите, но след като мисълта вече е там, никога вече не можеш да я избиеш.

Лили издаде звук на разочарование и хвърли молива си.

— Тогава няма никаква надежда. Съдебните заседатели ще бъдат местни жители, а повечето от тях вече са убедени, че той го е извършил.

— Това е вярно, но до арестуването му никой не е мислил, че Еймъс е способен да нарани и муха. Приказките, които се носят сега са съвсем естествени, но когато онези дванадесет мъже заемат местата си, искам те да възвърнат първоначалното си мнение за него. Обаче Еймъс трябва да ми помогне. Трябва да разкаже своята история от свидетелското място в съда. Как мога да направя това, щом като той въобще не разговаря с мен?

— Когато разговарях с него днес ми обеща, че ще ти помогне по всякакъв начин, по който може.

— Добре. Започвах да си мисля, че имам клиент, който иска да бъде обесен.

— Той се счита за виновен за смъртта на Корин. Бащата на Еймъс винаги му казваше, че той е виновен за всяко лошо нещо, което се е случило на някого. Съвсем разбираемо е, че сега ще се самообвинява, въпреки че не я е убил.

— Разбирам го, но той трябва да го преодолее. Ако съдебните заседатели съзрат какъвто и да е намек за вина, изписана на лицето му, те ще го осъдят. Ето защо свидетелските му показания са толкова важни.

— Не може ли просто да застане на свидетелското място и да каже истината?

— Да, но един процес не се състои само в казване на истината. Много е важен също и начинът, по който се казва. Когато Еймъс разкаже историята си, искам съдебните заседатели да си помислят, че няма никакъв начин той да е убил това момиче — извърна се към нея. — Искам също и свидетел, който да опише характера му. Някакви предложения?

— Роузи. Тя познава Еймъс още от раждането му. Джейкъб Коул би бил подходящ, тъй като Еймъс работи за него като чистеше оборите, когато бе на петнадесет години. А също и Ани Хорсли, учителката. Той никога не е ходил на училище, но работеше и за нея, като изпълняваше разни поръчки. Аз също бих се радвала да свидетелствам, ако сметнеш, че това би помогнало.

Той я погледна внимателно, като си спомни деня преди пет години, когато я бе подложил на кръстосан разпит по време на бракоразводния процес — колко виновна бе изглеждала тя, когато даваше показания и колко лесно бе успял да я манипулира. Това бе един от най-успешните кръстосани разпити в кариерата му, но такъв, с който той не се гордееше особено. Най-вече сега, когато се съмняваше във вината й, съмняваше се в думите на най-добрия си приятел, съмняваше се в собствената си интуиция.

— Искаш ли да свидетелствам? — попита тя, като смути мислите му.

— Не знам дали си струва. Виждал съм те да даваш показания преди и знам колко силно можеш да се развълнуваш. Хю Мастърсън може лесно да те дискредитира, застанала на свидетелското място.

— Благодаря ти за вота на доверие — промърмори тя унило. — Кой е Хю Мастърсън?

— Прокурор от Атланта. Прокурорът на областта е роднина на Еймъс, затова помоли да бъде извинен, че няма да може да поеме случая, и съдията Билингс изиска прокурор от Атланта. Хю е този прокурор.

— А той добър ли е?

Нямаше никакъв смисъл да се прикрива истината.

— Много добър.

— Ако този мъж може да дискредитира мен в съдебната зала, какво би направил с Еймъс?

— Точно за това се тревожа. Хю ще се опита да го накара да си противоречи, ще направи така, че да изглежда, че Еймъс лъже. Трябва да се уверя, че Еймъс е подготвен за това и че ще може да се справи.

Лили се изправи на крака и се приближи до черната дъска, която бе подпряна на пишещата машина върху бюрото й. Взе парче тебешир и започна да пише.

Даниел се облегна на лавицата и, скръстил ръце, наблюдаваше как излага схематично историята на Еймъс върху дъската от началото на връзката му с Корин до арестуването му.

— Ето — обобщи тя и хвърли тебешира върху бюрото — в основни линии това трябва да им разкаже Еймъс. От теб зависи да му помогнеш да го направи убедително.

Даниел пресече залата и застана до нея.

— Ще бъде ли в състояние да го направи?

— Просто не знам — Лили застана с лице към него и разтърка длани, за да отмахне тебеширения прах от ръцете си. — Може би се тормозим за нищо. Може би ще се справи добре.

— Може би, но Еймъс сигурно не разбира важността на последствията от неговото свидетелстване. Той знае какво представлява един процес и какво правят съдебните заседатели, но не може да ни помогне и да ги омае, защото по-дълбоките заключения са далеч от него. Особено съм угрижен за това как ще се справи, когато застане лице в лице с Хю. Ако се плаши от мен, Господ знае как ще реагира, когато Хю започне да го тормози.

Даниел прегледа набързо дъската.

— Трябва да предвидя всеки въпрос, който би могъл да му зададе Хю, и да се уверя, че има убедителни отговори за тях. Как мога да го направя, ако не ми казва какво се е случило?

— Той ми разказа основните факти.

— Знам, но на мен не ги е разказал. Освен това имам чувството, че Еймъс не ми казва цялата истина. Задържа нещо в себе си — посочи към онова, което Лили бе написала на дъската. — Например, казал ти е, че е отишъл в игралния клуб, защото Корин го е поканила да я посети.

— И аз му вярвам.

— От Хелън знам, че е платил един долар за тази привилегия. Като имам предвид колко печели тук, в библиотеката, това са много пари, а би могъл да си приказва безплатно с Корин в гората. Защо да плаща пари, за да я посещава в клуба?

— Нима Хелън не очаква от него да си плати?

— Да, но ако трябва да плати, защо въобще да се вижда там с Корин? Има само една причина, която ми се струва смислена.

— За теб може да е така, но не и за мен, а аз познавам Еймъс по-добре от теб. Мислиш си, че той е отишъл там, за да… за…

Тя направи пауза, като търсеше подходящите думи, а на лицето й бе изписано изражение на силно притеснение.

— За плътски удоволствия — подпомогна я той. — Разбираш ли, няма нищо лошо в това. Повечето мъже са се запознали със секса по този начин. Включително и аз — добави бързо, като наблюдаваше развеселен как червенината на бузите й стана по-наситена.

Лили се ползваше с име на жена с безсрамно поведение, която бе извършила прелюбодеяние, но в този момент не се проявяваше съобразно тази характеристика. Гледаше така, сякаш плътските удоволствия са нещо изцяло извън нейния опит, но Даниел знаеше, че не може да е вярно. Само споменът за целувката, която бяха споделили в преддверието, бе достатъчен да го подлуди, защото това беше в края на краищата едно вкусване, а когато един мъж желаеше цялото ядене, само вкусването не бе достатъчно.

— Еймъс не е отишъл там заради това — настоя тя, като прекъсна мислите му. — Не мисля, че има някаква представа за тези неща. Корин бе негова приятелка, нищо повече.

— Правилно — обърна се той към нея. — Ти наистина ли вярваш, че се е срещал често с нея в гората, че двамата са били напълно сами и той никога не си е помислил за нещо повече?

— Да. Защо е толкова трудно да го повярваш?

— Защото съм мъж и знам как разсъждават мъжете.

— Еймъс е момче!

— Той е деветнадесетгодишен. И дали е малко простоват, или не, е достатъчно голям мъж, за да си мисли за разни неща, освен да разговаря, когато е с някое красиво момиче — Даниел се наведе близо до нея, опасно близо, и до него стигна уханието на крем. — Ами ти и Хенри? — попита тихо. — Предполагам, че двамата просто сте разговаряли по време на вашите дълги разходки из гората?

Брадичката й се издаде напред и тя го погледна право в очите.

— Да.

Вероятно нещо от неговия скептицизъм бе проличало на лицето му.

— Ти все още не ми вярваш…

Той наведе поглед до устата й. Не, едно вкусване просто не бе достатъчно.

— Има ли значение в какво вярвам?

— Не, ни най-малко.

— Ще ти отговоря все пак — поде той и наведе глава, докато устните му стигнаха на сантиметър от нейните. — Вярвам, че ако разговорите са всичко, което е имало между теб и него, Хенри Дъглас е бил не само лъжец, но и глупак.

Като обви ръка около нея, той я придърпа силно към себе си и долепи уста до нейната. Устните й под неговите бяха стиснати, а тялото й бе вдървено като бастун и той разбра, че тя бе очаквала от него да стори това. Първия път, когато я бе целунал, я бе сварил незащитена, но този път тя се бе подготвила за тази възможност и бе обвита в собствената си защита. Реакцията й бе предизвикателство, което Даниел не можеше да отмине току-така, и любопитството му вече не бе единственото нещо, което искаше да задоволи. Той веднага омекоти целувката, като прекара език напред-назад по стиснатите й устни с бавна милувка, предназначена да я склони, да я убеди, да я накара да отстъпи.

Когато усети, че тялото й омеква в ръцете му, той я пусна и вдигна ръце да докосне кадифената кожа на бузите й, докато я целуваше. Свободна сега, тя можеше да се отдръпне, но не помръдна. Усети как устните й потреперват, после тя отвори уста с безмълвен звук на изненада.

Като получи онова, което очакваше, Даниел я зацелува по-страстно. Вкара език в устата й, а ръцете му се плъзнаха по косата й. Фибите се разпиляха по пода и косата й се разпусна, мека и копринена в пръстите му. Той подхвана дебелите кичури в юмрук, докато вкусваше от нея, дълбоко в устата й. Но и това не бе достатъчно. Искаше още.

Прихвана с ръка талията й и я приближи до себе си, а другата му ръка стисна по-здраво косата й. Прекъсна целувката и отметна глава назад, за да плъзне устни надолу по топлата, сладка кожа на шията й и после отново нагоре. Хвана меката част на ухото й в уста като нежно захапа кадифената мекота със зъби и когато тя простена той се наслади на звука. Но и това не бе достатъчно. Искаше повече.

Интуицията на Даниел му подсказа, че трябва да спре сега, преди желанието да избухне в него като прериен огън, лумнал без контрол. Но той усети всяка мека извивка на тялото й, притиснато до неговото, и не спря. Все още не, каза си той. Скоро, но все още не.

Ръката му пусна косата й и се плъзна надолу по тялото й, докато дланта му покри гърдата й и обхвана цялата й форма. Дори през тъканите, които носеше, той почувства как зърното й се втвърдява и се усмихна в ухото й, докато плъзгаше палец по гърдата й с бавно, ласкаво въртене, което накара дишането й да се ускори до глухо стенание. Но това не беше достатъчно. Искаше повече.

Устните й се движеха срещу неговите и той потрепери, когато бе разтърсен от чисто удоволствие, преминало по цялото му тяло. Той обсипа с целувки ухото й, бузата й, слепоочията й, после се отдръпна и отвори очи, като пожела да види лицето й, докато я милваше. Но преди да може да се наслади на тази гледка, друга привлече вниманието му. Над главата й забеляза прозорците, които бяха в краищата на задната стена на библиотеката — прозорци, чиито завеси не бяха дръпнати. Лампите в залата светеха и нямаше нищо, което да ги скрие от някой случаен минувач. Здравият разум се върна като плисък с ледена вода и той се дръпна рязко назад като дишаше тежко. Пусна я и се отдалечи малко, като се надяваше никой да не ги бе видял, като се надяваше, че онова, което току-що бе направил няма да накърни по-нататък името й. Погледна я и се зачуди дали и тя бе осъзнала същото, но му се стори, че не е.

Косата й, с цвят на излъскана мед на меката светлина на лампата падна свободна върху раменете й в примамлив безпорядък. Тя се бе вторачила в него, а тъмните й очи бяха широко отворени и учудени. Пръстите й бяха притиснати до устата й и трепереха. Дишането й бе ускорено, плитко, в единен ритъм с неговото. Даниел разбра, че най-после бе узнал истината, защото реакцията й му каза, че никой друг мъж не я бе целувал по този начин, дори и Джейсън. Бурната й връзка с Хенри бе създадена във въображението на Джейсън.

— Хенри наистина е излъгал за това, че е имал любовна връзка с теб — промълви той, като я гледаше право в очите. — Джейсън действително го е подкупил.

Тя не отговори. Не беше необходимо. Потвърждението бе в начина, по който тя се целуваше — като жена, с която никога не е правено любов по подходящ начин — от съпруга й или от някой друг.

— Изглежда единственият глупак съм бил аз.

Той се извърна и без да каже и дума, излезе от библиотеката. Беше бесен на Джейсън за това, което бе причинил на Лили, оскърбен от това как най-добрият му приятел го бе използвал и засрамен от ролята, която бе изиграл, в погубването на доброто й име.

Беше сгрешил за много неща, но имаше едно, за което бе абсолютно прав. Тялото му адски го болеше от осуетеното желание и беше прав, че едно вкусване на Лили Морган просто не е достатъчно.