Лора Лий Гърк
Без дъх (14)

14.

Лили не можа да заспи. Лежеше в леглото, а мислите й бяха изцяло заети с него. Все още усещаше горещината на устните му навсякъде, където я бе целувал, а тялото й пламтеше навсякъде, където я бе докосвал и сънят бе последното нещо, което й идваше наум. Преди Даниел тя нямаше представа, че целувките могат да те накарат да изгориш, да ти замаят главата и да те оставят без дъх. Колко странно бе, че Даниел, който бе неин враг и мъж, когото тя някога мразеше, можеше да я накара да се чувства така.

Собственият й съпруг никога не я бе целувал по този начин, смело и сладострастно, не бе милвал езика й със своя, не я бе карал да вибрира отвътре. Тя потрепери при спомена и не знаеше дали да бъде доволна, или да се чувства засрамена.

Лили се обърна на една страна. Лунната светлина заливаше пространството между къщата й и тази на съседите и тя се вторачи през отворения прозорец към отсрещния. Чудеше се дали Даниел е заспал. Представи си го да лежи там, с отметнат чаршаф, с лунната светлина, образуваща сенки от мускулите на голия му гръден кош. Гърлото й пресъхна.

Неспособна да пропъди нервността си, Лили отмахна настрани чаршафа и стана от леглото. Слезе долу в тъмното, запали една лампа в кухнята и си направи чаша чай. Не й помогна.

С лампа в ръка, тя започна да се разхожда из къщата, като безцелно влизаше от стая в стая. В гостната прокара леко пръсти по клавишите на пианото като си спомни как баща й бе платил да изпратят инструмента от Бирмингам, защото Джейсън бе отказал да го стори. Докосна с пръсти фигурките на шахматния комплект и си спомни как Джейсън не искаше да играе с нея, защото първия път, когато бяха играли, тя бе направила грешката да спечели. Тя отвори килера в края на коридора и започна да разглежда кашоните, които бяха скупчени вътре — кашони, пълни със сватбени подаръци от семейството й — порцелан, кристал, сребро. Всичките бяха без значение сега, нещо повече — бяха безполезни.

До края на първата година от брака им двамата с Джейсън се бяха превърнали в непознати, които живееха в една и съща къща и това бе всичко. Бяха женени в продължение на пет години, но никога през това време Джейсън не я бе целувал по начина, по който го бе сторил Даниел тази вечер. Всъщност до тази вечер тя нямаше представа, че някой може да се целува така, че докосването на един мъж може да те възпламени.

Спомни си завръщането й в Бирмингам две години след сватбата им, когато посети семейството си, и разговорите, които бе имала със сестрите си относно брака. Когато тя колебливо повдигна въпроса и спомена колко празен и безсъдържателен е бракът й, Ханна и Бет я бяха изгледали недоумяващо. Когато призна за изневерите на Джейсън с проститутки, те бяха приели новината с тихо задоволство.

— Е, разбира се — бе казала Ханна. — Всички мъже го правят. Колкото по-рано възприемеш това, толкова по-лесни ще бъдат нещата.

Бет я бе посъветвала да си роди бебе, сякаш забременяването бе нещо, което тя можеше да контролира. Ханна й бе казала да си намери добра работа, за да си запълва празните часове. И двете отдавна бяха приели, че любовта играе малка част при майчинството. И двете не разбраха тягостната й самота. Те поне имаха майка и татко, и една друга за разнообразие, докато Лили, на стотици километри разстояние и без подкрепата на семейството си, имаше само библиотеката и събиранията на жените шивачки, за да облекчи страданията си.

Лили се качи горе до спалнята, която двамата с Джейсън бяха споделяли — една стая, в която тя вече не влизаше, където прахът покриваше мебелите и където спомените лежаха заспали. Вдигна високо лампата и се вгледа в махагоновото легло с балдахин като си спомни кратките, сякаш претупани полови контакти, които винаги я бяха оставяли странно празна и странно разочарована; спомни си последващата студенина на Джейсън след правенето на любов, което я оставяше притеснена и неспособна да разбере къде е сгрешила; спомни си нощите, които бе прекарала сама, в очакване той да си дойде и как се чудеше защо предпочита проститутките в игралния клуб на Шиварий пред собствената си съпруга — една съпруга, която наистина бе искала да го направи щастлив.

Лили се замисли отново за Даниел и за невероятния начин, по който целувката му я бе накарала да се почувства. Не можеше да спре да се чуди защо един мъж, когото тя някога презираше, бе могъл да възбуди у нея повече страст с една целувка, отколкото собственият й съпруг въобще, дори и в интимността на брачното легло.

 

 

Въпреки че Даниел не знаеше, един човек го бе видял да целува Лили Морган през задните прозорци на библиотеката и веднага на следващата сутрин първото нещо, което този човек направи, бе да каже на най-добрата си приятелка за това.

— Да не си си изгубила ума? — вторачи се Роузи в Лили, като поклати глава в недоумение. — Видях те да се целуваш с Даниел, ясно като бял ден. Не го отричай! Даниел Уокър, да не се надява човек. Мислех си, че го мразиш.

— Мразя го — отговори Лили автоматично, но вдигнатите вежди на приятелката й й казаха колко неправдоподобно е това. — Поне преди го мразех — поправи се тя. — Искам да кажа… Тоест… Ох, не знам какво искам да кажа.

Тя изпъшка и се наведе напред към кухненската маса, като зарови глава в сгънатите си ръце, въпреки че бе прекалено късно да крие очебийната истина.

Роузи отпи една глътка от кафето, което Лили й бе наляла и продължи:

— Всички щори дръпнати, лампите блестят. Добре е, че тези прозорци са с лице към конюшнята за отдаване на коне под наем на Коул, а не към улицата, иначе всеки би могъл да те види. Имаш късмет, че бях само аз и конете на Джейкъб.

Лили бе покрусена. Фактът, че някой, дори Роузи, я бе видял да се целува с Даниел, бе унизителен. Тя си спомни времето, когато бе разправяла колко много го мрази и се почувства като глупачка. Нещо по-лошо: чувстваше се такава, каквато много я бяха обвинили, че е безсрамна.

— Между другото как беше той?

Лили повдигна глава.

— Какво?

Роузи я наблюдаваше внимателно. Усмихна се.

— Как се целува той?

— Роузи!

Приятелката й се засмя.

— Не е необходимо да ме гледаш така, сякаш току-що съм те попитала как се чувстваш, когато ограбиш банка. След всичко, което си преживяла с Джейсън, би могла да се възползваш от малко романтика. Няма нищо лошо в целуването. Просто трябва да бъдеш по-дискретна.

— Няма да ми бъде необходимо. Това няма да се случи повече.

— Щом казваш…

— Наистина го твърдя. Положих толкова усилия да съградя отново доброто си име, за да оставя сега нещата да се оплескат — Лили се поизправи на стола си. — Все още не мога да повярвам, че въобще се случи.

— Нито пък аз. Всичко, което исках, бе една вечерна разходка. Едва не паднах, когато, след като завих зад ъгъла, ви видях двамата през прозореца. Хората, разбира се, приказват, но…

— Какво приказват хората? — попита настойчиво Лили, като прекъсна приятелката си.

— Е, вие наистина накарахте няколко вежди да се повдигнат, когато дойдохте заедно миналата вечер за сладолед. И това, че прекарвате доста време заедно в библиотеката вечер. Всички знаят, че му помагаш в делото заради Еймъс, така че повечето хора не мислят, че става нещо съмнително — една лукава усмивка се появи на ъгълчетата на устните й. — Въпреки че, обзалагам се, на тях би им се искало, за да има за какво да си говорят. Само ако знаеха онова, което аз знам…

— Нищо съмнително не става — това прозвуча нелепо, като се има предвид какво бе видяла Роузи. Лили усети, че отново се изчервява и прокле чистия цвят на лицето си, който я издаваше толкова лесно. — Исках да кажа, че онова, което си видяла, никога повече няма да се повтори и аз съм достатъчно разстроена, така че нека да сменим темата.

— Добре, но първо искам да ти кажа нещо. Бъди внимателна. Ако това наистина се случи отново — тя вдигна ръка да предотврати новото възражение, което явно се канеше да направи Лили. — Ако това наистина се случи отново, увери се, че първо си изгасила лампите. И нека Даниел да излезе през предната врата, все едно че си тръгва, а после да се върне и да влезе през задната. Така правя аз винаги, когато Самюъл идва в кафенето, след като го затворя.

— Самюъл? — Лили бе озадачена и й трябваше известно време, за да възприеме думите на приятелката си. — Ти имаш любовна връзка със Самюъл? Баламосваш ме.

— Не е необходимо да си толкова шокирана — избъбри тя, като се засмя. — Самюъл е чудесен човек, въпреки че е двадесет години по-възрастен от мен.

— Не е разликата във възрастта между двама ви, която ме шокира. Фактът е, че ти си ми най-добрата приятелка, а аз нямам дори представа, че има нещо такова.

— Ние сме много внимателни в това отношение. В края на краищата аз съм все още омъжена жена — Роузи спря за миг, после продължи: — Понякога си мисля да се опитам да открия Били. Бих могла да получа развод на основание на това, че ме е изоставил, но Самюъл знае как ти повлия разводът и отказва да ме подложи на подобно изпитание. Така че нашата връзка е тайна.

— Защо не си ми казала?

Роузи сви рамене.

— Предполагам заради начина, по който се чувстваш с Даниел и всичко останало. Нали знаеш, Самюъл винаги е бил учител на Даниел и му е почти като втори баща. Не мислех, че ще разбереш.

— О, Роузи… Наистина разбирам. Аз съм последният човек на света, който ще дава преценки за някой друг. Освен това никога не съм имала нещо против Самюъл. Винаги съм го харесвала.

Роузи си пое дълбоко дъх и после го освободи с въздишка.

— Трябва да ти кажа, че се чувствам добре, когато този товар падна от гърдите ми. Мразех факта, че пазя това в тайна от теб — тя отпи глътка от кафето си. — Значи двамата с Даниел работите по откриване на истинския убиец на Корин Хюз? — в очите й се появи лукаво пламъче. — Или сте твърде заети да си разменяте плюнки, за да го откриете.

Докато отпиваше от кафето, Лили се задави.

— Роузи, моля те!

— Съжалявам…

— Да отговоря на въпроса ти, бяхме много заети, въпреки че Даниел ми забрани да обсъждам подробности с някой друг. Разговарях също и с Еймъс, след като вече ми проговори. Ами ти? Разговаря ли с теб, когато го посещаваш?

Роузи кимна.

— Най-после. Толкова се страхуваше, че ще му се сърдим. И се срамуваше. И може да ти прозвучи глупаво, но мисля, че той също обвинява себе си за смъртта на Корин.

— Да, знам. Все едно, той си мисли така, защото счита, че тя е умряла, защото е била лоша. Колкото и нелогично да звучи, не можеш да го обвиняваш, че си мисли така. В края на краищата баща му е повтарял през целия си живот, че всичко лошо, което се случва, е по негова вина.

— Лили, той е много уплашен.

— Знам, но Даниел казва, че трябва да разкаже за действията си в онази вечер. Защо е отишъл там, какво е правил, защо се е скрил в килера, всичко.

— Ще бъде трудно за Еймъс. Необходимо ли е?

— Даниел счита, че е необходимо, но се безпокои, че Еймъс няма да бъде в състояние да разкаже историята си убедително. Иска да му помогна, като го подготвя да даде показания пред съда. Може и теб да те извика като свидетел, за да опишеш характера на момчето.

— Разбира се, ще помогна с каквото мога. Но Даниел има ли някаква представа кой в действителност е убил момичето?

— Има възможни хипотези, но без истински доказателства. Що се отнася до мен, аз считам, че това е бил някой мъж, който е бил в игралния клуб онази вечер.

Роузи кимна.

— Някой умопобъркан.

— Това, което ме плаши, е как да разбереш дали някой е умопобъркан… Такъв човек няма да носи знак, който да известява, че е такъв. Такъв човек може да изглежда нормален като теб и мен.

Приятелката й изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Наистина ли мислиш, че е възможно?

— Не знам. Но тази мисъл ме плаши.

И двете жени замълчаха, като размишляваха върху възможностите. Когато старинният часовник в коридора издрънча силно и наруши тишината, Роузи нададе припрян вик.

— Наистина ли е осем часът? По-добре да отворя кафенето, преди да са тръгнали слухове, че съм умряла или нещо друго. Кажи на Даниел, че ще направя всичко, което иска от мен, за да помогна на Еймъс.

Тя тръгна към задната врата на кухнята, но гласът на Лили я спря.

— Роузи?

Приятелката й се спря на прага и погледна към нея.

— Да?

— За Даниел — направи пауза, пое си дълбоко дъх и призна: — Добре се целува. Много добре.

Роузи не изглеждаше изненадана.

— Както ти казах, просто бъди внимателна.

 

 

Хю Мастърсън пристигна с влака от Атланта в единадесет на следващата сутрин. Лили разбра това, защото в единадесет и четвърт един мъж, когото тя никога преди не бе виждала, нахлу в библиотеката с платнена чанта в ръка. Един мъж, когото Даниел поздрави с лекотата на дълго познанство.

— Здравей, Хю — каза той, като вдигна поглед над записките, които бе разпръснал на масата. — Време беше да се появиш.

— Когато имаш такова банално дело, нямаш нужда от много предварителна работа — отговори безгрижно другият мъж. Огледа се наоколо и се изсмя. — Не можеш ли да си позволиш една кантора?

— За такова банално дело не се нуждая от кантора.

Не приличаше на опасен опонент. Беше по-нисък от Даниел, плешив. Облечен като конте, в скъп син костюм, жилетка с цвят на целина и синьо-зелена папийонка. Сивите панталони на Даниел, обикновената му бяла риза с навити ръкави и неоправената вратовръзка контрастираха рязко. Разликата между прокурора и Даниел бе като разлика между паун и ястреб и за нея бе трудно да възприеме прокурора от Атланта насериозно, но Лили знаеше, че не бива да съди за хората по външния им вид. Даниел бе казал, че Хю Мастърсън е много добър. Тя му вярваше.

Докато Лили правеше тези си наблюдения, двамата мъже разменяха мнения относно делото.

— Ти нямаш основание — казваше Даниел. — Моят клиент е едно дете, което е попаднало на погрешно място в погрешно време. Това е всичко.

— Погрешно време, да имаш да вземаш. Планирал е да убие това момиче, действително е убил това момиче и имам намерение да го докажа.

— С какво? — ококори се Даниел и се засмя. — С твоя чар и убедителност?

— Това е повече, отколкото имаш ти.

Тонът им бе лек и приятен, почти закачлив.

— Имам много силни аргументи — продължи Хю. — Еймъс Буун е имал мотив, средство и възможност да извърши престъплението. Мога да го поставя на мястото на събитието с кръвта по дрехите и ножа в ръка. А ти? Какво имаш ти? Един клиент, който не е съвсем с всичкия си.

— Значи имаш мотив? Какъв мотив?

— Хайде, Даниел! Той си е изгубил ума по това момиче. Срещали са се често в гората. Искал я за себе си и когато е разбрал каква е, бил е вбесен и я убил.

Даниел не изглеждаше разтревожен от тази хипотеза.

— Е, тъй като той е, както ти самият каза, не съвсем с всичкия си, и тъй като е бил в състояние на афект, поне няма да можеш да го обвиниш в предумишлено убийство.

— За това не се изисква интелигентност — отговори Хю. — Има такова нещо като животинско лукавство. А ревността може дълго да блещука, преди да избухне.

Даниел сви рамене.

— Ти би трябвало да го знаеш…

Внезапно в мъжете настъпи промяна. Нещо премина между тях — една безшумна гръмотевица, която бе първична и безмилостна — нещо, което тя усети, но не разбра. Във внезапната тишина, която последва след думите на Даниел, Лили почувства как напрежението изпълва въздуха, докато стана почти осезаемо и задушаващо в нагорещеното пространство на библиотеката.

Един поглед към лицето на Хю Мастърсън каза на Лили точно какво бе това чувство. Той мрази Даниел, разбра тя. Мрази го с цялото си същество и Даниел го знае.

Тялото на Мастърсън бе неподвижно и напрегнато докато стоеше от другата страна на масата срещу Даниел. От него се излъчваха гняв и враждебност и той вече не правеше усилие да прикрие чувствата си. За разлика от него Даниел бе облегнат на стола си, а позата му говореше за безгрижна невинност. Това бе дразнещо и тя разбра, че е преднамерено, пресметнато да провокира реакция у другия мъж. Разпозна тактиката и знаеше колко ефективна може да бъде, защото Даниел я бе използвал срещу нея в миналото. Лили не знаеше как би се почувствала, но ако такава тактика би помогнала на Еймъс по някакъв начин, тя сега имаше благословията й.

Прокурорът свиваше и отпускаше юмрук около дръжката на платнената си чанта в съвършен ритъм, а един мускул трепкаше в ъгълчето на устата му.

— Ще загубиш това дело!

Даниел се изправи на крака. Беше доста по-висок от Хю и това му движение бе заплашително. Още една тактика, помисли си Лили.

— Не, няма — отговори, като погледна надолу към по-ниския мъж. — Имам намерение да спечеля. Всъщност имам намерение да ти нашаря задника — той замълча за част от секундата. — Отново.

Втренчените погледи на двамата мъже се сключиха в мълчалива битка за известно време, после Хю сви устни, завъртя се на пета и тръгна към вратата.

— Ще видим — изръмжа той през рамо.

— И аз така предполагам.

Лили не разбра, че бе сдържала дъха си и едва сега го изпусна рязко. Тихият звук бе като изстрел от оръдие в тишината. Даниел я погледна, после извърна поглед, но не преди тя да забележи гнева в очите му — един проблясък на хлад и блещукащо зелено. Беше озадачена. Тя бе свидетел на цялата случка, беше видяла и усетила гнева на Хю Мастърсън, но до този момент не бе разбрала, че чувствата на Даниел са точно същите.

— За какво бе всичко това? — попита тя.

— Кое бе за какво?

Седна отново и извади пура от джобчето на сакото си. Като почука с нея разсеяно по масата, той я погледна отново, а гневът му бе маскиран в невинно изражение.

Лили не се заблуди. Тя махна с ръка към вратата, през която преди минута си бе тръгнал прокурорът.

— Това. Какво стана между вас двамата?

— О, това? — той сви рамене и й се ухили като момче, което току-що е било заловено с пръсти в тортата и въобще не му пука. — Просто обичайното шибано състезание по взаимно дразнене преди процеса.

Лили направи гримаса на неодобрение при тези неприлични думи.

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката му изчезна. Даниел се облегна на стола и се вторачи към вратата с присвити очи.

— Това е определяне на положението — обясни той. — Маневриране, за да изглеждаш възможно най-уверен и силен. Казах ти, че един процес не представлява само събиране на хората, които са там, за да разкрият истината. Това е игра. Всичко, с използване на стратегията и тактиката. Като шахмата. Това бе първият ход.

— Игра? — Лили не можеше да повярва на онова, което чу. — Игра, чийто залог е животът на Еймъс?

— Признавам, че това е игра, чиито залози са много големи. Но въпреки всичко е игра.

— И едно от първите правила е да действаш възможно най-самонадеяно и арогантно?

Даниел срещна погледа й и стисна незапалената пура между зъбите си. Усмивката се върна на лицето му.

— Ти го каза.