Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breathless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лора Лий Гърк. Без дъх

ИК „Компас“, Варна, 2003

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954–701–102–2

История

  1. — Добавяне

4.

Когато станеше въпрос за новини, нищо не можеше да се сравни с Дави Макрий. Тя бе застанала до прозореца на всекидневната си, когато Лили отвори дворната порта и се приближи до предната врата. Лили видя как дантелените завеси се раздвижват и разбра с чувство на страх, че Дави вече знае как бе прекарала сутринта и очаква пристигането й. Тя почука с месинговото чукало, изцяло подготвена за това никой да не отговори на почукването й, като почти се надяваше, че ще стане така.

Но вратата се отвори и Лили бе принудена да се срещне лице в лице с жената, която бе служила като средство за отлъчването й от обществото в града. Дави застана на рамката на вратата със скръстени ръце на огромния си бюст, с изражение на дълбоко презрение и Лили не пропусна пламъчето на задоволство в очите й. Беше унизително.

Дави се вторачи отвисоко към нея, без да изрече и дума, с изправено като бастун тяло, и Лили не бе сигурна дали това се дължи на най-здравия корсет с банели в каталога на Робук, или на нейния непреклонен характер. Тя бе като запалена клечка кибрит и излъчваше морално възмущение и на Лили й се прииска да избяга, преди да се е изгорила. Преглътна трудно и не отстъпи от мястото си, като се опитваше да разбере какво да каже сега, след като вече бе застанала тук. Би могла с удоволствие да убие Роузи за това, че я убеди да дойде.

Над рамото на Дави тя можа да види как Денийз кръжи и пърха от любопитство зад нея, като кокошка, която вярва, че лисицата се кани да влезе в кокошарника.

— Здравей, Денийз — поздрави тя любезно, благодарна за отвличането на вниманието. — Наслаждаваш ли се на Шиварий, след като сега живееш тук?

Това, че разговарят с нея толкова смело, и то от страна на най-позорната жена в града, накара бедната женица почти да подскочи на място.

О, о — заекна тя, като вдигна едната си ръка до сърцето си. — Ами да, да, така е. Благодаря ти, Лили. Разбира се, в Чарлстън е много по-хладно, отколкото в Шиварий по това време на годината, но…

— Денийз, достатъчно — прекъсна я Дави.

Тя се наведе леко на една страна и блокира гледката на Лили към сестра й.

— Никоя от нас няма какво да ти каже. Моля те, тръгни си.

Лили преглътна грубостта.

— Дави, тук съм, защото…

— Знам защо си тук, млада жено, но само си губиш времето.

Лили изпъкваше, застанала на предната веранда. Тя почти можеше да усети втренчените погледи на Марая Магил и Луиза Ричмънд, съседите на Дави от другата страна на улицата, да пронизват гърба й, знаейки, че те вероятно надничат през завесите на прозорците си, за да видят какво ще стане. Прехвърли тежестта на тялото си върху другия крак, чувствайки се неловко.

— Дави, двете с теб имахме различия в миналото, но се надявах, че можем да си кажем било каквото било и да работим заедно, за да направим така, че този порочен клуб да остане затворен. Сигурна съм, че вече знаеш, че Даниел Уокър е тук, за да действа клуба да се отвори отново. Може би бихме могли да седнем вътре и да обсъдим тази ситуация?

— Да те допусна в къщата си? Никога — никой не можеше да се отнася с презрение по-добре от Дави Макрий. — Дори собственото ти семейство в Бирмингам не иска да те приеме. Ако те не го правят, защо да го правя аз?

По време на пътя си от кафенето на Роузи до къщата на Дави Лили се бе заклела поне десет пъти, че каквото и да кажеше Дави няма да си позволи да я засегне, но напомнянето за това, че е изоставена от собственото си семейство, бе по-болезнено, отколкото си бе мислила, че е възможно. Тя преглътна трудно, решена да не позволи на Дави да забележи колко много я заболя.

— Защото врагът на моя враг е мой приятел — отговори тя спокойно. — И двете знаем, че това е място на греха, на разврата. Не е възможно да вярваш, че трябва да се остави да бъде отворено отново.

Дави издаде звук, който напомни на Лили на кихане на котка.

— Дамите не обсъждат такива теми — но разбира се, ти не си дама, така че това не може да те спре.

Лили остави обидата да отмине и опита отново.

— Като не разговаряме за това, няма да оправим нещата, Дави. Това място е позор за града ни.

Възрастната жена присви очи.

— Мислиш, че съм вчерашна ли? Знам защо правиш това и то няма нищо общо със загрижеността ти за града.

— Какво искаш да кажеш?

Дави се усмихна със самодоволството на някой, който е абсолютно убеден, че знае истината.

— Ти се опитваш да направиш така, че да затворят това място, защото си въобразяваш, че като се бориш за нещо добро, това ще накара всички ни да си мислим, че сме сбъркали по отношение на теб. Че ти наистина си с висок морал и си християнка. Е, това никога няма да се случи. Всичките добри неща на света няма да променят това, което си ти.

Лили изведнъж зае отбранителна поза.

— И каква съм аз?

— Една безсрамна, порочна развратница.

— Защо? — попита тя настойчиво, преди да може да се спре. — Защото съпругът ми се е развел с мен, или защото аз отказах да си затворя очите пред неговите любовни похождения?

— Първо на първо, ако бе осигурила на съпруга си щастие и удобство в собствения му дом, той нямаше да ходи в едно такова място като игралния клуб.

Същото старо обвинение, запратено в лицето й. Същото несправедливо общоприето мнение, че изневярата на Джейсън е по нейна вина и поради собствената й изневяра, която въобще не се бе случила. Същото невероятно твърдение, че единствено жената бе отговорна за щастието в дома и ако семейството й не бе щастливо, тя страдаше мълчаливо и казваше на всички, че е щастлива. Същото неодобрение, което бе накарало семейството й да се откаже от нея, всичките й приятели, с изключение на Роузи, да я пренебрегнат и обществото в града да й обърне гръб. Лили си мислеше, че ще може да привикне със скандалната роля на опозорена блудница, но истината бе, че не можа. Все още я болеше ужасно, като отворена рана, която не може да бъде излекувана.

— Защо не изплюеш камъчето докрай, Дави? — предложи тя прибързано, преди да може да се спре. Знаеше, че по този начин проваля целта на посещението си тук, но бе твърде разстроена, за да я е грижа. — Защо не кажеш, че ако не бях взела Хенри Дъглас за мой любовник, Джейсън не би се развел с мен? Нима не е това, в което вярваш? — гласът й секна и тя усети унижаващото парене на сълзите. — Нима това не е нещото, в което всички вярват?

— Виждам, че ти поне признаваш собственото си греховно поведение, дори и да не си засрамена от него — Дави въздъхна и поклати глава. — Когато те видях да идваш по алеята, глупаво се надявах, че може би времето те е накарало да се разкаеш. Със съжаление мога да кажа, че не е така.

— Ти въобще не съжаляваш. Това, което наистина си мислила да кажеш, е, че си искала да раболепнича пред теб — озъби й се Лили. — Е, не бих си мечтала, че мога да ти доставя това удоволствие. Джейсън бе този, чието поведение бе греховно. Не съм сторила нищо лошо и отказвам да стоя тук и да се оставям да ме обиждаш. Ще затворя това място, и ще го направя без твоята помощ.

Тя се извърна, като премигна сълзите на унижение и безпомощност. Докато се прибираше вкъщи, тя държеше главата си изправена и си каза, че няма значение какво си мислят хората за нея. Знаеше истината, а хората могат да вярват на онова, което им харесва. Не я беше грижа. И нямаше намерение да се разплаче, защото ограничени дъртуши като Дави Макрий я обиждат.

Влезе с твърда стъпка у дома си, затръшна вратата и незабавно избухна в сълзи.

 

 

Сред жените от Шиварий имаше група, чието любимо занимание бе шиенето и те се събираха два пъти седмично, но когато някой мъж искаше да знае какво става в града, най-доброто нещо, което би могъл да направи, бе да отида да се подстриже и обръсне. Даниел се бе подстригал едва предната седмица и обикновено предпочиташе да се бръсне сам, но докато Лили вилнееше, той счете, че е по-добре да научи колкото се може повече местни клюки. След като изпрати още една телеграма до Джоузая, като помоли за дела от съдебната практика, които не бе имал време да намери в библиотеката, Даниел се отправи към бръснарницата на Найт.

Новината за срещата му със съдията Билингс бе пристигнала преди него и когато Даниел влезе, малката бръснарница бе претъпкана. Половин дузина мъже вече се намираха там, въвлечени в разгорещен спор по темата.

— За мен няма значение — казваше Джейкъб Коул, когато Даниел влезе. — Така и така не мога да си позволя да отида там.

— Не е там работата — отговори Нейт Джефрис и размаха четката си за бръснене под носа на Джейкъб. — Не можем да оставим жените да казват какво трябва да правим.

— Жена ми вече го прави — отговори мрачно Джейкъб, докато бръснарят продължи да покрива лицето му с пяна. — Аз просто правя това, което тя ми каже. Така е по-лесно.

Нейт изсумтя презрително:

— Ти си един пъзльо…

— А ти пък не си женен.

Неколцината мъже в бръснарницата се засмяха на това, включително и Даниел.

— Добър ден, момчета — метна бодряшки той и приседна на един празен стол да чака реда си.

— Добър ден, Даниел — отговори хор от гласове и той незабавно бе обсипан с въпроси.

— Считаш ли, че съдията възнамерява да остави клуба да бъде отворен отново? — попита Езра Ричмънд, като се обърна да се изплюе в един месингов плювалник.

— Ще разберем това в понеделник — отговори му.

— Вярно ли е, че Лили Морган е била там, когато сте се срещнали със съдията? — попита Тобайъс Магил.

— Да, и тя е решена да го убеди да запази това разпореждане в действие. Ако вие, момчета, искате клубът да бъде отворен отново, трябва да уведомите съдията какво мислите по този въпрос. И да му напомните, че вие сте тези, които ще гласувате през ноември на изборите дали да си запази или не работата. Чувам, че за мястото му има конкуренция.

Нейт се спря, както плъзгаше бръснача по лицето на Джейкъб.

— Е, изглежда, че няма кой знае за какво да се тревожим тогава. Просто ще кажем на съдията, че искаме да се отвори отново. Нали така?

Даниел започваше да се чувства така, сякаш бе застанал на стъпалата в съда с група журналисти.

— Така е, Нейт. Но трябва да знаеш, че Лили Морган планира да събере жените и да поразмъти водата.

Нейт се изхили.

— Не бих се тревожил за това. Жените от този град няма да я послушат.

Тобайъс се засмя.

— Жена ми със сигурност няма да иска да я изслуша. Тя идва да й се обади тази сутрин, но моята Марая я натири обратно. Така направили и повечето жени от града.

Езра заговори отново.

— Чух, че свиква събрание в библиотеката довечера. Оставила е съобщения навсякъде.

— Искаше от мен да й ги отпечатам — намеси се Джо Ганди.

— И отпечата ли ги? — поиска да узнае Тобайъс.

— По дяволите, не! Трябваше да си ги напечата сама.

— Опита се да остави едно от тях и тук — вметна Нейт като изсумтя. — Изпратих я с подвита опашка, можете да бъдете сигурни в това.

Всички мъже се засмяха, с изключение на Даниел. Някак си той не намираше разговора за много забавен. Спомни си онова, което Самюъл му бе казал, че Лили е външен човек в собствения си град. Сега виждаше доказателството за това с очите си и това го караше да се чувства неудобно по странен начин. Каза си, че ако бе поел делото на Джейсън съвсем основателно, той си бе свършил работата и я бе свършил добре. Фактът, че сега Лили бе отлъчена от жените в Шиварий, бе нейна собствена грешка, а не негова грижа. Но тези факти не преустановиха едно неясно вълнение заради единственото чувство, което един адвокат не може да си позволи: вина.

Тобайъс се извърна към Даниел, когато смехът утихна.

— Самюъл казва, че ще се кандидатираш за Сената на Джорджия. Вярно ли е?

— Е, зависи — смотолеви той. — Ще гласувате ли всички за мен?

— Майтапиш ли се? Разбира се, че ще гласуваме за теб — увери го Тобайъс и думите му бяха последвани от одобрителните възгласи на останалите. — Ти накара губернатора да съдейства за прекарването на тази линия право през Шиварий и това със сигурност бе благословия. И половината мъже в града нямаше да имат работа, ако не беше ти.

— Работата ми се удвои оттогава — намеси се Нейт. — Както и всяка друга дейност в града — той изтърси престилката си далеч от гръдния кош на Джейсън. — Готов си — каза му той и повика с жест Даниел да мине напред, когато Джейкъб се изправи.

Даниел се огледа наоколо.

— Вие, момчета, бяхте преди мен тук — смънка той, но те всички поклатиха глави.

— Те са тук само за да си начешат езиците — поясни му Нейт и потупа облегалката на стола. — Бръснене и подстригване?

— Само малко подстригване — Даниел седна и се ухили на бръснаря. — И се постарай да не ми закриваш ушите, че да мога да слушам.

Нейт се засмя и започна да работи.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Приятно бе да чуе, че мъжете от града щяха да гласуват за него, но Даниел действително не бе дошъл, за да търси потвърждение на това.

— Значи Лили среща големи затруднения, за да склони жените да дойдат на събранието й — попита той, като върна темата обратно към онова, за което в действителност искаше да научи повече. Трябваше да открие какво бе намислил ураганът в розова коприна.

Преди някой да може да отговори на въпроса му, в бръснарницата влезе Скоти Фишер, а усмивката на лицето му бе достатъчно широка, за да привлече вниманието на всички мъже в помещението.

— Оо, йее! Мисля, че войната отново започва — съобщи той и взе да се смее, когато другите го засипаха с въпроси.

— Какво искаш да кажеш, Скоти?

— Какво става?

— Война? За какво говориш?

— Имам предвид войната между Лили Морган и Дави Макрий — отговори Скот, като пъхна палци под презрамките на комбинезона си и се подпря с едното рамо на рамката на вратата. Поклати глава, когато продължи. — Трябваше да ги видите — лице срещу лице на предната веранда на Дави, обстрелвайки се една друга, сякаш са на „Форт Съмтър“. Гледката си заслужаваше, момчета…

— Кой спечели? — попита Даниел. Дави бе мъчнопреодолима жена, но той предполагаше, че Лили също едва ли й отстъпва. Всъщност ако за тази женска борба можеше да се залага, той би заложил своите пари за Лили.

Скот не отговори на въпроса му. Очевидно искаше да разкаже историята по свой начин и в удобно за себе си време.

— Е, знаете, че се грижа за градината на старата Дави — продължи той, — ето защо стоях точно там и подрязвах олеандровите храсти до верандата, така че чух цялата работа.

Всички мъже закимаха нетърпеливо. Тобайъс каза:

— Да, Скоти, знаем, че поддържаш градината на старата Дави. Какво се случи?

— Ами Лили наистина усилено се опитваше да разговаря сърдечно отначало, признавам й го. Говореше за това как двете биха могли да работят заедно да затворят клуба и всичко останало. Тя действително разговаряше приятно. Но това не се отнасяше за Дави. Тя каза, че щом собственото семейство не иска да приеме Лили, тя също не би я приела. И започна да обвинява Лили, че е грешница и безсрамна жена и че правела всичко това само за да се опита да възвърне доброто си име.

Даниел се смрази на бръснарския стол при новината, че семейството на Лили не иска да я приеме. Тя произлизаше от висшите слоеве на обществото в Бирмингам и Даниел знаеше достатъчно за семейството й, за да е сигурен, че ако те не я приемаха, причината вероятно бе в развода й.

Той никога не бе имал представа какви последствия бе имал този развод за Лили. Отново Даниел почувства някакво странно безпокойство.

Скот продължи с историята си.

— Разбира се, когато Дави каза това, Лили излезе извън кожата си. Тя се вбеси и напълно призна за нея и за Хенри Дъглас. Беше направо безсрамна. На практика призна, че са били любовници, и се държеше така, сякаш въобще не се срамува от това!

Сред бръснарницата се понесоха шокирани възгласи, но Даниел знаеше, че те не бяха заради Лили и Хенри, тъй като това бе стара новина. Безсрамния начин, по който тя бе признала вината си след пет години на отричане, бе именно онази част, която ги бе шокирала.

Даниел не бе шокиран, но бе малко изненадан. Лили винаги бе отричала да е виновна, така че защо би го признала сега? Това със сигурност нямаше да й спечели точки пред Дави. От друга страна, налице бе и буйния й нрав, а на Лили не можеше да й затвориш устата, когато проявеше характера си.

— Е, време й беше да си го признае — обади се Джейкъб Коул, като изглежда обобщи общото чувство на всички други мъже в помещението. — Никой никога не й е вярвал, че са били само приятели. Особено пък когато Хенри призна, че е истина за тях двамата.

Нейт изсумтя, като остави настрана ножиците си и взе едно канче за бръснене.

— Приятели, дрън-дрън. Ако един мъж и една жена са приятели, това означава само едно. Тя не е правила онези дълги разходки в гората сама с Хенри за нищо — продължи той, добави малко вода в канчето в ръката си и започна да разбърква сапунената пяна.

— Тя съвсем направи за смях Джейсън Морган — каза Тобайъс. — Аз самият не подкрепям развода, но наистина човек не може да го вини за това, че искаше да се отърве от нея. Няма нищо чудно, че напусна града след това унижение.

— Е, Дави е права за едно — отбеляза Езра и спря отново, за да изплюе още веднъж тютюнев сок в плювалника. — Лили е сприхава жена, това е съвсем сигурно и то няма да й помогне да си спечели уважението на порядъчна жена.

Сред мъжете последваха още одобрителни кимвания на съгласие. Нейт спря да разбърква пяната в канчето и се засмя.

— По дяволите, Лили Морган би трябвало да работи при Хелън, а не да се опитва да затваря това място.

През ума на Даниел премина един образ на Лили, нацапана с руж на лицето и седнала в скандалния червен салон в заведението на Хелън, миришещо на секс и одеколон, и този образ не му хареса. Той отметна кърпата, която Нейт бе поставил върху костюма му, и се изправи.

— Не искаш ли също и едно бръснене? — попита изненадан Нейт.

— Не, благодаря ти, Нейт. Не днес — той хвърли две дребни монети на стола. — Задръж рестото — каза и рязко си тръгна от бръснарницата, като се чудеше защо, по дяволите, трябва да го е грижа какво приказват хората за Лили Морган.

 

 

Една жена би могла да плаче доста дълго, преди да спре да тече носът й, преди да я заболи гърлото и преди самосъжалението й да изчезне. Силният плач на Лили спря след петнадесет минути. Тя използва носната си кърпичка, изсуши очите си и прецени положението, в което се намираше. Реши, че то не е много обещаващо, но не можеше вече да се оттегли. Беше свикала събрание и щеше да го проведе, дори и ако никой не дойде.

Тя отиде в кухнята си, нави ръкави, надяна престилката си и започна да приготвя онази специална сметанова торта, едно от малкото неща, свързани с нея, които Джейсън наистина обичаше. Това бе тортата, която винаги печелеше синята ябълка на панаира, и хората казваха, че е толкова греховна, колкото и нея.

Джейсън. След пет години тя вече не си мислеше често за него, но понякога той се прокрадваше в мислите й: когато правеше сметанова торта или когато чистеше таванското помещение и намираше някоя и друга негова вещ, която бе забравила да изхвърли, или когато случайно бършеше праха на голямата спалня, в която тя вече не спеше — една спалня, в която бе спала много нощи сама по време на брака си.

Изсипа сместа в съдовете, стъкми огъня в печката и сложи формата във фурната. Докато чакаше да стане сладкиша, тя закрачи из къщата, неспособна да намери нещо, с което да се занимава, което да отвлече мислите й от миналото.

Понякога си мислеше да напусне града, да започне нов живот някъде другаде, но къде би могла да отиде? Със сигурност не би могла да се върне вкъщи при семейството си. Щяха да затворят вратата под носа й.

Освен това трябваше да се съобрази и с Еймъс. Докато тя завеждаше библиотеката, той имаше работа, но не бе сигурна, че онзи, който заемеше мястото й ще задържи момчето.

Съществуваше също и факта, че имаше много малко собствени пари. Не притежаваше къщата, а просто я бе наела от банката. Тя бе продадена на група инвеститори заедно с други активи, когато се разведоха двамата с Джейсън. Като част от споразумението бившият й съпруг й бе обещал да я осигурява с месечен доход, но след като документите веднъж бяха подписани и имуществото на Морган бе продадено, той напусна по незнайни причини и парите му заминаха с него. Тя се примири с този факт, тъй като във всеки случай въобще не бе искала парите му. Що се отнася до семейството й, дори не бе обмисляла идеята да се върне при тях. Дори и да ги бе помолила за помощ или пари, те никога нямаше да й ги дадат. Но липсата на пари правеше възможността да започне нов живот някъде другаде много рискована.

Въпреки това Лили знаеше, че всичките тези причини да остане представляваха в действителност извинения. Главната причина тя никога да не напусне Шиварий бе, че винаги й се струваше, че градът сякаш бяга от нея. Представата, че една група дребнави, злобни, ограничени жени биха могли да я принудят да напусне града, бе нещо крайно неприятно и винаги я караше да променя мнението си, когато обмисляше възможността да си тръгне от Шиварий. Проклета да бъде, ако позволи на старите котки като Дави да я прогонят. Колкото повече се опитваха, толкова повече тя се заинатяваше, решена да остане. Гордостта й бе поставена на карта.

Освен това, ако напуснеше Шиварий, за да избяга от лошата си репутация, тя се съмняваше, че това ще й помогне. Без значение къде щеше да се установи, факта, че е разведена, най-накрая щеше да я догони и тя щеше да прекара целия си живот в бягане от един град в друг. Бягството никога не решаваше нищо. Лили го знаеше от горчив опит.

Една от причините, поради която се бе омъжила за Джейсън, на първо място бе, защото наистина искаше да избяга; беше бягала от задушаващия живот, в който бе родена и отгледана.

Беше обичала Джейсън, да, с всичките момичешки представи за това чувство. Твърде много изпълнена с романтични идеали; твърде млада, за да знае наистина какво представлява любовта; твърде загрижена да достави удоволствие на властния си баща, който бе одобрил брака на най-малката си дъщеря с богатия банкерски син; и твърде готова да въстане срещу задушаващия живот на едно момиче от Бирмингам, току-що навлязло в обществото — момиче, което се бе провалило напълно в тази си роля. С две руси, красиви, по-големи от нея сестри Лили се бе чувствала като грозното патенце на семейството: твърде недодялана, твърде висока и прекалено пряма, за да има успех при дебюта си в обществото. Джейсън бе красив очарователен младеж в последната година на университета в Алабама и за Лили той изглеждаше като отговор на молитвата й. За семейството й той изглеждаше като единствения мъж, за когото тя може да се омъжи и повече от ценен за тяхната смущаващо пряма дъщеря.

„Дори собственото ти семейство не би те приело. Щом те не го правят, защо трябва да го правя аз?“

Думите на Дави се забиха като нащърбено острие на нож, като й припомниха всички писма, които бе написала и които бяха останали неотворени от майка й, баща й и сестрите й. Сега тя бе една разведена жена и многоуважаваното й, богато семейство — семейство, издигнато сред обществото в Алабама — никога не беше й простило за това. Тя дори не се и опитваше да се свързва повече с тях. За тях тя бе мъртва. За нея те бяха изгубени завинаги.

Ровенето в миналото беше безполезно и Лили твърдо отблъсна мислите за семейството си. Свали тортата от фурната и докато тя изстиваше, посвири на пиано, за да разпръсне спомените си. После разби сметаната и приготви захарната глазура, довърши тортата и се отправи за библиотеката.

 

 

Три часа по-късно тя отново се прибираше с бавни стъпки вкъщи, като се опитваше да се утеши с мислите за шестте големи парчета, които сега липсваха от тортата. Роузи и Еймъс бяха дошли, Бог да ги благослови, въоръжени с пай от дюли и лимонада. Преподобният Джоунс — баптисткият свещеник, и преподобният Оугълви — свещеникът на методистите, бяха дошли с жените си. Въпреки развода й и последвалата я репутация на порочна жена, двамата свещеници в Шиварий бяха отказали да я заклеймят. Въпреки че много други в техните паства мислеха другояче, двамата мъже винаги се отнасяха към нея с уважение и с истински християнски дух на доброта.

И двамата свещенослужители подкрепяха опитите й да затвори клуба в Шиварий. На сбирката тази вечер и двамата бяха обещали да изнесат на тази тема унищожителни проповеди срещу клуба на следващата сутрин, но докато се тътреше към къщи, тя бе склонна да вярва, че дори заплахата от вечно проклятие не би могла да преодолее враждебността на града към нея и хорското безразличие към нейната кауза.

 

 

Без да му казва някой, Даниел разбра как е протекло събирането на Лили. Музиката от пианото й се носеше до него през отворения прозорец на спалнята му — мека, нежна музика, която бе непозната за него. Това бе най-меланхоличната мелодия, която бе слушал някога и той счете, че това е доста добър показател за това какъв е бил резултатът от срещата.

Стана от леглото, издърпа един стол до прозореца и запали пура. Седеше в тъмното и я слушаше как свири. Зад тъжната мелодия, части от слуховете, които бе чул този следобед, отекваха в ума му — слухове, които го тревожеха повече, отколкото си правеше труда да признае.

Когато пиесата свърши, тя се качи горе. Докато се събличаше, през дръпнатите завеси той видя силуета й срещу светлината на лампата в спалнята й. Въпреки че това бе само една сянка срещу завесата можа да зърне дългите й крака, заоблените бедра и тънката талия. Тръпка на чисто сладострастие премина през него при гледката. Един джентълмен вероятно би погледнал встрани, но Даниел считаше, че един мъж може да пропусне повечето от удоволствията на живота като бъде джентълмен. Освен това, ако й отвърнеше със същото, играта щеше да бъде честна. Не беше ли го наблюдавала скришом тя предната вечер?

Гледката обаче не продължи дълго. Тя навлече една нощница през глава, която ефективно защити силуета й от наблюдението.

Видя как разпуска косите си. Никога не бе съзнавал колко еротично би могло да бъде да наблюдава една жена да прави това. Не можеше да види разкошния огнен цвят, когато тя сваляше фибите си и остави косата си да падне на гърба й, но можа да си го представи.

„Тя е толкова студена с мен, Даниел. Студена като лед.“

Думите на Джейсън се върнаха при него — думи, които биха могли да изглеждат в противоречие с последвалото прелюбодеяние на Лили, но Даниел можа да види как и двете ситуации бяха верни. Тя вероятно бе намерила нещо у Хенри Дъглас, за да разпали страстта си — нещо, което бе липсвало на Джейсън. За да възпламени желанието в една жена, един мъж трябваше да бъде убедителен. Даниел се зачуди каква е тази убедителност, която възпламеняваше огъня в Лили Морган.

Внезапно завесите на прозорците на Лили се дръпнаха отново и прекъснаха хода на мислите на Даниел. Тя се намръщи, като го видя да стои на отсрещния прозорец.

— Знаех, че си там навън. Можах да подуша пурата. Нима ме чакаше да се прибера вкъщи, за да можеш да злорадстваш?

— Не. Музиката ме събуди, затова си помислих да поседя тук и да послушам — тя очевидно все още не бе осъзнала, че той бе направил нещо повече отколкото само да слуша музиката й и заговори бързо, за да отвлече вниманието й, преди тя да разбере. — Но чух за препирнята между теб и Дави днес.

Тя настръхна.

— Как разбра за Дави? Нима ходи на сбирката на жените шивачки следобеда?

— Не. Ходих в бръснарницата.

— Същата работа. А казват, че жените клюкарствали. Мъжете са също толкова лоши.

Той се зачуди колко време ще й е необходимо, докато любопитството й я завладее изцяло. Изминаха само няколко секунди преди тя да издърпа един стол пред прозореца и да седне. Подпря лакти на перваза на прозореца.

— Е?

Той се престори, че не разбира.

— Какво е?

— Какво разправяха за мен?

— Казаха, че Дави те е натирила по живо по здраво.

Лили помисли над това за миг, после призна истината с едно кимване.

— Веднъж слуховете да се окажат верни.

— Казаха също, че си била вън от себе си от яд.

Тя направи гримаса.

— Страхувам се, че си нося кръста.

Даниел всмукна от пурата и издиша бавно дима.

— Знаеш ли, ти си наляла вода в нейната мелница.

Озадачена, тя се вторачи в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Дави вероятно те е провокирала съзнателно. Искала е да излезеш от кожата си, така че да може да почувства превъзходството си над теб, и така да се увери, че всичко, което си е мислила за теб, е истина. Тя те е дръпнала за верижката и ти си й позволила да го стори.

— Предполагам, че ти би подходил по-различно?

— Да, но тогава направих кариера от такъв род неща. Част от това да си добър адвокат е, да водиш хората там, където би искал да отидат, като използваш онази техника, която е подходяща за всеки отделен човек.

— И какво би имало успех пред Дави?

— Не можеш да победиш със сила Дави Макрий — каза той. — С такава жена трябва да използваш чар и такт. Ласкателството също би помогнало. Ако можеше да направиш това, тя щеше да е като масло в ръцете ти.

За негова изненада тънка усмивка пробяга по ъгълчетата на устата й.

— Какво, Даниел Уокър — промълви тя, — нима ми даваш съвет?

Той сви рамене.

— Може би.

— Защо? Ние сме противници. Защо би ми помогнал по какъвто и да е начин?

Самият Даниел не знаеше отговора на този въпрос. Може би защото един съвет от него би я накарал да направи точно обратното. Или може би защото наистина не му харесваше онова, което чува хората да говорят за нея.

— Харесвам предизвикателството — отговори той с равен тон. — Не бих искал да спечеля твърде лесно.

— Не се тревожи — увери го тя разпалено. — Няма да спечелиш.

Това го накара да се засмее. Той подпря лакти на перваза на прозореца.

— Ти си решителна жена — каза й. — Винаги ли си била такава, да вървиш срещу течението?

— Страхувам се, че да — топлият бриз пое косата й и изпрати една дълга навита къдрица в лицето й. — Никога не възнамерявам да го правя, но винаги така се случва.

— Така изглежда — той направи пауза, после додаде: — Съжалявам за това, че семейството ти се е отказало от теб след развода.

Думите му изглежда я озадачиха.

— Почти си помислих, че говориш искрено.

— Наистина съжалявам — той направи пауза, после продължи. — Вярваш или не, знам какво е когато семейството ти не го е грижа за теб. Собственият ми баща… — той прекъсна изречението по средата. Не искаше да разговаря за своя старец. — Както и да е, съжалявам.

— С развод или не може би моето отчуждение от семейството ми бе неизбежно — призна тя. — Наистина исках да бъда изискана, мила и покорна дъщеря, но не бях добра в това. Бях винаги своенравна и пряма и винаги бях тази, която изтърсваше неудобни истини, за които никой друг не искаше да говори. Когато бях на осем години, пред стая пълна с гости, попитах братовчедка ми Лайла Мей, която бе на шестнадесет и неомъжена, защо е толкова надебеляла.

Даниел отметна глава назад и се засмя.

— Казваш онова, което мислиш? Защо това не ме изненадва?

Лили го стрелна с поглед, който показваше, че е достоен за съжаление.

— Не беше смешно. Лайла Мей бе изпратена далеч в някакво училище в Мисисипи на следващия ден. Бях първата, която забеляза, че тя е бременна, и когато изтърсих въпроса, всички останали изведнъж също го забелязаха. Което причини голям скандал в семейството. Винаги правех подобни неща. Още от времето, когато бях малко момиче, най-големият въпрос в нашето семейство е бил: „Какво, за Бога, ще правим с Лили?“ — тя направи пауза, след това додаде тихичко: — Крайният отговор бе — да се преструваме, че е умряла.

Той отново изпита онова неудобство, онова усещане за вина. Сви устни и сведе поглед надолу към тревата под него.

— Нямах представа, че всичко това ще се случи.

— А ако бе знаел?

Той вдигна глава.

— Вече съм го направил, така или иначе — призна той. — Тъй като Джейсън бе мой клиент, именно неговите интереси представлявах. Той бе също и мой приятел. Теб те познавах само бегло.

— А сега представляваш интересите на хора като Хелън Оувърстрийт и Калвин Стодърд дори и да знаеш, че те нарушават закона?

— Моя работа е да представлявам клиентите си по възможно най-добрия начин, на който съм способен. Всичко, което е по-малко от това, би било предателство към всичко, в което вярвам като адвокат.

— Разбирам — кимна тя, но той би могъл да се закълне, че въобще не разбира. — Късно е. По-добре да поспя малко.

Тя се протегна да дръпне завесите и както си бе облечена в тънка бяла ленена нощница, силуета на тялото й ясно се очерта от светлината на лампата зад нея.

Той се ухили. Започваше да му харесва гледката от този прозорец.

Лили улови тази усмивка и спря дърпането на завесите, за да му се намръщи.

— За какво се смееш?

Усмивката му стана по-широка. Само ако знаеше…

— За нищо, сладуранке. Абсолютно за нищо.

Въпреки че не би могла да има представа за мислите, които преминаваха през ума му, тя би могла да разбере какво е разкрила лампата зад нея за погледа му и тогава щеше да загуби всякаква възможност да я види отново. За това бързо отклони вниманието й.

— Лили, аз защитавам игралния клуб, защото това ми е работата. Но съм любопитен за твоите мотиви да започнеш всичко това. Знаеш ли, затварянето на клуба няма да ти даде онова, което искаш.

Тя се смрази и се отдръпна от прозореца.

— Какво мислиш, че искам?

— Онова, което си имала. Което си загубила. Уважението на твоето семейство, социалното си положение, доброто си име.

— Аз не ги загубих. Ти ми ги отне. Ти и Джейсън. Но това не би трябвало да те безпокои — добави тя. — Както сам каза, ти просто си вършеше работата.

Тя дръпна завесите, дотътри се до леглото си и изгаси лампата.

Беше много късно и само звукът на жабите и жътварите нарушаваха тихата застиналост на нощта. Той знаеше, че трябва да си ляга, но не се помръдна. Седеше в тъмното и думите на Лили шепнеха в ушите му в знойната лятна нощ: „Ти просто си вършеше работата.“

Това бяха думи, които той сам си бе повтарял много пъти преди, но от нейните устни звучаха като обвинение и носеха със себе си онова обезпокоително усещане за вина, така че той почувства някаква вълна на съмнение в себе си. Това бе непознато за него чувство и то не му хареса. Преди да може да се настани трайно, той го отблъсна настрана. Вината и съмнението в себе си бяха лукс, който един преуспяващ адвокат и кандидат-политик не можеше да си позволи. Освен това той не бе извършил нищо лошо. Беше си свършил работата и, по дяволите, в това нямаше нищо лошо.