Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breathless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 19 гласа)
Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лора Лий Гърк. Без дъх

ИК „Компас“, Варна, 2003

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954–701–102–2


1.

Атланта, Джорджия, 1905 година

Даниел Уокър изпитваше удоволствие от истинската борба. Обичаше закона. Обичаше да печели. Всъщност най-много от всичко Даниел обичаше да печели.

Той се изправи на крака. Скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в нисичкия кръглолик мъж на мястото за свидетели в продължение на един дълъг, замислен миг, като че ли се опитваше да реши по какъв най-добър начин да подходи към него. Това бе театър, разбира се. Даниел знаеше точно какво ще направи. Просто се надяваше, че номерът му ще мине.

Насочи се към свидетеля и наблюдаваше как другият мъж преглъща нервно при приближаването му. Това бе добре позната реакция. Даниел бе висок около метър и деветдесет, тежеше деветдесет килограма без дрехите, а раменете му бяха достатъчно широки, за да изпълнят някоя врата. Той бе напълно наясно с това колко заплашителен би могъл да бъде ръстът му и преди да е свършил, щеше да изплаши до смърт този Джордж Дюве.

— Господин Дюве — започна той, — разкажете ми за загадъчната Жена в червено, за която пишат във вестниците. Какво знаете за нея?

Хю Мастърсън, прокурор в град Атланта, се изправи на крака.

— Възразявам! Тази жена няма нищо общо със случая. Господин Уокър се опитва да измести темата, като използва романтичните спекулации, които се раздухват от пресата.

Даниел бе очаквал това. Той се обърна към съдията Рейнър:

— Онова, което е повдигнато директно за разглеждане, може да бъде отхвърлено по нечестен начин.

Хю се вторачи в него.

— Никога директно не съм повдигал за разглеждане въпроса за Жената в червено.

— Но той го направи, ваша чест! Попита Дюве за ефекта, който има пресата върху него по време на процеса. Ако жената не е свързана със случая, как би могла да окаже влияние на състоянието на духа му?

Съдията Рейнър се обърна към Хю:

— Вие наистина зададохте този въпрос.

— Ами да — смънка прокурорът. — Но… но… това бе само случайна забележка… искам да кажа… тоест, никога не съм имал намерение…

Думите му безнадеждно заглъхнаха.

— Вие допуснахте това, господин Мастърсън — натърти съдията. — Едва ли можете да обвините господин Уокър в това, че го използва. Възражението ви се отхвърля.

Прокурорът хвърли гневен поглед към Даниел, но не можеше да направи нищо. Даниел отвърна на гнева на опонента си с безгрижна усмивка, но съзнаваше напълно, че планът му можеше лесно да се провали. Ако Дюве не се хванеше на въдицата, Даниел знаеше, че цялата му стратегия на защита щеше да се разпадне, той щеше да изгуби делото и Том Роситър щеше да бъде обесен.

— Още веднъж, господин Дюве, разкажете ми за Жената в червено.

— Не знам нищо за нея.

— Беше ли тя там в онази нощ?

— Никога не съм я виждал.

Даниел хвърли поглед назад към съдебната зала, където стоеше Джоузая и чакаше сигнал от него. Той кимна бавно и неговият служител излезе от залата. Даниел насочи отново вниманието си към свидетеля.

— Никога не сте я виждали? — вложи точното количество присмех в гласа си. — Вестниците пишат за нея от седмици. Те съобщиха, че е била там онази вечер. Там ли беше тя, Джордж?

— Не знам. Не съм я виждал, казвам ви.

— Но може би тя ви е видяла? Дали ви е видяла? Видяла ли ви е тя да убивате Амелия Роситър?

— Не! — избухна Дюве. — Онази нощ отидох в склада, за да прегледам сметките, и намерих Амелия там. Никога не съм виждал Жената в червено…

Той се сепна, когато вратите на съдебната зала се отвориха и влезе висока, руса, облечена в алена коприна жена. Шум от учудване премина през претъпканата зала, когато тя се придвижи с Джоузая, за да застане в задната част, откъдето се виждаше ясно мястото на свидетелите.

Джордж Дюве се вторачи в жената и ръцете му затрепериха. Целият плувна в пот. Това бе точно реакцията, на която се надяваше Даниел. Той продължи разпита си.

— Истината, господин Дюве, е, че вие сте убили Амелия Роситър, нали?

Джордж Дюве поклати глава.

— Не, аз не я убих. Аз… — гласът му секна. — Аз я обичах.

Даниел кимна.

— Да, разбира се. И ето защо сте я убили. Разбрали сте, че тя няма намерение да напуска съпруга си — той се наведе по-близо и гласът му стана по-твърд. — Тя се подигра с вас, нали, Джордж? И това ви е вбесило. Затова сте я убили.

Свидетелят гледаше настрани и отказваше да срещне погледа му.

— Не! Не е вярно. Аз никога…

— Не можете да ни излъжете. Ние знаем всичко — той посочи към жената в задната част на залата. — Тя знае. И може да разкаже на всички, Джордж — промълви той. — Може да разкаже на всички какво е видяла.

— Но това е невъзможно! — избухна Дюве. — Тя не беше там, когато аз…

— Когато вие, какво, Джордж? — попита спокойно Даниел. — Когато убихте Амелия? Когато я удушихте с голи ръце?

Хю скочи на крака и удари с юмрук по масата пред него.

— Протестирам! Свидетелят не е подсъдим!

Никой не му обърна внимание. Даниел се наведе към Дюве и се загледа в капчиците пот, които започнаха да се стичат по лицето на мъжа. Сега той знаеше, че ще спечели. Можеше да почувства победата, да я помирише, да я вкуси.

— Когато ръцете ви стискаха гърлото й, лицето й стана ли синьо? Задъхваше ли се отчаяно за въздух? Дали…

— Тя ме излъга! — изграчи дрезгаво Дюве. — Използваше ме. Каза ми, че няма да напусне Том. Тя ми се присмя. Никой не ми се присмива. Трябваше да я накарам да спре да се смее. Трябваше да я спра. Никога не съм искал да я убивам.

След тези думи в съдебната зала настана пълен хаос. Даниел отстъпи назад с дълга, бавна въздишка на облекчение, като наблюдаваше без съжаление как Дюве започна да ридае. Погледна през рамо към момичето в алената рокля и тя му кимна едва забележимо в отговор. После се измъкна през вратата и изчезна. Той се извърна към съдията, който удряше с чукчето си в напразно усилие да усмири множеството. Беше принуден да извика над врявата:

— Ваша чест, предлагам обвиненията срещу моя клиент да бъдат свалени.

Съдията Рейнър кимна.

— Предложението ви се приема, господин Уокър. Делото срещу Том Роситър се прекратява. Съдебните пристави да арестуват господин Дюве.

Журналистите се втурнаха вън от залата, като се надяваха да вмъкнат историята във вечерните издания — че Жената в червено бе дошла до съда, подготвена да свидетелства, главният свидетел на обвинението бе направил признания от мястото за свидетелстване и че обвиненията в убийство срещу Том Роситър, сина на един от най-влиятелните мъже в щата, са прекратени. И че Даниел Уокър, преуспяващият адвокат и бъдещ кандидат за Сената на Джорджия, току-що бе спечелил още едно дело.

Той се обърна към клиента си:

— Свърши се, Том.

Младежът все още изглеждаше замаян от внезапния развой на събитията, който го бе направил свободен човек.

— Не мога да повярвам! Смятах, че със сигурност ще увисна на въжето.

Преди Даниел да може да отговори, една тежка ръка го потупа по рамото и той се извърна към бащата на Том.

— Благодаря ти, Даниел, за това, че спаси сина ми! — Уил разтърси ръката му със силно облекчение и благодарност. — Няма да го забравя.

— Надявам се да сте искрен — отговори той, — защото разчитам на вашата подкрепа, когато поставя кандидатурата си за Сената.

— Имаш я — обеща другият мъж.

Но Даниел можа да почувства как враждебният вторачен поглед на Хю Мастърсън го прониза в гърба и разбра, че мястото му в щатския Сенат на Джорджия въобще не е сигурно. Хю продължаваше да го наблюдава гневно, докато той и клиентът му получаваха поздравленията и благодарностите на семейството на Том Роситър, приятелите му и бизнес партньорите му.

Даниел видя как Джоузая си проправя път сред множеството, което го заобикаляше, но едва когато Роситър и обкръжението му си тръгнаха, неговият служител можа да се добере до него.

— Вие успяхте — промърмори Джоузая, като поклати глава. — Мислех си, че никога няма да накарате Дюве да си признае. Дори и когато доведох момичето, все още не вярвах, че ще успеете.

— Никога не съм се съмнявал — отговори самоуверено и насмешливо Даниел. Веждите на Джоузая се повдигнаха в отговор на това твърдение и Даниел се изхили. — Слава Богу, той загуби самообладание, рухна и си призна — промърмори той под нос на служителя си. — Не знам какво щях да правя, ако не бе станало.

— Поздравления — прекъсна ги гласът на Хю Мастърсън. — Въпреки че си беше чист късмет.

Даниел се извърна към прокурора, като се ухили в отговор на неприкритата враждебност на другия мъж.

— Не се цупи, Хю — поучи го той. — Аз спечелих, ти загуби и късметът няма нищо общо с това.

— От пресата се опитваха да установят местонахождението на тази жена в продължение на седмици. Ти къде я намери?

Даниел се огледа, за да се увери, че никакви репортери не са наблизо, за да го чуят, после се наведе по-близо към областния прокурор.

— Във въображението си — отговори му тихо.

Изумен, Хю го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката срещу него стана по-широка.

— Искам да кажа, че тя не съществува. Аз я измислих.

В очите на Хю проблесна осъзнаване.

— Ти, копеле! — изсъска той и се изви, като удари Даниел по лицето.

Болката върху лявата буза на Даниел бе силна, но той пое удара, без да трепне. С по-големия си ръст и тегло би могъл да отвърне с по-ефективен удар от своя страна, но не го направи. Разбра точно кое бе причинило гнева на другия мъж.

— Гроздето е кисело, а, Хю?

Прокурорът го изгледа с презрение.

— Да не повярва човек, че ще използваш такъв трик, за да спечелиш.

Трик? Не разбирам за какво говориш. Твоят подучен свидетел загуби ума и дума и накрая изплю истината за онова, което се е случило. Предпочитам да наричам това справедливост.

— Ще те лиша от адвокатски права.

Даниел знаеше, че това е празна заплаха.

— За какво?

— Изфабрикувал си свидетел от игла до конец.

— О, не, не съм. Тя не бе свидетел. Никога не съм имал намерение да я поставя на мястото за свидетели и тя никога не е свидетелствала. Вестниците съобщиха, че са я виждали да посещава редовно полицейското управление и кантората ми, и как отива да се среща с Том в затвора. Всичко, което съобщаваха за нея, бе чиста спекулация. Тя никога не е разговаряла с тях и аз не съм им казал нищо невярно.

— Всичко това бе една инсинуация.

Даниел сви рамене.

— Правя всичко каквото мога, за да спася един невинен мъж от бесилото.

Хю се намръщи.

— Ти винаги си бил много популярен сред вестникарите. Как смяташ, че ще се отрази на политическите ти амбиции, когато разкажа на пресата какво си направил?

— Кажи им каквото искаш. Не съм направил нищо поетично и ти го знаеш. Освен това, съмнявам се, че пресата ще обърне голямо внимание на такива тривиални обвинения. Ще бъдат твърде заети да съставят заглавия за това как един от прокурорите в Атланта е ударил бъдещия сенатор на Джорджия по лицето.

Все още не си сенатор — процеди гневно Хю. — В някой от следващите дни ще паднеш на задника си. Просто се надявам, че ще съм там, за да се наслаждавам.

— Аз също се надявам — кимна учтиво Даниел. — Господ ми е свидетел, наслаждавах се да те наблюдавам как го правиш в продължение на години.

Ръката на Мастърсън се сви в юмрук, но той не се опита да удари отново Даниел. Вместо това излезе бързо от залата, без да каже и дума повече.

Джоузая, който бе все още достатъчно неопитен, за да изпитва страхопочитание към прокурорите, също наблюдаваше как другият мъж си тръгва.

— Не мога да повярвам, че той действително ви удари!

— А аз мога. Бедният Хю… Не обича да губи, особено срещу мен.

— Човек би си помислил, че досега е свикнал — той заразглежда Даниел с тревожно изражение. — Окото ви ще посинее.

Даниел докосна туптящата буза с гримаса.

— Вероятно. Но си струваше.

Той взе кожената си папка и се отправи към вратата.

Джоузая го последва.

— В кантората ли се връщаме?

— Да — отговори Даниел, докато излизаха от предния вход на съдебната палата. — Трябва да свърша нещо преди това, така че ще се видим там.

Едва думите бяха излезли от устата му и той забеляза луксозния файтон, който стоеше пред бордюра. Беше хубав летен следобед, покривът на файтона бе свален и Даниел можа да види ясно мъжа, който бе седнал вътре. Мъжът му направи мълчалив знак и Даниел се спря на стъпалата пред съда. Извърна се към Джоузая.

— Като поразмисли човек, защо просто не си отидеш вкъщи? Да се видиш с жена си. Как е Мюриъл, между другото?

— Добре — промълви Джоузая разсеяно, като се взираше във файтона. — Не се очаква бебето да се роди до месец — той се обърна към Даниел. — Вие се срещате с Калвин Стодърд? — запита той изненадан.

Дори Джоузая, който не се движеше във висшите слоеве на обществото както Даниел, разпозна мъжа, който по общо признание минаваше за най-богатия, и с най-голяма власт, мъж в щата Джорджия.

— Самият той.

Джоузая изсвири тихичко, подходящо впечатлен.

— Първо Уил Роситър, сега Калвин Стодърд. Движите се във висшите кръгове на обществото напоследък, сър.

— Така изглежда. Прибирай се вкъщи. Ще се видим утре.

Беше по-добре младият му служител да не задава въпроси. Той се обърна и Даниел се приближи до файтона. Калвин отвори вратата и той скочи вътре.

— Моите поздравления — ухили се Калвин и му предложи пура.

Даниел я прие.

— Чули сте?

— Разбира се. Преди няколко минути репортерите изтичаха от съда, все едно че има пожар. Обзалагам се, че Уил е останал доволен.

— Безкрайно е щастлив. Вие нямаше ли да бъдете, ако синът ви е оправдан след обвинение в убийство?

— Наистина щях да бъда. Къде да те оставя?

— Улица „Магнолия“.

Споменаването на улица от най-скандално известния район на проститутки в Атланта накара Калвин да повдигне едната си вежда, но кимна на кочияша и файтонът се втурна напред.

— Ще празнуваш?

Даниел се засмя. Запали пурата си и се облегна назад.

— Не. Бизнес.

— Добре. Не би било добре за един бъдещ сенатор, ако го видят на някоя алея със смъкнати гащи. Особено ако аз съм го подкрепил.

Ликуване озари лицето на Даниел при тези думи и това бе приятно усещане. С одобрението на Калвин Стодърд той щеше да спечели сенаторското място без много усилия.

— Значи подкрепяте кандидатурата ми?

— Зависи. Искам да ти възложа едно дело от мое име.

— Аха. Има някаква скрита трудност.

— Нима винаги не е така? — сви рамене Калвин. — Не се тревожи, Даниел. Нищо няма да компрометира правната ти етика.

— Щях да бъда повече разтревожен, ако ми бяхте дали подкрепата си, без да искате нищо в замяна — той срещна втренчения поглед на другия мъж и гласът му стана по-твърд. — Моята политика е никога да не дължа услуга на никого.

— Много мъдро от твоя страна. Политиката се превръща в курвенска работа, когато започнат да ти искат услуги.

— Точно така.

Калвин изпусна дим от пурата си.

— Тогава ще поемеш едно мое дело?

— Зависи — отговори той, като хвърли обратно собствените думи на Калвин с усмивка. — В какво ви обвиняват?

— Мен? В нищо. Но имам бизнес партньорка, която е в беда. Една много хубава и очарователна бизнес партньорка.

— Разбирам.

Даниел бе превърнал в свое професионално задължение да знае всичко за хора като Калвин — мъже, които притежаваха власт, мъже, които бе необходимо да са на негова страна — и знаеше, че Калвин има няколко партньорки, които биха могли да паснат на описанието за красота и очарование.

— Коя от тях?

Калвин се засмя.

— Ти си от Шиварий, нали?

Споменаването на родния град на Даниел му даде отговор на въпроса.

— За Хелън Оувърстрийт ли става въпрос?

— Познаваш ли я?

— Шиварий е малък град.

— Там има също и добър бизнес, а бизнесът нещо пресъхна. Елитният игрален клуб е затворен.

Даниел повдигна вежда при тази новина. Игралният клуб на Шиварий бе известен или неизвестен в зависимост от гледната точка на човек, защото бе най-скандално прочутият мъжки клуб в Джорджия.

— Хелън арестувана ли е?

— Не, и тук трябва да се намесиш. Някои жени в Шиварий са успели да убедят съдията Билингс да издаде съдебно разпореждане за затваряне на заведението преди няколко дни. Искам това разпореждане да бъде отменено.

Даниел подозираше, че се досеща коя жена е замесена. В ума му проблесна образът на една стройна дама с огненочервена коса, която би могла да причини повече суматоха, отколкото генерал Шърман.

— Защо просто да не бъде отворен под друго име някъде на друго място? Не е ли това, което обикновено правите при подобни случаи?

— Обикновено, да. Но клубът в Шиварий е много добре познат, ако човек реши да прекара добре. Там ходят мъже от целия щат. Двамата с Хелън сме се старали години, за да изградим репутацията му, и печалбите никога не са били по-високи. Не ми се иска да губя, ако не е наложително, особено когато не могат да докажат нищо.

Очите на двамата мъже се срещнаха в мълчаливо разбирателство за правилата на играта. Невинността винаги се приемаше за дадена.

— Никакви ли обвинения не са били предявени? — попита Даниел.

— Никакви.

— Съдията е затворил просто така заведението въз основа на приказките на Лили Морган?

— Откъде знаеш, че е била Лили Морган?

— Това е очевидно. Всяка година тя ходи в областния съд на Джаспар и подава молба за издаване на съдебно разпореждане срещу клуба в Шиварий. Всяка година съдията Билингс я отрязва. Какво е различното тази година?

— Не знам. Хелън не ми каза никакви подробности. Искам да отидеш там колкото се може по-скоро. Двамата с Хелън губим пари всеки ден, докато е в сила това съдебно разпореждане.

— Докато никой не е арестуван и нищо не е доказано в съда, не би трябвало да представлява някаква трудност. Ще отида още утре и ще депозирам искане до съдията Билингс да отмени разпореждането поради липса на доказателства.

— Чудесно! Ако успееш да спечелиш това дело за мен, има много неща, които мога да направя за теб.

— Всичко, което трябва да направите, е да подкрепите кандидатурата ми за Сената — той се ухили дръзко на Калвин и добави: — Дори няма да ви взема обичайните прекомерно високи адвокатски такси.

— За един адвокат това е от първостепенна важност.

Даниел се огледа и като видя, че са близо до мястото, където искаше да слезе, посочи към ъгъла.

— Можете да ме оставите тук.

Калвин потупа по страниците на файтона с бастуна си със златен връх и той спря. Хвърли лукав поглед към Даниел.

— Много съм любопитен какво води един мъж като теб тук, на улица „Магнолия“.

Даниел не го осветли.

— Благодаря за превоза — кимна любезно и скочи от файтона. — Ще взема влака до Шиварий утре сутринта.

Файтонът продължи нататък. Даниел почака, докато завие зад ъгъла и изчезне, после тръгна по близката алея. Момичето в червената коприна вече го чакаше.

— Благодаря ти, Пърл — той й връчи една двадесетдоларова банкнота. — Добре се справи.

Двадесет и една годишната проститутка, която наистина искаше да стане актриса, повдигна полата си достатъчно високо, за да разкрие дълъг и добре оформен крак в черни дълги копринени чорапи. Тя пъхна парите под жартиерите си и без да пуска полата си, дари Даниел с усмивка, която бе твърде умела за една млада и красива жена.

— Искате ли да отпразнувате вечерта?

Много мъже биха се възползвали от предложението й, но Даниел не го направи. Както Калвин му бе напомнил, бъдещите сенатори трябваше да бъдат внимателни. Освен това Даниел предпочиташе да празнува всяка победа, като се подготвя за следващата. Поклати глава:

— Имам работа.

Пърл въздъхна и свали полата си.

— Само работа и никакви удоволствия — смъмри го тя, като се извърна да си ходи. — Знаете къде съм, ако промените решението си.

Пърл го остави заради други, по-обещаващи перспективи и Даниел се прибра в кантората си. Работи до полунощ, после се прибра вкъщи.

Вкъщи бе луксозно голямо жилище на модната „Кортланд авеню“. В него имаше всичко, което един богат и преуспяващ мъж би могъл да желае. Сребро и кристал, чаршафи с монограм и завеси от дамаска, гореща вода и осветление с газ. Имаше прислужници, които да се грижат за всяка негова нужда. Доста добро постижение за мъж, чийто баща беше беден изполичар и чиито най-ярки детски спомени бяха болката от един празен стомах и бръснарския ремък, и чието легло до шестнадесетгодишна възраст бе един мръсен под.

Днес той бе спечелил едно много важно дело и подкрепата на двама твърде влиятелни мъже. Беше на крачка от сенаторското кресло, почти бе достигнал властта, към която винаги се бе стремил, и усещането за това го изпълваше с дълбоко задоволство. Успехът наистина бе сладко нещо.

Когато Даниел влезе в къщата, тя бе тъмна и тиха. Той се поспря в облицованото с мрамор фоайе и в този кратък миг цялата му екзалтация се изпари с внезапност, която го озадачи. В тишината усети чувство на разочарование. Нямаше никой, който да го чака, за да сподели победата му и да празнува с него.

Това бе толкова неочаквано чувство, и толкова неприсъщо за него, че той безмилостно го отхвърли настрана. Запали една лампа, влезе в кабинета си и си наля питие. Каза си, че няма значение, че го пие сам. Днес беше постигнал най-големия успех в своята кариера, а за Даниел успехът бе единственото нещо в живота, което имаше значение.

 

 

Шиварий в щата Джорджия бе малък град. От закупуването на два чистокръвни коня от Джейкъб Коул от Калхун до модното ново боне на Мери Алис Билингс, изпратено по целия този път от Париж — всичко, което се случеше в Шиварий, бе предмет на обсъждане. До преди няколко дни, когато бе затворен игралният клуб в Шиварий, той бе посещаван от много красиви мъже в скъпи костюми и такива, които обикновено не вдигат много шум. Всички бяха наясно за какво идват. Но когато един определен мъж слезе от влака — висок, със светлокафява коса, зелени очи и пленителна усмивка, един мъж, чието лице бе доста познато на хората около Шиварий — не бе необходимо много време, за да тръгне мълвата, че Даниел Уокър се е върнал в града. И хората незабавно започнаха да се чудят какво ли ще направи Лили Морган при това положение. Слуховете бяха източникът на енергия за един град като Шиварий, тъй като нямаше друго какво да се прави, освен да се работи, а кой би искал постоянно да прави само това?

Северно от Атланта, южно от Калхун Шиварий бе важна спирка на железопътната линия отчасти заради фабриката си за дървен материал и двете памучни фабрики и отчасти защото, по някаква неясна причина, която никой не можеше да си спомни, това бе общопризнатият център на областта Джаспар. Разбира се, в него се намираше също и игралният клуб, който допреди две седмици бе най-известният публичен дом в целия щат Джорджия. Тези неща даваха повод да се говори доста за Шиварий.

Това бе също такъв вид град, където благородните дами седяха на верандите си в късния следобед, пиеха лимонада и наблюдаваха за някаква история, която да имат да разказват.

Дави Макрий бе една от тези дами. Нейната овдовяла сестра Дензи Стюърт се бе преместила в Шиварий от Чарлстън предното лято, за да живее с нея, и двете жени се бяха отдали на полезното занимание да извършват наблюдения с използването на театрални бинокли. Тъй като от къщата на Дави се откриваше чудесна гледка към железопътната гара, сестрите видяха Самюъл Хардести да стои на платформата, когато пристигна влакът от Атланта в единадесет часа, и минутата, в която видяха да слиза Даниел Уокър с пътна чанта в ръка, така че не можаха да се въздържат да не разпространят новината.

Зарязаха театралните си бинокли и се отправиха стремглаво към центъра, за да съобщят на най-добрата си приятелка Сю Ан Паркър за всичко това. Сю Ан и съпругът й държаха хотела в Шиварий, който бе точно от другата страна на улицата, срещу къщата на Самюъл. Даниел със сигурност щеше да отседне при Самюъл, а Самюъл живееше в съседство с Лили Морган. Каква ситуация само, какви вълнуващи неща щяха да се случат и Сю Ан щеше да е в състояние да види всичко, което става…

Лили разбра за завръщането на Даниел Уокър малко по-късно, отколкото някои други. Тя не бе част от клюкарския вътрешен кръг, отчасти защото не се сприятеляваше с хората, за да наднича в личния им живот с театрален бинокъл, и отчасти защото тъкмо тя бе една от любимите теми за обсъждане в кръга на клюките. На човек направо можеше да му секне дъхът като слуша всички скандални истории за Лили Морган.

Първо на първо, тя имаше съвременни схващания, което за дамите от Шиварий бе почти такъв голям грях, колкото и да си роден северно от линията Мейсън-Диксън. Беше с червена коса и се обличаше в розово. Свиреше модерна музика на пианото си и слушаше опера на грамофона си, който обикновено бе пуснат достатъчно силно, за да събуди и мъртвите. Отказваше да носи ръкавици дори и когато ходеше на църква, а се носеше слух, че не носи също и корсети. Имаше статуя на гол мъж във фоайето си. Говореше се, че дори собственото й семейство не искало да я приеме. Но най-лошото от всичко бе, че тя беше разведена.

Мненията бяха разделени за това дали си бе малко дива, или бе изцяло лишена от морал и въпросът бе горещо дискутиран в групата на жените, чието любимо занимание бе шиенето и одумването на мъжката бръснарница. Но с две неща всички в града бяха съгласни: че Лили Морган е скандална жена и че Лили Морган не се държи като библиотекарка.

Тъй като не бе сред първите, които чуха клюката, Лили бе съвсем в неведение за завръщането на Даниел, докато Еймъс Буун не дойде на бегом в библиотеката да й го каже.

— Лили! — извика той, когато нахлу през предната врата. — Лили, къде си?

Викът я накара да слезе забързана долу от върха на една стълба в секцията за научна литература, където слагаше книги обратно на лавиците. Тя изтича към парапета и погледна надолу от мецанина.

— Тихо, Еймъс — смъмри го, като се намръщи на младежа, който си проправяше път непохватно между тежките дъбови маси за четене, тичайки с всички сили. — Не викай.

Еймъс бе гигант, висок бе над метър и деветдесет без обувките. Той бе деветнадесетгодишен, но имаше ума на дете. Беше честен, никога не правеше морални преценки и вярваше безрезервно на всичко, което някой му кажеше. Тъй като собствените му родители бяха починали, Лили и приятелката й Роузи Ръсел сякаш го бяха осиновили като техен по-малък брат. Живееше в мазата на библиотеката и играеше ролята на портиер в замяна на наема — едно споразумение, което Лили бе успяла да уреди за него. Хранеше се в кафенето на Роузи. Повечето от хората бяха съгласни, че не беше съвсем с всичкия си, но на Лили и Роузи не им пукаше. Той бе най-близкия им приятел.

— Къде беше през целия ден? — попита го тя със закачлив тон. — Обзалагам се, че си ял сладолед при Роузи, докато тези лавици имат нужда от почистване на праха.

Еймъс взе думите й присърце и я погледна с уплашено изражение на лицето.

— Съжалявам, Лили, но помогнах на Роузи да разтовари всички онези консерви от Атланта. После тя наистина ми даде един сладолед и тогава дойде той, така че Роузи ме изпрати тук да ти кажа.

— Той? — Лили облегна ръце на парапета и се усмихна. — Кой в града е възбудил толкова Роузи за моя сметка? Да не е това Алвис Пърди, този нафукан търговец на книги от Мисури, който ме преследва в библиотеката всеки месец, като размахва парите си?

Еймъс поклати глава.

— Не, госпожо. Даниел Уокър.

Усмивката на Лили изчезна. Даниел Уокър, този отвратителен задник, този противен адвокат — отрепка, който беше съсипал живота й — се бе върнал в града. Стомахът я присви.

— Сигурен ли си?

Еймъс кимна отривисто.

— Да, госпожо. Пристигнал е с влака в единадесет часа — и като се взря в лицето й, я попита: — Добре ли си, Лили?

Лили едва го чу. Спомняше си целия този скандал, срама, унижението и болката от развода й с Джейсън преди пет години, мъжа, който бе отговорен за опетняването на името й. Даниел Уокър. О, колко го мразеше! Пръстите й се свиха около дърворезбата на парапета толкова силно, че ръцете я заболяха.

— Откъде е научила това Роузи?

— Сега е в кафенето и обядва. Роузи каза, че сама би дошла да ти съобщи, че е в града, но тъй като по обяд ресторантът е твърде претъпкан, затова не могла да стигне дотук.

— Какво прави той тук? — попита тя. — Каза ли ти Роузи?

Еймъс затвори очи и лицето му се набръчка, като се опита да си спомни.

— Нещо за това, че Хелън Оувърстрийт го е наела да съдейства за отварянето на игралния клуб в Шиварий.

— Какво? — Лили се изправи от перилата. — От всички глупави, идиотски идеи… — тя прекъсна, твърде ядосана, за да продължи.

— Роузи каза, че сигурно ще си много разстроена.

Разстроена не е точната дума, която да опише състоянието ми.

Този бордей на грях и корупция бе разрушил брака й и след като се бе опитвала в продължение на пет години, тя най-накрая бе успяла да го затвори. Даниел Уокър — този морално пропаднал негодник, който навремето си бе затворил очите за истината, сега бе тук да провали всичките й усилия. Тази мисъл лесно възпламени невъздържания й нрав, който тя проявяваше през повечето време. Слезе от стълбата и излезе от библиотеката, а гневът й растеше с всяка крачка, която правеше през площада към кафенето на Роузи. Еймъс я следваше безмълвно.

Беше обедно време и кафенето бе пълно с хора. Когато Лили влезе, Даниел се бе облегнал на барплота от отсрещната страна на помещението и си бъбреше с Роузи. До него се бе изправил Самюъл Хардести.

Лили се спря на прага, точно до знака на стената, който гласеше: „ПСУВАНЕТО, ПУШЕНЕТО И ПЛЮЕНЕТО ЗАБРАНЕНИ“, и усети подтик да направи и трите. Вместо това тя се вторачи в гърба на Даниел, като съскаше от гняв, който не се опитваше да прикрие. Почувства как втренчените погледи на другите се фокусират върху нея един след друг и чу как гласовете заглъхват напълно. Беше се вторачила в Даниел Уокър и го наблюдаваше как бавно се обръща, за да види какво бе причинило тази внезапна тишина.

Разбира се, че изглеждаше точно същият с онова стройно, загоряло тяло и онези очи, тъмнозелени като боровите гори на Джорджия. Все още имаше онази гъста коса със златистокафеникав цвят на горски мед. И все още разливаше онази усмивка — усмивка, която би могла да го направи да изглежда невинен като ученик или подъл като дявол — в зависимост от това, което иска да ви накара да повярвате. Дори тъмната синина под лявото му око не можеше да снижи стойността на лицето на един толкова красив мъж. Лили се зачуди кой ли го е ударил. Който и да бе този мъж, тя искаше да му стисне ръката.

Със силата на торнадо гледката на Даниел я накара да си спомни цялото страдание, което й бе причинил. Защо, о защо не бе могъл да загуби косата си и да надебелее? Защо не бе могъл да загуби няколко от тези съвършени бели зъби, в онова, каквото и да е било стълкновение, което го бе оставило с насинено око? Защо просто не бе могъл да стои далеч от Шиварий до края на нещастния си живот?

Лили повдигна брадичка и открито срещна погледа му. Направи й удоволствие, като видя как усмивката му избледнява, но той не отмести поглед. В продължение на един дълъг миг повечето от жителите на Шиварий се взираха в тях, а те се взираха един в друг, докато накрая Лили не можа да издържи повече. Взе да се приближава към него.

Избухливият й нрав винаги представляваше трудно изпитание за нея и от времето, когато бе малко момиченце, тя бе работила много усърдно, за да го държи под контрол. С всяка приближаваща се до Даниел стъпка тя се заричаше отново и отново да не позволи на нрава си да я завладее, така че когато стигна до него, напълно владееше емоциите си. Знаеше точно какво прави, когато му зашлеви една плесница по лицето.

Без да промълви и дума, тя се завъртя на пета и излезе от кафенето, като си помисли, че този път бе предоставила на жителите на града скандал, който бе достатъчно шокиращ, за да ги остави без дъх.