Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breathless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лора Лий Гърк. Без дъх

ИК „Компас“, Варна, 2003

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954–701–102–2

История

  1. — Добавяне

20.

Плачеше. Нощта се бе спуснала и в тъмнината на спалнята той не можеше да види сълзите й. Притисната под него, тя не помръдваше. Не издаваше и звук. Но някак си Даниел знаеше. Целуна я по бузата и вкуси солената влажност. Разстрои го това, че нещо толкова приятно и за двамата я бе накарало да заплаче.

— Лили? — той се повдигна на лакти и зарови лице в основата на шията й, като вдиша нежното ухание на крем, което ги обгръщаше. — Какво има?

— Нищо — прошепна тя, а ръцете й го притиснаха още по-силно. — Съвсем нищо. Просто съм щастлива.

Засмя се леко, сякаш самата тя не можеше да повярва, че е щастлива.

— Плачеш, защото си щастлива?

— Не съм знаела — тя се засмя отново и плъзна ръка между тях, за да помилва с пръсти лицето му. — Въобще не съм знаела, че ще бъде така.

Той схвана думите й със сила, подобна на удар в тухлена стена.

— Господи — промълви той. — Що за любовник е бил Джейсън все пак?

Известно време тя остана безмълвна, после промълви:

— Той бе мой съпруг, но никога не е бил мой любовник. Досега въобще не бях разбрала разликата.

Гняв към мъжа, който някога бе най-добрият му приятел, пламна в Даниел, внезапен див гняв, който изненада дори самия него със силата си.

— Проклет да е! Никога не си е направил труда да те задоволи, нали?

— Дори не знаех какво се очаква от него да прави — призна тя. — Мислех си, че… актът на физическата любов е в действителност доста надценен — той почувства как устните й до врата му се извиват в усмивка. — Мисля, че ти току-що доказа, че съм грешила.

Даниел не знаеше какво да каже. Беше й доставил удоволствие по начин, по който никой друг мъж не бе правил преди. Това признание му бе вдъхнало страхопочитание и той се почувства както шокиран, така и безкрайно благодарен.

— Внимавай — предупреди я той, като започна да я целува от врата до ключицата. — Комплименти като този ще ме накарат да живея според тях. Просто може да се наложи да те обладая отново — притисна устни към пулсиращата вена в основата на шията й. — И отново.

— Добре — прошепна тя, а тялото й чувствено се задвижи под него. — Изкриви ми ръката.

Той долепи уста до нейната и я целуна още веднъж, после се надигна и се отдръпна.

— Ще трябва да ми дадеш малко повече време — каза й. — След това един мъж има нужда да се възстанови. Особено ако не е получил вечеря.

— Боже мой! — възкликна тя, като извърна глава, за да го погледне. — Въобще не сме яли, нали? Не мога да очаквам от теб да живееш само от страст.

Той се засмя.

— Не и ако очакваш подобни изморителни демонстрации.

— Ще приготвя нещо — избъбри тя и издърпа чаршафа, за да се покрие, като стана от леглото.

Даниел дръпна единия край на чаршафа и го изтръгна обратно, като я остави съвсем без нищо.

— Даниел! — изписка тя, като се втурна към него и се опита да го вземе, но той се завъртя в леглото, далеч от нея и намота чаршафа в ръцете си.

На лунната светлина, която се процеждаше през спуснатите щори, формите й едва можеха да бъдат очертани, но то бе достатъчно да възпламени отново образа на тялото й във въображението му.

— Точно както си и мислех — промърмори той, като държеше нарочно чаршафа вън от обсега й. — Една превзето скромна света богородица по сърце.

— Върни ми го — нареди му тя с леко раздразнение, като се опита да се покрие с една ръка, докато се навеждаше през леглото да грабне чаршафа.

— Не знам за какво толкова се безпокоиш. Тук е толкова тъмно, че въобще не мога да те видя, за съжаление. Освен това бих предпочел образът ти на гола жена в кухнята, която ми приготвя храна.

Очевидно неспособна да измисли подходящ разумен отговор, тя намери утеха в древните женски основания.

— Не е ли същия, както и при един мъж? — измърмори тя и се отдалечи.

Взе един халат от гардероба си, облече го и после се отправи към вратата.

— Гладен ли си за нещо особено?

— Ето, това е интересен въпрос.

Той не можа да види в тъмното, но бе сигурен, че тя се изчерви.

— Даниел!

Той се засмя.

— Не ме е грижа какво ям, стига да не си правиш голям труд за това. Сандвичи с шунка или нещо такова.

— Нека да са сандвичи с шунка. Ще ти се обадя, когато са готови.

— Хмм. Нека да хапнем тук, горе.

— Какво? Да ядем в леглото?

— Защо не?

Тя се засмя.

— Не мога да измисля и една-единствена причина — призна тя и го остави, запътила се надолу.

Даниел се изправи в леглото. Разгъна намачкания чаршаф върху долната част от тялото си и постави възглавници зад гърба си, после запали нощната лампа. Стаята бе типично женска, с пастелни тонове и вази с цветя и той знаеше, че това не е стаята на стопанина на къщата. Ако Джейсън бе толкова безчувствен, че не бе намерил удоволствие в леглото, не бе изненадан, че тя повече не спи там.

Беше познавал Джейсън Морган през целия си живот, но бе принуден да признае, че Лили имаше право. В действителност той не познаваше Джейсън. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че най-добрият му приятел бе едно егоистично копеле. За Лили той бе лош любовник и дори още по-лош съпруг, а за Даниел въобще не беше приятел.

Въпреки че Лили не бе в стаята, уханието й се носеше из чаршафите и възглавниците — нежният му познат аромат. Той вдиша дълбоко, затвори очи и образът й се върна в съзнанието му — еротичен образ, който разпали отново страстта му и сгорещи кръвта му, като го накара да почувства болка, накара го да не иска нищо друго на света, освен да й доставя удоволствие с ръцете си, с устата си, с тялото си.

Когато тя се върна със сандвичите, храната бе последното нещо в ума му.

— Вечеря — съобщи тя, като влезе в стаята с поднос в ръце.

Прекоси стаята и се наведе да остави подноса върху кедровия скрин в основата на леглото. Когато се изправи, тя забеляза втренчения му поглед и вероятно бе усетила какво чувства той, защото инстинктивно вдигна ръка, за да хване здраво гънките на халата си, и бузите й порозовяха.

Даниел знаеше, че съпругът й не бе направил нищо, за да й покаже колко е красива и колко е желана. Искаше да й го покаже.

— Мисля, че трябва да ядем по-късно — промълви той. — Точно сега искам нещо друго — той сведе поглед към ръката, която си играеше нервно с халата. — Искам да свалиш този халат, да дойдеш тук и да се любим отново.

— Но сандвичите…

— Ще почакат — увери я той. — Лили — додаде нежно. — Свали си халата.

Тя го изгледа втренчено с широко отворени очи и той за миг си помисли, че ще му откаже. Езикът й облиза нервно устните й, ръцете й си играеха с колана, който държеше халата затворен.

— Лили, искам да те погледам.

Тя развърза бавно колана и разтвори краищата на халата, после го плъзна по раменете си. Той се свлече накуп в нозете й. Даниел си пое дъх на пресекулки и я погледна, а погледът му сякаш съживяваше тялото й, като се движеше нагоре по него, от дългите й крака, през огъня на бедрата й и сладкия триъгълник между тях, покрай тънката й талия и малките, прекрасно оформени гърди, над гордо вдигнатата й брадичка, около медния отблясък на косата й, към кафявите й очи, които го наблюдаваха — широко отворени, непоколебими и уплашени до смърт, че онова, което ще види той, няма да му хареса.

— Господи, Лили — промълви той, а гласът му бе леко неравен. — Ти си прекрасна… — той се облегна назад в леглото, хвърли чаршафа настрана и протегна ръка към нея. — Ела.

Тя се приближи до леглото, крачките й бяха мъчително бавни за Даниел. Когато стигна неговата страна, той я прегърна и придърпа върху себе си. Като сграбчи силно раменете й я побутна леко назад, така че тя бе принудена да го възседне. Видя изражение на силна изненада, изписано по лицето й, и разбра, че това бе още едно изживяване отвъд нейния опит. Намести бедрата си нагоре и проникна в нея, като й направи мълчалив знак да се движи с него.

Погледът му прикова нейния.

— Хайде, Лили — промълви той и тласна бедра нагоре, като влезе докрай. — Знаеш какво искам.

Инстинктивно, тя последва водещото му движение и започна да се движи над него, като го правеше все по-интензивно и стегнато, когато се повдигаше нагоре и после отваряйки се отново, когато падаше върху него.

— Това е — изпъшка той. — Точно така.

Даниел затвори очи и телата им започнаха да подскачат в ритъм, стар като времето. Бавните, целенасочени движения им носеха такова върховно удоволствие, че той почти обезумя от желание и се отдръпна в стремежа си да почака, но когато отвори очи и я видя над себе си — толкова сочна и еротична, не можеше да чака повече. Огнената й коса падаше на дълги, сплетени вълни около раменете й, а кожата й блестеше с нежното изчервяване на една задоволена жена, по устните й се плъзгаше онази загадъчна полуусмивка, толкова уникално женствена, която му казваше, че тя току-що бе разбрала точно какво ще прави с него.

Когато тя килна глава назад с лек стон, Даниел бе сигурен, че никога не бе виждал нещо толкова красиво в живота си и загуби и малкото самоконтрол, който му бе останал. Като хвана здраво бедрата й, той засили ритъма, тласъците му ставаха все по-дълбоки и по-дълбоки. Когато чу изненаданите викове на женско освобождаване, той доведе стремителното си препускане до сладка експлозия. По тялото му се разля удоволствие, а тя рухна задъхана на гърдите му.

След няколко мига тя вдигна глава.

— Даниел? — прошепна.

— Какво?

— След това, никога повече не ме наричай превзето скромна света богородица.

 

 

Даниел си тръгна от тях малко преди зазоряване, докато все още бе тъмно за любопитни очи, които да го хванат да се измъква през задната й врата към къщата на Самюъл. Знаеше, че ако бъдат заловени, последствията щяха да бъдат далеч по-сериозни за нея, отколкото за него и нямаше намерение да съсипва доброто й име втори път.

Някои хора обаче нямаха нужда да го видят да излиза от дома й в ранните утринни часове, за да разберат какво става. Изражението на Самюъл по време на закуската показа на Даниел, че възрастният мъж знае точно къде е прекарал нощта, така че не му бе спестена лекция по този въпрос.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — започна мрачно Самюъл, докато си мажеше с масло една дебела филия царевичен хляб. — Това е малък град, не забравяй.

Даниел му отправи остър поглед през масата.

— А ти къде беше снощи, ако мога да попитам? — озъби му се той. — Наистина ли мислиш, че не знам къде прекарваш по-голяма част от нощите си? Или за какво е това допълнително легло в задната стаичка на кафенето на Роузи?

Самюъл вдигна ръка, а покритият му с чисто масло нож сочеше към тавана.

— Знам, знам — прекъсна го той, очевидно раздразнен от забележката. — Хората всичко виждат. Но в известен смисъл се чувствам като твой баща и използвам изключителното право на прави каквото ти казвам, а не каквото правя аз — той остави ножа с тежка въздишка. — Веднъж Лили бе горчиво наранена преди години. Тя е също и разведена жена. Доколкото мога да видя, няма изход от тази ситуация, който да не я нарани отново. Освен ако не се откажеш от политическите си амбиции, като се ожениш за една разведена жена…

— Тя не иска да се омъжва — възрази бързо. — Каза ми това няколко пъти.

— Жените често казват това, но…

Прекъсна ги силно почукване на вратата. Миг по-късно в трапезарията влезе Беатрис.

— Има телеграма за вас — съобщи тя и я подаде на Даниел.

Той я прегледа набързо, а Беатрис излезе от стаята. Когато я прочете, вдигна глава и видя, че Самюъл го наблюдава.

— От Калвин е. Прочел във вестниците в Атланта, че делото тук е приключило и очаква да се върна в Атланта още тази вечер. Иска да обсъдим стратегията за предизборната ми кампания. Иска също да създаде някакъв фонд за събиране на средства за политическата кампания в началото на следващата седмица.

Самюъл кимна.

— Вероятно ще е добре да напуснеш града веднага, преди това нещо с Лили да се задълбочи. В края на краищата тази връзка няма бъдеще и за двама ви.

Даниел не отговори, защото нямаше какво да каже. Самюъл бе прав. Ничии политически амбиции не можеха да издържат една разведена жена за съпруга, така че бракът бе изключен, а всичко по-малко от това би съсипало репутацията на Лили.

Той сурово се припомни тези непоклатими факти, когато влезе в библиотеката два часа по-късно, за да съобщи на Лили за неизбежното му заминаване. Тя бе горе, на мецанина, с гръб към него и се бе качила на една стълба с купчина книги в ръце. Той прекоси залата, качи се по стъпалата и спря на разстояние от нея, изчаквайки я да приключи.

В светложълта рокля, със слънчевата светлина, която я заливаше от прозорците и блестеше по косата й, тя изглеждаше прекрасна и той жадно попи образа й като си спомни предишната вечер. Проследи реда на копчетата й по гърба и си спомни всяко от тях, което бе разкопчавал. Когато втренченият му поглед се придвижи до талията й, той си спомни формата й в ръцете му, тънка и нежна като цвете, съответстващо на името й. Когато тя слезе от стълбата, той погледна към добре оформените й крака и си спомни как бе смъкнал чорапите й. Когато тя се обърна и го зърна, бузите й пламнаха и това му показа, че и тя си спомня всичко това и му се наслаждава точно както и той на нея. Ослепителна усмивка озари лицето й.

Тази усмивка направи странни неща с него. Тя изтри решителността му и здравия му разум.

— Трябва да се връщам в Атланта днес — изтърси той, а гласът му бе толкова тих, че редовните посетители долу не можеха да чуят. — Ела с мен.

— В Атланта? — прошепна тя.

— Да.

Той се наведе по-близо до нея и усети уханието й. Желание сви вътрешностите му и му се прииска да я докосне. Но хората наблюдаваха и той трябваше да сключи ръце отзад на гърба, за да не ги протегне към нея.

— Трябва да тръгвам. Нямам избор. Искам да дойдеш с мен.

— Но, Даниел… — прошепна тя в отговор. — Аз…

— Бога ми, аз просто те искам — прекъсна я той. — Кажи ми, че ще дойдеш.

При признанието му руменината на бузите й стана по-наситена.

— Но нали трябва да се грижа за библиотеката.

— Ела утре. Утре е събота.

— Предполагам, че бих могла да го направя — прошепна тя.

— Ти си шеф на самата себе си. Разбира се, че можеш. Прекарай края на седмицата с мен. Ще те заведа на вечеря. Ще ти покажа къщата си. Ще те науча да играеш покер. Ще отидем на опера — той я наблюдаваше напрегнато, видя как опитът й да се противопостави се разтапя и използва това колебание. — Ти обичаш опера, Лили. Кажи, че ще дойдеш.

— О, Даниел, с най-голямо удоволствие бих отишла на опера…

— Добре — отряза той, като въздъхна силно, с облекчение.

Тя вдигна ръка в жест на безпомощност.

— Но не мога. Какво, за Бога, ще си кажат хората тук?

Колебливостта й заплашваше да го влуди.

— Не им казвай нищо.

Тя се вторачи в него, явно шокирана от това му предложение.

— Ще трябва да имам някаква причина, за да тръгна за Атланта. Ако нямам и незабавно те последвам, хората ще разберат защо. Ще има безкрайни приказки.

— Тогава ела утре. Вдругиден. Затвори библиотеката за няколко дни и кажи, че отиваш да пазаруваш в големия град. Доведи Роузи, нямам нищо против. За Бога, не продължавай да хвърляш възражения в лицето ми, Лили. Просто кажи да.

Усмивката й стана по-широка и тя прошепна най-сладката дума, която една жена може да каже на един мъж:

— Да.

 

 

Даниел си тръгна за вкъщи със следобедния влак и се срещна с Калвин същата вечер. На следващия ден Лили го последва в Атланта, като сподели само с един човек плановете си. Роузи имаше предчувствие за нещо лошо и го изрече ясно, но Лили отказа да бъде разубедена и Роузи се съгласи да казва на всеки, който попита, че е отишла в Атланта да купува книги за библиотеката. Беше правдоподобно извинение откакто Алвис бе в затвора и тя вече не можеше да купува книги от него, но знаеше, че никой няма да й повярва. Ироничната част на това бе, че въобще не я бе грижа.

Лили знаеше, че поема рискове с това, което прави, но когато видя Даниел да я чака на железопътната гара в Атланта, разбра, че рисковете си заслужаваха. Двадесет и четири часа далеч от него й се сториха като вечност и тя знаеше, че да е с него си струваше всякакъв риск.

Той я заведе у дома си и когато файтонът спря пред великолепната къща на „Кортланд авеню“, дъхът й секна от изненада. Знаеше, че Даниел има пари, но не допускаше колко богат е в действителност.

Той я разведе из къщата, като й показа всичко — от библиотеката с лавици от черешово дърво до луксозните съвременни бани и тя усети колко горд е той със своя дом, а бе сигурна, че е още по-горд от успеха, който той отразяваше. В трапезарията я нагости с превъзходна храна, а след това в билярдната я научи да играе покер.

— Но дори и да не бях се провалила, това нямаше да има значение — каза тя, като го наблюдаваше с отчаяние как придърпва купчината чипове върху масата към себе си. — Ти имаше по-добри карти и така или иначе щеше да спечелиш.

— Ако бе продължила да вдигаш залога, можеше да си помисля, че имаш по-добри карти от моите и можеше аз да се откажа. Блъфирането е част от играта.

Като имаше предвид току-що казаното, тя опита отново, но блъфирането въобще не беше в стила й и в края на краищата той успя да й вземе и последния чип.

— Мисля, че повече ми харесва да играя домино — призна му тя и той остави картите и чиповете настрани. — С доминото мога да се справя.

— Но в доминото няма истинска стратегия.

— Точно така.

Даниел се засмя.

— Какво ще кажеш за билярд? — предложи той и се изправи. — Това е игра, която може повече да ти хареса.

Тя го последва до махагоновата билярдна маса и се загледа как взема щеката от една поставка на стената. Използва и изпрати една бяла топка в противоположния край на масата. Няколко от ярко оцветените топки паднаха в различни дупки, а други останаха разпръснати на повърхността.

— Това се нарича брейк и е началният удар в билярда — той й обясни основните правила на играта и й подаде щеката. — Опитай.

Тя се наведе над масата, като държеше щеката в ръце, както бе видяла да прави той и въпреки че удари бялата топка, тя пропусна шарената, към която бе насочен ударът. Даниел върна бялата топка обратно на първоначалното й място и застана до нея. Каза й да опита, но когато тя понечи да изпълни удара я спря, като постави ръка върху нейната на масата. Застана толкова близо, че тя можа да почувства топлината на тялото му и дланта му върху ръката си, което я накара да изтръпне при спомена за всички други невероятни начини, по които я бе докосвал, докато той движеше пръсти над края на пръчката, поставена в правилното положение. Наведе се още по-близо до нея и устните му докоснаха ухото й.

— Опитай сега — промълви той и се отдалечи, като я остави с разтуптяно сърце, все едно че беше тичала, а мислите й бяха толкова разпилени, че въобще не можеше да разсъждава. Ударът й мина съвсем далеч от бялата топка.

— Не мисля, че това бе по-добро — въздъхна тя, огорчена да разбере, че гласът й прозвуча толкова тихо, колкото и прималяла се чувстваше.

— Нека да ти помогна — предложи той и застана по-близо до нея. Плъзна ръце покрай тялото й, после постави длани върху нейните — там, където тя държеше щеката. Ръцете му бяха много по-големи от нейните и ги покриваха изцяло. Тя усещаше дъха му до бузата си, когато се наведоха заедно на масата.

Завладя я приказно усещане. Сякаш вече не бе тя, а бе станала някак си част от него и Лили се остави той да направлява ръцете й и да придвижи щеката така, че да удари бялата топка и да я изпрати точно в страничната дупка.

— Ето как трябва да се направи — промълви той, като извърна глава, за да я целуне по слепоочието.

Изправиха се, но той не я пусна. С ръце все още около нея издърпа щеката за билярд от ръцете й и я остави върху масата, после я притисна по-силно, като плъзгаше ръце нагоре и надолу по бедрата й и обсипваше с целувки лицето й.

Това бе сладко мъчение, наистина бе такова и Лили не можеше да издържи дълго. Нетърпелива за повече, тя се обърна в ръцете му, а устните й се разделиха, за да приемат целувката му, увила ръце около врата му.

Не се качиха горе в спалнята му до късно, защото тази вечер Даниел я научи, че една маса за билярд би могла да бъде използвана и за цели, носещи далеч по-голямо удоволствие, отколкото тази игра с топки.