Лора Лий Гърк
Без дъх (21)

21.

На следващата сутрин, докато закусваха в леглото, Даниел предположи, че тя може да поиска да посети някои от местните забележителности, но от изражението й разбра, че тази идея бе посрещната с малко ентусиазъм.

— Добре тогава — измени плановете той, като реши да остави избора в нейни ръце. — Какво би искала да правиш днес?

Тя му отправи несигурен поглед.

— Ето, това е интересен въпрос.

Той поклати глава, като се престори, че не одобрява, докато се навеждаше по-близко към нея.

— Ненаситна — обвини я той тихо. — Абсолютно ненаситна.

Тя наведе глава, като се престори, че проявява голям интерес към мазането с масло на една кифличка, но Даниел не се хвана. Онова прекрасно изчервяване на бузите й веднага се появи и той се зачуди дали някога ще го изгуби. Надяваше се, че не.

— Ако наистина искаш да ме заведеш да разглеждаме забележителности, ще дойда, разбира се — рече тя нерешително. — За мен няма значение какво ще правим.

— Не — вдигна ръка. — Това е твоят ден. Ще правим всичко, каквото ти поискаш.

— Всичко, каквото поискам? — повтори тя. — Обещаваш ли?

Когато той потвърди с нищо неподозиращо кимване, тя се усмихна с широка, доволна усмивка и Даниел внезапно получи предчувствие за нещо лошо. Когато Лили се усмихваше така, надвисваше някаква неприятност.

— Добре — каза тя. — Искам да пазарувам.

Той изпъшка и бързо промени становището си.

— Почти всичко — поправи се той, но бе твърде късно.

Тя поклати глава, като все още се усмихваше.

— Пазаруване. Ти обеща.

След като не му бе оставен никакъв избор, Даниел бе принуден да прекара един ден из универсални магазини и бутици за дрехи. Първоначалните му функции бяха да пази в себе си списъка и да носи пакетите, но след като тя взе едно дълго парче крещящо оранжева коприна, с немислимото намерение да си направи от него рокля за неделното посещение на църква, той настоя също да се произнесе и като съдия, който да каже последната си дума. Така той обърна палци надолу на оранжевата коприна, безличния ватиран плат, който искаше за шапка, и няколко други избрани ужасни неща.

Най-накрая разбра, че тя нарочно го провокираше. В „Лейди Илейн“ — един от най-престижните магазини за дамска мода в Атланта — й препоръчаха една рокля от фулар, като най-модерен цвят за сезона — нюанс на кафяво-зелено, която Даниел счете за абсолютна безвкусица. С нарастващо безпокойство той наблюдаваше как Лили уверява Илейн, че сериозно ще си помисли да я купи, но когато за миг срещна погледа й над щанда за платове, видя танцуващото дяволито пламъче и разбра, че го бяха използвали.

— Чудесен нюанс — обади се той дрезгаво. — Страхотно ти отива.

Тя му направи физиономия и за негово голямо облекчение избра вместо нея една вечерна рокля от коприна с цвят на бренди.

Останалата част на деня се превърна в игра между тях — шега за сметка на нищо неподозиращите продавачи в магазините и той намери това за много развлекателно. В един от магазините й посочи широкия избор от корсети и дори й купи един — особено нееластичен, с банели и стегната лента, който изглеждаше достатъчно здрав, за да се превърже с него слон. Тя не бе развеселена и бързо си отмъсти, като му купи вратовръзка в онзи особено отвратителен цветови нюанс на тор, който бе толкова моден.

Те препускаха из книжарници, хапнаха на обяд в Лексингтън и караха велосипед за двама в парка. Тази нощ, както бе обещал Даниел я заведе на опера.

Всяка година Даниел подновяваше покупката си на места в ложите в операта на Атланта с намерението да посещава спектаклите, но рядко се възползваше от това членство. Понякога бе толкова засипан от работа, че всичко свършваше като отказваше местата. Когато видя Лили да слиза по стълбището тази вечер, той трябваше да се пребори с подтика си да хвърли билетите в кошчето за боклук и да я отнесе обратно в спалнята.

Облечена бе в роклята, която бяха купили по-рано през деня. Коприната с цвят на бренди, която покриваше леко раменете й, оформяше ниско деколте точно над бюста и показваше нежната белота на кожата. Затова той можеше да си мисли единствено как да си тръгне от операта и да съблече тази рокля отново от нея колкото е възможно по-скоро.

Нещо, за което си мислеше вероятно се бе изписало по лицето му, защото тя спря в основата на стълбището и го погледна с известно смущение.

— Нещо лошо ли се е случило? Имаш странно изражение.

— Така ли? — той си пое дълбоко дъх и изтърси възмутено. — Лили, ти си дяволски хубава и не мога да разсъждавам правилно. Оставяш ме без дъх.

Отговорът й бе пленителна усмивка, която го изпълни с такова задоволство, че бе озадачен. Винаги се бе гордял със своята решителност и самоконтрол, а сега бе смущаващо да разбере колко лесно можеше да се лиши от този контрол. Разстроен, той се обърна, за да си налее едно питие. Изпи уискито на една глътка и когато се обърна към нея, самообладанието му се бе възвърнало донякъде.

— По-добре да тръгваме — подкани я той, а гласът му отново стана уверен. — Или ще закъснеем… много.

Той взе копринения й шал с цвят на слонова кост и я наметна, предложи й ръката си и те тръгнаха с файтона му за вечерното представление на последната опера на Пучини — някоя си, наречена „Мадам Бътерфлай“.

Ложата на Даниел в операта бе една от най-добрите — от нея имаше отлична възможност да виждаш и да бъдеш видян и бе неизбежно при запознанствата по време на антракта някой да спре до местата им. Но когато непогрешимо гърленият глас на Калвин Стодърд го извика от входа на неговата ложа, Даниел разбра, че е изправен пред проблем. Калвин знаеше точно коя е Лили Морган и нямаше да му хареса идеята Даниел да се размотава точно с тази жена. Въобще нямаше да му хареса.

Когато Калвин и жена му Абигейл влязоха в ложата, Даниел стана на крака. Умът му трескаво търсеше начин да излезе елегантно от положението, но освен ако не намереше начин да предотврати запознанствата нямаше начин да избяга от неизбежния гняв на Калвин.

— Не мога да си спомня последния път, когато те видях на опера — рече през смях Калвин. — Радвам се, че си тук и поне веднъж се забавляваш.

Той хвърли поглед към Лили и Даниел разбра, че сега бе дошъл мигът на истината — когато Калвин го погледна.

— Няма ли да ни представиш на тази прекрасна жена?

Даниел знаеше, че можеше да го излъже за името й, но не прие това като възможност. Той не се срамуваше от връзката си с Лили. Не можеше да повлияе и на Калвин и просто трябваше да се разправя с последствията от гнева му по-късно.

Представи ги взаимно и не пропусна да види как другият мъж се изчерви при споменаването на фамилията на Лили. Несвикнал никога да крие чувствата си, Калвин се вторачи шокиран в нея и гръмотевично намръщване смрачи лицето му.

— Лили Морган — повтори той недоумяващо. — Бившата жена на Джейсън Морган?

Думите бяха произнесени с такова явно презрение, че Даниел едва не кипна — нажежен до бяло, див гняв, който го изненада по своята сила.

Чу как до него Лили рязко си поема дъх. Почувства как тя се смрази и всичко, за което можеше да си помисли, бе да я защити от по-нататъшни язвителни забележки, които Калвин би могъл да направи.

— Самата тя — потвърди той, като срещна погледа на другия мъж с решимост и преди Калвин да успее да каже още една дума по въпроса, Даниел добави с тих, заплашителен тон: — Внимавайте, приятелю мой.

Изглеждаше, че гневът на Калвин щеше да избухне всеки миг и Даниел се стегна, като се приготви за люта битка. Но Абигейл Стодърд, много по-тактична от съпруга си, го дръпна за ръкава.

— Представлението ще започне всеки миг, скъпи — намеси се тя с леко мърморене. — Трябва да се връщаме по местата си.

Калвин позволи да бъде отмъкнат, но когато си тръгваше, изгледа сурово Даниел през рамо.

— Ще обсъдим това рано утре сутринта — каза той и Даниел разбра, че няма начин да избегне надвисналото противопоставяне. Знаеше също, че няма начин и да го спечели.

Същата нощ Даниел се люби с нея, сякаш нищо на света не бе по-важно от това да я задоволи, и Лили разбра, че това е заради случилото се в операта.

Той не обсъди положението с нея и тя не зададе никакви въпроси, защото дълбоко в сърцето си се страхуваше от отговора. Люби се с нея, сякаш му бе за последен път и тя знаеше, че той дори не забелязва това.

На следващата сутрин, когато се събуди в леглото му, тя бе сама.

— Даниел? — подвикна тихо, но нито от банята, нито от другите стаи дойде отговор. Слънцето надничаше през спуснатите щори и Лили помисли, че вероятно е слязъл долу за закуска. Не бе в стила на Даниел да не я изчака и самият факт, че се събуди сама породи в нея предчувствие за нещо лошо каквото бе почувствала и предишната нощ.

Тя отметна чаршафа и стана от леглото, облече се набързо и слезе долу.

Стигнала бе едва до средата на стълбите, когато чу гневния глас на Даниел да долита от кабинета и също толкова разгневения отговор на друг мъж. Лили спря с една ръка на перилата и се вторачи в отворената врата, която водеше към кабинета, и нямаше как да не чуе спора, който продължаваше между Даниел и Калвин Стодърд.

— Умът си ли изгуби? — гневеше се Калвин. — Опера, за Бога! Да хвърляш любовницата си в лицата на всички важни особи от обществото на Атланта…

— Калвин, достатъчно! Това, с коя жена съм избрал да прекарам времето си, си е лично моя работа.

— Не, не е. Моя е. И на Уил Роситър. И на всеки друг мъж, който ти е дал подкрепата си.

— Защо би трябвало да те е грижа? Защо трябва да е грижа на който и да е от тях? Каква е разликата? Аз не съм женен мъж.

— Няма и да бъдеш ако продължаваш с това. Коя ли уважавана млада дама ще поиска да те вземе, след като вижда желанието ти да заведеш любовницата си на обществено място?

— Сигурен съм, че въпреки любовницата ми, много от уважаваните млади дами ще горят от желание да се омъжат за мен заради мястото ми в обществото и парите — озъби се Даниел с непогрешим цинизъм. — Винаги става така.

— Но не и ако продължаваш да се развяваш с любовницата си на обществени места. Ако трябва да задържиш тази жена, добре, но я дръж далеч от очите на другите.

Значи сега тя бе държанка, която трябваше да крият като срамно, тайно удоволствие в тъмното… Господи, ти, който си в небесата, колко ли може да боли истината? Лили затвори очи, като се опита да смири болката. Но не можеше да смири гнева на Калвин Стодърд.

— По дяволите, надявам се, че онази Морган не си мисли, че възнамеряваш да се ожениш за нея.

— Тя не иска да се омъжва.

Собственото й твърдение се върна сега обратно като бумеранг. Така бе разсъждавала навремето, но вече бе неистина. Тя бе влюбена в Даниел, сега искаше да се омъжи за него, сега искаше да прекара остатъка от живота си с него. Сега, когато Калвин Стодърд съвсем ясно даваше да се разбере, че това, което искаше тя, бе невъзможно.

— Да благодарим на Бога за това все пак — продължи вече по-спокойно Стодърд. — Едно е да имаш една разведена жена за любовница, но една разведена жена за съпруга би било немислимо.

Лили не можеше да понесе повече. Обърна се и хукна нагоре по стълбите, без да дочака отговора на Даниел. Веднъж влязла в стаята, тя затвори вратата и потъна на края на леглото, като разбра, че през последните два дни се бе заблуждавала. За първи път от пристигането й тя започна да се замисля за последствията от онова, което бяха започнали.

Беше си помислила, че ще може да се справи с една любовна връзка, но сега разбра, че няма да може. Сега, когато тайната им бе разкрита, щяха да последват безкрайни клюки и злостни нападки. Приказките не само щяха да я наранят, но биха попречили и на Даниел. А тя не можеше да понесе това.

Знаеше също, че той никога няма да се ожени за нея. Бракът му с нея би го разстроил — него или всички неща, които той бе искал, така че тя не можеше да си позволи това да се случи. Не можеше да му стори нещо толкова егоистично.

Протегна се зад гърба си, взе възглавницата на Даниел като я прегърна силно и вдиша миризмата му.

Какво ще стане сега, Даниел? — прошепна тя на празната стая. — Какво бъдеще има в това и за двама ни?

Отговорът на този въпрос бе, че заедно нямат никакво бъдеще. Ако останеха заедно в незаконна любовна връзка, това щеше да разруши чувството й за собствено достойнство и кариерата му и щеше да дойде време, когато блаженството на изминалите два дни щеше да се изроди в горчивина и болка.

Часовникът на поставката над камината отмери девет часа. Следващият влак, който заминаваше в северна посока от Атланта, тръгваше в десет. Лили реши, че трябва да се качи на него. Хвърли възглавницата настрана и се изправи. Без да спира да мисли, измъкна куфара си от гардероба и започна да пъха дрехите си в него с възможно най-голяма бързина. След като опакова багажа си, тя извика да дойде една камериерка. Съобщи на момичето, че заминава, и я помоли да се обади на Езекия, кочияша на Даниел, после се качи горе и взе багажа си.

Когато Езекия свали долу куфара й малко след това, Лили го последва, за да съобщи решението си на Даниел. Вратата на кабинета сега бе затворена, тя не можеше да чуе никакви звуци и разбра, че вероятно Калвин си бе тръгнал. Почака Езекия да смъкне всичкия й багаж в коридора, да отиде до конюшнята, за да докара файтона пред къщата, после се запъти към кабинета на Даниел. Като си пое дълбоко въздух за кураж, почука на вратата.

Когато вратата се отвори и го видя да стои сам, с разрошена коса, облечен само в черна копринена риза, дъхът й секна. Беше толкова красив, че сърцето я заболя и трябваше да потуши желанието си да се хвърли в ръцете му и да се откаже от решението си.

Даниел я изгледа от горе до долу, като я видя, че е облечена за заминаване. Когато погледна през рамото й и видя кутията й за шапки и куфара в коридора, я изгледа с присвити очи.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Трябваше да остане силна.

— Тръгвам си — каза му, като стисна плетената си чанта толкова силно, че пръстите я заболяха. — Връщам се вкъщи още днес.

— Не очаквах да си тръгнеш преди края на седмицата.

— След реакцията на Калвин Стодърд на присъствието ми сметнах, че ще е най-добре да си тръгна днес.

— По дяволите Калвин! — извика той, като удари силно с ръка по касата на вратата. — Няма да променяш плановете си заради него. Всъщност няма да ходиш никъде. Оставаш тук за цялата седмица.

— Даниел, не мога да остана една седмица и би било глупаво от моя страна да си мисля, че бих могла. Имам си работа, задължения. Както и ти — звучеше точно като жалостиво извинение, каквото си и беше, и тя продължи: — Моят живот е в Шиварий, а твоят е тук и господин Стодърд даде ясно да се разбере това.

Той въздъхна, като прокара ръка през косата си.

— Колко чу?

— Достатъчно, за да ме накара да разбера, че между твоя и моя живот няма допирни точки.

— Тогава промени живота си. Създай нов, тук, с мен. Остани, за доброто и на двама ни.

Тя сдържа дъха си, а сърцето й биеше толкова силно, че не можа да осмисли думите му.

— Да се преместя в Атланта?

— Защо не? Не е като да имаш семейство, с което да се съобразяваш. Лили, искам да останеш.

— Да остана къде? — възрази тя тихо. — Тук, в тази къща? — тя поклати глава. — Това никога няма да стане. Реакцията на Калвин Стодърд на присъствието ми е само началото. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

— Тогава ще ти купя твоя собствена къща тук, наблизо. Ще бъдем дискретни, ако това е, което искаш. Искам те тук, с мен.

— Значи да бъда твоя метреса? Това имаш предвид, нали? Не ми звучиш така, сякаш ми правиш предложение за брак.

Той замръзна на мястото си, като се вторачи в нея.

— Мислех си, че не искаш да се омъжваш отново…

Слисаното му изражение на лицето изкриви от болка сърцето й.

— Не искам — отговори тя и в мига, в който го изрече, разбра, че бе направила отказа си твърде бързо. Той звучеше кухо и фалшиво.

Като знаеше, че може да усети лъжата в думите й, че бракът с него бе една надежда, която тя глуповато бе приютила в сърцето си откакто се влюби в него, тя продължи забързано:

— Един брак между нас никога не би се получил. Като оставим настрана, че съм разведена, ще бъда най-ужасната и неподходяща жена за един политик. Нямам абсолютно никакъв такт, не съм добра в организирането на домашни партита и винаги съм мразила името ми да се появява в светските хроники на вестниците.

Тя видя как той отвори уста да възрази и стресната от това, продължи все така забързано:

— Не бих се омъжила за теб, дори и да ми направиш предложение. Джейсън навремето се ожени за мен по задължение и двамата пострадахме от това. Ако ти се ожениш за мен, това ще срине всичките ти планове. Ще съсипе бъдещето ти и ще дойде време, когато ще ме намразиш за това.

— Не бих направил нещо такова — рязко я прекъсна той. — Никога не бих те намразил.

— Ще го сториш. По някое време в бъдещето ще го сториш. И аз не бих могла да понеса това да видя, че връзката ни се е превърнала в нещо грозно и лицемерно.

— По дяволите, Лили! Не ме е грижа за бъдещето. Всичко, което ме интересува, е да съм с теб, тук и сега.

— Сега не е достатъчно.

— Това е всичко, което мога да ти предложа.

— Знам — тя протегна ръка към хлътналата му буза. — Това бяха двата най-прекрасни дни от живота ми — прошепна тя. — Благодаря ти!

— Лили, не си тръгвай! Остани. Не ме интересува какво ще кажат хората, не ми пука. Чуваш ли ме? Не ми пука. И ако някой изрече нещо неприятно за теб, ще го разкъсам. Заклевам се. Остани…

Тя остави ръката си да падне свободно отстрани.

— Какво възнамеряваш да правиш? Да се биеш с всички?

— Щом трябва…

Тя бавно поклати глава.

— Не можеш, Даниел. Една битка за честта ми е битка, която ти не можеш да спечелиш — тя си пое дълбоко дъх. — Обичам те!

Слисан, той се вторачи в нея.

— Страхотен момент избра да ми кажеш това, жено — промълви той през стиснати зъби, — сега, когато се каниш да си тръгнеш от вратата на дома ми.

— Правилният избор на време никога не е бил силната ми страна.

— Господи! — той отметна глава назад със смях, който бе горчив. — Не мога да измисля и да кажа едно-единствено нещо. Кое е това в теб, което може да ме принизи до абсолютен идиот?

Тя се усмихна. Никога досега не го бе обичала толкова силно, колкото в този момент.

— Ти не си абсолютен идиот. Ти си блестящ адвокат и нежен мъж. Ще станеш страхотен политик.

Преди Даниел да може да отговори, Езекия влезе през предната врата.

— Файтонът е готов, госпожо — съобщи той.

— Идвам след миг, Езекия — каза му тя и посочи към големия куфар. — Би ли взел това?

— Да, госпожо — младият мъж грабна куфара й и излезе да я изчака отвън.

— Лили…

Даниел протегна ръце към нея, но тя се изплъзна от прегръдката му и бързо взе кутията за шапки. Знаеше, че трябва да си тръгне веднага, докато все още имаше сила да го направи, преди той да я докосне, преди да може да я убеди да остане, преди тя да съсипе живота му.

— Трябва да тръгвам — смотолеви тя. — Влакът е след двадесет минути.

— Ще дойда с теб. Само да се облека.

— Не — възпря го тя решително. — Искам да останеш тук. Аз… — за неин срам гласът й секна, като заплаши да промени и решението й. — Не искам да идваш с мен. Не бих могла да понеса едно сбогуване на гарата.

Тя се надигна на пръсти и притисна устни до неговите за една последна целувка, но когато той вдигна ръце да я прегърне, усети, че й прималява и че твърдостта й се разпада в прегръдката му. Тя се изви и се освободи, отстъпи назад и поклати глава. За неин ужас сълзите, които бе сдържала през последния час, надвиснаха над миглите й, като заплашиха да потекат надолу, и тя се извърна преди той да успее да ги види. Излезе през вратата, после изтича до файтона, а сълзите й рукнаха по бузите, оставени без внимание сега.

— Лили, по дяволите, върни се!

Тя се качи във файтона, а Даниел продължаваше да вика името й, докато колата се носеше напред и изпита горчивото предчувствие, че ще продължава да чува измъчения му глас в сънищата си през многото дълги дни и нощи, които я чакаха.