Лора Лий Гърк
Без дъх (3)

3.

На следващата сутрин Даниел получи уверение, че съдията Билингс ще бъде в състояние да го приеме в три часа следобед и той пристигна в областния съд точно навреме.

Секретарят на съдията стана да го посрещне.

— Господин Уокър? Съдията е в кабинета си — той посочи към затворената врата зад него. — При него има посетител, но той ви очаква и нареди да влезете веднага.

Секретарят почука на вратата, после я отвори, за да влезе Даниел. Той пристъпи, но се спря изведнъж при гледката на жената, седнала пред бюрото на съдията — една жена, чиято разкошна червена коса и ярка розова рокля правеше непогрешимо разпознаването й, дори преди да вдиша одеколона с нежно ухание на крем. Тя обърна глава, за да му отправи подозрително сладка усмивка през рамо. Трябваше да се досети.

В погледа, който Лили му отправи, имаше тържествуващ отблясък. Без съмнение тя бе тук, за да въздейства върху чувството за морал на съдията. Това нямаше да й послужи, защото Даниел имаше на своя страна закона, но все пак се възхити на упорството й.

— Даниел, моля те, присъедини се към нас — съдията Билингс се изправи и се наведе през бюрото, за да се ръкува топло с него. — Вярвам, че вече познаваш Лили Морган.

— Да, наистина — кимна в отговор той, като отвърна на усмивката с усмивка. — Добре се познаваме.

— Госпожа Морган ми изпрати съобщение тази сутрин, като ме помоли да се срещнем по повод на игралния клуб в Шиварий, и тъй като двамата с теб щяхме да обсъждаме същия въпрос, аз отговорих на молбата й с покана да се присъедини към нас. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — той седна и остави кожената си папка до стола. — Радвам се да те видя отново, Линдън. Измина много време.

— Твърде много, Даниел. Как си ти? Чувам, че все още практикуваш в Атланта. Между другото, благодаря ти за сватбения подарък. Мери Алис хареса много чаения сервиз.

— Радвам се.

Даниел погледна жената, която седеше до него и му достави голямо удоволствие да види как част от изражението й на самодоволство изчезва от лицето й.

Тя погледна от него към съдията и после отново към него.

— Вие двамата познавате ли се?

— Разбира се — отвърна Даниел. — Познаваме се от години, нали, Линдън?

— Да, наистина. Първо се срещнахме, когато бях съдия в Атланта, дълго преди да дойда в Шиварий — информира я съдията. — Бях съдия на първото дело на Даниел. Той нахълта в съдебната зала направо от университета, където бе учил право, изпълнен с идеалистично усърдие, облечен в евтин костюм и с куп дела от съдебната практика в ръце. Водеше много добре защитата на своя клиент. Използва също и доста нетрадиционна стратегия да се измъкне от затвора, доколкото си спомням.

Даниел в затвора? Любопитството я завладя и тя не можа да се сдържи да не попита:

— Какво се е случило?

— Моят клиент бе обвинен в незначителна кражба — обясни Даниел — и полицията намери откраднатия часовник в стаята му. Когато прокурорът поиска в съда да бъдат признати веществените доказателства, аз протестирах с основанието, че полицията не е получила съдебно разпореждане за обиска и следователно часовникът не може да бъде признат като веществено доказателство.

— Но часовникът не доказваше ли вината му? — попита Лили.

— Линдън мислеше така. Той отхвърли протеста ми отначало, затова аз поспорих с него, като цитирах Четвъртата поправка на Конституцията, която защитава хората от незаконен обиск и конфискация. Цитирах няколко подобни дела, за да подкрепя възраженията си.

— С Конституцията и съдебната практика на негова страна бях принуден да подкрепя възраженията му. Неговият клиент бе оправдан.

— Крадецът е останал на свобода? — попита Лили недоверчиво. — Но той очевидно е откраднал часовника.

— Това няма значение — усмихна й се Даниел. — Полицията не може да нарушава Конституцията.

— Даниел е прав — кимна съдията Билингс. — Но, Лили, ти можеш да се успокоиш с факта, че макар и крадецът да бе освободен, Даниел отиде в затвора. По време на нашия спор го призовах да се яви пред съда за неуважение към институцията. Той нямаше пари да плати глобата, затова прекара следващите два дни зад решетките.

— Само два дни? — измърмори тя. — Колко жалко…

— На третия ден съдията Билингс отмени глобата — обади се Даниел — и ме освободиха.

— Само защото ми изпрати от затвора искане за отмяна на решението — напомни му съдията и се обърна към Лили: — В него се казваше, че трябва да отменя глобата, защото ако не бил твърдоглавият ми отказ да го изслушам, той нямало да бъде глобен първоначално.

— И вие се съгласихте на това? — попита изненадана Лили.

— Само защото се възхитих на наглостта му — отвърна съдията през смях.

На езика й беше да го увери, че наглостта му е нещо, което Даниел притежава в изобилие. Споменът от предишната нощ внезапно я завладя — за това как бе застанал там, пред прозореца й, практически гол и без въобще да се засрами. Спомни си как се бе усмихнал, когато я бе усетил, че го наблюдава — усмивка, която й бе показала колко много се наслаждава на неудобството й.

„Сигурна ли си, че не искаш театралния бинокъл на Дави, сладуранке? Щеше да имаш по-добра гледка.“ О, да! В Даниел имаше много наглост.

— Достатъчно спомени — обобщи съдията, като сложи край на размишленията на Лили за предишната нощ. Той се наведе напред и леко се изкашля. — Трябва да бъда в съда след по-малко от час, така че нека да започваме.

Погледна Лили.

— Вече знам твоите виждания по въпроса за игралния клуб. И ти приведе и няколко много убедителни аргумента през последните няколко години в подкрепа на затварянето му. Тези схващания най-накрая ме доближиха до твоя начин на разсъждения и ме убедиха, че един игрален клуб за мъже определено не е добър за нашия град. Ето защо аз го затворих. Тук обаче е господин Уокър, за да оспорва моето решение — той се извърна към другия мъж. — Даниел, сигурен съм, че имаш подготвено искане до съда за това?

Даниел извади един документ от папката си и го подаде на съдията, който започна да го чете.

— Подготвил съм искане клубът в Шиварий да бъде отворен на основание на това, че по принцип въобще не е трябвало да бъде затварян.

Съдията Билингс вдигна поглед от документа.

— Нима оспорваш, че съм взел правилно решение?

— Не — поклати глава Даниел с усмивка, която излъчваше толкова много чар, че на Лили й призля. — Това, което казвам — продължи той, — е, че си взел решение без позоваването на правен аргумент в подкрепа или против затварянето. И те моля да преразгледаш решението си.

— Решението вече е взето — намеси се Лили. — Защо трябва…

— Това ще е съвсем достатъчно, млада госпожо — прекъсна я съдията. — Без повече прекъсвания, ако обичаш — и той насочи отново вниманието си към Даниел. — Какви правни аргументи използваш, за да подкрепиш искането си?

— Има значителна съдебна практика, която да подкрепи това положение, сър. „Народът срещу Холеран“ например. В този случай един съдия в Тенеси отказал да затвори едно плаващо казино за хазарт, защото нямало доказателства, че жените, които работели в клуба, осигурявали забавления, нека да го наречем от плътско естество, на гостите. Точно такъв е и случаят тук.

— Само защото един съдия в Тенеси не е имал благоразумието да види какво става точно под носа му, не е причина ние да последваме примера му — оспори Лили. — Какво значение има какво прави един съдия в Тенеси?

— Защото, госпожо Морган — обясни услужливо Даниел, — в правото прецедентът е всичко. Ако бяхте адвокат, щяхте да го знаете.

Тя пренебрегна насмешката му.

— Дори ако прецедентът е неразумен и с недостатъци?

— Нима мислиш, че да бъдеш считан за невинен до доказване на противното, е неразумно схващане?

Съдията вдигна ръце, за да спре потока от аргументи на спорещите, преди Лили да може да отговори.

— Ясно осъзнавам последствията и няма нужда вие двамата да ги изтъквате тук пред мен. Искането на Даниел заслужава да бъде разгледано внимателно. Но бих искал да имам малко време, за да разуча сам какво казва законът по случая. Ще обявя решението си по този въпрос след няколко дни. Елате при мен в десет часа в понеделник.

— Междувременно може ли клубът в Шиварий да бъде отворен отново? — попита Даниел.

— Докато не обявя решението по повод на твоето искане, забраната е в сила. Клубът остава затворен.

— Но, ваша чест, моят клиент губи пари всеки ден, откакто действа забраната. Още три дни…

— Няма да му навреди на Стодърд кой знае колко — довърши вместо него съдията. — Нито пък на Хелън — когато Даниел понечи да възрази отново, той отсече: — Взех решение, Даниел, и не искам да го обсъждам повече. Недей да спориш с мен или ще трябва да те наказвам за оскърбление. И този път няма да те оставя да се измъкнеш, без да платиш глобата.

На Лили доста й хареса идеята Даниел да отиде в затвора, но той само сви рамене при заплахата на съдията и тя се зачуди дали има нещо, което би могло да разклати самоувереността му. Ако беше така, искаше й се тя да е тази, която да го открие.

— Понастоящем мога да си позволя да платя глобата, Линдън, но засега ще се въздържа — отговори той.

— Надявам се, че нямаш нищо против, преди срещата ни в понеделник, да направя сам някои проучвания.

— Щях да бъда разочарован, ако не бе влязъл въоръжен поне с двадесет случая от съдебната практика, на които да се позовеш — смръщи се съдията. Побутна искането на Даниел настрана и се обърна към Лили: — Госпожо Морган, вие сте добре дошла, за да чуете моето решение в понеделник.

— Госпожа Морган не е адвокат — възпротиви се Даниел. — Не е необходимо тя да присъства на тази среща.

— Може и да не е — рече Билингс, — но аз съм съдията и това означава, че аз вземам решенията.

 

 

Даниел бе абсолютно сигурен, че съдията ще уважи искането му, когато се срещнат в понеделник, но да е абсолютно сигурен никога не бе достатъчно за него. Той се отби в телеграфната станция да изпрати телеграма на Джоузая, като информира секретаря си, че ще отложи завръщането си в Атланта, после се отправи към общинската библиотека.

Когато пристигна, Лили беше вече там.

Беше седнала зад едно огромно извито бюро в средата на залата на първия етаж, която бе срещу двойните врати на входа. Пред нея имаше една пишеща машина, на която тя работеше усърдно. Като изключим бързото равномерно тракане на машината, мястото бе тихо като гробница. Наоколо нямаше други хора.

Когато той влезе, тя вдигна поглед, но незабавно върна вниманието си към работата си. Даниел пообиколи залата и огледа лавиците, докато се разхождаше, като обувките му стъпваха върху дървения под в ритъм с нейното печатане. Той продължи да я следи с поглед, докато се движеше, и му стана забавно, че тя нито веднъж не погледна в негова посока.

Петте години не бяха я променили много. Лили винаги бе имала хубава фигура и въпреки че бе по-слаба, отколкото си я спомняше, все още имаше тяло, което парализираше умовете на мъжете. Това тяло, в съчетание с млечнобялата й кожа и тъмнокафявите като карамелизирана захар очи, я правеха красива жена. Ами косата й? Господи, какъв пленителен цвят, като нейния темперамент, като канела и червен пипер и мед, всички смесени заедно. Нищо чудно, че Хенри Дъглас си бе загубил ума и бе имал връзка с нея.

Той си спомни първия път, когато Джейсън бе дошъл да го види в Атланта, за да получи развод. „Тя може и да изглежда огнена като червен пипер — беше му казал той, — но с мен е студена в леглото. Студена, опърничава, а да се живее с нея е истински ад.“

Даниел я разучаваше скришом от другата страна на библиотеката и не за първи път почувства скептицизъм относно това твърдение. Вероятно да се живее с нея бе дяволски трудно. В това можеше да повярва. Но студена? От момента, в който я бе видял за първи път, Даниел никога не бе могъл да види студенината й. Всъщност подозираше, че тя бе повече свързана със способностите на Джейсън като любовник, отколкото с характера на Лили. Нейната последвала изневяра бе затвърдила подозрението му. Очевидно Хенри Дъглас не я бе намерил за студена. Каквато и да бе истината, това не бе имало значение за Даниел като адвокат. Една студена жена не бе основание за развод, но прелюбодеянието беше.

Сякаш почувствала, че я наблюдава, Лили извърна глава в неговата посока и Даниел бързо възобнови разглеждането на библиотеката. Той имаше да върши много по-важни неща, отколкото да размишлява за миналото.

Не му бе необходимо много време, за да прецени, че Лили бе комплектувала отлична библиотека. Имаше голямо разнообразие от книги, описани и групирани точно в съответствие със системата Дюи^[1] и подредени по лавиците с прецизност, която би направила горд всеки армейски сержант по строева подготовка.

Първоначално библиотеката била построена десет години след войната от бащата на Джейсън и подарена на града. Още веднага след женитбата си Лили бе проявила страстен интерес и положението й на библиотекар в нея бе гарантирано като част от решението по развода. Като се имаха предвид обвиненията в прелюбодеяние срещу нея, не бе необходимо да се правят каквито и да са финансови обезпечения в нейна полза, но Даниел бе настоял пред Джейсън да го стори. Знаеше колко лесно една разведена жена може да изпадне в мизерия и бе настоял за известна финансова подкрепа. Тъй като самият Джейсън бе управител на библиотеката и довереник на нейните фондове, Даниел бе уредил оставането й на работа в нея като част от условията по развода, както и бе изискал от Джейсън да я осигури с щедра месечна помощ.

След като бе обиколил половината зала, Даниел не откри онова, което търсеше. Картотеката не съдържаше книгите по право на Самюъл. Партерът на сградата изглежда бе отдаден на художествената литература. Той погледна към стълбите, които водеха към мецанина, после наляво и надясно към крилата, които бяха от двете страни на сградата, и реши да не се разхожда навсякъде и да търси онова, от което имаше нужда. Приближи се до бюрото на Лили, спря точно пред нея и леко се изкашля.

— Извинявай, но имам нужда от малко помощ.

Тя продължаваше да печата. Той се наведе над бюрото, докато лицето му бе само на няколко сантиметра от нейното.

— Като не ми обръщаш внимание, това няма да ме накара да се махна — прошепна й.

Тя измъкна листа хартия от машината толкова бързо, че ако не се беше отдръпнал назад щеше да го перне под брадичката. Остави листа вляво от нея, после постави нов и продължи да пише, без да изрече и дума. Даниел реши да спечели вниманието й по друг начин. Той вдигна листа, който току-що бе напечатала, и го обърна, за да прочете какво е написано там. Подсвирна.

„Един скандал в нашия град, който трябва да бъде спрян.“

— Шокиран съм — цитира той с престорен ужас.

Сега вече тя го удостои с вниманието си. Беше спряла да печата и го гледаше намръщено. Той продължи да чете на глас:

„Събрание, на което да се обсъди проблемът, ще се състои в събота вечер, в седем часа в библиотеката. Ще бъдат сервирани напитки.“

Спря да чете и я погледна.

— Ще донесеш ли от онази твоя божествена сметанова торта? Онази, със захарната глазура? Мисля, че става въпрос за нечестно предимство, Лили. Ти подкупваш мъжете в града с тази торта, а те със сигурност ще оградят с колове мястото на Хелън и ще изпратят писма на съдията.

— Опитах се да те подкупя веднъж с нея, доколкото си спомням. Не се получи.

Той си спомняше този ден. Беше дошла при него в Атланта, въоръжена със сметановата торта и настояване, че е невинна, като се надяваше да го убеди да спре процедурата по развода.

— Не, не се получи — съгласи се той. — Но беше страшно хубава торта — добави усмихнат.

Тя измъкна листа хартия от ръката му.

— Радвам се, че намираш всичко това толкова забавно. Съмнявам се, че ще се смееш, когато загубиш.

— Аз ти правех комплимент. Наистина тортата страшно ми хареса.

— Ще се радвам да ти направя друга — добави тя ласкаво, — ако този път мога да сложа арсеник в нея.

И възобнови печатането си.

Той приседна с едното си бедро на края на бюрото й.

— Защо преминаваш през цялата тази трудна работа? — попита той. — Няма ли да е по-лесно да ги отпечаташ на печатарска машина?

— Предпочитам да ги напечатам сама.

— Искаш да кажеш, че Джо Ганди от вестника е отказал да ти ги отпечата? — предположи той.

Тя изпусна една гневна въздишка и спря да печата.

— Нямаш ли нещо по-добро да правиш през свободното си време, ами си дошъл тук да ми досаждаш?

— В действителност имам. Дойдох да ползвам библиотеката. Разбрах, че Самюъл е направил дарение всичките си книги по право, когато се е пенсионирал, но не ги откривам в твоята картотека.

— Не съм намерила време да ги опиша. Все още.

— Бих искал да взема някои от тях в стаята си тази вечер, за да ги разуча. Къде бих могъл да ги намеря?

— Не можеш да ги изнесеш оттук. Нямаш читателска карта.

Той седна невъзмутимо срещу нея на бюрото й.

— Ще си получа.

Втренчените им погледи се бяха заковали един в друг над пишещата машина между тях в продължение на цели пет секунди, преди тя да погледне встрани. Свърши да пише съобщението си и го постави настрана. После отвори метална кутия, извади една празна карта и я постави в машината. Погледна го с ръце над клавишите.

— Име? — попита невинно. — Първо фамилията, моля.

Даниел разбра, че докато не се реши проблемът с игралния клуб, Лили щеше да стори всичко, което е по силите й, за да направи живота му труден, дори и за нещо толкова обикновено като една читателска карта. Но нямаше нищо против. Щеше да играе играта й.

— Уокър — отговори той. — У-О-К-Ъ-Р. Личното ми име е Даниел — продължи той, преди тя да може да попита. — Бащиният инициал е Дж.

Тя напечата информацията върху картата много по-бавно, отколкото бе напечатала съобщението за събранието. Изминаха тридесет мъчителни секунди. Даниел знаеше, че са точно толкова, защото ги отброи в главата си с нарастващо нетърпение.

Тя спря.

— От какво е съкратено това Дж?

— Джеремая — отговори той. — Д-Ж-Е-Р-Е-М-А-Я.

Лили го напечата и после отново спря.

— Адрес?

— „Кортланд авеню“ 18, Атланта, Джорджия.

Тя се усмихна и той намери това за силно подозрително. Когато Лили се усмихваше така, тя си бе наумила нещо. Една котка с пет порции канарчета не би могла да изглежда по-щастлива.

— Съжалявам — уведоми го тя с престорена тъга, — но ако живееш извън границите на областта Джаспар, не можеш да получиш читателска карта. Имаш ли местен адрес?

Това вече ставаше нелепо. Търпението му започна да се изпарява.

— Къщата на Самюъл Уокър на „Мейн стрийт“ 12 — отговори той през стиснати зъби. — Шиварий.

Тя напечата и това, спря и го погледна.

— И си живял там непрекъснато в продължение на поне тридесет дни?

Самообладанието на Даниел най-после се изчерпа.

— Знаеш прекрасно, че не съм — изсъска той.

— Тогава не можеш да получиш карта. И не викай в библиотеката ми.

— От всички упорити, твърдоглави жени… — той издиша бавно, докато отново успя да се овладее. Вдигна ръце в пораженчески жест и се изправи. — Добре. Тогава ще прочета книгите тук. Къде са те?

— Нямаш време. Библиотеката затваря в пет часа.

Той издърпа силно часовника от жилетката си и го погледна, после го обърна, така че тя да може да види циферблата му.

— Имам петнадесет минути. Къде са книгите?

— При научната литература — тя посочи към мецанина. — Там горе.

— Благодаря.

Той пъхна часовника обратно в жилетката си и се изкачи горе. Намери онова, което търсеше, но петнадесет минути не му бяха достатъчни. Едва успя да прегледа едно дело и тя му извика, че времето е изтекло.

— Ще се върна утре — обеща той, когато слезе по стълбите и се приближи до бюрото й.

— Утре е събота — съобщи му тя с очевидно задоволство. — С изключение на събранието в седем часа вечерта, библиотеката ще е затворена. Можеш да дойдеш тук в девет часа сутринта в понеделник.

Това му даваше само един час, преди да отидат отново на уговорената си среща със съдията, но той не изглеждаше обезпокоен от това. Просто сви рамене.

— Ще бъда тук. Да не подпалиш библиотеката дотогава! Нали знаеш, умишленият палеж е престъпление.

— До понеделник няма да ми се наложи — просъска тя. — Дотогава хората от този град ще бъдат на моя страна и мисля, че съдията ще се вслуша в тях.

— Съмнявам се — той се спря пред бюрото и започна да изброява причините. — Първо на първо, повечето от мъжете в този град харесват игралния клуб на Шиварий, защото той им привлича богати мъже от Атланта и аз мога да ги убедя да споделят чувствата си пред съдията. Второ, повечето от онези, които биха искали този клуб да остане затворен, са жени, а аз не мисля, че съдията ще обърне кой знае какво внимание на това какво ще му говорят някаква си група жени, тъй като те не гласуват, за да го държат на служба. Трето… — той направи пауза и изражението на лицето му леко се смекчи, когато я погледна. — Извини ме за грубостта, но малко е вероятно жените от този град да изгарят от желание да те слушат.

Тя нямаше да го остави да види колко много я заболя от това. Изправи се, повдигна брадичка и го погледна в очите с цялата гордост, която притежаваше.

— Ще се погрижим за това, Даниел. Ще се погрижим.

— Така предполагам и аз.

Той се извърна и Лили го проследи как излиза от библиотеката. Беше арогантен, неморален лъжец и тя го мразеше за това. Но в този момент разбра, че именно тогава, когато й казваше истината, тя го мразеше най-много.

 

 

На следващата сутрин Лили започна своята бойна кампания. Даниел може и да бе прав, че тя нямаше никакво влияние сред жените в Шиварий, но нямаше намерение да стои мекушаво настрана и да се надява, че съдията ще се разпореди в нейна полза в понеделник. Ако можеше да накара жените от града да дойдат на събранието й тази вечер, те можеха да убедят мъжките си половинки да кажат на съдията, че искат игралният клуб в Шиварий да остане затворен. За да спечели жените на своя страна обаче, трябваше да ги посети.

Обичайното й облекло с ярки цветове би послужило само да предизвика враждебно настроение към нея от страна на неодобряващите я омъжени жени в града, затова Лили облече една ужасно безлична и в строг стил рокля от кафяв поплин и обикновено боне от спираловидна сламена шапка. Прерови всичките чекмеджета на къщата си, докато намери визитните картички, които не бе използвала от пет години, и напъха една шепа от тях в плетената си чанта. Дори не забрави да си сложи ръкавици. Корсетът й обаче остана на тавана, където му бе мястото.

Преди пет години посещенията бяха просто и приятно занимание. Тогава тя бе омъжена жена с красив, преуспяващ съпруг и безукорна репутация. Въпреки че не бе родена и израснала в Шиварий като Джейсън, тя бе добре приета от обществото в града, защото бащата на Джейсън ръководеше банката и бе един от най-влиятелните мъже в областта.

Сега всичко това се бе променило. Сега тя бе една скандална разведена жена. Знаеше, че задачата й няма да бъде лесна, но това не можеше да я спре. Правото бе на нейна страна. Въоръжена с пълна шепа листи от собственоръчно напечатаните съобщения, с чанта, пълна с визитни картички и смелостта на праведните, Лили тръгна да посещава жените в Шиварий.

Два часа по-късно смелостта й бе изчерпана, тя се озова при Роузи и удавяше мъката си в двойна газирана вода. Роузи стоеше от другата страна на бара, а Еймъс забърсваше пода наблизо, като и двамата слушаха печалния й разказ.

— Те дори не искат да ме приемат — въздъхна тя, като зае приведена стойка, подпряла лакти на барплота. — Нито една от тях.

Роузи издърпа един стол без облегалка и седна срещу приятелката си.

— Е, а ти какво очакваше? — попита я тихо. — Скъпа, та ти се отнасяш с пренебрежение към жените в този град от пет години, като правиш всички най-скандални неща, които можеш да измислиш, само за да ги шокираш. Няма нищо чудно в това, че не искат да те слушат.

Отново думите на Даниел. И втория път я заболя също толкова много.

— Мислех, че си на моя страна…

— Наистина съм на твоя страна. Но не искам да те гледам така да се самоизмъчваш.

— Аз също съм на твоя страна, Лили — обади се и Еймъс.

— Много мило от твоя страна, Еймъс — избъбри тя, като се извърна, за да дари на момчето една усмивка. Но усмивката й изчезна, когато отново насочи вниманието си към Роузи. — Но точно от женската половина на населението имам нужда най-много.

— Не можеш да промениш пет години на незачитане само за един следобед.

— Не съм мислела, че ще ми се наложи. Надявах се тези жени да посрещнат с разбиране възможността да затворят това ужасно място.

— Може и така да стане, но трябва да ги спечелиш отново.

— Не мога да го направя, тъй като те дори не искат да разговарят с мен — тя погледна приятелката си с надежда. — Не можеш ли ти да говориш с тях, Роузи?

— Ще се опитам — Роузи й отвърна с унила усмивка. — Но се съмнявам, че ще ме послушат. Аз самата също не съм класирана кой знае колко високо в обществения регистър. Не и откакто Били напусна.

Двете жени си размениха погледи на взаимно разбиране над барплота. Били Ръсел беше бригадир в дъскорезницата и когато бръкна в общата каса и избяга в незнайна посока, остави Роузи да понесе цялото унижение. Но това бе преди осем години и Роузи бе изградила отново живота си сама. Лили тогава бе омъжена и с бащата на Джейсън, който управляваше банката, тя бе успяла да убеди свекъра си да отпусне пари назаем на Роузи за ресторанта. Оттогава Роузи си бе възвърнала малко уважението, докато Лили бе загубила всяка частица от нейното.

— Той обаждал ли се е оттогава, Роузи? — попита Лили, като наруши тишината.

— Били ли? Ако имаше такова нещо, щях да съобщя незабавно на шерифа и Били го знае. А чувала ли си нещо за Джейсън?

— Не. Той е някъде на запад. Това е всичко, което знам — тя си пое дълбоко дъх. — Какво да правя? Без подкрепата на жените в този град няма начин да се окаже натиск върху съдията. Той вероятно ще уважи искането на Даниел и ще отвори отново вертепа.

— Защо го наричаш вертеп? — попита Еймъс, застанал между двете жени.

— Защото, Еймъс, вертепът е злокобно, греховно място, където някои мъже отиват да играят карти, да пият алкохол и… хм… да разговарят с лоши жени.

Еймъс се намръщи явно озадачен.

— Лоши жени? Защо?

— Жените там не са добри жени, Еймъс — обясни Лили. — Те извършват грях.

— Сигурна ли си? — погледна я Еймъс със скептицизъм. — Може би не са толкова лоши.

Лили въздъхна и го погледна. Нямаше намерение да разяснява схващането си за проституцията на Еймъс.

— Това е просто едно много лошо място, това е всичко — отсече тя.

— За това ли искате да го затворите?

— За това — Лили насочи отново вниманието си към нейния проблем. — Мислех, че този път съм успяла, но тогава пристигна Даниел и сега нямам шанс. Резултата е отказ от заключение и Даниел го знае.

— Мисля си — започна Роузи бавно, — че това е точно нещото, което те е разстроило най-много.

— Знаеш ли, проблемът не е само в моята свадливост — Лили отпи голяма глътка от содата си. — Не се опитвам просто да си отмъстя на Даниел Уокър.

— Разбира се, че не е — съгласи се отстъпчиво Роузи, но на устните й имаше закачлива усмивка. — Той няма нищо общо с това.

— Наистина няма! Опитвам се да затворя това място от пет години и ти го знаеш.

Тя видя, че приятелката й се усмихва и не можа да се сдържи да не се засмее.

— Добре, добре, признавам, че ще бъда много удовлетворена, ако го наблюдавам как губи поне веднъж. Змията му със змия…

— Знаеш ли, той не е толкова лош.

— О, лош е! Трябваше да го видиш вчера, как седи там със съдията и как се смеят за миналото и разговарят за правото, толкова самодоволен, като знае, че аз не разбирам нищо от прецеденти, искания до съда и свидетелски показания.

— А може би трябва. Какво ще кажеш да наемеш свой собствен адвокат, който да разговаря със съдията?

Самата мисъл ужаси Лили.

— Не бих платила пари на когото и да е от тях. Това са вълци, които са тръгнали за агнета, всичките.

— Може би, но един от вълците би бил твой.

— Имах адвокат преди пет години и какво добро видях от него? — тя поклати глава. — Не, благодаря ти! Освен това не виждам какво би могъл да ми помогне един адвокат в случая. Имам само два дни. Така че какво мога да направя?

Роузи остана безмълвна за известно време, после я изгледа:

— Мога да измисля едно-единствено нещо, но на теб няма да ти хареса.

— Какво?

— Върви при Дави.

— Тази проклета стара котка? Няма начин.

— Знам как се чувстваш, но ако можеш да я спечелиш на твоя страна, другите жени ще я последват. Нали знаеш, тя има голямо влияние.

— Все едно да влезеш в бърлогата на лъва — едва-едва се усмихна на приятелката си. — Даниел трябва да направи това, не аз.

— Може би, но в този случай на Даниел не му е необходимо. А на теб е, ако искаш да спечелиш битката. Върви и се срещни с Дави.

Знаеше, че Роузи има право; че ако можеше да спечели Дави на своя страна, можеше да е в състояние да сплоти другите жени в града около своята кауза. Но когато си помисли за най-голямата клюкарка на града, за жената, която бе разпространила повече слухове и бе казала повече жестоки неща за нея, отколкото всеки друг, тя поклати глава.

— Не мога — прошепна нещастно. — Не мога да отида при Дави с шапка в ръка и да я помоля за помощ. Би било твърде унизително.

— Добре тогава. Приеми, че вече си загубила, и остави съдията да уважи искането на Даниел да се отвори отново клубът. Предай се без бой. Остави Даниел да спечели. Отново.

Тази мисъл бе дори още по-унизителна, отколкото да отиде до Дави Макрий. Като се измъчваше между такъв ужасен избор от възможности, тя изпъшка.

— Няма ли по-лесен начин?

— Не.

Лили дръпна от сламката и изсмука и последните капки сода.

— Тогава ще го направя — реши тя, като отстъпи пред неизбежното. — Ще имам нужда от течно подкрепление — подаде чашата на приятелката си. — Направи ми още една сода.

— Ще те заболи стомахът.

— Какво значение има? Като отида да се срещна с Дави, така и така ще ме заболи. Сипи ми още една.

— По-добре недей — посъветва я Еймъс, като говореше с мъдростта на собствения си опит. — Ако изпиеш още една такава, вероятно ще повърнеш.

Роузи се усмихна.

— Не мисля, че ако повърнеш върху Дави, ще я убедиш да ти помогне.

— Виждам накъде биеш — Лили се изправи на крака и взе шапката си. — Добре, ще отида в бърлогата на лъва — тя постави шапката на главата си и пъхна фибата си, после се намръщи и на двамата. — Но ако се върна окървавена, ще поискам още една сода.